Карли Филипс
Целуни ме, ако можеш (5)

Глава четвърта

Куп вървеше към жилището си и си подсвиркваше.

Подсвирква си?

Само заради една среща с Лекси, ако въобще това можеше да се нарече среща след всичките делови въпроси, които обсъдиха. Но компанията й бе истинско удоволствие. Вече си имаше уебдизайнер, партньор в разследването за пръстена и романтично увлечение. Нямаше никакво съмнение.

Взе стълбите по две наведнъж. Приглушената светлина във фоайето му подсказа, че съседите му — съпружеска двойка от едната страна и близка приятелка полицайка от другата — вероятно още не се бяха прибрали.

Тъкмо когато се канеше да пъхне ключа в ключалката, забеляза, че е леко открехната. Бравата беше разбита — от двете й страни зееха дупки.

Куп тихичко изруга. Живееше в сравнително спокоен квартал, но, по дяволите, липсата на портиер се отразяваше на сигурността. Тишината и инстинктът му подсказаха, че крадецът е офейкал. Той ритна вратата и влезе бавно. За всеки случай. Един бърз оглед потвърди опасенията му. Някой бе разбил жилището му и бе обърнал всичко наопаки.

За втори път тази седмица Куп се озова от другата страна на собствената си криминална хроника. Набра 911 от мобилния с надеждата, че в апартамента му ще има следа кой и защо го е направил.

 

 

През следващите няколко часа нюйоркската полиция си свърши работата — свалиха отпечатъци, потърсиха улики и записаха неговите показания.

Куп извади две бутилки „Кока-Кола“ от хладилника и предложи едната на Сара Риос, дежурния офицер, която случайно беше неговата съседка и близка приятелка.

Сара беше хубавица с дълга руса коса, големи очи и добро сърце. В униформа изглеждаше поразително. Като приятелка споделяше неговия вкус към книгите и филмите.

— На пръв поглед липсва ли нещо? — попита тя.

Куп прехапа замислено ъгълчето на устната си.

— Освен лаптопа ми? — Това бе първото нещо, което провери, и единственото, което липсваше. — Всичко останало е тук: телевизор, айпод, дори фотоапаратът си стои там, където го оставих.

— Извинявай, Куп. Но откога ти казвам да си сложиш по-сериозна ключалка.

— Благодаря, че не използва „нали ти казах“ — измрънка той.

— Мислиш ли, че е свързано с работата ти?

Той поклати глава. Кражбата на компютъра навеждаше на тази мисъл, но нещо не се връзваше.

— В момента не работя върху нищо значимо. Не ме преследва закона „Син на Сам“^[1].

Тя подпря бедро на подлакътника на канапето му.

— Не искам да съм груба, но дали не е намесена жена? Някоя от почитателките на „Ергенски блог“? — Сара неуспешно се опита да прикрие усмивката си зад бележника.

— Умница. Жените в този град са отчаяни, няма съмнение. — Той й разказа за парфюмираните писма и бельото, които бе изхвърлил на боклука. — Но ако е така, не трябваше ли да я открия в леглото си, вместо да изчезва с лаптопа ми?

— Има логика. Ще знаем повече след тестовете. Момчетата вече приключват — каза тя, посочвайки към оперативния екип. — Ако забележиш, че липсва още нещо, обади ми се. Знаеш как е. Понякога съвсем малка подробност, която ти се струва незначителна, решава случая.

Той кимна.

— Наясно съм. — Всеки ден се занимаваше с това.

— Кой е умникът сега? — подхвърли тя с усмивка.

— Може ли да не се вдига шум по въпроса? Само това ми липсва.

Тя поклати глава.

— Наясно си. Ако не твоят вестник, то друг ще го направи. Засега ти най-много се доближаваш до идеята за знаменитост в този град. Докато не се появи нещо по-значимо, „Ергенски блог“ ще е новина номер едно. — Тя го потупа съчувствено по рамото, макар че това никак не му помагаше. — А какво става с обира, който предотврати? — попита Сара.

