Джефри Арчър
Пътеки на славата (12)

28.

Сряда, 22 юни 1921 г.

Когато Джордж слезе за закуска, всички се бяха умълчали.

— Какво става? — попита той, докато заемаше мястото си начело на масата между двете си дъщери.

— Аз знам, но мама каза да не ти казвам — отговори Клеър.

— А Беридж знае ли? — поинтересува се Джордж.

— Стига, тате, знаеш, че Беридж не може да чете.

— Да чете? — Джордж се вгледа по-внимателно в Клеър. — Шерлок Холмс би казал, че „да чете“ е първата улика.

— Кой е Шерлок Холмс? — попита Клеър.

— Велик детектив — обясни Джордж. — Той би огледал стаята, за да види какво може да се прочете. И тъй, може би въпросната тайна е скрита във вестника?

— Да! — плесна с ръце Клеър. — А мама каза, че цял живот си чакал това.

— Още една улика — каза Джордж и взе сутрешния „Таймс“, който беше отворен на единадесета страница. Усмихна се, щом видя заглавието. — Майка ти е напълно права.

— Прочети статията, татко, прочети я.

— „Мисис Астор държа реч за толерантността и правата на жените в Камарата на представителите.“ — Джордж погледна Рут. — Страшно ми се иска и баща ти да беше тук сега.

— Сигурно — отвърна Рут. — Но Шерлок Холмс би казал, че не си на вярната следа.

Джордж отново погледна страницата и Рут се усмихна, когато забеляза как ръката му затрепери. Не беше виждала това изражение от…

— Прочети, татко.

Джордж започна да чете.

— „Сър Франсис Йънгхъсбенд обяви снощи, че Кралското географско дружество и Алпийският клуб ще учредят комисия «Еверест». Неин председател ще бъде самият той, а мистър Джефри Йънг ще бъде заместник-председател.“

Вдигна поглед и видя, че Рут се усмихва.

— Продължавай, тате, продължавай да четеш.

— „Първата задача на комисията ще бъде да избере група катерачи за изкачване на връх Еверест.“

Джордж отново вдигна очи. Рут още се усмихваше и той бързо насочи вниманието си към материала, за да не бъде сгълчан пак от Клеър.

— „Според нашия кореспондент сред обсъжданите за водач на групата са мистър Джордж Мелъри, преподавател в «Чартърхаус», и мистър Джордж Финч, австралийски учен, в момента преподавател в Импириъл Колидж в Лондон.“ Но на мен никой не ми се е обаждал — каза Джордж.

Без да престава да се усмихва, Рут му подаде плика, който бе пристигнал със сутрешната поща. Върху него се мъдреше гербът на Кралското географско дружество.

— Елементарно, драги ми Уотсън — каза тя.

— Кой е Уотсън? — попита Клеър.

29.

Петимата мъже, насядали около масата в Кралското географско дружество, не се харесваха особено, но пък и не беше нужно. Бяха избрани за членове на комисията „Еверест“ по различни причини.

Председателят, сър Франсис Йънгхъсбенд, бе единственият, който се бе приближавал до Еверест — когато отиде в Тибет да уговори с Далай Лама условията за експедицията. Споразумението бе подписано в началото на годината от лорд Кързън, министъра на външните работи. Сър Франсис седеше с изправен гръб начело на масата, а краката му едва докосваха пода — бе висок малко над метър и петдесет. Гъстата сива коса и набръчканото чело обаче му придаваха доста авторитетен вид.

От лявата му страна седеше секретарят на комисията, Артър Хинкс, чиято основна задача бе да пази репутацията на Дружеството, което представляваше и което плащаше годишното му възнаграждение. По челото му още не се бяха появили бръчки, а малкото кичури, останали по иначе плешивата му глава, не бяха побелели. На масата пред него имаше няколко папки и нова протоколна книга. Някои шегобийци твърдяха, че пише протоколите на срещите още предния ден, за да е сигурен, че всичко е минало по план.

До Хинкс седеше мистър Рейбърн, който навремето бе смятан за много добър алпинист, но неизменната пура в ръката му и опиращото в масата шкембе ясно показваха, че само надарените с много добра памет си спомнят дните му на катерач.

Срещу него се беше разположил капитан Ашкрофт, морски офицер в оставка, който винаги изпиваше по чашка с Хинкс преди откриването на срещата, за да бъде инструктиран как да гласува. Беше стигнал до чин капитан благодарение на това, че безпрекословно изпълняваше спуснатите му заповеди. По обветреното му лице и бялата брада всеки можеше да познае къде е прекарал по-голямата част от живота си. Вляво от него и вдясно на председателя седеше мъжът, който се бе надявал да изкачи покрива на света, преди германците да сложат край на въжделенията му.

Големият часовник в ъгъла удари шест и сър Франсис със задоволство забеляза, че не му се налага да въдворява ред. В края на краищата събралите се бяха свикнали да дават и да получават заповеди.

— Господа — започна председателят, — за мен е чест да открия встъпителната среща на комисията „Еверест“. След успехите на експедицията, която миналата година проучи отдалечените райони на Хималаите, нашата цел е да определим група катерачи, способни да забият знамето на Обединеното кралство на най-високия връх на Земята. Неотдавна ми бе дадена аудиенция от Негово Величество — сър Франсис погледна към портрета на стената — и аз го уверих, че негов поданик ще бъде първият човек, изкачил Еверест.

Сър Франсис направи пауза и погледна приготвените му от Хинкс бележки.

— Първата ни задача за тази вечер ще бъде да определим водача, който ще отведе екипа до подножието на Хималаите, откъдето групата алпинисти ще започне начинанието си. След това ще изберем водач на алпинистите. Господа, предполагах, че този човек ще бъде мистър Йънг, но поради раняването му по време на войната това, за жалост, е невъзможно. Все пак можем да разчитаме на огромния му опит и вещина в алпинизма и го приветстваме като заместник-председател на тази комисия.

Йънг се поклони леко.

— А сега моля мистър Хинкс да продължи по дневния ред.

— Благодаря, господин председател — каза Хинкс и докосна мустака си. — Както ни напомнихте, първата ни задача е да изберем началник на експедицията. Това трябва да бъде решителен мъж с доказани способности на ръководител, за предпочитане с опит в Хималаите. Освен това трябва да е опитен дипломат, ако се появят трудности с местните.

— Точно така! — обади се някой и на Йънг му се стори, че слуша заучени реплики.

— Господа — продължи Хинкс, — не се съмнявам, че вече сме разпознали единствения човек, който притежава всички тези качества, а именно генерал Чарлз Гренвил Брус, командващ Кралските стрелци на гурките. За комисията може би ще представлява интерес да научи, че генералът е най-малкият син на лорд Абърдеър и е учил в Хароу и Сандхърст.

— Браво, браво! — тутакси се обадиха Рейбърн и Ашкрофт.

— Без никакво колебание предлагам да изберем за водач на експедицията генерал Брус и да го поканим да стане член на комисията.

— Всичко това звучи много задоволително — каза Йънгхъсбенд. — Мога ли да приема, че всички са съгласни и смятат Брус за най-подходящ?

Всички кимнаха, с изключение на Йънг.

— Господин председател — каза той, — решението кой да застане начело на експедицията е взето от Кралското географско дружество, при това с пълно право. Аз обаче не съм в течение относно механизма на подбора и ми е любопитно обсъждани ли са и други кандидати.

— Мистър Хинкс, може би вие ще отговорите на това запитване — каза Йънгхъсбенд.

— Разбира се, господин председател. — Хинкс сложи полукръглите си очила на носа си. — За разглеждане бяха предложени няколко имена, но, честно казано, Йънг, бързо стана ясно, че генерал Брус далеч превъзхожда останалите.

— Надявам се, че това отговаря на въпроса ви — каза сър Франсис.

— И аз се надявам, господин председател — отвърна Йънг.

— В такъв случай май е време да поканим генерала — отбеляза сър Франсис.

