Метаданни
Данни
- Серия
- Темерер (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Throne of Jade, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мила Куцарова, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Алтернативна история
- Героическо фентъзи (Меч и магия)
- Детско и младежко фентъзи
- Епическо фентъзи
- Роман за съзряването
- Роман на плаща и шпагата
- Фентъзи
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и форматиране
- Silverkata (2019)
- Разпознаване и корекция
- sqnka (2019)
Издание:
Автор: Наоми Новик
Заглавие: Нефритеният трон
Преводач: Мила Куцарова
Година на превод: 2011 (не е указана)
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: ИК „ИнфоДАР“ ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Тип: роман
Националност: американска (не е указано)
Печатница: „Симолини“
Редактор: Станислава Първанова
Коректор: Нали Байкова
ISBN: 978-954-761-413-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8716
История
- — Добавяне
Пета глава
… А държанието на Вашия син във всяко отношение бе на герой и джентълмен. За загубата му ще скърбят всички, които имаха привилегията да го познават, и най-вече удостоените с честта да служат рамо до рамо с него и да наблюдават как гради благородния характер на мъдър и смел офицер и верен слуга на своята родина и крал. Моля се да намерите известна утеха в уверението, че той си отиде така, както и живя — доблестно, със страх единствено от Всемогъщия Бог, и с убедеността, че ще заслужи мястото си сред онези, които пожертваха всичко за своя народ.
Той остави писалката и сгъна писмото. То бе жалко, неловко и невярно, но по-добро не можеше да съчини. Като курсант и млад лейтенант бе губил достатъчно приятели на своята възраст, както и едно тринайсетгодишно момче при първото си командване. И все пак, не му се беше налагало да пише писмо за дете на десет години, което още трябваше да е в класната стая и да играе с оловни войници.
Това беше последното от задължителните писма и най-краткото. Нямаше много предишни доблестни постъпки, които да спомене. Лорънс го сложи настрана и написа няколко реда от по-личен характер до майка си. Новината за сражението сигурно щеше да бъде публикувана в „Газет“ и той знаеше, че тя ще се притесни. Не му беше лесно да започне след предишната си задача. Той се ограничи с уверенията за собственото си и на Темерер добро здраве, като пропусна да спомене травмите им. Бе написал дълго и угнетяващо описание на битката в рапорта си до адмиралтейството и нямаше сили да го обрисува на майка си в по-светли краски.
Лорънс най-после приключи, затвори малкото си писалище и събра писмата. Запечати всяко едно и ги уви в мушама, за да ги запази от дъжда и морската вода. Не тръгна веднага, а поседя и погледа в мълчание празния океан.
Връщането на драконовата палуба беше бавна работа, разделена на малки стъпки. Когато се добра до бака, Лорънс закуцука към парапета на бакборта, за да си почине, а всъщност се престори, че оглежда пленената фрегата „Шантуз“[1]. Платната й бяха увиснали хлабаво и се издуваха на вятъра, мъже се катереха по мачтите и слагаха в ред такелажа. От това разстояние приличаха на заети мравки.
Драконовата палуба изглеждаше съвсем различно, както бе приютила почти цялата формация. На Темерер бе отстъпена цялата част откъм щирборда, за да се съвзема от раната, а останалите дракони лежаха в многоцветна купчина от заплетени крайници и почти не помръдваха. Максимус заемаше почти цялото свободно място и лежеше в дъното. Лили, която обикновено смяташе, че е под достойнството й да се сгушва при другите дракони, сега бе принудена да облегне на него опашка и крило. По-старите и по-дребни дракони Месория и Иморталис нямаха никакви претенции и просто се изтегнаха на големия му гръб с провесени крайници.
Всички дремеха и изглеждаха напълно доволни от обстоятелствата. Само нервакът Нитидос не го свърташе дълго на едно място и в момента кръжеше с любопитство над фрегатата. Може би беше прекалено ниско, ако се съди по главите на „Шантуз“, които често се вдигаха с безпокойство към небето. Дулсия не се виждаше никаква. Вероятно вече бе потеглила към Англия с новината за сражението.
Прекосяването на палубата се бе превърнало в цяло приключение, особено с този неотзивчив, отпуснат крак. Лорънс замалко не падна върху висящата опашка на Месория, когато тя потрепна в съня си. Темерер също спеше дълбоко. Когато Лорънс отиде да го види, едното око се отвори наполовина, проблясна в тъмносиньо и клепачът отново се спусна. Лорънс не искаше да го буди, радваше се да види, че му е удобно. Сутринта Темерер се бе нахранил добре с две крави и голяма риба тон, а Кейнс заяви, че е доволен от зарастването на раната.
