Наоми Новик
Нефритеният трон (11)

Единадесета глава

16 юни 1806 г.

Преданост Макао

Джейн,

Моля те да ми простиш дългото мълчание и краткостта на тези няколко реда, но в момента само тях мога да си позволя. В последните три седмици не разполагах с време да хвана перото. Откакто отплавахме от пролива Банка, ни замъчи маларийна треска. Аз избегнах болестта, както и повечето от хората ми, за което, според Кейнс, трябва да благодарим на Темерер. Високата му телесна температура очевидно прогонвала заразните изпарения, причиняващи маларията, и близостта ни с него ни е предпазила.

Това обаче увеличи задълженията ни. Капитан Райли остана на легло почти от самото начало, лорд Пърбек също бе повален от болестта и аз стоя на вахта, заедно с третия и четвъртия лейтенант на кораба, Франке и Бекет. Двамата са енергични млади мъже. Франке влага огромно старание, но в никакъв случай не е подготвен да управлява кораб с размерите на „Преданост“, нито да поддържа дисциплината сред екипажа. Опасявам се, че той заеква, което обяснява привидната му липса на възпитание на масата, която отбелязах преди време.

Тъй като е лято и Кантон е затворен за хора от Запада, утре сутрин ще пуснем котва в Макао. Там корабният лекар се надява да намери хининова кора, за да попълни запасите ни, а аз — някой случаен британски кораб, който да отнесе писмото ми в Англия. Това ще е последната ми удобна възможност, защото по милост на принц Юнсин получихме разрешение да продължим на север до залива Джъли, затова може да пристигнем в Пекин през Тянсън. Ще спестим страшно много време, но тъй като западни кораби обикновено не се допускат на север от Кантон, няма надежда да срещнем британски плавателни съдове.

По пътя насам вече отминахме три френски търговски кораба — повече, отколкото съм свикнал да виждам в тази част на света. Вярно е обаче, че последното ми посещение в Кантон беше преди седем години и днес чуждестранните кораби са далеч по-многобройни.

В момента над пристанището се е спуснала тъмна мъгла и далекогледът е безполезен, затова не мога да съм сигурен, но ми се струва, че там има и един военен кораб, макар че вероятно е холандски, а не френски. Със сигурност не е от нашите. „Преданост“ естествено не е в опасност, защото се намира под протекцията на имперската корона, която французите няма да се осмелят да пренебрегнат. Опасявам се обаче, че е възможно Франция да има собствено посолство, а това ще подкопае нашата мисия.

По въпроса за предишните ми подозрения не мога да кажа нищо ново. Нямаше други опити, въпреки че оределите ни редици биха улеснили едно подобно начинание. Започвам да се надявам, че Фън Ли се е ръководил от някакъв свой загадъчен мотив, а не от чужда повеля.

Камбаната удари, време е да излизам на палубата. Пращам ти цялата си обич и уважение, завинаги твой покорен слуга,

Уилям Лорънс

Мъглата се задържа и през нощта, докато „Преданост“ плаваше към пристанището на Макао. Дългият криволичещ бряг, ограден от спретнати квадратни постройки в португалски стил и редица новопосадени фиданки, действаше успокоително с познатия си вид. Повечето джонки, с още свити платна, можеше да минат за малки лодки на порт във Фуншал или Портсмут. Дори облите планини в зелени премени, които изплуваха от сивата мъгла, щяха да бъдат съвсем на място във всяко средиземноморско пристанище.

Темерер се беше изправил в нетърпеливо очакване, но накрая се отказа да гледа и легна недоволно на палубата.

— Въобще не изглежда различно — разочаровано каза той. — Освен това не виждам други дракони.

„Преданост“ наближаваше порта, обвит в гъст облак, и отначало формата му не се виждаше ясно от брега. Корабът се очерта едва когато мудното слънце проби през мъглата. На влизане в пристанището вятърът отмести облаците от носа му. Тогава забелязаха нещо изненадващо. Лорънс и преди бе акостирал в тази колония и очакваше да ги посрещне известно оживление, може би засилено от внушителните размери на кораба, рядко срещани в района. Той обаче се стъписа от шума, който сякаш изригна откъм брега.

— Тиен Лун, Тиен Лун!

