Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анастасия Каменская (20)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Призрак музыки, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Александра Маринина

Заглавие: Призрачна музика

Преводач: Ива Николова Митева

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 978-954-26-0612-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8004

История

  1. — Добавяне

Глава 5

Съботната обиколка в търсене на работа също не донесе успех. Настя най-добросъвестно провери десетина фирми, благославяйки наум мъжа си, който все пак я накара да вземе колата, и към три часа се понесе към Хамовническия районен съвет на улица „Плюшчиха“. Правеше всичко възможно, за да не закъснее, и пристигна там в три без две минути. Облечен в лек светъл костюм, Селуянов пушеше безгрижно навън пред вратата, а издокараната в пищна сватбена рокля Валентина крачеше нервно напред-назад, озърташе се и хапеше устни. Щом зърна Настя, тя се втурна към нея.

— Слава богу, най-сетне!

— Глупаво момиче — подхвърли добродушно Николай. — И защо се притесняваше? Сто пъти съм ти казвал, че нашата Ася никога и никъде не закъснява.

— Не се страхувах от това. Ами ако й се е случило нещо, а пък ние стоим тук и се каним да се женим.

— Нищо не може да й се случи, ето, жива и здрава е. Повикай приятелката си и да вървим.

Настя издържа стоически цялата тържествена церемония и се подписа като свидетел на младоженеца, спомняйки си как преди три години също се омъжи. И как свърши всичко. В мига, в който двамата с Алексей полагаха подписите си в регистрационната книга, в същото гражданско убиха една булка. И целият й меден месец премина в издирване на тайнствения убиец. Разбира се, в крайна сметка го разкриха и го заловиха, но вече бе прекалено късно…

Когато младоженците заедно с кумовете и гостите излязоха навън, Селуянов заяви на висок глас:

— Преди сватбеният кортеж да се отправи към празничната трапеза, предлагам да изпушим по една-две цигари на чист въздух.

Гостите, които се бяха събрали в два и половина и добросъвестно очакваха церемонията във вестибюла, където пушенето бе забранено, започнаха радостно да щракат запалките. Родителите на булката веднага повикаха дъщеря си и заговориха оживено с нея за нещо, а Селуянов направи знак на Настя да се отдръпнат встрани.

— Откри ли нещо? — попита тихичко той.

— Абсолютно нищо, пълна суша. А ти?

— Погребахме Елена Петровна — обяви делово Николай. — Коротков се оказа прав: до един часа всичко свърши, той ме смени и отиде да наблюдава помена.

— А контактите на Дударев?

— Проследихме ги. Първо, това бяха тримата му приятели от армията; второ, Дударев поддържа подозрително тесни връзки със служителите на фирмата, оглавявана от убитата му съпруга. Знаеш ли, в мен се зароди шантавата идея, че от смъртта й е бил заинтересован не само Дударев, който е искал да остане богат вдовец, но и служителите на фирмата. И че това е била съвместна акция. Двете заинтересовани страни са се разбрали и са отстранили третата, която е пречела и на двете в еднаква степен.

— Възможно е — кимна замислено Настя. — Тогава е ясно защо не засякохме контакта на Дударев, по време на който трябваше да предупреди съучастника си. Съучастниците са в „Турела“, а той многократно си общуваше с тях по телефона и дори на два пъти ходи там.

— Уж да урежда организирането на погребението и помена — добави Николай.

— Уж. Любопитно… Трябва да кажем това на Гмиря, нека да помисли в тази посока.

— Коля! — разнесе се звънкият глас на Валентина. — Хората вече се окадиха тук и искат да седнат на масата.

— Стига толкова, Ася, тръгваме. — Николай хвана решително Настя за рамото.

— Коля, нека да дойда по-късно, става ли? Искам да обиколя още две-три фирми, докато не са затворили.

— Върви — кимна Селуянов. — Нали помниш къде живея?

— Разбира се — засмя се тя. — Толкова пъти съм идвала у вас.

— Само че не се бави — помоли я той. — Нали ще се постараеш?

— Веднага щом и последната фирма затвори, цялата съм твоя.

Тя вече се качваше в колата, когато чу гласа на Коля:

— Ей, да не забравиш да доведеш твоя професор!

Настя отново се впусна да обикаля фирмите, отбелязани в списъка. „Не, за съжаление нямаме нищо за вашия мъж… Не, нямаме нужда от консултант… Ще разгледаме предложението ви…“

— А, точно това ни трябва — заговори разпалено жената, при която изпратиха Настя в поредната фирма. — Все не можем да намерим подходящ началник на охраната. Имаме огромни складове и ни е нужен човек, който знае как да разположи постовете, къде да монтира охранителните камери и други подобни неща. Мъжът ви ще хареса ли тази работа?