— Неприятно оръжие — беше казал, когато с жестока наслада показа на Лорънс извадения куршум.
Като гледаше с неприязън множеството му закривени шипове, Лорънс бе благодарен, че му го бяха показали почистен.
— Не бях виждал такъв куршум, но съм чувал, че руснаците използват нещо подобно. Ако бе попаднал по-надълбоко, признавам, никак нямаше да ми е приятно да го вадя.
По една щастлива случайност куршумът се бе спрял в гръдната кост и бе заседнал само на половин фут под кожата. Въпреки това, при изваждането му гръдните мускули бяха разкъсани сериозно и Кейнс каза на Темерер да не лети поне две седмици, ако не и месец. Лорънс постави ръка на широкото, топло рамо. Радваше се, че цената е толкова ниска.
Другите капитани седяха на малка сгъваема маса, сбутана до комина на камбуза, почти единственото свободно място на палубата, и играеха карти. Лорънс се присъедини и даде свитъка с писмата на Харкорт.
— Благодаря ви, че ще ги отнесете — каза и седна тежко, за да си поеме дъх.
Всички прекъснаха играта и погледнаха обемистия пакет.
— Много съжалявам, Лорънс — Харкорт ги прибра в чантата си. — Претърпяхте ужасяващи удари.
— Страхлива работа, по дяволите! — Бъркли поклати глава. — Това спотайване нощем прилича повече на шпионаж, отколкото на истинска битка.
Лорънс не каза нищо. Изпитваше благодарност за съчувствието им, но в момента бе твърде потиснат, за да води разговор. Погребенията бяха истинско мъчение. Той стоя на крак часове наред въпреки болките, докато телата бяха хвърляни едно след друго през борда, зашити в собствените им хамаци — моряците с гюлета в краката, летците с железни снаряди, — а Райли бавно четеше опелото.
Той бе прекарал остатъка от сутринта с новия си втори лейтенант Ферис в обсъждане на печалния и дълъг списък на убитите и ранените. Гранби бе улучен в гърдите от мускет. За щастие куршумът беше попаднал на ребро и веднага бе излязъл откъм гърба, но той изгуби много кръв и вече го мъчеше треска. Вторият му лейтенант Евънс беше с тежко счупен крак и щяха да го върнат в Англия. Поне Мартин щеше да се възстанови, но в момента челюстта му бе толкова отекла, че той можеше да говори само с мучене и не виждаше с лявото око.
Още двама от топмените бяха леко пострадали. Дън, единият от стрелците, беше ранен, а другият, Донъл, не бе оцелял. Белменът Мигси също беше убит. Най-много жертви дадоха впрегачите. Четирима от тях загинаха от едно гюле, което ги бе застигнало, докато изнасяха допълнителната сбруя. С тях беше и Морган, който носеше кутията с резервните катарами — ужасна загуба.
Вероятно тъжната равносметка бе изписана на лицето му, защото Бъркли каза:
— Мога да ви оставя Портис и Макдонау.
Имаше предвид двама от топмените на Лорънс, които бяха прехвърлени на Максимус по време на объркването при пристигането на китайските дипломати.
— Вие самите нямате ли недостиг на хора? — попита Лорънс. — Не мога да ощетя Максимус, ще бъдете на действителна служба.
— На транспортния кораб „Уилям Оранжски“[2], който пристига от Халифакс, ще има дузина подходящи момчета за Максимус — отвърна Бъркли. — Няма причина да не ви върнем вашите хора.
— Няма да споря с вас. Бог знае, че имаме отчаяна нужда от тях, но транспортният може да не пристигне още месец, ако пътуването му е тежко.
— О, по-рано бяхте долу, затова не чухте, когато уведомихме капитан Райли — каза Уорън. — Преди два дни „Уилям“ е забелязан недалеч оттук. Пратихме Ченъри и Дулсия да го доведат, за да закара нас и ранените у дома. Освен това Райли каза, че лодката ви се нуждае от нещо. Какво беше, Бъркли? Ран…
— Рангоут[3] — отвърна Лорънс, докато оглеждаше такелажа. На дневна светлина ясно се виждаше, че рейките, поддържащи платната, наистина изглеждат много зле, нацепени и осеяни с куршуми. — Ще ни бъде от голяма полза да ни оставят някои припаси. Но трябва да знаете, Уорън, че това е кораб, а не лодка.
