Джефри Арчър
Пътеки на славата (6)

5.

Четвъртък, 13 април 1905 г.

Гай събуди приятеля си навреме, но Джордж все пак успя да закъснее за закуска. Оправда се с необходимостта да се обръсне — умение, което все още не бе овладял достатъчно.

— Не трябваше ли днес да се явиш на интервю в Кеймбридж? — попита мистър Ървин, след като Джордж си сипа допълнително каша.

— Да — отвърна Джордж.

— Ако не се лъжа — каза мистър Ървин, поглеждайки часовника си, — влакът ти за Лондон тръгва след по-малко от половин час. Изобщо не бих се изненадал, ако останалите кандидати вече чакат на перона.

— Недохранени и пропуснали мъдрите ви думи, сър — каза Джордж и се ухили.

— Не мисля — отговори мистър Ървин. — Говорих пред тях по време на ранната им закука, тъй като смятах за важно да не закъснеят за интервюто си. Ако мислиш, че съм прекалено педантичен, Мелъри, само почакай да видиш мистър Бенсън.

Джордж бутна купата си към Гай, стана бавно и излезе от трапезарията, сякаш нямаше никакви грижи на този свят, след което се втурна през двора към колежа като спринтьор на Олимпийски игри. Качи се на последния етаж, като вземаше по три стъпала наведнъж. По пътя се сети, че не си е приготвил багажа. Но когато нахълта в стаята, с облекчение откри, че малкият му кожен куфар вече го чака до вратата. Гай явно беше предвидил, че отново ще остави всичко за последния момент.

— Благодаря ти, Гай — каза на глас Джордж. Надяваше се приятелят му да се наслаждава на заслужената допълнителна порция каша.

Грабна куфара, полетя надолу по стълбите и изхвърча на двора. Спря едва когато стигна до кабинката на портиера.

— Къде е двуколката, Симкинс? — попита отчаяно.

— Замина преди петнайсетина минути, сър.

— По дяволите — изруга под нос Джордж и се втурна към гарата, уверен, че все пак ще успее да хване влака.

Тичаше с тревожното чувство, че е забравил нещо, но каквото и да бе то, определено нямаше време да се връща. Стигна ъгъла на Стейшън Хил, когато видя облачето сив пушек. Пристигаше ли влакът, или заминаваше? Ускори темпото, профуча покрай стреснатия контрольор и излетя на перона точно когато кондукторът размаха зеленото флагче, качи се на последната врата на вагона и я затръшна след себе си.

Джордж спринтира след потеглящия влак. Стигнаха края на перона едновременно. Кондукторът му се усмихна съчувствено, докато влакът набираше скорост.

— По дяволите! — повтори Джордж, когато се обърна и видя тичащия към него контрольор.

— Мога ли да видя билета ви, сър? — настоятелно попита мъжът веднага щом успя да си поеме дъх.

И тогава Джордж си спомни какво е забравил.

Остави куфара на перона, отвори го и започна бавно да рови из дрехите, сякаш търсеше билета си, макар да знаеше, че е на масата до леглото му.

— Кога е следващият влак за Лондон? — небрежно попита той.

— На всеки кръгъл час, но все пак ще ви трябва билет.

— По дяволите — за трети път изруга Джордж. Знаеше, че не може да си позволи да изпусне следващия влак. — Забравил съм билета си в колежа — безпомощно каза той.

— Тогава ще трябва да си купите друг — услужливо предложи контрольорът.

Джордж започна да се отчайва. Имаше ли пари? Затършува из джобовете на костюма си и с облекчение откри половин крона, която бе получил от майка си за Коледа. Наскоро се чудеше къде се е дянала. Последва контрольора до гишето и си купи билет трета класа от Уинчестър до Кеймбридж и обратно на цена шилинг и шест пенса. Често се бе питал защо влаковете нямат втора класа, но усети, че не е време за подобни въпроси. След като контрольорът продупчи билета, Джордж се върна на перона и си взе „Таймс“, лишавайки се от още едно пени. Седна на неудобната дървена пейка и го разгърна, за да види какво се случва по света.

Премиерът Артър Балфур приветстваше новото_ entente cordiale_, подписано неотдавна между Великобритания и Франция. Занапред отношенията с Франция щели само да се подобряват, уверяваше той британския народ. Джордж обърна страницата и зачете статията за Теодор Рузвелт, който бе встъпил във втория си мандат в Съединените щати. Когато влакът се появи в далечината, Джордж вече изучаваше рекламите на първа страница, предлагащи всичко — от лосион за коса до цилиндри.

Беше благодарен, че влакът се движи по разписание, и изпита още по-голямо облекчение, когато пристигна на гара „Ватерло“ няколко минути по-рано. Скочи от вагона и изтича по перона към улицата. За пръв път в живота си нае двуколка, вместо да чака трамвая до „Кингс Крос“. Баща му никога не би одобрил подобна екстравагантност, но гневът му щеше да е далеч по-голям, ако Джордж изпуснеше интервюто и изгуби предложението за Кеймбридж.

— „Кингс Крос“ — каза той, докато се качваше.

Кочияшът замахна с камшика и уморената сива кранта бавно се помъкна по улиците на Лондон. Джордж си поглеждаше часовника на всеки няколко минути, но все още бе сигурен, че ще пристигне навреме. Срещата му с мистър А. С. Бенсън, старши преподавател в Магдалин Колидж, беше насрочена за три следобед.

Когато се озова на „Кингс Крос“, Джордж откри, че следващият влак за Кеймбридж заминава след петнайсет минути. Едва сега си позволи да се поотпусне. Само че не беше предвидил, че влакът ще спира на всяка гара от Финсбъри Парк до Стивънейдж. Когато най-сетне стигна в Кеймбридж, часовникът на гарата показваше 14:37.

