Ханс Улрих Фон Кранц
Тайните на Третия райх (19) („Аненербе“ — секретният проект на Хитлер)

Раждането на новата вяра

Нацизмът имал свой вожд, свой исторически мит, свой административен апарат, своя армия, свои закони. Какво не им достигало? Правилно! Религия.

Хитлер ненавиждал християнството. Той го смятал за незаконно дете на юдаизма, тази долна еврейска религия, с която евреите се въоръжили, за да покорят света. Съвременната църква гледала снизходително на тези мръсни намерения. Тя била попила в себе си твърде много от юдейското, в нея нямало нищо арийско. Следователно, правел извод Хитлер, с такава църква трябва да се скъса. А на нейно място да се постави нова, истински германска.

Тези възгледи на Хитлер хранел и поддържал Дитрих Екарт. Като един от създателите на националсоциализма и един от главните учители на Хитлер, Екарт предпочитал да остава в сянка. „Той ще танцува, но аз му написах музиката“ — ще каже той на смъртния си одър през 1923 година. Дитрих Екарт започнал да изгражда основите на религията, която трябвало да разцъфти в победилата националсоциалистическа държава. Неговото дело продължили други — онези, които по-късно щели да влязат в състава на „Аненербе“.

Действително кой, ако не те, изучаващи древната германска история, култура и дух на арийските предци, трябвало да възродят изначалната религия? Тази същата ирминистична вяра, която според преданието, изместила християнството? В действителност ирминизмът станал само една от религиозните концепции, които се обсъждали в рамките на института. А те били няколко — подобни по форма, но все пак твърде силно различаващи се една от друга. Именно тези разногласия станали причина светът така и да не види новата, нацистка религия, която трябвало да стане антипод на християнството.

Но това не попречило още в ранните етапи на нацизма да му се придадат религиозни черти. Масовите шествия, тържествените клетви, „храмовете“, изграждани от насочените в нощното небе лъчи на прожекторите — всичко това предразполагало немците към религиозни чувства, карайки ги да вярват в своя фюрер като в Бога. Били подготвени сложни церемониали с псевдоцърковни песнопения, с ритмично скандиране, със специално подбрана цветова символика. Участниците в тези церемониали изпадали в екстаз, подобен на религиозния, а възгласът „Хайл!“ станал аналог на християнското „Амин“ или на будистка мантра.

Както църквата, така и специалистите на „Аненербе“ умеели да използват психологическото въздействие върху човешкото съзнание на сумрака, полумрака, който неизменно се свързвал с нещо тайнствено, плашещо, свещено. Самият Хитлер в своята „Майн Кампф“ писал:

Във всички подобни случаи се налага да се сблъскваме с проблема за влиянието върху свободата на човешката воля. Това особено се отнася за масовите митинги, където винаги има хора, чиято воля се съпротивлява на волята на оратора и на които е необходимо да се налага нов начин на мислене. Сутрин и през деня силата на човешката воля с най-мощна енергия се съпротивява на всеки опит на чужда воля или мнение да й повлияят. Обратно, вечер тя лесно се подчинява на натиска на твърда воля… Тайнственият изкуствен полумрак, царуващ в католическите храмове, също служи на тази цел, както и горящите свещи, тамянът…

Много изследователи смятат, че Третият райх се е стремял да стане държава-църква, да замени идеологията си с религия. В известна степен това е вярно: обожествяването на Хитлер преминало всички допустими граници. Но това съвсем не било същото, което той самият искал. Националсоциализмът, както и да се модифицирал, си оставал светска идеология. Била необходима още и църква — църква, в която фюрерът можел да бъде върховен жрец. Защото той не бил безсмъртен като боговете, но бил длъжен да дарява безсмъртие на своя „хилядолетен райх“. Да стои на два крака — идеологията и църквата — за новата държава би било много по-просто.