— Има ли значение? — Уорън възмути Лорънс с незаинтересоваността си. — Мислех, че това са две думи за едно и също нещо. Или е въпрос на размер? Този кораб е истински гигант, въпреки че Максимус всеки момент ще се изсипе от палубата.
— Няма — отвърна Максимус, но отвори очи и погледна към задните си части. Заспа отново едва когато се увери, че няма опасност да падне във водата. Лорънс отвори уста, но пак я затвори, без да обяснява. Чувстваше, че тази битка вече е изгубена.
— Значи ще останете няколко дни при нас, така ли?
— Само до утре — каза Харкорт. — Ако корабът се забави, ще трябва да излетим. Не обичам да пресилвам драконите без нужда, но още по-малко ми харесва да оставям Лентън без хора в Дувър. Той има да се чуди къде сме се дянали. Тръгнахме само за нощни маневри с флотата при Брест, но тогава видяхме заревото като в Деня на Гай Фокс[4].
Райли покани всички на вечеря, включително и пленените френски офицери. Харкорт се оправда с морска болест, за да избегне близките контакти, при които полът й лесно щеше да се забележи, а Бъркли беше сдържан мъж, склонен да се изразява с изречения с не повече от пет думи. Уорън обаче разговаряше свободно, особено след чаша-две силно вино, а Сътън имаше чудесна колекция от анекдоти от почти трийсетгодишната си служба. Те двамата поддържаха разговора по един енергичен, макар и донякъде хаотичен начин.
Французите стояха безмълвни и шокирани, британските моряци почти не им отстъпваха. С напредването на вечерта унинието им стана още по-видно. Лорд Пърбек бе скован и официален, Макреди — мрачен, дори Райли бе притихнал. Изпадаше в дълги, нетипични за него периоди на мълчание и се чувстваше неловко.
По-късно, докато пиеха кафе на драконовата палуба, Уорън каза:
— Лорънс, не искам да обидя старата ви служба и колеги, но, мили Боже, какво е това отношение! Имах чувството, че сме им нанесли смъртна обида, а не че сме ги спасили от дълга битка и кой знае колко пролята кръв.
— Предполагам, те смятат, че сме дошли твърде късно, за да ги спасим. — Сътън се облегна другарски на дракона си Месория и запали пура. — Вместо това им отнехме славата от победата, както и част от военната плячка, защото пристигнахме преди френският кораб да нападне. Искаш ли да си дръпнеш, скъпа? — попита той и вдигна пурата към устата на Месория.
— Не, напълно грешите за тях, уверявам ви — отвърна Лорънс. — Без вас нямаше да пленим фрегатата. Тя не бе толкова зле повредена и лесно можеше да ни избяга. Всеки мъж на борда бе щастлив да ви види.
Не му се искаше да им обяснява, но не желаеше да ги оставя с погрешно впечатление, затова добави кратко:
— Всичко е заради другата фрегата „Валери“, която потопихме, преди да дойдете. Тя даде много жертви.
Те усетиха унинието му и не настояха за повече обяснения. Когато Уорън отвори уста, Сътън го смушка да мълчи и повика куриера си да им донесе тесте карти. Те се настаниха да играят и Харкорт се присъедини, защото вече се бяха отделили от морските офицери. Лорънс допи кафето си и си тръгна незабелязано.
Темерер просто стоеше и гледаше празното море. Бе спал през целия ден и се събуди за следващото голямо хранене. Той се премести, за да направи място на Лорънс на предната си лапа, и се нави около него с лека въздишка.
— Не го вземай присърце.
Лорънс съзнаваше, че дава съвет, който самият той не може да последва, но се боеше, че Темерер ще премисля потапянето твърде дълго и накрая ще изпадне в меланхолия.
— С тази втора фрегата при бакборта ни, най-вероятно щяха да ни пленят и ако бяха спрели нашите фойерверки, Лили и другите нямаше да ни видят в нощта. Ти спаси много хора и самия „Преданост“.
— Не изпитвам вина — каза Темерер. — Не възнамерявах да ги потопя, но не съжалявам, че стана така. Те щяха да избият нашия екипаж и не можех да го позволя. Проблемът е в моряците. Сега ме гледат странно и въобще не ме доближават.