Джордж слезе пръв от влака и след като продупчиха билета му, излезе да търси двуколка, но не намери. Затича се по улицата, следвайки указателите към центъра, но нямаше никаква представа накъде точно трябва да върви. На няколко пъти молеше минувачи да го упътят към Магдалин Колидж, но без успех. Накрая попадна на млад мъж с къса черна мантия и квадратна шапка, който му обясни пътя. Джордж благодари и тръгна да търси начин да пресече река Кам. Тичаше с все сили по моста, когато някъде отдалеч се разнесе звън на часовник. Усмихна се с облекчение. Щеше да закъснее най-много с две-три минути.

В края на моста го чакаше масивна двойна врата от черен дъб. Натисна дръжката, но вратата не помръдна. Почука два пъти с чукчето и зачака, но никой не отвори. Погледна си часовника — 15:04. Почука отново, но пак никой не отвори. Нима нямаше да го пуснат само защото бе закъснял с няколко минути?

Зачука отново и не спря, докато не чу, че ключалката изщраква. Вратата се открехна едва-едва, разкривайки дребен мъж с дълго черно палто, бяла риза и бяла вратовръзка.

— Колежът е затворен, сър.

— Но аз имам интервю с А. С. Бенсън в три часа — настоя Джордж.

— Старшият преподавател ми даде ясни разпореждания да заключа портата в три часа и след това да не допускам никого на територията на колежа.

— Но аз… — започна Джордж, но без полза — вратата се затръшна под носа му и ключалката отново изщрака.

Той заблъска с юмрук по вратата, но знаеше, че няма смисъл. Наруга се за глупостта си. Какво ще каже, когато го попитат как е минало интервюто? Какво ще каже на мистър Ървин, когато довечера се върне в колежа? Как ще погледне в очите Гай, който със сигурност няма да закъснее за своето интервю следващата седмица? Знаеше каква ще е реакцията на баща му. Та той щеше да е първият Мелъри от четири поколения, който не е учил в Кеймбридж. А майка му? Боже, ще може ли изобщо да се върне у дома?

Смръщи се пред тежката дъбова врата, която препречваше пътя му. Помисли да почука за последен път, но се отказа. Запита се дали не може да се влезе от другаде, но Кам минаваше покрай северната страна на колежа и играеше ролята на крепостен ров, така че за други врати не можеше и дума да става. Освен ако… Джордж се загледа към високата тухлена стена и закрачи напред-назад, сякаш изучаваше стръмна скала. Забеляза няколко цепнатини и неравности, издълбани от леда, снега, вятъра и слънцето през последните 450 години, и накрая намери възможния път нагоре.

Над вратата имаше тежка каменна арка, която бе само на ръка разстояние от перваза на един прозорец, който щеше да му осигури идеална опора. Над него имаше по-малък прозорец с перваз, откъдето можеше да стигне до полегатия покрив, който вероятно се спускаше и от другата страна на постройката.

Остави куфара на земята — никога не носеше излишен багаж, когато се катереше — опря десния си крак в малка дупка на около двайсет сантиметра над паважа, отблъсна се с левия и достигна издатината, където можеше да се набере до каменната арка. Неколцина минувачи спряха да гледат и когато той най-сетне се озова на покрива, го възнаградиха с приглушени аплодисменти.

Спря за малко, за да огледа вътрешната страна на стената. Както винаги, спускането щеше да бъде по-трудно от изкачването. Прехвърли левия си крак и бавно се отпусна надолу, като се държеше за улука, докато търсеше някаква опора. Щом кракът му докосна перваза, той пусна едната си ръка. Точно тогава обувката му се хлъзна и ръката, с която се държеше за улука, се изплъзна. Беше нарушил златното правило винаги да има три контактни точки. Знаеше, че ще падне — нещо, което упражняваше редовно на висилката в гимнастическия салон, но не и от подобна височина. Пусна се и за пръв път този ден извади късмет, защото тупна в някаква мокра цветна леха и се претърколи.

Изправи се и се озова пред възрастен джентълмен, който се взираше изненадано в него. Джордж се запита дали горкият старец не го мисли за взломаджия.

— Мога ли да ви помогна, млади човече?

— Благодаря ви, сър — отвърна Джордж. — Имам среща с мистър Бенсън.

— По това време би трябвало да го намерите в кабинета му.

— Съжалявам, сър, но нямам представа къде се намира той — каза Джордж.

— Минете през входа за преподаватели — посочи човекът. — Вторият коридор вляво. Името му е написано на вратата.

— Благодаря, сър — каза Джордж и се наведе да завърже обувката си.

— За нищо — отвърна възрастният джентълмен и продължи по пътя си.

Джордж прекоси тичешком тревната площ, мина през прохода и се озова във великолепен вътрешен двор от времето на кралица Елизабет. Стигна втория коридор и спря да погледне дъската — А. С. Бенсън, старши преподавател, трети етаж. Втурна се по стълбите и спря пред вратата, за да си поеме дъх. Почука леко.

— Влез — чу се нечий глас.

Джордж отвори вратата и пристъпи в царството на старшия преподавател — пълен червендалест мъж с рошави мустаци. Беше се настанил зад голямо бюро, покрито с подвързани в кожа книги и пръснати студентски есета.

— С какво мога да ви помогна? — поинтересува се мъжът и дръпна реверите на мантията си. Под нея носеше костюм и вратовръзка с жълти шарки.

— Името ми е Джордж Мелъри, сър. Имам среща с вас.