Виковете се понесоха над водата и голям брой пъргави джонки се стекоха да ги пресрещнат. Тълпяха се нагъсто и неведнъж се удариха една в друга и в „Преданост“, въпреки виковете, с които екипажът се мъчеше да ги пропъди.

От брега потеглиха още лодки, докато моряците спускаха котва с огромна предпазливост, наложена от близостта на нежеланите посетители. Лорънс се изненада от китайските жени, които наизлязоха по плажа със странна ситнеща походка. Някои бяха с богати и елегантни рокли, всички водеха малки деца и бебета и се тълпяха във всяка свободна гемия, без да пазят тоалетите си. За късмет вятърът беше умерен, а водното течение — слабо, иначе нестабилните, претоварени лодки със сигурност щяха да се преобърнат и да донесат смъртта на мнозина. Сега обаче те доплуваха близо до „Преданост“ и жените вдигнаха децата над главите си, сякаш махаха с тях за поздрав.

— Защо го правят, за бога?

Лорънс не бе виждал подобна проява. Предишният му опит с китайките показваше, че те много се пазят от погледите на западните мъже. Той дори не подозираше, че са толкова многобройни в Макао. Странното им поведение днес започна да привлича вниманието на западняците и на брега, и на палубите на другите кораби, акостирали в пристанището. Лорънс с тревога забеляза, че оценката му от предишната вечер не е била погрешна — в пристанището имаше два френски военни кораба. И двата бяха красиви и спретнати. Единият имаше две палуби и шейсет и четири оръдия, а по-малкият беше тежка фрегата с четиридесет и осем.

Темерер наблюдаваше случващото се с огромен интерес и пръхтеше развеселен при вида на някои от бебетата. Бяха много смешни в тежките си бродирани рокли, като наденички в коприна и злато, и предимно плачеха от недоволство, че ги размахват във въздуха.

— Ще ги попитам — каза той и се наведе през парапета, за да говори с една от по-напористите жени.

Тя бе избутала съперничка, за да осигури място на джонката за себе си и своето отроче — дебело момченце на около две години, което, неизвестно как, бе успяло да запази безропотно, флегматично изражение на кръглобузото си лице, въпреки че го навираха почти в устата на Темерер. Когато чу отговора й, драконът примигна и пак седна.

— Не съм сигурен, защото тя звучи по малко по-различен начин — каза той, — но мисля, че са дошли да видят мен.

Той обърна глава с престорено равнодушие и се зае тайно, както очевидно смяташе, да търка кожата си с муцуна, чистейки я от несъществуващи петънца. Продължи да подхранва суетата си, като се настани на по-видно място, изправи глава, разтърси криле и ги остави да паднат небрежно покрай тялото му. Яката му бе широко отворена от възбуда.

— На късмет е да видиш Селестиал — явно Юнсин смяташе това за всеизвестен факт, но все пак разшири обяснението си. — Иначе няма къде да го видят, защото са прости търговци.

Той презрително обърна гръб на спектакъла.

— Ние с Лиу Бао и Сун Кай ще отидем до Гуангджоу, за да се срещнем с управителя и вицекраля на провинцията и да пратим известие на императора за пристигането си — каза той, като употреби китайското име за Кантон и застина в очакване, затова Лорънс се принуди да му предложи да вземат корабната баржа.

— Позволете да ви напомня, Ваше Височество, че очакваме да стигнем Тянсън след три седмици. Помислете дали да не отложите известията за столицата.

Лорънс имаше предвид, че ще си спестят известни усилия — разстоянието бе повече от хиляда мили. Юнсин обаче даде да се разбере, че това предложение му се струва скандално и показва липса на дължимото към трона уважение. Лорънс бе принуден да се извини. Оправда се с непознаването на местните обичаи, но това не умилостиви принца. Накрая Лорънс с радост качи тримата дипломати на баржата, макар че за тях с Хамънд остана само малката корабна лодка, за да стигнат до срещата си на брега. Голямата лодка вече бе заета с превозването на нови запаси от вода и добитък.

— Мога ли да ви донеса нещо, което ще ви облекчи, Том? — попита Лорънс, надничайки в каютата на Райли.

Райли надигна глава от възглавницата и махна с изнемощяла, прежълтяла ръка.

