Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Най-приемливи ергени (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kiss Me If You Can, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране
Интернет
Корекция и форматиране
Regi (2020)

Издание:

Автор: Карли Филипс

Заглавие: Целуни ме, ако можеш

Преводач: Анета Макариева-Лесева

Издание: първо

Издател: Санома Блясък България

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: Инвестпрес АД

Редактор: Мая Жилиева

Коректор: Мая Жилиева

ISBN: 978-954-399-001-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11073

История

  1. — Добавяне

Глава осемнайсета

Лекси не спа дълго. Събуждаше се от кошмари за сервитьора и покушението. После не можеше да мигне от спомените за секса с Куп. Както и за недвусмислените му думи.

Наистина ли се бе надявала, че той ще зареже живота си, за да тръгне да странства по света?

Тъкмо това бе основният проблем. Колкото и да обичаше пътешествията, беше време да приеме реалността. Тя беше на двайсет и девет, имаше успешна кариера, значителна сума по сметка, възрастна баба и нищо друго свое.

Когато Шарлът си отидеше, какво щеше да й остане? Какво очакваше от бъдещето?

Спомни си за Сара, която едва познаваше, но която веднага бе заковала проблема. Тя бягаше. А вече беше време да порасне.

Лекси се изкъпа, облече се и тръгна към кухнята. Баба й седеше на масата все още по халат.

— Добре ли си? — попита я Лекси.

Баба й кимна. Не скочи да я поздрави както обикновено.

— Аз трябва да те питам това.

— Добре съм. — Лекси опипа врата си. Беше сменила прекалено широкия бинт с по-тесен. Все пак имаше само драскотина, която щеше да мине за нула време.

— Голямо преживяване имахме миналата нощ. — Лекси си сипа чаша кафе и доля на баба си.

— Можехме да минем и без онзи с ножа — уточни баба й.

Изглеждаше още по-стара.

И уморена.

Лекси докосна съсухрената й ръка.

— Имаш ли новини от Куп? — попита я Шарлът.

Лекси поклати глава.

— Още не… чакай. — Тя изтича в стаята си, за да провери телефона. — Не работи.

Шарлът смръщи вежди.

— Наистина ще трябва да се откажеш от този досаден навик да не си зареждаш телефона.

— Знам. — Тя остави безполезната машинка на масата.

— Той не би ли дошъл направо тук, ако имаше новини? — попита баба й.

— Съмнявам се, че би искал да те събуди толкова рано. Прегледа ли вече вестника? — попита Лекси.

Шарлът поклати глава, тръгна към коридора, отвори вратата и се върна с вестника.

— Бях прекалено изтощена тази сутрин. Ето го. — Плъзна го по масата. — Кажи какво пише.

Лекси смъкна найлона и прегледа първата страница. Забеляза заглавието на Куп. Надяваше се, че е потънал в работа, а не чака в някоя болница новини за Сара.

Запрепуска през редовете и изпита облекчение.

— Бившият партньор на Сара се е намесил и я е измъкнал — прочете тя. — Наранила си е коляното. Отново, както пише тук. Рисковете на професията, казват. Чувствам се ужасно! — Лекси знаеше колко обича професията си Сара.

— Горкото дете! — обади се Шарлът. — Трябва да изпратим цветя!

Лекси се усмихна на грижовната си баба.

— Непременно.

— Ами сервитьорът?

Тя продължи да чете.

— Партньорът на Сара Рейф Манкузо беше сериозно ранен, но животът му е вън от опасност. Чакай! Чуй това! Според полицията въпросният сервитьор се е оказал мъжът от серията обири, извършени напоследък по големи събития и колекционерски форуми в града. Свидетел го е разпознал и като шофьор, който блъснал пешеходец и избягал!

Шарлът възкликна шокирана.

— Тук пише, че сервитьорът е знаел, че ако го хванат, ще бъде съден за убийство, затова в паниката си ме е похитил и е избягал. — Лекси пусна вестника.

— Боже мили!

Лекси кимна.

Двете замълчаха за няколко минути да осмислят новините.

— Трябва да говоря с теб — най-после каза Лекси.

— Аз също. — Баба й я погледна със сериозно изражение на лицето.

— Възрастта има предимство пред красотата — разсмя се тя.

Баба й също се изкиска.

— Добре. Първо аз. Ще бъде много глупаво от твоя страна, ако изпуснеш Куп. А моята внучка не е глупачка.

