Александра Маринина
Призрачна музика (4)

Глава 3

Денис Баженов наблюдаваше напрегнато гостенката. Тя не му харесваше. Не му харесваше дори само заради това, че разбираше за какво говори Артьом. Самият той не схващаше, но тя разбираше.

— Ще чуя записите на Берлинския, Виенския и Големия симфоничен оркестър — каза жената в милиционерска униформа. — Но сигурно съществуват десетки други записи на „Шотландска симфония“. Трябват ми някакви специфични детайли, по които да различа сред десетките записи кой точно си чул.

— А вие знаете ли музикалния текст? — попита Артьом.

Денис се подготви да злорадства. Той знаеше какво означава „музикален текст“, защото Артьом му го обясни, но лелката можеше и да не знае.

— Естествено — усмихна се тя.

— Тогава мога да ви изсвиря няколко фрагмента от първата част, по които веднага ще различите този запис.

Артьом отвори рояла, седна на въртящото се столче и изсвири няколко акорда.

— Точно на това място — изсвири той няколко такта — силно се чуват духовите инструменти. А в другите записи водещи са струнните, разбирате ли?

— Да — кимна Каменская. — Ще го запомня.

— И още нещо. — Артьом засвири отново. — Тук е точно обратното — духовите инструменти като че ли изобщо не се чуват, а се чува само цигулката.

— Разбрах. Отдавна ли се занимаваш с музика?

— Цял живот. Откакто се помня, все с това се занимавам.

— Значи, когато си започнал да се занимаваш с музика, си виждал по-добре, отколкото сега?

— Много по-добре. Затова не ми е трудно да свиря, просто пръстите ми знаят кой клавиш къде се намира, проблемът е само в нотите.

Денис едва не позеленя от яд. Как си позволява тази жена! Как смее да разпитва Артьом за слепотата му! Нито самият Артьом, нито родителите му, нито Денис не позволяваха на никого да обсъжда болестта му и всички дружно се правеха, че този проблем не заслужава внимание. Той трябваше да живее и да работи, а не да мисли за болестта си. Така го учеха родителите му, така мислеше самият Артьом и именно той научи приятеля си също да мисли така. Но и Артьом си го биваше — защо й отговаряше, вместо да я прекъсне рязко и да я сложи на мястото й, както правеше винаги със съучениците си?

— А как се справяш с нотите? — попита Каменская. — Сигурно не можеш да ги четеш от листа, а си принуден да разучаваш произведението както в началните класове?

— Различно. През първите десет минути мога да чета от листа, после трябва да си почина около половин час, защото очите ми много се уморяват и преставам напълно да виждам. През този половин час Денис ми помага и ми чете партитурата на глас. Вярно, така става по-бавно, защото иначе виждам всички нотни знаци едновременно, а той ми ги казва един след друг. Но няма проблеми, справяме се. Повече обичам да свиря импровизации, тогава няма нужда от никакви ноти. Свиря за собствено удоволствие.

— А какви са перспективите? Може ли да се излекуваш?

Не, Денис не можеше повече да търпи това. Артьом никога не говореше на тази тема дори с него — със своя най-близък приятел, макар че Денис знаеше всичко, тъй като чичо Тенгиз още в самото начало веднъж завинаги му обясни всичко за болестта на Артьом и го предупреди, че тази тема е забранена за обсъждане. Трябваше да изпълняват онова, което бяха казали лекарите, но никога да не го обсъждат, защото просто нямаше какво да се обсъжда. Той трябваше да живее и да работи, а не да си чеше езика.

— Няма перспективи — каза Денис високо и нервно, стараейки се да защити приятеля си, на когото му бе неприятно да говори за това. — Тази болест не се лекува никъде по света. Тя води до пълна слепота. На някои хора им провървява и състоянието им се стабилизира. Човек не вижда добре, но с течение на годините състоянието му не се влошава, просто застива на едно място.

Каменская го погледна съсредоточено и на Денис му прилоша от този поглед.

— Много добре си запознат с болестта на Артьом — отбеляза тя. — А според теб има ли надежда състоянието му да се стабилизира?

Денис поомекна. И веднага прости на непознатата лелка с милиционерски пагони, защото сега тя разговаряше само с него и му задаваше въпроси за нещо, което самата тя не знаеше. А по този начин признаваше неговото първенство и превъзходство. И в момента той беше готов с часове да й разказва какво означава атрофия на зрителния нерв и до какво води тя. Та нали той знаеше страшно много неща за тази болест.

— Засега не се знае — отвърна Денис. — Това се разбира едва към двайсет и пет годишна възраст, когато окончателно завършва формирането на организма. Разбира се, ако дотогава човек не загуби напълно зрението си. През последните две години състоянието на Артьом не се влошава, така че има надежда, макар и малка.

— Нека очите не виждат както преди. На надеждата лошото зрение не вреди — изрече замислено Каменская.

— Какво казахте? — потръпна Артьом.

Очите му блеснаха, той се обърна с въртящото се столче, на което седеше пред рояла, и започна да търси Каменская в онова тясно зрително поле, в което все още можеше да вижда нещо.