— Много по-добре съм, но не бих отказал малко портвайн, стига тук да намерите бутилка с прилично качество. Имам чувството, че устата ми е изтръпнала от този ужасен хинин.

Успокоен донякъде, Лорънс отиде да се сбогува с Темерер, който бе накарал мичманите и куриерите хубаво да го почистят, въпреки че това беше излишно. Китайските посетители набраха смелост и започнаха да хвърлят на борда цветя, както и други, не толкова безобидни предмети. Лейтенант Франке се яви пребледнял пред Лорънс и в тревогата си забрави да заеква.

— Сър, хвърлят запален тамян на кораба. Моля ви, накарайте ги да спрат.

Лорънс се качи на драконовата палуба.

— Темерер, моля те, кажи им да не хвърлят запалени предмети. Роланд, Дайър, наблюдавайте ги. Ако метнат още нещо, което носи опасност от пожар, веднага го изхвърлете обратно. Надявам се да имат достатъчно здрав разум, че да не запалят фойерверки — добави той, но не много уверено.

— Аз ще ги спра — обеща Темерер. — Ще провериш ли дали има къде да кацна на брега?

— Да, но не съм обнадежден. Селището е разположено на не повече от десет квадратни километра и е плътно застроено — отвърна Лорънс. — Може обаче да прелетим над него, че дори и над Кантон, стига мандарините да не възразят.

Английската фабрика се издигаше с лице към главния плаж, така че не бе трудна за откриване. Насъбралото се множество бе привлякло вниманието на комисарите и те пратиха посрещачи. Предвождаше ги висок, млад мъж в униформа на частната войска на Източноиндийската компания. Набиващите се на очи бакенбарди и орловият нос му придаваха хищнически вид, който се засилваше от будния блясък в очите му.

— Майор Херетфорд, на вашите услуги — каза той с поклон. — Може ли да отбележа, сър, че дяволски се радваме да ви видим — добави с войнишка прямота, щом влязоха вътре. — Шестнайсет месеца. Вече бяхме започнали да мислим, че никой няма да реагира.

Лорънс си спомни с неприязън за конфискуваните от Китай кораби на Източноиндийската компания. Той почти бе забравил случката, разсеян от пътуването и зает със собствените си грижи за положението на Темерер. Тя обаче едва ли бе останала скрита от погледите на англичаните в колонията и те сигурно бяха прекарали следващите месеци в нетърпение да отвърнат на жестоката обида.

— Значи не сте предприели никакви действия? — попита Хамънд със загриженост, стигаща почти до страх, с която наново спечели антипатията на Лорънс. — Това щеше да е много вредно за нас.

Херетфорд го изгледа косо.

— Да, комисарите решиха, че обстоятелствата налагат да умилостивим Китай и да изчакаме официална реакция.

От тона му не оставаше съмнение какво е личното му мнение по въпроса. Лорънс изпита съчувствие, въпреки че иначе нямаше високо мнение за частната войска на компанията. Херетфорд обаче изглеждаше умен и компетентен, а неколцината му подчинени демонстрираха добра дисциплина — оръжията им бяха поддържани, а униформите изрядни, въпреки нетърпимата жега.

Кепенците в залата бяха спуснати и не допускаха жаркото слънце отвън. Веялки раздвижваха влажния, душен въздух. Щом приключиха запознанствата, бяха поднесени чаши с кларет, охладен с лед от избата. Комисарите се наеха да пратят пощата в Англия. След тази първоначална размяна на любезности, започна деликатен, но настойчив разпит за целта на мисията.

— Ние естествено се радваме да чуем, че правителството е компенсирало капитани Местис, Холт и Грегсън, както и Компанията, но едва ли ще преувелича, ако кажа, че този инцидент нанесе огромни щети на цялата ни дейност.

Сър Джордж Стонтън говореше тихо, но твърдо. Беше началник на комисарите въпреки сравнително младата си възраст, получил поста по силата на дългогодишния си опит с тази нация. Като дванайсетгодишно момче бе придружил мисията на Макартни заедно с баща си и беше сред малцината англичани, които владееха свободно езика.