Лорънс не можа да отрече истината, нито да му предложи лъжлива утеха. Моряците предпочитаха да гледат на дракона като на бойна машина, като на кораб, който диша и лети, като на инструмент на човешката воля. Приемаха неговата мощ и груба сила като естествено отражение на размерите му. Бояха се от него толкова, колкото човек се бои от едър и опасен мъж. Божественият вятър обаче му придаде усещане за свръхестественост. Разрушенията на „Валери“ бяха прекалено жестоки, за да са човешки. Те пробудиха спомените за всяка стара легенда за огън и разрушения от небето.
Битката вече изглеждаше кошмарна и в собствените му спомени — безкрайния поток от бляскащи фойерверки, червения огън от оръдията, пепелявобелите очи на Фльор дьо Нюита в мрака, горчивия вкус на пушека на езика му и най-вече бавното спускане на вълната като завеса в края на представление. Той погали в мълчание лапата на Темерер и двамата се загледаха в дирята на кораба по водата.
Викът „Платна!“ дойде с първите слънчеви лъчи. „Уилям Оранжски“ се появи на хоризонта на два румба вдясно от носа. Райли се загледа през бинокъла.
— Ще свикаме хората на ранна закуска. Корабът ще ни настигне още преди девет часа.
Фрегатата „Шантуз“ стоеше между двата по-големи кораба и сигнализираше на приближаващия се транспортен. Тя също щеше да се върне в Англия, за да бъде конфискувана и да откара пленниците. Денят бе ясен и много студен. Небето бе в онзи специфичен богат оттенък на синьото, запазен за зимата. „Шантуз“ изглеждаше много весела с белите си брамсели и бомбрамсели. Рядко се случваше транспортен кораб да се сдобие с военна плячка и беше редно настроението да е празнично. Един красив четирийсет и четири оръдеен кокетен платноход със сигурност щеше лесно да се продаде, а щеше да има и награда за пленниците. Неспокойното настроение от предишната нощ обаче не се бе разсеяло и мъжете работеха в мълчание. Самият Лорънс не спа много добре и сега стоеше на бака и наблюдаваше замислено приближаването на „Уилям Оранжски“. Скоро отново щяха да са съвсем сами.
— Добро утро, капитане — каза Хамънд и застана до него.
Това натрапване бе нежелано и Лорънс не направи опит да скрие този факт, но без резултат. Хамънд бе зает да оглежда „Шантуз“ с израз на цинично задоволство.
— Не можехме дори да мечтаем за по-добро начало на пътуването.
Дърводелецът и помощниците му бяха наблизо и поправяха счупената палуба. Един от тях, веселяк със смъкнати рамене на име Ледоус, който вече си бе спечелил име на корабен шут, при тази забележка се наежи и загледа Хамънд с открито неодобрение. Дърводелецът Еклоф, едър, мълчалив швед, го потупа по рамото с големия си юмрук, за да го върне към работата.
— Учуден съм, че мислите така — каза Лорънс. — Не предпочитате ли да пътувате с първа класа?
— Не, не — отвърна Хамънд, глух за сарказма. — По-добре от това не може да бъде. Знаете ли, че едно гюле мина през каютата на принца? Един от стражите му загина, друг бе ранен тежко и почина снощи. Доколкото разбрах, той е побеснял. За една нощ френската флота ни помогна повече, отколкото нашата дипломация за месеци. Дали не е възможно да му представим капитана на пленения кораб? Аз, разбира се, му казах, че нападателите ни са французи, но ще е добре да представя неоспоримо доказателство.
— Няма да развеждаме пленени офицери като на някой римски парад — каза Лорънс с равен глас.
Той знаеше какво е да си пленник и макар тогава да беше още момче, млад флотски курсант, още помнеше благоразположението на френския капитан, който напълно сериозно поиска честната му дума.
— Разбирам, естествено. Няма да изглежда много добре — отвърна Хамънд със съжаление за този пропуск. — Макар че ще е много жалко, ако…
— Това ли е всичко? — Лорънс го прекъсна, защото нямаше желание да слуша повече.
— О… Моля да ме извините, натрапих ви присъствието си — несигурно каза Хамънд и най-накрая погледна Лорънс. — Исках само да ви информирам, че принцът изрази желание да ви види.
— Благодаря, сър — отсече Лорънс.
Хамънд сякаш искаше да каже още нещо, вероятно да пришпори Лорънс да тръгне веднага или да му даде съвет за срещата, но не посмя и си тръгна с кратък поклон.
Лорънс нямаше желание да разговаря с Юнсин, а още по-малко — да търпи пренебрежението му, а настроението му не се подобри особено след мъчителното усилие, с което се добра до апартамента на принца чак на кърмата на кораба. Когато прислугата се опита да го накара да чака в преддверието, той каза кратко:
— Да ме уведоми, когато е готов — и се обърна да си ходи.
