Наоми Новик
Нефритеният трон (6)

Шеста глава

Времето се задържа ясно в първия кратък етап от тяхното пътуване, с онази типична зимна чистота. Водата бе много тъмна, небето — безоблачно, а въздухът постепенно се затопляше с придвижването им на юг. На кораба цареше оживление, сменяха се повредените рейки и скъсаните платна. С възстановяването на кораба, скоростта им се увеличаваше с всеки изминал ден. Срещнаха само два малки търговски кораба в далечината, които не посмяха да ги доближат, и един дракон куриер високо в небето. Несъмнено бе Грейлинг, един от летците на дълги разстояния, но бе твърде далече и дори Темерер не можа да го разпознае.

Китайските стражи се появиха още призори на първия ден след уговорката. Широка ивица боя отделяше тяхната част от драконовата палуба. Въпреки че не носеха оръжие, те всъщност стояха на стража по трима на смяна, официални като морски пехотинци на парад. Екипажът знаеше за скандала, разразил се в близост до илюминаторите и дочут на палубата, затова негодуваше срещу присъствието на стражите и още повече срещу по-висшите членове на китайската делегация, на които гледаше с подозрение.

Лорънс, от своя страна, започваше да забелязва някои техни индивидуалности, поне у тези, които излизаха на палубата. Няколко от по-младите мъже демонстрираха истински възторг от морето и стояха близо до бакборта, за да се наслаждават на водните пръски. Един младеж на име Ли Хонглин бе особено голям авантюрист и имитираше навика на някои от курсантите да висят от рейките, въпреки че дрехите му не бяха подходящи за това. Полите на робата му лесно можеха да се заплетат във въжетата, а подметките на черните му ботуши бяха твърде дебели, за да се задържат на ръба на палубата, за разлика от босите крака на моряците. Сънародниците му се тревожеха от всеки подобен негов опит и го викаха с настоятелни жестове.

Останалите бяха по-кротки, когато излизаха на въздух, и стояха далече от ръба. Често си носеха ниски столчета, сядаха и разговаряха помежду си със странната напевна интонация на своя език, която изглеждаше напълно неразгадаема на Лорънс. Но въпреки невъзможността за пряко общуване скоро той почувства, че повечето китайци не таяха силна враждебност към британците. Те бяха неизменно вежливи, поне в израженията и жестовете си, и се покланяха, когато идваха и си отиваха.

Пропускаха тези любезности само в случаите, когато бяха в компанията на Юнсин. Тогава следваха неговия тон и нито кимаха, нито правеха какви да е жестове към английските летци, само идваха и си отиваха сякаш са единствените хора на борда. Принцът обаче рядко излизаше на палубата. Каютата му беше с широки илюминатори и достатъчно просторна и той нямаше нужда да се разтъпква. Главната му цел, изглежда, беше да се мръщи и да наблюдава Темерер, който бе безразличен към тези инспекции и почти винаги спеше. Драконът още се възстановяваше и проспиваше почти целия ден, като от време на време озвучаваше палубата с тътена на широка, сънена прозявка и напълно пренебрегваше живота на кораба.

Лиу Бао не правеше дори подобни кратки визити, а стоеше постоянно затворен в апартамента си. От качването му на борда никой не бе виждал нещо повече от върха на носа му, макар че каютата му се намираше под палубата на юта и тон трябваше само да отвори предната врата, за да се озове навън. Той не слизаше дори долу, за да си вземе храна или да се консултира с Юнсин, и само неколцина слуги припкаха между вратата му и камбуза един-два пъти дневно.

За разлика от него Сун Кай не прекарваше в каютата си и една минута от деня. Той се разхождаше на въздух след всяко хранене и оставаше на палубата за дълги периоди от време. В случаите, когато излизаше Юнсин, Сун Кай винаги му се кланяше официално и заставаше тихо настрана от свитата. Двамата рядко разговаряха. Сун Кай се интересуваше от живота на кораба и от неговата конструкция. Особено запленен бе от оръдейните тренировки.

Райли бе принуден да ги намали, защото Хамънд настоя, че не е редно да безпокоят толкова често принца с тях. Затова през повечето дни мъжете играеха пантомима около оръдията и не стреляха, а само понякога се чуваше гръм и трясък от истински огън. Независимо от случая, Сун Кай винаги се появяваше веднага щом започнеше да бие барабана, ако вече не бе излязъл на палубата, и съсредоточено наблюдаваше процедурите отначало докрай. Дори не трепваше при силния взрив и откат. Той внимаваше да не се пречка, когато мъжете хукваха нагоре към драконовата палуба, за да заредят оръдията върху нея, и на втория-третия път артилеристите престанаха да го забелязват.