Хинкс се покашля.

— Да, мистър Хинкс? — каза сър Франсис. — Пропуснах ли нещо?

— Не, господин председател — отговори Хинкс, като гледаше над очилата си. — Но може би трябва да гласуваме, преди да поканим генерал Брус за член на комисията?

— Да, разбира се — смути се председателят. — Предлагам генерал Брус да бъде избран за водач на експедицията и за член на тази комисия. Някой би ли подкрепил това предложение?

Хинкс незабавно вдигна ръка.

— Кой е „за“? — попита сър Франсис.

Четири ръце се вдигнаха във въздуха.

— Против?

Никой.

— Въздържали се?

Йънг вдигна ръка.

— Преди да го отбележим в протокола, мистър Йънг — каза председателят, — не мислите ли, че би било добре да дадем единодушната си подкрепа на генерал Брус?

— При нормални обстоятелства бих се съгласил с вас — отвърна Йънг и сър Франсис се усмихна. — Смятам обаче, че ще е безотговорно от моя страна да гласувам за човек, когото не познавам, колкото и компетентен да изглежда.

— Тъй да бъде — каза сър Франсис. — Обявявам предложението за прието с четири гласа „за“ и един въздържал се.

— Да поканя ли генерал Брус? — попита Хинкс.

— Да, моля — отвърна сър Франсис.

Хинкс стана от мястото си, а портиерът моментално скочи на крака, отвори вратата и се дръпна да му направи път към чакалнята. Там трима души очакваха да бъдат извикани от комисията.

— Генерал Брус, ще бъдете ли така добър да дойдете при нас? — каза Хинкс, без да погледне другите двама.

— Благодаря, Хинкс — отвърна генералът и последва секретаря към заседателната стая.

— Добре дошли, генерал Брус. Моля, заповядайте при нас — каза сър Франсис и поведе Брус към един от празните столове.

След като генералът се настани, председателят отново взе думата.

— С радост ви съобщавам, че комисията реши да ви покани за ръководител на това велико начинание, както и за член на изпълнителния борд.

— Моля, приемете благодарностите ми за гласуваното доверие — каза генералът, поигра си с монокъла и си сипа голямо уиски. — Можете да сте сигурни, че ще направя всичко, за да го оправдая.

— Мисля, че се познавате с всички в комисията, с изключение на заместник-председателя, мистър Йънг.

Йънг се вгледа по-внимателно в генерала и се усъмни дали е под шейсетте, пък и по тежкия път до подножието на Хималаите за превоза му щеше да е нужно много яко животно.

— Следващата ни задача, господа — продължи сър Франсис, — е да изберем водач на групата катерачи, който ще поеме ръководството от генерал Брус, след като експедицията стигне в Тибет, и ще разположи базовия лагер на височина около пет хиляди метра. Избраният ще има отговорността да определи маршрута, по който атакуващата група, в която вероятно ще участва, ще опита да изкачи Еверест. — Сър Франсис замълча за момент. — Да се помолим да успеят в тази благородна кауза.

Йънг сведе глава и се запита дали някой от присъстващите има и най-малка представа какво трябва да извършат тези дръзки млади хора в Божието име.

Сър Франсис отново направи пауза и добави:

— Алпийският клуб предложи за разглеждане две имена. Може би моментът е подходящ да помолим заместник-председателя да ги представи с няколко думи.

— Благодаря, господин председател — каза Йънг. — Мога да уверя комисията, че по мнение на Алпийския клуб двамата кандидати са безспорно най-добрите катерачи на Британските острови. Единственият от тяхната класа бе Зигфрид Херфорд, който, за съжаление, загина при Ипър.

— Благодаря ви — каза председателят. — Следва да отбележа, че ако капитан Йънг не бе ранен на Западния фронт, това интервю щеше да е ненужно.

— Много любезно от ваша страна, господин председател, но мога да уверя комисията, че и двамата кандидати са напълно способни да изпълнят задачата.

— И кого да видим най-напред? — попита сър Франсис.

— Мистър Лей Мелъри — обади се Хинкс.

— Всъщност името му е Джордж Мелъри — отбеляза Йънг.

— Добре тогава, нека поканим мистър Мелъри — каза председателят.

Хинкс отново стана и портиерът отвори вратата към чакалнята. Секретарят погледна към двамата мъже, които седяха под портрета на кралица Мери. Нямаше никаква представа кой кой е.

— Мистър Мелъри, последвайте ме, моля — каза той.

Джордж стана.

— Успех, Мелъри — каза Финч. — Не забравяй, че вътре имаш приятел.

Хинкс закова на място и за момент изглеждаше, че ще каже нещо, но размисли и се върна в заседателната зала, без да продума.

— Мистър Мелъри, благодаря, че ни отделихте от времето си — каза сър Франсис, стана и се ръкува с Джордж. — Извинявайте, че ви накарахме да чакате. — Джордж се усмихна. — Знам, че мистър Йънг ви е съобщил защо сте тук тази вечер, така че бъдете така добър да заемете мястото си на масата. Комисията има един-два въпроса към вас.

— Разбира се, сър Франсис — малко нервно отвърна Джордж.

— Като начало — каза председателят, след като той зае мястото си, — ще ви попитам дали сте сигурен, че можем да успеем в това мащабно начинание, а именно — покоряването на Еверест.

— Никой не може да отговори на подобен въпрос с абсолютна сигурност, сър Франсис — каза Джордж. — Само неколцина алпинисти са се изкачвали на височина над шест хиляди метра. Брат ми Трафърд, който е пилот в Кралските военновъздушни сили, твърди, че дори самолет все още не се е издигал на осем хиляди осемстотин четирийсет и осем метра, колкото е височината на Еверест.

— Но въпреки това сте готов да опитате, нали? — попита възрастен джентълмен, който димеше с пурата си и явно представата му за опасно катерене се ограничаваше с преодоляването на стъпалата пред клуба му.

— Разбира се, че съм готов — с ентусиазъм отговори Джордж. — Но тъй като никой не се е опитвал да изкачи Еверест, няма начин да знаем какви трудности ще срещнем. Например…

— Женен ли сте, мистър Мелъри? — попита друг член на комисията, който изглеждаше дори по-стар от предишния.

— Да, сър, женен съм.

— Деца?

— Две дъщери — отвърна Джордж, леко объркан от въпроса. Не разбираше с какво Клеър и Беридж биха могли да му помогнат да изкачи най-високия връх на света.

— Има ли други въпроси към мистър Мелъри? — попита сър Франсис и погледна джобния си часовник.

Това ли бе всичко? Джордж не можеше да повярва на случващото се. Нима тази група дърти глупаци ще избира между него и Финч на базата на въпроси, които нямаха нищо общо с катеренето? Май Финч беше прав за Хинкс и приятелчетата му.

— Аз имам въпрос към мистър Мелъри — обади се Хинкс.

Джордж се усмихна. Може би все пак грешеше за този човек.

— Ще потвърдите ли, че сте учили в Уинчестър? — попита Хинкс.

— Да — отвърна Джордж и отново се зачуди какво общо има това.

— И сте продължили в Магдалин Колидж, Кеймбридж, където сте учили история?

— Да — повтори Джордж. Прииска му се да добави, че е трябвало да се изкатери по стената, за да осигури мястото си в колежа, но се сдържа.

— И сте завършили с отличие, след което сте преподавали в „Чартърхаус“?

— Точно така. — Още не разбираше накъде бие Хинкс.

— И макар че като преподавател да сте били освободен от военна служба, все пак сте се записали като доброволец и сте служили като офицер от Кралската артилерия на Западния фронт?

— Да — каза Джордж. Погледна към Йънг с надеждата да разбере какво става, но откри, че приятелят му е не по-малко слисан.

— А след войната сте се върнали в „Чартърхаус“ като старши преподавател по история.

Джордж кимна.

— Това беше всичко. Благодаря ви, господин председател.

Джордж отново хвърли поглед към Йънг, но той само сви рамене.