— Знаеш по-добре от мен, че това е лесен случай. Онзи тип не можа да плати гаранцията и още си е заключен.

Сара погледна партньора си, който й сочеше вратата.

— Ще проверя, като ми свърши смяната. Звънни, ако се сетиш още нещо.

Той кимна.

— Благодаря, съседке.

След като си тръгнаха ченгетата, Куп пооправи канапето и масата, всичко друго заразя както е. Седна, вирна крака и отпи голяма глътка сода. Като се облягаше назад, нещо остро го бодна в бедрото.

Пръстенът.

Как не се сети по-рано?

Куп го измъкна от джоба си и го заоглежда. Парченцата от пъзела започнаха да се нареждат. Току-що откри, че бижуто има стойност. Бяха го показали по всички местни новини, информацията беше в блога. Изведнъж и Лекси, и Рики започнаха да проявяват интерес.

По време на обира Лекси бе с него, видя пръстена и нямаше причина да си мисли, че няма да се споразумеят. Не му приличаше на крадец, нито на човек, който би наел някого да обърне къщата му наопаки, след като й беше обещал да донесе бижуто на срещата.

Затова пък Рики Бърнет беше една голяма загадка. Куп вече бе отказал да му върне пръстена. Толкова усилия за една стара дрънкулка! Дали причината не беше стойността му? Или историята му?

Или това си беше случаен обир, който не беше свързан със случващото се в живота на Куп?

Той нямаше никаква представа, но знаеше, че бе време да разбере дали бе заради пръстена. Първата му работа сутринта щеше да бъде да се обади тук-там. Все някой щеше да му подскаже нещо, без да привлича внимание към факта, че бижуто е било крадено. После щеше да го прибере в трезора на банката.

За всеки случай.

 

 

Лекси се събуди от слънчевата светлина, проникваща през прозореца, и тихата песен на Пери Комо, долитаща от CD плейъра в кухнята. Баба й обичаше Пери Комо.

Трябваше някак да повдигне пред баба си въпроса за историята на колието, без да събужда подозрението й с нездравото си любопитство. Но преди да реши как, си искаше кофеина.

Лекси прешляпа боса, по тениска към кухнята, копнееща за чаша кафе. Минавайки край кабинета, забеляза баба си, прегърбена пред компютъра, а до нея стоеше Силвия.

— Добро утро — измрънка Лекси.

Двете жени подскочиха.

— Боже, уплаши ме! — каза Шарлът.

— Добро утро, миличка — отговори Силвия. — Иди си сипи едно кафе, за да дойдеш на себе си, и после ще поговорим.

В кухнята Лекси си наля от горещата течност и добави мляко. През цялото време от другата стая долиташе някаква разправия. Лекси не се напрягаше да различи думите, тъй като Шарлът и Силвия постоянно спореха за какво ли не — от марката боя за коса до цвета на колодата карти.

Отпи няколко глътки горещо кафе и кофеинът потече по вените й. Изчака още няколко минути да се наслади на сутрешния си ритуал и когато й светна пред очите, реши, че вече може да се присъедини към баба си и приятелката й.

— Здрасти! — каза Лекси и ги целуна поред.

— Ето ти я, с бистър поглед и наперена опашка. — Баба й я щипна по бузата. — Опитах да те изчакам миналата нощ, но се чувствах като пребита.

Лекси се усмихна.

— Имаш нужда от сън.

— Разкажи за срещата! — продължи баба й.

— Още снощи ти обясних, че не е среща. Беше по работа, за един проект. — Лекси го каза по-убедително този път.

И наистина щеше да работи по сайта на Куп. Както, между другото, и по самия него.

Изведнъж в съзнанието й ясно изплува споменът как коляното му се докосна до нейното. Силните му пръсти, обвили ръката й, палецът му, лениво описваш кръгчета по кожата й, тръпките, които полазиха по тялото й. Този мъж й въздействаше толкова силно, че трябваше специално да внимава. Крайната й цел бе да се сдобие с пръстена независимо през какви изпитания трябваше да премине.