— Имахте, ако трябва да бъдем точни, Мелъри. Трябваше да сте тук в три часа и тъй като дадох изрична заповед след това да не се допускат никакви кандидати, ще трябва да обясните как успяхте да влезете.

— Изкатерих стената, сър.

— Какво сте направили? — изуми се мистър Бенсън, надигна се бавно зад бюрото и каза: — Елате с мен.

Джордж го последва мълчаливо надолу по стълбите и през двора. Портиерът скочи, щом забеляза старшия преподавател.

— Хари, ти ли пусна този кандидат да влезе след три часа? — попита Бенсън.

— Не, сър — отвърна портиерът, като се взираше изумено в Джордж.

— Покажете ми откъде точно влязохте в колежа, Мелъри — нареди Бенсън.

Джордж ги отведе до градината и посочи следите си върху цветната леха. Старшият преподавател все още гледаше със съмнение, а портиерът мълчеше.

— Щом твърдите, че сте се изкатерили, Мелъри, несъмнено ще можете да го направите отново. — Мистър Бенсън направи крачка назад и скръсти ръце на гърдите си.

Джордж тръгна бавно по пътеката и изучи внимателно стената, преди да избере маршрута. Старшият преподавател и портиерът гледаха слисани как той се катери пъргаво нагоре, после прехвърля крак през улука и сяда на покрива.

— Мога ли да сляза, сър? — жално попита Джордж.

— Определено, млади човече — отвърна без колебание мистър Бенсън. — Повече от ясно е, че нищо не може да ви попречи да влезете в този колеж.

6.

Събота, 1 юли 1905 г.

Когато Джордж каза на баща си, че няма намерение да посещава „Мулен Руж“, това бе самата истина. Всъщност преподобният Мелъри вече беше получил писмо от мистър Ървин с подробно описание на маршрута им през Алпите, който не включваше спиране в Париж. Но това бе преди Джордж да спаси живота на мистър Ървин, да бъде арестуван за нарушаване на реда и да прекара една нощ зад решетките.

Майка му никога не успяваше да скрие тревогата си, когато той заминаваше на поредното катерене, но всеки път пъхаше тайно банкнота от пет лири в джоба на сакото му и шепнешком го молеше да не казва на баща си.

Джордж се срещна с Гай и мистър Ървин в Саутхемптън и взеха ферибота до Хавър. След четири часа слязоха на френското пристанище, където ги очакваше влак, който трябваше да ги откара до Мартени. По-голямата част от дългия път Джордж изкара залепен за прозореца.

Страстта на мистър Ървин към точността си казваше думата — на гарата вече ги чакаше дилижанс. Камшикът на кочияша изплющя и те потеглиха към планината, а Джордж се зае да разгледа по-подробно големите предизвикателства, които ги очакваха.

Беше се стъмнило, когато се настаниха в хотел „Лион д’Ор“ в Сен Пиер, в подножието на Алпите. След вечерята мистър Ървин разгъна карта на масата и изложи плановете си за следващите две седмици, като посочваше върховете, които щяха да опитат да изкачат — Гран Сен Бернар (2470 метра), Мон Велан (3734 метра) и Гран Комбен (4314 метра). При успешно покоряване и на трите щяха да продължат към Монте Роза (4638 метра).

Джордж изучаваше внимателно картата. Вече очакваше с нетърпение изгрева. Гай мълчеше. Макар да бе известно, че мистър Ървин избира само най-обещаващите катерачи сред учениците си за ежегодните си експедиции в Алпите, Гай вече започваше да се замисля дали е постъпил мъдро, като се съгласи да участва.

Джордж нямаше подобни съмнения. Но дори мистър Ървин беше изненадан, когато на следващия ден изкачиха за рекордно кратко време прохода Гран Сен Бернар. На вечеря Джордж го попита дали може да бъде водач при катеренето на Мон Велан.

Мистър Ървин вече знаеше, че Джордж е най-добрият планинар сред учениците, които бе обучавал, и че природата го е надарила с по-голям талант от неговия. За пръв път обаче се случваше ученик да поиска да му бъде водач — при това на втория ден от експедицията.

— Ще ти позволя да ни водиш по долните склонове на Мон Велан — съгласи се той. — Но след като стигнем хиляда и петстотин метра, аз заставам начело.

Мистър Ървин така и не застана начело, защото на следващия ден Джордж поведе малката група с цялата увереност и умение на опитен алпинист, като дори показа на учителя си нови маршрути, за които той не бе и помислял. И когато два дни по-късно изкачиха Гран Комбен по-бързо, отколкото Ървин го бе правил досега, учителят се превърна в ученик.

А Джордж сякаш се интересуваше единствено от това кога ще му бъде позволено да се справи с Монблан.

— Още е рано — каза му мистър Ървин. — Дори аз не бих могъл да го изкача без професионален водач. Но когато наесен отидеш в Кеймбридж, ще ти дам препоръчително писмо до Джефри Йънг, най-опитният катерач в страната. Той ще реши кога си готов да се заемеш с тази дама.

Въпреки това мистър Ървин беше сигурен, че са готови да покорят Монте Роза и Джордж ги отведе до върха, макар че на Гай му бе трудно да не изостава. Инцидентът стана на слизане. Може би мистър Ървин бе станал малко по-непредпазлив — най-голямата опасност за планинаря — и смяташе, че нищо лошо не може да се случи на връщане.

