Георги Коновски
Минало бешело (16)

16.

Цитат от днешни медии: „Едва 2% от българските деветокласници разбират дълги и сложни текстове“.

2% разбират дълги и сложни текстове???

Ами така е — клипово мислене. Вече не се набляга на възприемане, анализ, синтез и създаване на собствено мнение. Наизустяване и бързо забравяне.

Клипче — не могат да издържат цял смислен филм, радват се на минутни клипчета. Кратко, елементарно и ясно…

Което е много, много далеч от лично моите разбирания.

Първо — какво „четене“? То се учи в първи клас, във втори децата вече четат свързано. С това едновременно се работи върху разбирането. Както казах — класическото: възприемане, анализ, синтез, собствено мнение…

Затова държах на две неща — четенето и мисленето.

А четяха, ох как четяха…

Една от стимулиращите ми акции започна случайно. Имах свободен час в сряда, после последен при моите хора. Не стоях с цигара, не дремех, а отивах до една книжарница — на някакви си 500 — 600 метра. Точно тогава моята позната там получаваше новите книги. И, както си беше обичай с дефицита, ги разделяше: за тоя, за оня…

Отваряше ми, показваше откъде мога да си избера. И избирах. Само дето него ден видях много интересна книга с по-голям тираж. „Крайцерът «Юлисис»“ на Маклейн. Не е криминална, за войната, трагедията на английски моряци в Северно море. Нямах понятие каква е, видях само анонса. И си я взех.

После ми щукна нещо, попитах, каза ми, че имало доста, платих още две книги.

И отидох в час. Книгите бяха на бюрото, учениците взеха да ги разглеждат, попитаха защо са три, казах, че двете ще бъдат за някой приятел. Те зачетоха анонсите. И неколцина веднага предложиха да платят двете книги. Съгласих се…

На другия ден споделиха възхищението си — чели цяла нощ. То книгата е такава — завладяваща. Почнеш и не знаеш как да спреш.

Един колега — физик, Христо Петров, беше в командировка до столицата веднъж. Връща се и ме пита — чел ли съм „Четвъртият протокол“ на Форсайт. Харесвам автора — западняк, но с великолепен стил и последователно мислене. А тази книга е много интересна. Казах му. Сподели, че си взел спално място насам, обаче отворил книгата за приспиване… И не мигнал до сутринта. Докато не я погълнал…

Та така с някои книги…

От следващата сряда — след като обясних на книжарката ситуацията, вземах по две, че и по три книги от някои. Плащах ги, занасях ги в училище, момчетата и момичетата се юрваха към бюрото ми, грабеха, плащаха… Кога веднага, кога на другия ден.

Та станах — освен читалищен деец, и книгоразпространител. Четяха, четяха, четяха…

Точно тогава старият телевизор „Темп-6“ се скапа. Сложихме нов, а него префасонирах. Извадих чарковете, кутията огладих хубаво и занесох в кабинета. Сложих я до прозореца и напълних с книги. Втори екземпляри от хубави книги, дарения от завършили ученици и други придобивки. Започнах с малки сборници с афоризми и мъдри мисли, после разширих диапазона. Често за моя сметка. Нарекох артинсталацията „Книгата побеждава телевизията“.

Вземаха си книги, четяха… Една не се изгуби!

А с четящ човек по-лесно се работи върху мисленето… Много по-леко…

И много по-трудно. Защото вече е срещнал талантливи, често и гениални мислители — писателите. Така че от мен се иска поне нивото да поддържам, ако не и да съм по-оригинален. Ха състезавай се с класиците…

Но пробвах. Е, невинаги, обаче успявах да привлека вниманието…

Тогава ремонтирах кабинета отново.

Задната стена беше заета от грамаден черен шкаф — от пода до тавана, дълбочина около 80 сантиметра. Барем пет квадрата заемаше…

Дойде бивш ученик, разглоби шкафа, прибра домакинката дъските. Дойде друг — шпаклова стената, боядиса я. Дойде трети — оформи шкафове. Леки, почти въздушни. Използва горните малки шкафове, пребоядиса ги, сложи върху тях леки рафтове. Два шкафа — за ученически вещи и чанти, както и за книги.

На стената монтирахме табла — използвах пак стария шкаф, плотове боядисани. Боядисваха учениците. След училище, само по желание.

И накрая Илиян и Тошко докараха нови маси. За четири човека, не квадратни, а с овали, оформени хем да са удобни за писане — овалът се издаваше откъм дясната ръка, за подпиране, хем за разполагане на столовете. А друго момче дари столове. По мое желание — леки, бели, летни. Както обяснявах — да се чувстват учениците като в кафене, да не се депресират.

Директорът мърмореше, че не му харесвало, ама от математик какво да искаш? Той си знае само 2 x 2 = 4. Пък в живота то е и 3, и 5, понякога даже е 4…

Но това ремонтиране стана по-късно, при журналистическите паралелки…