Александра Маринина
Призрачна музика (13)

Глава 12

Както винаги, прочутите пирожки на Ира бяха прекрасни, но жегата бе сътворила вече подлото си дело и напълно бе лишила Настя от апетит. Тя успя да изяде само два малки шедьовъра с плънка от зеле, макар че обичайно броят на пирожките, които изяждаше по време на едно гостуване, надхвърляше пет.

— Не са ли вкусни? — попита огорчено Ира. — Да не би да не са станали?

— Станали са. Просто нямам сили да дъвча — обясни й Настя.

— Винаги става така. Аз се старая, старая, а…

— Не се разстройвай — засмя се Татяна. — Гришка ще порасне, към домакинството ти ще се присъедини още един мъж и двамата със Стасов ще излапват всичко, което приготвяш.

— Има много време, докато порасне — махна с ръка Ира.

Наистина трябваше доста да почака, защото синът на Татяна и Стасов — Гриша, едва след три седмици навършваше годинка. Беше много едро и пълничко дете със страшно сериозни очи и твърде уверени за възрастта си движения. Вече ходеше, като се държеше абсолютно самостоятелно в тази трудна работа, и правеше всяка крачка с пухкавите си крачета толкова важно и сериозно, сякаш заявяваше: „Ето, аз ходя и никой да не се опитва да ми попречи“. Вървеше висок като двуметровия си баща, а олимпийското си спокойствие и самообладание вероятно бе взел от майка си, която беше следовател.

— Настя, кажи й да се откаже от намерението си да се връща на работа — настоя Ира. — Нека си седи вкъщи с детето и да пише книги, това ще е от полза и за малкия, и за семейния бюджет.

— Да — подкрепи я веднага Стасов, — и за семейния живот като цяло. Ира, престани! Ангажираш всички гости с решаването на собствените си проблеми. Според мен Таня съвсем ясно заяви, че през септември се връща на работа. Няма начин да я разубедиш. Таня, някой може ли да те разубеди?

— Не.

Татяна поклати глава и порасналата й коса, завързана на опашка отзад, заподскача палаво по раменете й.

— Общо взето, аз също съм против жена ми да работи — обясни Стасов, — но смятам, че е по-разумно да не се намесвам. Една жена, която над десет години е работила като следовател и се е омъжвала три пъти, знае какво прави и едва ли има нужда от съветници. Така ли е, Таня?

— Така е, Стасов.

— Само че в случая има едно сериозно „но“ — продължи Владислав. — Нашата Ира. Ако ти, Танечка, тръгнеш на работа, Ира автоматично ще продължи да бъде наша икономка, защото все някой трябва да остане при детето и да се занимава с домакинството. А аз смятам това за крайно безнравствено. Ирочка трябва да уреди собствения си живот, а не нашия.

— Нищо не трябва да уреждам — заговори разпалено Ира. — Вашият живот ми е напълно достатъчен, не ме гонете.

Настя разбра, че присъства на стар спор, който се води всеки ден в семейството на Стасов и вече страшно е омръзнал на всички. Разбира се, не беше нормално една хубава и млада жена да посвещава цялото си време на обслужването на чуждо семейство. Двете с Таня дори не бяха роднини в чисто юридическия смисъл на думата. Просто навремето Татяна беше женена за брата на Ира. На Ирочка катастрофално не й вървеше в личния живот и това само потвърждаваше отдавна известната закономерност, според която красивите и умни жени, които са и добри домакини, кой знае защо, не могат да се омъжат. Досега никой не бе дал обяснение на тази закономерност, но за сметка на това всеки можеше да я види със собствените си очи. Татяна и Стасов на няколко пъти бяха правили опити да запознаят Ира с някой мъж, който според тях беше подходящ, но това винаги завършваше с провал. Ира упорито се вкопчваше в начина на живот, който вече бе станал обичаен за нея, и очевидно просто се страхуваше да го промени.

— Нищо, Ириша, ще те запозная с нашия Доценко и всичките ти аргументи ще станат на пух и прах — каза заплашително Настя. — Доценко е последният ни аргумент в борбата за твоя личен живот. Той е хубав, ерген е и е подходящ за теб по възраст. И между другото — умен е.

— Точно така — подхвана радостно Стасов, — отдавна вече имаме такава идея, но все не ни остава време да я осъществим. Миша Доценко е страхотно момче и двамата с него ще бъдете прекрасна двойка.

— Я престанете!

Ира се изчерви до уши и се извърна.

— Да не би да ви преча? Защо се стараете толкова упорито да ме омъжите? А кой ще се занимава с домакинството?

— Ира, съпрузите в милиони семейства работят и имат малки деца, но само в някои от тях има домашни помощници. Всички се справят някак, защо ние да не можем? — уговаряше я Стасов. — Ще дадем Гриша на ясли, ще си купуваме полуфабрикати и ще живеем като всички хора.

— Гришенка? Да го дадете в ясли? И да ядете полуфабрикати?

