Наоми Новик
Нефритеният трон (16)

Шестнадесета глава

— Работата била сериозна, преди ние да пристигнем, това ще ви кажа — рече Райли и прие подадената през масата чаша чай с по-голяма готовност, отколкото купичката с оризова каша. — Не бях виждал такова нещо. Двайсет кораба и два дракона за подкрепа. Разбира се, бяха обикновени джонки и по размери не са и наполовина колкото фрегати, но и корабите на китайския флот не бяха по-големи. Не мога да си представя как са позволили на толкова много пирати да се развихрят.

— Останах впечатлен от адмирала им обаче. Той изглеждаше много благоразумен човек — вметна Стонтън. — На друг не би му харесало да го спасяват.

— Би бил голям глупак, ако предпочиташе да потъне — каза Райли с далеч по-малко великодушие.

Двамата бяха пристигнали същата сутрин с малка група от екипажа на „Преданост“. Останаха потресени от историята за разбойническото нападение и сега разказваха собствените си преживелици из Китайско море. Седмица след потеглянето им от Макао те се бяха натъкнали на китайската флота, която се опитвала да подчини огромна банда пирати. Били се установили на островите Джоушан, за да нападат местните кораби, както и по-дребните плавателни съдове на западните търговци.

— Разбира се, когато пристигнахме ние, оправихме нещата — продължи Райли. — Драконите на пиратите нямаха въоръжение. Хората от екипажа ни обстрелваха със стрели, можете ли да си представите? Нямаха и добър усет за разстоянията — пикираха толкова ниско, че трудно можехме да не ги улучим с мускети, а за лютите бомби да не говорим. Щом ги пробваха, офейкаха много бързо и ние потопихме три пиратски кораба с един-единствен залп.

— Адмиралът спомена ли нещо за това как ще докладва за този случай? — Хамънд попита Стонтън.

— Мога само да ви кажа, че той изрази своята признателност крайно педантично. Дойде на борда на нашия кораб, а това, вярвам, бе отстъпка от негова страна.

— И хубаво огледа оръдията ни — каза Райли. — Струва ми се, че дойде заради тях, а не от любезност. Във всеки случай, ние ги съпроводихме до порта, после дойдохме тук. Сега „Преданост“ е на котва в пристанището Тянсън. Има ли шанс скоро да си тръгнем?

— Не ми се иска да предизвиквам съдбата, но едва ли — рече Хамънд. — Императорът все още е на север на лятната си ловна експедиция и няма да се върне в Летния дворец още няколко седмици. Очаквам едва тогава да ни бъде позволена официална аудиенция.

— Задвижих въпроса за осиновяването, за което ви разказах, сър — добави той към Стонтън. — Вече получихме известна подкрепа и то не само от принц Миеннин. Имам големи надежди, че услугата, която току-що сте им направили, решително ще обърне настроенията в наша полза.

— Има ли причина корабът да не може да остане, където е в момента? — попита загрижено Лорънс.

— Засега не, но, да ви кажа, запасите тук са по-скъпи, отколкото очаквах — каза Райли. — Не продават осолено месо, а цените на говеждото са възмутителни. Напоследък храним хората с риба и пилешко.

— Да не сме превишили средствата?

Лорънс започна със закъснение да съжалява за направените от него покупки.

— Аз бях малко разточителен, но ми е останало злато, а те нямат нищо против него, щом видят, че е истинско.

— Благодаря, Лорънс, но няма нужда да ви ограбвам. Още не сме на червено — рече Райли. — Мисля най-вече за обратното пътуване. Ще имаме дракон да храним, надявам се.

Лорънс не знаеше как да отговори на този въпрос. Той каза нещо уклончиво и млъкна, като остави разговорът да се води от Хамънд.

Сун Кай дойде след закуска, за да ги уведоми за предстоящите тази вечер угощение и великолепно театрално представление в чест на новодошлите гости.

— Лорънс, ще ида да посетя Циен — каза Темерер с надвесена през прозореца глава, докато Лорънс решаваше какво да облече. — Ти няма да излизаш, нали?

След нападението той бе станал изключително загрижен и отказваше да остави Лорънс без придружител. Прислугата от седмици търпеше мнителността и щателните му проверки. Той бе изложил няколко свои предложения за безопасността на Лорънс, като например съставяне на график за денонощна стража от пет души или нарисувана лично от него в пясъка броня, която повече щеше да приляга на бойните полета на кръстоносните походи.