— Разбира се. — Настя демонстрира радост, която всъщност не бе съвсем неискрена. Дали най-сетне намери онова, което търсеше? — Направо е изненадващо, че имате проблеми с такива служители. Вече обиколих двайсетина фирми и никъде нямат нужда от бивши военни. Бях изгубила всякаква надежда… Знаете ли, мъжът ми също обикаля навсякъде да си търси работа и ми каза, че такива като него ходели във всяка фирма по три пъти на ден.

— Може и да ходят някъде, но не и при нас — въздъхна жената. — Кой знае защо, военните избягват търговските фирми, сигурно им се струва, че е срамно да се занимават с търговия. Или просто не идват при нас.

— Е, значи съм извадила късмет — усмихна се Настя. — Макар че точно във вашата фирма не се надявах на нищо. Всъщност надявах се, че може да се намери работа за мен, но бях сигурна, че за мъжа ми няма да има.

— Че защо?

— Проблемът е, че тук, в Москва, се преместиха много мъже от нашия гарнизон и ние непрекъснато разговаряме помежду си по телефона и обсъждаме кой си е намерил работа и кой — не. И точно вчера един от колегите на мъжа ми каза, че е бил във вашата фирма и са му отказали.

— Не може да бъде! — рече уверено жената. — Цяла седмица съм на работа и не съм засякла никакъв военен. Може да е сбъркал името на фирмата и да не е идвал при нас?

— Не, името е същото, както и адресът. Може да не е разговарял с вас?

— Че с кого ще разговаря? Макар че… Я чакайте малко! Ей сега ще проверя и ако онази въртиопашка пак е объркала всичко, ще й откъсна ушите.

Тя започна да набира някакъв телефонен номер.

— Имаме тук една глупачка, която обича да се прави на страшно информирана и дава сведения на всички подред по всякакви въпроси, без да знае каквото и да било, вместо да ги изпрати при компетентния служител. Ало, Альона? Къде е Галя? Извикай я. Галя, някакви военни търсили ли са работа тук през последните дни? Не? Сигурна ли си? Имам предвид бивши служители на армията. Нали знаеш, че търсим началник на охраната. Не са идвали, така ли? Е, добре.

Тя затвори слушалката и погледна Настя с недоумение.

— Вашият познат е объркал нещо, очевидно не е бил при нас.

— Добре де, какво значение има — махна безгрижно с ръка Настя. — Може и да се е объркал. По-важното е, че намерих работа на мъжа си. А каква е заплатата при вас?

Тя зададе още няколко въпроса, за да демонстрира заинтересованост, попита кога мъжът й може да дойде на събеседване, благодари и си тръгна. Това е. Вече можеше да отиде у Селуянов.

Когато излезе навън, намери уличен автомат и се обади вкъщи.

— Льоша, какво стана с подаръка?

— Купих го. А ти къде си?

— В Чертаново, на края на света, но вече се освободих. Какво ще правим?

— Мисля, че може би трябва да си дойдеш вкъщи, за да оставиш колата — предложи Чистяков. — И ще отидем заедно при Коля.

— Защо? — попита глупаво тя.

— Как защо? На сватбата на приятеля си да не можеш да изпиеш нито грам! Все пак ти си нормален човек. Аз също ще пия. А после кой ще кара колата?

— Вярно. Просто не помислих за това. Добре де, аз няма да пия — и бездруго не обичам, а така ще имам и повод. Истинско самоубийство е да пиеш в такава жега.

— Права си. Кажи ми къде да дойда.

— Иди на площад „Революция“. Ще те чакам на паркинга пред Манежа.

Настя затвори и веднага набра друг номер. Обаждаше се на следователя Гмиря.

— Борис Виталевич, намерих фирмата, в която Дударев е ходил, но не за да си търси работа. Да, Зарубин е направил проверка там и са му казали, че той е питал за работа. Но на мен току-що ми казаха, че през последните дни никакъв военен не е идвал при тях да си търси работа.

Настя му продиктува името на фирмата и адреса й. И това наистина беше последното нещо, което трябваше да свърши. Вече можеше да си почине.

* * *

През горещите дни това се случваше с много хора: човек не издържаше и пиеше ледена вода или още по-лошо — ледено мляко от хладилника. И в резултат се разболяваше от ангина. Точно това се случи с Артьом Кипиани. Привечер вдигна 38,8 градуса температура, а гърлото го болеше толкова силно, сякаш вътре имаше шкурка, поръсена с черен пипер. Екатерина даде подробни указания на Денис, който дойде рано сутринта, какви таблетки да му дава и кога, с какво да прави гаргара, да не излиза навън, да не стоят на течение и най-добре Артьом да не става от леглото, тъй като ангината с висока температура може да се отрази на сърцето. Майката остави без колебание сина си на грижите на неговия приятел, защото беше абсолютно сигурна, че отговорният и прецизен Денис няма да се отклони ни на йота от указанията й и ще извърши всичко по най-добрия начин. През трите години на тяхното приятелство тя нееднократно се бе убеждавала в това.

