Джефри Арчър
Пътеки на славата (18)

54.

Мила моя Рут,

Дългото плаване само ми напомни за пореден път каква чудесна група момчета имам честта да ръководя. Твърде често си мисля за жертвите, които направих, и недостатъчно за тези чудесни мъже, които с готовност се съгласиха да участват в тази рискована авантюра, и за изпитанията, през които са минали те и семействата им през последните две години.

Въпреки първоначалните ми опасения Сенди Ървин се оказа превъзходно момче. Макар да е едва на 22, той има мъдра северняшка глава, завинтена здраво за широките му рамене, а съвпадението, че и двамата идваме от Бъркенхед, едва ли би било приемливо на страниците на един роман.

Разбира се, все още се тревожа от факта, че досега не се е изкачвал на големи височини, но трябва да призная, че е в далеч по-добра форма от всички нас, както пролича при сутрешните тренировки, водени от генерал Брус. Той е доволен да бъде наш наставник, макар че няма желание да участва в оркестъра.

Трябва също да призная, че Хинкс не е преувеличил способностите на Ървин като химик. В това отношение младежът по нищо не отстъпва на Финч, макар че Нортън и Оудъл все още отказват да приемат идеята да се използва кислород, а още по-малко — да носят тежките бутилки на гръб. Дали накрая ще разберат, че нямаме шанс да стигнем върха без помощта на тази дяволия, или ще си останат, както казва Финч, благословени аматьори, обречени на провал? Времето ще покаже.

 

 

Корабът пристигна в Бомбай на 20 март. Веднага взехме влака до Дарджилинг, където подбрахме понита и носачи. Генерал Брус отново извърши чудеса и на следващата сутрин започна дългият поход към Тибет заедно с шейсет понита и над сто носачи. Преди да напуснем Дарджилинг с влака-играчка, вечеряхме с новия генерал-губернатор лорд Литън и съпругата му, но поради отсъствието на Финч не се случи нищо интересно освен това, че младият Ървин прояви доста жив интерес към Линда, дъщерята на генерал-губернатора. Лейди Литън като че нямаше нищо против.

В консулството ме очакваше писмо от Мери. Имаме късмет, че съпругът й е разпределен в Цейлон — така тя ще ни предупреди отрано кога започва сезонът на мусоните, тъй като на острова той настъпва десетина дни преди да достигне Хималаите.

На следващия ден поехме по дългия сто и трийсет километра път до границата. За съжаление генерал Брус се разболя от малария и се върна в Дарджилинг. Боя се, че няма да го видим отново. Взе със себе си ваната, дузина кутии пури и половината каси вино и шампанско, но беше така добър да ни остави другата половина, както и грижливо подбраните подаръци, които трябва да връчим на дзонпена заедно с акредитивните си писма.

Задълженията на генерала бяха поети от заместника му, подполковник Нортън. Сигурно го помниш, той постави световен височинен рекорд двадесет и четири часа преди Финч да му го отмъкне така безмилостно. Макар че никога не отваря дума за това, зная, че изгаря от желание да подобри рекорда си и ако се съгласи да използва кислород след осем хиляди и двеста метра, ще бъде естественият ми избор за атаката на върха. Съмървил обаче започва да се колебае относно кислорода, така че е възможно именно той да се окаже моята алтернатива, тъй като нямам никакви намерения да измина последните шестстотин метра с Оудъл.

Този път минахме границата без проблеми, макар да бяхме сложили най-старите си обувки и евтини часовници от Бомбай. Все пак успяхме да засипем дзонпена с подаръци от „Харъдс“, „Фортнъмс“, „Давидоф“ и „Локс“, както и с бастунче със сребърна дръжка. Уверих го, че е личен подарък от Негово Величество.

Всички се изненадахме, когато дзонпенът изрази разочарованието си, че генерал Брус се е разболял, тъй като с нетърпение очаквал да види стария си приятел. Забелязах, че още носи часовника и верижката на генерала, макар да нямаше и следа от моята вратовръзка.

 

 

Тази сутрин, докато минавахме Панг Ла, облаците внезапно се отдръпнаха и видяхме очертанията на Джомолунгма на хоризонта. Красотата й отново ме остави без дъх. Разумният човек определено би трябвало да се противопостави на съблазните й и моментално да обърне назад, но, подобно на сирените на Еврипид, тя ни привлича неустоимо към коварните си скалисти подстъпи.

Докато се изкачваме все по-високо, следя внимателно Ървин. Изглежда аклиматизиран към средата като всички останали. Но пък понякога забравям, че е с шестнадесет години по-млад от мен, което буди спомени за студентските ми дни в Магдалин Колидж.

 

 

Тази сутрин на фона на Еверест изпълнихме служба в памет на Найима и другите шестима шерпи, които изгубиха живота си при предишната експедиция. Този път трябва да достигнем върха — ако не за друго, то поне за да ги почетем.

Много ми се иска Найима да е до мен сега, защото вече не бих се поколебал да го поканя за щурмуването на върха. Справедливо е именно местен да стъпи пръв на върха на тази планина. Да не говорим, че това би било най-сладкото отмъщение на Хинкс заради поведението му по време на лекцията, на което би завидял и самият Макиавели. За съжаление този път до върха няма да стигне шерп, защото не открих сред тях равен на Найима.

На 29 април пристигнахме в базовия лагер и макар да не ми е лесно, трябва да призная, че Хинкс се е справил добре — всичко, което поисках, е осигурено. Този път няма да губим безценни дни в издигане и сваляне на палатки и непрекъснато да мъкнем екипировка нагоре-надолу по планината. Мистър Хазард^[1] (странно име за отговорник за организирането на експедицията) ме увери, че Лагер 3 вече е установен на височина шест хиляди и четиристотин метра, където ни очакват единадесетте най-добри шерпи, водени от Гай.

Не бива да се забравя, че осемте хиляди лири на Ноуъл направиха възможно всичко това. В момента той заснема всичко. В окончателния си вариант филмът му със сигурност ще бие по популярност „Раждането на една нация“.

 

 

Пиша ти това писмо в малката си палатка в базовия лагер. След няколко минути ще вечерям с другарите си и Нортън ще ми предаде ръководството на експедицията. После ще запозная екипа с плановете ми за изкачване на Еверест. И тъй, мила моя, голямото приключение започва отново. Този път съм много по-уверен за шансовете ни. Но в момента, в който покоря моята великолепна цел, ще натисна копчето и ще бъда до теб. Сигурно се сещаш от думите ми, че в момента препрочитам „Машината на времето“ на Х. Уелс. Макар и да не мога да натисна измисленото му копче, все пак ще се върна у дома възможно най-бързо, защото не искам вече да бъда далеч от теб. Както казах, смятам да оставя снимката ти на върха…

55.

— Господа, за Негово Величество краля — каза подполковник Нортън, като стана от мястото си начело на масата и вдигна чашата си.

Членовете на екипа незабавно се изправиха и отговориха в един глас:

— За краля.

— Моля, не сядайте — каза Джордж и вдигна чашата си. — Господа, за Джомолунгма, Богинята майка на Земята.

Пред палатката шерпите се проснаха на земята с лице към върха.

— Вече можете да пушите, господа — обяви Джордж и всички седнаха и започнаха да палят пури и да си предават гарафата с портвайн.

Няколко минути по-късно Джордж отново стана, почука с лъжичка по чашата си и призова за тишина.