Когато нямаше тренировки, той изучаваше оръдията отблизо. Онези на драконовата палуба бяха късоцевни каронади, чудесни образци, тежащи по четиридесет и два фунта^[1], които не бяха толкова точни, колкото дългоцевните, но имаха много по-малък откат, затова не заемаха много място. Сун Кай бе особено запленен от специалната платформа, която позволяваше тежката желязна цев да се плъзга напред и назад при отката. Той, изглежда, не намираше вторачването в хората за грубост и го правеше, докато летците и моряците си вършеха работата, макар че не разбираше и дума. Изучаваше „Преданост“ с неизчерпаем интерес — подредбата на мачтите и платната, детайлите в конструкцията на корпуса. Лорънс често го виждаше да наднича от края на драконовата палуба към бялата черта на кила и да се опитва да скицира кораба.

При цялото му любопитство обаче той бе дълбоко резервиран човек, качество, което се подсилваше от суровата му чуждоземна външност. Интересът му бе по-скоро напрегнат, отколкото пламенен, не толкова научна страст, колкото прилежание и усърдие. В маниера му нямаше нищо примамливо. Хамънд най-неустрашимо вече бе направил няколко увертюри, посрещнати любезно, но студено и на Лорънс му се струваше болезнено ясно, че Сун Кай не ги поощрява. На лицето му не се изписваше никаква емоция при идването и отдалечаването на Хамънд — нито усмивка, нито смръщване, само учтиво внимание.

Дори общуването им да бе възможно, Лорънс нямаше да се престраши да се натрапи, като виждаше опитите на Хамънд, въпреки че Сун Кай можеше да използва помощ при изучаването на кораба и това би бил идеален повод за разговор. Тактът обаче не го позволяваше, както и езиковата бариера, затова за момента Лорънс се задоволи само с наблюдения.

В Мадейра се запасиха с вода и попълниха наличностите на добитък, намалели след гостуването на формацията, но не останаха на порт.

— Цялата тази смяна на платната не беше напразна. Започвам да добивам по-добра представа от какво се нуждае корабът — каза Райли на Лорънс. — Какво ще кажете за Коледа по море? Ще се радвам да подложа „Преданост“ на проверка, да видя дали ще развием скорост от седем възела.

Отплаваха величествено от пристанището на Фуншал^[2] с високо вдигнати платна и надеждите на Райли за по-голяма скорост се сбъднаха още преди той да съобщи:

— Почти осем възела. Сега какво ще кажете?

— Поздравявам ви — отвърна Лорънс. — Аз самият не вярвах, че е възможно. Корабът надминава себе си.

Той почувства необичайно съжаление за високата скорост, напълно непознато досега. Като капитан той не си позволяваше да прекалява със скоростта, защото намираше за неуместно да се държи безразсъдно с имуществото на краля, но като всеки моряк искаше корабът му да се движи възможно най-добре. В друга ситуация щеше да сподели удоволствието на Райли и да не погледне повече назад към смаляващия се остров.

Райли бе поканил Лорънс и няколко офицери на вечеря, за да отпразнуват новите възможности на кораба. Сякаш за наказание в това време от нищото се изви кратка вихрушка, докато на вахта бе единствено злочестият младши лейтенант Бекет. Той можеше да обиколи света шест пъти без почивка, стига корабите да се подчиняваха директно на математическите формули. Въпреки това винаги успяваше да даде погрешни заповеди при лоши атмосферни условия. Всички наскачаха от трапезата още в първия момент, когато „Преданост“ заседна и наклони носа си, и чуха Темерер да изревава стреснато. При все това вятърът почти беше отнесъл крюйсбрамсела, преди Райли и Пърбек да стигнат до палубата и да сложат ред.

Бурята отшумя толкова бързо, колкото и се появи. След бързите тъмни облаци небето остана коралово и синьо. Вълнението утихна до умерената височина от няколко фута, която почти не се забелязваше на борда на „Преданост“. Още беше достатъчно светло да се чете и група китайци излезе на палубата. Това бяха няколко слуги, които изнесоха Лиу Бао през вратата на легло на колелца, прекосиха квартердека и бака и накрая го качиха на драконовата палуба. Възрастният дипломат бе силно променен от последната си поява. Свалил беше поне три-четири килограма и бе добил зеленикав оттенък под брадата и увисналите си бузи. Лорънс не можеше да не го съжали. Слугите му изнесоха кресло, настаниха го и го обърнаха с лице към хладния, влажен вятър, но по нищо не пролича състоянието му да се е подобрило. Когато му предложиха поднос с храна, той го отказа с махване на ръка.

— Дали няма да се остави да умре от глад? — попита Темерер повече с любопитство, отколкото със загриженост.

Лорънс му отговори отнесено:

— Не, надявам се, макар че е твърде възрастен да тръгва за пръв път по море — и той направи знак. — Дайър, слез при господин Полит и го помоли да бъде така добър да дойде за минута.