Веднага щом вратата се затвори след родителите му, Артьом отметна одеялото и спусна крака на пода.

— Къде си тръгнал? Леля Катя каза, че не бива да ставаш — стресна се Денис.

— Голяма работа! Чувствам се прекрасно.

— Имаш температура.

— И какво от това? Не мога да лежа непрекъснато като пън. Хайде да се занимаваме с нещо. Какво ще правим днес?

Денис реши да не спори. Разбира се, щеше да е по-добре, ако Артьом бе напълно безпомощен и лежеше в постелята, а Денис се грижи предано за него — тогава Артьом щеше да разбере, че приятелят му е незаменим. Но предложението да се занимават с нещо също му хареса, тъй като най-вероятно щяха да се захванат точно с онова, на което самият Денис бе научил Артьом. Вече три дни те непрекъснато експериментираха със себе си, като първо извършваха онези ключови идеомоторни упражнения, които му показа очилатият Вадим, а след това започнаха да изпробват най-различни движения, за да се убедят за пореден път в собствената си сила. Беше достатъчно само да заповядат на която и да било част от тялото си да се отпусне и тя покорно изпълняваше заповедта. Това хвърляше юношите в неописуем възторг и събуждаше желанието им да опитват отново и отново.

— Хайде да пробваме да вдигнем краката си. Току-виж станало? — предложи Денис.

Те легнаха на пода и се заеха с упражненията. Но на този етап не постигнаха особен резултат и Артьом скоро се умори. Температурата му си казваше думата, макар и той да се перчеше, опитвайки се да изглежда здрав. Денис го сложи да легне и седна до него във фотьойла.

— Искаш ли да ти почета?

— Недей. Нека помълчим малко — помоли Артьом.

Денис пак се напрегна. Нима всичко започваше отново? Значи излизаше, че интересните номера, които му показа случайният му познат, нямаха дълъг ефект и Артьом отново се опитваше да се отдалечи от него и да потъне в мислите си. Денис се надули и взе книгата. Добре де, тогава той щеше да си почете сам.

— Същността не е в зрението, а в надеждата — рече тихичко Артьом. — Страхотно, нали? Само че това не се отнася за мен.

— Защо?

— Аз няма на какво да се надявам. Дори и да не ослепея напълно, положението ми пак няма да стане по-добро от сегашното. Обикновено хората се надяват на чудо, на нещо, което ще стане от само себе си, или на нещо, което някой ще направи за теб. А аз трябва да работя усърдно и да се радвам на всеки изминал ден, да се радвам, че все още виждам поне малко и че не съм изживял този ден в пълен мрак. Има едни компютри, които, ако ги включиш към инструментите, сами записват нотите. Ти свириш, а те записват. Трябва ми такъв компютър и вече ще мога да съчинявам музика.

— Мислех, че искаш да станеш пианист — каза изненадано Денис.

— Какво говориш, какъв пианист може да излезе от мен? Помисли сам. Разбира се, аз свиря добре, но ти не можеш цял живот да стоиш до мен и да разучаваш нотите заедно с мен.

„Ще стоя, ще стоя до теб! — поиска да извика Денис. — Готов съм да стоя до теб денем и нощем и да ти помагам. Защо не искаш да го правя?“

— Това ще отнеме много време — продължи Артьом. — Ще са нужни месеци само за да разуча партитурата, а аз няма да мога да я прочета от листа. Но за сметка на това толкова добре владея рояла, че мога да свиря всякакви импровизации. Татко казва, че импровизациите ми не звучат зле. Ако се упражнявам, сигурно бих могъл да стана композитор, какво ще кажеш?

„Ами аз? — попита наум Денис. — Какво ще правя аз? Ти ще използваш компютър и повече няма да имаш нужда от мен“.

— За да станеш композитор, трябва да завършиш консерватория — каза авторитетно той, стараейки се гласът му да звучи уверено и непоколебимо. — А ти няма да можеш да учиш там.

— Ще мога.

— Както в училище ли? — попита с надежда Денис.

— Едва ли. Ти няма да можеш да ми помагаш, така че ще ми се наложи да се приспособя по някакъв друг начин.

— Защо да не мога да ти помагам? За тъпак ли ме вземаш? Помагах ти през цялото време — дори когато учеше в по-горен клас от мен. И се справях с програмата ти.

— Проблемът не е в това, Дениска — каза кротко Артьом и Денис се засегна от умалителното обръщение. — Ти не можеш да бъдеш непрекъснато с мен.

— Защо? Мога, ще видиш.

— Не. Ти трябва да имаш собствен живот и своя работа. Не можеш вечно да ми бъдеш бавачка. И не трябва.

— Кажи ми направо, че съм ти омръзнал — избухна Денис. — Искаш да се отървеш от мен, така ли?