— Господа, позволете първо да изразя съжалението си, че генерал Брус не е в състояние да бъде сред нас.

Надигнаха се одобрителни възгласи.

— Благодарни сме му за чудесното вино, което ни завеща. Да се надяваме, че след време, ако е рекъл Бог, ще имаме повод да отворим и шампанското.

Чуха се одобрителни възгласи.

— Благодарение на предвидливостта и старанието на генерал Брус при нас остава една-единствена задача — да укротим най-сетне това чудовище и да се върнем у дома. Нека още сега ви кажа, че не съм решил какъв ще е съставът на двете групи, които ще участват в атаката на върха. Както и при предишната експедиция, ще следя внимателно всички ви, за да определя кой се аклиматизира най-добре. Предвид това очаквам да бъдете готови за тръгване утре в шест сутринта, за да стигнем до височина шест хиляди и четиристотин метра по обед и да се върнем в базовия лагер преди мръкване.

— Защо ще се връщаме, щом целта ни е да достигнем върха колкото се може по-бързо? — попита Ървин.

— Не колкото се може по-бързо. — Джордж се усмихна, осъзнавайки колко неопитен е младият Сенди. — Дори на теб ще е нужно известно време, за да свикнеш с височините. Златното право гласи: катери се високо, спи на ниско. Когато се аклиматизираме напълно — продължи той, — ще се преместим някъде на височина седем хиляди метра и ще установим Лагер 4 на Северното седло. След това ще продължим нагоре и ще изградим Лагер 5 на седем хиляди и шестстотин метра и Лагер 6 на около осем хиляди и двеста метра, откъдето ще атакуваме върха. — Замълча за момент, за да подчертае следващите си думи. — Искам да знаете, че когото и да поканя да се изкачва с мен, ние ще направим втория опит за покоряване на върха, защото смятам да дам шанс на двама от вас да се опитат да влязат в историята. Ако първата група не успее, с партньора ми ще атакуваме на следващия ден. Сигурен съм, че всеки желае да е първият, които ще стъпи на челото на Джомолунгма. Все пак е редно да ви кажа, господа, че този човек ще съм аз.

Всички се засмяха и тропаха с чаши по масата. Когато шумът утихна, Джордж зачака въпроси.

— Смяташ ли да използваш кислород при втората атака? — попита Нортън.

— Да — отвърна Джордж. — Трябва да призная, че Финч беше прав и нямаме шанс да преодолеем последните шестстотин метра без помощта на кислород.

— В такъв случай ще гледам да съм в първата група и да докажа, че грешиш — рече Нортън. — Жалко, Мелъри. Това означава, че аз ще съм първият, изкачил Еверест.

Избухна смях и Джордж отвърна:

— Ако успееш, Нортън, на следващия ден ще захвърля кислорода и ще се изкатеря бос.

— Няма да има смисъл — каза Нортън и вдигна чашата си към него. — Никой няма да запомни името на втория.

 

 

— Виж това!

— Не беше аут.

Мелъри не бе сигурен дали сънува, или наистина току-що чу удар на топка в бухалка. Подаде глава от палатката и видя сред снега нещо като игрище за крикет.

Ролята на врати изпълняваха два ледокопа, забити на двадесет метра един от друг. Оудъл тъкмо хвърляше топката към Ървин. Джордж забеляза, че батерът е във върховна форма. Развесели се при вида на шерпите, които стояха на малки групички, разговаряха тихо и гледаха с недоумение англичаните, докато Ноуъл заснемаше събитието.

Мелъри излезе от палатката си и отиде при застаналия зад вратите Нортън.

— Ървин си го бива — каза Нортън. — Само няколко удара, а е на път да направи петдесет точки.

— Откога играят? — попита Мелъри.

— Вече близо половин час.

— И още може да тича между вратичките?

— Изглежда не му е проблем. Сигурно има дробове като мехове. Но да не забравяме, че е петнайсет години по-млад от нас.

— Събуди се, шефе! — извика Оудъл, когато топката профуча край дясната ръка на Джордж.

— Съжалявам, Оудъл — отвърна той. — Още не съм се събудил.

Следващият удар донесе на Ървин нови четири точки, посрещнати с възторжени аплодисменти.

— Сега ще му покажа на това оксфордско колежанче — закани се Гай Бълок и зае мястото на Оудъл.

Първият му пас се получи малко къс и Ървин запрати топката до границата, печелейки още четири точки. Вторият обаче изсъска в ледения въздух и отлетя от бухалката на Ървин. Джордж се метна надясно и улови топката.

— Добро посрещане, шефе — каза Гай. — Жалко, че не се появи малко по-рано.

— Хайде, момчета, стига толкова — каза Мелъри. — Искам след половин час да сме се махнали оттук.

Игрището внезапно опустя и играчите се превърнаха в алпинисти.

След тридесетина минути всички бяха готови за път. Мелъри им махна с ръка и пое с темпо, което скоро щеше да отсее по-слабите.

Един-двама от шерпите отпаднаха почти веднага, захвърлиха товарите си в снега и тръгнаха надолу. Като че ли никой от алпинистите нямаше проблем с изкачването, а Ървин следваше Джордж по петите, въпреки че носеше две големи кислородни бутилки на гръб.

Мелъри видя, че младежът не си е сложил мундщука, и му направи знак да приближи.

— Ървин, май няма да ти е нужен кислород и на седем хиляди и шестстотин метра.

Младежът кимна.

— Надявам се да не ми се налага да го използвам преди осем хиляди и двеста метра, но искам да свикна с допълнителния товар, ако изкарам късмет да участвам в атаката. — Посочи върха и добави: — Смятам да седя там и да те чакам. В края на краищата дълг на всеки възпитаник на Оксфорд е да печели при всяка възможност.

Джордж му се поклони леко и рече:

— Приготви ми две бутилки за утре. Прав си, трябва да свикваме с допълнителния товар. А и след като преодолеем скалните стени и леда, всичко ще бъде на кантар и най-малката подробност може да се окаже решаваща.

Два часа по-късно спряха да хапнат и продължиха напред. Времето беше идеално за катерене, въпреки че валеше сняг, който не би направил впечатление и на играещо на двора дете. Групата поддържаше равномерно темпо. Джордж се запита докога ли времето ще остане така спокойно.

Замоли се, но молитвата му остана без отговор.

56.

17 май 1924 г.

Мила моя Рут,

Катастрофа. Нищо не върви както трябва през последните две седмици. Времето бе толкова лошо, че имаше дни, когато заради силния снеговалеж не виждахме на повече от две крачки пред себе си.

Нортън, храбър като лъв както винаги, успя някак да достигне до седем хиляди и сто метра, където със Съмървил издигнаха Лагер 4 и пренощуваха. На следващия ден обаче едва успяха да стигнат до Лагер 3 преди мръкване. Нужни им бяха повече от осем часа, за да изминат седемстотин метра във виелицата. По-малко от сто метра на час. Харълд Ейбрахамс взема това разстояние за 9,6 секунди.

На следващия ден Оудъл, Бълок и аз достигнахме седем хиляди и седемстотин метра и криво-ляво успяхме да установим Лагер 5 на една ледена тераса. Но след като пренощувахме, времето ни принуди да се върнем в Лагер 3. Когато пристигнахме, д-р Лонгстаф ни посрещна с новината, че един от шерпите си е счупил крака, а друг развива пневмония. Не си направих труда да му кажа, че глезенът ми отново започна да се обажда. Гай и Оудъл помогнаха на болните да слязат до базовия лагер, откъдето ще ги изпратят до селата им.