Скоро Дайър се върна с корабния лекар, който пуфтеше тромаво по петите му. Полит беше личен лекар на Лорънс на два кораба, затова се отпусна в един стол без много официалности и каза:

— Кракът ли, сър?

— Не, господин Полит, възстановявам се добре. Тревожа се обаче за здравето на онзи китайски господин.

Лорънс посочи Лиу Бао и Полит, поклащайки глава, изказа мнение, че ако продължи да губи тегло с такава скорост, може и да не доживее до екватора.

— Предполагам, че те не знаят лекове за морска болест, нито са свикнали на дълго плаване — каза Лорънс. — Бихте ли направили цяр за него?

— Той не е мой пациент, а не желая да ме обвиняват в намеса. Едва ли техните лекари приемат това с по-голяма лекота от нас — оправда се Полит. — Във всеки случай, ще трябва да му предпиша сухари. Стомахът трудно се разстройва от сухар, а кой знае с каква чуждоземна кухня е злоупотребявал досега. Малко сухар и леко вино ще го оправят, сигурен съм.

Чуждоземната кухня естествено беше родна за Лиу Бао, но Лорънс не откри нищо, което да оспори в този курс на лечение. По-късно същата вечер той прати пакет сухари, които Роланд и Дайър с нежелание прочистиха от гъгриците, и пожертва три бутилки богат ризлинг — много лек, почти въздушен и закупен само за шест шилинга и три пенса бутилката от Портсмут.

Лорънс се почувства странно, правейки този жест. Надяваше се, че би постъпил така при всякакви обстоятелства, но тук имаше повече пресметливост, отколкото бе свикнал да влага, както и известна доза ласкателство, което дълбоко в себе си не одобряваше. Той наистина изпитваше угризения от подобно протягане на ръка, при положение че китайците бяха конфискували корабите на Източноиндийската компания. Не бе забравил този случай, не бяха го забравили и моряците, които все още гледаха китайците със силна неприязън.

Той обаче се извини на Темерер същата вечер, когато видя, че доставят даровете му в каютата на Лиу Бао.

— В края на краищата те не носят персонална вина. Вината не би била и моя, ако кралят постъпеше с тях по този начин. Щом нашето правителство си мълчи по този въпрос, не можем да виним китайците, че гледат лековато на случая. Те поне не направиха опит да прикрият инцидента или да излъжат.

Въпреки че го казваше, той още не бе удовлетворен докрай, но нямаше друг избор. Не желаеше да седи със скръстени ръце, нито да разчита на Хамънд. Дипломатът може и да притежаваше умения и съобразителност, но Лорънс вече се бе убедил, че няма намерение да се бори за Темерер. Драконът за Хамънд беше само уред за пазарене. Нямаше никаква надежда Юнсин да бъде увещан, но, ако можеше да спечели другите членове на делегацията, Лорънс щеше да се опита. Ако това усилие му костваше гордостта, тогава цената не бе висока.

Оказа се, че има смисъл. На следващия ден Лиу Бао отново излезе от каютата си и вече не изглеждаше така окаяно. На по-следващата сутрин бе достатъчно добре, за да повика преводача и да покани Лорънс на тяхната страна на палубата. Лицето му си бе възвърнало цвета и изразяваше облекчение. Беше довел един от готвачите. Сухарите, по думите му, сътворили чудеса. По препоръка на собствения му лекар ги приемал с малко свеж джинджифил и сега искал да знае как се приготвят.

— Съдържат предимно брашно и вода, но се опасявам, че не знам повече — рече Лорънс. — Виждате ли, не ги печем на борда, но ви уверявам, че в склада има достатъчно да обиколим два пъти света.

— Веднъж ми е предостатъчно — отвърна Лиу Бао. — Старец като мен няма работа толкова далече от дома, та да го мятат вълните. Откакто се качихме на този кораб, не можах да хапна нищо, дори палачинки, докато не получих сухарите. Тази сутрин успях да закуся малко риба и ориз и въобще не ми прилоша. Много съм ви благодарен.

— Щастлив съм, че услужих, сър. Наистина изглеждате възстановен — каза Лорънс.

— Много любезно, макар и не напълно вярно — отговори Лиу Бао. Той се ръкува с него. — Ще взема мерки отново да заприличам на себе си.

— Ако ви е по силите, сър, може ли да ви поканя утре на вечеря? — попита Лорънс, като сметна, че това предисловие е достатъчно за отправянето на покана. — Имаме празник и аз давам вечеря за моите офицери. Добре дошли сте, заедно с някой ваш сънародник, който пожелае да ви придружи.