На лицето на Ирочка се изписа толкова искрен ужас, че Татяна се разсмя, а след нея — Настя и Стасов.

— Че да не би Гриша да е по-лош от другите деца? Аз например съм ходил в ясли, и Таня също е ходила… Ася, а ти?

— И аз като всички — отвърна Настя. — Когато съм се родила, баща ми е работел в криминалния отдел, а майка ми е била студентка, тъй че съм минала и през яслите, и през детската градина.

— Ето! — Владислав вдигна многозначително показалец. — Чуваш ли какво говорят хората, Ира? Виж колко умна е станала Аска, аз също не мога да се оплача, а за Таня да не говорим — цялата страна е залята с книгите й, което означава, че и тя не е от най-глупавите. И Гриша също няма да го опропастят в яслите.

— Няма да пусна Гриша в яслите! — заяви категорично Ира. — Това изобщо не подлежи на обсъждане. Между другото Настя и Таня са ходили на ясли и в детската градина и са си съсипали здравето там. Това тяхното не е организъм, а само болести.

— Но нали аз съм здрав — възрази Стасов.

— За сметка на това си глупав — подхвърли сърдито Ира. — А аз ще отгледам Гришенка здрав и умен. И няма да позволя да храните детето с полуфабрикати.

Те се препираха беззлобно и като че ли машинално и дори гневът на Ира не можеше да заблуди никого. Настя слушаше приятелските им закачки и неволно си спомни за Артьом и Денис. Колко еднакво е понякога всичко! Просто на света се раждат най-различни хора: едни са светлокоси, други — брюнети, едни са ниски, други — високи, едни са с прекрасни физически данни, които им дават възможност да станат изявени спортисти, други имат дарба да творят — като Татяна. Раждат се хора, предопределени за лидери, и хора, за които най-важно в живота е усещането, че са нужни на някого. Нима това беше лошо? Защо винаги се стремим да слагаме всички под общ знаменател, задължително да свържем всички мъже и жени в здрави семейства с деца и всяко дете да порасне според мечтата на родителите — физически здрав отличник, който е любезен с по-възрастните и е мил в семейството си. Родителите на Артьом Кипиани бяха осъзнали навреме най-важното: че техният син не трябва да е отличник, а трябва да е щастлив. Че трябва да получи пълноценно образование и да живее пълноценен живот, макар и по-труден, отколкото на останалите, но СЪЩИЯ като на всички, и ако за това се налага да има тройки в дипломата, нека да ги има. А колко родители не разбират това? Детето е родено, за да стане най-добрият резбар в страната, да бъде уникален майстор, а те го ругаят, че не усвоява добре астрономията и че не може да запомни сто думи на немски. Принуждават го да зубри, наемат му учители, вкарват го в институт, който не му е интересен, и нещастникът следва, умирайки от скука, сетне работи, умирайки от досада и злоба, но не прави кариера, защото работата, която е омразна, няма как да бъде успешна. И той се дави във всичко това, вместо да се отдаде на любимото си занимание и да бъде щастлив. Може би Ира Милованова изобщо не трябваше да се омъжва, за да бъде щастлива, защото тя се чувстваше щастлива от усещането, че е нужна в това семейство. Интересно какво ли му трябваше на Денис Баженов, за да бъде щастлив? Да живее покрай Артьом? Или да има свой собствен живот?

— Настя! Не ме ли слушаш?

Мелодичният глас на Ирочка прозвъня точно до ухото й.

— А? Извинявай, замислих се. Какво каза?

— Търсят те по телефона.

— Льоша ли е?

— Коля Селуянов. Каза, че е спешно.

— Той винаги казва така — отвърна спокойно Настя и се смъкна от дивана, на който седеше, подвила удобно крака. — При него всичко винаги е на пожар.

— Покани го тук, поне да хапне малко пирожки — предложи Ира.

— Няма да стане — завъртя глава Настя, — сега той си има жена, която готви страхотно.

— Нищо, пак го покани, може и да дойде.

* * *

Колкото и да е странно, Селуянов дойде. След като се порадва на малкия Стасов, той веднага изкрънка от Татяна два екземпляра от новата й книга и я помоли да напише автографи за жена му Валентина и за тъста му, който се оказал голям поклонник на творчеството на Таня.

— Когато разбра, че те познавам, направо ми наду главата да взема автограф от теб — нареждаше Николай с пълна уста. Той поглъщаше пирожките с такава скорост, че Ира вече нямаше абсолютно никакви основания да се притеснява за резултатите от труда си. Нищо нямаше да остане неизядено и да се развали. — А пък аз и бездруго си имам проблеми с растителността на главата и реших, че трябва час по-скоро да му занеса една книга, иначе окончателно ще оплешивея.

След десет минути в огромната чиния не остана и трохичка.

— Благодаря ти, скъпа — каза сърдечно Селуянов и целуна Ира по бузите. — Ти не позволи факелът на съветската ченгесарница да угасне.

