Карли Филипс
Целуни ме, ако можеш (17)

Глава шестнайсета

Лекси мразеше банките. Беше съвсем сигурна, че това се коренеше в детството й и инициативата „Водете дъщеря си на работното си място“. Тогава двете със сестра й прекарваха деня в офиса на баща им. Маргарет обичаше да се надпреварват кой ще изпълни по-добре дадена задача. Лекси дори не се опитваше да спечели. Винаги бе искала да е някъде другаде, за предпочитане на открито, където да усеща вятъра по лицето си и да диша свеж въздух. Но ето я сега, доброволно застанала пред вратата на клон „Ню Йорк Сити“, където работеше баща й.

Не можеше да си наложи да влезе.

След признанието на баба си Лекси ходеше като в мъгла и се опитваше да си намери място. Няколко пъти отиде до Емпайър Стейт Билдинг, за да търси отговори сред облаците. В много отношения объркването й беше разбираемо. Каквото и да бе направила Шарлът като младо момиче, то не би трябвало да засяга Лекси като голям човек. От друга страна, през по-голямата част от живота си тя се бе опитвала да подражава на баба си.

Шарлът живееше по свои правила, без да се съобразява с ничие мнение. Тъкмо от това толкова се бе възхищавала Лекси. Това беше боготворяла. Или, както се бе изразил Куп, с това оправдаваше избора си. Но след разкритията, които направи Шарлът за обирите, особено за последния, Лекси реши, че трябва да се замисли за житейския си избор. Признанието на баба й я бе накарало да се вгледа по-дълбоко в самата себе си.

Естествено главната причина за това беше Куп.

Изпитвам нещо повече към теб, Лекси.

Тези думи още продължаваха да се въртят в мислите й. Да вълнуват сърцето й.

Страхуваше се да му даде възможност да отиде по-далеч и да й признае любовта си. Той я познаваше по-добре, отколкото тя самата себе си. Разбираше отношенията в семейството й.

Нали тъкмо той й подсказа, че с баща й имат много общи черти на характера, а тя години наред си бе мислила обратното. И ето я сега, за първи път искаше да се сближи повече с него. Да признае, че е била прекалено инатлива и се надяваше да получи от него същото признание. Опитваше се да разбере как биха се развили отношенията им нататък.

Лекси приглади белите си панталони и пооправи копринената ризка с къси ръкави — дрехи, избрани, за да изразят уважението й към баща й и работата му. Пое си дълбоко въздух, готова да влезе с надеждата, че той ще оцени жеста й — да захвърли дългите поли и многобройните гривни.

След няколко минути, настръхнала от надутия климатик, Лекси почука на вратата на офиса му.

— Изненада! — каза тя и се пъхна вътре. Трябваше да си уговори среща, но искаше да си остави вратичка, в случай че се откаже.

— Алексис, това наистина е изненада! — Той стана иззад бюрото си, което в спомените й от детинство беше огромно и внушително. — Случило ли се е нещо? — побърза да попита той.

Тя не прие въпроса лично. Никога не бе отивала там „просто ей така“, а ако имаше избор, изобщо не отиваше.

— Майка ми добре ли е? — попита той.

— Добре е — побърза да го увери тя. — И аз съм добре.

Веждите му се повдигнаха от изненада. Той нямаше представа защо е тук.

— Надявах се, че ще можем да… поговорим.

— Разбира се. — Посочи й място да седне.

Лекси се настани на един от големите столове и си спомни как като дете обичаше да си клати краката напред-назад, а Маргарет все й напомняше, че една дама трябва да стои с кръстосани глезени и да не щурува като момче. По-важното сега бе, че Лекси си спомни за нещо приятно от посещенията на това място, което я изненада.

Пое си дълбоко въздух за кураж, преди да каже първото нещо, което й дойде наум.

— Знам, че съм разочарование за теб — побърза да уточни тя, преди да се е изплашила.

Баща й се сепна, поразен от изказването й.

— Това е малко пресилено — каза той.

Лекси поклати силно глава.

— Не точно. Истина е. Аз не съм като теб, като майка ми или Маргарет. Не съм целеустремена, нито отдадена на нещо — поне не според твоите представи. Но имам своите успехи, ако успех означава да се издържаш сам. Имам възможност да спестявам и да си организирам пътешествия, за да опозная света. И обичам онова, което върша. Искам да кажа, че наистина обичам дизайнерската си работа и различните клиенти, които срещам чрез нея. — Тя усети прилив на адреналин, докато описваше живота си от своя гледна точка.