Лекси дълбоко въздъхна и кимна.

— Права си.

— Така ли? — изненада се Шарлът.

Лекси сви рамене и добави:

— Разбира се. Трябва да съм истинска глупачка, ако оставя Куп да си тръгне. Но съм жена в трансформация.

Тя разказа на баба си за предложението, което направи на Куп, като пропусна онази част със секса.

— Изобщо не помислих за чувствата му или за неговия живот. Просто ги пренебрегнах. Не бях планирала да го питам. Просто се случи.

— И той не го прие добре, хм?

Лекси подпря брадичка на ръката си.

— Никак. Стигнахме до задънена улица и двамата се оттеглихме всеки в своя ъгъл. После онзи ме похити и видях живота си като на лента. Моят празен живот. — Тя дръпна една хартиена салфетка и започна да я къса на малки парченца. Не беше лесно да си признае грешките.

Шарлът се облегна назад върху възглавничката на стола си.

— Ако твоят живот е празен, има едно просто решение. Запълни го! Моят живот беше пълен, но щеше да е още по-добре, ако дядо ти беше жив. Или ако си бях дала втори шанс — каза тя замислено.

— Съжалявам.

Шарлът поклати глава.

— Недей! Аз съм си минала по пътя. Но едно нещо запомни от мен. Живей всеки ден пълноценно! Прави така, че когато дойдеш на моите години и погледнеш назад, да не съжаляваш за нищо.

Лекси се усмихна.

— Мъдра жена си ти, бабо.

— Сега кажи ми онова, което не знам — подкани я Шарлът.

— Като начало ще трябва да направя някои промени. — Лекси въздъхна дълбоко. — И колкото и да ми харесва да живея при теб, време е да си намеря собствен дом.

Баба й облещи очи.

— Моето птиченце най-после ще отлети от гнездото! — Шарлът притисна ръце към гърдите си. — Мислех, че този ден никога няма да настъпи.

— Не си ли разстроена? Няма ли да имаш нужда от мен?

Шарлът махна с ръка, отхвърляйки тази мисъл.

Лекси стана от стола и прегърна баба си.

Изведнъж си представи живота без Шарлът и защитната мрежа, която пускаше около нея. Но вместо да се изплаши, усети трепетно очакване.

— А къде виждаш връзката между Куп и новия си дом? — попита я баба й.

— Не съм сигурна. — Лекси срещна изпитателния й поглед. — Но това решение е свързано с моето бъдеще. Независимо какво той ще реши.

Шарлът се усмихна.

— Толкова се гордея с теб!

Както винаги нейното възхищение и одобрение разтопиха сърцето на Лекси.

— Какво да кажа? Имам най-добрата учителка.

— Със сигурност.

Лекси изля недопитото си кафе в мивката, изплакна чашата и я сложи в съдомиялната машина.

— Трябва да изляза за малко.

Шарлът придърпа реверите на халата си:

— Къде? — попита я тя.

— Където отивам винаги когато трябва да помисля.

Лекси имаше планове за бъдещето. Куп трябваше да реши дали иска да ги сподели с нея.

 

 

Куп не можа да заспи. Беше пуснал статията си в сутрешния брой и се захвана с материал за следобедния. Беше звънял няколко пъти на мобилния на Лекси, но явно пак беше забравила да зареди проклетата машинка. А 6:00 сутринта беше прекалено ранен час да буди Шарлът.

От мига, в който сервитьорът бе опрял нож до гърлото й, той осъзна, че не може да живее без нея. Ако това означаваше да я следва по света, така да бъде. Поне щяха да бъдат заедно. Може би ако се откажеше от работата си, щеше да освободи творческата си енергия. Много се надяваше на това, защото спестяванията щяха да свършат и тогава как щеше да покрива сметките си.

Озова се на прага на вратата й с цветя в ръка. Шарлът му каза, че Лекси не си е вкъщи, и прие цветята с радост.

— Къде мога да я намеря? — попита Куп.

— Където винаги отива да поразмисли — отговори Шарлът.

— Нарочно ли ми даваш тази загадка? — попита я той.

Тя го щипна за бузата.

— Не, разбира се. Казвам само това, което знам. Ако си толкова интелигентен, колкото си мисля, няма да е проблем да я намериш.

Куп завъртя очи.