Стонтън им описа още няколко случая на лошо отношение и добави:

— Опасявам се, че това е напълно типично. Наглостта и алчността на администрацията несъмнено се увеличи, при това единствено спрямо нас. Холандия и Франция не се сблъскват с подобно държание. Жалбите ни, които преди се разглеждаха с известна степен на уважение, днес се отхвърлят най-безцеремонно и дори ни навличат неприятности.

— Почти ежедневно се тревожим да не ни наредят да напуснем — добави господин Гротинг-Пайл. Беше представителен мъж, с разрошена от енергичното веене с ветрилото бяла коса. — Без да обиждам майор Херетфорд и хората му — кимна той към офицера, — ще ни бъде много трудно да противостоим на това искане, а французите с радост ще помогнат на Китай да го приведе в действие.

— И ще завземат нашите структури, когато се изтеглим — додаде Стонтън и всички закимаха с глави. — Пристигането на „Преданост“ обаче ни поставя в различно положение. Възможността за съпротива…

Тук се намеси Хамънд.

— Сър, трябва да ви прекъсна. Няма шанс да въвлечете „Преданост“ в дейности срещу Китайската империя, никакъв шанс. Простете се незабавно с всякакви подобни мисли.

Той говореше много решително, въпреки че бе най-младият на масата след Херетфорд. Настъпи осезаемо охладняване на атмосферата, но Хамънд не му обърна внимание.

— Основната ни цел е да възстановим благоразположението на китайския двор към нашата нация и да предотвратим евентуален съюз между Китай и Франция. В сравнение с това всички останали планове са маловажни.

— Господин Хамънд — каза Стонтън, — не мога да повярвам, че такъв съюз е възможен, нито че ще е толкова голяма заплаха, колкото си въобразявате. Китайската империя не е като западните военни сили, колкото и да са внушителни за окото на лаика размерите и броя на драконите й — при тази забележка Хамънд се изчерви, вероятно несъзнателно. — Китайците нямат военни интереси в европейските работи. За тях е въпрос на политика да си дават вид, че не ги вълнува случващото се отвъд техните граници, дори това да не е така.

— Не може да не ви прави впечатление фактът, че са стигнали дотам да пратят принц Юнсин в Англия. Това е знак, че може да бъде постигната промяна в политиката, ако стимулът е достатъчен — хладно каза Хамънд.

Следващите няколко часа те поспориха с нарастваща учтивост по този и много други въпроси. Лорънс трудно задържаше вниманието си върху разговора, който бе щедро гарниран с имена, събития и интереси, за които той не знаеше нищо. Говореха за някакво недоволство сред селяните и размирици в Тибет, за търговския дефицит и нуждата от отваряне на повече китайски пазари, за трудностите с инките при южноамериканския маршрут.

Лорънс може и да не бе способен да си направи собствени изводи от този разговор, но той му послужи за друго. Нарасна убедеността му, че макар Хамънд да бе идеално информиран, мнението му за ситуацията бе коренно противоположно по всички въпроси от това на комисарите. Когато стана въпрос за церемонията котау, Хамънд я сметна за маловажна — естествено, че щяха да изпълнят ритуала на коленичене и с това се надяваха да изтрият обидата, нанесена от предишната делегация, когато лорд Макартни отказа да се поклони. Стонтън възрази разгорещено.

— Ако приемем това условие, без да получим отстъпка в замяна, само ще паднем още повече в техните очи. Отказът му не е бил безпричинен. Церемонията е предназначена за пратеници на подчинени държави, васали на китайския трон. Щом веднъж сме отказали на това основание, сега не можем да я изпълним, без да изглежда, че се огъваме пред възмутителното им отношение. Това ужасно ще навреди на каузата ни, защото ще ги окуражи да продължат в същия дух.

— Признавам, че нищо няма да навреди повече на каузата ни от преднамереното незачитане на обичаите на една силна и древна нация на нейна собствена територия, понеже не отговарят на нашия етикет — каза Хамънд. — Победата по тази точка може да бъде постигната само чрез загубата по всяка друга, както доказа пълният неуспех на мисията на лорд Макартни.

— Трябва да ви напомня, че португалците се проснаха на пода не само пред императора, но и пред неговия портрет и писма и изпълниха всяко искане на мандарините, а мисията им също се провали — отвърна Стонтън.

