Александра Маринина
Призрачна музика (12)

Глава 11

Коля Селуянов пазеше хора като Иван Фьодорович Булгаков като зеницата на окото си. Иван Фьодорович си сътрудничеше с тях не от страх от някакви компромати и не заради жалките копейки, които се изплащаха на „източника“, когато редовно даваше повече или по-малко ценна информация, а единствено и само заради изкуството. И то заради изкуството в прекия и истински смисъл на думата. Просто Булгаков цял живот бе мечтал да бъде актьор. Както често се случва, мечтите невинаги съвпадат с тленната реалност и през далечната петдесет и седма година, когато той завършил работническия факултет и отбил военната си служба, не го приели в театралния институт. Скъсали го още на първия тур, като любезно му обяснили, че за абитуриента Булгаков ще е много по-добре да опита силите си на друго поприще. Което означавало, че не става за тази работа. Не му достигал талант.

Но както често се случва, изпитната комисия допуснала грешка. Несъмнено Иван Булгаков имал талант и той никак не бил малък. Просто, когато кандидатствал в театралния институт, очевидно не му достигала практика. Или поне опит, натрупан в някаква самодейност. Обиден, Иван кандидатствал в педагогическия институт и там го приели с радост, защото, както е известно, в педагогическите институти кандидатстват само момичета и всеки представител на мъжкия пол там е с цената на злато, а в същото време общообразователните училища изпитвали (и до ден-днешен изпитват) остра нужда от учители мъже. След като се сдобил с диплома за учител по руски език и литература, Иван Фьодорович отишъл в едно от московските училища да превъплъщава в живота идеите си, както и мечтите си за театъра. Само след една година младият учител създал училищен театрален състав и в течение на над двайсет години, до пенсионирането си, бил негов несменяем ръководител и режисьор, а често се проявявал и като актьор. Съставът се прославил в района, после се разчул и из целия град и непрекъснато печелел награди и грамоти по фестивалите и театралните прегледи. Участието в училищния театър се смятало за престижно. А тъй като задължително условие за това, според Иван Фьодорович, било да имаш отличен успех (понеже се смятало, че тройкаджията не може да губи време за репетиции и трябва да учи уроците си), успеваемостта на училището била направо изумителна.

Но учениците са си ученици и дори в най-страхотното училище не всички от тях са образец за родителската мечта. Сред тях има и двойкаджии, и хулигани, и малолетни престъпници. В края на шейсетте години се случило поредното произшествие и милицията задържала три момчета от девети клас, които успешно извършвали кражби от чантите, като започнали от тези на учителите в родното си училище, а сетне разширили дейността си и на други обществени места — като поликлиниките и социалните заведения. Когато влязъл в контакт с милицията, Иван Фьодорович изведнъж осъзнал цялата отговорност на учителя за учениците и си дал дума, че от днес нататък ще следи по-внимателно своите питомци и ще наблюдава дали в поведението им не се появяват признаци за неблагополучия. Много скоро се сблъскал с такъв случай и когато на ръката на един десетокласник от бедно семейство се появил скъп часовник, учителят Булгаков моментално отишъл в милицията, за да обсъди този странен факт. В милицията оценили по достойнство ентусиазма на Иван Фьодорович, благодарили му и го помолили да продължава в същия дух. Слава богу, с десетокласника не се случило нищо лошо, изяснило се, че е купил часовника за две пари в прохода към някакъв вътрешен двор, но тъй като се оказало, че часовникът бил краден, благодарение на бдителността на учителя били разкрити прекупвачите на крадени вещи и дори няколко крадци.

Следващият етап настъпил след около две години, когато оперативните работници от местното поделение на милицията сами потърсили за помощ Булгаков. Трябвало да се провери информацията за недобросъвестността на продавачката в училищния бюфет, която нагло обирала учениците и удряла в кантара, и за целта трябвало да се направи контролна покупка. Контролната покупка има свои особености и хитрости. Например изпратените нарочно „купувачи“ трябва да купят няколко точно определени стоки, а не само някакви кренвирши, а след като платят на продавача, под някакъв благовиден предлог да се задържат на щанда и да не вземат покупките си. Желателно е също така да не прибират рестото си в портмонето, а да го оставят там, където го е сложил продавачът. Можеш да се направиш, че търсиш торба, в която да сложиш закупените неща. Можеш да се разсееш, разговаряйки с някой познат. Можеш да измислиш най-различни неща, за да не провалиш контролната покупка, но в същото време трябва да изглеждаш съвсем естествено, та да не стреснеш продавача, когото проверяват. Иван Фьодорович с удоволствие се съгласил да изиграе ролята на мнимия купувач и го направил толкова блестящо и виртуозно, че милиционерите направо затаили дъх. Много скоро го потърсили отново и го помолили да използва артистичната си дарба, но вече с далеч по-сериозна цел. Булгаков трябвало да се запознае с една млада дама от съседния блок и да научи някои неща от нея. И той ги научил.