— Не съм го казала аз.

— А кой?

— Ирина Астапкина, една поетеса и певица. Не си ли чувал за нея?

— Не. Не познавам съвременното изкуство.

— А не се ли интересуваш от него?

На Денис не му хареса, че разговорът отново започна да го заобикаля, сякаш изобщо не беше тук. Трябваше да поправи това.

— Артьом не се интересува от съвременната естрада — каза строго Денис. — Той обича класиката.

— Какво пък, това е похвално. Но изобщо не означава, че не трябва да се интересува от останалите течения. Ами ако случайно открие нещо, което му харесва?

Денис понечи да отговори нещо грубо — от сорта на това, че няма нужда да ги наставляват от какво да се интересуват, но Каменская най-неочаквано сама пренасочи разговора в друга посока:

— Значи се разбрахме, нали, Артьом? Тази вечер ние ще пуснем на свобода човека, когото подозираме, че е убил собствената си жена. Смятаме, че той не е взривил сам колата и че има съучастник, и се надяваме, че ще се опита да го намери и да го предупреди за опасността. Ще му кажем, че имаме свидетел, който много добре е видял и запомнил онзи човек на пейката. Твоята задача е да се постараеш да не влизаш в контакти с непознати хора, а пък ако се наложи, да не се издаваш, че не виждаш добре. Искрено се надявам, че приятелят ти ще ти помогне да постигнеш това. При всички случаи ще е най-добре непрекъснато да бъдете заедно.

— Ние и бездруго непрекъснато сме заедно — подхвърли троснато Денис.

— Чудесно. И още нещо. Докато не заловим престъпника, трябва да се въздържаш да правиш упражненията си с топчето.

— Защо? — изненада се Артьом.

— Защото това е много ярък белег за теб. Не е задължително онзи човек на пейката да е видял хубаво лицето ти, тъй като не всички имат добре развита зрителна памет и той може и да не си спомни външността ти. Но със сигурност е видял и е запомнил топчето. Например ние те открихме точно по този твой навик. Запомнила те е продавачката, от която си купил вода.

— Артьом трябва да тренира пръстите си — намеси се отново Денис. — И изобщо той трябва непрекъснато да върти нещо в ръката си. Това му помага да се съсредоточи.

Каменская се изправи и Денис с неудоволствие забеляза, че е висока почти колкото него, е, може би малко по-ниска, само с два сантиметра. Иначе с огромно удоволствие щеше да я изгледа отвисоко.

— И все пак ще помоля и двамата да се отнесете сериозно към това, което ви казах. След като Артьом се съгласи да ни помогне, ще ви се наложи да се вслушвате в съветите ни. Не излизайте с това топче от къщи, така ще е по-добре.

* * *

От понеделник сутринта, когато мъжът й се върна от дежурство, чак до сряда сутринта Олга Ермилова си внушаваше, че ще бъде честна съпруга, ако Михаил успее да й прости. Но обаждането на Георгий я накара да забрави за всички обещания, които си даде.

— Къде си? — попита тя веднага щом чу гласа му.

— На улицата. Току-що ме пуснаха.

— Значи са разбрали, че нямаш никаква вина?

— Не, пуснаха ме срещу подписка. Трябва да се заема с погребението, все пак аз съм неин съпруг, а в нашата милиция работят големи хуманисти. Оля, може ли да се видим?

— Къде и кога?

— Веднага.

Разбира се, тя тутакси изтича при старшия администратор, за да го помоли да я пусне от работа, и след половин час вече седеше на дългата дъговидна пейка до паметника на Пушкин. Георгий дойде след няколко минута. Лицето му беше изпито и небръснато, а под очите му тъмнееха кръгове. Той я целуна мълчешком по бузата и седна до нея, загледан встрани.

— Как си? — попита Олга, без да знае откъде да започне.

— Не виждаш ли? Не мога да се похваля с нищо хубаво.

В този момент Георгий й се стори чужд и непознат и Олга изпита страх. Защо бе толкова убедена в неговата невинност? Ами ако е виновен?… Той не я гледаше в очите и стоеше извърнат.

— Кажи… — Тя замълча.

— Какво?

— Знаеш ли кой го е направил?

— Нямам представа — сви рамене той. — Да не би и ти да мислиш като онзи малоумен следовател? Да не смяташ, че съм убил жена си, за да не деля имуществото?

— Нищо подобно, нищо подобно — заговори бързо тя. — Не мисля така, вярвам ти. Знам, че не си убил Елена.

— Точно така. Всеки момент могат да ме тикнат обратно в килията и цялата ми надежда е само в теб. Ти трябва да ми вярваш, чуваш ли, Оля? Трябва да ми вярваш и да ми помогнеш.

— Разбира се, разбира се, само не се вълнувай. — Олга го хвана нежно за ръката. — Ще направя всичко възможно. Само кажи какво трябва да свърша.

— Намери ми добър адвокат. Нека той да се заеме с делото ми.