— Не, не се притеснявай. Ще съм доста зает, за да се приведа в приличен вид — отвърна Лорънс. — Предай моите почитания на Циен. Много ли ще се бавиш? Днес не бива да закъсняваме, угощението е в наша чест.

— Не, ще се върна съвсем скоро — рече Темерер и остана верен на обещанието си.

Върна се след по-малко от час, с потрепваща от едва сдържано вълнение яка. В лапата си внимателно стискаше дълъг и тесен пакет. Повика Лорънс на двора и засрамено му побутна пакета. Лорънс бе толкова слисан, че отначало само се загледа вторачено, но после бавно махна копринената опаковка и отвори една лакирана кутия. На възглавничка от жълта коприна лежеше изкусно изработена сабя с елегантна дръжка и ножница. Той я вдигна в ръка. Беше добре балансирана, с широка основа и извит връх, заострен и от двете страни. Повърхността й лъщеше като дамаска стомана, имаше два улея за кръв по продължение на задния ръб, за да се олекоти острието. Дръжката бе облицована с черна кожа, с орнаменти от позлатена стомана, златни мъниста и дребни перли, а в основата на острието имаше драконова глава с два малки сапфира за очи. Ножницата беше от черно лакирано дърво и също бе декорирана с широки ленти позлатена стомана и пристегната със здрави копринени шнурове. Лорънс извади от колана износената си, макар и още полезна, къса сабя и препаса новата.

— Как ти стои? — попита нетърпеливо Темерер.

— Много добре — отвърна Лорънс.

Той извади острието. Дължината бе съобразена идеално с неговия ръст.

— Скъпи приятелю, това е невероятно! Как се сдоби с нея?

— Не е изцяло мое дело — отвърна Темерер. — Миналата седмица Циен ми направи комплимент за нагръдника и аз й казах, че ми е от теб. Тогава си помислих, че аз също искам да ти направя подарък. Тя ми обясни, че има обичай бащата и майката да поднесат дар, когато драконът си вземе компаньон, и ми позволи да избера нещо от личната й колекция. Тази сабя ми се стори най-хубавата от всички.

Той обърна едното, после другото си око към Лорънс и го огледа с дълбоко доволство.

— Вярвам ти, не мога да си представя по-хубава сабя — каза Лорънс и се опита да се овладее.

Той се почувства неимоверно щастлив и странно успокоен. Когато се върна в стаята да довърши тоалета си, не можа да се сдържи и дълго се възхищава на сабята в огледалото.

Хамънд и Стонтън бяха облекли традиционни китайски роби, а останалите офицери носеха зелените си куртки и панталони, и високи, лъснати до блясък ботуши. Кърпите на вратовете им бяха чисти и колосани. Дори Роланд и Дайър седяха идеално спретнати на столовете си. От момента, в който бяха изкъпани и облечени, бяха предупредени да мируват. Райли също беше много елегантен в тъмносинята си униформа и бричове до коляно. Четиримата флотски офицери с червени куртки, които бе довел от кораба, довършваха стилната им компания. Всички заедно излязоха от резиденцията.

В центъра на площада, където щеше да бъде представлението, бе издигната любопитна на вид сцена — малка, но прелестно изрисувана и на три различни нива. Циен седеше на почетното място в северния край на двора, принц Миеннин и Чуан й бяха отляво, а за Темерер и англичаните бяха запазени местата отдясно. Освен Селестиалите присъстваха и няколко Империала, сред които беше и Мей, която седеше малко по-надолу на трапезата. Тя изглеждаше много елегантна със златния си нагръдник с шлифован нефрит и кимна на Лорънс и Темерер, когато заемаха местата си. Бялата женска Лиен също беше там, настанена до Юнсин на известно разстояние от останалите гости. Окраската й бе в потресаващ контраст с тъмните Империали и Селестиали от двете й страни. Гордо вдигнатата й яка днес бе украсена с фин златен тюл, а на челото й лежеше превъзходен рубинен медальон.

— А, ето го Миенкай — полугласно каза Роланд на Дайър и бързо помаха през масата на момчето, седнало до Миеннин.

Детето беше с роба в същия тъмен оттенък на жълтото като на престолонаследника и изкусно изработена шапка. Седеше много сковано и благопристойно. Като видя помахването на Роланд, то вдигна ръка да отвърне, но бързо я свали и погледна към Юнсин, сякаш за да разбере дали той е забелязал жеста. Когато осъзна, че не е привлякло вниманието му, то се отпусна облекчено на стола си.