* * *

Тази вечеря се получи много по-успешна от предишната. Гранби още лежеше болен и му бе забранена богата храна, но лейтенант Ферис бе решил да се възползва от всяка възможност да впечатлява. Той беше млад, енергичен офицер, наскоро повишен в капитан на топмените на Темерер, заради първокласния абордаж, който бе ръководил в Трафалгар. При нормални обстоятелства той можеше да се надява да стане втори лейтенант след година, може би дори две или три, но клетият Евънс бе пратен у дома и той бе заел неговото място, като се надяваше да запази този пост.

На сутринта Лорънс развеселено подочу как той прочете лекция на курсантите за нуждата да се държиш цивилизовано на маса, а не да седиш като пън. Лорънс заподозря, че дори ги е научил на няколко анекдота, защото по време на вечерята поглеждаше многозначително ту един, ту друг. Набелязаният бързо гаврътваше виното си и започваше да разказва история, твърде невероятна за офицер в такава крехка възраст.

Сун Кай придружаваше Лиу Бао, но, също както преди, се държеше като наблюдател, вместо като гост. Лиу Бао обаче не демонстрираше подобна сдържаност и бе дошъл чисто и просто да прекара приятно, макар че прояви силна воля, като отказа печеното прасе сукалче, лъснало от масло и сметана. Никой от двамата не отказа допълнителна порция и Лиу Бао шумно похвали хрупкавата златиста гъска. Тя бе чудесен екземпляр, купен от Мадейра специално за случая, и бе останала охранена до деня на смъртта си, за разлика от обичайното пилешко, с които се хранеха на кораба.

Напъните на офицерите да са цивилизовани също имаха ефект, колкото и непохватни да бяха някои от по-младите мъже. Лиу Бао се смееше силно и лесно и също сподели много интересни истории, повечето — за ловни злополуки. Само преводачът не беше доволен, защото го засипаха с работа от всички краища на масата, като го караха да превключва от английски на китайски и обратно. От самото начало атмосферата бе коренно различна, напълно дружелюбна.

Сун Кай остана тих. Слушаше повече и говореше по-малко. Лорънс не можеше да прецени дали му е приятно. Той се хранеше умерено и пиеше съвсем малко, въпреки че Лиу Бао, на когото никак не му липсваше апетит, от време на време го гълчеше добродушно и пълнеше чашата му до ръба. След като тържествено внесоха големия коледен пудинг, ръкопляскаха дружно и го разрязаха, сервираха и изядоха, Лиу Бао се обърна и му каза:

— Много сте скучен тази вечер. Изрецитирайте ни „Трудния път“, най-подходящата поема за това пътуване.

Въпреки цялата си резервираност Сун Кай прие с охота. Той прочисти гърло и започна да рецитира:

Бистрото вино в златен бокал струва десет хиляди жълтици,

а нефритеният поднос с изтънчени храни заслужава и милион монети.

Отмествам чаша и блюдо настрана, не мога да преглътна…

Вдигам нокти към небето, взирам се напразно в четирите посоки.

Бих прекосил Жълтата река, но студ сковава моите нозе;

бих прелетял над планините Тайханг, но небето е заслепено от сняг.

Бих седял мързеливо край потока да гледам златния шаран,

но мечтая да поря вълните към слънцето.

Пътят е труден,

пътят е тежък.

Разклонения много…

Накъде да поема?

Един ден ще яхна вятъра и ще разбия облаците тежки,

ще разперя криле и ще прекося безкрайното море.

 

Ако тази поема имаше рима или ритъм, то те се бяха изгубили при превода, но съдържанието допадна на летците и те дружно изръкопляскаха.

— Ваша ли е тази творба, сър? — заинтригувано попита Лорънс. — Не бях чувал поема, писана от гледната точка на дракон.

— Не, не — каза Сун Кай. — Това е една от творбите на почитаемия Лун Ли По от династията Тан. Аз съм само скромен учен и моите стихове не са достойни за чужди уши.

Той с удоволствие ги запозна с още няколко класически поети, като рецитира стиховете наизуст и впечатли Лорънс с изумителната си памет. Най-накрая гостите се разотидоха в напълно хармонични отношения, след като бяха внимавали да отбягват темата за британския и китайския суверенитет на кораби и дракони.

— Ще си позволя да нарека вечерята успешна — каза Лорънс, отпивайки от кафето си на палубата, докато Темерер ядеше своята овца. — Оказа се, че те не са чак такива сухари в компания. Много съм доволен от Лиу Бао. Плавал съм на много кораби, където щях да съм благодарен за компания като неговата.

— Радвам се, че вечерта ти е била приятна — отвърна Темерер и схруска замислено някакъв кокал. — Би ли ми казал онази поема?

Лорънс се допита до офицерите си, за да възстановят въпросните стихове. Продължиха темата и на следващата сутрин, когато Юнсин излезе на свеж въздух и се заслуша как осакатяват превода. След няколко опита от тяхна страна той се намръщи, обърна се към Темерер и издекламира поемата.