Джордж започна спускането с обичайната си увереност, но когато стигнаха един особено стръмен склон, реши да намали темпото — спомни си, че Гай бе имал трудности с преодоляването на този участък. Почти беше слязъл, когато чу вика. Мигновената му реакция спаси живота и на тримата. Той заби ледокопа си в дълбокия сняг и бързо завърза въжето около дръжката му, като го придържаше с крак. Не му остана друго, освен да гледа как Гай профучава покрай него. Предположи, че мистър Ървин е взел същите предпазни мерки и двамата ще успеят да забавят падането на Гай, но директорът не бе успял да реагира толкова бързо и миг по-късно той също прелетя надолу. Джордж опря крак в ледокопа и отчаяно се опита да запази равновесие. Долината бе на около двеста метра под него.

Държеше се здраво, когато двамата рязко увиснаха и започнаха да се люлеят във въздуха. Не беше сигурен дали въжето ще издържи на тежестта и дали приятелите му няма да полетят към смъртта. Секунда по-късно, докато той още стискаше въжето, въпросът като че ли получи отговор, макар и временен. Опасността не бе отминала — все още трябваше да намери начин да качи и двамата нагоре.

Погледна надолу и ги видя как отчаяно се държат за въжето. Лицата им бяха бели като снега. Безкрайните тренировки в гимнастическия салон си казаха думата — Джордж започна да люлее бавно другарите си, докато мистър Ървин успя да намери опора на склона. Учителят извърши същото с Гай и момчето най-сетне намери къде да се закрепи.

Мина известно време, преди да се съвземат достатъчно, за да продължат спускането. Джордж не освободи ледокопа, докато не се увери, че Ървин и Гай са дошли на себе си. Стъпка по стъпка той поведе другарите си до безопасния широк корниз по-надолу. Почиваха почти час, преди мистър Ървин да застане начело и да ги поведе към по-безопасните склонове.

По време на вечеря почти не говориха, но и тримата знаеха, че ако на сутринта не се върнат при планината, Гай няма да посмее да се катери отново. На следващия ден мистър Ървин ги поведе към Монте Роза, като избра по-дълъг и далеч по-лек маршрут. Момчетата никога нямаше да забравят онези няколко минути, когато животът им беше в опасност. Джордж и Гай се върнаха от планината вече мъже.

7.

Още щом пристигнаха в Париж, стана ясно, че мистър Ървин познава града добре, и Джордж и Гай с радост се оставиха да ги води. Бяха се съгласили с предложението му да прекарат последния ден от престоя си във Франция, за да отпразнуват добрия си късмет.

Мистър Ървин ги отведе в малък семеен хотел, разположен в един живописен двор в Седми район. След лек обяд той ги запозна с някои забележителности — Лувъра, Нотр Дам, Триумфалната арка. Джордж обаче се впечатли най-много от Айфеловата кула, издигната за Световното изложение през 1889 г., по случай стогодишнината от Френската революция.

— Дори не си помисляй — предупреди го мистър Ървин, когато забеляза, че подопечният му гледа към върха на стоманената конструкция, издигащ се на цели 320 метра.

Директорът купи три билета за шест франка и насочи Гай и Джордж към асансьора, който бавно ги изкачи до върха на кулата.

— Сега сме по-ниско дори от подножието на Монблан — отбеляза Джордж, докато се възхищаваше на ширналата се гледка.

Мистър Ървин се усмихна и се запита дали покоряването на Монблан ще е достатъчно за Джордж Мелъри.

По-късно се преоблякоха за вечеря и Ървин заведе младежите в малък ресторант на левия бряг на Сена, където се насладиха на гъши дроб и студен сотерн в малки чаши. Последва телешко по бургундски, най-вкусното, което бяха опитвали дотогава, а след него — зряло сирене. Угощението нямаше нищо общо с училищната храна. Двете блюда вървяха с фино бургундско вино и Джордж имаше чувството, че е преживял един от най-вълнуващите дни в живота си. Само че този ден още не бе свършил. След като запозна подопечните си с прелестите на коняка, мистър Ърнин ги заведе обратно в хотела. Малко след полунощ им пожела приятни сънища и се оттегли в стаята си.

Гай седна на леглото си, а Джордж започна да се съблича.

— Ще почакаме няколко минути, преди да се измъкнем.

— Да се измъкнем ли? — учуди се Джордж.

— Да — каза Гай, щастлив, че поне веднъж е поел водачеството. — Не може да посетиш Париж и да не видиш „Мулен Руж“?

Джордж продължи да разкопчава ризата си.

— Обещах на майка си…

— Не се и съмнявам — подигравателно рече Гай. — Да не искаш да кажеш, че човек, готов да покори Монблан, няма куража да се гмурне в дълбините на нощния живот на Париж?

Джордж с неохота закопча ризата си. Гай изгаси осветлението, открехна вратата и надникна навън. След като се увери, че мистър Ървин е в леглото с „Трима мъже в една лодка“, той пристъпи тихо в коридора. Джордж го последва с нежелание и затвори леко вратата след себе си.

Добраха се до фоайето. Гай тихо се измъкна на улицата и успя да спре двуколка, преди Джордж да има време да размисли.

— „Мулен Руж“ — каза Гай с увереност, каквато не беше показал по склоновете на никоя планина.

Двуколката подкара бързо.

— Де да можеше мистър Ървин да ни види сега — въздъхна Гай и отвори сребърна табакера, която Джордж не беше виждал.

Прекосиха Сена към Монмартър — хълм, който не беше част от обиколката на мистър Ървин. Когато спряха пред „Мулен Руж“, Джордж видя, че повечето посетители носят вечерни костюми, и се запита дали ще ги пуснат в бляскавия нощен клуб. Гай отново пое нещата в свои ръце. Плати на кочияша, извади банкнота от десет франка от портфейла си и я даде на портиера, който ги изгледа колебливо, но накрая прибра парите в джоба си и ги пусна да влязат.