— Отивам! — Към единственото място на света, където би могла да бъде.

Лекси се настани на пода с гръб към витрината и панорамата на града. Навън валеше и малко хора искаха да гледат града през мъглата. За нея нямаше значение. Тя беше над облаците и това й стигаше.

Включи айпода си, пъхна слушалките в ушите и обърна вестника на страницата за недвижими имоти. Имаше голям избор. Апартамент или къща. В града или в покрайнините. Наем или покупка.

Сърцето й заби лудо при мисълта да си има собствено жилище. Неща, които да я връщат у дома. Любими дрънкулки. Картини. Книги.

— Извинете, това не е обществена читалня — дочу тя приглушен глас.

— Знам — отговори Лекси, без да вдига поглед.

— Не е и кафене.

Лекси смръщи вежди.

— Не преча на никого. Има още много прозорци. И без това нищо не се вижда.

Някой подритна крака й.

— Хей! — Тя вдигна поглед, готова да се разправя с досадника, и срещна познати прекрасни сини очи. — Куп! Какво правиш тук?

Но още докато го питаше, пулсът й се ускори, защото разбра, че е запомнил любимото й място.

— Защо мислиш съм тук?

— Търсиш ли ме? — с надежда в гласа попита тя.

Той кимна и я погледна мило.

— Как е Сара?

— Доста я боли коляното. Притеснява се дали ще се възстанови напълно. И е в скапано настроение. Но и двамата с партньора й ще се оправят и това е най-важно — отговори Куп. — Нещо против да се присъединя към теб?

Лекси посъбра вещите си и му направи място.

Куп се настани на пода до нея с гръб към витрината. Дългите му крака бяха опънати напред, а бедрото му се допря до нейното.

Топлината от допира се разля по тялото й чак до стомаха й и по-надолу.

— Как разбра къде съм? — попита тя.

Той се обърна и я погледна в очите.

— Баба ти ми каза, че си там, където винаги отиваш да си събереш мислите.

Не можа да сдържи усмивката си.

— Радвам се, че ме познаваш толкова добре.

— Така е, иначе щях да обикалям из града.

Не беше се избръснал и тя прокара ръка по грапавата му брада.

— Харесва ли ти? — попита той.

Тя се усмихна.

— Да.

— Мога ли да те помоля за една услуга?

Тя кимна. Можеше да я помоли, за каквото поиска.

— Или си купи нов допълнителен телефон, или се научи да си зареждаш батерията. В бъдеще няма да мога да се свързвам с теб. — Гласът му изхриптя.

Бъдеще.

Сърцето й подскочи, като чу тази дума.

— Мисля, че ще мога да го направя.

— Добре. Кажи защо дойде тук? Какво става в тази красива главица? — попита той и вдигна вестника, който тя четеше.

Притеснена, Лекси искаше да го грабне от ръцете му. Вместо това ги стисна в юмруци и зачака реакцията му.

Той разгледа страницата и присви очи объркано.

— Недвижимите имоти на „Ню Йорк Таймс“?

Тя трудно преглътна.

— Чувала съм, че са най-надеждни.

— Баба ти ще се мести ли?

— Не. Аз ще се местя.

Погледът му помътня от объркване.

— Не разбирам.

Лекси си пое въздух.

— Търся си жилище. Апартамент, а може и къща. Не съм сигурна. Освен това не съм решила дали да остана в града, или да проуча нещо в околностите. На първо време.

— Лекси, ако си търсиш жилище, защото мислиш, че аз искам да…

Тя поклати глава.

— Това няма нищо общо с теб. Е, не е съвсем вярно. Ако не беше ти, едва ли щях да се вгледам по-сериозно в живота си. Но правя това заради себе си. Време е сама да поема живота си, не мислиш ли?

Главата му се замая, но не от височината.

— Зависи какво означава сама. Ако ми позволиш да участвам, тогава, да, мисля, че е време. И не е нужно да се установяваш някъде, за да станем „ние“. Не бях прав, като настоявах да се откажеш от това, което си ти.

Тя го погледна в очите, но нищо не каза. Той продължи:

— Ти си специален човек, Лекси. Винаги съм го знаел. Ти ми върна енергията в живота и в работата. В писането ми. Това има голямо значение за мен. Криминалната хроника ще съществува и без мен. Искам да пътувам и да видя света през твоите очи.