— Други въпроси към мистър Мелъри? — попита сър Франсис. — Или да го освободим?

Мъжът с пурата вдигна ръка.

— Да, мистър Рейбърн?

— Ако ви изберат за водач на алпинистите, готов ли сте да си набавите екипировка със свои средства?

— Уверен съм, че мога да се справя — каза Джордж след кратко колебание.

— Както и да си платите пътя до Индия? — попита Рейбърн.

Джордж се поколеба. Не беше сигурен доколко ще му помогне мистър Търнър.

— Надявам се — каза накрая.

— Добро представяне, Мелъри — каза сър Франсис. — А сега не ми остава друго, освен да ви благодаря от името на…

Хинкс бързо надраска нещо и пъхна бележката под носа на Йънгхъсбенд.

— А, да — каза сър Франсис. — Ако бъдете избран, готов ли сте да си направите медицински изследвания?

— Разбира се, сър Франсис — отвърна Джордж.

— Чудесно — каза председателят. — Комисията ще се свърже с вас в най-скоро време и ще ви уведоми за решението си.

Все още леко зачуден, Джордж стана и излезе, без да каже нищо повече. Когато портиерът затвори вратата след него, Хинкс каза:

— Великолепен младеж.

— Съгласен съм — обади се Рейбърн. — Точно какъвто търсим. Не сте ли съгласен, капитане?

— Фасонът му определено ми хареса — каза Ашкрофт. — Но не трябва ли да видим и другото момче, преди да вземем решение?

Джефри Йънг се усмихна за първи път от началото на заседанието.

— На хартия другият не изглежда от неговата класа — каза Брус.

— Трудно ще намерите много планини на хартия — каза Йънг, като едва скриваше раздразнението си.

— Може и така да е — каза Хинкс, — но следва да посоча на комисията, че мистър Финч е австралиец.

— Доколкото разбрах, трябваше да обсъждаме само момчета от Британските острови — каза Рейбърн.

— Мисля, че ще се съгласите, господин председател, че Австралия е все още част от обширната империя на Негово Величество — каза Йънг.

— Точно така — съгласи се сър Франсис. — Така че нека го видим, преди да вземем решение.

Хинкс не си направи труда да стане, а просто скръсти ръце на гърдите си и кимна на портиера, който се поклони ниско, отвори вратата и обяви:

— Мистър Финч.

30.

— Беше по-лошо, отколкото предположи — прошепна Джордж.

— Предупредих те — каза Финч.

— Само гледай да не кажеш нещо, за което ще съжаляваш, Джордж.

Финч знаеше, че Мелъри винаги е сериозен, когато се обръща към него с малкото му име.

— Какво искаш да кажеш? — попита той, когато стана да влезе при комисията.

— Дръж се по-почтително, не се изпускай. Не забравяй, че ние с теб ще бъдем на осем хиляди метра и ще се подготвяме за атаката, докато онези вътре ще киснат пред камините в клубовете си и ще пият бренди.

— Мистър Финч — повтори портиерът, този път малко по-твърдо.

— Трябва да те оставя, друже — каза Финч и се ухили. — Точно това ще ти кажа и когато сме на сто метра от върха.

Финч влезе в заседателната зала и седна на стола в края на масата, преди сър Франсис да го посрещне. Йънг не сдържа усмивката си, когато видя какво облекло е избрал за интервюто. Сякаш искаше да провокира комисията — кадифено спортно сако, кремави торбести панталони и разкопчана риза без вратовръзка.

Когато инструктираше Мелъри и Финч, на Йънг не му мина през ум да спомене за задължителното облекло. Но за комисията външният им вид щеше да бъде точно толкова важен, колкото и постиженията им като катерачи. Сега всички гледаха Финч опулено. Ашкрофт дори беше зяпнал от удивление. Йънг се облегна и зачака фойерверките.

— Е, мистър Финч — каза сър Франсис, когато дойде на себе си, — позволете да ви посрещна с добре дошъл от името на комисията и да ви попитам готов ли сте да отговорите на няколко въпроса.

— Разбира се, че съм готов — отвърна Финч. — Нали затова съм тук.

— Чудесно — каза сър Франсис. — В такъв случай ще започна с питането дали смятате, че подобно начинание е осъществимо. С други думи, вярвате ли, че можете да поведете екип, който да покори Еверест?

— Да, мога. Но никой няма представа как ще реагира човешкото тяло на подобна височина. Един учен дори предположи, че можело да експлодира. И макар лично аз да смятам подобна идея за нелепа, тя определено показва, че нямаме понятие какво ни очаква.

— Не съм сигурен, че ви разбирам — каза Рейбърн.

— Тогава позволете да ви осветля, мистър Рейбърн.

Възрастният джентълмен сякаш се изненада, че Финч знае името му.

— Колкото по-високо се изкачваш, толкова по-разреден става въздухът. Това означава, че всяко движение на по-голяма височина е по-трудно, а това може да принуди някои момчета да отпаднат по пътя.

— Може би и вие в това число? — попита Хинкс, без да го поглежда.

— Точно така, мистър Хинкс — каза Финч.

— Но въпреки това сте готов да опитате — каза Рейбърн.

— Да, готов съм — твърдо отвърна Финч. — Но трябва да отбележа пред комисията, че успехът или провалът на това начинание може да зависи от използването на кислород през последните шестстотин метра.

— Съвсем ме объркахте — каза сър Франсис.

— Според преценките ми, на височина над седем хиляди и триста метра дишането ще е почти невъзможно — обясни Финч. — Проведох някои експерименти на четири хиляди и петстотин метра и установих, че с помощта на бутилиран кислород е възможно катеренето да продължи с почти същата скорост.

— Но това няма ли да е измама, друже? — попита Ашкрофт. — Целта ни винаги е била да изпитаме способностите на човека срещу стихиите без помощта на техниката.

— Последният път чух подобно мнение на лекцията на покойния капитан Скот в тази сграда. Уверен съм, господа, че не е нужно да ви напомням как приключи тъжната му авантюра.

Сега всички го зяпаха, сякаш беше образ от карикатурите на Бейтмън, но той продължи най-невъзмутимо:

— Скот не само се провали, като не успя да стигне пръв до Южния полюс, но, както много добре знаете, загинаха и спътниците му. Амундсен не само че достигна полюса преди Скот, но и продължава да води експедиции до неизследвани части на света. Да, бих искал да съм първият, стъпил на покрива на света, но искам и да се върна в Лондон и да изнеса лекция за това пред Кралското географско дружество.

Мина известно време, преди Хинкс да зададе следващия въпрос:

— Позволете да ви попитам, мистър Финч, мистър Мелъри съгласен ли е с вас за използването на кислород?

— Не — призна Финч. — Той смята, че може да изкачи Еверест без кислород. Но той е историк, а не учен.

— Има ли други въпроси към кандидата? — попита сър Франсис, който сякаш вече бе решил кой трябва да бъде избран за водач на алпинистите.

— Да, господин председател — каза Хинкс. — Бих искал да изясня един-два въпроса за протокола, нали разбирате. — Сър Франсис кимна. — Мистър Финч, ще кажете ли на комисията къде сте роден и къде сте учили?

— Не виждам какво общо има това — отговори Финч. — Нямам представа къде са учили мистър Алкок и мистър Браун, но зная, че са първите, прелетели Атлантическия океан, и че са постигнали това благодарение на техническо изобретение, известно като аероплан.

Йънг се опита да скрие усмивката си, макар че вече не се съмняваше кой ще бъде избраният.

— И така да е — каза Хинкс, — ние в Дружеството…

— Простете, че ви прекъсвам, мистър Хинкс, но бях останал с впечатлението, че ме интервюира комисията „Еверест“ — каза Финч. — Като секретар на Дружеството, вие подписахте меморандум в този смисъл.

— И така да е — повтори Хинкс, като се мъчеше да се овладее, — моля да отговорите на въпроса ми.