— На руската — поправи го Ира с усмивка.

— Да де, все не мога да свикна.

— И не е ченгесарница, а милиция — поправи го отново Ира. Тя се отнасяше с голям респект и огромно уважение към работата на Татяна и винаги възприемаше всички пренебрежителни думи по адрес на милицията като лична обида.

— Добре де, да сключим примирие. Съгласен съм на разумен компромис или както е модерно да се казва днес, консенсус. И съм толкова отстъпчив, защото преядох. Знаете ли какво, хора, изведнъж си помислих, че може би в столовата на Думата готвят лошо, не е ли така? Иначе защо все не могат да се разберат там? Имам чувството, че нашите народни избраници заседават полугладни. Ситият човек би трябвало да е добър, възприемчив и отстъпчив като мен. А те са злобни, не отстъпват нищо на никого и изобщо не разбират какво им се говори. Трябва да проучим тази работа, не можем да допуснем съдбата на страната да зависи от един некадърен готвач. Истината за това е написал още прочутият детски поет. Спомняте ли си? „Враг навлезе във града и навред се носи стон, тъй като в ковачницата липсваше един пирон“.

— Коля, престани — помоли го Настя. — Ако си се наял, хайде да тръгваме, късно е вече.

Но когато Селуянов започнеше да дрънка глупости, вече бе трудно да го спреш.

— Не се опитвай да ми запушиш устата с упреци — заяви той, — това може да го постигне само вкусната храна.

— Коленка, а искаш ли и една пържола? — зарадва се Ира. — Още са топли, а ако искаш, ще ти изпека прясна.

— Няма нужда — отказа гордо Селуянов, — дай ми каквато има.

Той моментално се захвана да омита с апетит пържолата с хляб и салата от краставици.

— Ей, къде слагаш всичко това? — учуди се Настя и го огледа замислено от главата до петите. — Умът ми не го побира. Ти си с цяла глава по-нисък от мен, би трябвало да имаш по-малко място, отколкото имам аз, а ядеш десет пъти повече от мен. Къде побираш всичко това?

— После ще ти обясня — обеща й той. — Ей сега, като си доям, с теб ще се качим в колата, ще тръгнем и ще ти разкажа абсолютно всичко за подредбата и правилното разпределение на хранителните продукти в организма на следователя.

Настя махна безнадеждно с ръка.

— Хайде, яж по-бързо.

Но веднага щом се качи в колата, Николай стана сериозен. От веселото дрънкало и шегаджия не остана и следа и той като че ли целият се стегна, сякаш се готвеше за скок.

— Ето какво, Ася Павловна. С нашия покоен адвокат стават някакви абсолютно необясними неща. Отивам аз при приятелките на мадам Дударева, които са разказвали на следователя Ермилов за развратния живот на Елена Петровна и които, според замисъла на Храмов и Дударев, би трябвало да променят показанията си. И какво чувам от тях?

— Какво чуваш? — попита нетърпеливо Настя.

— От едната приятелка на покойната Елена Дударева чувам, че Елена е водила бурен личен живот зад гърба на мъжа си. А от другите две — че те не са казвали нищо такова на Ермилов. Във всеки случай със сигурност не били казвали, че Елена е имала любовник и че уж се е канела да се омъжи за него, тъй като не знаели нищо такова. А след като учудено ги разпитах за първата им приятелка, ми обясниха, че тя е мръсница и лъжкиня, че всички са знаели, че е влюбена в Дударев и че при всеки удобен случай му е намеквала за изневерите на Елена, за да ги скара.

— А те какво са казали преди това?

— Казали са… Не, те дори не са казали, а просто са отговаряли на въпросите на следователя. Привлекателна жена ли беше Елена Петровна? Да, несъмнено бе много красива. Ползваше ли се Елена Петровна от вниманието на мъжете? Разбира се, че се ползваше, как иначе? Имаше ли сериозни връзки, преди да се омъжи за Дударев? Как може да е нямала! Обичаше ли мъжа си? Никой не може да каже, сигурно го е обичала, но няма как да надникнеш в чуждата душа. Споделяла ли е някога недоволство от съпруга си? Естествено, както във всяко семейство. И тъй нататък. Отговорите са били искрени и при желание биха могли да се интерпретират точно така, както Ермилов ги е записал в протокола.

— А може ли да се интерпретират по някакъв друг начин?

— Да, може. Питам направо дамите: дали при тях не е идвал адвокат на име Храмов? Отговарят, че е идвал. В такъв случай може би, питам ги аз, това, което ми разказвате, е резултат от работата на следователя? Колко ви плати за тези уклончиви показания и за да обвините приятелката си, че е мръсница и лъжкиня? А те едва не ми издраха очите. Всички до една. Ние, викат, почти го изхвърлихме тоя Храмов, защото се опитваше да ни предложи пари за нещо, което няма да направим. Ние, викат, нямаме намерение да прикриваме Жора Дударев, защото е убил най-добрата ни приятелка Лена и за него няма да има прошка, само че няма да лъжем и следствието. Казваме всичко така, както е, казахме същото и на следователя, и на адвоката, и го повтаряме и на вас: Лена нямаше никаква сериозна връзка, заради която да напусне Жора. Това е!