Гай се върна на следващия ден и съобщи, че обущарят ни е умрял от измръзване, един сержант гурка е получил церебрален оток, а още дванадесет от шерпите са избягали; кой може да ги вини, щом получават по-малко от шилинг седмично? Духът в базовия лагер явно доста е паднал. Дали имат представа какво е тук горе?

 

 

След още три опита Нортън и Съмървил най-сетне достигнаха Северното седло и успяха да установят лагера, макар че температурата бе минус двадесет и четири градуса. По пътя обратно четирима от носачите се уплашили от лавини и се върнали да пренощуват горе.

На следващата сутрин аз, Нортън и Съмървил успяхме някак да стигнем до шерпите и ги върнахме в относителната безопасност на Лагер 3. Обзалагам се, че няма да ги видим повече.

На всичко отгоре днес на закуска метеорологът ми съобщи, че сезонът на мусоните ще настъпи след около седмица. Напомни ми обаче, че миналия път преди мусоните имаше три спокойни дни. Едва ли може да се разчита на подобно нещо, но все пак отправих една молитва към незнайното божество, отговорно за времето.

 

 

Джордж щеше да разбере, че неизбежното наближава, ако не бе така погълнат от надеждата да получи още един шанс. Накрая Нортън свика всички и каза:

— Господа, мисля, че при тези обстоятелства е най-добре да се откажем и да потеглим обратно, преди да сме изгубили още някого.

— Не съм съгласен — възрази Джордж. — Това означава да жертваме напразно шест месеца от живота си.

— Но поне ще доживеем до следващата битка — обади се Съмървил.

— Никой от нас няма да има възможност за още една битка — рязко отвърна той. — Това е последният ни шанс и ти много добре го знаеш.

Съмървил се стъписа от тона му и мина известно време, преди да отговори:

— Поне ще останем живи.

— Това не е моята представа за живот — отвърна Джордж и веднага се обърна към най-стария си приятел. — Ти какво мислиш, Гай?

Бълок помълча и накрая рече:

— Все още съм склонен да те подкрепя, Джордж. Готов съм да остана още няколко дни, в случай че времето се оправи.

— Аз също — обади се Ървин. — Макар че нищо не ми пречи и да потегля обратно. В края на краищата аз съм млад и ще дочакам още една битка.

Всички избухнаха в смях, който донякъде намали напрежението.

— Да изчакаме още една седмица, преди да спуснем кепенците — предложи Оудъл. — Ако времето не се оправи, ще трябва да се признаем за победени и ще се върнем у дома.

Всички закимаха и Джордж си спомни мъдрия съвет на А. С. Бенсън: Когато разбереш, че си победен, приеми поражението с достойнство.

— Тъй да бъде — рече той. — Ще останем още седем дни и ако времето не се оправи, Нортън отново ще поеме командването и ще се върнем в Англия.

Беше спечелил седем дни, но дали те щяха да са достатъчни?

 

 

29 май, 1924 г.

И тъй, ако времето не размисли през следващите няколко дни, можеш да ме очакваш в Англия към края на август, най-късно в началото на септември.

Поздрави Клеър за прекрасното й стихотворение (и Рупърт Брук би се гордял с нея) и на Беридж за рисунката на котка (или беше куче?), както и на Джон за добрите пожелания — кратки, но от сърце.

Радвам се, че си ходила в Кеймбридж да потърсиш къща. Благодаря за предупреждението, че по това време на годината във Фенс е много студено.

Мила моя, с нетърпение очаквам да започна новата работа и да спя до жена си, а не до мъж, към когото трябва да се притискам, за да остана жив. Този път при завръщането ми на пристанището няма да има тълпи, събрали се да посрещнат Мелъри от Еверест, а само една млада дама, очакваща мъж на средна възраст, който желае да прекара остатъка от живота си с нея.

Твой любящ съпруг, Джордж

57.

2 юни 1924 г.

Джордж закусваше, когато от базовия лагер дойде един шерп и му връчи телеграмата. Отвори я, прочете я бавно и се усмихна. Погледна към Нортън, който седеше по турски до него.

— Можем ли да поговорим?

— Разбира се — отвърна Нортън.

— Питам те за последен път — каза Джордж. — Ако ти предложа да бъдеш мой партньор за изкачването, би ли се съгласил да използваш кислород?

— Не — твърдо отговори Нортън.

— Добре тогава — тихо рече Джордж. Ясно беше, че няма да убеди Нортън да промени решението си. — Тогава ще водиш първата атака, без кислород. Ако успееш…

 

 

— Господа — каза Джордж, след като събра екипа, — съжалявам, че прекъснах закуската ви, но току-що получих телеграма от сестра си, която е в Коломбо. Имате една седмица, максимум десет дни хубаво време преди сезона на Мусоните. Успех. — Вдигна очи. — Нямаме никакво време за губене. Дълго обмислях възможностите и сега ще споделя мнението си с вас. Избрах две групи за атака на върха. Първата се състои от Нортън и Съмървил. Те ще тръгнат след час и ще опитат да достигнат Лагер 5 до вечерта. Утре ще се наложи да станат рано, ако искат да прекосят Североизточния гребен, за да установят Лагер 6 на височина осем хиляди и двеста метра и да пренощуват там. Трябва да се наспят добре, защото на сутринта ще атакуват върха. Има ли въпроси, господа?

Нортън и Съмървил поклатиха глави. През последния месец бяха обсъждали безброй пъти всеки възможен сценарий. Сега искаха само да приключат с всичко това.

— Ние само ще стискаме палци и ще очакваме триумфалното им завръщане.

— А ако не успеят? — попита Ървин и се ухили.

— Тогава двамата с теб ще направим втори опит с кислород.

— А ако успеем? — попита Нортън.

Мелъри се усмихна накриво и отвърна:

— Тогава с Оудъл ще направим опит да се изкачим без кислород.

— И бос, не забравяй — добави Съмървил.

Мелъри изчака смехът да утихне и продължи:

— Господа, не е време за речи какво би означавало за сънародниците ни изкачването на Еверест, нито пък да мечтаем за лаврови венци. Ще имаме достатъчно време да киснем в бара на Алпийския клуб и да досаждаме на младите с истории за славното си минало, но сега не бива да губим нито миг. Така че успех и на добър час.

Тридесет минути по-късно Нортън и Съмървил бяха екипирани и готови за тръгване. Мелъри, Оудъл, Ървин, Бълок, Морсхед и Лонгстаф излязоха да ги изпратят, а Ноуъл ги снима, докато не изчезнаха от поглед. Никой не видя как Мелъри вдигна очи към небето и каза:

— Дай ми само една седмица и никога вече няма да те моля за нищо.

 

 

Джордж седеше сам в палатката си, поглеждаше често часовника си и се опитваше да си представи до каква височина са стигнали Нортън и Съмървил.

След обяда се върна в палатката си и написа поредното писмо до Рут, както и второ до Трафърд — подполковник Мелъри от Кралските военновъздушни сили, който също се интересуваше от достигането на големи височини. Преведе няколко стиха от „Илиада“, след което двамата с Гай спечелиха партия бридж срещу Оудъл и Ървин. След последния робер Оудъл извади консерва телешко, стопли я и я раздели на четири. Привечер всички седнаха да гледат как луната изгрява, а снегът искри от последните лъчи на слънцето. Денят се оказа идеален за катерене. Всички си мислеха само за едно, но никой не го произнесе на глас. Докъде бяха стигнали?