Йънг си помисли да се намеси, но запази мълчание. Беше сигурен, че Финч ще се представи в тази стая толкова добре, колкото и в планината.

— Роден съм в Австралия, но учих в Цюрих — каза Финч, — след което продължих в Женевския университет.

Ашкрофт се наведе над масата и прошепна на Рейбърн:

— Нямах представа, че в Женева има университет. Мислех си, че има само банки.

— И часовници с кукувици — каза Рейбърн.

— А каква е специалността ви? — попита Хинкс.

— Химик съм — отвърна Финч. — И именно поради това знам какво значение има кислородът на големи височини.

— Винаги съм смятал, че химията е хоби, а не професия — отбеляза Ашкрофт достатъчно силно, за да го чуят всички.

— Само за децата, мистър Ашкрофт — каза Финч, като го гледаше право в очите.

— Женен ли сте, Финч? — попита Рейбърн и тръсна пурата си.

— Вдовец съм — каза Финч.

Отговорът изненада Йънг.

Хинкс написа въпросителна срещу „семейно положение“.

— Имате ли деца? — попита Ашкрофт.

— Да. Един син.

— Кажете ми, мистър Финч — попита Рейбърн, докато режеше края на поредната пура, — ако ви изберат за тази важна роля, готов ли сте да платите екипировката си?

— Само ако се налага — отвърна Финч. — Знам, че комисията е започнала кампания за набиране на средства за експедицията, и приех, че част от тези пари ще бъдат използвани за екипировка на алпинистите.

— А как стои въпросът с пътните разходи? — натисна го Ашкрофт.

— В никакъв случай — каза Финч. — Ако участвам в експедицията, това означава да прекъсна работа за почти шест месеца и макар да не очаквам финансова компенсация, не виждам защо трябва да покривам разходите от джоба си.

— Значи не бихте се определили като аматьор, така ли, друже? — попита Ашкрофт.

— Не, сър, не се определям като аматьор. Аз съм професионалист във всичко, което правя.

— Наистина ли? — попита Ашкрофт.

— Господа, мисля, че не е нужно да задържаме повече мистър Финч — предложи сър Франсис и огледа присъстващите.

— Аз имам още няколко въпроса — каза Йънг. Вече не можеше да си държи езика зад зъбите.

— Но нима не ви е известно всичко за мистър Финч? — обади се Хинкс. — Познавате кандидата от години.

— Така е, но това не важи за останалите членове на комисията и подозирам, че могат да намерят отговорите на Финч за осветляващи. Мистър Финч — обърна се Йънг към него, — изкачвали ли сте Монблан, най-високия връх в Европа?

— Седем пъти — отговори Финч.

— А Матерхорн?

— Три пъти.

— А някой от другите по-високи върхове в Алпите?

— Всички. Катеря се в Алпите всяка година.

— А най-високите върхове на Британските острови.

— Още преди да сваля късите панталони.

— Всичко това се протоколира, господин председател — каза Хинкс.

— За онези, които ще си направят труда да го прочетат — отвърна невъзмутимо Йънг. — Мистър Финч, ще потвърдите ли, че след завършването на образованието си в Женева сте продължили да учите в Импириъл Колидж към Лондонския университет?

— Точно така — потвърди Финч.

— И каква специалност по-точно?

— Химия — отвърна Финч. Вече беше решил да следва малката хитрина на Йънг.

— Как завършихте това тъй уважавано учебно заведение?

— С отличие и почетна грамота — каза Финч и за първи път се усмихна.

— Останахте ли в Лондонския университет след завършването си?

— Да — отвърна Финч. — Станах лектор по химия.

— А останахте ли на това място и след началото на войната или също като мистър Мелъри постъпихте и армията?

— Записах се доброволец през август четиринадесета година, няколко дни след обявяването на войната.

— И в кой род войски служихте? — попита Йънг.

— Тъй като съм химик — отговори Финч, като гледаше право в Рейбърн, — реших, че мога да използвам познанията си най-добре като сапьор.

— Сапьор — повтори Йънг, като наблегна на думата. — Бихте ли обяснили по-подробно?

— Разбира се, мистър Йънг. Военното министерство търсеше хора, които да обезвреждат неизбухнали бомби. Голяма веселба.

— Значи не сте участвали в бойни действия? — попита Хинкс.

— Не, мистър Хинкс. Оказа се, че германските бомби имат склонността да падат от нашата страна на фронта, не от тяхната.

— Имате ли награди? — попита Хинкс, като прелистваше бележките си.

Йънг се усмихна. Това бе първата грешка на секретаря.

— Ордена на Британската империя — прозаично отвърна Финч.

— Сериозно представяне — обади се Брус. — Подобна награда не върви с дажбите.

— В протокола не виждам да се споменава за нея — изфуча Хинкс, мъчейки се да се съвземе.

— Може би защото не смятам, че месторождението, образованието и семейното положение имат нещо общо с опита да се изкачи най-високият връх на Земята.

Хинкс нямаше какво да каже и премълча.

— Е, ако няма други въпроси, позволете ми да благодаря на мистър Финч за участието му на тази среща. — Сър Франсис се поколеба и добави: — Някой ще се свърже с вас в най-скоро време.

Финч стана, кимна на Йънг и точно преди да си тръгне, Хинкс се обади:

— Само още един въпрос. Ще се съгласите ли да минете на медицински преглед?

— Разбира се — каза Финч и излезе.

— Доста странен тип, не мислите ли? — каза Рейбърн, след като портиерът затвори вратата.

— Но не може да има съмнение в таланта му на катерач — каза Йънг.

Хинкс се усмихна.

— Прав сте, Йънг, не може да има съмнение, но ние в Кралското географско дружество винаги сме били подозрителни към катерачите на социалната стълбица.

— Хинкс, не намирате ли, че това е малко грубо? — каза сър Франсис. — Особено като се има предвид военното му досие. — Председателят се обърна към Брус. — Генерале, вие сте водили мъже в битка. Какво мислите за този младеж?

— Определено бих предпочел да е до мен вместо срещу мен — отговори Брус.

— Какво ни остава? — обърна се сър Франсис към Хинкс.

— Сега комисията трябва да гласува избора си за водач на катерачите. За наше улеснение вече подготвих бюлетините. Членовете на комисията могат да отбележат с кръстче името на предпочитания кандидат. — Хинкс подаде листче на всеки един. — След като направите избора си, моля да ми предадете бюлетините.

Гласуването продължи съвсем кратко. Докато броеше гласовете, на лицето на Хинкс се появи слаба усмивка, която ставаше по-широка с всяка следваща бюлетина. Накрая предаде резултата на председателя, който трябваше да обяви решението.

— Пет гласа за Мелъри и отново един въздържал се. — Йънгхъсбенд не можеше да скрие изненадата си.

— Пак бях аз — рече Йънг.

— Но вие познавате много добре и двамата кандидати — каза сър Франсис. — В края на краищата нали сам предложихте имената им на комисията.

— Може би ги познавам прекалено добре — отвърна Йънг. — И двамата са великолепни млади хора, но след всички тези години все още не мога да реша кой от тях е по-вероятно да стъпи пръв на покрива на света.

— Аз пък не се съмнявам кого бих предпочел да видя като представител на страната.

Някои промърмориха: „Точно така“. Но не всички.

— Имаме ли други задачи? — попита Йънгхъсбенд.

— Остава да потвърдим за протокола, че след като сме избрали водач на алпинистите, сме готови да приемем без възражения предложението на мистър Йънг за останалите осем участници в екипа — каза Хинкс.

— Да, така се разбрахме с Алпийския клуб преди учредяването на комисията — каза сър Франсис.

— Надявам се, че не всички ще бъдат от същия сой като онзи тип Финч — отбеляза Ашкрофт.

— Не се бойте — каза Хинкс, като преглеждаше списъка. — Като изключим Финч, всички останали са от Оксфорд и Кеймбридж.

— Е, значи сме на приключване — каза сър Франсис.

На лицето на Хинкс отново се появи усмивка.