Настъпи суетня и шушукане, един мъж дори си позволи да препречи вратата и след миг Лорънс бе въведен право в голямата каюта.
Двете зеещи дупки в срещуположните стени бяха запушени с парчета синя коприна, за да не влиза вятър. Въпреки това продълговатите флагове по стените, изписани с йероглифи, от време на време се вееха и потракваха на течението.
Юнсин седеше с изправен гръб на драпирано с червен плат кресло до малко писалище от лакирано дърво. Въпреки люшкането на кораба, четката му се движеше стабилно от мастилницата до хартията. Не капна нито веднъж, а мокрите йероглифи бяха в спретнати редове и колони.
— Пожелали сте да ме видите, сър — каза Лорънс.
Юнсин довърши една последна черта и остави четката настрана, но не отговори веднага. Взе един каменен печат от малка купичка с червено мастило и го постави в края на страницата. После сгъна листа, остави го върху друг подобен лист и уви и двата в мушама.
— Фън Ли — викна.
Лорънс се стресна. Дори не бе забелязал прислужника в ъгъла, невзрачен в своята проста роба от тъмносин памук, който сега излезе напред. Фън бе висок мъж, но така се бе навел в поклон, че Лорънс видя от него единствено идеалната линия на главата, където черната коса бе избръсната до гладко. Той хвърли на Лорънс бърз, любопитен поглед, после вдигна писалището и го отнесе до стената, без да разлее и капчица мастило.
Побърза да се върне с табуретка за крака за Юнсин, после отново се оттегли в ъгъла на стаята. Явно Юнсин не възнамеряваше да го отпрати по време на тази среща. Принцът седеше изправен, с ръце, отпуснати на креслото, и не предложи стол на Лорънс, макар че в помещението имаше още два. Това веднага зададе тона и Лорънс усети как раменете му се сковават, още преди Юнсин да бе проговорил.
— Въпреки че вашето идване бе продиктувано от чиста необходимост — студено каза Юнсин, — вие си въобразявате, че можете да останете другар на Лун Тиен Сян и да се отнасяте с него като с ваша собственост. А сега станахме свидетели на най-лошото — заради вашата невъздържаност и безразсъдство, той пострада сериозно.
Лорънс стисна устни. Не беше в състояние да даде дори бледо подобие на цивилизован отговор. Той бе подложил преценката си на съмнение, преди да вкара Темерер в битката и през цялата следваща нощ, когато си припомняше звука на ужасното съприкосновение на куршума и тежкото, болезнено дишане на Темерер. Да го обвинява Юнсин обаче бе съвсем друг въпрос.
— Това ли е всичко? — попита.
Вероятно Юнсин бе очаквал Лорънс да раболепничи и да моли за прошка. Този кратък отговор го ядоса и направи по-словоохотлив.
— Толкова ли ви липсват принципи? — каза той. — Нямате ли капка угризение? Готов сте да поведете Лун Тиен Сян към сигурна смърт, все едно е обикновен кон. Забранява ви се да летите отново с него и си приберете недостойните слуги. Аз ще му пратя от моите стражи…
— Сър — каза безцеремонно Лорънс, — вървете по дяволите.
Юнсин млъкна. Изглеждаше повече стъписан, отколкото обиден, че го прекъсват, и Лорънс добави:
— Колкото до вашите стражи, ако някой от тях доближи драконовата палуба, ще кажа на Темерер да го изхвърли зад борда. Приятен ден.
Той се поклони и не остана да чуе отговора, ако изобщо последва такъв, а се обърна и напусна стаята. Прислужниците го изгледаха, докато минаваше покрай тях, но този път не му препречиха пътя. Той застави крака си да го слуша и забърза крачка. Накрая си плати за перченето. Когато стигна до каютата си в другия край на този безкрайно дълъг кораб, кракът му започна да се свива в спазми с всяка следваща стъпка. Зарадва се, когато най-после се отпусна в своето кресло и потуши раздразнението си с чаша вино. Може би показа невъздържаност, но ни най-малко не съжаляваше. Юнсин трябваше да научи, че не всички британски офицери и джентълмени са готови да му се кланят и да угаждат на всеки негов деспотичен каприз.