— Че откъде да го взема? — притесни се тя. — Мога само да отида в някоя юридическа кантора и да помоля някого. Но не зная кой адвокат е добър и кой не е.

— Не говори глупости!

Георгий започваше да се ядосва и Олга се изплаши, че той просто ще стане и ще си отиде.

— Мъжът ти е следовател. Значи имате семейни приятели, които също са следователи, а те сигурно познават някакви адвокати. Не можеш ли да ги попиташ? В края на краищата попитай мъжа си.

— Не мога — каза тя почти шепнешком.

— Защо?

— Той знае всичко.

— Откъде?

— Аз му казах.

— Ти какво; да не си полудяла? Защо го направи?

— Помолих го да ти помогне, понеже той те е арестувал. Бях готова на всичко, само и само да ти помогне.

Най-сетне Георгий се извърна към нея, като едва сдържаше изумлението си.

— Значи това е бил той?

— Да.

— Ето защо днес ме пусна друг следовател. Виж ти какви неща стават… А аз дори не знаех, че твоят благоверен ме е тикнал в затвора. Интересно… дали е знаел?

— Не, той също не знаеше. Казах му едва в понеделник, когато се върна от дежурство.

— И той какво направи? Разкрещя ли ти се?

— Не — усмихна се леко тя. — Почти не ми крещя. Е, съвсем малко. А след това се облече и отиде на работа.

— А после какво стана?

— Нищо. Вече не разговаря с мен. Връща се мълчешком, излиза мълчешком. Спи в стаята на Валера.

Известно време двамата седяха, без да разговарят. Олга с мъка си мислеше, че отсега нататък вече всичко ще е различно и най-вероятно щеше да приключи окончателно. Тя бързаше за тази среща, представяйки си как двамата ще се втурнат един към друг, как ще се прегърнат и как Георгий ще я целува и ще я държи за ръката като след дълга раздяла. Но всичко се оказа много различно. Той седеше чужд и далечен, разговаряше с нежелание и процеждаше думите през зъби, сякаш тя се бе провинила в нещо.

— Сигурно си гладен? — попита плахо Олга.

— Не много. Горещо е, не ми се яде.

— Но ти току-що излизаш от затвора. Трябва да хапнеш нещо. Хайде да отидем да обядваме някъде — предложи тя.

Той стана мълчаливо и тръгна към изхода на градинката. Олга забърза след него, а пътьом се чудеше къде да го заведе, за да се нахрани добре и обстановката да не го дразни.

Двамата вървяха надолу по улица „Тверская“ все така мълчешком. Георгий не я хвана под ръка, както обикновено, и затова Олга се почувства като бездомно куче, което се е лепнало за някой минувач и се страхува, че той ще го забележи и ще го изпъди.

Край паметника на Юрий Дългоруки имаше масички под тента. Олга знаеше, че въпреки скромния външен вид на заведението, тук храната е добра, защото кухнята беше от ресторант „Арагви“.

— Хайде да седнем тук — каза тя и докосна ръката на спътника си.

Все така мълчаливо Георгий свърна към масичките. Един сервитьор дойде, те си поръчаха и отново се възцари мълчание.

— Защо не разговаряш с мен? — не издържа най-сетне Олга. — Да не би аз да съм виновна за това, което се случи?

— Не си виновна — отвърна троснато той. — Но аз се надявах, че ще ми помогнеш, защото ти си единственият човек, на когото мога да разчитам. Или по-точно мислех, че мога да разчитам. А сега става ясно, че ти си напълно безпомощна и не искаш дори за пет минути да си напрегнеш мозъка, за да измислиш как да намериш добър адвокат. В такъв случай как да разчитам на теб?

— Ще ти намеря адвокат — обеща му твърдо Олга. — Най-добрия. Ще направя всичко, за да не те вкарат в затвора. Ти не си убил Елена, нали?

Георгий захвърли вилицата и изпи на един дъх сухото вино от бялата пластмасова чаша.

— Много мило. Значи ти се съмняваш в мен? Как тогава мога изобщо да ти имам доверие, след като ти не ми вярваш?

— Извинявай. — Олга протегна ръка, за да погали пръстите му, но Георгий рязко се отдръпна. — Вярвам ти, обичам те, не ми се сърди, че те попитах. Направих го просто така, без да се замислям. Не исках да те обидя. Моля те, храни се.

— Не искам. Нахраних се вече. Дояж си и да вървим.

— Къде?

— Аз си отивам вкъщи. А ти — където искаш. Потърси адвокат, ако наистина ми вярваш и искаш да ми помогнеш.

Олга остави недоядената си храна и двамата тръгнаха към метрото. По пътя Георгий продължаваше да мълчи, а на нея й се плачеше. Тя толкова чакаше тази среща… А по-добре изобщо да не я е имало.

На платформата се разделиха. Георгий трябваше да отиде до „Красние Ворота“, а Олга — да се прехвърли на станция „Театралная“.

— Не ме ли обичаш вече? — попита угнетено тя на сбогуване.

— Не говори глупости — отвърна той бързешком и влезе във вагона.