— Откъде, за бога, познавате принц Миенкай? Идвал ли е в резиденцията на престолонаследника? — попита Хамънд.

Лорънс също искаше да знае това, защото по негова заповед на куриерите не им бе позволено да напускат стаите си без придружител и не би трябвало да са имали шанс да се запознаят с някого, най-малкото с друго дете. Роланд го погледна изненадано и отговори:

— Ама как, вие ни го представихте още на острова!

Лорънс отново погледна. Възможно беше това да е момчето, което ги посети в компанията на Юнсин, но той нямаше как да го познае. То изглеждаше напълно различно в официалните си одежди.

— Принц Миенкай? — рече Хамънд. — Юнсин ни беше довел принц Миенкай?

Той каза още нещо, поне устните му мърдаха, но то бе заглушено от внезапния барабанен тътен. Явно инструментите бяха скрити някъде под сцената, но се чуваха съвсем ясно и със силата на средно голям залп, например с двайсет и четири оръдия от близко разстояние.

Представлението естествено беше неразбираемо, защото го изиграха изцяло на китайски език, но движението на декорите и участниците беше хитро измислено. Между трите различни нива се издигаха и скриваха фигури, разцъфваха цветя, появяваха се облаци, слънцето и луната изгряваха и залязваха, и всичко това ставаше сред пищни танци и мними дуели. Лорънс остана очарован от спектакъла, въпреки че шумът бе невъобразим и не след дълго го заболя главата. Той се зачуди дали самите китайци разбират нещо от диалога при толкова дрънчене на барабани и камбанки и гръм на фишеци.

Той не можа да попита Хамънд или Стонтън — те през цялото време се мъчеха да разговарят с пантомима и не обръщаха никакво внимание на представлението. Хамънд си носеше театрален бинокъл, който двамата ползваха единствено да наблюдават Юнсин в другия край на двора. Кълбата пушек и огън, които бяха част от необичайния финал на първо действие, само предизвикаха възклицания на раздразнение заради закритата гледка.

В краткия антракт, докато сцената се подготвяше за второ действие, двамата се възползваха от тишината, за да поговорят.

— Лорънс — каза Хамънд, — моля да ме извините, вие бяхте напълно прав. Юнсин наистина е възнамерявал да направи момчето компаньон на Темерер вместо вас и най-сетне разбирам защо. Вероятно е искал да сложи момчето на трона и да стане негов регент.

— Императорът да не е болен или стар? — объркано попита Лорънс.

— Не, нищо подобно — каза многозначително Стонтън.

Лорънс ги погледна учудено.

— Господа, да не би да го обвинявате едновременно в цареубийство и братоубийство? Сигурно се шегувате.

— Де да беше така — рече Стонтън. — Ако той наистина направи подобен опит, може да се озовем във вихъра на гражданска война, която, независимо от изхода си, ще бъде пагубна за нас.

— Няма да се стигне до това — уверено заяви Хамънд. — Принц Миеннин не е глупак, а не вярвам и императорът да е такъв. Юнсин ни беше довел момчето инкогнито и със задни мисли, но няма да успее да ги заблуди. Изложим ли досегашните му действия пред принц Миеннин, ще стане ясно, че е следвал определен план. Първо се опита да ви подкупи с условия, които, изглежда, не е имал властта да предлага, после личният му слуга ви напада на борда на кораба. Да не забравяме и татарската банда, която ни нападна веднага след вашия отказ да позволите близост между Темерер и момчето. Всичко това представлява една доста изобличаваща картина.

Той говори почти тържествуващо и не много предпазливо, затова се сепна, когато дочулият всяка дума Темерер изрече с нарастващ гняв:

— Да не твърдите, че вече имаме доказателства, че Юнсин стои зад всичко това? Той ли се опита да убие Лорънс и стана причина за смъртта на Уилоуби?

Той надигна голямата си глава и се обърна към Юнсин, а зениците му се свиха в тънки черни чертички.

— Не тук, Темерер — побърза да каже Лорънс и го погали. — Моля те, не прави нищо засега.

— Не, не — рече разтревожено и Хамънд. — Още не съм сигурен, разбира се. Това е само една хипотеза, а и ние не можем да предприемем нищо срещу него. Трябва да оставим въпроса в техни ръце.