— Интересно — проточи Настя. — Но е обяснимо. Естествено в онзи момент Ермилов не би имал лични мотиви, за да обвини Дударев, тъй като по това време още не е знаел за любовните похождения на жена си, но професионалната му деформация би могла да си каже думата. Имал е подръка приемлив заподозрян и направо е грехота да не събере улики срещу него. В такива случаи понякога се задейства инстинктът.

— Така ли? — присви хитро очи Селуянов. — Много си умна. Чуй какво стана по-нататък.

— И какво толкова стана?

— След това отидох при приятелките на мадам Ермилова. Адвокатът Храмов трябвало да убеди три нейни приятелки, да ги подкупи и да ги накара да кажат в съда, че Ермилов отдавна е знаел за изневярата на жена си, но го е криел от гордост и от благородство. Затова през първото денонощие от разследването е проявил пристрастие, необективност и недобросъвестност. Избрали са тази стратегия на защитата, за да върнат делото за доразследване.

— Това е разумно — кимна Настя. — И какво, и трите приятелки е трябвало да кажат тази лъжа в съда, така ли?

— Не, защо и трите, достатъчно е било да го каже само едната. Олга посочила на адвоката три имена, а пък той трябвало да се запознае лично с претендентките и да реши коя от тях е най-подходяща за тази машинация. И една от тези очарователни дами ме гледаше с кръглите си очички, примигваше и ми разказваше една абсолютно сърцераздирателна история. Веднъж, някъде преди около три месеца, при нея отишъл Ермилов в целия си блясък и я попитал дали знае, че Олга има любовник. Естествено дамата отрекла всичко, тъй като все пак ставало дума за приятелката й. Миша, казала му, откъде ти хрумна тази глупост? Оля те обича и ти е вярна до гроб. А Миша й отговорил, че знае това със сигурност, че го е видял със собствените си очи и сега просто се интересува дали приятелките й също са посветени и дали не лицемерничат, като прикриват и поощряват безсрамната си приятелка. Дамата отричала и се кълняла във всичко свято, първо, че не знае нищо, и второ, че няма какво да знае, защото Оля е чиста пред мъжа си и не му изневерява с никого. В отговор на тези клетви Ермилов се усмихнал и казал, че се е пошегувал. Един вид, просто проверявал лоялността им. И помолил да не казва нищо на Олга, за да не я разстройва. А за да подсили молбата си, намекнал на дамата, че в една бизнес сделка мъжът й се е забъркал в продажба на фалшива водка, че милицията знае това и че може да даде ход на делото по всяко време. Дамата разбрала намека и не казала нищо на приятелката си Оля за подозренията на мъжа й. Но вече си имала едно наум, че Миша Ермилов знае всичко. Затова, когато адвокатът Храмов отишъл при нея, тя му разказала това. За една жена приятелката винаги е по-скъпа от съпруга на тази приятелка и щом й се е открила възможност да помогне на Оля, за да измъкне любовника си от затвора, и в същото време да навреди на злонамерения й мъж Михаил, тя би го направила на драго сърце. Дори без да пожали собствения си съпруг, който е продавал фалшива водка. Ето каква история се получи, Настася Павловна.

— Да, хубава история — измърмори Настя. — Излиза, че Ермилов отдавна е знаел за похожденията на Олга. Е, какво пък, добре че се усетихме навреме, трябва да разкажем това на Гмиря, та да разпита тези свидетелки и да се застрахова, за да не върнат делото от съда. И какви други интересни неща ти разказаха тези дами?

— Нямаше нищо друго.

— Значи не са ти направили някакви намеци за контактите на Храмов и местата, на които е ходил?

— Не са — потвърди Селуянов. — В този смисъл можеш да смяташ, че денят мина напразно.

— А какво става с бабичката Романова?

— За бабичката Романова поставих задача на един човек, утре трябва да ми се отчете. Знаеш ли какво още исках да ти кажа?

— Още не знам.

— Ермилова е някак странна. Изглежда съсипана. Казва, че не вярва в невинността на Дударев. Какво ли може да означава това?

— Точно това, което ти е казала, Коля. Тя не вярва, че той не я е убил. Или казано по-просто, тя е сигурна, че той е убил жена си. И сега сърцето й се къса, защото тя го е обичала, тоест смятала го е за добър и почтен човек, а той се е оказал убиец. Дори нещо повече — мъжът й е научил всичко и бракът им е на ръба да се разпадне. Коя жена може да издържи на това?

— Ася, но ако тя е сигурна, че Дударев е убиец, значи има основания. Разбираш ли за какво говоря? Тя знае нещо: или Дударев сам й е признал, или има някакви доказателства. Искам да кажа, че може би напразно влагаме толкова сили в това дело, а? Може би трябва просто да поработим по-изкъсо с Ермилова и да я накараме да проговори?