Вътре метрдотелът ги посрещна със същата липса на ентусиазъм, въпреки че Гай извади още една десетачка. Млад келнер ги отведе до малка маса в дъното на залата и им поднесе менюто. Джордж не можеше да откъсне очи от краката на момичето, което продаваше цигари, а Гай, който си даваше сметка за бързо топящите се финанси, избра второто най-евтино вино от листа. Келнерът се върна след миг и им наля по чаша семилон, докато светлините гаснеха.

Джордж седеше като глътнал бастун, когато десетина момичета в пищни червени рокли с фустанели изпълниха нещо, описано в програмата като „канкан“. Всеки път, когато обутите им в черни чорапи крака се вдигаха във въздуха, мъжете в залата крещяха дрезгаво: Magnifique! Макар да бе израснал с две сестри, Джордж не беше виждал толкова много гола плът, дори когато се къпеха в Сейнт Бийс. Гай поръча втора бутилка вино и Джордж започна да подозира, че приятелят му не за пръв път посещава нощен клуб. Все пак Гай беше расъл в Челси, а не в Чешир.

Щом завесата се спусна и светлините се включиха, келнерът се появи със сметка, която нямаше нищо общо с цените от менюто. Гай изпразни портфейла си, но това не беше достатъчно, така че Джордж трябваше да се раздели със запазените за краен случай пет лири. Келнерът се намръщи при вида на чуждата валута, но прибра голямата бяла банкнота, без да си направи труда да им върне ресто. Дотук с entente cordiale на мистър Балфур.

— Боже мой! — промълви Гай.

— Нямах представа, че две бутилки вино могат да струват толкова много — каза Джордж.

— Не, не — прошепна Гай, без да го поглежда. — Нямах предвид сметката. — И посочи една маса до сцената.

Джордж с изумление видя, че там седи мистър Ървин, прегърнал една оскъдно облечена дама.

— Мисля, че е време за тактическо отстъпление — каза Гай.

Станаха и тръгнаха към вратата, без да се обръщат.

Веднага щом излязоха на улицата, към тях се приближи някаква жена, чиято пола бе по-къса и от тази на продавачката на цигари в кабарето.

— Messieurs? — прошепна тя. — Besoirt de compagnie?^[1]

— Non, merci, madame — отвърна Джордж.

— Ah, Anglais — каза тя. — Juste prix pour tous les deux?^[2]

— При нормални обстоятелства, с най-голямо удоволствие — весело отвърна Гай, — но за съжаление сънародниците ви вече ни одраха кожите.

Жената ги изгледа неразбиращо и се наложи Джордж да преведе. Тя сви рамене и тръгна да предлага стоката си на другите мъже, които се изсипваха от клуба.

— Надявам се знаеш как да се върнем до хотела — рече Гай, който залиташе леко. — Не ми останаха пари за двуколка.

— Нямам представа. Но когато не си сигурен, трябва да избереш някой познат ориентир и се движиш според него — отвърна Джордж и закрачи енергично.

— Да бе — изпъшка Гай и забърза да го настигне.

Джордж усети, че изтрезнява, докато пресичаха реката. Очите му рядко се откъсваха от избрания ориентир. Гай го следваше и мълчеше. След четиридесет минути спряха пред кулата, която мнозина парижани твърдяха, че ненавиждат и искат да бъде разглобена винт по винт веднага след изтичането на двадесетгодишното разрешение.

— Мисля, че хотелът е някъде там — каза Гай и посочи една тясна уличка.

Обърна се към Джордж и видя, че той се взира с благоговение в Айфеловата кула.

— През нощта е още по-голямо предизвикателство — каза Джордж, без да сваля очи от върха.

— Не говориш сериозно! — възкликна Гай, но приятелят му закрачи към една от триъгълните опори на кулата.

Гай хукна след него, но Джордж вече се катереше по скелето. Гай закрещя с цяло гърло, но скоро разбра, че не му остава друго, освен да стои и да гледа как приятелят му пъргаво се прехвърля от греда на греда. Джордж нито веднъж не погледна надолу, затова не видя, че се е събрала групичка нощни птици, които жадно следяха напредъка му.

Гай чу свирките, когато Джордж бе стигнал почти до средата на кулата. Обърна се и видя, че една полицейска кола спира на площада. Петима полицаи изскочиха навън и се затичаха към някакъв човек, явно служител, когото не бе забелязал досега. Човекът очевидно ги очакваше, защото ги поведе бързо към асансьора, дръпна желязната решетка и кабината бавно запълзя нагоре.

Гай погледна да провери докъде е стигнал Джордж — беше на около шейсет метра под върха и като че ли нямаше представа какво става. След миг асансьорът спря до него, решетката се плъзна встрани и един от полицаите стъпи предпазливо на най-близката греда. След втората стъпка размисли и скочи назад. Старшият започна да увещава нещо Джордж, който се преструваше, че не разбира думите му.

Все още бе твърдо решен да стигне върха, но след като игнорира няколко разумни довода, последвани от остри ругатни, той с неохота влезе в асансьора. Щом полицаите слязоха на земята с плячката си, зяпачите оформиха нещо като шпалир до колата и започнаха да аплодират Джордж.

— Chapeau, jeune home.

— Dommage!

— Bravo!

— Magnifique!

За втори път тази нощ Джордж чуваше тълпата да крещи: Magnifique!

Забеляза Гай тъкмо когато полицаите се канеха да го натикат в колата и да го откарат бог знае къде.

— Намери мистър Ървин — извика му. — Той ще знае какво да направи.