Артистите заеха местата си на сцената и така сложиха край на разговора. Въпреки това Лорънс усети под дланта си гневния резонанс някъде дълбоко в гърдите на Темерер. Това бе едно бавно надигащо се ръмжене, което така и не прерасна в доловим звук. Ноктите на дракона се впиха в плочника, заострената му яка бе вдигната наполовина, а ноздрите се зачервиха и отвориха широко. Той престана да забелязва спектакъла. Цялото му внимание бе заето с Юнсин.

Лорънс отново го погали в опит да го разсее. Площадът беше препълнен с гости и декори и той не искаше дори да си представя какво би станало, ако Темерер се развилнееше. Въпреки че самият Лорънс с радост би дал израз на гнева и възмущението си към Юнсин, той не можеше да измисли начин да се разправят с него. Все пак беше брат на императора и конспирацията, която Хамънд и Стонтън заподозряха, бе твърде шокираща, за да й повярва някой.

Гръмна дрънчене на цимбали и камбанки с плътен звук и над сцената се спуснаха два изкусно измайсторени от оризова хартия дракона с хвърчащи от ноздрите искри. Отдолу се появи почти цялата трупа актьори с размахани саби и инкрустирани с изкуствени скъпоценни камъни ножове и се разигра една епична битка. Отново се понесе барабанен тътен. Шумът бе толкова силен, сякаш ти изкарваха въздуха с удар в корема. Лорънс изпъшка и бавно заопипва рамото си — точно под ключицата му стърчеше една къса кама.

— Лорънс! — каза Хамънд и му протегна ръка.

Гранби взе да крещи команди на мъжете и избута столовете от пътя си. Двамата с Блайт заслониха Лорънс с телата си. Темерер се обърна да види какво става.

— Не съм ранен — объркано рече Лорънс.

Отначало нямаше болка и той се опита да се изправи и да вдигне ръка, но тогава усети раната. Около дръжката на ножа порасна едно топло кърваво петно.

Темерер нададе пронизителен, ужасяващ вой, който се извиси над цялата глъчка. Всеки един от драконите се изправи на задни лапи, за да види какво става, а барабаните рязко замлъкнаха. Във внезапно настъпилата тишина се чу викът на Роланд:

— Той я метна, онзи там, видях го!

Тя посочи един от актьорите. Мъжът бе с празни ръце, докато останалите статисти носеха фалшиви оръжия, а и дрехите му бяха по-невзрачни. Той видя, че опитът му да се скрие в тълпата се провали, и се обърна да бяга, но беше закъснял. Темерер изскочи тромаво на площада и трупата се разбяга с писъци във всички посоки.

Мъжът изохка, когато драконът го сграбчи с нокти и остави по тялото му дълбоки смъртоносни рани, а после хвърли на земята окървавения му, прекършен труп. За момент Темерер се надвеси смръщено над него, за да се увери, че е мъртъв. После вдигна глава и се обърна към Юнсин, оголи зъби и му изсъска със смразяващ звук. Лиен моментално скочи напред и защити принца с тяло, замахна силно с лапа и отблъсна с рев приближаващите се нокти на Темерер.

В отговор Темерер изду гръдния си кош, а яката му се разтегли по необичаен начин. Лорънс никога не го бе виждал такъв. Тънките шипове на яката пораснаха и кожата помежду им се изпъна докрай. Лиен дори не трепна, а му изръмжа презрително. Собствената й бяла като пергамент яка се разтвори широко, капилярите в очите й се удебелиха страховито и тя пристъпи напред.

Изведнъж настъпи суматоха и всички хукнаха да напускат площада. Барабаните, камбанките и цимбалите дрънчаха ужасно, докато артистите се спасяваха от сцената, влачейки инструменти и костюми. Хората от публиката вдигнаха полите на робите си и побързаха да се махнат с повече достойнство, но с не по-малка скорост.

— Темерер, недей! — викна Лорънс, осъзнал със закъснение какво предстои.

Всяка легенда за двубой между дракони неизменно завършваше с гибелта на единия или на двамата, а белият дракон бе по-зрял и по-едър.

— Джон, махнете тази проклетия! — рече той на Гранби, докато се мъчеше да свали кърпата от врата си със здравата си ръка.

— Блайт, Мартин, дръжте му раменете — нареди Гранби, после стисна ножа и го извади със стържене в костта.