Юнсин говореше на китайски, но въпреки това Темерер повтори стиховете на същия език още след първия път без следа от затруднение. Лорънс не за пръв път оставаше изненадан от усета на Темерер към езиците. Като всички дракони, той се бе научил да говори по време на дългото си развитие в яйцето, но за разлика от повечето бе изложен на влиянието на три различни езика и очевидно помнеше добре първия.

— Лорънс — каза Темерер и се обърна развълнувано към него, след като размени още няколко думи на китайски с Юнсин, — той каза, че стихотворението е писано от дракон, а не от човек.

Лорънс, все още изумен от способността на Темерер да говори на китайски, примигна при тази поредна новина.

— Поезията изглежда необичайно занимание за един дракон, но ако и другите ти китайски събратя обичат книгите колкото теб, предполагам, не е толкова чудно, че един от тях си е опитал силите в писането на стихове.

— Чудя се как ги е записал — каза замислено Темерер. — Ще ми се и аз да пробвам, но не виждам как. Не мога да държа писалка.

Той повдигна предната си лапа и огледа петте пръста с подозрение.

— Ще се радвам да пиша под твоя диктовка — отвърна Лорънс, развеселен от идеята. — Вероятно той така се е справил.

Той не се сети повече за разговора, докато не минаха два дни. Дойде мрачен и разтревожен на палубата, след като бе прекарал дълго време в лазарета. Упоритата температура бе спаднала и Гранби лежеше блед и отнесен. Сините му очи бяха изцъклени и фиксирани невиждащо някъде в тавана, устните му бяха отворени и напукани. Той приемаше само малки количества вода и когато проговаряше, думите бяха объркани и несвързани. Полит отказа да даде твърдо мнение и само поклати глава.

Ферис стоеше притеснено в дъното на стълбата към драконовата палуба и го чакаше. При вида му Лорънс забърза крачка, макар че все още накуцваше.

— Сър — каза Ферис, — не знаех какво да направя. Той разговаря цяла сутрин с Темерер, а не разбираме за какво.

Лорънс се забърза по стъпалата и завари Юнсин в едно кресло на палубата да разговаря с Темерер на китайски. Принцът говореше бавно и високо, изговаряше внимателно всяка дума и поправяше изговора на Темерер. Беше донесъл хартия, на която бе изрисувал няколко от странните им букви. Темерер изглеждаше във възторг. Вниманието му бе ангажирано изцяло, върхът на опашката му потрепваше напред-назад във въздуха, както когато се вълнуваше.

— Лорънс, виж, това е „дракон“ на тяхното писмо — каза той, когато го видя.

Лорънс погледна рисунката чинно, но без интерес. Тя му приличаше на следите, оставени в пясъка след отлив, дори след като Темерер му посочи онази част от символа, която изобразяваше драконовите криле и тялото.

— Една буква ли имат за цялата дума? — попита невярващо Лорънс. — Как се чете?

— Произнася се „лун“ — отвърна Темерер — като моето китайско име Лун Тиен Сян. „Тиен“ значи Селестиал — добави с гордост и посочи друг символ.

Юнсин ги наблюдаваше, без на лицето му да се появи каквато и да е емоция, но на Лорънс му се стори, че в очите му вижда триумфиращо изражение.

— Радвам се, че имаш такова приятно занимание — каза Лорънс на Темерер, после се обърна към Юнсин, поклони се и заговори без покана. — Много сте любезен, сър, да си създавате толкова главоболия.

Юнсин отговори сухо:

— Смятам го за свой дълг. Изучаването на класиците е пътят към разума.

Държанието му не можеше да се определи като дружелюбно, но щом бе избрал да прекрачи границата и да говори с Темерер, Лорънс го прие за равнозначно на официална визита и имаше оправдание да започне разговор. На Юнсин може и да не му харесваше, но това не го възпря от нови посещения. Той започна да идва всяка сутрин на палубата, да дава на Темерер уроци по езика и да засища апетита му за нови примери на китайската литература.

Отначало Лорънс се дразнеше на тези явни опити да спечелят благоволението на Темерер, но драконът изглеждаше много по-ведър, отколкото когато се раздели с Максимус и Лили. Дори да не харесваше новия му приятел, Лорънс не можеше да се противи на шанса му за толкова много интелектуални занимания, когато раната му все още го принуждаваше да не напуска палубата. Щом Юнсин вярваше, че лоялността на Темерер може да бъде разколебана от някакви си ориенталски примамки, негова воля. Лорънс нямаше и капка съмнение.