А нататък всичко тръгнало като по мед и масло. Иван Фьодорович лесно се превъплъщавал и спечелвал доверие, слушал и запомнял и никога не забравял и не обърквал нищо. Актьорските му способности разцъфтели и носели полза, а той бил щастлив, че може да ги прилага.

Булгаков си сътрудничил с оперативния работник, който пръв потърсил помощта му, повече от петнайсет години, докато той не се пенсионирал. След това — със съгласието на Иван Фьодорович, го предали на друг следовател, а сетне — на трети. Четвъртият му водещ следовател се оказал Селуянов, който моментално оценил и него, и способностите му. И се отнасял с грижа и любов към вече възрастния човек, който си сътрудничел със следователите на конфиденциална основа, както е прието да се казва в официалните доклади.

Този път Иван Фьодорович получи задача, която, според собствената му преценка, не беше трудна. Трябваше да се поомеша с хората, които познаваха Клавдия Никифоровна Романова, и да събере колкото се може повече информация за нея. На красивия белокос възрастен мъж, който освен това бе опитен педагог и познавач на руската поезия, не му костваше нищо да завърже разговор с когото и да било, независимо дали е някоя пенсионерка или млада майка с количка, авторитетен чичко на възраст или хлапак. Просто той умееше да намира общ език с всички.

* * *

Анатолий Леонидович Храмов беше убит в собствения си апартамент. Открила го жена му, върнала се от вилата. Съдебният лекар, който пристигнал заедно с милицията, установил, че смъртта е настъпила преди около десет-дванайсет часа, т.е. в интервала между единадесет и тринадесет часа. Причината за смъртта беше асфиксия вследствие удушаване с тънък здрав шнур.

— Хайде, умници — избоботи сърдито Гмиря, когато Настя и Зарубин пристигнаха на местопрестъплението, — размърдайте си мозъците, няма само аз да си блъскам главата. Веднага отхвърляме Дударев, защото той от десет часа сутринта седи в кабинета ми, а сетне — и в килията, където го заключих.

— А защо започвате с Дударев? — изненада се Настя. — Толкова много го мразите, че сте готов да му припишете дори всички умрели котки в града. Защо му е да убива собствения си адвокат?

— Ами заради това, човеколюбива умнице Каменская, че адвокат Храмов се отказал от делото на Дударев.

— Как така се е отказал?

— Ами ей така. Отказал се е. Това ми съобщи мадам Ермилова, с която вече си поговорих по телефона, докато вие със Зарубин претърсвахте жилището на бабичката. Господин Храмов, царство му небесно, се канел да отиде на почивка за не по-малко от два месеца и по тази причина известил Дударев и Ермилова, че няма да се заеме със защитата на Дударев. А господин Дударев, на свой ред, тази сутрин демонстрира пред всички ни, че не може да се владее, че е кибритлия и моментално налита да се бие. Замалко не утрепа бабичката Романова в кабинета ми. Затова първата и най-нормална мисъл, която може да хрумне на следовател като мен, е идеята, че Дударев е извършил това убийство. Жалко, че има алиби, което дори аз не бих могъл да оспоря. Остава само да се надявам, че нашият лекар е сбъркал и че смъртта е настъпила до девет часа сутринта. Настя, я иди да си поговориш с жената на Храмов, тя се съвзема в другата стая. Още не съм я разпитал както трябва, защото се чувства много зле.

— Добре — кимна Настя. — Ще се опитам. Само че искам да кажа за съдебния лекар…

— Какво?

— Сега е много горещо. Процесите протичат по-бързо. Затова дори и съдебният лекар да е сгрешил, по-скоро става дума за по-кратък период от този, който посочва, а не за по-дълъг. Храмов може да е умрял много по-късно от обяд, но това в никакъв случай не е станало по-рано.

— Прекалено си умна — озъби се Гмиря. — Върви да изпълниш задачата.

Съпругата, а сега вече вдовицата на Анатолий Храмов, наистина се чувстваше много зле, но с всички сили се стараеше да се държи. Тя беше красива млада жена с пребледняло от ужас лице и с пристъп на сърдечна недостатъчност, предизвикана от шока.