На Лорънс не му харесваше идеята да лази пред когото и да е, бил той и император, но не само личните му предпочитания го караха да клони към мнението на Стонтън. Смяташе, че подобно унижение би вдъхнало отвращение дори у човека, изискал този жест, и щеше да извика още по-надменно отношение. На вечеря той седна отляво на Стонтън и по време на неангажиращия им разговор се убеди докрай в добрата му преценка, което го накара още повече да се усъмни в тази на Хамънд.

Накрая те се сбогуваха и се върнаха на брега, за да чакат лодката.

— Най-тревожна е новината за френския дипломат — каза Хамънд повече на себе си. — Дьо Гиние е опасен. Ще ми се Бонапарт да бе пратил друг!

Лорънс не отговори. Той съзнаваше с неприязън, че има същото отношение към самия Хамънд и ако можеше, с радост би го заменил.

 

 

Принц Юнсин и придружителите му се върнаха късно на следващия ден, но когато му поискаха позволение да продължат пътуването или дори само да излязат от пристанището, той категорично отказа и настоя „Преданост“ да изчака по-нататъшни инструкции. Откъде и кога щяха да дойдат те, той не каза. Междувременно местните лодки продължиха поклонението си и през нощта, като осветяваха пътя си с големи хартиени фенери.

На другата сутрин Лорънс се събуди много рано от шума на избухнала свада пред вратата. Роланд звучеше ожесточено, въпреки ясния си, висок тембър. Говореше на смесица от английски и китайски, който бе започнала да учи от Темерер.

— Какъв е този проклет шум? — викна той.

Тя надникна през вратата. Отвори само толкова, колкото да се покажат окото и устата й. Над рамото й един от китайските слуги жестикулираше нетърпеливо и се мъчеше да се докопа до дръжката на вратата.

— Това е Хуанг, сър. Нервничи, защото принцът ви викал веднага на палубата, нищо че му казах, че сте си легнали чак след среднощната вахта.

Лорънс въздъхна и потърка лице.

— Благодаря, Роланд, кажи му да влезе.

Още нямаше желание да става. Късно през нощта поредната посетителска лодка, карана от един по-скоро предприемчив, отколкото умел млад мъж, бе подхваната странично от една вълна. Неправилно пуснатата й котва излетя и удари „Преданост“ отдолу. В трюма зейна доста голяма дупка, а току-що купеното жито стана цялото във вода. В същото време малката лодка се преобърна и въпреки че брегът не беше далече, пътниците, в своите тежки копринени одежди, не можеха да изплуват сами и трябваше да бъдат вадени на светлината на фенери. Нощта бе дълга и уморителна и Лорънс бе стоял буден до малките часове, да се разправя с неразборията. Сега напръска лицето си с престоялата вода в легена, неохотно облече куртката си и тръгна към палубата.

Темерер разговаряше с някого. Лорънс трябваше да погледне два пъти, за да осъзнае, че събеседникът също е дракон, но такъв, какъвто никога не бяха виждали.

— Лорънс, това е Лун Ю Пинг — каза Темерер, когато Лорънс се качи при тях. — Тя ни донесе пощата.

Когато застана с лице към нея, Лорънс видя, че главата й е почти на нивото на неговата. Тя беше по-дребна от кон, с широко, обло чело, муцуна с формата на стрела и невероятно дълбок гръден кош, като на хрътка. На гърба й можеше да се качи само дете. Нямаше юзда, само деликатен нашийник от жълта коприна и злато, а от него висеше фина мрежа, като метална ризница, която покриваше плътно гърдите й и се закрепяше със златни халки за предните й лапи и нокти.

Мрежата беше позлатена и ярко контрастираше с бледозелената й кожа. Крилете бяха в по-тъмен нюанс на зеленото, на тънки златисти ивици. Изглеждаха необичайно — дори прибрани на гърба й, дългите краища се влачеха по земята като шлейф.

Темерер повтори думите си на китайски и събеседничката му се поклони. Лорънс отвърна с поклон, впечатлен от възможността да се намира на нивото на очите на един дракон. След тези формалности женската протегна глава напред, взе да го души отблизо и го огледа с огромен интерес от глава до пети. Очите й бяха много големи и воднисти, кехлибарени на цвят и с плътни клепачи.