В крайна сметка през 1934 година Хитлер заповядал на специалистите в „Аненербе“ да се заемат с разработката на основите на новата религия. След дълги спорове експертите все пак постигнали съгласие и приели твърде пространен документ, чийто автор бил бившият професор по богословие Е. Бергман. Документът имал по-скоро компромисен и временен характер. Бергман не се изхвърлял в създаването на вероучение от гигантски мащаб. Пред него стояла много по-скромна задача: да изпълни заповедта на фюрера.

Какво предложил институтът „Аненербе“? Нищо особено оригинално. Еврейският Стар Завет не бил подходящ за нова Германия. Той изкривявал образа на историческия Христос, който, естествено, бил ариец. Призван да спаси света от еврейската зараза, той бил разпънат от своите подли противници. Но тъй като неговият образ станал много популярен сред простия народ, евреите побързали да присвоят този герой. Почти две хиляди години това им се удавало. Но сега на Земята бил изпратен нов месия — Адолф Хитлер, на когото предстояло да завърши делото, с което не се справил Христос, — да прочисти и спаси света от евреите.

Истинското, германското християнство, според Бергман, съществувало много преди идването на Христа. То почти угаснало, но можело напълно да се възроди към нов живот. Вместо еврейския кръст знак на новата вяра трябвало да стане свастиката. Свещената земя на истинските християни била не Палестина, а Германия. Германската земя, кръв, душа, изкуство били свещени. Именно на тази земя трябвало да се извърши възраждането на истинското, арийското християнство и после от нея да се разпространява по цялата Земя… разбира се, заедно със самите арийци. Мисионерска дейност сред другите народи не се предвиждала — църквата била длъжна да остане тясно национална. Именно опитът да създадат универсална църква бил една от главните претенции, които Бергман и неговите другари предявявали към християнството.

Какви претенции още предявявали тези учени мъже? В общи линии, в своята критика на християнството „Аненербе“ се опирал на идеите на Ницше. Първо, християнството защитавало слабите и унижените, следователно препятствало естествения подбор в обществото, правело го болно. Второ, християнските догми за опрощаване на греховете, възкресяването и спасението на душата били пълна безсмислица. Състраданието и милосърдието били вредни, защото били проява на слабост, недостойна и опасна за силния арийски дух.

Тук се предлагал план за конкретни действия по въвеждането в страната на новата религия. Ще си позволя да цитирам някои неща от него:

1. Националната църква изисква незабавно да се прекрати издаването и разпространението в страната на Библията.

2. Националната църква ще извади от своите олтари всички разпятия, Библии и изображения на светци.

3. В олтарите не трябва да има нищо, освен „Майн Кампф“ и меч.

4. В деня на основаването на националната църква християнският кръст трябва да бъде снет от всички църкви, храмове и параклиси и да бъде заменен с единствения непобедим символ — свастиката.

Хитлер харесал проекта, но като твърде здравомислещ човек, разбирал каква буря от възмущение ще предизвика у немските християни. Разколът на обществото в навечерието на голямата война му бил съвършено ненужен. Затова християнската църква, макар и ощетена много в правата си, продължавала напълно легално да функционира. Нещо повече, католическите и протестантските свещеници не се срамували да използват труда на руските роби, доведени от изток, и да поддържат този режим.

Въвеждането на новата религия Хитлер решил да извършва постепенно. Да започне от ордена на СС, от партията и едва след това да я разпространи сред целия народ. Скоро партийните ритуали действително започнали да се преобразуват в свещенодействие. Такива били, например, церемониите, свързани с вече споменатото по-горе „знаме на кръвта“.

Изобщо кръвта играела централна роля в идеологията и расовата доктрина на нацистите. Същата роля тя трябвало да изиграе и в тяхната религия. След идването на нацистите на власт в института „Аненербе“ бил разработен специален ритуал за „осветяване на знамената“, през който преминавали всички партийни и есесовски знамена. Френският изследовател Мишел Турние описал този обичай по следния начин.