Вратите се затвориха, а Георгий се обърна и я погледна през стъклото. Олга едва забележимо му махна с ръка и плахо се усмихна.

Докато пътуваше към службата, тя едва сдържаше сълзите си. А към края на работния ден взе решение, че ще направи всичко възможно, за да помогне на Георгий, но няма повече да се среща с него като с любовник. Край на любовта. Тя щеше да остане с Михаил. И дори ако мъжът й не успееше да й прости и поискаше развод, тя пак нямаше да се върне при Георгий. Да, разбира се, щеше да му помогне, щеше да лази по корем, но да му осигури най-добрия адвокат, щеше да намери и пари, за да плати за услугите му. И дори ако се наложеше да даде подкуп, за да оставят Георгий на мира, щеше да направи и това. Той разчиташе на нея и тя не можеше да го подведе, защото не биваше да се подвеждат хора, които са изпаднали в беда и за които ти си последната надежда. Но как ли можеше да си наложи да не го обича…

* * *

Денис често оставаше да спи у Кипиани, остана и днес. Родителите на Артьом им приготвиха вечеря и отидоха на гости, като се разпоредиха момчетата повече да не излизат навън и да се забавляват вкъщи. Денис обичаше такива вечери, когато двамата с приятеля му оставаха сами, а изнизващият се ден сякаш ги обгръщаше с покривалото на истинска и недостъпна за другите близост.

Привечер жегата си остана почти същата, беше все така задушно и Артьом нервно обикаляше апартамента, търсейки място, на което можеше да се усети поне някакво слабо освежаващо течение.

— Искаш ли да почетем? — предложи Денис.

— Не, благодаря.

— Тогава хайде да се позанимаваме с музика.

— Не искам.

— А какво искаш?

Артьом помълча малко и най-неочаквано попита:

— Как изглежда?

— Кой? — стъписа се Денис.

— Онази жена от милицията.

— Каменская ли?

— Да. Как изглежда?

— Най-обикновено. Защо питаш?

— Просто така. Искам да знам как изглежда лицето й. Не ми беше удобно да се приближа до нея. На колко години е?

— Ами старичка е, почти колкото родителите ти.

— Не може да бъде. Сигурно не си видял добре.

Денис кипна. От къде на къде Артьом проявяваше интерес към жената от милицията? Каква му беше тя? Какво означаваше за него? Единственият човек, от когото приятелят му имаше право да се интересува, беше той — Денис.

— Напротив, видях я много добре. Тя е стара. Как може да е млада, след като вече е подполковник?

— Прав си. А хубава ли е?

— Какво говориш? — Денис се засмя престорено. — Пълна грозотия! На нищо не прилича. Ако беше млада и красива, щеше да си намери някой милионер и да живее с него на Канарските острови. Разбра ли?

Артьом отново замълча. А сетне каза замислено:

— Има хубав глас. Нисък и малко дрезгав.

— Изобщо не е хубав — прекъсна го приятелят му. — Глас като глас.

— Не, хубав е. — Артьом се замисли замечтано. — И говори добре, едно такова спокойно. Сякаш пее приспивна песен.

— Ама какво си се захванал с тази лелка! Хайде по-добре да правим нещо. Баща ти донесе нови книги, фентъзи. Искаш ли да ги разгледаме?

— Не искам. Хайде просто да поседим и да помълчим, става ли?

Артьом седна на широкия перваз на прозореца, опря колене до гърдите си и ги обгърна с ръце. А Денис се намуси и се настани на пода до прозореца. За пръв път от три години насам Артьом отказваше да се занимават с нещо заедно. За пръв път от три години Денис Баженов престана да усеща постоянната, ежечасна и ежеминутна необходимост на Артьом от него. Прониза го силна душевна болка, за чието съществуване преди дори не подозираше. И всичко това се случваше заради някаква гадна лелка от милицията!

— Ще си ида вкъщи — заяви решително Денис и стана от пода.

Той очакваше, че Артьом ще започне да го разубеждава, защото двамата се бяха разбрали, че днес ще спят заедно.

— Добре — отвърна му спокойно Артьом. — Обади се, когато се прибереш, вече е късно и ще се притеснявам.

— Няма защо да се притесняваш за мен! — кресна Денис, тъй като вече не можеше да се контролира. — Притеснявай се за твоята Каменская!

Той изхвърча от апартамента, затръшна вратата подпре си и хукна надолу по стълбите, без да дочака асансьора. Стигна на бегом до блока, който се намираше през три улици, стараейки се да не мисли за приятеля си. Но веднага щом прекрачи прага на жилището си, всичко го връхлетя отново…

Майка му имаше гости. Както вчера и завчера. Както винаги. Вътре седяха още една жена и трима мъже, всички вече доста пийнали.

— О, синчето ми си дойде! — развика се колкото радостно, толкова и изненадано майка му.

Тя не се държеше много стабилно на краката си, зле положеният й грим се бе размазал, по роклята й се виждаха лекета от нещо течно, което приличаше на доматен сос. Денис се опита да отиде направо в стаята си, но майка му му препречи пътя.