Той обаче започна да се отчайва, когато с времето Темерер не изгуби интерес към темата. Старите им книги вече често биваха пренебрегвани за сметка на рецитацията на едно или друго китайско произведение, което Темерер искаше да наизусти, тъй като не можеше да го запише или прочете. Лорънс беше напълно наясно, че не е човек на науката. Собствената му идея за приятно занимание бе да прекара следобеда в разговори, да напише няколко писма, да прочете вестник, ако му попадне някой по-актуален брой. Под влиянието на Темерер постепенно започна да се наслаждава на книгите много повече, отколкото си бе представял, но все пак не можеше да сподели ентусиазма му към творбите на един напълно неразбираем език.

Той не искаше да показва смущението си и така да дава на Юнсин повод за злорадство, но наистина имаше чувството, че принцът е извоювал победа. Това ставаше особено видно в случаите, когато Темерер изучаваше нова поема и засияваше от редките и трудно спечелени похвали на Юнсин. Лорънс се притесняваше още, че принцът се изненадва и често е невероятно доволен от напредъка на Темерер. Лорънс, естествено, намираше дракона за забележителен, но не му се искаше Юнсин да споделя мнението му. На принца не му трябваше допълнителен мотив, за да се опита да му отнеме Темерер.

Известна утеха се съдържаше в навика на Темерер да преминава на английски, за да включва и Лорънс. Така Юнсин се принуждаваше да води с него учтиви разговори или рискуваше да изгуби спечелената преднина. Това бяха дребни радости, но Лорънс не се наслаждаваше на подобно общуване. Дори двамата да притежаваха известно сходство на духа, то не бе достатъчно, за да се пребори с яростното им противопоставяне, а и всеки от тях не бе предразположен към близост с другия.

Една сутрин Юнсин подрани и Темерер още спеше. Слугите изнесоха креслото му, драпираха го и подредиха свитъците, които искаше да чете на дракона. В това време принцът отиде до ръба на палубата и се взря в океана. Намираха се в един прекрасен участък в открито море, нямаше бряг пред погледа, вятърът бе свеж и прохладен. Лорънс също стоеше на носа и се наслаждаваше на гледката — тъмните води се простираха до хоризонта, случайни малки вълнички се застъпваха една друга и се разпенваха, а корабът бе сам-самичък под небесната арка.

— Само в пустинята може да се срещне толкова празен и безинтересен изглед — внезапно каза Юнсин.

Тъй като Лорънс тъкмо се канеше да направи любезен коментар за красотата на пейзажа, тези думи го оставиха ням и озадачен, още повече че принцът добави:

— Вие, британците, вечно плавате към някое ново място. Толкова ли сте недоволни от собствената си страна?

Той не дочака отговор, а поклати глава и се отдалечи, като отново затвърди убеждението на Лорънс, че няма да срещне по-несимпатичен човек.

 

 

Корабната диета на Темерер се състоеше главно от риба, уловена от самия него. Лорънс и Гранби бяха планирали това, когато пресмятаха продоволствието. Кравите и овцете бяха само за разнообразие и за случаите, в които лошото време щеше да принуди дракона да остане на борда. Заради забраната да лети ранен, Темерер не можеше да ловува и започна да изчерпва запасите много по-бързо, отколкото разчитаха.

— При всички случаи трябва да се придържаме близо до бреговете на Сахара, иначе рискуваме пасатите да ни отнесат чак в Рио — каза Райли. — Разбира се, можем да спрем за провизии в Кейп Кост.

Целта на тези думи бе да успокоят Лорънс. Той само кимна и се оттегли. Бащата на Райли притежаваше плантации в Западните Индии и няколкостотин роби, които да ги обработват, докато бащата на Лорънс бе твърд поддръжник на Уилбърфорс и Кларксън^[3] и бе произнесъл няколко остри речи в Камарата на лордовете срещу търговията с роби. В един от случаите дори спомена бащата на Райли в списък с джентълмени робовладелци, които, както меко се бе изразил, „позоряха името на християнството и петняха репутацията на страната си“.

Навремето инцидентът охлади отношенията им. Райли бе силно привързан към баща си — мъж, притежаващ много повече топлота от лорд Алъндейл — и възнегодува срещу публичната обида. Лорънс, въпреки че не изпитваше кой знае каква обич към своя баща, не беше готов да предложи извинението си. Той бе израснал в къща, пълна с памфлетите и книгите на комитета на Кларксън, и на деветгодишна възраст се беше качил в бивша робска галера, предназначена за бракуване. Кошмарите продължиха да го преследват няколко месеца след това и оставиха дълбока следа в младото му съзнание.

Двамата никога не сключиха мир по този въпрос, само се споразумяха за примирие. Никой не заговори отново за случая, а споменаването на родителите старателно се отбягваше. Сега Лорънс не можеше да сподели откровено с Райли, че го смущава перспективата да акостират в робско пристанище. Вместо това той попита насаме Кейнс дали Темерер се възстановява добре и ще може ли да извършва кратки полети за лов.

— По-добре не — каза неохотно лекарят.