Артьом се надигна в леглото и завъртя глава, стараейки се да фокусира погледа си върху своя приятел.

— Защо говориш така? — рече той с укор. — Ти си мой приятел — най-близкият и единственият ми приятел. Но скоро всичко ще бъде съвсем различно. През септември ти отново ще тръгнеш на училище, а аз вече няма да съм ученик. Дотогава двамата с теб ще бъдем заедно, но след това ще ни се наложи да заживеем отделно един от друг, разбираш ли? Ще минат още една-две години, ти ще си намериш приятелка и ще имаш нужда от много свободно време, за да се срещаш с нея. Ще трябва да учиш някъде, за да се сдобиеш с професия. Ще трябва да се ожениш и да се посветиш на семейството си. Навярно все още не го осъзнаваш, но със сигурност ще стане точно така. И аз ще се превърна в бреме за теб.

— Никога! — заговори разпалено Денис. — Да не си посмял да мислиш такива неща. Нямам нужда от никакво момиче и от никакво семейство. Ти никога няма да бъдеш бреме за мен и аз винаги с радост…

— Стига сме говорили за това — прекъсна го Артьом. — Животът е такъв, какъвто е. Я по-добре ми кажи виждал ли си дискове или касети с песните на Ирина Астапкина?

„Ето — помисли си угнетено Денис, — пак тази Астапкина. Сега ще се сети и за Каменская. Нищо не помага, той се отдалечава от мен, мисли си, че може да се справи без мен. Как да го разубедя?“

— Не — измърмори Денис, — изобщо не съм чувал за такава певица.

— Ще ми се да чуя песните й. Защо не идеш да потърсиш някакви записи? Навярно някъде ги продават.

— Никъде не ги продават, дори не съм чувал името й.

— Не може да бъде — завъртя упорито глава Артьом. — Ще се обадя на Каменская и ще я попитам, тя сигурно знае къде могат да се чуят песните й. Или поне да прочета стиховете й. Нали Каменская остави телефона си, ще й се обадя:

Денис изпадна в паника. Как така ще се обажда на Каменская? Той се надяваше, че Артьом вече е забравил за нея, а се оказа, че все още мисли за тази жена.

— Не е удобно — каза решително Денис. — Тя върши толкова отговорна работа, а ти ще я безпокоиш за глупости. Ще се ядоса.

— Няма да се ядоса — усмихна се замечтано Артьом. — Има такъв глас… Направо е необикновен. И самата тя е необикновена. Не успях да я видя добре, но усещам, че не е като всички милиционери. Знаеш ли за какво ми напомня гласът й?

— Глас като глас — измърмори Денис и целият се вледени.

Ето, започна се, така си и знаеше. Артьом си спомни за Каменская и бе готов да говори за нея с часове. И какво толкова намираше у нея? В тази стара лелка, връстница на родителите му.

— Гласът й напомня за „Лунна светлина“ на Дебюси. Спомняш ли си, свирих я миналата година.

— Няма нищо общо — заяви високо Денис.

— Ама как не разбираш, в „Лунна светлина“ няма нищо ярко и силно, няма нито един оформен образ, всичко е някак приглушено и непрекъснато нараства. И гласът на Каменская е точно такъв. Много те моля, намери на бюрото листчето с телефонния й номер, трябва да е някъде там.

Не, Денис просто не можеше да допусне това. Артьом не биваше да разговаря с Каменская и изобщо не трябваше да завързва каквито и да било отношения без Денис и зад гърба му.

— Добре де, какво толкова — каза колкото се може по-небрежно той, — тя наистина е зает човек и не бива да я занимаваме с глупости. Ще отида да потърся записи на Астапкина, след като чак толкова искаш.

— Иди — кимна Артьом. — И ми дай някакво хапче за температурата, че пак ме втресе.

Денис грижовно донесе разтвореното в гореща вода прахче, което Екатерина бе оставила, и го подаде на приятеля си, за да го изпие.

— Поспи, докато ме няма, чу ли?

— Добре. Наистина ми се приспа.

Артьом се зави с одеялото, а Денис поседя малко във фотьойла, докато приятелят му заспи. Щом се убеди, че Артьом диша равномерно и спокойно, той се приготви да излезе. Погледът му попадна на червеното топче, което бе оставено на бюрото. Ето какво трябваше да направи. Точно така. И тогава Артьом щеше да разбере, че Денис може дори онова, което Каменская не успя да направи. Денис щеше да докаже, че е по-умен, по-силен и по-добър от тази лелка от милицията, която — може би без да иска, започна да го измества от мислите и от сърцето на Артьом.