Колкото и да бе приятна подобна решителност, Лорънс не можеше да не признае пред себе си, че това незачитане до голяма степен се подсилваше от убеждението, че Юнсин никога не би си позволил да го раздели от Темерер. Правителството, в лицето на Хамънд, сигурно очакваше да спечели нещо срещу подмазването си. От своя страна, Лорънс нямаше нищо важно за губене. Тази мисъл го потисна. Той остави чашата и известно време стоя така, мрачен и мълчалив, и разтрива вдигнатия си на един сандък болен крак. Камбаната на палубата би шест пъти и той чу далечното пищене на боцманската свирка и топуркането на моряците, които отиваха на закуска на долната палуба. От камбуза дойде аромат на силен чай.
Лорънс допи чашата си и облекчи болката. Тогава отново се изправи на крака, отиде до каютата на Райли и почука. Искаше да го помоли да разпредели няколко от моряците си на палубата, за да не допускат стражите на принца. Бе неприятно изненадан да завари там Хамънд, който седеше пред писалището на Райли с гузен и тревожен израз на лицето.
— Лорънс — каза Райли, след като му предложи стол, — разговарях с г-н Хамънд за пътниците.
Лорънс забеляза, че самият Райли също изглежда уморен и напрегнат.
— Той доведе до знанието ми, че те стоят затворени, откакто се разбра новината за Източноиндийската компания. Това не може да продължава цели седем месеца. Трябва да намерим начин да им осигурим спокоен достъп до свежия въздух. Сигурен съм, че няма да възразите… Мисля, че трябва да им позволим да се разхождат по драконовата палуба. Не смеем да ги пуснем в близост до моряците.
Предложението не можеше да е по-неохотно прието или да дойде в по-неподходящ момент. Лорънс изгледа Хамънд със смесица от неприязън и чувство, много близко до отчаяние. Този човек сякаш бе злият гений на катастрофите, поне в очите на Лорънс, и перспективата за едно дълго пътуване, подчинено на дипломатическите му машинации, изглеждаше все по-непоносима.
— Съжалявам за неудобството — каза Райли, когато Лорънс се забави с отговора. — Просто не виждам друг изход. Несъмнено има достатъчно място.
Така беше. С толкова малко летци на борда и при пълен корабен екипаж, щеше да е нечестно да искат от моряците да отстъпват част от своето жизнено пространство. Това само би обтегнало повече бездруго напрегнатите отношения. От практична гледна точка Райли бе напълно прав и негово право на капитан бе да реши къде да се разхождат свободно пътниците. Заплахата на Юнсин обаче направи въпроса принципен. На Лорънс му се искаше да си излее душата само пред Райли и щеше да го направи, ако Хамънд не присъстваше, но…
— Може би — намеси се бързо Хамънд — капитан Лорънс се притеснява да не раздразнят дракона му. Позволявам си да предложа да отделим с демаркационна линия част от палубата само за тях. Например да опънем въже или да я маркираме само с боя.
— Добра идея, но бъдете така добър да им разясните ограниченията, господин Хамънд — каза Райли.
Нямаше начин Лорънс да протестира открито, без да даде обяснение. Той предпочете да не излага случилото се пред Хамънд, за да не му позволява да коментира — не и когато вероятно нищо нямаше да спечели. Райли щеше да му симпатизира, поне така се надяваше Лорънс, макар че вече не бе толкова уверен. Симпатия или не, проблемът оставаше и Лорънс не знаеше какво друго може да се направи.
Той не се бе примирил — ни най-малко, но не желаеше да поставя Райли в още по-трудна ситуация.
— Също така ще им разясните, господин Хамънд — каза Лорънс, — че не бива да идват на палубата въоръжени. Никакви мускети, нито саби. При проблеми ще слизат моментално в трюма. Няма да позволя да се натрапват на екипажа ми, нито на Темерер.
— Но, сър, сред тях има войници — възрази Хамънд. — Може би ще желаят от време на време да се упражняват…
— Ще изчакат да пристигнем в Китай — отвърна Лорънс.
Хамънд го последва вън от каютата и го приклещи на вратата на неговата. Двама от наземния екипаж бяха внесли допълнителни столове, а Роланд и Дайър забързано редяха чиниите. Останалите капитани на дракони щяха да закусват с Лорънс, преди да отпътуват.
— Сър — каза Хамънд, — позволете за момент. Моля за извинение, задето ви пратих при принц Юнсин, макар да знаех, че е в избухливо настроение. Уверявам ви, виня единствено себе си за последствията и за вашата кавга. И все пак ви моля да се сдържате…
Дотук Лорънс го изслуша намръщено, но сега каза с нараснала скептичност:
— Да не твърдите, че вече сте чули? Наистина ли отправихте предложението към капитан Райли, знаейки, че аз съм им забранил да стъпват на палубата?