Гай се върна на бегом в хотела, качи се с асансьора до третия етаж и заблъска по вратата на мистър Ървин. Отговор не последва. Слезе съкрушен във фоайето и седна на стъпалата да чака директора. Дори се замисли дали да не се върне в „Мулен Руж“, но накрая реши, че така само ще оплеска нещата още повече.

Часовникът вече беше ударил шест, когато пред входа спря файтон с мистър Ървин. От оскъдно облечената дама нямаше и следа. Директорът се изненада, щом видя Гай на стъпалата, и бе направо смаян, когато научи причината.

Само с два телефонни разговора управителят на хотела откри в кое полицейско управление е прекарал нощта Джордж. Мистър Ървин трябваше да използва всичките си дипломатически умения и съдържанието на портфейла си, преди инспекторът да се съгласи да освободи безотговорния младеж, и то едва след като го увериха, че ще напуснат страната immédiatement.

На ферибота за Саутхемптън мистър Ървин заяви на двамата младежи, че още не е решил дали да съобщи за инцидента на родителите им.

— А аз още не съм решил дали да кажа на баща си в кой клуб ни заведохте снощи — отвърна Гай.

8.

Понеделник, 9 октомври 1905 г.

Когато пристигна за откриването на семестъра, Джордж с облекчение установи, че вратата на Магдалин Колидж е отворена.

Влезе в портиерната, остави куфара си на пода и се обърна към познатата фигура зад преградата.

— Името ми е…

— Мистър Мелъри — каза портиерът и вдигна леко шапката си. — Сякаш бих могъл да забравя — добави той с топла усмивка. Погледна бележника си. — Разпределен сте в стая на стълбище седем, сър, в Пепис Билдинг. Обикновено съпровождам първокурсниците при пристигането им, но вие ми приличате на човек, който може да намери пътя и сам.

Джордж се разсмя.

— Пресичате Първия двор и продължавате през прохода.

— Благодаря — каза Джордж, взе куфара и се запъти към вратата.

— И още нещо, сър.

Джордж се обърна, а портиерът се надигна от стола и му подаде втори кожен куфар, на който имаше монограм „ДЛМ“.

— Мисля, че това е ваше. И се постарайте да не закъснеете за срещата в шест.

— Среща в шест?

— Да, сър, поканен сте от ректора на питие. Обича да се запознава с новите студенти при откриването на семестъра.

— Благодаря, че ми напомнихте — отвърна Джордж. — Между другото, приятелят ми Гай Бълок пристигна ли вече?

— Да, сър. — Портиерът отново погледна в бележника си. — Мистър Бълок пристигна преди повече от два часа. Ще го откриете на етажа над вас.

— За първи път — усмихна се Джордж.

Тръгна към Първия двор, като гледаше да не гази тревата, която бе подрязана равно като с ножица. Мина покрай неколцина студенти. Някои от тях бяха облечени в дълги мантии, за да покажат принадлежността си към академичната общност, други — в по-късите дрехи на стипендианти, а трети носеха само университетските си шапки и от време на време ги вдигаха за поздрав.

Никой не обърна внимание на Джордж, нито пък го поздрави с вдигане на шапка. Това му напомни за първия му ден в Уинчестър. Не успя да потисне усмивката си, когато мина покрай стълбището към кабината на мистър Бенсън. След деня на първата им среща старшият преподавател му бе пратил телеграма с предложение за стипендия по история, а по-късно го уведоми с писмо, че ще го обучава лично.

Продължи през прохода към Втория двор, където се намираше Пепис Билдинг, и откри тесния коридор, отбелязан с голямо „7“. Помъкна куфарите по дървените стъпала до втория етаж, а там видя врата, върху която със сребърни букви пишеше „Д. Л. Мелъри“. Запита се колко ли други имена са се появявали върху нея през последното столетие.

Стаята не беше по-голяма от онази в Уинчестър, но поне нямаше да я дели с Гай. Все още разопаковаше багажа си, когато на вратата се почука и Гай влезе, без да чака покана. Ръкуваха се, сякаш се виждаха за пръв път, после се засмяха и се прегърнаха.

— Аз съм над теб — каза Гай.

— Вече изказах мнението си относно това недоразумение — отвърна Джордж.

Гай се усмихна, когато видя познатата диаграма, която Джордж вече бе окачил на стената над бюрото.

Бен Невис 1344 м. ۷

Гран Сен Бернар 2470 м. ۷

Мон Велан 3734 м. ۷

Гран Комбен 4314 м. ۷

Монте Роза 4638 м. ۷

Монблан 4810 м. ?

— Май си забравил Монмартър — отбеляза Гай. — Да не говорим за Айфеловата кула.

— Айфеловата кула е само триста и двайсет метра — отвърна Джордж. — И явно не помниш, че не стигнах до върха.

Гай си погледна часовника и каза:

— По-добре да тръгваме, за да не закъснеем за срещата с ректора.

— Добре — съгласи се Джордж и бързо облече мантията си.

Докато пресичаха Втория двор към жилището на ректора, Джордж попита Гай дали знае нещо за главата на колежа.

— Само онова, което ми каза мистър Ървин. Бил е посланик в Берлин, преди да напусне Външно министерство. Говори се, че бил доста прям с германците. Според Ървин дори кайзерът се опасявал от него.

Джордж си оправи вратовръзката, щом се вляха в потока млади мъже, които вървяха през Ректорската градина към викторианската готическа постройка в края на двора. На вратата ги посрещна прислужник, облечен с бял жакет и черни панталони, и със списък в ръка.

— Аз съм Бълок, а това е Мелъри — обяви Гай.

Човекът отметна имената им в списъка, вгледа се в Джордж и каза:

— Ще откриете ректора в приемната на първия етаж.