Денис Баженов още от малък знаеше, че майка му не го обича. Или по-точно, сигурно го обичаше по някакъв свой начин, но тази любов не му беше достатъчна. Той непрекъснато усещаше и не само усещаше, а със сигурност знаеше, че й пречи. Алевтина беше на седемнайсет години, когато синът й се появи на бял свят, и естествено не й беше до пелени и до детски кашички. Докато навърши двайсет години, алкохолът и развратът се превърнаха в неин постоянен начин на живот, на двайсет и две години роди още едно дете, а на двайсет и пет — трето. Второто и третото й дете играеха ролята на отчаяни опити да задържи до себе си мъжете, с които спеше, и най-сетне да се сдобие със семейно огнище. Но въпреки това те я зарязваха, а децата се родиха болни. Тогава Алевтина остави болните деца на грижите на милосърдната държава и се отдаде на разврат, тъй като смяташе, че Денис вече е достатъчно голям и няма нужда от грижи, а когато се налагаше, щеше да се отнесе с разбиране и да излезе да се поразходи или да поиграе с приятелчетата си.

Въпреки че бе съвсем малък, Денис взе зрялото решение „да се изгради сам“, учеше старателно и тъй като често нямаше къде да подготвя домашните си, висеше до късно в училище — или в библиотеката, или в занималнята, където винаги го пускаха, или просто в празната класна стая, тъй като чистачките в училището не го пъдеха. Учителите знаеха семейното му положение и му съчувстваха, макар че реално не можеха да му помогнат с нищо. И точно по тази причина, когато бащата на Артьом се обърна към завеждащата учебната част, тя посочи неговото име.

Денис прие предложението да помага на Артьом с ентусиазъм. Първо, щеше да има поне някакви джобни пари, каквито майка му никога не му даваше, тъй като беше готова да похарчи последната си копейка за пиене и мезе за своята компания. Второ, това беше възможност да учи не в класната стая, където малчуганите вдигаха шум, а в нормални условия. Трето, така щеше да се сдобие с възможността да учи по програмата на по-горния клас, а на Денис му се струваше, че това е много важно. Нали се стремеше да е отличник. А четвъртото му съображение някак незабележимо, но много бързо се превърна в най-важното, в единственото и определящото. Той виждаше, че го обичат, и знаеше, че е нужен. Не можеха без него. Артьом тъгуваше без него. Артьом беше почти безпомощен без него. Артьом имаше нужда от него, както имаха нужда от него леля Катя и чичо Тенгиз. Те го глезеха. Те го пазеха. Те го лекуваха, когато се разболяваше. Те не забравяха (за разлика от пияната му майка) да му честитят рождения ден и му подаряваха не какви да е подаръци, а избрани с любов и съобразени с неговите вкусове и интереси. Тук, в семейство Кипиани, той откри своя дом, своите втори родители и своя по-голям брат. И в този дом той не беше жалък храненик, а човек, без когото не можеха да се справят. Чувството за собствената му значимост и необходимост радваше Денис. То го правеше щастлив.

И изведнъж се оказа, че някой се кани да му отнеме това усещане.

Душата го болеше под наплива на непознато досега остро чувство, което го разкъсваше. Но той все още не знаеше, че това чувство има много просто название — ревност.

* * *

— Има нещо гнило в Дания — каза следователят Гмиря. — И още повече — във фирма „Турела“.

Туристическа агенция „Турела“ беше акционерно дружество с ограничена отговорност. Осмината акционери (които бяха и служители на фирмата) бяха избрали на общото си събрание съвет на директорите. Генерален директор бе станала Елена Петровна Тумакова, която впоследствие смени фамилията си на Дударева, тъй като се омъжи. Тя притежаваше и контролния пакет акции. Дивидентите от акциите се изчисляваха в съответствие с получената печалба, а както е известно, печалбата се изчисляваше в съответствие с финансовите документи. Но от известно време акционерите бяха започнали да забелязват, че уважаемата Елена Петровна, която обичаше да си играе на демокрация и лично довеждаше някои от най-важните или престижни клиенти, е отворила черна каса и част от парите не минава по документи. А когато според финансовите отчети влизаха по-малки суми, това означаваше, че се начисляваха по-малки печалби и доходите на акционерите не бяха такива, каквито би трябвало да бъдат. Естествено акционерите не можеха да са доволни от това положение на нещата. Те дадоха на Елена Петровна да разбере, че маневрите й не са останали незабелязани, а тя най-откровено ги излъга, че има нужда от налични средства в интерес на самата фирма. Трябва ли да се дават рушвети на противопожарната служба например? Трябва. Ами на санитарно-хигиенните служби? Също трябва. Трябва ли да се извика водопроводчикът Петя или електротехникът Саша за спешен ремонт? Трябва. Трябва ли да се отиде някъде бързо, за да се свърши работа на фирмата, когато служебната кола е заета и се налага да вземе такси? Когато възникнат проблеми, трябва ли да се купуват дребни и не толкова дребни подаръци за умилостивяване на разни служители, от които зависи да се запазят билетите за нужния полет или да се издадат визи, но в никакъв случай да не се изложат пред някой важен клиент? Тя изброи около трийсетина причини, заради които непрекъснато имаше нужда от пари в брой. Трудно беше да се спори за това, защото причините бяха истински, а не измислени, и акционерите го разбираха, но нямаха възможност да проследят колко от парите в тази черна каса харчеше Елена Петровна реално за фирмата и колко слагаше в джоба си. Ропотът постихна и това насърчи бодростта и ентусиазма на госпожа Дударева. Тя окончателно се развихри, овладя цялата „Турела“ и лека-полека започна да прогонва най-опърничавите. Хората дълго търпяха, тъй като едно от правилата в устава гласеше, че пакетът акции принадлежи само на онези, които работят във фирмата. Ако някой напускаше, той беше длъжен да продаде акциите си на „Турела“, за да не отидат в чужди ръце. Сега хората вече не искаха акции, но условията на работа ставаха все по-непоносими. Елена Петровна направо унищожаваше всички, които протестираха най-силно срещу черната каса, борейки се за собствените си доходи.

