Георги Коновски
Минало бешело (19)

19.

Любовните истории бяха като в латиноамерикански сериал. Все пак — пубери, напъпили и търсещи време и начин да изригнат.

О, какви ли не съм видял…

Някои — като при Светльо и Ивелина, завършиха с брак. Други…

Когато поех девети клас с 66 набор, поиска да се премести при нас едно момиче. Мариана изглеждаше добре — наскоро я видях, същата кльоща си е, бързорека, отракана. Както викахме като млади в първи клас — като резервното колело на джипа. Нали знаете — четирите гуми с грайфери са на колелата, петата е най-изтърканата, виси отзад. За зор заман.

Мариана си беше и е пъргава, бързодействаща, откровена до немай-къде. И си харесала Живко. Той — хубав, строен, но бавен, муден, мързеливичък…

Обаче, любов…

И поиска да се премести. Да смени езика — в нейния клас учеха английски, с немски. Частни уроци, скандали с класната, ходене при директорката, докара родителите си…

И нейната стана…

Не беше голяма промяната — едни учители им преподаваха, в едно училище. Но — тя е до Живко…

Освен в моя час. Веднага ги разделих. Зор — две седмици. После подписахме споразумение — тя го подготвя и контролира в час, аз им разрешавам да са на един чин.

Имаше полза…

После се разделиха. Живко почина. Млад още. Мариана си цъфти…

При 69 набор имаше даже битки за момчета. Биха се Мирослава и Донка. За Станислав. Биха се в междучасието, яростно — по женски. Скубане, писъци, размахване на ръце… Не могат такова шоО да ти изкелеферчат професионални артистки…

Те се биха, а отстрани ги гледаше Катя. И, когато завършиха, се омъжи за Станислав.

Истории много, много…

Помня Димо и Мариана. Живи и здрави са си, имат двама сина. Само дето единият беше в единадесети клас, когато се роди другият. И Мариана ми се вайка: „Ама, господине, какво ще кажат хората? На 38 години съм вече…“ Пък аз й внушавам — не ти пука! Дете иде! Радост! На колкото ще да си — ликувай и се готви. Ще го отгледате и него…

С Димо е свързана друга история. Не любовна, макар така да звучи. Час. Последен. Навън е тъмно. И изведнъж в стаята също става тъмно. Токът. Викове. И един момичешки: „Их, че кееееф!“. Обажда се едно момче: „Димо, какво й правиш, бе…“.

То беше режимът на тока. Ние навремето правехме разни шашкънии, ама сегашните не се сещат. Например, отвиваме крушката, слагаме мокра попивателна и завиваме обратно. Светва лампата, гори и… По едно време попивателната изсъхва, става изолатор. Лампата угасва…

Сега не се сещат за подобни работи. За които трябват и знания, и умения, и шантав акъл…

Много любовни истории имаше. И немалко завършиха с брак. Кой да ти мисли, че хубавият и умен Живко ще бъде бързо уловен от Ваня? Три години разлика, а в характерите разминаванията — такива, че явно са паснали идеално. Тя — бърза, действена, активна, понякога дори агресивна… Гледат си дъщерите, Живко е главата на семейството, Ваня е шията, която върти главата…

Неочаквано се взеха Албена и Мариан. За нея разказах — оранжевото маркуче. Комсомолски секретар, примерна, ученолюбива. Сега е учителка по литература. Мариан въртеше бизнес с баща си. Показвал ми е официални рецепти за кренвирши и салами. Само от четенето ставаш вегетарианец.

Живеят си, разбират се, всички грижи им отиват за сина. Да е жив и здрав…

До тях живее Мечо. Милен. Много трудолюбив. И обичан от класа си. Когато внезапно брат му — двайсетинагодишен, почина — на погребението бяхме много хора от випуска. Да го уважим, да го подкрепим в мъката…

Мечо е кръстник на Иван — сина на Албена и Мариан. И помага в грижите за него.

Учител стана и Диан. Тих, скромен, с изграждано постеренно и здраво мнение. Завърши история, беше в разни учреждения за закрила на детето. Нямам понятие какво точно е правил, но няколко пъти непознати го поздравяват, когато си пием кафето. И само споменава — на тия помогнал да осиновят дете, ония подкрепил при някакви проблеми с поколението. Сега преподава и при всяка среща основен въпрос е — какво още да измисли, за да привлече вниманието на учениците…

Да се върна на любовните истории. Които бяха много, много.

И да призная — доста от тях премълчах. Защото немалко завършиха с абитуриентския бал. Или малко по-късно.

Веско, например, си беше любовчия. Всеки срок — ново гадже. И по-малки, че и каки. Харесваха си го. А на бала се закачил яката за Станка, както виках на Станислава. Другото й име беше Кобрата. По характера. Звънкам й веднъж на стационарния, чувам глас и почвам: „Кобре…“. Отсреща: „Не е тя, баба й е“. Смутих се: „Извинявайте…“… „Ама нищо, нищо — тя си е такава…“.

Та тръгнаха на екскурзия след бала. В Одрин и Истанбул. Три дни и нощи. И, както разказва легендата — тия двамата три дни и нощи не излезли от стаята…

После тя замина да учи в Търново. Веско беше изгърмял на матурата — въпреки съветите ни (на родителите, на кака му, мои, на математика) беше избрал математика за втора матура.

Но и той замина за Търново. Заживели в една квартира. Обаче… Правилно, знаете го… Тя — цял ден на лекции, нови приятели… И не само… Той скучал, скучал…

И се разделиха…

По-късно идва на гости в училище. Предупредих учениците, че ще дойде един батко, разказах им тая история. Появи се той в средата на голямото междучасие и поздравява едно момче. Питам го после — комшии ли са? Не. Момчето било брат на Станислава?! А аз им разправям за „подвизите“…

Но и Димитър — братът, си беше любовчия.

Имам едно свойство — особено. Попадам все където не трябва. И когато не трябва.

Та си пия кафето и гледам през витрината — спира такси, наш Митьо отваря галантно вратата и… В таксито влиза Данчето от горния клас??? Качва се и той, прегръща я и потеглят…

Дето викаха едно време: хвани си кака — да те отрака…

После заминаха за Варна да учат. И се оказа, че Данчето била — чрез баща си — собственичка на апартаменти. А бащата морски капитан, все на път…

Викам му: „Мите, те това се вика прицелна любов!“

Но — това в рамките на шегата, де…

Като те удари хормонът…

Пак ще цитирам — тук червена точка, моля — едновремешна мъдрост: когато работи едната глава, другата спи…