Джордж се пъхна в спалния си чувал малко преди единадесет, изтощен от дългите часове бездействие. Заспа дълбоко, като последната му мисъл бе дали няма да съжалява, че е допуснал Нортън и Съмървил да направят първия опит да покорят върха. Вярно, след седмица щеше да потегли обратно към Англия начело на победители, но до края на живота си щеше да си спомня думите на Нортън: Никой няма да запомни името на втория, изкачил Еверест.

 

 

На сутринта Ървин се събуди пръв и се зае да приготви закуска за другарите си.

След като се нахраниха, Ървин подреди деветте кислородни бутилки и заедно с водача си избра най-добрия чифт за изкачването. Джордж го наблюдаваше как бавно и методично почуква цилиндрите и нагласява възлите и се запита дали ще им се наложи да ги използват, или само ще им попречат. Оудъл се възползва от възможността да се уедини и тръгна да търси редки скали и вкаменелости.

Следобед тримата се събраха да разгледат най-новите фотографии на Ноуъл на горните подстъпи към върха с надеждата да открият нещо, което би могло да им помогне при щурма. Обсъдиха дали не е по-добре да следват хребета и да атакуват Второто стъпало, или просто да подсекат Северната стена при варовиковите плочи на Жълтия пояс и да заобиколят препятствието. И тримата добре знаеха, че не могат да вземат окончателно решение преди завръщането на Съмървил и Нортън, които щяха да попълнят многобройните бели петна по картата.

След вечеря Джордж се върна в палатката си с чаша мляко в едната ръка и „Одисей“ в другата. Заспа на страница 172, твърдо решен да дочете шедьовъра на Джойс на кораба към Англия.

 

 

На сутринта Оудъл стана рано и за изненада на всички нарами раницата и си сложи ръкавиците и очилата.

— Ще отскоча до Лагер 5, за да видя дали палатката си е на мястото — обясни той на Джордж. — Ще им оставя и малко провизии, защото със сигурност са изгладнели.

За Оудъл бе типично да се тревожи за другите и да не се замисля за опасностите, пред които можеше да го изправи това. Джордж загледа как геологът тръгна заедно с двама шерпи нагоре по склона, сякаш беше излязъл на следобедна разходка в Котсуолдс. Запита се дали все пак той няма да се окаже най-добрият избор за последното изкачване — изглеждаше най-добре аклиматизиран от всички, в това число и от самия него.

Оудъл се върна навреме за обяда, който се състоеше от две сардини върху сухар. Дори не беше задъхан.

— Някаква следа от тях? — попита Джордж, преди още геологът да е свалил раницата си.

— Не, шефе — отвърна Оудъл. — Но пък ако са стигнали върха по пладне и са пренощували в Лагер 6, ще се върнат в Лагер 5 към два часа. Това означава, че ще пристигнат тук към четири следобед.

— Тъкмо навреме за чая — рече Джордж.

След бързия обяд той се захвана отново с „Одисей“, все се взираше нагоре в очакване да види две черни петънца сред бялата пустош на Северната стена. Погледна си часовника — минаваше два. Ако се появяха сега, значи не бяха стигнали върха; пристигнеха ли към четири, славата със сигурност щеше да е тяхна. Ако не се върнеха до шест… предпочете да не мисли за това.

Мина три, стана четири, после пет; обикновеното бъбрене се смени с по-сериозни дискусии. Никой не спомена за вечеря. Към шест часа луната смени слънцето и всички станаха неспокойни. В осем вече се страхуваха дали не се е случило най-лошото.

— Мисля да тръгна към Северния гребен да видя дали не са решили да пренощуват там — небрежно рече Оудъл.

— Ще дойда с теб — каза Джордж и скочи на крака. — Малко раздвижване няма да ми се отрази зле.

Опита се да прозвучи, сякаш няма за какво да се безпокоят, но в действителност всички знаеха, че застава начело на спасителна група.

— И аз ще дойда — обади се Ървин и остави кислородните си бутилки в снега.

Имаше пълнолуние и нощта бе спокойна, без вятър и сняг. Двадесет минути по-късно тримата тръгнаха да търсят другарите си.

С всяка следваща крачка нагоре Джордж се отчайваше все повече, но нито за миг не помисли да се върне назад — можеше да са само на няколко крачки от…

Ървин ги забеляза пръв и посочи нагоре по склона.

— Ето ги!

Сърцето на Джордж подскочи при вида на Съмървил и Нортън. Приличаха на ранени войници, които се връщат от бойно поле. Нортън, по-високият, беше преметнал ръка през раменете на Съмървил, а с другата прикриваше очите си.

Джордж тръгна към тях, следван от Ървин. Подхванаха Съмървил, а Нортън се облегна на рамото на Оудъл, като продължаваше да крие очите си.

Мелъри и Ървин поведоха Съмървил до палатката, сложиха го да легне и го завиха с одеяло. Нортън дойде миг по-късно и веднага рухна на колене. Бълок вече беше приготвил две чаши хладък чай и даде едната на Съмървил, докато Нортън се отпускаше по гръб на постелката. Всички мълчаха и ги чакаха да дойдат на себе си.

Джордж развърза обувките на Съмървил, свали ги внимателно и започна да масажира стъпалата му, за да възобнови кръвообращението. Бълок приближи чашата до устните на Нортън, но той не бе в състояние да поеме дори глътка. Всички мълчаха, въпреки че отчаяно им се искаше да разберат дали са достигнали върха.

Съмървил проговори пръв:

— Много преди да стигнем Второто стъпало, решихме да подсечем Жълтия пояс. По-дълъг, но по-безопасен маршрут — добави задъхано той. — Тръгнахме по него, докато не попаднахме на огромен кулоар. Помислих си, че ако успеем да го пресечем, ще продължим чак до последната пирамида, където наклонът е по-лек. Напредвахме бавно, но въпреки това вярвах, че имаме достатъчно време да стигнем до върха.

Но успяхте ли? — искаше да попита Джордж, докато Съмървил се надигаше да отпие глътка от вече студения чай.

— Когато стигнахме на осем хиляди триста и петдесет метра, гърлото ми отново се обади. Започнах да кашлям и да изхвърлям храчки, а когато Нортън ме тупна по гърба, едва не изплюх половината си гръклян. Опитах да продължа напред, но когато достигнахме осем хиляди и петстотин метра, вече не можех да направя и крачка. Наложи се да спра за почивка, но виждах върха пред себе си и настоях Нортън да продължи. Гледах го как се изкачва, докато не изчезна от поглед.

Джордж се обърна към Нортън и тихо попита:

— Успя ли?

— Не, не успях — отвърна Нортън. — Защото, когато спрях да почина, направих класическата грешка.

— Само не ми казвай, че си свалил очилата! — невярващо възкликна Джордж.

— Колко пъти си ни предупреждавал да не го правим при никакви обстоятелства? — попита Нортън и свали ръка от очите си. — Когато ги сложих отново, клепачите ми бяха почти замръзнали и не виждах и на крачка пред мен. Извиках на Съмървил, той също извика, за да покаже къде е, и тръгнах обратно.

— Бяхме като певческо дружество — опита се да се усмихне Съмървил. — Благодарение на фенера успяхме да се спуснем надолу, макар и малко бавно.