За съжаление, Русия все още беше доста дива страна и само опитните и грамотни финансисти можеха да се борят с враговете си с икономически методи, а по-голямата част от хората, които след съветската мизерия се бяха докопали до прилични пари, но не се бяха сдобили с икономически и юридически познания, се ползваха от старите примитивни, но добре проверени методи. Ясно какви. Ако някой ти пречи, значи трябва да се отървеш от него. Ако не можеш да се отървеш, изричайки заветните думи „моля те, бъди така добър да се махнеш“, можеш просто да го унищожиш. Или казано направо, да го убиеш.

— Можем да предположим, че в „Турела“ са замислили убийството на Дударева и деликатно са подсказали на Георгий Николаевич, че ако съпругата му го изпързаля и поиска развод, той ще остане с празни ръце. А ако се отърват от Елена, това означава, че ще решат проблемите и на съпруга, и на фирмата. И са се разбрали точно на тази основа — изказа се Селуянов, който въпреки очакванията, изобщо нямаше вид на смачкан махмурлия. Сигурно през двете години и половина на познанството им Валентина окончателно го бе отучила да се напива като талпа и не му беше отпуснала края дори по случай сватбата им.

— Ами акциите? — попита Сергей Зарубин. — Нали, ако Дударев наследи покойната си жена, акциите отиват при него. Къде е гаранцията, че няма да се възползва от контролния пакет, за да въведе свой ред във фирмата?

— Добър въпрос — кимна Гмиря. — Ще се постараем да му отговорим. Хората от „Турела“ са отишли при мъжа на Елена Петровна с предложението да решат проблемите си с един замах. Запознали са го с онези, които се нагърбват с реализацията на плана или които ще помогнат за неговото осъществяване, като в същото време са установили пряк контакт между тях и Дударев и са останали встрани. И са сключили джентълменско споразумение, според което Дударев им е гарантирал връщането на акциите, в противен случай са го заплашили, че ще го издадат. Или ти ни даваш акциите, или ние те предаваме на милицията. Затова ние ще работим в следните посоки. Първо, по посока на самия Дударев — засега няма да прекратим външното му наблюдение. Второ, по посока на фирма „Турела“ — ще проверим всички служители до един, с цел да установим неформалните им контакти с Дударев и с неизвестното трето лице. Трето, по посока на фирмата, където вашата Каменская е установила несъответствие. Трябва да се изясни при кого и за какво е ходил Дударев и защо те са излъгали, че той е идвал при тях да си търси работа. Четвърто, ще търсим действащо лице с неясна външност, което има някакъв призрачен запис на някаква призрачна музика. Вярно, действащото лице има и глас, който сляпото момче уж би разпознало, но това разпознаване едва ли ще мине в съда, макар че ще е от голяма полза за нас. Селуянов, честитих ли ти или не?

— Забравихте, Борис Виталевич. Но аз не ви се сърдя.

— Има си хас — измърмори Гмиря, — как може да ми се сърдиш, още повече че все пак се сетих. Добре, Николай, приеми моите поздравления и продължавай с песен напред.

Оперативните работници станаха и тръгнаха към вратата.

— Коля — разнесе се гласът на Гмиря, — искам да те питам нещо…

— Да, Борис Виталевич — обърна се Селуянов.

— Вашата Каменская наистина ли може да различи онзи призрачен запис от останалите въз основа само на обясненията на момчето?

— Може — отвърна твърдо Николай. — Изобщо не се съмнявайте.