Настя въздъхна, извади цигара от пакета и щракна запалката.

— Тя не знае нищо, Коля. Тя има интуиция, прочутата най-обикновена женска интуиция, в която мъжете обичайно не вярват и на която се присмиват. Сърцето й усеща това. Разбираш ли?

— Разбирам, не съм глупак. Стигнахме. Слизайте от колата, гражданко.

— Ей сегичка. Има ли нещо ново за касетите?

— Олеле, майчице, забравих да ти кажа! — сепна се Селуянов. — Нали разбираш, заплеснах се с тези дами от днес и всичко ми изхвърча от главата.

— Не си се заплеснал по дамите, Николай, а по порочната и жестока идея да притиснеш Олга Ермилова. Признай, че точно заради това ме търсеше толкова спешно, нали?

— Недей да противоречиш на по-старшите — сряза я той. — Щом съм казал, че е заради дамите, значи е заради дамите. А за касетите…

С касетите нещата се оказаха съвсем прости. Покойният Костя Вяткин бил голям поклонник и ценител на музиката и всеки път, когато получавал някакъв оригинален запис и кашон с нови касети за презапис, си оставял по един екземпляр от продукта единствено и само за собствено удоволствие. В жилището му била открита такава фонотека, каквато някои магазини дори не са и сънували. Разбира се, било трудно да се установи кой е докарал и кой е трябвало да вземе стоката, открита в жилището на Вяткин, но за сметка на това нямало никакъв проблем да се установи кой продава тези касети, чиито образци Костя грижливо пазел. Продавала ги фирмата „Мелодия плюс“ — същата, в която работел и известният на всички Литкин, който се опитал да убие Денис Баженов.

— Тъй че сега всичко е ясно като бял ден — констатира със задоволство Селуянов. — Дударев е наел Вяткин, за да убие жена му — Елена, а след това, когато станало ясно, че някакъв юноша е видял Вяткин на местопрестъплението, са заповядали този юноша да се проследи и да бъде убит. А в същото време са решили да затворят и устата на Вяткин и затова той своевременно умря от свръхдоза. И сега — край, всичко е скрито-покрито. Което означава, че нашата задача е да докажем, че Дударев е очистил Вяткин — и работата ни е в кърпа вързана.

— Или Дударев, или някой по негова поръчка — възрази Настя. — И трябва да докажем, че на Литкин са му наредили да убие Денис, тъй като нашият скъп приятел Вася Литкин твърдо отстоява позицията си, че е искал само да посплаши Денис, който се е канел да вземе диска и да си тръгне, без да му го плати. И той няма никакво намерение да се отклонява от този отъпкан път. А освен това трябва да докажем, че някой е помогнал на Вяткин да умре.

— Майко мила, ти направо се развихри! Кой ще ти докаже това? Трябва да си благодарна, ако успеем да притиснем Дударев до стената.

— Ами снимката? Как да постъпим с нея?

— Да, снимката… Мога веднага да измисля една версия, искаш ли?

— Искам. Само че да е правдоподобна.

— Разбира се. Вяткин наистина не е получил поръчката лично от Дударев, а чрез посредник. Когато е разбрал, че работата отива на зле, че сме задържали Литкин и че всеки момент ще спипаме цялата компания, този посредник е решил да припише всичко на Дударев и да излезе от играта, още повече че Дударев е не само заподозрян, но вече и арестуван. И той пъха под носа на баба Клава снимката на Дударев и й казва: виж я добре, лельо Клава, и когато милицията те попита за твоя съсед Костя и за това кой е идвал при него, им опиши подробно какъв мъж си видяла. Ти не си видяла мен, лельо Клава, а ей този чичка, а срещу това аз ще ти подаря истински шумолящи хартийки, с които ти ще можеш да си купиш от магазините куп полезни и приятни неща. Разбира се, от негова страна това е било страшно непочтено, но напълно разумно от гледна точка на чувството му за самосъхранение. Как ти звучи тази версия?

— Става — съгласи се Настя. — Версията е страхотна. Само че трябва да се провери и да се докаже. Имаш ли някаква идея как да открием този посредник?

— Стига де! — възмути се Селуянов. — И версия да ти кажа, и как да намерим посредника. Все аз трябва да съм и кум, и сват, и на булката брат. Все аз — нещастният Коля.

— Добре, нещастен мой Коля — разсмя се Настя, докато излизаше от колата, — целият колектив дружно ще те съжали. Ти ще си кум и сват, а пък аз, щом трябва, ще съм на булката брат. Целувам те горещо, до утре.