— Там не може, миличък. Заето е.

— Пак ли? — попита недоволно той.

— Какво пак ли? Какво пак? Нали каза, че няма да спиш тук. Каза ли? Каза — отговори си тя сама. — Тогава защо се върна? Никога не позволяваш на майка си да има личен живот. Само грижи ми създаваш. Я по-добре иди в кухнята и си хапни нещо.

Денис се потътри към тясната кухня, където беше неудобно и миришеше на вчерашна храна. Не бе гладен, защото вечеря с Артьом. Но и бездруго нямаше къде да се дене, тъй като стаята му беше заета. Наля си студен чай и започна да го пие, отхапвайки вяло парченца от една корава бисквита. От стаята на майка му се разнасяха неприлични шеги и взрив от пиянски кикот.

„Никой не се нуждае от мен — помисли си натъжено младежът. — Винаги съм пречил на майка си и тя само се чуди как да се отърве от мен. А сега и на Артьом не съм необходим. Той има нужда от онази лелка от милицията, тя му е по-интересна, отколкото аз. Защо съм толкова нещастен?“

В кухнята влезе един от гостите. Денис знаеше, че той се казва Володя и работи заедно с майка му в завода.

— Скучно ли ти е? — попита Володя.

— Не — отвърна сдържано момчето. — Не ми е скучно.

— Можеш да си пийнеш с мен, а? Вече си голям, хайде да изпием по едно по мъжки.

— Не искам, оставете ме на мира — тросна му се Денис.

— Какво значи да те оставя на мира? — възмути се гостът. — Как разговаряш с по-възрастните? Алевтина! — изкрещя той. — Я ела тук и си озапти хлапето! Какво си позволява този келеш?

Майка му моментално изхвърча от стаята, преплитайки крака.

— Какво става тук? Денис, как се държиш?

Той се засегна, че майка му дори не се опита да разбере какво е станало, а веднага се нахвърли отгоре му с обвинения. Разбира се, всички го смятаха за лош и никой нямаше нужда от него, като че ли бе захвърлена стара кукла с откъснати крака. За майка му на първо място бяха мъжете и всекидневните й запои, а за Артьом — Каменская. А къде беше мястото на Денис?

— Я вървете всички по дяволите!

Той скочи от мястото си и изхвърча от апартамента. Излезе на улицата и тръгна бавно към кръстовището. И какво щеше да прави сега? Къде да отиде? Кой имаше нужда от него?

В гърлото му заседна буца, която му пречеше да диша и да мисли. Дори му пречеше да се движи. Още бе съвсем светло, тъй като през юни се стъмваше късно, и на Денис му се струваше, че всички минувачи виждат колко му е зле и му се присмиват, защото никой няма нужда от него и никой не го обича. Никога до този момент той не бе изпитвал такава мъка и изобщо не знаеше какво да прави. Нима наистина вече непрекъснато щеше да усеща тази тежест в сърцето си, а радостта и желанието му да живее щяха да го напуснат завинаги?

В един момент той престана да забелязва всичко наоколо, но дори не си даде сметка за това.

— Защо плачеш? — чу той нечий глас и едва в този миг осъзна, че сълзи премрежват очите му.

Опита се да избърше лицето си, но една силна ръка го стисна за китката. Денис пробва да се отскубне, но ръката не го пускаше.

— Какво искате? — изхлипа той съвсем по детски.

— Нищо. Но мога да ти помогна. Искаш ли? Дори няма да те питам кой те е обидил и защо плачеш, а просто ще направя така, че да престанеш да плачеш и отново да изпиташ радост.

Най-сетне сълзите му пресекнаха и Денис отново си възвърна способността да вижда. Пред него стоеше ужасно слаб несъразмерен младеж с очила с дебели стъкла.

— Дрога ли ще ми предложиш? — попита подозрително Денис.

Родителите на Артьом хиляди пъти ги бяха предупреждавали за такива „помагачи“, които уж подаваха ръка за помощ в труден момент, а сетне те правеха зависим от дрогата — и край. Денис много добре усвои тези уроци. Той много се страхуваше за бъдещето си, страхуваше се още от дете, когато собствената му майка даде пред очите му в сиропиталище първо по-малкия му брат, а после и сестричката му. И двамата страдаха от синдрома на Даун и Денис беше сигурен, че това е пряко следствие от начина на живот, който водеше безпътната му майка. Той всеки ден благодареше на съдбата, че се е родил по-рано, преди майка му окончателно да съсипе здравето си с пиене, и се стараеше да направи всичко възможно, за да не тръгне по нейния път. Да се учи добре, да трупа знания, да влезе в институт и да изгради живота си със собствените си ръце. Да се измъкне от този поглъщащ те безкраен кръг, в който децата на впиянчените родители растяха без надзор, не получаваха образование и също започваха да пият, а техните деца, на свой ред, също растяха без надзор… Дядото на майка му беше пил, баща й беше пил, тя също пиеше, да не говорим за онзи случаен мъж, който, без да иска, беше станал негов баща. Денис Баженов правеше всичко, което бе в състояние да измисли детският му ум, за да се опази от това и да постигне нещо. И думата „дрога“ наистина звучеше страшно за него, тъй като поставяше под заплаха всичко онова, което с такъв неимоверен труд бе постигнал през тези години.