Той повиши глас и Хамънд стрелна отчаян поглед към отворената врата на каютата. Роланд и Дайър ги наблюдаваха с интерес и бяха забравили, че държат големи сребърни подноси.
— Разберете, не можем да ги поставяме в подобно положение. Принц Юнсин издаде заповед. Ако откажем да й се подчиним, ще го унижим пред хората му.
— В такъв случай, да се научи да не ми заповядва — каза ядосано Лорънс. — По-добре му съобщете това, вместо да играете негов вестоносец в тази подмолна…
— За Бога! Мислите ли, че искам да останете без Темерер? Единственият ни коз е отказът на дракона да се раздели с вас — каза разгорещено Хамънд. — Но само той няма да ни отведе далеч, ако няма добра воля, и ако принц Юнсин не може да налага заповедите си в открито море, стигнем ли Китай, ролите ни напълно ще се обърнат. Наистина ли искате да жертваме този съюз заради вашата гордост? Да не говорим — допълни Хамънд с последен отчаян опит — за надеждата да запазите Темерер…
— Не съм дипломат — каза Лорънс — но ще ви кажа, че ако си въобразявате да видите и капка добра воля от този принц, колкото и да се подмазвате, значи сте проклет глупак. И, моля ви, не си въобразявайте, че ще ме купите с въздушни кули.
Лорънс възнамеряваше да отпрати вежливо Харкорт и останалите, но трапезата понесе светското бреме и без неговото участие в разговорите. За щастие бяха сервирани хубави продукти. Близостта на камбуза си имаше своите предимства — беконът, шунката, яйцата и кафето стигнаха до масата още горещи, заедно с част от една риба тон, оваляна в натрошен сухар и изпържена. Останалата част беше отишла при Темерер. Имаше също огромен поднос с черешов конфитюр и един още по-голям с мармалад. Лорънс хапна съвсем малко и се зарадва на възможността да се разсее, когато Уорън го помоли да им нахвърли хода на битката. Той бутна настрана почти недокоснатата си чиния, за да им демонстрира маневрите на корабите и Фльор дьо Нюита с натрошени парченца хляб, като „Преданост“ беше солницата.
Драконите довършваха своята малко по-нецивилизована закуска, когато Лорънс и другите капитани се върнаха на палубата. Лорънс остана доволен, задето завари Темерер напълно буден, много по-спокоен и с чисти превръзки. Беше зает да увещава Максимус да пробва от рибата тон.
— Тази е особено вкусна, прясно уловена тази сутрин — каза той.
Максимус изгледа рибата с дълбоко недоверие. Темерер вече беше изял половината, но главата стоеше и тя лежеше на дъските със стъклен поглед и зейнала уста. Лорънс предположи, че е била поне шестстотин и петдесет кила. Беше внушителна, дори и преполовена.
Когато Максимус най-накрая се наведе и я взе, целият куп месо му стигна за една хапка и беше забавно да го гледаш как дъвче със скептично изражение. Темерер чакаше заинтригувано. Максимус преглътна и се облиза:
— Не е ужасно зле, в случай че няма нищо друго за ядене, но е прекалено хлъзгава.
Яката на Темерер се сви от разочарование.
— Сигурно първо трябва да свикнеш с нея. Може да ти уловят още една.
Максимус изсумтя.
— Не, оставям рибата на теб. Има ли още овнешко? — попита той и погледна с интерес овчаря.
— Колко излапа вече? — запита Бъркли, като се показа на стълбата. — Четири? Стига ти толкова. Ако натежиш още малко, няма да можеш да се вдигнеш от земята.
Максимус пренебрегна забележката и омете последния овчи бут от качето. Другите също приключиха и помощниците на овчаря започнаха да изпомпват вода на драконовата палуба, за да отмият кръвта. Скоро във водите пред кораба се появи стадо обезумели акули.
„Уилям Оранжски“ се бе изравнил с техния кораб и Райли се прехвърли на него, за да обсъди с неговия капитан въпроса с припасите. Сега отново се появи на палубата и го откараха обратно, докато моряците започнаха да вадят дървени рейки и брезент.
— Лорд Пърбек — каза Райли, като отново стъпи на кораба, — ще пратим лодката да докара припасите.