Лорънс го изгледа напрегнато и най-накрая изкопчи признанието, че има известни проблеми. Раната не заздравяваше както трябва.

— Мускулите още са топли при допир и ми се струва, че напипвам оток под кожата — каза Кейнс. — Още е рано за истинска тревога, но не желая да поемам рискове. Никакво летене поне още две седмици.

Този разговор донесе на Лорънс още един източник на грижи, а вече му стигаха другите, наред с недостига на храна и вече неизбежното спиране в Кейп Кост. Травмата на Темерер, както и непоколебимостта на Юнсин да не му позволява да лети, остави летците в почти пълно бездействие. В същото време моряците бяха доста заети с поправянето на щетите по кораба и последваха множество злини, които далеч не бяха непредвидими.

За да намери занимание на Роланд и Дайър, Лорънс ги бе извикал на драконовата палуба малко преди акостирането в Мадейра, за да ги препита с уроците. Те го изгледаха с толкова виновни изражения, че той не се изненада, когато откри, че напълно са занемарили ученето, откакто са негови куриери. Имаха съвсем бегла представа от аритметиката и никаква от по-сложната математика. Не знаеха и дума на френски, а когато той им подаде книгата на Гибън, която четеше на Темерер, Роланд така засрича, че драконът сви яката си и започна да я поправя по памет. Дайър беше малко по-добре — поне знаеше почти наизуст таблицата за умножение и разбираше малко от граматика. Роланд се запъваше на числата над осем и се изненада, че речта има части. Лорънс спря да се чуди как ще запълва времето им. Той се упрекна за небрежното си отношение към образованието им и се зае с новата си задача на техен учител.

Куриерите бяха талисманите на екипажа. Роланд и Дайър бяха обсипани с още повече грижи след смъртта на Морган. Всички развеселено наблюдаваха всекидневните им битки с причастията и деленето. Един ден матроси от „Преданост“ издадоха някакви подигравателни звуци. Летците взеха разплатата в свои ръце и последваха ръкопашни боеве в тъмни ъгълчета на кораба.

Отначало Лорънс и Райли се забавляваха с недодяланите оправдания, които получаваха за колекцията насинени очи и пукнати устни. Дребните свади обаче добиха по-застрашителна форма, когато същите оправдания започнаха да идват и от по-възрастните мъже. Моряците питаеха дълбоко негодувание, което до голяма степен се коренеше в неравното разпределение на труда и страха им от Темерер. То намираше израз в почти ежедневна размяна на обиди, които вече не засягаха само учението на Роланд и Дайър. От своя страна, летците бяха също толкова оскърбени от липсата на признателност, която смятаха, че заслужават заради смелия подвиг на Темерер.

Първото истинско сътресение се случи тъкмо когато завиха на изток покрай нос Пармас и се насочиха към Кейп Кост. Лорънс дремеше на палубата, защитен от силното слънце зад Темерер, който хвърляше сянка върху него. Той не видя лично какво стана, но се събуди от силен трясък и викове. Веднага скочи на крака и забеляза наредените в кръг мъже. Мартин беше сграбчил Блайт, помощника на оръжейника. Един от офицерите на Райли, флотски курсант, бе проснат на палубата и лорд Пърбек крещеше от палубата на юта:

— Незабавно оковете този мъж, Корнел!

Темерер вдигна глава и изрева — за щастие не с божествения вятър, но все пак издаде величествен гръмовен вой — и мъжете се отдръпнаха пребледнели.

— Никой няма да хвърля в килия никого от моя екипаж — каза Темерер и ядосано тропна с опашка.

Той се надигна, разпери криле и целият кораб потрепери. Вятърът беше насрещен откъм Сахара, платната бяха опънати срещу него, за да поддържат курса на югоизток, а крилата на Темерер играеха ролята на самостоятелно, противоположно платно.

— Темерер, веднага престани! Веднага, чуваш ли ме? — остро каза Лорънс.

Не му беше говорил по този начин от първите седмици на съществуването му. Темерер изненадано се отпусна, а крилата му се свиха машинално.

— Пърбек, оставете моите хора на мен, ако обичате. Свободно, офицер — Лорънс раздаваше бързо заповедите, за да не позволи на този смут да се разрасне или да се превърне в открит ръкопашен бой между летци и моряци. — Господин Ферис, отведете Блайт долу и го затворете.

— Слушам, сър — каза Ферис, като вече си пробиваше път през тълпата, избутваше летците назад и разтуряше групичките ядосани мъже, преди да стигне до Блайт.

Лорънс наблюдаваше сцената със суров поглед и добави:

— Господин Мартин, веднага в моята каюта! Останалите се връщайте на работа. Господин Кейнс, елате тук.