Хамънд стоеше и разговаряше със Сун Кай и Лиу Бао, които преглеждаха някакво доста любопитно писмо. Беше дебело и с множество печати, а черното мастило бе щедро нашарено с червено. Юнсин стоеше малко встрани и четеше второ официално писмо, написано с големи, разкривени знаци върху свитък хартия. Той не го подаде на другите, а го нави и прибра, и чак тогава се присъедини към тях. Хамънд се поклони и отиде да предаде новините на Лорънс.

— Наредиха корабът да продължи към Тянсън, а ние да се придвижим по въздуха — каза той. — Настояват да потеглим незабавно.

— Наредиха? — попита объркано Лорънс. — Не разбирам. Откъде дойдоха тези заповеди? Не може вече да има отговор от Пекин, принц Юнсин прати известие само преди три дни.

Темерер се обърна с този въпрос към Пинг, която наведе глава и отговори с плътен, нетипичен за женска глас, който проехтя някъде дълбоко от гръдния й кош.

— Тя казва, че е донесла съобщението от предавателната станция в Хъюан, на четиристотин ли^[1] оттук и полетът е малко над два часа — преведе той. — Не знам обаче какво разстояние е това.

— Една миля се равнява на три ли — каза Хамънд и се намуси, докато пресмяташе.

Лорънс се оказа по-бърз в сметките и зяпна учудено Ю Пинг. Ако не преувеличаваше, значи бе прелетяла повече от сто и двайсет мили. С това темпо, ако куриерите летяха на смени, наистина можеха да донесат съобщение от Пекин, който бе на две хиляди мили оттам. Това беше забележително.

Юнсин дочу разговора и каза нетърпеливо:

— Съобщението ни беше с висок приоритет, затова го пратихме по нефритени дракони и, разбира се, получихме отговор. Императорът каза думата си и не бива да отлагаме повече. Кога най-бързо можем да потеглим?

Лорънс успя да се отърси от изумлението и възрази, че за момента не може да напусне „Преданост“, а трябва да изчака възстановяването на Райли. Усилията му бяха напразни. Юнсин въобще не успя да реагира, защото Хамънд взе да протестира шумно.

— Няма да обиждаме императора по този начин — каза той. — „Преданост“ ще остане тук, докато капитан Райли стъпи на крака.

— За бога, това само ще влоши ситуацията — нетърпеливо отговори Лорънс. — Половината екипаж вече изгина от треската, не искам другата половина да дезертира.

Но доводът беше железен, особено когато получи подкрепата и на Стонтън, който дойде да закуси с Лорънс и Хамънд на кораба.

— Майор Херетфорд и хората му ще окажат цялата нужна подкрепа на капитан Райли — каза Стонтън, — но съм съгласен, че тук много държат на етикета и пренебрегването му се смята за обида. Умолявам ви, тръгнете незабавно.

След тази подкрепа Лорънс склони, но първо се посъветва с Франке и Бекет, които смело се обявиха за подготвени да поемат командването, и посети Райли в каютата му.

— В края на краищата, корабът не е на док и вече има достатъчно припаси. Франке спокойно може да прибере лодките и да държи хората на борда — посочи Райли. — За съжаление ще пристигнем след вас, но аз вече съм по-добре, както и Пърбек. Ще потеглим в първия удобен момент и ще се срещнем с вас в Пекин.

Това обаче само доведе до нови проблеми. Събирането на багажа вече беше започнало, когато Хамънд, след предпазливо подпитване, научи, че китайската покана не беше за всички. Лорънс по необходимост се приемаше за притурка на Темерер, Хамънд беше представител на краля и бе допуснат, макар и неохотно, но идеята екипажът на дракона да дойде бе отхвърлена с ужас.

— Никъде не отивам без екипажа, който да охранява Лорънс — отсече Темерер, котата чу за проблема.

Той съобщи това на Юнсин с недоверчив тон и за да придаде тежест на думите си, седна тежко на палубата, уви опашка около себе си и доби непоклатим вид. Скоро бе предложен компромисният вариант Лорънс да избере десет души от своя екипаж. Те щяха да бъдат превозени от други китайски дракони и така достойнството на Темерер нямаше да пострада.