— Защо не ги донесем ние? — викна от драконовата палуба Харкорт. — Така и така Максимус и Лили ще трябва да освободят мястото. Може да прелетим дотам.
— Благодаря ви, сър, много ще ме улесните — каза Райли и се поклони без видима мнителност.
Косата на Харкорт бе пристегната назад, дългата й плитка беше скрита под качулката, а пелерината маскираше добре фигурата й.
Максимус и Лили се вдигнаха в небето без хората си и освободиха място на палубата за приготовленията. Екипажите развиха сбруите и ризниците и започнаха да впрягат по-дребните дракони, докато двамата по-големи отидоха за припаси на „Уилям Оранжски“. Моментът на отпътуването им наближаваше и Лорънс отиде при Темерер. Обзе го остро и неочаквано съжаление.
— Не познавам този дракон — каза Темерер на Лорънс, като гледаше към другия транспортен кораб.
На палубата му недоволно се бе изтегнал едър звяр в кафяво и зелено. По крилете имаше червени ивици, почти като боядисани. Лорънс не бе виждал тази порода.
— Това е индиански дракон, от едно от племената в Канада — каза Сътън, когато Лорънс посочи необичайното животно. — Дакога, ако го произнасям правилно. Разбрах, че той и ездачът му — там не ползват екипажи, независимо от размера, — били пленени при атака на една гранична колония. Напълно различна порода. Доколкото чух, са безпощадни бойци. Възнамеряват да го пратят във фермата за разплод в Халифакс, но щом си получат обратно Прекурзорис, ще го заменят за този приятел. Изглежда доста кръвожаден.
— Сигурно му е тежко да е толкова далече от дома — тихо изрече Темерер, вперил поглед в другия дракон. — Не изглежда никак щастлив.
— Просто ще живее във фермата за разплод в Халифакс, вместо тук. Няма особена разлика — каза Месория и разтвори криле за удобство на своите впрегачи, които се катереха по нея, да я екипират. — Всички те си приличат и не са особено интересни, с изключените на момента на разплод — добави тя с малко стряскаща прямота. Беше много по-възрастна от Темерер, над трийсетгодишна.
— Това също не звучи много интересно — отвърна Темерер и мрачно отпусна тяло на палубата. — Дали в Китай ще ме затворят във ферма за разплод?
— Няма, сигурен съм — обади се Лорънс.
Той бе твърдо решен да не позволява подобна съдба за Темерер, независимо какво смяташе по въпроса китайският император или всеки друг.
— Ако целяха единствено това, едва ли щяха да вдигнат толкова шум.
Месория изсумтя снизходително:
— Веднъж да пробваш, може да не ти се стори чак толкова ужасно.
— Престани да развращаваш младите! — Капитан Сътън я плесна закачливо и изпробва юздата за последен път. — Мисля, че сме готови. Сбогом за втори път, Лорънс. Надявам се, че тези вълнения ви бяха достатъчни. Пожелавам ви остатъкът от пътуването да е по-беден на събития.
Трите по-дребни дракона излетяха от палубата един след друг. Нитидос въобще не разклати кораба и отлетя на „Уилям Оранжски“. Тогава Максимус и Лили се върнаха, за да бъдат впрегнати и дойде ред на Бъркли и Харкорт да се сбогуват с Лорънс. Накрая цялата формация се прехвърли на съседния кораб и Темерер отново остана сам на „Преданост“.
Райли даде заповед да отплават. Вятърът духаше от изток-югоизток и не беше прекалено силен. Вдигнати бяха дори допълнителните платна, отвсякъде струеше белота. При разминаването „Уилям Оранжски“ поздрави със залп, на който те отговориха по заповед на Райли. Над водата се понесоха одобрителни възгласи и двата транспортни кораба се отдалечиха бавно и величествено.
Максимус и Лили излетяха, за да поиграят и да освободят енергията на млади, току-що нахранени дракони. Дълго можеше да се види как се гонят над кораба между облаците и Темерер не свали очи от тях, докато разстоянието не ги превърна в точици. Тогава той въздъхна, отпусна глава и се сви.
— Много време ще мине, преди да ги видим отново — каза драконът.
Лорънс сложи ръка на гладкия му врат и не отговори. Струваше му се, че тази раздяла е за последно. Нямаше шум и суетене, нямаше предчувствие за ново приключение. Екипажът си вършеше рутинната работа, а пред очите им беше само безкрайният син океан — несигурен път към още по-несигурно пристанище.
— Времето ще мине по-бързо, отколкото очакваш — каза той. — Хайде пак да си почетем.