Настя вече бе прекрачила през отворената врата на асансьора, когато изведнъж й хрумна една идея, която беше толкова странна, че тя първо се стъписа, а след това рязко се обърна и хукна навън. Но Селуянов вече бе заминал. Настя се върна бавно във входа и се качи до апартамента си. Вкъщи беше тъмно, тихо, пусто и задушно. Тя съблече влажните си от пот дънки и фланелката и застана под хладния душ. Разбираше, че тази идея тревожи и Коля Селуянов, само че още не я е осъзнал. С усета си на следовател той бе установил, че в тази история има бяло петно — и това петно го бе притеснило и го бе накарало да потърси Настя и да се опита да поговори с нея. Но смътната му тревога тъй и не бе изплувала на повърхността на съзнанието му и не бе позволила на Николай да формулира въпроса си. А въпросът наистина беше интересен.

Защо, след като Анатолий Леонидович Храмов е научил всичко онова, което днес е разбрал и Селуянов, не е казал нито дума на клиентите си? Защо не е предупредил Олга Ермилова, че мъжът й отдавна знае всичко? Защо си е замълчал и е казал, че всичко е наред и че нещата вървят по реда си, а след това най-неочаквано се е отказал от делото?

* * *

Иван Фьодорович Булгаков и този път оправда доверието. И изпълни задачата на Селуянов бързо и изцяло. Клавдия Никифоровна Романова минавала сред познатите и съседите си за щастлива майка, защото отгледала и възпитала добри деца. Синът й бил подводничар, служел някъде в Мурманск, преди близо три години много се издигнал в йерархията и оттогава започнал редовно да изпраща на майка си доста добри пари. Дъщеря й се омъжила за строител от Магадан, заминала да живее при него, през първите десет-петнайсет години те печелели пари, работейки до изнемога, дори не излизали в отпуск и вземали сумите в брой. А сетне, когато започнала новата икономическа политика, със събраните пари си открили собствена строителна фирма, тъй че сега процъфтявали и не забравяли старата си майка, на която също редовно изпращали пари. Изплашената от всички преживени за шестдесет и осем години реформи и промени Клавдия Никифоровна отначало не харчела парите, които децата й изпращали, вкарвала ги в спестовната си книжка и ги криела сред бельото си, тъй като не знаела как ще се завърти животът и дали няма да стане така, че да няма дори с какво да я погребат. Ами ако вземат, че уволнят сина й от армията заради съкращенията? Ами ако строителната фирма на дъщеря й фалира? А след това, като видяла, че не се случва нищо лошо, а запасите за непредвидени случаи вече са налице, започнала малко по малко да харчи. Купила си нов телевизор, кожух, дрехи и най-различни други дреболии.

Баба Клава била гостоприемен човек и имала две много близки приятелки, с които денем гледала по новия телевизор сериали и пиела чай от новите порцеланови чашки, похапвайки вкусни швейцарски бонбони от бял шоколад. Клавдия Никифоровна много обичала бял шоколад.

А децата на баба Клава наистина били грижовни, никога не изпращали парите на майка си по пощата, тъй като знаели, че тя е възрастна и пълна, че я болят краката и й е трудно да ходи до пощата и да виси на опашката, за да получи парите си. И винаги ги изпращали по познати. Всеки път, когато някой тръгвал за Москва, те задължително му давали плик с пари и адреса и телефонния номер, за да й се обади и да ги занесе лично на уважаемата Клавдия Никифоровна. На това му се казва истинска любов към родителите! Не всяка майка може да се похвали с такива грижовни и внимателни деца. Това дори предизвиквало завист у някои хора — лоша, черна завист. Хем била богата, хем децата й били добре. И защо тя трябва да има всичко, а другите — нищо? Та същите тези завистници измисляли разни гадости за баба Клава и искали да я оклеветят. Уж че синът й не бил никакъв военен, пък и при дъщеря й нещата не били наред, което означавало, че децата на баба Клава си печелели парите по престъпен начин. И защо тези многоуважаеми господа измисляли такива неща? Ами защото всички пратеници, които носели на Романова пликове от децата й, до един нямали вид на свестни хора и не предизвиквали уважение. Казано с две думи, не били авторитетни. Но това изобщо не променяло нещата. Дори и децата й да били престъпници, а пратениците, носещи й парите, да нямали авторитетен вид, Клавдия Никифоровна пак си била богата, обичана и почитана от децата си, а пък това така вбесявало завистниците, че направо сън не ги ловял. И затова все припирали да говорят лъжи за горката жена и да я полеят с помия.

Селуянов благодари на Иван Фьодорович за квалифицираната помощ, в знак на благодарност му подари бутилка скъп коняк и хукна към Управлението на вътрешните работи на Централен окръг, за да се срещне със Сергей Зарубин, на когото вчера бе възложил да събере колкото се може повече информация за Романова по официалните канали. Докато слушаше доклада на Сергей, Селуянов се превиваше от смях.