— Виж, Силвия, тя се изчервява! — извика баба й, сочейки към лицето й. — Просто клиент, разправяй ги на задника ми!

— Ти продължавай да лапаш прясно сирене, пък ще видиш какъв ще ти стане задникът — каза й Силвия, преди да се обърне към Лекси: — Но баба ти е права.

Силвия докосна с пръст лицето й.

— Ами да. Червена си като домат.

Лекси завъртя очи.

— Вие, двете, май си нямата друга работа. — Лекси се съсредоточи върху екрана зад тях. — Та какви ги вършехте тука, преди да стана? Упражнявате ли се? — попита тя.

— Ами… аз…

— Ние само…

Лекси надзърна между пелтечещите жени, но скрийнсейвърът й попречи да види какво става. По екрана танцуваше триизмерният надпис Born Free^[2].

Присви очи.

— Това не съм го слагала аз. — Можеше да го направи само някой с доста умения и компютър Мак.

— О, аз го направих — сепна се Силвия. — Исках да докажа на баба ти, че съм по-умна от нея. Докато ти й даваш частни уроци тук, аз взимам моите в магазина на „Епъл“. И воала^[3]! — И тя замахна артистично към екрана. — Опитай това, госпожице Гъди-гъди Ергенски блог — ухили се Силвия, явно горда със себе си.

Тази демонстрация на високомерие разсмя Лекси.

— Бабо, трябва да стъпиш на педалите, ако искаш да поддържаш ниво.

— Ще ти покажа аз, госпожо Фръц-фръц — заяви Шарлът на приятелката си. — Само гледай какъв компютърен виртуоз съм станала благодарение на внучката си. И като стана дума за нея — ти откога започна да лъготиш баба си?

— Да лъготя ли? — Лекси сбръчка нос, объркана от обвинението.

— Срещата с гадже, което не било никакво гадже, всъщност е нещо много повече. — Шарлът я прониза с онзи поглед, който като малко момиче я караше всичко да си признае само за да избегне задължителните уроци по фигурно пързаляне. Баба й се добираше до истината, после помагаше на Лекси да се измъкне от тренировките и да ходи по музеи зад гърба на родителите си.

— Бабо, дай да се разберем! За какво говориш?

— Снимките не лъжат. Не само, че си имала среща с гадже снощи, но и той е бил онзи сексапилен журналист от „Ергенски блог“. — Шарлът повдигна вече изписаните си вежди. Всеки път успяваше да се нагласи още преди Лекси да се събуди.

— Снимки ли? — предпазливо попита Лекси. Шарлът и Силвия се спогледаха. С едно движение на мишката екранът се отвори.

Лекси нагласи очилата си и се наведе напред. Заглавието на сутрешното издание на „Ергенски блог“ гласеше: „Най-новият ерген не се помайва. Ще последва ли годеж?“ и отдолу се виждаха две снимки. На първата Куп показваше пръстена на Лекси. На другата Лекси си бе сложила въпросния пръстен, а Куп я наблюдаваше усмихнат с обожание.

— О, Боже! — промълви Лекси. Не бе забелязала някой да ги снима. Да му се не види, хората умеят да се спотайват!

— Виж го колко запленен изглежда! — замечтано отбеляза Силвия.

Запленен? Преди Лекси да успее да отговори нещо, баба й се приближи и я бутна по рамото.

— Как не те е срам да лъжеш старата жена? — И тя сложи ръка на сърцето си.

Силвия отново се захвана да сърфира из нета.

— Стига си драматизирала, бабо! Не те излъгах. Той ми е клиент. Правя му сайта.

— А пръстена?

Лекси се надяваше да не се изчерви отново и да се издаде.

— Просто ми го показа.

— Наистина ли прилича на колието ми? — попита Шарлът.

Два чифта очи се впериха в нея в очакване на отговор.

— Всъщност има прилики. — Лекси не искаше да подклажда надеждите на баба си, в случай че пръстенът се окаже краден и трябва да бъде върнат. Докато не научеше повече, не можеше да причини болка и разочарование на възрастната жена. — Но има някои разлики. Интересно как колието е попаднало у дядо.