Тя премигна, за да не се разплаче.

— Защо? Какво се промени за двайсет и четири часа? — попита тя, явно не съвсем убедена.

— И още питаш? — Той хвана лицето й с длани. — За малко да те загубя. Когато онзи опираше ножа в гърлото ти, видях живота си без теб. И осъзнах какъв глупак съм да те оставя да си тръгнеш.

Една сълза се търколи по бузата й.

— Хей! Не исках да те разплаквам! — Той свали очилата й, преди да се замъглят, и изтри сълзата с палец.

— Страхотно е, че толкова мислиш за мен — прошепна тя.

Съвсем погрешно тя още не вярваше, че той я обича заради това, което е.

— Не само мисля за теб, Лекс. Обичам те. Казах го снощи, но не го доказах. Обичам те и искам да ти го доказвам до края на живота си.

Тя му се усмихна с онази искрена, открита усмивка, която го бе пленила още при първата им среща.

— Ами ако все още искам къща? — попита тя. — Не бих се отказала напълно да пътувам, но трябва да си имам дом. Какво ще кажеш?

Ако тя държеше да живее самостоятелно, преди да се обвърже с него, нямаше да му е приятно, но щеше да го приеме.

— Предполагам, че ще бъда принуден да идвам на гости до покрайнините с кола.

— Не. — Тя почеса носа си. — Ами ако поискам ние да си купим къща? Заедно. Забелязах, че даваш съвети колко е важно да си имаш дом, но ти дори нямаш един комплект еднакви чаршафи и чинии. Можем да започнем да го градим заедно. От нулата.

— Наш дом. — Наложи се да повтори думите, за да ги проумее.

Тя кимна.

— Дом, където да се връщаме след пътешествията.

— А когато не пътуваме?

— Ще работим…

— И ще градим семейство? — Още докато изричаше тази фраза, дъхът му секна.

С широко отворени очи тя асимилира въпроса му и кимна.

— Сигурна ли си?

— Да — усмихна му се тя. — Да. Напълно. — В този миг Куп получи отговор на мечтите, които сам не знаеше, че има.

Лекси не можеше да скрие усмивката си. Никога не бе си позволявала да мисли за истинска любов, семейство или нещо трайно. Никога не бе вярвала, че може да го пожелае или да го получи.

Всичко се промени заради този мъж.

— Искаш ли да знаеш защо? — попита тя.

— Да, искам.

Тя не можеше да спре да го докосва, галеше го по брадата.

— Ако знаех, че толкова ти харесва брадата ми, щях да си я пусна по-рано.

Тя се засмя.

— А сега ми кажи защо си толкова сигурна, че искаш дом и семейство с мен.

Лекси стана сериозна.

— Защото ми даваш сигурност, каквато никога преди не съм имала. Даваш ми причина да се връщам у дома.

Той я целуна лекичко по устните.

— Смешно е, защото ти пък ми даваш свободата, от която винаги съм се страхувал. И ми вярваш, което ми помага да вярвам сам на себе си.

Той се наведе, за да я целуне по-дълбоко и страстно, но тя бързо се отдръпна, защото си спомни въпроса си от предишната вечер.

— Какво искаше да кажеш вчера, когато се пошегувах, че можеш да заемеш мястото на брат си в полицията? Каза нещо такова: „Вече съм опитвал това“.

Той нададе стон.

— Трябваше да напусна полицейската академия заради стара спортна травма. Живеех с чувството, че съм се провалил и не съм оправдал очакванията на баща си. После с този развод — провалих се и в брака. Единствено не се провалих като репортер.

Това й обясни много неща за него.

— И така, когато те помолих да дойдеш с мен и да зарежеш всичко, ти си се страхувал, че ти отнемам единственото, което правиш добре.

На лицето му се появи ужасено изражение.

— Е, надявам се, че все има и други неща, в които съм добър.

Усмихната, тя потупа бедрото му опасно близо.

— Така е, повярвай ми — увери го тя и се сгуши до лицето му.

— Страшна двойка сме — констатира Куп.

— Харесва ми.

— Долавяш ли иронията? Баща ми е ченге, а баба ти — крадла.

— Бивша.

— Зависи как точно ще го кажеш. — Куп я дръпна към себе си за дълга, страстна целувка, с която й се вричаше за този ден, за следващия и за бъдещето, което никога не бе изглеждало толкова безоблачно.