— Дрога ли? — Момчето с очилата като че ли се изненада съвсем искрено. — Не, защо. Има нещо по-добро.

— Какво? — попита недоверчиво Денис.

— „Ключът“.

— Какъв ключ? За апартамента, в който стоят парите ли?

— За самия теб. За твоята душа и за твоя ум. Има метод, с помощта на който можеш да управляваш същността си и никога да не заплачеш, освен ако сам не пожелаеш да го направиш. Това интересно ли ти е?

— Това да не е някакво химическо вещество? — Денис бе все така изпълнен с подозрения.

Но от друга страна, и без това нямаше къде да се дене. Артьом вече не го чакаше, а нямаше защо да се връща вкъщи, където беше излишен и нежелан. Дали наистина да не послуша този човек?

— Не, не е химическо вещество. Ако имаш половин час, ще ти покажа най-простите неща, за да придобиеш обща представа. Какво ще кажеш?

— Добре, покажи ми ги — съгласи се вяло Денис.

— Тогава хайде да отидем някъде…

— Къде? — напрегна се отново Денис. — Няма да ходя никъде.

— Не бой се! — засмя се младежът. — Не те каня вкъщи. Можем да направим това и тук, но наоколо минават хора. Самият ти ще се чувстваш неудобно. Наблизо има една градинка, хайде да отидем там.

В градинката може, реши Денис. Там зад ъгъла, на кръстовището, имаше будка с пътни милиционери и ако станеше нещо, можеше да извика за помощ.

Те стигнаха до градинката и Денис моментално се тръшна на пейката.

— Хайде, покажи ми твоя ключ.

— А ти защо седна? — попита насмешливо младежът с очилата. — Да не мислиш, че ти ще седиш, а пък аз ще разкривам пред теб световните тайни? Няма да стане така. Хайде, стани.

— Защо?

— Стани, стани. Всяко полезно нещо изисква усилия. Стани и се поразкърши.

— Как да се поразкърша? — стъписа се Денис.

— По най-обикновения начин. Наведи се, изправи се, приклекни. Като в час по физкултура.

— Защо?

— Искаш ли да получиш ключа или не? Тогава прави каквото ти казвам.

В края на краищата в тази гимнастика нямаше нищо лошо и опасно. Денис стана и направи неохотно няколко упражнения.

— А сега застани прав, изпъни ръце пред себе си и се съсредоточи. Представи си, че ръцете ти се раздалечават настрани — като криле.

— Защо? — попита отново Денис.

— Не питай, а го направи, ако искаш да си помогнеш. Само че не се опитвай да движиш ръцете си. Това са специални идеомоторни движения, почти машинални са. Представяй си с всичка сила и дори им заповядвай да се раздалечат, но мускулите ти трябва да останат отпуснати.

Денис изпъна ръце пред себе си и опита да се съсредоточи. Ръцете му не помръдваха.

— И какво следва по-нататък? — попита недоволно той.

— Нищо. Стой и заповядвай на ръцете си да се раздалечат.

— Само че нищо не става.

— Какво от това? Никой не успява да го постигне от първия път. Трябва да тренираш. Я дай да те поразтрия.

Младежът сложи ръце на раменете на Денис, близо до врата му, и малко го размачка.

— Защо си толкова стегнат? Направи още няколко упражнения или се поразкърши, все едно танцуваш рок, отпусни напрежението.

— Виж какво, защо си се лепнал за мен? — каза сърдито Денис.

— Аз ли съм се лепнал? Ти вървеше по улицата и ревеше, като че ли всичките ти близки са измрели. И сам поиска да си помогнеш. Наистина ли смяташ да се предадеш толкова бързо? Струва ми се, че трябва да си по-упорит.

Денис се почувства неудобно. Наистина не беше хубаво да се предава веднага. И бездруго нямаше закъде да бърза. Той се наведе енергично няколко пъти настрани и напред, а сетне започна да прикляква.

— Стига ли толкова? — попита след десетото клякане.

— Стига. А сега почни отначало. Застани изправен, отпусни се, изпъни ръцете пред себе си.

Денис отново зае позата и изпъна ръце. И след известно време осъзна, че не ги усеща. Те станаха леки, безтегловни и изобщо не му бе трудно да ги държи в такова положение. Той дори не успя да се изненада, когато усети, че ръцете му започнаха да извършват някакво необяснимо движение.

— Така, така, така — занарежда младежът с очилата, — вече има движение! Има! Не спирай, продължавай, продължавай.

Ръцете му бавно се раздалечиха настрани.

— А сега веднага им дай команда да се върнат обратно! Ръцете се събират, ръцете се събират!

„Ръцете се събират, ръцете се събират!“ — повтори си наум Денис и ръцете му наистина поеха в обратната посока.