— Клавдия Никифоровна Романова е вдовица от седемдесет и трета година — нареждаше Зарубин, поглеждайки в бележника си. — От брака си с гражданина Романов има две деца — син Александър Романов, роден през петдесет и пета година, и дъщеря Светлана Романова, по мъж Чибисова, родена през петдесет и девета година. От седемдесет и осма година Александър Романов не живее в Москва, осъден е за обир на четири години затвор от Тушинския районен съд; след като излежал наказанието си, две години е живял в Ярославска област, през осемдесет и четвърта година бил осъден отново за грабеж и влязъл в затвора за шест години; през деветдесета година бил освободен, останал на свобода два месеца, събрал сили и отново влязъл в затвора за осем години пак за кражба.

— Ама че последователен човек — поклати глава Селуянов. — Де да беше толкова последователен и в семейния живот. Кога излиза от затвора?

— Преди Нова година.

— Значи в момента е в затвора?

— В затвора е, горкичкият, къде ще се дене. А сега за дъщерята Светлана. През осемдесет и втора година Светлана се омъжила за строител от Магадан и заминала да живее при него. Някъде до деветдесет и първа година от време на време изпращала пари на майка си, които не били кой знае колко, а и тя не правела това редовно, а след настъпилата икономическа криза строителният тръст, в който двамата с мъжа й работили, фалирал…

— Тръстът, който фалира — изсмя се Селуянов. — Класика. Само да знаеш, Серьога, колко обичам тези официални запитвания и тези официални отговори! Толкова интересни неща научаваш от тях.

— Защо, някакъв проблем ли има? — попита разтревожено Зарубин и вдигна глава от листа.

— Не, няма проблем, не се притеснявай. Продължавай нататък.

— Значи тръстът фалирал, за известно време съпрузите Чибисови останали без работа, а след това започнали да се създават някакви нови строителни структури и те се уредили там, тъй като нямали никаква друга професия, освен строителството. Не печелели чак толкова много, но им стигало да живеят сносно, като се вземе предвид и това, че имат две деца. Но от февруари деветдесет и седма година не получават заплати.

— Напуснали ли са?

— Не, не са напуснали. Работят на вересия за държавата. Държавата не им дава заплати, защото няма пари.

— Значи не получават пари от година и половина — подсвирна Селуянов. — И таз добра. И как не са умрели от глад?

— Ами не са — разпери ръце Сергей. — А миньорите как живеят без заплати? Ами учителите? Ами работниците в заводите? Хранят се от градините на вилите си, изкарват по някоя пара кой където може и я карат на хляб и вода. Някои завързват контакти с престъпници. Между другото разговарях с момчетата от Нижни Новгород — със съучениците ми от милиционерското училище, и те в прав текст ми казаха, че понякога залавят някого да върши чиста проба престъпление, но ръката им не се вдига да го регистрират, защото той общо взето е добър човек, но не може да погледне децата си в гладните им очи, просто няма сили да го направи. Стои половин година без заплата, а след това се уреди да превозва нелегална стока или да лепи етикети на бутилки с фалшиво вино. Всеки умира сам. Хората строяха заедно само комунизма, но без заплата всеки си стои сам и никой не му помага в тази тъжна работа. Тъй че, ако се върнем към многострадалната Светлана Романова-Чибисова, можем със сигурност да твърдим, че тя не е изпращала никакви пари на майка си и не е можела да изпраща, особено през последните три години.

— Изпрати ли запитване до милицията в Магадан? — попита Коля. — Може би тя или мъжът й всъщност са станали престъпници, за да не умрат от глад и да изхранят децата си?

— Изпратих, разбира се. Съпрузите Чибисови никога не са се замесвали в нищо. Те са кристално честни хора. А местният участъков е техен личен приятел, близък е на семейството и гарантира за думите си.

— Да бе, гарантира — измърмори Николай. — Също като твоите приятели от Нижни Новгород. Сигурно също е милозлив и вижда всичко, но си мълчи, защото им влиза в положението.

— Е, Коля, каквото съм научил, това ти разказвам. Такъв е официалният ми отчет. А ти имаш ли основания да се съмняваш в него?

Селуянов повъртя замислено цигарата в пръстите си, а сетне се вторачи в нея с недоумение, сякаш не проумяваше каква е тази ароматна пръчица в ръцете му и откъде се е взела. А когато се сети как се нарича тя и за какво служи, мушна цигарата в устата си и я запали.

— Не — отвърна спокойно той. — Нямам основания да се съмнявам. Синът на баба Клава е най-обикновен престъпник, който обикаля от затвор в затвор и навърта присъда след присъда, а дъщеря й просто няма късмет. И единият, и другият не са имали и нямат пари. И както се досещаш, не са изпращали пари на майка си, особено през последните три години. А според моята информация, точно през последните три години бабичката е започнала да забогатява не с дни, а с часове, и това богатство й донасяли на крака някакви съмнителни типове. Сещаш ли се накъде бия?

— Сещам се, но не мога да разбера с какъв престъпен бизнес може да се занимава кротката почтена пенсионерка, която винаги или си е вкъщи, или на пейката пред входа, или при приятелките си в съседните блокове. Нали бях в апартамента й, там няма и помен от нелегален бардак. И няма никакво нелегално производство, както у съседа й Вяткин. За какво са й давали толкова много пари?