Шарлът и Силвия се спогледаха дълго и многозначително. Двете направо четяха мислите си, което оставяше Лекси да гадае отговора.

Шарлът се покашля.

— Дядо ти го получи като заплащане за извършени услуги.

— Транспортни услуги? — попита Лекси. Дядо й беше работил като шофьор в различни богаташки семейства през годините.

Шарлът кимна.

— Та кога ще мога да го видя? — попита тя.

— Пръстенът ли? — зачуди се Лекси.

— Не, глупаво момиче, твоя кандидат? Искам да се запозная с мъжа, за когото ще се омъжиш! После той може да ми покаже пръстена.

Лекси завъртя очи и размаха ръка пред баба си.

— Не съм сгодена, бабо!

— Снимките не лъжат — повториха в един глас Шарлът и Силвия.

Мислите им се движеха по една линия и Лекси осъзна, че темата за Куп беше удобно средство баба й да избягва темата за колието.

Лекси затвори очи и започна да брои наум до десет, като дишаше дълбоко, както я бе научил инструкторът й по йога.

— Ще видя какво мога да направя — каза тя, за да си спечели време.

В никакъв случай нямаше да им доведе Куп. Това щеше да създаде доста усложнения, за които още не бе готова.

— Хубаво! Само кажи кога и ще се приготвя.

Лекси се опита да се усмихне.

— Нещо против да прочета новините онлайн? — попита тя с надеждата да сложи край на темата за Куп.

Двете жени се отдръпнаха и Лекси седна на стола. Никакви количества кофеин не биха могли да я подготвят за торнадото на Шарлът и Силвия.

Тя кликна върху „Дейли Поуст“ — вестника на Куп, за да хвърли поглед на криминалната хроника. Искаше да научи нещо повече за статиите и работата му, но беше шокирана от едно още по-смущаващо заглавие.

„Криминален репортер от другата страна на линията — отново“. Апартаментът на Куп бил разбит миналата нощ. Не се даваха много подробности. По-нататък статията припомняше героичната проява на Куп, избора му за най-известен ерген и някои разсъждения за отношенията му с „неизвестната засега жена от снимката“. Поне все още запазваха анонимността й.

Вниманието на Лекси се насочи към обира и времето, в което е бил извършен — преди или след срещата им? Ако е било след това, имаше вероятност пръстенът да е откраднат. При тази мисъл стомахът й се сви, но повече се притесни, че Куп може да е пострадал.

Лекси се извини и се втурна към банята.

Следваща спирка — апартаментът Куп, за да провери него и пръстена.

 

 

Куп живееше сравнително наблизо до баба й и Лекси се метна на метрото, а в 9:30 вече беше на неговата спирка.

Хвърли един бърз поглед на сградата, преди да се качи по стълбите, пошляпвайки с чехлите си на всяко стъпало.

Натисна звънеца и зачака.

Никой не отвори. Позвъни отново. И отново. После силно почука за по-сигурно. Тъкмо се канеше да му звънне от мобилния си — което вероятно трябваше да направи от самото начало — когато се отвори съседната врата.

Една привлекателна жена в полицейска униформа подаде глава.

— Търсите ли някого?

Въпреки дребничкия си ръст тя излъчваше авторитет, който Лекси не можеше да пренебрегне.

— Сам Купър — посочи тя вратата на апартамента му.

Онази жената огледа Лекси от глава до пети. Очевидно я преценяваше, преди да реши да й отговори.

— Той излезе рано тази сутрин и не съм сигурна дали се е върнал. А може да е под душа. — Тя се прозя. — Бях нощна смяна и тъкмо се канех да поспя.

— Извинете. — Лекси отстъпи назад. — Ще му се обадя по-късно.

Но съседката се облегна на рамката на вратата със скръстени ръце и никак не бързаше да се прибере.

— Ако ми кажете името си, ще му предам, че сте го търсили.

Преди Лекси да успее да отговори, врата на Куп се отвори широко.

— Мога ли да се присъединя? — попита той.