Гмиря се почеса замислено по бузата и кой знае защо, каза:

— Дяволска работа…

* * *

На другия ден след сватбата на Селуянов, в неделя, Настя заедно с Алексей най-добросъвестно обиколи местата, на които се продаваха компактдискове и аудиокасети. Търсеше записи на „Шотландска симфония“ на Менделсон. В момента класическата музика не се ползваше с особена популярност и по уличните сергии бяха натрупани камари от записи на съвременната естрада — както родна, така и чуждестранна, но класическа музика се срещаше рядко. Вярно, в Москва имаше места, където изборът на записи със симфонична музика бе повече от приличен, но там се намираха предимно Бах, Бетховен, Чайковски, Рахманинов, Шопен, а също така и дискове с концертите на Павароти. Оказа се, че е доста трудно да се намери Менделсон.

— Какво търсим? — не издържа най-сетне Чистяков. — Разглеждаш ту касети, ту дискове.

— И аз не знам какво точно търся — призна си Настя. — Момчето, което е чуло музиката, не е разпознало от какво устройство звучи. Така че с еднакъв успех може да е и касета, и диск.

Те се прибраха вкъщи с доста беден урожай. Успяха да намерят „Шотландска симфония“ само в един вариант — на компактдиск в изпълнение на оркестъра на Берлинската филхармония под диригентството на Джеймс Ливайн. Вярно, в същото време Настя не се лиши от удоволствието да си купи огромно количество дискове на Павароти и Шопен.

Вкъщи тя веднага отвори откритата с толкова усилия придобивка и започна да я прослушва. Много добре си спомняше на кои фрагменти обърна внимание Артьом и напрегнато се вслушваше в музиката, но с огорчение призна, че на записа нямаше нищо такова. Разбира се, самият Артьом също трябваше да чуе записа, но той най-вероятно щеше да потвърди мнението й. Жалко.

В понеделник още сутринта Настя се свърза със служителите, които отскоро се занимаваха с борба с всевъзможните видове пиратство — както видео, така и аудио. Те й предложиха да отиде при тях и да порови из купчината иззети касети, тъй като не разполагаха със специалисти по симфонична музика и едва ли някой можеше да каже веднага дали сред тези записи има Менделсон. Настя изгуби два часа, за да прегледа добросъвестно касетите, но не откри онази, която търсеше. Тя взе един лист и написа със син флумастер и едри букви: Феликс Менделсон Бартолди. „Шотландска симфония“.

— Къде да закача това? — попита Настя.

— Закачи го на видно място — отвърнаха й те. — За да се набива на очи, иначе ще забравим. Ако се появи, ще ти звъннем.

Наложи й се да се задоволи с обещанията им.

* * *

Жегата, задухът и палещото слънце се стовариха с такава сила върху Денис, когато излезе от хладния вход, че едва не му притъмня пред очите. Все пак в апартамента беше доста по-комфортно и когато рано сутринта тичаше от къщи към Артьом, дори не предполагаше, че към дванайсет на обед просто ще бъде невъзможно да стоиш навън. Първата му боязлива мисъл бе да се върне обратно и да обясни на Артьом, че не е отишъл никъде заради жегата и че е по-добре да отиде друг път, когато малко се поразхлади. Но Денис Баженов моментално отхвърли тази мисъл. Как така ще се върне? Артьом трябваше да осъзнае, че Денис е неговата дясна ръка, неговото второ „аз“. Самият Артьом сигурно нямаше да се изплаши от жегата и щеше да отиде да търси нужния диск. Значи Денис също трябваше да постъпи така. Освен това имаше опасност, ако не намери записа и не го занесе, Артьом да се обади на Каменская, а това бе крайно нежелателно. Което означаваше, че трябва да отиде и няма защо да се разкисва.

Най-близкото място, на което имаше сергии с касети, се намираше до метрото. Играейки си демонстративно с червеното топче, Денис отиде там и се поинтересува дали имат записи на Ирина Астапкина. Мрачният продавач дори не вдигна очи към него и измърмори под носа си, че нямат подобни неща. Денис отиде до другата спирка с метрото, качи се горе и отново спря пред сергията. След това отиде на следващата спирка на метрото, и на следващата, и на следващата… По принцип можеше да отиде веднага в Дома на културата „Горбунов“, който хората наричаха „Горбушка“ и където можеше да намери всичко или почти всичко и дори да поръча онова, което го нямаше. Но „Горбунов“ беше далеч и докато се придвижваше натам, Денис слизаше на всички междинни спирки с надеждата да намери записа, който Артьом искаше. Той преследваше и още една цел: ето защо мислеше не само за Астапкина и за нейните песни, а и за това как да се озове на колкото се може повече места. Искаше да го забележат.

Денис вече се отдалечаваше от поредната сергия и крачеше към подлеза на метрото, когато някой му подвикна:

— Ей, чакай малко!

Той се обърна и видя младеж на около двайсет и пет години, доста хилав на вид, но с нагла физиономия. Денис реши да не се церемони и му отвърна не много любезно:

— Какво искаш?

— Някакъв запис ли търсиш? — попита младежът.

— Търся.

— Какъв?

— На Ирина Астапкина. Чувал ли си за нея?