— Слава богу, че беше Съмървил — каза Нортън, докато Оудъл поставяше на очите му кърпа, напоена с топла вода.

Мина известно време, преди да заговорят отново. Нортън пое дълбоко дъх и каза:

— Не вярвам да има по-нагледен пример на слепец, водещ слепец.

Този път Джордж се разсмя.

— И до каква височина стигна?

— Нямам представа, старче — отговори Нортън и му подаде алтиметъра си.

Джордж погледна уреда и обяви:

— Осем хиляди петстотин седемдесет и два метра. Поздравления, старче.

— За кое, че не успях да изкача последните двеста седемдесет и шест метра? — попита Нортън. Звучеше ужасно разочарован.

— Но въпреки това влезе в историята, защото постигна нов рекорд. Нямам търпение да видя физиономията на Финч, когато научи.

— Много мило от твоя страна, друже, но Финч ще каже, че е трябвало да те послушам и да използвам кислород — отвърна Нортън и след малко добави: — Ако времето се задържи, сигурно ще бъда само бележка под линия в историята, защото явно ще изкачиш върха.

Джордж се усмихна, но не каза нищо.

— Съгласен съм с Нортън — обади се Съмървил. — Най-добре вие тримата да се наспите хубаво.

Джордж кимна, стисна ръцете на другарите си и се върна в палатката си да поспи.

Помисли си, че сигурно ще успее, но думите на Нортън непрекъснато отекваха в ума му: Ако времето се задържи…

58.

Джордж стана много преди изгрев. Снегът искреше под пълната луна и местността наоколо приличаше на поляна от фино шлифовани диаманти. Въпреки че температурата беше минус тридесет градуса, той изпитваше топлина и увереност, че ще успеят, макар още да не беше решил с кого ще тръгне.

Наистина ли трябваше да мъкне кислород, след като Нортън и Съмървил бяха стигнали толкова близо до върха? Нима Оудъл не бе показал, че е по-добре аклиматизиран от двамата? Или отново ще отпадне точно когато е на крачка от целта? Дали неопитността на Ървин ще се превърне в спънка, когато се озоват на неизвестна територия? Или ентусиазмът му, поддържан от кислородните бутилки, ще бъде единствената гаранция за успех?

— Добро утро, сър — чу се глас зад гърба му.

Джордж се обърна и видя усмихнатия Ървин.

— Добро утро, Сенди — отвърна той. — Какво ще кажеш да закусим?

— Но часът е едва пет — рече Ървин. — Пък и Оудъл още спи.

— Събуди го тогава — рече Джордж. — Ще тръгнем в шест.

— В шест? — учуди се Ървин. — Но снощи казахте, че закуската ще бъде в осем и в девет трябва да сме готови за тръгване.

— Добре, тогава в шест и половина — отстъпи Джордж. — Ако Оудъл не стане дотогава, ще тръгнем без него. Така и така си буден, та си мислех, че можеш да свършиш нещо полезно.

— Какво по-точно, сър?

— Да ми приготвиш закуската.

Ървин се ухили и предложи:

— Сардини върху сухар? Леко запечени, обезкостени сардини със стафиди или специалитета на палатката — сардини…

— О, я се размърдай! — прекъсна го Джордж.

 

 

Мелъри, Оудъл и Ървин, следвани от петима шерпи, които носеха палатките, екипировката и провизиите, тръгнаха от Северното седло малко след 7:30 на 7 юни. Оудъл пропусна закуската, но не каза нищо. Гай Бълок излезе да стисне ръката на Джордж и рече:

— Ще се видим след два дни, стари приятелю.

— Да. Гледай чайникът да ври.

Както казваше старият му директор мистър Ървин, никога не можеш да станеш твърде рано, а само твърде късно. Джордж потегли като обсебен от демони и наложи темпо, което Оудъл и Ървин поддържаха с мъка.

Непрекъснато хвърляше подозрителни погледи към ясното синьо небе и се опитваше да долови и най-малкия намек за вятър, появата на най-тънкото облаче или първата снежинка, които биха могли да променят добре обмисления му план. Но небето си оставаше чисто и спокойно. Джордж обаче знаеше от горчив опит, че точно тази дама е способна да променя настроението си много бързо. Наблюдаваше внимателно двамата си спътници, за да определи дали някой от тях не показва признаци на изтощение. Почти се надяваше някой да започне да изостава и да го избави от необходимостта да взема трудното решение. Но часовете се изнизваха и той с неохота заключи, че двамата са напълно равностойни.

Групата достигна Лагер 5 няколко минути след три следобед, доста преди графика. След като шерпите поеха обратно надолу, Джордж си погледна часовника и се опита да прецени обстановката. Когато пресичал Алпите, Ханибал винаги оставял слънцето да взема решения вместо него. Дали да не продължи към Лагер 6 и да опита да спести един ден? Или това така ще ги изтощи, че няма да могат да се изправят пред по-важното предизвикателство? Заложи на предпазливостта и реши да легнат рано, за да тръгнат към Лагер 6 възможно най-скоро. Но с кого да тръгне? Кой да продължи с него до върха и кой да се върне до Северното седло?

Ранното лягане не му осигури добър сън. Будеше се на всеки час и подаваше глава навън, за да провери дали звездите се виждат. Небето си оставаше чисто. Ървин спеше като бебе, а Оудъл дори си позволяваше да хърка. Джордж ги гледаше и продължаваше да се чуди кого да избере за последния етап. Дали Оудъл, който след години всеотдайност със сигурност бе заслужил своя, може би последен шанс? Или да се спре на Ървин? В края на краищата съвсем естествено бе младежът да мечтае за своето място под слънцето, а ако не бъдеше избран, щеше да има време да опита отново.

Джордж беше сигурен само в едно. За него и за Оудъл това бе последната възможност.

 

 

Малко след четири сутринта тримата потеглиха отново. Темпото им се забавяше с всеки изминал час и когато достигнаха Северния гребен, вече едва се влачеха. Но нито Оудъл, нито Ървин не изостанаха и продължиха решително след водача си.

Слънцето клонеше към залез, когато пред тях се появи Североизточният гребен. Джордж погледна алтиметъра — осем хиляди двеста и шейсет метра. След половин час и шейсет метра по-нагоре тримата рухнаха изтощени и изпълнени с огромно облекчение, че малката палатка на Нортън и Съмървил е още на мястото си. Дойде време Джордж да вземе окончателното си решение — тримата не можеха да преспят в толкова тясно пространство, а на гребена нямаше достатъчно място за втора палатка. Пое дълбоко дъх и седна в снега.

Джордж написа бележка на Нортън, за да му съобщи как се справят и че ще опитат да изкачат върха на сутринта. Стана, погледна смълчаните си спътници и подаде бележката на Оудъл.

— Занеси я обратно до Северното седло, друже, и я предай на Нортън.

Оудъл се поклони леко. Лицето му не изразяваше никакви чувства.

— Съжалявам, друже — добави Джордж.

Канеше се да обясни решението си, но Оудъл го изпревари.

— Взе правилното решение, шефе.

Стисна ръката на Джордж и на младежа, когото сам бе препоръчал на Кралското географско дружество на мястото на Финч.

— Успех — каза той, преди да им обърне гръб и да започне самотното пътуване към Лагер 5, където щеше да пренощува и след това да продължи към Северното седло.

59.