— Преди Толя работеше в милицията, наясно съм, че трябва да ме разпитате — каза тя, давейки се в сълзи. — Не обръщайте внимание на това, че плача, питайте ме. Просто не мога да престана…

На Настя страшно й дожаля за тази толкова млада и хубава жена, която до вчера, до днес сутринта и дори до днес преди малко си е представяла живота съвсем другояче, докато не се е прибрала вкъщи. Имала е любящ и обичан съпруг и двамата са били млади, пълни със сили и желание да живеят и сигурно са били щастливи. И изведнъж всичко се е променило за секунда. Мъжа й вече го нямаше, тя нямаше сили и желание да живее, щастието също го нямаше. Настя реши да не започва веднага с разпита, а да поразсее малко жената със странични приказки, за да й даде възможност да влезе в ритъма на разговора и да свикне с необходимостта да отговаря на въпросите.

— На почивка ли се канехте да заминете? — попита тя със съчувствие.

— Ние… Да, през октомври… Бяхме решили да отидем в Испания.

Храмова се разплака. Настя понечи да я успокои, но изведнъж се сепна. Как така в Испания през октомври? Защо през октомври? А къде се е канел да замине Храмов сега? Вероятно му е предстояло някакво много важно и неотложно пътуване, след като е разтрогнал договора с клиента си заради него.

— А знаете ли къде се е канел да замине Анатолий Леонидович в близките дни? — попита тя.

— Никъде.

— Сигурна ли сте? Може би ви е споменал нещо, но вие сте забравили?

— Нищо не ми е казвал. — Храмова изхлипа и избърса лицето си с носната кърпичка, която стискаше в ръка. — Не се канеше да пътува никъде. Дори не идваше на вилата, защото имаше много работа.

Колко интересно! Но съществуваше и друг вариант. Щом жена му е отсъствала от Москва дни наред, той е можел много бързо да успее да отиде някъде и да се върне, без да й казва. Друг е въпросът, че заради такова кратко пътуване нямаше смисъл да се отказва от клиента си. Макар че Ермилова спомена нещо за два месеца, а не за два дни. Освен ако… Освен ако самото пътуване имаше за цел да реши някакъв важен въпрос, след което вече нямаше да е необходимо Храмов да се занимава с адвокатска практика. Или просто нямаше да има такава възможност.

— Наталия Сергеевна, вашият съпруг канеше ли се да сменя професията си? — попита предпазливо Настя.

— Не разбирам…

— Ами може да е имал някакви интересни предложения, може би дори е съществувал вариант да се преместите да живеете в чужбина. Има ли подобно нещо?

— Не знам нищо такова — поклати глава Храмова.

— Можете ли да се закълнете, че сте били посветена във всичко, което върши мъжът ви? Сигурна ли сте, че той нямаше никакви тайни от вас?

— Разбира се, че имаше. Нали сте наясно, че адвокатът… Той се отнасяше много добросъвестно към клиентите си и никога не казваше нищо излишно за делата им дори и на мен.

— А вие не се ли обиждахте от това?

— Какво говорите… Нали ви казах, че преди той работеше в милицията. Още тогава Толя ме научи, че има служебни тайни и че не бива да се сърдя, ако не ми разказва всичко. Разбирате ли, ние сме женени много отдавна, когато Толя още учеше в милиционерската школа, а аз бях студентка втори курс. Току-що бяхме навършили осемнайсет години, когато се оженихме. Още от осми клас знаехме, че ще живеем заедно, и само чакахме да станем пълнолетни. Тази година щяхме да празнуваме петнайсет години от сватбата си. Точно през октомври, затова се и канехме да отидем в Испания…

Тя отново се разплака, този път не чак толкова отчаяно, но за сметка на това още по-горчиво. Докато гледаше плачещата жена, Настя си помисли колко си приличат и в същото време се различават човешките съдби. Тя и Чистяков бяха заедно от девети клас, но се ожениха едва преди три години. Бяха им нужни почти двайсет години, за да осъзнаят, че трябва да са заедно. Ако се бяха оженили като Храмови на осемнайсет години, тази година щяха да празнуват двайсет години от сватбата си. А те протакаха, докато не станаха на трийсет и пет. Изведнъж Настя се изплаши, защото си представи, че нечия зла воля може да изтръгне Льоша от живота. От живота изобщо и от живота на Настя. Въпреки че служебно почти всеки ден се сблъскваше със смъртта, дори и през ум не й минаваше, че на нея също може да й се случи нещо такова. А то бе напълно възможно. Никой не беше застрахован от нещастието, дори най-чистите и щастливи хора. Човек можеше да не се занимава с опасна дейност и да спазва всички правила за лична защита, да не се запознава с подозрителни хора, да не влиза в асансьора с непознати, да не кани в дома си случайни познати, но въпреки това нямаше как да се опази. Някой щеше да поиска да убие някого, а срещу куршума да се озове случаен минувач. И в природата не съществуваше закон, според който да няма вероятност този случаен минувач да се окаже твой близък човек. Нямаше такъв закон и затова всичко можеше да се случи. Да не говорим за разни пияни и надрусани шофьори, които навлизаха в насрещното платно.