„Биреният пуч“. Проехтял залп, от който загинали шестнадесет човека от обкръжението на Хитлер. Гьоринг бил сериозно ранен, умиращият Шабнер-Рихтер притиснал към земята Хитлер и той успял да се освободи, като си навехнал рамото. След това последвало затварянето на фюрера в крепостта на Ландсберг, където той написал „Майн Кампф“. Но всичко това нямало никакъв отзвук. Що се отнася до Германия, то хората се отнесли към това напълно безразлично. Единственото, което се запомнило в Мюнхен през този ден, 9 ноември 1923 година, било знамето на метежниците, украсено със свастиката, — знамето, лежащо на земята сред шестнадесетте жертви на метежа и обагрено с кръвта им. Затова окървавеното знаме — знаменитото Blutfahne — се смятало за най-свещената реликва на нацистката партия. След 1933 година то публично се демонстрирало два пъти в годината: на 9 ноември, когато се изнасяло по време на марша във Фелхерхале в Мюнхен и се разигравало театралното зрелище, напомнящо средновековните богослужения. Главното събитие било изнасянето на знамето на ежегодните партийни конгреси, провеждащи се през септември в Нюрнберг и представляващи кулминацията на нацистките ритуали. През тези дни Окървавеното Знаме, подобно на бик оплодител, готов да оплоди безкрайно много женски, се докосвало до нови и нови знамена, стремящи се да заченат от него… След това отпред в параден марш преминавали цели армии, всеки войник, от които бил знаменосец, и които носели със себе си цели пълчища от знамена. О, това било цяло море от разлюлявани от вятъра флагове, знамена, платнища, символи и хоругви. Тези сборища достигали своята кулминация през нощта, когато светлината на множество факли озарявала пилоните, транспарантите и бронзовите статуи, оставяйки в сянка огромни маси от хора. Накрая идвал моментът, когато фюрерът се възкачвал на монументалния олтар, в небето едновременно и внезапно се насочвали лъчите на сто и петдесет прожектора, образувайки истински храм от стълбове светлина, извисили се на хиляди футове височина и подчертавайки съвършено фантастичния характер на случващите се там мистерии.

След построяването на замъка Вевелсбург церемонията по „освещаването на знамената“ се извършвала именно там. С течение на времето в „Аненербе“ били разработени и други ритуали, които, по възможност, се натъкмявали към традиционните празници. При това активно се използвало езическото наследство. Така например в рамките на СС се отбелязвал празникът на Слънцето и събирането на реколтата. Бил възкресен дори ритуалът „Непобедимото слънце“, въведен преди повече от хиляда и петстотин години от император Константин. Този празник в чест на младия бог на слънцето отбелязвали преди всичко момчетата от специалните есесовски интернати.

Специален церемониал бил разработен за сватби и погребения на офицерите от СС. На техните гробове, например, не се поставяли кръстове, вместо тях се поставяли рунически знаци.

Последният опит за въвеждане на „новата религия“ се отнасял към 1944 година. Един от видните експерти на института „Аненербе“ доктор Кремер предложил, по същество, пълен отказ от всякакви паралели с християнството и пълно завръщане към древните германски корени — езическата религия с арийските богове. Представеният от него проект, един екземпляр, от който по чудо се е запазил до наши дни, поразявал с простотата и логичността си. В съпроводителното си писмо Кремер убеждавал Химлер:

Във времето, когато райхът преживява тотална мобилизация, когато всички ние сме длъжни да се сплотим около нашия фюрер, смятам за абсолютно необходимо създаването на нова религия, с която ще можем да постигнем победата. На нас ни е необходим пълен разрив с цялата християнската традиция и колкото по-радикален бъде той, толкова по-добре. Немецът трябва да почувства, че няма нищо общо със своите врагове, че се различава от тях с вярата си, че стои по-високо от тях, доколкото защитава много по-древна и чиста традиция. Смятам, че въвеждането на новата религия е абсолютно необходимо за нашата победа във войната.

Но и на Химлер, и на другите вождове на райха вече не им било до религията. Те се стараели отчаяно да спасят загиващия фронт. Новата религия, която, може би, щяла да стане най-необичайното културно явление на XX век в Европа, така и не видяла бял свят.