Кръвта шурна за един кратък, напрегнат миг, после те затиснаха раната с кърпите си и я пристегнаха здраво.

Темерер и Лиен продължаваха да стоят един срещу друг и се поклащаха напред-назад, но със съвсем слаби, почти незабележими движения. Нямаха много пространство за маневри, защото сцената бе заела по-голямата част от двора, а и редовете празни столове още си стояха. Не откъсваха очи един от друг.

— Няма смисъл — тихо изрече Гранби и помогна на Лорънс да се изправи на крака. — Щом са решили да се дуелират, или ще ви убият при опита да застанете между тях, или само ще разсеете Темерер.

— Добре тогава — рязко каза Лорънс и се освободи от ръцете им.

Краката му вече го държаха по-стабилно, но стомахът му бе нестабилен и свит на топка. Болката не беше съвсем непоносима.

— Отдръпнете се — заповяда той на екипажа си. — Гранби, върнете се в резиденцията с част от хората и донесете оръжията ни, в случай че пратят стражи срещу Темерер.

Гранби се втурна заедно с Мартин и Ригс, докато останалите мъже се покатериха бързо по седалките и напуснаха полесражението. Площадът опустя. Останаха само няколко сеирджии, чиято смелост надвишаваше здравия им разум, и лично обвързаните с двубоя. Циен наблюдаваше със загрижено и едновременно с това неодобрително изражение. Мей стоеше на известно разстояние зад нея — тя бе отстъпила в общата суматоха, но после се промъкна обратно.

Принц Миеннин също остана, но на благоразумно разстояние, въпреки че дори така драконът му Чуан нервничеше разтревожено. Миеннин го погали за успокоение и каза нещо на стражите. Те сграбчиха младия принц Миенкай и го отведоха въпреки шумните му протести. Юнсин наблюдава как отнасят момчето и кимна хладно, но одобрително на Миеннин, като самият той сметна, че е под достойнството му да се мести назад.

Белият дракон рязко изсъска и нападна. Лорънс се стресна, но Темерер се изправи в последната секунда и червеновърхите нокти минаха на сантиметри от гръкляна му. Сега, когато стоеше на силните си задни лапи, той приклекна и скочи с разперени нокти. Лиен бе принудена да отстъпи, отскочи тромаво назад и загуби равновесие. Разпери криле, за да се задържи на крака, и литна, когато Темерер отново я притисна. Той я последва в небето.

Лорънс най-безцеремонно грабна от Хамънд театралния бинокъл и ги проследи с поглед. Бялата женска беше по-едра и с по-голям размах на крилете. Тя бързо взе преднина пред Темерер и се заиздига грациозно. Намерението й стана съвсем ясно — възнамеряваше да го атакува отгоре. Първоначалният прилив на бойно настървение обаче отмина и Темерер осъзна предимството й, затова заложи на опита си. Вместо да я последва, той зави рязко, излезе от светлината на фенерите и се стопи в мрака.

— О, много добре! — рече Лорънс.

Лиен кръжеше несигурно над главите им, стрелкаше глава във всички посоки и се взираше в нощта със странните си червени очи. Изведнъж Темерер се стрелна с рев право към нея. Тя обаче се метна невероятно пъргаво встрани. За разлика от повечето дракони, нападнати отгоре, тя се поколеба само за миг и докато се отдалечаваше, успя да нанесе удар на Темерер. В черната му кожа се отвориха три дълбоки кървави рани. По двора покапа гъста кръв, блестяща и черна на светлината на фенерите. Мей се примъкна по-наблизо с тихо скимтене. Циен се обърна и й изсъска, но Мей само се приведе покорно и се сви до близките дървета, за да вижда по-ясно.

Лиен се възползваше отлично от по-добрата си скорост. Стрелкаше се и се отдалечаваше от Темерер, подмамвайки го да хаби енергията си в безсмислени опити да я удари. Той обаче прояви хитрост и започна да замахва съвсем мъничко по-бавно, отколкото можеше. Лорънс се надяваше това да се дължи на тактика, а не на болка от раната. Така Лиен се излъга да го доближи повече. Изведнъж Темерер се стрелна едновременно с двете лапи и я удари в корема и гърдите. Тя изквича от болка и избяга с яростно пляскане на криле.