— Прекрасно! А сега отново им заповядай да се раздалечат.

Този път ръцете му се раздалечиха в двете посоки с лекота и на Денис му се стори, че движението им е по-силно и по-бързо — в крайната му точка лопатките му почти се събраха. Не разбираше какво става с него, но го обзе възторг от това леко и в същото време широко движение, което не се извършваше чрез напрежение на мускулите, а само с усилието на волята му. Последва още едно движение навън и навътре и у него се появи усещане за полет. Ръцете му се движеха като криле, а в главата му нямаше нищо друго, освен мисълта за тези летящи без усилия ръце.

— Достатъчно, спри! — изкомандва го хилавият очилатко. — Направи отново няколко упражнения.

— Какви по-точно? — попита Денис.

Беше обзет от интерес и сега му се искаше да върши всичко по правилата.

— Каквито и да е. Тялото ти само ще ти подскаже какви движения трябва да извършиш. Само се вслушай в него и ги направи.

Денис се приготви и започна да се навежда назад, все едно че се опитваше да направи мост. Гърбът му се извиваше с лекота и той се изненада от това. В час по физкултура не обичаше гимнастиката, правеше мост само когато учителят го изискваше, а с много по-голямо удоволствие играеше волейбол и бягаше на дълги разстояния.

— Ето, виждаш ли — коментира новият му познат, — тялото ти само ти подсказа, че трябва да пораздвижиш гръбначния си стълб, защото в него се е натрупала някаква гадост.

Денис направи упражнението няколко пъти и с удоволствие започна да се навежда напред, превивайки се силно и стараейки се да докосне с чело коленете си.

— А сега какво следва?

— Сега застани изправен и отпусни ръцете си свободно. Съсредоточи се и им заповядай да се повдигнат. Също както преди малко, само че движението не е встрани и напред, а нагоре и надолу.

Денис не можа да изпълни тази задача и ужасно се разстрои.

— Ще тренирам и ще успея, сигурен съм, че ще се справя — заговори разпалено той.

— Не бива да постъпваш така — обяви най-неочаквано очилаткото.

— Защо да не бива? Нали ти каза, че трябва да съм упорит.

— Но не в този смисъл. Самата идея за „ключа“ се състои в това човек да прави само онези неща, които успява и които му доставят удоволствие. Има няколко вида движения. Човек се опитва да направи всяко от тях и решава кое може да извърши по-добре и кое му е по-лесно. И това движение се превръща в негов „ключ“. Цял живот насилват всички ни, като ни принуждават да вършим онова, което не ни харесва или не можем да го правим, и ни убеждават, че това е необходимо и че то възпитава волята. А това не е правилно. Животът трябва да носи радост.

— Ама че ги дрънкаш — прихна Денис. — Не може да изпитваш само удоволствие. Ако можеше човек да не си налага нищо, всички щяха да са неуки и никой нямаше да работи. Не е ли така?

— Така е. Но идеята е да вършиш всичко с радост, а онова, което е необходимо, да си в състояние да го направиш без напрежение и без принуда. Помниш ли как ни учеха в училище? Свободата е осъзната необходимост. Веднага след като осъзнаеш, че е абсолютно необходимо да извършиш нещо и че просто няма начин да не го сториш, ще го направиш с лекота, защото вече няма да можеш да се държиш другояче. Ти сам, разбираш ли, сам си осъзнал и сам си стигнал до извода, че това трябва да се направи. А това вече е съвсем друго ниво на принуда. Това вече е свобода. Сам вземаш решение и сам го изпълняваш. Но това е философия. А сега ние с теб си говорим за „ключа“ и за това как да ти помогнем. Между другото, забеляза ли какво правиш в момента?

— Какво правя?

Денис плъзна поглед по себе си, огледа ръцете си, без да разбира за какво говореше този странен очилат младеж, и откри, че равномерно се поклаща наляво и надясно. Дори не беше забелязал кога е започнал да извършва това движение, защото за тялото това състояние бе съвсем естествено.

— Ти се поклащаш. Това означава, че си достигнал такова състояние на лекота, при което можеш да осъзнаеш проблема си и да откриеш нов, оригинален път за решаването му. Трябва само да седнеш, да се отпуснеш и малко да си починеш. И решението ще дойде само.

— Глупости! — отвърна Денис. — Това е невъзможно.

— Ами опитай. Разбира се, нищо не става веднага, но на третия или на четвъртия път ще успееш. Запомни последователността: малко гимнастика, после летиш, след това отново гимнастика, пак летиш, но вече по-дълго, сетне стоиш, поклащаш се, а накрая сядаш и си почиваш.

— А колко време трябва да летя?

— Колкото искаш. Сам избираш какво и как да го правиш. Лети, докато ти се иска. Люлей се, докато ти се иска. Запомни, организмът ти и мозъкът ти сами знаят колко време трябва да правят нещо, а ти трябва да се научиш да ги слушаш и да ги разбираш — тогава те сами ще ти подскажат какво е нужно. Докато упражнението ти доставя удоволствие, трябва да го правиш. Веднага щом организмът ти разбере, че вече му стига, сам ще поискаш да спреш.