— Господин председател, остава само малката подробност с медицинските прегледи, на които се съгласиха да се подложат всички перспективни членове на алпинисткия екип. Предполагам, че бихте искали с това да е приключено преди следващото заседание на комисията идния месец.

— Вижда ми се смислено — каза сър Франсис. — Не се съмнявам, че ще се справите с подробностите, Хинкс.

— Разбира се, господин председател.

31.

Хинкс седеше сам в клуба си и се наслаждаваше на чаша бренди, докато чакаше госта си. Трябваше му малко време, за да подреди мислите си, преди докторът да се появи.

Доктор Ламптън вече беше изпълнил няколко деликатни поръчки за Кралското географско дружество, но към следващата му задача трябваше да се подходи възможно най-внимателно; Хинкс не искаше някой да разбере, че е замесен лично в това. Усмихна се, припомняйки си думите на Макиавели: Щом разбереш амбицията на човек, успееш ли да я подпомогнеш, той става зависим от теб. Хинкс много добре познаваше една от амбициите на Ламптън.

Надигна се от мястото си, когато портиерът въведе доктор Ламптън в библиотеката. След като се настаниха в един по-тих ъгъл и приключиха с общите приказки, Хинкс започна с добре подготвеното си встъпление.

— Виждам, че името ти е в списъка на кандидатите за клуба, Ламптън — каза той, докато келнерът поставяше две чаши бренди на масичката помежду им.

— Така е, мистър Хинкс — отвърна Ламптън, като въртеше нервно чашата си. — Но пък кой не иска да членува в „Будълс“?

— Е, ти ще членуваш, момчето ми — каза Хинкс. — Всъщност вече добавих името си към онези, които те подкрепят.

— Благодаря, мистър Хинкс.

— Мисля, че можем да минем и без официалности. В края на краищата скоро ще бъдеш член на клуба. Наричай ме просто Хинкс.

— Благодаря, Хинкс.

Хинкс хвърли бърз поглед наоколо и избягваше да гледа директно към госта си.

— Както знаеш, старче, едно от правилата на клуба е да не се обсъждат делови въпроси по време на вечеря.

— Великолепно правило — отбеляза Ламптън. — Де да важеше и за „Сейнт Томас“. Често ми се иска да кажа на колегите си, че последното, за което ми се говори на масата, е какво се е случило в болницата.

— Именно — съгласи се Хинкс. — Все пак правилото не важи в библиотеката. Затова ще ти кажа най-поверително, че Дружеството иска да ти възложи едно изключително важно научно изследване. Отново подчертавам, че е строго поверително.

— Можеш да разчиташ на мен, Хинкс.

— Отлично. Но най-напред да те запозная с положението. Може би си чел в „Таймс“, че Дружеството възнамерява да изпрати в Тибет екип алпинисти, които да опитат да изкачат връх Еверест.

— О, небеса!

— Добре казано — отбеляза Хинкс и двамата се разсмяха. — Предвид това бихме желали да проведеш серия тестове на дванайсетимата, които кандидатстват за деветте места в екипа. Естествено, най-важно ще е професионалното ти мнение доколко са подготвени да оцелеят на височина почти девет хиляди метра.

— Това ли е височината на Еверест?

— Осем хиляди осемстотин четирийсет и осем, ако трябва да сме точни — каза Хинкс. — Естествено, не е нужно да се споменава, че Дружеството не може да рискува да прати чак там някой момък, който ще се пречупи, щом достигне определена височина. Това би било пропиляване на време и пари.

— И още как — съгласи се Ламптън. — Колко време имам за провеждане на изследванията?

— Трябва да докладвам на комисията след три седмици — каза Хинкс и извади лист хартия от вътрешния си джоб. — Това са имената на дванайсетимата, предложени от Алпийския клуб. Само девет от тях ще заминат като членове на екипа, така че спокойно можеш да елиминираш онези трима, които се провалят. — Подаде листа на госта си, за да прочете имената.

— Разбирам — каза Ламптън. — Не виждам причина докладът ми да не бъде на бюрото ти след две седмици. Разбира се, стига всички кандидати да са налице.

— Ще бъдат — каза Хинкс. Замълча за момент и се загледа в огъня. — Ламптън, мога ли да говоря с теб по един поверителен въпрос.

— Разбира се.

— Трябва да знаеш, че комисията няма да остане недоволна, ако откриеш, че едно конкретно име от списъка не притежава физическите качества, необходими за подобна тежка експедиция.

— Напълно те разбирам — каза Ламптън.

Хинкс се пресегна и посочи второто име в списъка.

32.

— … Сто и дванайсет… сто и тринайсет… сто и четиринайсет.

Финч най-сетне рухна. Джордж продължи, но успя да направи само още седем лицеви опори — общо сто двайсет и една, личен рекорд. Просна се на пода, вдигна глава и се ухили на Финч, който винаги успяваше да изкара най-доброто от него. Или най-лошото?

Доктор Ламптън погледна в бележника си резултата на всеки от дванайсетимата. Мелъри и Финч бяха в челната петица на всеки тест, като разликата помежду им беше нищожна. Вече започваше да се пита каква причина да намери, за да дисквалифицира Финч. Ясно беше, че той има само един достоен съперник в групата.

Ламптън застана в центъра на гимнастическия салон и извика кандидатите при себе си.

— Поздравявам всички, минахте успешно първата част от теста. Това означава, че сте готови да влезете в моята килия за мъчения.

Всички се разсмяха. Ламптън си помисли колко ли от тях ще се смеят час по-късно.

— Моля, последвайте ме, господа.

Поведе ги по дълъг тухлен коридор, завършващ пред врата без надпис. Докторът я отвори и влезе в голямо квадратно помещение.

— Господа — каза той, — намирате се в камерата за декомпресия, поръчана от Адмиралтейството по време на войната за изпитване способността на подводничарите да издържат дълго време под вода. Камерата бе модифицирана, за да пресъздаде условията, с които най-вероятно ще се сблъскате при изкачването на Еверест. Позволете да ви обясня част от оборудването, което виждате. Подвижната стълба в центъра не е много по-различна от онези, които познавате от пътуването с лондонското метро.

На някои от кандидатите не им се искаше да признаят, че никога не са стъпвали в метрото, така че премълчаха.

— Има обаче една съществена разлика — продължи Ламптън. — Нашата подвижна стълба не е предназначена да ви помага, а тъкмо обратното — да ви пречи. Докато тя се движи надолу, вие ще се катерите нагоре. Бързо ще свикнете с движението. Важното е да не забравяте, че това не е надбягване, а тест за издръжливост. Стълбата ще се движи с приблизителна скорост осем километра в час, а вие ще се опитате да се задържите на нея шейсет минути. Виждам, че се питате какво толкова трудно има в това — продължи Ламптън. — В края на краищата за хора като вас не е необичайно да се катерите часове наред без почивка. Има обаче и някои други неща, с които трябва да се борите през тези шейсет минути. В момента температурата в камерата е стайна и налягането е приблизително като на морското равнище. В края на часа обаче онези, които все още са способни да се движат с това темпо, ще бъдат изложени на условията, които трябва да очаквате на височина осем хиляди и осемстотин метра. Температурата в помещението ще падне до минус четиридесет градуса. Именно затова ви поръчах да се облечете, както бихте се облекли за катеренето. Приготвил съм ви още едно малко предизвикателство. На отсрещната стена има два големи промишлени вентилатора. Това са моите машини за вятър. И нека ви уверя, господа, вятърът няма да бъде попътен. — Някои от групата се разсмяха нервно. — Щом ги включа, те ще направят всичко по силите си да ви издухат от ескалатора.