— Моля ви, не плачете — каза тихичко Настя. — Нека да поговорим още малко за вашия мъж. Трябва да науча за него колкото се може повече, за да определим по най-бързия начин насоката, в която ще тръгне издирването на убиеца. Разбирате ли ме?

Храмова кимна мълчешком и отново допря до лицето си смачканата и съвсем мокра носна кърпичка.

— Питайте.

— Някой заплашвал ли е Анатолий Леонидович?

— Не зная. Не ми е казвал такова нещо. Сигурно не е искал да се притеснявам напразно.

— Имаше ли дългове?

— Дългове ли? — Храмова най-искрено се изненада. — Не. Имаме достатъчно пари, свикнали сме да живеем скромно.

— Да не би мъжът ви да е играл в казината?

— Какво говорите, кракът му не е стъпвал там.

— Наталия Сергеевна, дано ме разберете правилно, но… Вие живеете на вилата през цялото лято, а Анатолий Леонидович е бил непрекъснато в града. Защо така? Защо не сте били заедно?

— На мен… Аз… — Храмова се поколеба. — Не издържам в града в тази жега. Не бива да се подлагам… на такива натоварвания…

„Господи, тя е бременна! — осъзна Настя. — Разбира се, как не се досетих веднага. Просто през цялото време стои седнала и не огледах тялото й. А може би още е в първите месеци и не й личи. Има право, да носиш дете в този задушен и нажежен бетонен кошер не е най-добрият вариант“.

— Дете ли чакате? — попита тя за всеки случай.

— Да. Бременна съм в третия месец. Няколко пъти забременявах, но помятах, затова с Толя решихме да не рискуваме и да се пазя от самото начало. Дори напуснах работа, за да не пътувам всеки ден с мотрисата. Стоях на вилата с бабата на Толя, там има борове, езеро и въздухът е хубав.

— А днес защо дойдохте в града?

Храмова вдигна тъжните си очи към Настя. Устните й трепереха.

— Домъчня ми за Толя. Изведнъж сърцето ми така се сви… Стори ми се, че ще умра, ако не го видя. Мислех, че това е от любов. Но сега разбирам, че е било друго.

Настя се върна в стаята, където Гмиря ръководеше огледа.

— … керамичен пепелник, в който има… дванайсет фаса от цигари „Кемъл спешъл лайтс“, двулитрова пластмасова бутилка с етикет „Вера“, в бутилката има прозрачна течност, с която е пълна на височина… Кой отмъкна линията? Дай я тук, крадльо… На височина две цяло и три сантиметра… Така, продължаваме нататък. Чашата с остатъци от прозрачна течност се намира до пепелника и до бутилката… От другата страна на масата има още една чаша, на пръв поглед суха и чиста, не се забелязват видими отпечатъци от пръсти и устни.

Гмиря не обърна внимание на Настя и тя отиде на пръсти в кухнята. Тук беше чисто, спокойно и прохладно. На масата стърчеше самотна бутилка вода от същата марка „Вера“. Бутилката бе пълна само до половината. А в стаята имаше почти празна бутилка и две чаши. Ясно. При Храмов е дошъл гост и като възпитан домакин той е сложил две чаши и пълна бутилка. Но гостът не е пил — очевидно жаждата не го е мъчила, и затова чашата му е останала суха и чиста. И какво излизаше — че докато е траяла срещата, Храмов е изпил почти два литра вода? Точно така излизаше. Горкичкият любител на водата!

Настя отиде бързо в стаята, където седеше неутешимата вдовица.

— Наталия Сергеевна, мъжът ви пушеше ли?

— Какво?

Храмова вдигна към нея пълните си с недоумение очи, сякаш бе забравила коя е тази жена и какво прави тук.

— Какво казахте?

— Мъжът ви пушеше ли? — повтори търпеливо Настя.

— Почти не пушеше… Можеше да изпуши една-две цигари само в компания, когато е на маса.

— Какви цигари пушеше?

— Леки. Носеха му отнякъде „Кемъл“ с ниско съдържание на никотин, оригинален, без бандерол.

— Спомняте ли си случай, когато Анатолий Леонидович да е изпушил повече от десет цигари за кратко време?

— За кратко време ли? Колко кратко?

— Например за два часа.