По физиономията на младия мъж се изписаха някакви неясни за Денис чувства.

— Астапкина… — изрече бавно той. — Това е рядък запис. Почти никой не го търси, затова не го излагаме на сергиите. Но ти искаш да си го купиш, така ли?

— Искам — отвърна дръзко Денис. — Къде мога да го намеря?

— В момента — никъде. Имаше само един тираж, и то много малък. Направен е в Германия, познавачите полека-лека го изкупиха, но тъй като няма търсене, не сме го поръчвали. Но ако много ти трябва, ще ти го намеря, само че ще струва по-скъпо. Какво ще кажеш?

— Да, разбира се — въодушеви се Денис, — много ми трябва. Ще платя колкото кажеш.

— Разбрано — кимна младежът. — Имам един познат, сполетя го нещастие, остана без пукната пара и разпродава малко по малко цялото си имущество, за да не умре от глад. Радва се на всяка копейка. Той има диск на Астапкина, знам го със сигурност. И ще го продаде. Къде живееш?

— На „Красние Ворота“, защо?

— Хайде да се видим довечера, ще ти донеса диска. Към единайсет часа, става ли?

— Много е късно — отвърна неуверено Денис. — Не може ли по-рано?

— Няма да успея по-рано. Продавам тук до девет вечерта, после предавам стоката, след това трябва да отида и да взема диска от този познат, който също живее далеч, а сетне да дойда при теб на „Красние Ворота“. Няма да успея преди единайсет.

— Добре. Кажи къде да те чакам и колко ще струва.

— Ще струва петдесет хиляди, имаш ли толкова?

— Петдесет хиляди ли? — уточни за всеки случай Денис.

— Стари пари, а пък нови ще струва само петдесет рубли. Или това ти е скъпо?

— Не, не, ще намеря. А къде ще се чакаме?

— Знаеш ли двора зад метрото, в дъното?

— Знам го.

— Ще се срещнем там. А какво е това топче, дето го въртиш непрекъснато?

Все още имаше възможност да направи крачка назад, все още имаше обратен път или начин да заобиколи опасността. Можеше да каже, че е намерил топчето преди половин час във вагона на метрото. Или че вчера си го е купил от магазина…

— Ами… тренирам си пръстите.

— Защо? В цирка ли искаш да работиш?

— Не, искам да стана пианист. Добре, до довечера.

— До скоро — подхвърли разсеяно продавачът.

„Може да ме е попитал просто така — размишляваше Денис по пътя към блока, в който живееха Кипиани. — Нормално е да прояви такъв интерес. Аз също бих попитал, ако видя човек, който си играе с някакво топче. Всеки би попитал. Но този младеж дори не се поинтересува как се казвам и къде живея. А освен това много добре видя, че съм аз, а не Артьом. Или Каменская е права и той наистина не е запомнил лицето му, а пък и ние с Артьом сме облечени доста сходно — с бели фланелки и светли къси панталони. Панталоните ни дори са съвсем еднакви, леля Катя ги купи и на двама ни“.

Сърцето му прескачаше и примираше от страх. Денис не беше сигурен, че постъпва правилно. Разумът му подсказваше, че след тази негова самодейност може да последват огромни неприятности. Но сърцето му нашепваше друго. Той трябваше да извърши нещо, от което Артьом да разбере, че на този свят няма по-добър от Денис. И никой няма да му бъде по-предан от Денис. И никой няма да го обича и да го уважава повече от Денис. И никой няма да се грижи за него повече и по-добре от Денис. Сърцето му нашепваше трескаво и настойчиво и не просто нашепваше, а крещеше с цяло гърло, пищеше, плачеше и заглушаваше спокойния и мъдър глас на разума.

„Знам какво трябва да направя — мислеше си той, докато се качваше към апартамента, където го очакваше болният Артьом. — Ще поискам диктофона от Артьом и ще запиша разговора си с онзи младеж. Артьом ще го чуе и ще каже дали това е той или не. А след това сам ще се обадя на Каменская и ще й съобщя къде може да го намери. След като работи на сергията, значи трябва да е там или всеки ден, или през ден. И тогава Каменская ще дойде при Артьом и ще му каже колко съм смел. Точно така, сам ще й се обадя. И сам ще й кажа всичко“.

* * *

— Един господ знае, прилича на описанието, облечен е с фланелка и светли къси панталони и на вид е около седемнайсетгодишен, както каза Костя. Играеше си с едно червено топче и каза, че искал да стане пианист.

— И къде каза, че живее?

— На „Красние Ворота“.

— „Красние Ворота“… много е възможно. Би трябвало да живее точно там. Какво се разбрахте с него?

— Да се видим в единайсет часа на едно закътано място.

— Супер. Действай.

— Витя…

— Не се притеснявай, в нашата държава всеки труд е почтен и се заплаща добре. Ще те възнаградя подобаващо.