— Алексис — започна баща й, доста объркан.

— Чакай, моля те! Може ли да довърша?

Той търпеливо кимна. Това беше едно от положителните му качества.

— Също съм изключително почтена. Това е нещо, на което сте ме научили ти и мама, и се гордея. Не взимам на клиентите си повече пари, отколкото трябва, а бих могла. Те нямат представа колко време ми отнема един проект или едно актуализиране на сайт. Моята асистентка с удоволствие работи за мен, защото й плащам добре и се отнасям с уважение към нея. А тя ми отговоря с най-доброто. И пак казвам, мога само да благодаря на теб и на мама, че сте възпитали у мен тези качества.

Тя погледна баща си, който прокарваше ръка през косата си.

— Аз… не знам какво да кажа.

— Сигурна съм. — Тя едва преглътна, търсейки подходящите думи, за да му обясни. — Опитвам се да кажа, че може да не съм се вслушала във вашите препоръки за мен, нито съм правила нещата по вашия начин, но въпреки това имам успех. — Тя стисна още по-здраво дръжките на креслото. — Аз съм завършена личност — много повече от вас, ако не възразяваш да го отбележа — видяла съм повече свят. И съм постигнала успех по моя си начин. — Лекси вдиша дълбоко. — Съгласен ли си с това?

Той помълча няколко секунди, които й се сториха цяла вечност, после бавно кимна.

— Да, съгласен съм. Никога не съм мислил за теб или за начина ти на живот по този начин.

Лекси се усмихна.

— Знам. Искам да ти кажа, че дойдох, за да разбера теб.

Той се наведе напред.

— Как така?

— Мисля, че с теб доста си приличаме — повече, отколкото си даваш сметка.

— Не съм си представял, че имаме общи черти, откровено казано. Затова, моля те, обясни ми! — Въпреки напрежението в стойката си и сключените на бюрото ръце погледът му беше открит. Любопитен. Приканващ.

Тези знаци вдъхнаха голяма надежда на Лекси.

— И двамата знаем какво е да растеш в дом, в който не е възможно да оправдаеш очакванията на родителите си и разочарованието им се просмуква във всичко, което кажеш или направиш — каза тя с разтуптяно сърце.

— Струва ми се, че е така — най-после каза баща й. — Никога не съм гледал по този начин на нещата. — Той изглеждаше и звучеше поразен.

Нито пък тя, докато не се намери един мъдър човек да й го каже.

— Сигурна съм, че не е било лесно да растеш с майка като Шарлът — каза Лекси и нервно изчака отговора му.

Но той кимна в знак на съгласие.

— Тя никога не се държеше съвсем като другите майки. Като почнеш от облеклото, та стигнеш до действията й — това винаги ме е притеснявало. Чувствах се различен от нея и от останалите деца. Затова никога не исках да си водя приятели у дома. И колкото по-странно се държеше, толкова по-праволинеен ставах аз.

Лекси зяпна. Беше се надявала на разбиране. Никога не беше очаквала, че той ще изпадне в откровение. Че ще разруши преградата, която така и не бе успяла да прескочи като дете, и че ще й позволи да надникне в душата му.

— Точно така се чувствах и аз — тихо каза тя. — Но в моя случай колкото по-строги бяха правилата и по-големи очакванията, толкова по-упорито аз се бунтувах срещу тях. Толкова повече исках да се освободя, толкова повече се нуждаех да бъда приета такава, каквато съм. — Тя си наложи да изкаже болезнените думи, които таеше дълбоко в себе си.

— Нещо, което така и не успях да ти дам — призна накрая баща й. — Защото у теб виждах прекалено много от майка си и си казах, че с мен е свършено. — Той се покашля. — Но ти надмина очакванията ми за приликата с баба ти. Всъщност понякога усещах поведението ти като назидание.

— Така си беше — призна тя. — Обичах да бъда като баба, защото така не се чувствах самотна. Така не се чувствах лоша, задето съм различна от теб, мама или Маргарет. — Тя преглътна с буца в гърлото, несигурна дали е заради миналото, или заради бъдещите възможности.