Той остана там още малко, но беше доволен — непосредствената опасност бе предотвратена. Обърна гръб на парапета, разчитайки останалите да се пръснат, водени от самодисциплина. Темерер обаче се бе свил на кълбо, по-нисък от тревата, и го гледаше с уплашено, нещастно изражение. Лорънс посегна към него, но трепна, когато драконът се отдръпна — не много надалеч, но импулсът се видя ясно.

— Прости ми — каза Лорънс, като отпусна ръка, а гърлото му се сви. — Темерер — каза, но млъкна.

Не знаеше какво да каже, защото на Темерер не биваше да му се позволява подобно поведение. Можеше да причини големи разрушения по кораба, освен това, ако продължаваше така, скоро екипажът нямаше да може да си върши работата от ужас.

— Нарани ли се някъде? — попита вместо това, докато Кейнс бързаше към тях.

— Не — отвърна много тихо Темерер — добре съм.

Той се остави да го прегледат в пълно мълчание и накрая Кейнс го обяви за невредим.

— Трябва да ида да говоря с Мартин — каза Лорънс.

Той продължаваше да се чувства неловко. Темерер не отговори, а се сви на кълбо и скри глава с крилете си. След един дълъг миг Лорънс слезе от палубата.

Каютата беше тясна и гореща, дори при всичките отворени прозорци, и само направи Лорънс по-раздразнителен. Мартин крачеше възбудено напред-назад. Беше размъкнат, с моряшки дрехи от тънък плат. Лицето му бе покрито с двудневна брада и в момента пламтеше, косата му бе прорасла и му влизаше в очите. Той не осъзна истинската степен на гнева на Лорънс, затова го засипа с обяснения още с влизането му.

— Ужасно съжалявам, вината беше моя. Въобще не биваше да си отварям устата — каза той, докато Лорънс докуца до стола и се отпусна тежко. — Не е редно да наказвате Блайт, Лорънс.

Лорънс бе свикнал с липсата на официалности сред летците и обикновено не реагираше на подобна волност, но при тези обстоятелства държанието на Мартин беше непростимо. Лорънс се облегна и го погледна с възмутено изражение. Луничавото лице на Мартин пребледня, той преглътна и побърза да добави:

— Исках да кажа „капитане“, сър.

— Ще направя всичко по силите си да опазя реда сред екипажа, господин Мартин, което се оказва по-трудно от очакваното — каза Лорънс и сдържа тона си с огромни усилия, въпреки че беше истински вбесен. — Веднага ми разкажете какво се случи.

— Не исках да става така — рече Мартин, вече с по-сподавен глас. — Онзи тип Рейнълдс цяла седмица пуска подигравки. Ферис ни каза да не му обръщаме внимание, но докато минавах покрай него, той каза…

— Не ми се слушат разправиите ви. Какво направихте?

— О… — каза Мартин и се изчерви. — Аз само… Добре де, отвърнах му нещо, което не ми се иска да повтарям, а той…

Мартин спря и изглежда се зачуди как да завърши историята без отново да хвърля вината върху Рейнълдс, затова рече неуверено:

— Във всеки случай, сър, той се канеше да ме предизвика на двубой и тогава Блайт го събори с удар. Направи го само защото знае, че не умея да се бия, а не искаше да ме гледа как се предавам пред всичките моряци. Наистина, сър, вината е моя, не негова.

— Не мога да не се съглася с вас — грубо отвърна Лорънс и в гнева си остана доволен, че Мартин се прегърби, сякаш го бяха ударили. — Когато в неделя Блайт бъде наказан с камшик, задето е ударил офицер, не забравяйте, че плаща за вашата неспособност да се въздържате. Свободен сте. Няма да излизате на палубата в продължение на седмица, освен при изрична заповед.

Устните на Мартин помръднаха, от тях се появи едно плахо „слушам, сър“ и той се спъна на излизане от каютата. Лорънс още дишаше тежко, почти се задъхваше в тежкия въздух. Въпреки усилията му гневът постепенно го напусна и отстъпи на горчиво униние. Блайт бе спасил репутацията не само на Мартин, но и на летците като цяло. Ако Мартин бе отказал поканата за двубой пред целия екипаж, щеше да очерни името на всички, независимо че разпоредбите на въздушния корпус изрично забраняваха дуелите.

Въпреки това, тук нямаше никакво място за снизходителност. Блайт бе ударил офицер пред свидетели и Лорънс трябваше да го накаже подобаващо, за да удовлетвори моряците и да накара всички в бъдеще да се замислят, преди да извършат някоя глупост. Наказанието щеше да изпълни помощник-боцмана, моряк, който най-вероятно щеше да се зарадва на шанса да набие летец, особено за подобно провинение.

Трябваше да иде да говори с Блайт, но едно почукване на вратата го спря още преди да бе имал време да се изправи. Влезе Райли. Беше сериозен, с куртка, шапка под мишница и чисто шалче на врата.