Столът на Юнсин се катурна с трополене, когато той скочи на крака. Цялото му привидно хладнокръвие бе изчезнало. Сега той стоеше и наблюдаваше със свити юмруци. Раните не бяха много дълбоки, но белият дракон изглеждаше доста шокиран — пищеше пронизително от болка и кръжеше на едно място, за да се ближе. Никой от драконите в двореца нямаше белези и Лорънс осъзна, че най-вероятно те не са участвали в истинска битка.

Темерер постоя за миг в небето със свити нокти, но когато тя не се обърна за нова атака, той се възползва от шанса и пикира право към своята истинска цел — Юнсин. Лиен обърна рязко глава, нададе нов писък и се хвърли след него, размахала криле с всички сили и напълно забравила раните. Тя го настигна на сантиметри от земята и се хвърли отгоре му. Телата им се преплетоха и тя успя да го отклони от целта му.

Двамата се приземиха на кълбо и се затъркаляха заедно като един съскащ, свиреп, многокрак, дерящ сам себе си звяр. Вече никой от драконите не обръщаше внимание на драскотините и раните. Никой от тях не можеше да поеме дълбоко дъх, за да пусне божествения вятър срещу противника си. Опашките им овършаха навсякъде, събориха дърветата в саксиите и скалпираха с един-единствен замах висока бамбукова горичка. Лорънс сграбчи Хамънд за рамото и двамата хукнаха пред сгромолясващите се кухи стъбла, които изтрополиха по седалките с ехтящ барабанен грохот.

Той изтръска листата от косата и яката си и почна да се изправя тромаво изпод клоните, като си помагаше със здравата ръка. В яростта си Темерер и Лиен събориха една от колоните на сцената. Грандиозната постройка започна да се плъзга бавно и някак тържествено към земята. Разрушението бе неминуемо, но Миеннин не се заслони. Той отиде да помогне на Лорънс да се изправи и може би не разбра, че го грози истинска опасност. Драконът му Чуан също не видя, защото се стараеше да стои между Миеннин и двубоя.

Лорънс се оттласна от земята с неимоверни усилия, но успя да събори Миеннин, когато стените в цветна боя и позлата се сгромолясаха на плочника в двора и се пръснаха на стотици дребни дървени трески. Той се приведе плътно над принца, за да заслони и себе си, и него, и покри тила му със здравата си ръка. Треските се забиха болезнено дори през тежката му, подплатена вълнена куртка. Една мина през панталона и го прободе в бедрото, а друга, остра като бръснач, сряза скалпа му над слепоочието.

Смъртоносната градушка отмина и Лорънс се изправи с окървавено лице. В този момент видя как Юнсин пада с изражение на силна изненада — от окото му стърчеше огромна нащърбена треска.

Темерер и Лиен разплетоха тела и отскочиха един от друг. Застанаха приклекнали, ръмжащи, с ядно размахани опашки. Темерер хвърли поглед назад към Юнсин с намерение да направи още един опит и замръзна от изненада, а лапата му остана да виси във въздуха. Лиен му се озъби и се хвърли към него, но той не посрещна атаката й, а се отдръпна. Тогава и тя видя.

За един миг остана съвършено неподвижна, само мустачетата й се вдигаха леко на бриза, а по краката й се стичаха тънки вадички червено-черна кръв. Тя отиде много бавно до трупа на Юнсин, наведе глава и го побутна с муцуна, сякаш за да потвърди за себе си онова, което вече знаеше.

Нямаше никакво движение, никакви последни конвулсии на тялото, каквито Лорънс бе виждал понякога при внезапно убитите. Юнсин се беше проснал в целия си ръст, учуденият израз бе изчезнал при отпускането на мускулите и сега лицето му бе спокойно и сериозно. Едната му ръка лежеше отметната на една страна и леко отворена, а другата бе отпусната върху гърдите му. Обсипаната със скъпоценни камъни роба на принца продължаваше да блещука на светлината на факлите. Никой друг не се приближи. Шепата прислужници и стражи, които не бяха напуснали полесражението, се бяха свили по ъглите, а другите дракони не проговориха.

Лиен не нададе вик, както се опасяваше Лорънс. Всъщност не издаде нито звук и повече не се обърна към Темерер. Тя много внимателно изчетка с лапа по-малките трески от робата на Юнсин, както и натрошените парчета дърво и няколко бамбукови листа. После вдигна тялото в предните си лапи и мълчаливо го отнесе в мрака.