— Спомням си колко ми беше трудно да израсна толкова различен от майка си. Не мога да повярвам как не забелязах, че ти причинявам същото.

По гласа му Лекси усети колко му е трудно да направи това признание. Но с тези думи той прекрачи една граница, което Лекси никога не бе си представяла, че е възможно.

— Мисля, че и аз можех малко да облекча живота ви — каза тя през смях.

Той се усмихна, но бързо върна сериозното си изражение.

— Въпросът е оттук накъде? — попита той неловко. Лекси въздъхна. Поне за нея отговорът беше ясен.

— Какво ще кажеш да вървим напред? — предложи тя.

Баща й стана и заобиколи бюрото.

Лекси се изправи, тръгна към него и за пръв път през живота си го прегърна сърдечно.

Тя знаеше, че трябва да благодари на Куп. Щеше да го изненада.

Ако въобще искаше да я чуе.

 

 

Лекси се прибра у баба си и завари Шарлът да пробва дрехи и да ги демонстрира из апартамента. Силвия седеше в хола и я консултираше за една небрежна, пурпурночервена рокля, която никак не подхождаше на цвета на косата й.

— Тази ми е любима! — извика Шарлът. — Ти какво мислиш?

Силвия присви очи.

— Костюмът в слонова кост повече отива на кожата ти — каза тя и побърза да намигне на Лекси.

— По какъв повод е това ревю? — попита Лекси и се настани на стола.

Шарлът се завъртя в роклята си — доколкото можеше на тази възраст.

— Всички отиваме на галавечеря във фондация „Ланкастър“.

— Моля?

Силвия се пресегна за чаша вода и отпи глътка, преди да обясни.

— Явно ще разпродадат бижутата, за да наберат средства, и организират голям купон.

Лекси присви очи, за да погледне по-внимателно двете бивши крадли, които се подготвяха за случая.

— Вие, двете, как се сдобихте с покани?

Шарлът се усмихна широко.

— От водещия, разбира се! Любимият ни ерген Сам Купър! — И тя взе да имитира удари по барабан.

Стомахът на Лекси се сви, като чу името му.

— Куп ви е поканил?!

Шарлът се наведе към Силвия.

— Мисля, че тя ревнува — престорено зашепна тя.

Въпреки абсурдната ситуация Лекси се изчерви.

— Не ревнувам.

— Е, няма причина, защото и ти си поканена!

— Да не би Куп да е идвал? — попита тя.

Силвия поклати глава.

— Тази прекрасна покана, написана на ръка, дойде по пощата. — Шарлът посочи един голям плик на малката масичка.

Лекси взе плика и разгледа адреса.

— Хей, адресиран е до мен! — Тя погледна с укор към баба си.

— Да, но вътре пише, че има покани за нас трите, поименни!

— Нещо, което не бихте научили, ако не бяхте отворили моята поща — смъмри я Лекси.

— Незначителни подробности. Харесва ли ти тази рокля? — попита баба й.

Двете жени очевидно се бяха съвзели от разкритията за обира и от загубата на бижутата.

— Откровено ли? Харесвам те повече в слонова кост — дипломатично каза Лекси.

— Добре, така да бъде. Ако искаш ти вземи тази? — предложи баба й.

Лекси направо се задави.

— Не, благодаря.

— Само не ми казвай, че няма да дойдеш! Познавам те, Лекси Дейвис! Отбягваш Куп, откакто ни разкрихте.

Лекси завъртя очи.

— Ама какво всички все повтаряте тази дума „отбягваш“?

— Питаме дали те стяга челикът, скъпа — обади се Силвия.

— Пази се от тихите води — измърмори Лекси. — Отивам си в стаята. — Тя стана и тръгна към коридора.

— Да не би да казваш, че не отбягваш Куп? — Баба й се изпречи с дребната си фигура на пътя на Лекси.

От опит знаеше, че няма да се измъкне.

— Така беше, но вече не е. Доволна ли си?

— Още не. Какво ще облечеш на тържеството? — Шарлът измъкна една кърпичка от пазвата си и си издуха носа. — Купи си нещо ново. Нещо интересно. Подчертай гърдите си!

— О, боже! Вие, двете, внимавайте! — Лекси се стрелна край баба си и потърси спасение в стаята си.

Легна на леглото, сложи ръце под главата си и се загледа в тавана. Трябваше й не само нова рокля.