— Имаш посещение — отговори съседката през поредната прозявка. Покри устата си с ръка. — Отивам да спя. Ще се видим по-късно. Изглежда имаме да обсъдим доста работи. — Прекалено проницателният й поглед се спря отново върху Лекси, после жената наклони глава и се прибра.

Смутена, Лекси се обърна към Куп с намерението да му задава въпроси, но като го погледна, всички мисли излетяха от главата й. Той стоеше пред нея само по избелели дънки с разкопчано горно копче, а нагоре се виждаха плочките на корема му, загорелите гърди и небръснатото му лице. Тя забрави за съседката, забрави защо беше дошла. Леле, не помнеше дори как се казва!

— Ще влезеш ли? — попита той.

Лекси кимна. Поне това успя.

— Добре. По-добре, отколкото да говорим в коридора.

— Или да безпокоим съседката — добави Лекси.

— Това е Сара. Работи в полицията и както каза, беше нощна смяна. Няма да е толкова докачлива след няколко часа — обясни той с явно дружелюбен тон.

Прониза я ревност — необичайно и нежелано чувство, когато ставаше дума за мъже. Допадаха й неангажиращите отношения. Не онези, събуждащи какви ли не чувства.

Куп я покани в апартамента и завъртя новата ключалка на вратата.

Сигурно до късно през нощта се беше разправял с полиция и ключар, помисли си тя.

— Та какво те води насам? — попита той. — Не, че имам нещо против, но предполагах, че ще изчакаш ден-два, преди да се обадиш.

Новината за обира я беше хвърлила в паника и тя се бе втурнала натам, без да помисли. Срещата със съседката, която очевидно беше наясно, че той става и излиза рано, подсети Лекси, че си има свой живот, и това я накара да се почувства като глупачка, че бе дошла неканена.

И ето ти я в компанията на полугол мъж, когото познаваше едва от вчера и който вероятно не се нуждае от вниманието й. Лекси винаги реагираше импулсивно, емоционално, без много да му мисли. Въпросите задаваше по-късно. Но дори и на нея това й идваше малко в повече.

Тя се покашля.

— Прочетох за обира миналата нощ и се притесних. Но явно си добре, така че ще вървя. Все пак кажи ми, откраднат ли е пръстенът?

Той поклати глава.

— Обирът е станал, докато сме били навън. Заварих това, когато се върнах. — Той посочи с ръка към безпорядъка в цялото жилище.

— Съжалявам. Радвам се, че си добре. Виждам, че дойдох в неподходящ момент — излизаш от банята и всичко останало. Ще тръгвам. Сега е твой ред да се обадиш. — Обърна се да си върви, преди да издрънка още нещо и да се направи на още по-голяма глупачка.

— Ей! — Куп сграбчи рамената й и я завъртя към себе си. — Не бягай! Моля те! Каза, че си се притеснила за мен. — Сякаш му беше приятно заради това.

Тя кимна, все така напрегната и притеснена.

— Тогава определено не трябва да бягаш. Полицаите записаха показанията ми, Сара провери как съм тази сутрин, но имам нужда от приятел — призна той с усмивка.

Тя повдигна вежди.

— Сара не е ли приятел? — Още с изричането на това ревниво изказване я връхлетя дежавю и Лекси осъзна проблема — защо се бе втурнала насам и защо така внезапно искаше да избяга.

Вече бе загубила един важен мъж в живота си заради жена, чието присъствие бе подценила. Просто приятелка, бе обяснил Дрю за дамата от Париж. И докато Лекси се наслаждаваше на прочутите музеи в Града на любовта, Дрю бе отскочил за бърз обяд със старата си приятелка. Веднага след това й съобщи, че остава в Париж с жената, която така и не успял да превъзмогне.

А Лекси продължи пътешествията си сама с двата бързи урока, които бе получила. Колкото и кратка да бе връзката й с някой мъж, той трябваше да е напълно освободен от минали отношения. Освен това трябваше поне да уважава, ако не можеше да разбира, живота й. Дрю се беше издънил и по двете линии. Дълбоко я бе наранило обяснението му, че приятелката му Стейси му подхождала много повече от номад като Лекси.