— За какво по-напред ще стигнат десет души в центъра на Пекин, това ми обяснете — язвително каза Гранби, когато Хамънд дойде с предложението. Той още не бе простил на дипломата за отказа му да разследва нападенията над Лорънс.

— А за какво очаквате да ви стигнат сто, в случай на истинска атака от имперската армия, това ми обяснете? — отвърна Хамънд с не по-малко сарказъм. — Във всеки случай, повече няма да постигнем. Положих много усилия да извоювам и това.

— Значи ще трябва да се съобразим — Лорънс дори не вдигна поглед. Той подреждаше дрехите си и оставяше настрана онези, които бяха твърде износени при пътуването. — По-важният въпрос е „Преданост“ да бъде закотвен на такова разстояние, което Темерер ще може да прелети с лекота. Сър — и той се обърна към Стонтън, който бе дошъл по покана на Лорънс, — мога ли да ви убедя да придружите капитан Райли, стига работата ви да го позволява? Заминаването ни ще го остави без преводачи и авторитета на дипломатите. Загрижен съм за трудностите, с които той може да се сблъска по пътя си на север.

— Изцяло на ваше разположение съм — кимна Стонтън.

Хамънд не изглеждаше напълно доволен, но при тези обстоятелства нямаше как да възрази. Лорънс тайничко се зарадва, че намери този дипломатичен начин да се сдобие със съюзник като Стонтън, нищо че щеше да пристигне със закъснение.

Гранби естествено щеше да замине, затова Ферис трябваше да поеме командването на останалия екипаж. Изборът на придружителите беше мъчително занимание. Лорънс не искаше да изглежда, че протежира някого, нито можеше да остави Ферис без най-добрите мъже. Накрая той се спря на Кейнс и Уилоуби от наземния екипаж — свикнал бе да разчита на мнението на лекаря и въпреки че нямаше да носят сбруята, искаше да вземе със себе си поне един впрегач, за да наставлява впрягането на Темерер при евентуален спешен случай.

Лейтенант Ригс прекъсна обсъжданията с пламенна молба да замине заедно с четиримата си най-добри стрелци.

— Тук нямат нужда от нас, имат си морски пехотинци. Ако се случи нещо, пушките ще ви свършат идеална работа — каза той.

Това бе вярно от гледна точка на тактиката, но стрелците бяха най-буйните измежду младите офицери и Лорънс се колебаеше дали да ги вземе в императорския двор след като бяха прекарали почти седем месеца в морето. Една обида на китайска дама щеше да предизвика силно възмущение и той щеше да раздвоява вниманието си с това да ги държи изкъсо.

— Нека вземем господата Дън и Хакли — каза Лорънс накрая. — Разбирам аргументите ви, господин Ригс, но искам стабилни хора за тази работа, хора, които няма да кривнат от пътя. Знаете за какво говоря, нали? Много добре. Джон, ще вземем още Блайт и Мартин от топмените.

— Остават още двама — рече Гранби, добавяйки имената в списъка.

— Не мога да взема и Бейлсуърт, на Ферис ще му трябва стабилен втори лейтенант — каза Лорънс, след като взе предвид и последните си лейтенанти. — Вместо него ще вземем Тероус от белмените. Последен ще е Дигби. Той е малко млад, но се представя добре, а този опит ще му е от полза.

— Ще ги строя на палубата до петнайсет минути, сър — и Гранби се изправи.

— Добре, и ми пратете Ферис — каза Лорънс, докато пишеше заповедите. — Господин Ферис, разчитам на добрата ви преценка — продължи той, когато дойде изпълняващият длъжността на втори лейтенант. — Няма как да предвидим и една десета част от онова, което може да се случи. Подготвих ви списък с официални нареждания, в случай че аз и господин Гранби не се завърнем. Първата ви грижа трябва да е безопасността на Темерер, после тази на екипажа и благополучното му завръщане в Англия.

— Слушам, сър — отвърна Ферис със сведен поглед и прие запечатания пакет. Той не се опита да измоли да го включат в пътуването, а напусна каютата с нещастно отпуснати рамене.