— Това ще разберем много лесно и просто, Серьога. Само трябва да имаме търпение. Казал ли си на някого, че Романова е в болницата?

— Само на онази лелка, която се обади по телефона.

— А на някого другиго?

— Май не съм. — Зарубин се замисли за секунда, а после каза уверено: — Със сигурност не съм. На никого.

— Сега най-важното е да разберем дали нашата бабичка не се е обадила от болницата и не е предупредила, че не си е вкъщи. Серьога, тичай веднага в болницата и научи каквото можеш. И се разбери с лекарите да не я пускат поне още една седмица. А пък аз ще намеря кой да те смени.

След три часа Сергей Зарубин съобщи, че болната Романова не е правила опити да се обади от стаята на сестрите, а колкото до автомата на стълбището, който бил предназначен за пациентите, никой не можел да даде гаранции. Медицинският персонал не следял автомата, а той не дръзнал да разпитва болните, тъй като те можели да го издадат.

— Значи шансът е петдесет на петдесет — рече унило Селуянов. — Ще пробваме, нямаме друг изход. Ася й е върнала ключовете, нали?

— Разбира се — кимна Сергей, — още на другата сутрин. Отиде в болницата, както бе обещала на Романова, и й ги даде заедно с кремовете.

— А ти направи ли каквото трябва?

— Е, Коля, не съм чак толкова тъп — подсмихна се Зарубин и извади от джоба си дубликат от ключа на апартамента на Клавдия Никифоровна.

* * *

На пръв поглед в болничната стая нищо не се бе променило. Леглата си бяха пет, на всички лежаха пациенти, а до тях седяха посетители. Денис се намираше в ъгъла, до прозореца, а до него седеше Артьом. Но още в следващата секунда Настя осъзна, че нещата не са като предния път. Денис вече не лежеше, а седеше в леглото, лицето му бе оживено и в същото време съсредоточено, а пък Артьом гледаше приятеля си с изненада и възхищение. И всичко й стана ясно: Вадим вече е идвал тук и първите резултати са налице.

— Здравейте — поздрави пръв Денис. — Артьом, Анастасия Павловна дойде.

— Здравейте, младежи — отвърна Настя. — Как сте?

— Прекрасно! — заговори развълнувано Артьом. — Нямате представа какво става тук. Оказа се, че Денис познава един човек, който работи в Центъра за защита от стреса. Този човек дошъл тук да посети някакъв познат и видя Денис. Те се разприказваха, а аз се оплаках, че Денис оздравява много бавно, и този човек — Вадим, каза, че може да му помогне.

Артьом играеше ролята си прекрасно, като се правеше, че за пръв път обсъжда това с Настя, и й разказваше с най-големи подробности онова, което вече бе споделил с нея, докато се разхождаха по улицата. Настя, която много добре си спомняше концепцията за самоконтрола още от книгата и от старите телевизионни предавания, го слушаше внимателно и се преструваше на изненадана.

— Представяте ли си, оказва се, че мозъкът ни изцяло командва нашия организъм. И може да контролира самостоятелно всяка функция на всеки орган. Още преди да го ранят, Денис правеше упражнения и при него механизмът за командване на ръцете и краката вече бе задействан, затова сега всичко тръгна толкова лесно, че направо да не повярваш. Шевовете му почти зараснаха, а раните заздравяват направо пред очите ни. Лекарите просто са полудели, всички идват тук да гледат Денис, показват го един на друг, клатят глави и никой не може да разбере нищо.

Настя премести поглед към Денис. Той седеше сияещ и горд и сега тя не видя в очите му онази омраза, която я прониза миналия път. Той беше в центъра на вниманието, Артьом разказваше в захлас за него, за болестта му и за успехите му и дори омразната Каменская го слушаше със зяпнала уста. Впрочем, защо трябваше да я мрази? От днес нататък тя не беше пречка за него, тя вече никога нямаше да може да го засенчи и да му отнеме обичта и вниманието на Артьом, защото той, Денис Баженов, знаеше и умееше онова, което не знаеше и не умееше нито тя, нито дори самият Артьом.

„Е, слава богу — помисли си с облекчение Настя, докато подаваше на младежите банани и портокали. — Работата е свършена, момчето оздравява, ревността е мъртва. Вярно, засега, все някога ще се появи друг човек, който задължително ще привлече вниманието на Артьом — вероятно някое момиче. Но, първо, тогава Денис ще бъде много по-голям и да се надяваме, ще стане много по-мъдър и търпелив. И второ, самият той може би ще се влюби или ще се заинтересува от някого и тогава ще може да погледне ситуацията с други очи. А трето и най-важно — той оздравява. Здраве да е, останалото ще се нареди. Във всеки случай трябва да се има предвид, че всичко изглежда много страшно и тежко само първия път, а след това сърцето все някак се научава да се справя“.

Олекна й на душата и тя излезе навън.