Ханс Улрих Фон Кранц
Тайните на Третия райх (1) („Аненербе“ — секретният проект на Хитлер)

Слово към читателя

„Син на есесовец“ — това прозвище ми се лепна още в най-ранното ми детство. Тогава не разбирах какво означава, но не се обиждах — казваха го обикновено без всякаква злоба или презрение. В тихата, безгрижна Патагония световната война изглеждаше, както и всичко ставащо в Европа, като нещо далечно, почти нереално. При това повечето от онези, с които общувах през детските си години, бяха жители на селища с немски колонисти, в едно от които беше родена и моята майка, и където през далечната четиридесет и пета година беше пристигнал моят баща.

Да, той действително е бил есесовец. Но не от онези, които са стояли в наблюдателните кули на многобройните концлагери. И не от онези, които са се сражавали на фронта в състава на елитните части. Когато нацистите дошли на власт; моят баща бил млад, но вдъхващ големи надежди учен, изучаващ историята и традициите на древните германци. Твърде бързо всички тези изследвания взело под свое покровителство всемогъщото СС на Хенрих Химлер. Пред моя баща стоял много прост избор: или да стане есесовец, или да се откаже от любимата си работа. Той избрал първото. Историята показала, че това е бил неправилният избор, но можем ли днес да го обвиняваме в това?

Баща ми почти не говореше за научната си работа. Той се издигнал до високото звание оберщурмбанфюрер на СС, което примерно съответствало на армейския ранг майор. Когато Германия загубила войната, Хенрих фон Кранц избягал в Аржентина, където срещнал моята майка и където през 1950 година се появил на бял свят авторът на тези редове. Баща ми не обичаше да разказва подробности за бягството си, казваше само, че се е спасявал от възможна разправа, която заплашвала всички есесовци независимо от това, дали са били замесени във военни престъпления или не.

До известно време вярвах на това. Едва много по-късно, през студентските си години, когато започнах сериозно да се интересувам от историята на Третия райх, по неволя се замислих за истинността на думите му. В СС са служели стотици хиляди хора, от тях десетки хиляди са били офицери. Смъртната присъда и затворът са били участ за някои от тях, главно за онези, чиито ръце са били изцапани с кръв. Именно тези хора са се стремили да се скрият в Латинска Америка. Изследователи като моя баща сравнително спокойно преживели първите години след поражението във войната и дори успели да се върнат към работата си на учени. Защо все пак е избягал? И още една загадка: след пристигането си в Аржентина той изцяло зарязал науката и започнал да се занимава с банална търговия. Защо?

Докато беше жив баща ми, не можех да намеря отговор на тези въпроси. Нещо повече, стараех се да не ги задавам нито на него, нито на себе си. Едва след неговата смърт през 1990 година, преглеждайки книжата му, намерих решението на загадката. Ще кажа честно: то се оказа съвсем не такова, каквото очаквах и се боях да узная. И от това ставаше още по-шокиращо.

Тук, в стария сейф на чардака на нашия дом, се пазеха документи, отнасящи се за такива страни от историята на Третия райх, за които по-рано не подозирах. За тайнствения проект „Аненербе“ („Наследството на предците“), за връзките на нацисткото ръководство с окултните сили, за секретната база в Антарктида, за научните изследвания, чиито резултати не били надминати дори двадесет години след края на войната. Те се пазели в тайна и от победителите, и от победените, защото тези тайни били способни изцяло да взривят нашите представи за нацистката империя. Дълго време историците ни насаждаха образа на напълно банкрутирала държава, претърпяла крах във всичките си начинания. Може би на някакъв етап това да е било правилно, но не е възможно десетилетия наред хората да се залъгват с едни и същи приказки! Защото в действителност този чудовищен, демоничен, престъпен режим е постигнал в някои области такива успехи, каквито останалото човечество дори не е сънувало. За това ясно говореха, буквално крещяха документите, които получих в наследство.

Първата ми реакция беше да публикувам находките си. Обаче издателите, към които се обръщах, не проявиха никакъв интерес. „Аз мога да забъркам нещо по-интересно“, — каза един от редакторите по време на разговора ни. Разбрах, че не ме вземат на сериозно и това ме учуди и озлоби в еднаква степен.

След като претърпях неуспех, разбрах, че правя нещо не както трябва. Скоро осъзнах какво именно. Документите, които притежавах, бяха отделни елементи от голяма мозайка, от която много фрагменти липсваха. Документите не създаваха единна, цялостна, убедителна картина, затова не им вярваха. И тогава разбрах, че моя задача е да възпроизведа картината в цялата й пълнота. Това изискваше моят дълг пред баща ми; освен това за първи път разбрах какво означава истинският хазарт за изследователя!

В търсене на различни фрагменти от мозайката, изминаха ни повече, ни по-малко от дванадесет години. И едва сега съм готов да публикувам първата си книга, след която, надявам се, да последват и други. През тези години многократно рискувах доброто си име и дори живота си, попадах в различни истории, губех и отново намирах краищата на тънките нишки, водещи към скритата в мрака истина. Но оглеждайки се назад, не съжалявам за това, че избрах този път.

Аз направих своя избор. Сега изборът е ваш, скъпи мои читатели. Какво ще направите? Ще оставите книгата настрана, без дори да я прочетете? Ще я прочетете и ще се постараете завинаги да я изхвърлите от главата си, за да не нарушавате установените стереотипи? Или все пак ще отворите разума си за тази нова, неочаквана, често шокираща истина, която аз се стремя да ви открия?

Плода на своя труд, който вие държите сега в ръцете си, посвещавам на своя баща Хенрих фон Кранц, без когото моите изследвания никога не биха започнали и, съответно, нямаше да я има тази книга.