— Сара ми е съседка и приятелка — отвърна Куп, недоловил чувствата й. Никак не изглеждаше притеснен от въпросите й. — Но ти се надявам да бъдеш нещо повече. Остани! Моля те!

Дрезгавият му обаятелен глас я накара да каже малко по-спокойно:

— Става.

Той кимна с глава.

— Добре, защото ми писна от безсъние. За втори път тази седмица съм герой в собствената си криминална рубрика и мразя това.

Лекси въздъхна и намести очилата си. Искаше й се да остане тук с него, но първо трябваше да обясни странната си реакция.

— Обикновено не се бъркам в чужди отношения, но трябваше да се уверя, че ти и Сара сте просто приятели. Изглежда тя добре познава сутрешните ти навици, а и ме гледаше някак… не знам точно.

— Като ченге, чийто съсед е бил обран миналата нощ? Или като приятел, който се опитва да прецени жената, с която съседът й се обвързва? — Той посегна към ръката й.

Тя не се отдръпна.

— Чувствам се тъпо — промърмори Лекси. След Дрю не й се беше случвало да прилага правилата си. Защото нито един мъж оттогава не я бе впечатлил така силно и дълбоко като този.

— Недей! — Куп я поведе навътре в разхвърляната стая и я дръпна на дивана в центъра. — Ако се притесняваш, че между мен и Сара има нещо, много ще се радвам. Както се радвам и че си тук. — Той прокара пръсти през къдриците й, бавно свали очилата й и се вгледа в очите й.

— Ти как си? — попита тя, като си спомни защо всъщност бе тук.

— Досега не съм се замислял какво причинява работата ми на хората, за които пиша. Но вече два пъти бях на тяхно място и не мога да кажа, че много ми хареса. Все едно съм гол.

— Какво би те накарало да се чувстваш по-добре? — попита тя, като се доближи.

— Това. — Хвана ръката й и опря дланта й на гърдите си, върху сърцето си. После се наведе към устните й и страстно я целуна.

Вкусът на мента и свежото ухание на тялото му завладяха сетивата й. В устата си усети езика му, който пламенно докосваше достъпното и копнееше за невидимото. Знаеше точно как да й въздейства с целувките си. Нежно захапа долната й устна и нещо дълбоко в корема й потръпна. Прокара език по ухапаното място и предизвика тръпки още по-надолу. Бельото й се навлажни от страст и тя притисна бедра, за да не скочи в скута му за онова, което силно искаше.

Той зарови пръсти в косата й и дръпна главата си назад, което му позволи да проникне по-дълбоко в устата й. Тя сви пръстите на ръката си в опит да се вкопчи в голата му кожа.

До съзнанието й долетя далечен звън на телефон, но веднага го забрави. Явно и той не се интересуваше кой се обажда, защото повдигна ризата й и обви кръста й с големите си длани. Плъзна ги нагоре и се спря до ластика на сутиена й. Захапа гърдите й през плата и набъбналите й зърна изпъкнаха отдолу.

Точно тогава се включи телефонният секретар и в стаята се разнесе силен мъжки глас:

— Ей, братле, прочети вестника. Ще има ли годеж? — Последва гръмко кикотене. — А е и добра реклама за бара на татенцето. Блогърът точно го е казал. Доскоро.

Лекси се отдръпна от Куп. И двамата дишаха тежко. Погледът му беше трескав и влажен и тя се зачуди дали изглежда също така замаяна. Бързо се сближаваха. Обикновено Лекси не допускаше лесно до себе си никой мъж особено след Дрю, но отношенията й с Куп сякаш си имаха свой ход и съвсем скоро двамата щяха да… Тя нарочно прекъсна мислите си. Тялото й още потръпваше от тази целувка. Докъде ли щяха да стигнат, ако не ги бяха прекъснали?

Съобщението й напомни какво не бяха обсъдили.

— Споменах ли, че според блогъра ще има годеж?