Трябваше да разговаря с Куп преди галавечерята. Не можеше да му каже онова, което искаше, на обществено място. А и не можеше да го види, преди да са изяснили нещата помежду си.

Беше се опитала да се свърже с него, след като излезе от офиса на баща си, но навсякъде стигаше до телефонни секретари и гласови пощи. Дори да не искаше да говори с нея, едва ли би я отбягвал. Което означаваше, че е зает с някой репортаж.

Не му остави съобщение, защото искаше да го чуе лично и да провери реакцията му. Не искаше да му дава време да обмисля или скрива чувствата си.

Така че трябваше да продължи да го търси.

 

 

Изчезването на една тийнейджърка ангажира полицията и пресата през по-голямата част от седмицата. Щом се освободи, Куп веднага започна да се приготвя за търга, а не беше спал от дни. Не помнеше точно кога се е хранил. Момичето беше открито живо, но можеше да си представи каква психологическа травма е претърпяло.

Поне този търг щеше да го откъсне от тази ужасяваща история. Беше поканил и семейството си. Мат и съпругата му бяха заети, но за негова изненада баща му прие. Той бе намерил кой да го замества, а освен това си беше поканил и приятелка. Една вдовица, с която излизаше от известно време.

Куп се радваше за стария. Поне на един от тях да му провърви в любовта.

Куп също щеше да има придружител. От фондацията го бяха посъветвали да наеме охрана за продаваните вещи. Освен бижутата на Шарлът имаше и други вещи, затова бяха нужни поне двама охранители. Беше предложил на Сара. Тя пък беше поканила бившия си партньор Рейф Манкузо. Куп и Сара щяха да отидат заедно на събитието.

Куп се изкъпа, облече си наетия смокинг и когато застана пред огледалото да си сложи връзката, осъзна, че не се бе избръснал. Брадата му беше набола, но вече закъсняваше.

Събитието нямаше да започне без него.

 

 

Лекси и компанията й пристигнаха половин час по-рано в къщата в Горен Ийст Сайд, където фондация „Ланкастър“ щеше да проведе търга. Лекси знаеше, че Шарлът и Силвия ще имат повече време да пийнат, но искаше да се види насаме с Куп.

Дъхът й спря от красотата на къщата с мраморните настилки, пищните колони и големите огледала. Предметите бяха изложени в просторна зала, където щеше да бъде и коктейлът. В по-ранните часове гостите можеха да разгледат бижутата, да си запишат номерата им. Бяха поканени хора от елита на Манхатън и Лекси разпозна някои известни светски личности. Баба й и Силвия бяха в залата за коктейли очевидно в най-добро разположение.

Лекси остана да чака в главната зала и често-често приглаждаше сребристия тоалет по бедрата си. Не се чувстваше удобно в лъскавата прилепнала по тялото рокля и обувките на висок ток, които продавачката я беше придумала да си купи. Беше я посъветвала да замени очилата с лещи, за да се виждат очите й.

Липсваха й очилата, чиито рамки постоянно нервно посягаше да побутне.

И въобще тази вечер все едно не беше тя, но поне изглеждаше на място. Което само по себе си беше постижение, помисли си Лекси.

Облегна се на една голяма мраморна колона и отпи от шампанското. Шумящата течност бързо стигна до празния й стомах, а оттам — директно в главата й. Минутите се нижеха. Ако продължаваше да стои там с питие в ръка, щеше да е напълно пияна до пристигането на Куп.

Точно когато се канеше да потърси баба си, го забеляза. Никога не бе го виждала в официално облекло и мъжът в елегантния черен смокинг спря дъха й. Умората, която бе изострила чертите му, и леко наболата брада подчертаваха сексапила му.

Тогава тя осъзна, че не е сам. Красива блондинка с широка, но изключително красива рокля стоеше до него.

На Лекси й прилоша.

Искаше да се обърне и да избяга, но блондинката първа я забеляза и й помаха. Тогава я позна.

Сара, помисли си Лекси с облекчение.

Другата жена дръпна Куп за ръката. Прошепна нещо в ухото му и посочи към Лекси.

Погледите им се срещнаха.

Тя все още трепереше и нервното напрежение в стомаха й се засили, когато двойката тръгна към нея.

— Лекси — каза той с приглушен глас, като я поглъщаше с помътнял поглед.

— Куп — едва разпозна гласа си тя.