— И защо е всичко това? Как може да ми помогне?

— Ще се научиш да управляваш емоциите си. Ще се научиш да не се ядосваш и да не се дразниш от дреболии, когато това пречи на нормалната ти работа. Ще се научиш да не се уморяваш. Хайде да се разберем така — няколко дни ти ще опиташ да се позанимаваш сам и ако усетиш, че искаш да научиш повече и да усвоиш още нещо, ще дойдеш на едно място, където се провеждат специални занимания. А пък ако не поискаш, ще се възползваш само от това, на което вече те научих. То също никак не е малко и ти сам ще го разбереш, когато започнеш да се упражняваш. Искам да запомниш една истина: ако не се научиш да ръководиш себе си, ще те ръководят другите.

Той погледна часовника си и завъртя глава.

— Единайсет и половина. Хайде да се прибираме вече, приятелче. Ето ти една визитка — ако решиш, ела.

Той мушна в ръцете на Денис малко картонено правоъгълниче и му махна с ръка за довиждане.

— Ей — подвикна след него Денис, — а ти как се казваш?

— Вадим. До скоро.

Той отново махна с ръка и забърза към спирката на тролея. Денис се затътри към тротоара и едва тогава се сети, че докато беше с този странен младеж, нито веднъж не си спомни нито за предателството на приятеля си, нито за впиянчената си майка, нито за това, че никой няма нужда от него. Дори нещо повече — той изведнъж осъзна, че изобщо не му се ще да мисли за тези неща.

Но къде да се дене сега? Нямаше да се прибере вкъщи — това беше ясно. Наближаваше вече полунощ и беше опасно да остане навън. Може би Артьом още не си е легнал?

Денис притича бързо няколкостотинте метра до блока, в който живееше приятелят му, и погледна към прозорците. Бяха тъмни, сигурно Артьом вече спеше. Той отиде до входа и седна на пейката. Можеше да остане тук до сутринта… Спомни си за своя нов познат и се усмихна. Колко смешно бе всичко това: ръцете се движат сами, тялото се поклаща само — приличаше на някакво вълшебство. И гневът му се изпари, и вече не изпитваше мъка. Още утре ще разкаже на Артьом за тази среща и ще му покаже упражнението. Сега отново щяха да имат за какво да си говорят и с какво да се занимават заедно. И никаква Каменская от милицията нямаше да може да се мери с това!

— Денис? — чу той съвсем наблизо гласа на Тенгиз. — Какво правиш тук? Защо не си при Артьом?

— Ами аз… — Той се притесни и се опита да измисли набързо някаква правдоподобна лъжа. — Обадих се на майка ми и тя ме помоли да се прибера вкъщи, трябваше да й помогна малко… Тъй че си ходих до нас, а когато се върнах, вече беше късно и прозорците не светеха. Помислих си, че Артьом е заспал, а не исках да го будя. И седнах тук да ви изчакам.

— Хайде да вървим — дръпна го за ръката Екатерина, — вече е късно, време е за сън. Слава богу, че не ти се е случило нещо. Вечер из улиците се шляят толкова хулигани.

Думите й го стоплиха и му стана малко тъжно. Те се грижеха толкова много за него и се притесняваха да не му се случи нещо. Сигурно наистина го обичаха. И как можа само преди часове да се отчая и да си помисли, че никой няма нужда от него и че никой не го обича? Ама че глупак!

Влязоха в апартамента. Денис отиде на пръсти до стаята на Артьом и открехна тихичко вратата.

— Мамо, ти ли си? — обади се веднага Артьом.

— Аз съм — отвърна му шепнешком Денис и се шмугна бързо в стаята.

— Върна ли се? Помислих, че ми се разсърди за нещо. Толкова бързо излезе, без да кажеш нито дума.

— Трябваше да отида до вкъщи. Наложи ми се да се забавя. Събудих ли те?

— Не, още не бях заспал. Лягай. Изглеждаш някак странно, Денис. Какво е станало?

Денис за пореден път се изненада от невероятната, почти мистична чувствителност на своя приятел. Той не виждаше добре, но за сметка на това усещаше хората като радар и успяваше да отгатне настроението им само от една изречена дума.

— Случи се нещо интересно. Утре ще ти разкажа.

— Разкажи ми сега — настоя Артьом.

Той се надигна от леглото и светна лампата. Денис беше безкрайно щастлив. Артьом отново се устреми към него, искаше да разговаря с него, беше му интересно какво ще му разкаже. Каква ти Каменская! Ей сега изобщо ще забрави за нея.

Денис извади от джоба си визитката, която Вадим му даде. На нея пишеше: „Доктор Хасай Алиев. Център за защита от стреса. Телефон 180-27-27“.

— Значи така… — започна той, предвкусвайки дългия спокоен разговор, който щеше да продължи почти през цялата нощ, а може би чак до сутринта. Точно така ставаше преди и точно тези часове бяха най-щастливите в живота му.