— И накрая обърнете внимание на няколкото гумени матраци, одеяла и кофи в помещението. След като слезете от подвижната стълба, ще имате възможност да си починете и да се стоплите. Уверен съм, че не е нужно да ви обяснявам защо кофите са сложени в основата на ескалатора. — Този път никой не се засмя. — На стената от лявата ви страна има часовник, термометър и барометър, който ще показва атмосферното налягане. Сега ще ви дам известно време да свикнете с подвижната стълба. Съветвам ви да се разположите на две стъпала един от друг. Ако ви стане трудно да поддържате темпото, преместете се вдясно и оставете онзи зад вас да ви задмине. Някакви въпроси?

— Какво има от другата страна на онзи прозорец? — попита Нортън. Той бе единственият кандидат, когото Джордж не бе срещал досега — войник, препоръчан от генерал Брус.

— Контролната стая. Оттам екипът ми ще наблюдава теста. Ние ще ви виждаме, но вие нас — не. Когато часът изтече, ескалаторът ще спре, машините за вятър ще бъдат изключени и температурата ще се повиши до нормално ниво. Тогава при вас ще дойдат лекари, които ще проверят как се възстановявате. А сега, господа, заемете местата си на ескалатора.

Финч веднага се качи на най-горното стъпало. Джордж застана две стъпала под него, следван от Съмървил.

— Стълбата ще започне да се движи след звуковия сигнал — каза Ламптън. — Звънецът ще зазвъни отново десет минути по-късно, когато атмосферното налягане в камерата ще бъде като на височина хиляда и петстотин метра, а температурата ще е паднала до нула. На всеки десет минути ще има сигнал. Вентилаторите ще бъдат включени след четиридесетата минута. Повтарям — ако в края на часа все още има останали на крака, те ще бъдат изложени на температура минус четиридесет градуса и атмосферно налягане като при осем хиляди и осемстотин метра височина. Успех, господа.

Ламптън излезе от стаята, затвори вратата след себе си и всички чуха изщракването на ключалката.

Дванайсетте кандидати стояха нервно на стълбата и очакваха звънеца. Джордж си пое дълбоко дъх през носа. Избягваше да гледа към Финч и към Съмървил.

— Готови ли сте, господа? — попита д-р Ламптън по високоговорителя.

Звънецът иззвъня и стъпалата се задвижиха с темпо, което се видя на Джордж доста леко. През десетте минути всичките останаха по местата си. Джордж не усети особена промяна, когато звънецът иззвъня втори път. Стълбата продължаваше да се движи със същата скорост, макар уредите на стената да показваха, че температурата е паднала до нула и атмосферното налягане е като на височина хиляда и петстотин метра.

Всички останаха по местата си и на двадесетата минута, когато звънецът иззвъня за трети път. На тридесетата минута бяха стигнали височина четири хиляди и петстотин метра, а температурата бе десет градуса под нулата. Все още никой не отпадаше. Първи Лонгхърст направи крачка вдясно, бавно се понесе покрай колегите си и се спусна в основата на стълбата. С мъка стигна най-близкия матрак и се строполи върху него. Минаха няколко минути, преди да намери сили да се завие с одеялото. Ламптън зачеркна името му. Лонгхърст нямаше да пътува за Тибет.

Финч и Мелъри поддържаха темпото в горната част на ескалатора, следвани от Съмървил, Бълок и Оудъл. Джордж почти беше забравил за машините за вятър, когато звънецът иззвъня за пети път и леденият въздух го удари в лицето. Прииска му се да разтърка очи, но знаеше, че ако свали очилата си в реални условия на осем хиляди и осемстотин метра височина, ще ослепее. Стори му се, че Финч се препъна, но бързо успя да се съвземе.

Джордж не видя клетника зад себе си, който вече беше свалил очилата си и залитна назад, когато студеният вятър го удари в лицето. Миг по-късно вече беше на четири крака на пода, криеше очите си с ръка и повръщаше. Ламптън зачеркна и неговото име от списъка.

Когато звънецът удари на петдесетата минута, бяха стигнали височина седем хиляди и триста метра, а температурата бе минус двадесет и пет градуса. На крака бяха единствено Мелъри, Финч, Оудъл, Съмървил, Бълок и Нортън. На седем хиляди и шестстотин метра Бълок и Оудъл вече лежаха на матраците, и то толкова изтощени, че нямаха сили да следят представянето на четиримата оцелели. Доктор Ламптън погледна часовника и сложи отметка до имената на Оудъл и Бълок.

Съмървил издържа малко повече от петдесет и три минути, когато падна от стълбата и се озова на четири крака на пода. Направи опит да се качи отново, но незабавно беше отхвърлен назад. Малко по-късно до него коленичи и Нортън. Ламптън записа 53 мин. и 54 мин. до имената им, след което насочи вниманието си към двамата, които сякаш бяха непоклатими.

Свали температурата до минус четиридесет градуса и намали налягането като при височина осем хиляди и осемстотин метра, но двамата оцелели още не се предаваха. Настрои вентилаторите да духат с шейсет километра в час и тогава Финч се препъна. Вече съжаляваше, че се е качил на горното стъпало — така пазеше Джордж от пълната сила на вятъра. Но тъкмо когато изглеждаше победен, успя някак да се задържи и намери сили да поддържа темпото.

Часовникът показваше, че им остават само три минути, когато Джордж реши да се откаже. Краката му бяха омекнали, беше измръзнал, едва си поемаше дъх и започваше да изостава. Прие, че победата ще бъде за Финч. И точно тогава най-неочаквано Финч отстъпи стъпало назад, после второ и трето, и това изпълни Джордж с решимост да издържи последните деветдесет секунди. Звънецът иззвъня за последен път и когато ескалаторът най-сетне спря, двамата се прегърнаха като пияници, които не могат да се държат на крака.

Оудъл се надигна от матрака и се запрепъва към тях да ги поздрави, а след малко го последва Съмървил. Бълок също би го направил, ако можеше да изпълзи, но си остана проснат на матрака и все още се мъчеше да си поеме дъх.

След като машината за вятър бе изключена, атмосферното налягане бавно се нормализира и температурата се повиши до нормалната. Вратата на камерата се отключи. Група лекари се втурнаха вътре и започнаха преглед на участниците, за да преценят скоростта на възстановяването им. За по-малко от пет минути пулсът на Джордж се нормализира, а Финч вече се разхождаше из помещението и бъбреше с останалите.

Доктор Ламптън остана в контролната стая. Знаеше, че трябва да каже на Хинкс, че Мелъри и Финч са най-впечатляващите кандидати. Беше убеден, че ако някой е в състояние да се изкачи на покрива на света, това е един от тях двамата.

33.

Рут вдигна телефона и веднага позна гласа.

— Добро утро, директоре. Да, излезе преди малко… не, никога не шофира до училище, ходи пеша, все пак са по-малко от осем километра и обикновено ги изминава за около петдесет минути. Дочуване, директоре.

Джордж отвори стария си чадър, когато първите дъждовни капки паднаха на челото му. Опита се да мисли за сутрешния си урок с пети клас — не че имаше да им разказва нещо ново за епохата на Елизабет. Запита се какво ли би направил Франсис Дрейк, ако се беше озовал пред проблема, който занимаваше него самия през последното десетилетие.

Медицинските изследвания бяха приключили предната седмица, а все още нямаше вест от комисията „Еверест“. Е, може би довечера щеше да го очаква плик. Може дори да имаше съобщение за експедицията в „Таймс“; в такъв случай Ендрю О’Съливън със сигурност щеше да го уведоми през междучасието. След твърдото представяне на Финч по време на тестовете Джордж нямаше да възрази, ако комисията избереше него за водач на групата. Беше се смял с глас, когато Йънг му предаде дума по дума казаното между Хинкс и Финч по време на събранието. Искаше му се да бе видял сблъсъка с очите си.

Макар да не споделяше позицията на Финч за използването на кислород на големи височини, Джордж беше приел, че ако искат да имат шансове за успех, ще се наложи да подходят към начинанието по-професионално, отколкото в миналото, както и да се поучат от грешките по време на катастрофата на Южния полюс.