— Какво говорите! Това никога не се е случвало. Всъщност, докато работеше в следствието, разбира се, пушеше много, страшно много, особено когато стоеше вкъщи и чакаше да дойде някой или да му се обадят. Тогава палеше цигарите една от друга, непрекъснато димеше. В такива моменти беше много нервен, направо ставаше като изопната струна. А след това, преди две години, каза, че иска да бъде здрав на старини, и рязко намали пушенето. През последните две години пушеше съвсем малко. Един пакет му стигаше за седмица и дори за две.

Хубава работа! Дванайсет цигари и два литра вода, унищожени само за няколко часа сутринта. Кого ли е чакал Анатолий Леонидович с такова нервно раздразнение? И кой ли е дошъл в крайна сметка при него? Кой го бе накарал да нервничи толкова много по време на разговора? Очевидно не е бил някой приятел или клиент. Тогава кой е бил?

Настя отново отиде в стаята, където се извършваше огледът, приближи се до масата и се наведе над пепелника. И дванайсетте фаса бяха като братя близнаци, виждаше се съвсем ясно, че ги е гасила една и съща ръка с един и същ обичаен маниер. Разбира се, престъпникът може да е бил достатъчно хитър, за да пуши същите цигари от пакета на домакина и да ги гаси по същия начин, но това беше безсмислено, защото експертизата и бездруго щеше да докаже на кого е слюнката по фасовете и дали е само на Храмов, или и на някой друг.

— Каменская, помогни ми с документите — нареди Гмиря.

Докато Сергей Зарубин и Коля Селуянов обикаляха съседите с надеждата да намерят поне някого, който може да е видял и да опише сутрешния посетител в апартамента на адвоката, Настя събираше папките и документите от бюрото. Вече наближаваше полунощ и тя се сети, че не е предупредила съпруга си, че ще се прибере късно. Льоша сигурно й звънеше от Жуковски на всеки десет минути и полудяваше от притеснение. След неприятния епизод с младичката Юля, Чистяков два поредни дни се връща да спи в Москва и едва когато се убеди, че Настя се е успокоила, отиде при родителите си. „Интересно — помисли си Настя, — за какво ли се притеснява повече? Дали за това, че може да ми се е случило нещо, или за това, че съм тръгнала с друг мъж?“

— Борис Виталевич, може ли да се обадя? — попита тя Гмиря.

— А не може ли да не се обаждаш?

— Не може. Не предупредих мъжа си, че отивам на местопрестъпление. Нали знаете, ревността е най-разрушителното чувство. Защо трябва да тормозя човека напразно?

— Най-разрушителното чувство, Каменская, е завистта — каза поучително Гмиря. — Поискай разрешение от Мусин и ако вече е свършил с телефонния апарат, можеш да се обадиш.

Експертът Мусин й разреши да позвъни.

— Само внимавай да не се изцапаш — предупреди я той, — целият апарат е посипан с прах, свалях отпечатъци.

— Вече започвах да си мисля, че си избягала с някой пътуващ артист — каза с облекчение Чистяков, когато чу гласа й.

— И радваше ли се? — попита Настя.

— И още как. Тъкмо се чудех кога да направя предложение на нашата Юля — и ти пак ми се стовари на главата. Още дълго ли ще стоиш там?

 

— Дълго. Най-малко два часа.

— Как ще се прибереш вкъщи? Ще затворят метрото.

— Ще помоля Селуянов да ме докара, той е с кола.

— Не ставай нахална, Коля е младоженец, жена му го чака в топлото легло. Искаш ли да дойда да те взема?

Много й се щеше да каже „искам“. Горчивият вкус на внезапния страх, че само за миг можеше да загуби Алексей, още напомняше за себе си и Настя изведнъж осъзна, че трябва да се постарае да му каже и да направи веднага най-важното, защото, когато стане късно, няма да успее да поправи нищо. Тя си представи съвсем осезаемо как прегръща мъжа си и как му прошепва думите, които отдавна би трябвало да му каже, но не го правеше, тъй като смяташе това за празна и излишна работа, за нещо, което винаги можеш да направиш. Но можеше и да не успееш да го сториш. Ала сега беше почти полунощ и Жуковски се намираше доста далеч, а в девет сутринта Льоша трябваше да е на работа. И тя щеше да е последната гадина, ако приемеше джентълменското му предложение и го накараше да измине толкова път посред нощ. Въпреки че, от друга страна, макар Льоша да беше умерено ревнив, все пак той си беше ревнив и ако тайно искаше да се убеди, че жена му наистина работи, а не се въргаля в прегръдките на някой любовник, не биваше да го лишава от подобна възможност. Разбира се, Настя никога не му бе давала повод за ревност, но сега, след епизода с Юля, всичко можеше да се промени. Историята познаваше много случаи, когато единият от съпрузите подозира другия в изневяра и започва сам да изневерява единствено и само заради собствения си психологически комфорт. Един вид — ти не си ми верен, но и аз не стоя със скръстени ръце. И докато Чистяков изпитваше неудобство от нахалната постъпка на Юля, той подсъзнателно щеше да очаква, че жена му също може да му извърти някакъв номер. И тъй, въпросът бе дали тя има желание Льоша да дойде тук и да я заведе вкъщи?