7 юни 1924 г.

Скъпа моя,

Намирам се в малка палатка на осем хиляди триста и двайсет метра над морското равнище и почти на осем хиляди километра от родината в търсене на пътеките на славата…

— Никога ли не спите? — попита Ървин, докато се надигаше и разтъркваше очи.

— Само на връщане — отговори Джордж. — Така че утре по това време ще съм дълбоко заспал.

— Утре по това време ще ви приветстват като новия свети Георги, след като най-сетне съсечете личния си дракон — рече Ървин и нагласи кранчето на една от кислородните бутилки.

— Нямам спомен свети Георги да е носил кислородна бутилка, когато е съсичал дракона.

— Ако Хинкс е бил шеф по онова време, сигурно нямаше да му позволи да използва и меч. „Това е против духа на аматьорския кодекс, друже“ — каза Ървин, докосвайки въображаемия си мустак. — „Трябва да удушиш гнусната твар с голи ръце.“

Джордж се засмя и рече:

— Е, щом се налага да скъсам с аматьорския дух, трябва да знам дали благословените ти кислородни бутилки ще бъдат на линия в четири сутринта. Иначе ще те пратя обратно на Северното седло да кажеш на Оудъл да те смени.

— Как не! — отговори Ървин. — И четирите бутилки са в идеално състояние, което означава, че кислородът е повече от достатъчно, стига да не смятате да изминем разстоянието до върха и обратно за повече от осем часа.

— Скоро ще разбереш какво ни очаква, млади човече. И имам чувството, че ще имаме по-добър шанс, ако заспиш и ме оставиш да довърша писмото до жена си.

— Всеки ден пишете на мисис Мелъри, нали?

— Да — отвърна Джордж. — И ако изкараш късмет да намериш някоя наполовина толкова забележителна като нея, ще правиш абсолютно същото.

— Мисля, че вече съм я намерил — каза Ървин, докато си лягаше. — Просто забравих да й кажа, преди да заминем, какви са чувствата ми към нея.

— Тя е наясно, повярвай ми — рече Джордж. — Но ако се съмняваш, винаги можеш да й драснеш някой ред — стига писмата все още да се използват като средство за общуване в Оксфорд.

Джордж зачака хапливия отговор, но такъв не последва — момчето вече спеше дълбоко.

След като завърши с твой любящ съпруг, Джордж и запечата плика, той прочете „Елегия върху гроб до провинциална църква“ от Грей, преди да духне свещта и да се предаде на съня.

 

 

— Искаш ли да сваля кърпата, старче? — попита Оудъл.

— Да, ако обичаш — отвърна Нортън.

Оудъл внимателно махна копринената кърпа от лицето му.

— Господи, още не виждам — изстена Нортън.

— Спокойно — каза му Съмървил. — Понякога са нужни два-три дни, преди зрението да се възстанови след снежна слепота. Така или иначе никъде няма да ходим, докато Мелъри не се върне.

— Не се тревожа за връщането — рязко рече Нортън. — А за изкачването. Оудъл, искам да се върнеш в Лагер 6 и да вземеш буркан „Боврил“ и кейк. Обзалагам се, че Мелъри е забравил нещо.

— Тръгвам — отвърна Оудъл. — Не съм виждал по-хубаво време за катерене.

 

 

8 юни 1924 г.

Джордж се събуди няколко минути след четири и откри, че Ървин вече приготвя закуската.

— Какво е менюто за Възнесение? — попита той, като подаде глава навън да повери времето. Въпреки че студеният въздух веднага скова лицето му, гледката го накара да се усмихне.

— Макарони и сардини — отвърна Ървин.

— Интересна комбинация — отбеляза Джордж. — Имам чувството, че няма да я намерим в готварската книга на мисис Бийтън.

— Щях да ви предложа нещо по-разнообразно, ако не бяхте забравили храната си — рече Ървин и се ухили.

— Извинявам се, друже — каза Джордж. — Mea culpa.

— Няма проблем — отговори Ървин. — Честно казано, толкова съм нервен, че дори не мога да мисля за ядене.

Младежът навлече старо авиаторско яке и Джордж се зачуди къде ли се е сдобил с него — беше твърде млад, за да е участвал във войната.

— На директора ми е — отговори Ървин на незададения въпрос, докато закопчаваше копчетата.

— Все се опитваш да ме изкараш дъртак — рече Джордж.

Ървин се разсмя.

— Ще наглася кислородните бутилки, докато закусвате.

— Две сардини, бележка за Оудъл и излизам.

Навън небето бе ясно и изгряващото слънце светеше така ярко, че едва не заслепи Ървин.

Джордж изяде сардините, пропусна макароните и написа бележка на Оудъл, която остави върху спалния си чувал. Беше готов да се обзаложи, че геологът ще се върне в Лагер 6.

Бе спал с четири ката дрехи и сега добави към тях дебела вълнена жилетка, копринена риза, фланела и още една копринена риза. Отгоре облече импрегнирано памучно яке и широки габардинени панталони. Уви гетите от кашмир около прасците си, обу обувките и надяна дебелите вълнени ръкавици, изплетени от Рут. Накрая сложи кожения пилотски шлем на брат си и най-новите си слънчеви очила, подарък от Финч. Радваше се, че наоколо няма огледало, макар че Джомолунгма със сигурност би признала, че е облечен подобаващо за аудиенция при Нейно Величество.

Изпълзя от палатката и отиде при Ървин, който му помогна да сложи кислородните бутилки на гърба си. Запита се дали допълнителната тежест няма да се окаже по-голяма пречка от разредения въздух. Но вече бе взел решението, когато върна Оудъл обратно. Последният ритуал, който изпълниха, бе да намажат с цинков окис всички открити части на лицата си. Преди да потеглят, присвиха очи към върха, който изглеждаше съвсем близо.

— Внимавай — рече Джордж. — Тя е същинска сукуба. Колкото повече приближаваш, толкова по-съблазнителна става, а тази сутрин ни изкушава и с магия за идеално време. Но като всяка жена, може да промени решението си всеки миг.

Погледна часовника си — 5:07. Искаше му се да бяха тръгнали малко по-рано.

— Хайде, младежо — рече той. — Както се изразява баща ми, време е да тръгнем с по-добрия крак.

Нагласи мундщука и завъртя кранчето на бутилката.

 

 

Де да можеше Хинкс да ме види сега, помисли си Оудъл, докато преодоляваше последните няколко фута до Лагер 6. Стигна до палатката, отпусна се на колене и вдигна чергилото. Пред очите му се разкри бъркотия, каквато биха оставили деца, прекарали нощта в къщичка на дърво — чиния недоядени макарони, празна консерва сардини и компас, явно забравен от Джордж. Оудъл се засмя, изпълзя вътре и започна да подрежда.

Поставяше буркана и кутиите кейк върху спалния чувал на Мелъри, когато забеляза двата плика. Единият бе адресиран до „Мисис Джордж Мелъри, «Холт», Годалминг, Съри, Англия“ и Оудъл го прибра във вътрешния си джоб. Върху другия беше изписано неговото име. Отвори го.

Скъпи Оудъл,

Ужасно съжалявам, че оставям такава бъркотия. Времето е идеално за начинанието. Потърси ни или по скалистия пояс, или на хоризонта.

Ще се видим утре.