Мислите му се насочиха към Рут и подкрепата, която му оказваше. Изминалата година бе истинска идилия. Бяха благословени с две прекрасни дъщери и начин на живот, на който мнозина биха завидели. Наистина ли искаше да иде на другия край на света и да гледа децата си само на снимка? Но именно Рут сложи край на дилемата му, когато небрежно го попита как ще се почувства, ако след часа с пети клас Ендрю му покаже „Таймс“ със снимка на Джордж Финч на покрива на света.

Мина покрай табелата, която посочваше, че му остават още четири километра. Погледна си часовника и се усмихна. Беше с две минути преди разписанието. Не обичаше да закъснява за сутрешната сбирка. Директорът винаги влизаше в Голямата зала точно когато часовникът удряше девет и ако Джордж закъснееше дори с минута, трябваше да се промъква тихомълком по време на молитвата, докато всички бяха свели глави. Проблемът бе, че директорът никога не свеждаше глава. Не че и петокласниците го правеха.

Излезе на улицата пред училището и с изненада видя по нея съвсем малко момчета и учители. Още повече се обърка, когато стигна портала. Не се виждаше жива душа. Да не би да беше дошла ваканцията в средата на срока? Или пък бе неделя? Не, Рут щеше да се сети и да му напомни да си облече най-хубавия костюм.

Пресече пустия двор и тръгна към главната зала. Навсякъде цареше тишина. Не се чуваше гласът на директора, нямаше музика, дори никой не покашляше. Може би са свели глави в молитва? Бавно натисна голямата желязна дръжка и надникна вътре. Залата беше претъпкана, всеки ученик бе на мястото си. На подиума стоеше директорът, а преподавателите се бяха настанили зад него. Това озадачи Джордж още повече, все пак часовникът не беше ударил девет часа.

— Ето го! — ненадейно извика едно от момчетата и всички станаха като един, заръкопляскаха и започнаха да викат:

— Браво, сър!

— Истински триумф!

— Ще сте първият, който ще стигне върха! — извика му някой, докато той вървеше по пътеката към подиума.

Директорът се ръкува топло с него.

— Всички много се гордеем с вас, Мелъри — каза той, изчака момчетата да седнат по местата си и обяви: — А сега давам думата на Дейвид Елкингтън.

Момчето стана от мястото си на първия ред и се изкачи на подиума. Разви някакъв свитък и зачете на латински:

Ние, момчетата и учителите на „Чартърхаус“, ви поздравяваме, Джордж Лей Мелъри. Всички се гордеем, че сте избран да поведете британската атака на Еверест. Не се съмняваме, че ще донесете още слава и почести на своето училище, на своя университет и на своята страна.

Елкингтън се поклони и предаде свитъка на Джордж, всички станаха отново и започнаха бурно да го аплодират.

Джордж сведе глава, не му се щеше петокласниците да виждат сълзите му.

34.

— Позволете да ви поздравя като член на комисията, Мелъри — топло рече сър Франсис. — И ще добавя, че всички сме доволни, че се съгласихте да приемете ролята на ръководител на алпинисткия екип.

— Браво, браво! Поздравления!

— Благодаря, сър Франсис — отвърна Джордж. — За мен е голяма чест да бъда водач на такава чудесна група момчета — добави той, докато заемаше мястото си между Джефри Йънг и генерал Брус.

— Несъмнено сте прочели доклада на генерал Брус, в който се описва как експедицията ще стигне от Ливърпул до подножието на Еверест — каза Йънгхъсбенд. — Може би ще споделите с комисията как смятате да продължите, след като установите базовия лагер.

— Прочетох доклада на генерал Брус с голям интерес, господин председател — каза Джордж. — Напълно съм съгласен с твърдението му, че успехът или провалът на експедицията ще зависи от това, доколко старателна е била предварителната ни подготовка. Не бива да забравяме, че нито един англичанин не е стъпвал на по-малко от шейсет километра от Еверест, какво остава за установяване на базов лагер по склоновете му.

— Добре казано — призна Брус и монокълът падна от окото му, — но мога да съобщя на комисията, че след написването на доклада имах среща с лорд Кързън във Външно министерство и той ме увери, че ще направи всичко по силите си, за да ни осигури безопасно и бързо пътуване през границата и в Тибет.

— Великолепна новина — обади се Рейбърн и тръсна пепелта от пурата си.

— Но дори и да прекосим границата без инциденти — каза Джордж, — комисията трябва да разбере, че досега никой не се е изкачвал на повече от седем хиляди и шестстотин метра. Дори не знаем дали е възможно да се оцелее на такива височини.

— Трябва да призная, господин председател — каза Ашкрофт, — че не виждам особена разлика между седем хиляди и шестстотин и осем хиляди и осемстотин метра.

— Що се отнася до самия мен, не зная — каза Джордж. — Никога не съм се изкачвал на подобни височини. Но ако успея да го направя, капитане, ще ви кажа дали има разлика.

— А сега, Мелъри — каза сър Франсис, — тъй като никой не познава членовете на екипа по-добре от вас, ще ни е интересно да чуем кого смятате да вземете със себе си за атаката на върха.

— Господин председател, не бих могъл да отговоря на този въпрос, докато не видя кой ще се аклиматизира най-добре към тамошните условия. Но ако трябва да направя преценка, бих се спрял на Оудъл и Съмървил… — на лицето на Хинкс пробяга бегла усмивка, — … като резервен екип. За един обаче е сигурно. Той е очевиден избор за атаката и това е Финч.

Никой от присъстващите не проговори. Рейбърн запали нова пура, а Ашкрофт забоде нос в бележника си. Сър Франсис наруши неловкото мълчание, като се обърна към Хинкс.

— Но аз мислех…

— Да, господин председател — каза Хинкс и погледна Джордж. — Боя се, че това не е възможно, Мелъри.

— Защо? — попита Джордж.

— Защото Финч няма да участва в експедицията. Двама от предложените от Алпийския клуб се провалиха. Единият е Лонгхърст, а другият — Финч.

— Невъзможно, трябва да е станала някаква грешка — не повярва на ушите си Джордж. — През всичките си години като катерач рядко съм попадал на по-издръжлив човек.

— Уверявам ви, че няма никаква грешка. — Хинкс извади някакъв лист от папката си. — Това е докладът на доктор Ламптън. Според него Финч има перфорирано тъпанче, което може да предизвика замайване и гадене и ще му попречи да се изкачва на много големи височини.

— Жалко, че доктор Ламптън не е имал възможност да бъде до Финч на Монблан или на Матерхорн — каза Йънг. — Защото тогава щеше да отбележи, че нищо му няма.

— Може и така да е — каза Хинкс. — Обаче…

— Не забравяйте, мистър Хинкс, че Финч е единственият член на екипа, който има задълбочени познания за използването на кислорода — каза Джордж.

— Поправете ме, ако греша, но при последната ни среща май именно вие се обявихте против идеята да се използва кислород.

— Прав сте, все още съм против. Но ако стигнем до осем хиляди и двеста метра и се окаже, че никой от екипа ми не е в състояние да направи и една крачка повече, определено бих преразгледал позицията си.

— Нортън и Оудъл не смятат, че кислородът ще се окаже задължителен за последното изкачване.

— Нортън и Оудъл никога не са се изкачвали на повече от четири хиляди и шестстотин метра — отговори Йънг. — Така че може и на тях да им се наложи да променят мнението си.

— Трябва да отбележа, Мелъри, че здравословното състояние на Финч не беше единственият фактор, повлиял на решението на Дружеството.

— Това решение не е в компетенцията на Дружеството — гневно каза Йънг. — Двамата със сър Франсис се разбрахме, че Алпийският клуб ще предложи имената на алпинистите и комисията ще приеме препоръките му.

— Може и така да е — каза Хинкс. — Ние обаче открихме, че по време на интервюто за водач на екипа Финч е излъгал комисията.