— Искам — каза решително Настя. — Чистяков, ела да ме вземеш, искам да се почувствам като омъжена жена, чийто съпруг я посреща след работа.

Към един и половина през нощта огледът на местопрестъплението най-сетне приключи. Гмиря излезе пръв от жилището и хукна почти на бегом надолу по стълбите, трополейки с обувките си. Апартаментът на Храмови се намираше на втория етаж и нямаше нужда да използват асансьора. Селуянов излезе последен.

— Да те закарам ли? — попита дежурно той Настя, но по тона му ясно личеше, че се надява на отрицателен отговор.

— Надявам се, че няма да е необходимо. Не е изключено моят професор да ме чака долу.

— Охо! Това да не е прилив на нежност? — лукаво попита Николай. — Доколкото си спомням, досега не се е случвало такова нещо.

— По-скоро е прилив на ревност. А колкото до това, че досега не се е случвало такова нещо, трябва да знаеш, че винаги има първи път.

— А кой ревнува? Професорът ли?

— Не, Коля, ревнувам аз, а професорът има комплекс за вина на тази почва. Както и да е, не се задълбочавай в тези неща, просто се правим на ударени от скука. Една малка глупачка си е въобразила, че Чистяков си е изгубил ума по нея, и моментално ми го съобщи. Естествено Чистяков страшно се разстрои, мисли си, че сега ще престана да му вярвам и ще започна да го ревнувам, а от ревност хората вършат какви ли не глупости, включително започват да изневеряват, макар да нямат никакво желание за това, а го правят единствено и само заради идиотския принцип. А сега прецени кой има пристъп на ревност — аз или Льоша?

— При вас всичко е много сложно — поклати глава Селуянов. — Вие, интелектуалците, не можете да живеете простичко.

— А ти можеш ли?

— Вече мога — отвърна твърдо Николай. — Сега не мисля за нищо, просто обичам Валюша и се чувствам щастлив. А както ти е известно, щастието не стимулира умствената дейност. Нали казват, че истинският творец трябва да е гладен, за да може да сътвори шедьовър. Ситите хора не създават шедьоври. За да мислиш добре, трябва да си нещастен, а щастливците не мислят, те просто живеят. Разбра ли, гениална жено?

Той задържа вратата, пропускайки Настя да излезе навън. Колата на Гмиря, премигвайки с фарове, вече се отдалечаваше от блока. Настя видя на отсрещната страна на улицата, до колата на Селуянов, москвича на Чистяков. Самият Алексей стоеше до автомобила и оживено обсъждаше нещо със Зарубин. „Боже мой, ето го — помисли си тя и усети, че сърцето й се разтуптя, — стои жив и здрав, разговаря със Серьожа и дори и през ум не му минава, че все още не се е случило никакво нещастие. А пък аз осъзнавам какво щастие е, че близките ти хора са до теб, а не в гробището, че можеш да се насладиш на това, че те са до теб и че можеш да им кажеш колко ги обичаш и колко са ти скъпи. Колко добре стана, че го осъзнах навреме!“

Алексей я погледна изненадано, без да разбира защо Настя изведнъж се втурна към него, макар че нямаше причина да бърза и можеше да върви спокойно.

— Чистяков, толкова е хубаво, че те имам — прошепна тя, свряла нос във врата му и вдъхвайки аромата на одеколона му. — Ти си най-хубавото нещо в живота ми.

— Искаш да кажеш, че не можеш да се прибереш посред нощ вкъщи без мен, така ли? — пошегува се Алексей.

— Това — също. И изобщо без теб ще умра от глад. Хайде да си вървим.

— Ася, винаги съм ценил честността ти повече от умствените ти способности. Не ме карай да се съмнявам в това.

Тя се отдръпна и погледна мъжа си.

— Защо трябва да се съмняваш?

— Защото те обзема прилив на нежност само когато си направила някаква беля. А пък за такъв прилив на страстна любов, каквато ми демонстрираш в момента, изобщо не си спомням. Признай, какво си направила?