Лорънс си досъбра багажа. За щастие още в началото на пътуването той бе отделил настрани най-хубавата си куртка и шапка и ги беше увил в хартия и мушама на дъното на сандъка. Беше ги пазил за делегацията. Сега се преоблече в коженото палто и тежкия шаячен панталон за летене. Те бяха запазени, от една страна заради здравината си, но и защото не бяха носени по време на това плаване. Само две от ризите му бяха подходящи за събитието. Той сложи и няколко кърпи за врата, а останалото събра в малко вързопче и го сложи в скрина на каютата.

— Бойн — извика, когато подаде глава през вратата и видя един моряк да сплита мързеливо някакво въже. — Бихте ли качили това на палубата?

Щом се погрижи за моряшкия сандък, той нахвърли няколко думи за майка си и Джейн и занесе писмата на Райли. Малкият ритуал само засили усещането, което го бе обладало, че е в навечерието на битка.

Мъжете го посрещнаха строени на палубата. Разнообразните им сандъци и дисаги вече бяха натоварени на лодката. По-голямата част от багажа на дипломатите оставаше на борда, след като Лорънс отбеляза, че ще им трябва почти ден да го разтоварят. Дори и така, вещите им от първа необходимост тежаха повече от целия багаж на летците. Юнсин беше на драконовата палуба и подаде едно запечатано писмо на Лун Ю Пинг. Изглежда, не виждаше нищо необичайно в това да го повери лично на дракона без ездач. Женската прие писмото с опитен жест. Хвана го деликатно между дългите си нокти и го пъхна в златната ризница на гърдите си.

След това тя се поклони на него, после на Темерер и си тръгна с патешка походка, затруднена от дългите криле. В края на палубата тя ги разпери широко, плесна и литна във въздуха с невероятен скок. Размаха ожесточено криле и само след секунда се превърна в малка точица на хоризонта.

— О — Темерер се впечатли при тази гледка, — тя лети много високо. Никога не съм се издигал толкова нагоре.

Лорънс също остана впечатлен и я наблюдава известно време с далекогледа. След няколко минути тя окончателно изчезна от погледа им, макар че денят беше ясен. Стонтън дръпна Лорънс настрана.

— Може ли да направя едно предложение? Вземете децата. Ако съдя по опита си от момчешките години, те ще се окажат полезни. Присъствието на деца изразява мирни намерения, а китайците дълбоко уважават синовните връзки, независимо дали са кръвни или при осиновяване. Спокойно може да се представите за техен настойник, а аз ще убедя китайците да не ги включват в общата бройка.

Роланд дочу разговора и двамата с Дайър моментално застанаха пред Лорънс с блеснали и обнадеждени погледи, пълни с няма молба. След кратко колебание той каза:

— Е, ако китайците не възразят да увеличим групата…

Това им беше достатъчно. Те изчезнаха под палубата, за да си вземат багажа, и се върнаха още преди да бяха приключили преговорите за тяхното включване.

— Все пак ми изглежда нелепо — каза Темерер, опитвайки безуспешно да сниши глас. — С лекота мога да нося всички вас и целия багаж от лодката. Ако трябва да летя успоредно с друг дракон, ще се забавим много повече.

— Съгласен съм с теб, но нека не подновяваме този разговор — уморено каза Лорънс и погали дракона по носа. — Това ще отнеме повече време, отколкото ще спестим с всеки друг вид транспорт.

Темерер го побутна утешително и Лорънс затвори очи за момент. Мигът на покой след трите напрегнати часа го изпълни с умората от предишната нощ на безсъние и препускане напред-назад.

— Готов съм — каза той и се стегна, защото там беше и Гранби.

Лорънс си сложи шапката и кимна на екипажа. Мъжете козируваха, някои дори промърмориха „Успех“ и „На добър час“.

Той се ръкува с Франке и прекрачи борда под шумния акомпанимент на гайди и барабани. Останалите мъже вече бяха в лодката. Юнсин и другите дипломати слязоха с боцманския стол и се настаниха на кърмата, на сянка под един навес.

— Много добре, господин Трип, да потегляме — каза Лорънс на флотския курсант и отплаваха.

Високите, полегати стени на „Преданост“ се отдалечиха, когато те вдигнаха грота и поеха с южния вятър към величествената делта на Перлената река.