Винаги твой,

Джордж

Оудъл се усмихна, отново провери дали всичко е на мястото си за завръщането на героите, изпълзя заднешком от палатката, изправи се и се протегна, загледан в най-високия връх на планетата. Времето беше толкова хубаво, че му се прииска да тръгне след тях — мъничко завиждаше на двамата си колеги, които вече сигурно приближаваха целта.

И внезапно забеляза две фигури, очертани на фона на небето. По-високата направи няколко крачки и застана до другата. Оудъл виждаше, че стоят на Второто стъпало, на около сто и осемдесет метра от върха. Погледна часовника си — 12:50. Все още имаха предостатъчно време да достигнат върха и да се върнат в малката палатка, преди последните лъчи на слънцето да се стопят зад хоризонта.

Не се сдържа и заподскача от радост, докато ги гледаше как потъват в белия облак и изчезват от поглед.

 

 

След като стигна Второто стъпало, Ървин стъпи на неравната скала до Джордж.

— Остават ни около двеста и четирийсет метра — задъхано рече Джордж, като погледна алтиметъра. — Но не забравяй, че това се равнява почти на километър и половина, а без кислород Нортън е изминавал само по четирийсет метра на час. Така че вероятно ще ни отнеме около три часа. А това означава, че не можем да си позволим да губим нито минута, защото трябва да се върнем по светло.

Докато той слагаше обратно мундщука си, Ървин му направи знак с палците нагоре. После бавно заизкачваха хребета, по който не бе стъпвал човешки крак.

60.

Джордж погледна нагоре. Сякаш можеше да се докосне върха, въпреки че алтиметърът показваше, че остават още сто и петдесет метра.

След като преодоляха Второто стъпало, продължиха бавно по тесния североизточен хребет, осъзнавайки, че снегът от двете им страни е като стрехи на корниз и под него няма нищо. Достатъчно бе да се отклонят само на няколко стъпки и…

Примамливият сняг се оказа дълбок шейсет сантиметра. Беше им почти невъзможно да направят крачка напред, а когато успяваха, напредваха само с няколко сантиметра и отново потъваха.

Двеста и единадесет крачки по-късно най-сетне се освободиха от навятия сняг, но само за да се озоват пред отвесна скала, която би била предизвикателство и в топла лятна утрин на височина хиляда метра — а какво оставаше тук и сега, когато Джордж бе подгизнал от пот, дробовете му бяха почти замръзнали и бе толкова изтощен, че му се искаше просто да легне и да заспи, макар да знаеше, че на минус четиридесет градуса ще замръзне, ако остане неподвижен за повече от две минути.

Помисли си, че може би ще е по-разумно да обърнат назад, докато все още имат шанс да стигнат до палатката преди залез. Но тогава щеше да прекара остатъка от живота си в обяснения защо е позволил наградата да му се изплъзне в последния момент.

Обърна се и видя изтощения Ървин, който се измъкна от снега и се вгледа невярващо в скалата пред тях. Джордж се поколеба. Имаше ли право да рискува живота на това момче? Не беше ли по-добре да продължи сам? Или да му каже да остане тук и да го изчака? Прогони тези мисли от главата си. В края на краищата Ървин беше заслужил правото да сподели триумфа с него. Свали мундщука и каза:

— Почти стигнахме. Тази скала е последното препятствие пред върха.

Ървин му се усмихна едва-едва.

Джордж се обърна към вертикалната скала, покрита с вечен лед, и затърси място, където да постави крака си. Хвана се с трепереща ръка за някакъв корниз малко над главата си и бавно се набра. Затърси опора с крак, за да вдигне другата си ръка и да изкачи още няколко сантиметра. Опита се да не мисли какво го очаква на връщане. Умът му крещеше да се връща, но сърцето нашепваше да продължава напред.

Четиридесет минути по-късно той се изтегли на върха на скалата и пусна въжето за Ървин. След като младежът се озова до него, Джордж погледна алтиметъра. Оставаха им още трийсет и пет метра. Погледна нагоре. Този път срещу него се озова ледена кора, натрупана от годините в надвиснал над Източната стена корниз. Дори четирикрако животно с шипове на копитата не можеше да мине по него.

Джордж опита да намери опора за краката си, когато мълния удари планината, последвана от оглушителен тътен. Помисли си, че бурята ще ги връхлети, но когато погледна надолу, осъзна, че се намират много над нея и в момента стихията изсипва яростта си върху другарите му, останали на около шестстотин метра под тях. Джордж никога не бе виждал буря отгоре. Надяваше се, когато дойде време да се спускат, тя да е продължила нататък, оставяйки след себе си тихо и спокойно време.

Отново вдигна крак и се опита да намери опора в леда, но той се пропука и петата му се плъзна надолу. Наистина ли можеше да стане по-лошо? Заби ледокопа в стената пред себе си. Този път ледът не се напука веднага, а когато това стана, Джордж постави крак в дупката и се плъзна няколко сантиметра надолу. Сякаш танцуваше танго — две напред, една назад. След десетина крачки тесният хребет стана още по-тесен и Джордж продължи пълзешком. Не поглеждаше настрани — знаеше, че там го дебнат бездни. Гледай напред, не обръщай внимание на нищо и продължавай. Още една крачка напред, половин крачка назад. Колко дълго можеше да издържи тялото му на подобно изпитание? Изведнъж усети твърда скала под себе си и успя да се измъкне от ледената покривка. Изправи се на неравния камък само на петнайсетина метра от върха. Обърна се назад. Изтощеният Ървин продължаваше да се влачи на четири крака.

— Само още десет метра — извика Джордж, докато развързваше въжето, за да могат да се движат със собствено темпо.

Минаха още двадесет минути, преди Джордж Лей Мелъри да постави дясната си ръка на най-високата точка на Еверест. Издърпа се бавно на върха и се просна по корем. „Трудно може да се нарече триумф“ — бе първата му мисъл. Успя да се вдигне на четири крака и с огромно усилие се изправи. Първият човек, стъпил на покрива на света.

Около него се простираха Хималаите — гледка, на която не се бе възхищавал никой. Искаше му се да подскача от радост и да крещи с пълно гърло, но нямаше нито сила, нито дъх да го направи. Завъртя се, защото хапещият вятър сякаш духаше от всички посоки и не му позволяваше да се движи по-бързо. Безброй непокорени планини се издигаха гордо около него, свели леко глави пред кралицата си.

Трябваше да каже на Клеър, че върхът на Еверест е с площ горе-долу колкото масата в трапезарията.

Погледна часовника си — 15:36. Опита се да убеди сам себе си, че имат предостатъчно време да се върнат в малката си палатка в Лагер 6, особено ако нощта се окажеше ясна и тиха.

Погледна към Ървин, който приближаваше със скоростта на охлюв. Дали нямаше да рухне на последната крачка? И тогава, подобно на дете, което още не се е научило да ходи, Ървин най-сетне изпълзя на върха.

Джордж му помогна да се изправи и бръкна в джоба си с надеждата, че не е забравил фотоапарата. Пръстите му бяха толкова вцепенени, че едва не го изпусна. Снима Ървин, вдигнал ликуващо ръце, после му даде апарата и се помъчи да се усмихне победоносно.

Пак си погледна часовника и се намръщи. Посочи надолу и Ървин прибра фотоапарата в джоба си.

Джордж се канеше да направи първата стъпка надолу, когато си спомни какво бе обещал на Рут. С натежали, вледенени пръсти той измъкна портфейла си и извади черно-бялата снимка, която винаги носеше със себе си. Погледна съпругата си за последен път, усмихна се и постави фотографията на най-високата точка на земята. Отново затършува в джоба си.