— Нищо, професоре, просто изведнъж оглупях и по тази причина станах неприлично искрена. Селуянов току-що ми обясни популярно, че щастливите хора обикновено оглупяват. Аз осъзнах колко съм щастлива, че те имам, и затова мозъкът ми отказва да работи. Престани да ми се подиграваш, защото ще се разсърдя.

Чистяков настани жена си в колата и преди да затвори вратата, се наведе към нея.

— Не бива да се самозалъгваш, скъпа, ти не можеш да ми се разсърдиш никога и при никакви обстоятелства.

Тя се разсмя.

— Не ти ли става гадно, че винаги си прав?

— Ни най-малко. Да си винаги прав до такава умна жена е достойно за уважение. То е престижно и авторитетно като държавна награда.

* * *

Както се полага при разследването на убийства, една от първите стъпки беше да се установят и да се проследят всички маршрути и контакти на потърпевшия през последните дни. Къде е ходил, с кого се е срещал, за какво е говорил. Жената на Храмов не можа да помогне с нищо за събирането на такива сведения, тъй като през последните две седмици не бе напускала вилата на брега на Клязминския язовир. За сметка на това много полезни можеха да се окажат Олга Ермилова и Георгий Дударев, тъй като Храмов предварително бе обсъдил списъка на лицата, които може да потърси, докато събира информацията за защитата на Дударев.

Самият Дударев не беше склонен да разговаря на тази тема, нагрубяваше Гмиря и му се репчеше. Основният лайтмотив на изказванията му беше идеята, че следователят не е в състояние да разкрие едно убийство и е арестувал невинен човек, така че нямаше защо да се захваща с друго убийство и да се опитва да забърка в него абсолютно невинния Дударев. А Олга Ермилова пък, напротив, разказа много неща, макар тонът й да бе повече от сдържан, а отговорите й — лаконични. Изпратиха при нея Селуянов, тъй като беше горе-долу на нейната възраст.

Олга разказа какъв вариант за защита по делото на Дударев е избрал адвокатът и какви хора с каква цел се е канел да разпита. След като приключиха разговора си, Селуянов не се сдържа и попита:

— Олга Василевна, защо ми разказахте това?

— Защото вие ме попитахте — отвърна кратко тя.

— Не е възможно да не осъзнавате, че давате в ръцете на следователя допълнителни козове. Вие искате Дударев да бъде освободен, което означава, че ще потърсите друг адвокат, а другият адвокат може да не избере същата стратегия на защита, защото следователят е предупреден, значи — въоръжен.

— Все ми е едно. Нека адвокатът да избере друга стратегия.

Селуянов замълча, обмисляйки думите й. Нещо в тази работа не му харесваше… Олга Ермилова не се държеше като вярна приятелка, която се стреми на всяка цена да помогне на любимия си, а като оскърбена жена, която иска да си разчисти сметките с онзи, който я е обидил. Дали пък Дударев не се бе провинил с нещо пред нея?

— Олга Василевна, ще ви задам един въпрос, който може да ви се стори обиден и оскърбителен, и може да не ми отговаряте. Но въпреки това ще ви го задам. Вярвате ли в невинността на Георгий Николаевич?

Настъпи мълчание и на Селуянов му се стори, че в стаята всеки миг нещо ще избухне. Най-сетне Ермилова му отвърна. И заговори с равен безизразен глас:

— Не, не вярвам в неговата невинност.

— Тогава защо се опитвате да го защитавате?

— Защото, освен вярата в невинността на някого, съществува и чувството за състрадание и дълг. Георгий ми се довери и ме помоли за помощ като близък човек и аз не мога да го подведа.

— Но с онова, което ми разказахте сега, вие не му помагате — отбеляза предпазливо Николай. — Така вие му вредите.

— А на вас? На вас помагам ли ви?

— Още не зная — призна си честно той. — Може би не ни помагате. А може и да ни помагате, ако разпитам хората, които ни назовахте, и науча за Храмов нещо, което ще хвърли светлина върху убийството му. Но няма никакви гаранции за това. Олга Василевна, разбирам, че правите жертва, но искам да знаете, че тя може да се окаже безсмислена.

Олга отново замълча за няколко секунди. А след това погледна Селуянов.

— Защо ми казвате всичко това? Нали отговорих на вашите въпроси — дори може би в ущърб на собствените си интереси и на интересите на Георгий. От какво сте недоволен? Защо ме измъчвате с този разговор? Не се бъркайте в живота ми, моля ви.