Джордж изтича по стълбите — винаги тичаше по стълбите — и влезе в голям, елегантно обзаведен салон, пълен със студенти и преподаватели, чиито по-стари версии висяха на портрети по облицованите с кожа стени. Друг прислужник им поднесе шери, а Джордж забеляза познато лице и се запъти към него.

— Добър вечер, сър.

— Мелъри. Приятно съм изненадан, че пристигате навреме — каза старшият преподавател без никакъв намек, че се шегува. — Тъкмо напомнях на двама ваши колеги, че първият ми час започва утре в девет. Тъй като вече сте се настанили на територията на колежа, няма да ви се налага да се катерите по стената, нали?

— Разбира се, сър — отвърна Джордж и отпи от шерито.

— Аз лично не бих гарантирал — обади се Гай.

— Това е приятелят ми Гай Бълок — каза Джордж. — Не е нужно да се безпокоите за него, той никога не закъснява.

Скоро при тях дойде единственият човек в салона, който не носеше мантия, ако не се броеше прислугата.

— А, сър Дейвид — каза старшият преподавател. — Мисля, че не познавате мистър Бълок, но си спомняте мистър Мелъри, който кацна в градината ви преди няколко месеца.

Джордж се обърна изненадан към ректора и промълви:

— О, господи!

Сър Дейвид се усмихна и отбеляза:

— Не, мистър Мелъри. Наричайте ме просто „ректоре“.

Гай се погрижи Джордж да не закъснее за първия час при мистър Бенсън, но въпреки това той стигна там едва няколко секунди преди девет. Старшият преподавател започна с уточнението, че седмичните есета се предават всеки четвъртък до пет следобед и че ако някой закъснее за час, ще намери вратата заключена. Джордж бе благодарен, че стаята му е само на стотина метра от кабинета на мистър Бенсън и че майка му се бе сетила да му даде будилник.

След изясняването на правилата започна урокът, който протече далеч по-добре, отколкото Джордж се бе надявал. Духът му се повдигна още повече, когато на вечерното събиране на чаша шери разбра, че старшият преподавател споделя любовта му към Бозуел, както и към Байрон и Уърдсуърт, и е личен приятел с Браунинг.

Мистър Бенсън обаче показа недвусмислено какво очаква от един стипендиант през първата му година, като напомни, че макар семестърът да продължава само осем седмици, от Джордж ще се изисква да работи здравата и през ваканцията. На тръгване Бенсън добави:

— И се постарайте да се явите на празника на първокурсниците в неделя, мистър Мелъри. В противен случай може никога да не откриете колко разнообразни дейности предлага този университет. Например — каза той и се усмихна, — може да решите да се запишете в драматичния кръжок.

9.

Гай почука на вратата на Джордж, но никой не отговори. Погледна си часовника — десет и пет. Джордж не можеше да е в трапезарията, защото в неделя закуската се сервираше до девет, а със сигурност не би тръгнал без него за празника на първокурсниците. Или още спеше, или се къпеше. Гай почука отново, но пак никой не отговори. Отвори вратата и надникна. Леглото беше разхвърляно — което не бе нищо ново — на възглавницата лежеше отворена книга, а по бюрото бяха пръснати някакви листа, но от Джордж нямаше и следа. Явно се къпеше.

Гай седна на леглото и зачака. Отдавна се бе примирил с неспособността на приятеля си да разбере предназначението на часовника. Това обаче продължаваше да дразни мнозина от познатите на Джордж, които редовно му напомняха мотото на Уинчестър — „Обноските правят човека“. Гай добре си даваше сметка за недостатъците му, но знаеше и че той има изключителни дарби. Случайността, която ги бе събрала в едно купе на път за пансиона, бе променила целия му живот. Хората понякога смятаха Джордж за лишен от такт и дори за арогантен, но след време откриваха у него доброта и щедрост.

Взе книгата от възглавницата. Беше роман от непознат за него автор — някой си Е. М. Форстър. Прелисти едва няколко страници, когато Джордж се появи с кърпа на кръста и мокра коса.

— Да не би вече да е десет? — попита той, докато си бършеше косата.

— И десет — уточни Гай.

— Бенсън ми предложи да се запиша в драматичния кръжок. Това ще ни даде възможност да се срещнем с момичета.

— Не мисля, че Бенсън се интересува от момичета.

Джордж се обърна към него.

— Да не искаш да кажеш…

— В случай че не си забелязал — каза Гай на приятеля си, който стоеше гол пред него, — не само момичетата те заглеждат.

— А твоите предпочитания какви са? — попита Джордж и го перна дружески с кърпата.

— С мен си в безопасност — увери го Гай. — Хайде сега да се поразмърдаме, че всички ще си тръгнат, преди да сме пристигнали.

Докато пресичаха двора, Джордж наложи обичайното си темпо и попита подтичващия до него Гай:

— В кои клубове смяташ да се запишеш?

— В които няма да те допуснат — ухили се Гай. — А това означава доста богат избор.

Забавиха крачка, когато настигнаха множеството студенти, запътили се към празника на първокурсниците. Чуха музиката и глъчката много преди да стигнат Паркърс Пийс.

Доста голям район бе зает от сергии, зад които студенти викаха досущ като улични продавачи. Джордж и Гай тръгнаха заинтригувани по първата пътека. Гай показа известен интерес, когато някакъв мъж в бял костюм за крикет — доста неуместно облекло за есента — запита:

— Играете ли крикет?

— Аз бих първия удар за Уинчестър — отвърна Гай.

— Значи сте на подходящото място. Аз съм Дик Йънг.