Мелъри и Йънг замълчаха объркани и това позволи на Хинкс да продължи, без да бъде прекъсван:

— Когато мистър Рейбърн попита Финч дали е женен, той заяви пред комисията, че е вдовец. — Йънг кимна. — Оказа се, че това не е така. За моя огромна изненада мисис Финч ми писа, за да ме увери, че е жива и здрава. — Хинкс извади някакъв лист от папката си. — Мисля, че комисията трябва да отбележи в протокола последния абзац от писмото й — добави сериозно той.

Мелъри сви устни, Йънг обаче не изглеждаше особено изненадан.

— С Джордж се разведохме преди две години — зачете Хинкс. — Със съжаление трябва да уведомя вашата комисия, че в раздялата беше замесена трета страна.

— Ама че подлец — обади се Ашкрофт.

— Не може да му се има доверие — побърза да добави Рейбърн.

— Ако трябва да сме честни — каза Джордж, без да обръща внимание на двамата, — успеем ли да стигнем до осем хиляди и двеста метра, няма да има особено значение дали човекът до теб е разведен, вдовец или многоженец.

— Мистър Мелъри. — Лицето на Хинкс се бе изчервило. — Да не би да заявявате на комисията, че сте готов да изкачите последните шестстотин метра с всеки, стига да стигнете до върха?

— С всеки — без капка колебание каза Джордж.

— Дори с германец? — тихо попита Хинкс.

— Дори с дявола — отвърна Джордж.

— Друже, не мислиш ли, че това беше неуместно? — отбеляза Ашкрофт.

— Не толкова, колкото да умреш от нелепа смърт на осем хиляди километра от дома само защото не си имал правото на достоен партньор в изкачването — отвърна Джордж.

— С удоволствие ще отбележа в протокола силните ви чувства, Мелъри, но решението ни за Финч е окончателно — отвърна Хинкс.

Джордж помълча известно време и каза:

— Тогава, мистър Хинкс, можете да запишете в протокола и оставката ми като водач на екипа и като член на тази комисия. — Неколцина от присъстващите заговориха едновременно, но Джордж не им обърна внимание. — Нямам желание да оставя жена си и децата си най-малко за половин година, за да участвам в мисия, провалила се заради това, че е отхвърлен най-добрият алпинист.

Сър Франсис повиши глас, за да надвика глъчката.

— Господа, господа — призова той, като почукваше с молив по чашата си с бренди. — Ясно е, че стигнахме до безизходно положение, което може да се разреши само по един начин.

— Какво имате предвид, господин председател? — подозрително попита Хинкс.

— Ще трябва да гласуваме.

— Но аз не съм подготвил необходимите бюлетини… — запелтечи Хинкс.

— Няма нужда от бюлетини — каза сър Франсис. — Решението е достатъчно просто. Дали Финч да бъде включен в екипа, или не.

Хинкс се облегна назад в стола си, като се мъчеше да скрие усмивката си.

— Добре — каза сър Франсис. — Моля онези, които смятат, че Финч трябва да участва в експедицията, да вдигнат ръце.

Мелъри и Йънг веднага вдигнаха ръце и останаха изненадани, когато генерал Брус направи същото.

— Кой е против? — попита председателят.

Хинкс, Рейбърн и Ашкрофт вдигнаха ръце, без да се поколебаят.

— Три гласа „за“ и три „против“ — каза Хинкс и записа резултата. — Това означава, че решаващият глас е вашият, господин председател.

Всички се обърнаха към сър Франсис. Той се замисли за малко и обяви:

— Гласувам в полза на Финч.

Хинкс задържа писалката си над протоколната книга, сякаш не можеше да запише това.

— Господин председател, ще споделите ли за протокола защо решихте така?

— Разбира се — отговори сър Франсис. — Когато Мелъри стигне на осем хиляди и двеста метра височина, не аз, а той ще рискува живота си.

35.

Малкото месингово звънче над вратата иззвъня.

— Добро утро, мистър Пинк — каза Джордж и влезе в „Еде и Рейвънскрофт“.

— Добро утро, мистър Мелъри. С какво мога да ви бъда полезен?

Джордж се наведе над тезгяха.

— Току-що бях избран за член на алпинистката експедиция до Еверест — прошепна той.

— Колко интересно, мистър Мелъри — каза управителят. — Не сме имали други клиенти, планиращи да прекарат ваканцията си в онази част на света, така че ще си позволя дързостта да попитам какви по-точно са атмосферните условия там?

— Ами, не съм съвсем сигурен — призна Джордж. — Но доколкото мога да преценя, след като стигнем на височина осем хиляди и двеста метра, най-вероятно ще бъдем посрещнати от бурни ветрове, температури от порядъка на минус четиридесет градуса и толкова малко кислород, че ще бъде почти невъзможно да се диша.

— В такъв случай ще ви трябва вълнен шал и топли ръкавици, както и нещо подходящо за главата — каза мистър Пинк и излезе иззад щанда.

Първото предложение на управителя бе импрегниран шал от кашмир и чифт черни ръкавици, подплатени с вълна. Джордж тръгна през магазина след мистър Пинк, който избра три чифта дебели сиви вълнени чорапи, два тъмносини гащеризона, дълъг анорак, няколко копринени ризи и най-новия модел подковани обуща, подплатени с кожа.

— Сър, мога ли да попитам дали очаквате сняг по време на пътуването?

— През повечето време — отговори Джордж.

— В такъв случай ще ви трябва чадър — предложи мистър Пинк. — А какво да ви предложа за глава?

— Мислех си да взема авиаторския шлем и очилата на брат си — рече Джордж, когато звънчето над вратата иззвъня.

— Не мисля, че това ще бъде модата за джентълмени тази година — каза мистър Пинк и му подаде най-новия каскет модел „Шерлок Холмс“.

— Именно затова човекът, който пръв стъпи на Еверест, няма да е най-модният джентълмен.

Джордж се обърна и се усмихна, когато видя Финч. Стиснаха си ръцете.

— Ние в „Еде и Рейвънскрофт“ сме на мнение, че има значение как изглежда един джентълмен, когато се изкачи на който и да било връх — опита се да възрази мистър Пинк.

— Не мога да си представя защо — отвърна Финч. — Горе няма да ни чакат никакви момичета.

— Желаете ли още нещо, мистър Мелъри? — попита управителят, като се мъчеше да скрие неодобрението си.

— Не и при тези цени — отговори Джордж, след като провери сметката.

Мистър Пинк леко се поклони и започна да опакова покупките.

— Радвам се, че се срещнахме, Финч — каза Джордж. — Трябва да обсъдя нещо с теб.

— Само не ми казвай, че си получил просветление и най-накрая си решил да използваш кислород.

— Може би — съгласи се Джордж. — Но все още се нуждая от убеждаване.

— В такъв случай трябва да ми отделиш поне два часа и да се сдобиеш с подходящото оборудване, за да ти покажа защо кислородът може да промени всичко.

— По-добре да го обсъдим на кораба за Калкута. Тогава ще имаш предостатъчно време да ме убедиш.

— Стига да съм на кораба.

— Но ти вече беше избран за екипа.

— И двамата знаем, че нямаше да бъда, ако зависеше от Хинкс. Подозирам, че онзи кретен е виждал планина само на коледна картичка.

— Седемдесет и три лири и единадесет шилинга, мистър Финч — каза мистър Пинк. — Мога ли да попитам как смятате да платите?

— Просто го пишете на сметката ми — каза Финч, като се мъчеше да имитира произношението на Пинк.

Управителят се поколеба за момент, преди да се поклони леко.

— Е, значи ще се видим на кораба — каза Финч, взе хартиената торба и се запъти към изхода.

— Вашата сметка е деветдесет и една лири, четири шилинга и шест пенса, мистър Мелъри — каза Пинк.

Джордж написа чек за цялата сума.

— Благодаря, сър. Позволявам си от името на „Еде и Рейвънскрофт“ да ви кажа, че се надяваме вие да сте първият, който ще изкачи Еверест, а не…

Мистър Пинк не довърши изречението. Двамата с Джордж се обърнаха към витрината и се загледаха в отдалечаващия се по улицата Финч.