— Извинявайте — промърмори Коля, обзет от неудобство. — Нека се върнем към Храмов и хората, с които той е трябвало да разговаря. Вие ми назовахте познати на семейство Дудареви, които, според общия ви замисъл, биха могли да разкажат как Елена Петровна е била вярна на мъжа си и не е имала намерение да се развежда с него. А по какъв начин се канехте да докажете твърденията, че вашият мъж е знаел отдавна за отношенията ви с Георгий Николаевич? Ако не се лъжа, с това сте искали да компрометирате съпруга си като следовател и да докажете, че той е бил преднамерен, когато през първото денонощие от разследването е събирал доказателства за вината на Дударев. Как се канехте да направите това?

Олга въздъхна дълбоко и отмести поглед. Тя седеше в профил срещу Селуянов и гледаше през прозореца, зад който неподвижно бяха застинали клюмналите от жегата едри листа на клена. Дясната й ръка бе отпусната на коленете, а с лявата потропваше леко и ритмично по масата и в това потропване нямаше никаква нервност, а само някаква обреченост и безкрайна умора.

— Храмов трябваше да отиде при моята приятелка и да й предложи пари, за да даде такива показания.

— При коя приятелка? Кажете името й, моля ви.

— Не знам коя си бе избрал. Назовах му три имена и му обясних, че това са близки мои приятелки, които знаеха, че имам връзка с Дударев, но езикът ми не се обръща да им предложа такова нещо, още повече срещу пари. Анатолий Леонидович се посмя и каза, че те, разбира се, няма да вземат пари от мен и няма да се съгласят с такова нещо, но ще вземат от него, от чуждия човек, който може да ги убеди. Щял да се срещне с тях поотделно, да поговори, да ги прецени внимателно и едва тогава да реши коя от тях е най-подходяща за случая. Само че ме помоли да не им се обаждам и да не ги предупреждавам, че ще ги посети, защото някоя от тях като нищо можеше да се окаже прекалено честна и да сметне за необходимо да уведоми Михаил, преди да се е случило каквото и да било.

— Храмов каза ли ви с коя е успял да се види и какви са резултатите от срещата?

— Не, обади ми се и ми съобщи, че работата върви и че не бива да се тревожа за нищо. А след това изведнъж заяви, че се отказва от делото, защото трябва спешно да замине по семейни причини. Това е всичко.

След срещата си с Ермилова Николай дълго не можа да си възвърне обичайното шегаджийско и добро настроение. Имаше чувството, че е разговарял с жена, която току-що е погребала единствения си скъп човек и вече не й е останала нито една близка душа в целия свят.

Но колкото и зле да се чувстваше, той трябваше да работи, защото интимните преживявания на следователите не интересуваха никого, освен самите тях. И Селуянов се отправи към хората, които Олга Ермилова му посочи. Беше едва обед и до края на деня можеше да свърши още много неща. До шест часа вечерта той проучи четирима от шестимата души, с които е трябвало да се срещне адвокат Храмов, а към края на четвъртия разговор чувството на недоумение, което го обзе след първите две срещи, прерасна в чувство на силна тревога. Нещо не беше наред, изобщо не беше наред. Двата края изобщо не се връзваха, дори никак.

Когато към девет вечерта посети последния, шестия човек, той намери уличен автомат и се обади в службата. Каменская не беше там, домашният й телефон също не отговаряше, но за сметка на това успя да се свърже с Коротков. Юра никога не си тръгваше рано от работа.

— Ало, шефе! — извика бодро в слушалката Селуянов. — Къде е нашата подполковничка?

— Ако ме обиждаш, няма да ти кажа — сряза го моментално Коротков.

— Добре де, шефе.

— Не се приема.

— Тогава — началник.

— Ще ти се разсърдя.

— Юра, престани да се подиграваш…

— А, значи, когато искаш, можеш, но предпочиташ да се правиш на луд. Какво става? — смили се Коротков.

— Къде е Ася?

— Спешно ли ти трябва?

— Много спешно.

— При Стасов е. Каза, че не е ходила при Татяна от памтивека и че трябва да намери време и да я посети. Да ти кажа ли телефона там?

— Зная го.

— Коля, а не смяташ ли за необходимо да ме информираш какви са причините за това безумно бързане? Все пак аз съм ти началник. И май имам нещо общо с делото на Дударев.

— На ти сега, и таз добра. Ту се обиждаш, че те наричам началник, ту недоволстваш. Човек не може да те разбере, Коротков. И изобщо в случая не става дума за Дударев, а за Храмов.

— А не е ли все едно? Нали става дума за едно и също дело. Не увъртай, Коля.

— Юра, всичко е много смътно и неясно, не искам да те натоварвам предварително. Нека първо да поговоря с Ася, а утре ще ти доложим.

— Добре, убеди ме. Но го направете още сутринта.

— Тъй вярно, шефе!

— Ще те убия… — заплаши го Коротков.