Гай знаеше, че той е национал както по крикет, така и по футбол, затова му кимна почтително.

— Ами приятелят ви? — попита Дик.

— Не си губете времето с него. Той се цели по-високо, макар че също търси човек на име Йънг. Джордж, ще се видим по-късно — каза Гай, докато Дик му подаваше формуляр.

Джордж кимна и продължи през тълпата, без да обръща внимание на подвикванията.

— Пеете ли? Търсим тенор.

— Играете ли шах? Трябва да бием Оксфорд това първенство.

— Свирите ли на някакъв инструмент? — попита отчаян глас. — Дори на чинели?

Джордж закова на място, когато видя надписа над един от сергиите: Фабианско общество, основано 1884 г., и тръгна към човека, който размахваше някаква брошура и крещеше: „Равенство за всички!“.

Когато Джордж приближи, младият мъж се обърна към него.

— Ще се включите ли в малката ни група, или сте привърженик на онези тесногръди тори?

— Определено не — отвърна Джордж. — Отдавна вярвам в доктрините на Квинт Фабий Максим и особено в думите: „Ако можеш да спечелиш битка, без да нанесеш и един удар от гняв, ти си истинският победител“.

— Браво на вас — каза мъжът и му подаде един формуляр. — Подпишете се тук и елате на срещата ни следващата седмица. Поканили сме и Джордж Бърнард Шоу. Между другото аз съм Рупърт Брук — добави той и протегна ръка. — Секретар на клуба.

Джордж стисна ръката му, после попълни формуляра. Брук погледна подписа.

— Я кажи, друже, слуховете верни ли са?

— Какви слухове?

— Че си влязъл в университета, като си се покатерил по стената.

Преди Джордж да отговори, някой зад него рече:

— И после му се наложи да слиза. Това винаги е най-трудната част.

— Как така? — поинтересува се Брук.

— Просто е — отвърна Гай. — Когато се катериш по скала, ръцете ти са само на няколко сантиметра от очите, а когато се спускаш, краката ти са най-малко на метър и половина от очите, което означава, че когато погледнеш надолу, шансът да изгубиш равновесие е далеч по-голям. Схванахте ли идеята?

Джордж се засмя и рече:

— Не му обръщайте внимание. Той не само е тесногръд, но е и лакей на капиталистическата система.

— Така си е — невъзмутимо потвърди Гай.

— В кой клуб се записахте? — попита го Брук.

— Освен в клуба по крикет, Обществото на Дизраели и клуба за подготовка на офицери ли? — попита Гай.

— Мили боже! — промълви Брук. — Никаква надежда ли няма за този човек?

— Абсолютно никаква — призна Гай и се обърна към Джордж. — Но поне намерих онова, което търсеше, така че идваш с мен.

Джордж повдигна студентската си шапка за сбогом и Гай го поведе към следващата редица сергии, където триумфално му посочи навеса, на който пишеше: КПК, основан 1904 г.

Джордж тупна приятеля си по гърба и се зае да изучава фотографиите на завършили и настоящи студенти, позиращи в прохода Гран Сен Бернар, на Мон Велан и Монте Роза. На друго табло в отсрещния край имаше голяма фотография на Монблан и надпис: Елате с нас в Италия догодина, ако искате да го направите по трудния начин.

— Искам да се включа — рече Джордж на дребния набит младеж, който стоеше до един по-висок мъж с ледокоп в ръка.

— Не можеш да се включиш в планинарския клуб, друже — отвърна онзи. — Трябва да бъдеш избран.

— Тогава как мога да бъда избран?

— Много просто. Записваш се за някоя от клубните срещи при Пен-и-Пас и ще решим дали си истински планинар, или просто любител на неделните разходки.

— Не знам дали знаете — намеси се Гай, — но приятелят ми…

— … ще се запише с удоволствие — прекъсна го Джордж.

Записаха се за пътуването до Уелс през уикенда и предадоха формулярите на по-дребния.

— Аз съм Съмървил — представи се той. — А това е Оудъл. Той е геолог, така че се интересува повече от изучаване на скалите, отколкото от катеренето им. Онзи зад нас — посочи по-възрастния в дъното, — е Джефри Уинтроп Йънг от Алпийския клуб. Той е наш почетен председател.

— Най-добрият катерач в страната — каза Джордж.

Йънг се усмихна и пое формуляра му.

— Греъм Ървин има склонност към преувеличавана — каза той, след като го прочете. — Той ми писа за неотдавнашното ви пътуване до Алпите. На Пен-и-Пас ще имате възможност да покажете дали сте толкова добър, колкото твърди той.

— По-добър е — каза Гай. — Ървин едва ли е споменал за посещението ни в Париж, когато… ох! — изпъшка той, защото Джордж го срита в глезена.

— Ще имам ли шанс да се включа в експедицията до Монблан догодина? — попита Джордж.

— Няма да е толкова просто — отвърна Йънг. — Вече има един или двама кандидати, които се надяват да бъдат избрани за излета.

Сега Съмървил и Оудъл проявяваха по-голям интерес към новака от Магдалин Колидж. Двамата бяха пълни противоположности. Съмървил бе малко над метър и петдесет, с пясъчноруса коса, червендалесто лице и воднистосини очи. Изглеждаше твърде млад за студент, но гласът му беше като на по-възрастен. За разлика от него, Оудъл бе висок над метър и осемдесет, с тъмна непокорна коса, която явно рядко виждаше гребен. Имаше черните очи на пират, но когато задаваше въпрос, свеждаше глава и говореше тихо — не защото бе сдържан, а защото се смущаваше. Джордж инстинктивно усети, че тези двама така различни мъже ще му станат приятели за цял живот.