— Лекси, не можах да те позная! — възкликна Сара и я прегърна приятелски.

— Аз определено не те познах! — Лекси отстъпи назад и се възхити на поредната й промяна.

— Между нас да си остане, но съм тук като охрана. — И тя потупа лекичко бедрото си. — Тук ми е оръжието — прошепна тя.

Това обясняваше свободната кройка на тоалета й. Лекси се успокои, че двамата с Куп не са двойка. Пулсът й бавно започна да връща нормалния си ритъм.

Сара погледна към единия, после към другия.

— Аз изчезвам. Ще отида да се обадя на работодателя си. Ще се видим по-късно. — Тя им махна и изчезна, като остави Лекси и Куп, които не откъсваха поглед един от друг.

— Здравей — каза тя и се почувства ужасно глупаво.

— Здрасти и на теб.

Тя преглътна с мъка.

— Трудно е да те открие човек.

— Не знаех, че ме търсиш. — Той не откъсваше поглед от нея.

Тя сви рамене.

— Не оставих съобщение, но… ето ме тук. Подраних. Заради теб.

Той се подпря на колоната зад него.

— Така ли?

Тя кимна.

— Защо? — попита я той. — За какво имаш да говориш с мен, красавице?

Гласът му изхриптя. Близостта му и познатото ухание събудиха чувствеността й.

— Оставихме нещата недоизяснени.

— И?

Явно прехвърляше всичко в нейни ръце, не, че го упрекваше.

— Доста мислих след последната ни среща. За онова, което каза и направи. Както и за мен и всичко, което научих. — Тя облиза устни и усети вкуса на шампанско. — Видях се с баща ми.

Очите му се разшириха.

— Е, това вече е изненада. Какво стана?

— Имаме известен прогрес благодарение на теб.

Двамата замълчаха. В главата на Лекси се въртяха думи, които искаше да изрече, но чувствата я завладяха и не можеше да формулира мислите си.

— Нещо друго? — подкани я той с дълбок, подканващ глас.

— Липсваше ми — призна тя, като преглътна гордостта си, но даде воля на сърцето си.

Какъв напредък, помисли си Куп.

— И ти ми липсваше.

— И… — започна тя. После замълча.

Сърцето му замря, докато я чакаше да продължи.

— И аз изпитвам нещо повече към теб, Куп — каза тя и си пое дълбоко въздух. — Обичам те.

Най-после.

Той й се усмихна.

— И аз те обичам.

Наведе глава и я целуна по устните. Тя се отдели от него само за да остави чашата шампанско на близката масичка, и като се върна, прегърна го през врата и го целуна.

И той почувства, че тя повтаря тези две думички отново и отново с устни, с езика си. После леко се отдръпна и допря чело до неговото.

— Още не съм приключила — каза тя с дрезгав глас.

— Тогава не спирай!

Тя се разсмя.

— Искам да кажа, че не съм приключила с обясненията.

Той пусна ръце по бедрата й и кимна с разбиране.

— Можем да поговорим по-късно. — Точно сега имаше нужда да остане насаме с нея, а не да стои на обществено място.

— Има един дрешник, който не се използва през лятото — каза тя, прочела мислите му.

— Откъде знаеш какво си мисля? — попита той удивен, но не изненадан.

— Вече ти казах, че дойдох по-рано. Имах време да поразгледам наоколо — каза тя с блеснали в очакване очи.

— Покажи ми го? — Той погледна часовника си. — Бързо. Имам само двайсет минути.

И имаше намерение да използва всяка от тях.

 

 

Куп сграбчи Лекси за ръката. Тя го поведе зад ъгъла през един празен коридор към двукрилата врата на дрешника.

— Ето го. Чух хора от персонала да казват, че ще го оставят отключен, ако се наложи някой да остави багаж. — Завъртя топката и вратата се отвори. — Voila^[1] — каза тя и се пъхна вътре.

Той светна лампата, затвори вратата с крак, заключи я и взе Лекси в обятията си.

Не можеше да откъсне поглед от красивото й лице, докато вдигаше роклята й нагоре и пускаше ръката си между бедрата й.

Лекси отметна глава назад и простена:

— Боже, колко ми липсваше!

Той смъкна бикините й надолу по дългите й сексапилни крака и ги дръпна през еротичните токове на обувките й, след което ги пъхна в джоба на сакото си.