— Кралят на Англия ви праща своите комплименти, мадам — каза той с лек поклон, — и се надява да позволите на скромните му поданици да стигнат невредими до родината си.

Усмихна се, но след миг изруга.

Беше забравил златната лира на Джефри Йънг.

61.

Когато се върна в Лагер 4, Оудъл не можа да скрие вълнението си. Изпълзя в палатката на Нортън и му каза какво е видял.

— На около двеста и петдесет метра от върха, казваш? — попита Нортън, който продължаваше да лежи по гръб.

— Да — отвърна Оудъл. — Сигурен съм. Стояха при Второто стъпало, единият приближи другия и поеха енергично нагоре.

— В такъв случай вече нищо не може да ги спре — отбеляза Бълок и сложи топла кърпа на очите на Нортън.

— Абсолютно си прав — съгласи се Съмървил. — Но все пак си мисля, че няма да е зле Оудъл да запише подробно всичко видяно, докато спомените му са пресни. Може да се окаже важно за историята на експедицията.

Оудъл изпълзя до раницата и извади дневника си. Седна в ъгъла на палатката и записа всичко, което бе видял сутринта. Къде точно са били двете фигури, времето, когато продължиха нагоре, както и фактът, че изглежда не изпитваха никакви затруднения, когато се изгубиха в мъглата. След като приключи, си погледна часовника — 18:58. Дали Мелъри и Ървин вече се бяха върнали в Лагер 6, след като са стъпили на покрива на света?

 

 

Привързаха се един за друг и когато заслиза от върха, първата мисъл на Джордж бе колко ли кислород им остава. След това се запита и колко ли време остава до здрачаване. Накрая просто си пожела нощта да е ясна и луната да ги съпровожда през последните стъпки до дома.

С изненада откри, че след като беше постигнал целта си, притокът на адреналин секна и сега му оставаше единствено волята да оцелее.

Само след петнайсет метра му се прииска да седне да почине, но бе така изтощен, че ако затвореше очи дори за миг, никога вече нямаше да ги отвори.

Заби ледокопа в напуканата повърхност, направи крачка напред и веднага усети, че въжето се опъва. Явно за Ървин обратният път бе по-труден дори от изкачването. Джордж постави предпазливо левия си крак върху ледения склон, който сега бе още по-коварен от преди. Опита се да използва захватите, които беше изсякъл на качване, но те вече се заледяваха. Въпреки че на няколко пъти изгуби равновесие и падна, успя да продължи напред, докато не стигна до каменистата повърхност — само за да се озове отново над заледената стена. Знаеше, че това ще е най-опасната част от спускането, и трябваше да приеме, че Ървин е в по-лошо състояние от него. Достатъчна бе и най-малката грешка, за да полетят към смъртта си. Обърна се към партньора си и се усмихна. За първи път Ървин не отговори на усмивката му.

Джордж стисна скалния ръб с две ръце и бавно се отпусна, търсейки и най-малката опора. Закрепи единия си крак и спусна другия. Изведнъж усети въжето да се отпуска. Погледна нагоре. Ървин се беше подхлъзнал и след миг прелетя край него.

Джордж знаеше, че няма надежда да се задържи върху отвесната ледена стена, докато партньорът му летеше надолу. Рязкото дърпане на въжето го откъсна от стената и той дори не успя да помисли за смъртта, докато летеше след Ървин…

Миг по-късно двамата паднаха в дълбокия сняг, който така ги бе забавил на изкачване — а ето че сега спаси живота им. След като се съвзеха, те започнаха да се смеят като момчета, паднали от дърво в снежна пряспа.

Джордж се надигна бавно, изправи се несигурно и със задоволство откри, че Ървин вече е на крака. Прегърнаха се и Джордж потупа момчето по гърба. После вдигна палец и продължи надолу по склона.

Вече нищо не можеше да го спре.

62.

Оудъл се събуди в пет сутринта и излезе навън. Ноуъл вече бе станал и нагласяше триножника си на една равна площадка. Мощният обектив беше насочен към Лагер 6 и камерата бе готова да забръмчи при първите признаци на живот там. След малко към тях се присъедини и Нортън.

— Добро утро, Оудъл — радостно рече той. — Вярно, засега те виждам само като размазано петно, но все пак мога да те различа от Ноуъл.

— Добра новина — каза Ноуъл. — Надявам се скоро да видим Джордж и Сенди на хоризонта.

— Забрави — рече Нортън. — Мелъри никога не е бил по ранното ставане, а нищо чудно и малкият да се е успал.

— Не ме свърта на едно място — каза Оудъл. — Ще се кача да им приготвя закуска, а после ще ги ескортирам тържествено дотук.

— Старче, ще направиш ли нещо за мен, когато идеш горе? — попита Ноуъл. — Искам да извадиш спалните им чували от палатката и да ги положиш един до друг, за да разберем, че са изкачили върха.

— А ако не са? — попита Оудъл и замълча. — Или ако е станало нещо още по-лошо?

— Тогава ги постави накръст — тихо отвърна Ноуъл.

Оудъл кимна, нарами раницата и пак пое към Лагер 6. Този път обаче времето с всяка минута ставаше все по-лошо. Не след дълго той вече се бореше със силния вятър, който свистеше в долината — ясен знак, че след няколко часа мусонът ще ги застигне. Гледаше тревожно нагоре с надеждата да види другарите си.

Приближаваше Лагер 6 и се мъчеше да пропъди мисълта, че може да им се е случило нещо. Най-сетне забеляза малката палатка — беше покрита с прясно навят сняг. Зеленото платнище плющеше на вятъра, а наоколо не се виждаха никакви следи.

Опита се да ускори крачка, но усилията му бяха напразни — тежките обувки затъваха все повече и повече в снега. Накрая се отказа, отпусна се на четири крака и изпълзя последните няколко метра до палатката. Пъхна глава вътре и свали очилата си с надеждата да види обичайната бъркотия, но вече знаеше, че това са напразни надежди. По-късно щеше да разказва на приятелите си, че гледката приличаше на натюрморт. Спалните чували не бяха докоснати, бурканът „Боврил“ си стоеше затворен, блокчетата „Кендъл Минт кейк“ бяха опаковани, а до тях стърчеше свещ, която така и не е била палена.

Сложи си очилата и изпълзя навън. Изправи се на колене и погледна към върха, но не виждаше нищо на повече от няколко стъпки пред себе си.

— Джордж! Сенди! — изкрещя с цяло гърло той.

Свистящият вятър и снегът отнесоха думите му.

Продължи да крещи, докато не остана без глас и едва се чуваше във виелицата. Отказа се чак когато осъзна, че собственият му живот е в опасност. Запълзя обратно към палатката, издърпа с мъка единия чувал и го просна на склона.

— Някой измъква спален чувал — обяви Ноуъл.

— Какво е посланието? — извика Нортън.

— Още не знам. Сега вади и втория!

Ноуъл фокусира върху движещата се фигура.

— Джордж ли е? — извика Нортън, като се взираше безпомощно нагоре, прикривайки очите си от виелицата.

Ноуъл не отговори, само наведе глава.

Съмървил се качи на хребета с цялата бързина, на която бе способен, и застана зад камерата. Погледна през окуляра.

Кръстът изпълваше целия обектив.