— Невероятна си! — каза той и продължи да обсипва лицето и шията й с целувки.

— Толкова си секси, особено това тук! — И тя потърка с длан наболата му брада.

Куп можеше да продължи да гледа лицето й цяла вечност, но осъзна, че времето лети. Трябваше да приключи, преди да ги потърсят. Пъхна ръка между телата им и палецът му стигна до топлата влажна гънка. Лекси се изви, за да му осигури достъп, и той плъзна пръста си навътре.

Лекси нададе по-силен вик и той го заглуши с целувка, докато продължаваше да я възбужда. Тя дишаше тежко в ухото му, насърчаваше го да се движи по-бързо и по-дълбоко и той го правеше, като същевременно описваше малки кръгчета с палеца си. Тялото й затрепери, той натисна по-силно върху най-чувствената й точка.

Лекси нетърпеливо хвана панталона му и с треперещи ръце го разкопча.

— Полека — прошепна той. — Дай на мен! — Разкопча копчето, дръпна ципа, панталонът се свлече на пода и той освободи единия си крак от крачола.

Хвана я за хълбоците и тъкмо се канеше да я вдигне, изведнъж тихо изруга.

— Какво става? — попита изненадана Лекси.

Погледна я в очите и тя забеляза съжалението и истинското му разочарование.

— Нямам кондом.

Някога Лекси би спряла дотам. Но това беше Куп, мъжът, когото обичаше. На когото се доверяваше. Усети, че се усмихва.

— Е, имаш късмет — на хапчета съм.

Осъзна какво означаваше това изказване, хвана пениса му в ръцете си, докато изтръгна стон от Куп.

— Лекси… — Прозвуча едновременно като предупреждение и като молба.

— Всичко е наред, Куп. Проверявам се всяка година. Последният път беше миналият юни. Оттогава не е имало друг.

— Не заради това. Щом позволяваш, вярвам ти.

— И при мен е така — тогава какъв е проблемът? — попита тя.

Той впи любопитен поглед в очите й.

— Чудя се защо напоследък все слушам за някакви си хапчета?

Инстинктът му на журналист не го напускаше и в най-неподходящите моменти, помисли си Лекси, и разбра, че го обича още повече заради това.

Поклати глава и го стисна здраво с ръка.

— Сега ли искаш да ти отговоря? — Тя размаза капчицата слуз с палеца си.

Той хвана бедрата й, вдигна я във въздуха, докато краката й не обгърнаха кръста му. Куп я подпря на стената. Лекси притвори очи, насочи го с ръката си и му помогна, като се отпусна върху твърдия му пенис.

Беше толкова гореща. Влажна. Толкова влажна и пламенна. Беше й липсвал, искаше го и току-що му бе признала за любовта си. Имаше нужда от него.

Той явно знаеше това. Наблюдаваше я, докато я изпълваше бавно, с любов, докрай. И тя почувства допира на плътта му в тялото си.

Наистина го почувства както никога преди. Не можеше да си представи, че след него може да има друг. Сграбчи го за косата, дръпна главата му към себе си и страстно го целуна. Той й отвърна със същото, докато продължи да се движи все по-дълбоко.

Лекси стенеше, притискаше се към него. Той се отделяше от нея и после тласкаше още по-навътре, навън и навътре, навън и навътре, докато я доближаваше до кулминацията и бедрата й станаха хлъзгави.

Като се опита да се намести, телата им се долепиха още по-плътно. Тя стигна до оргазъм, тялото й се разтърси и неволно извика.

— Дръж се — каза й Куп и я повдигна, за да намести по-здраво краката й. Бе усетил точно в кое положение й достави най-голямо удоволствие и отново го постигна. Пред очите й засвяткаха звезди. Той повтаряше това движение отново и отново, докато я докара до върха.

Тя изпусна вик и той покри устата й с ръка, но продължи да движи бедрата си, докато самият той нададе тих стон и постепенно движенията му утихнаха.

Не беше сигурна колко време останаха така, вкопчени един в друг, опитвайки се да си върнат дъха. Накрая тя дойде на себе си.

Въздъхна дълбоко и му се усмихна.

— Куп?

— Хмм?

Явно още не беше готов да произнесе нещо членоразделно.

— Ела с мен в Австралия — каза тя и се ужаси от неволно изпуснатите думи.