Ники Пелегрино
Рецепта за живот (52)

Бабета

Зимата, когато леденият вятър и дъждовете брулеха градината и принуждаваха Бабета да си седи вкъщи, от край време бе най-празното време за нея. Тя нямаше почти никакви занимания, освен да цепи дърва, да поддържа огъня и да слага тенджерата за поредната супа или яхния върху печката. Тази година нещата се промениха.

Макар „Вила Роза“ да остана затворена и бурите по крайбрежието да бяха свирепи като всяка година, Бабета не помнеше друг зимен сезон като този. И всичко благодарение на стария мотопед, който Рафаела настоя да задържат. Очуканото моторче отвори нов свят за Бабета и Нунцио.

Тя не се чувстваше достатъчно уверена, за да се качи сама, но в по-топлите дни Нунцио се оставяше да бъде убеден да я откара до Тривенто, дори един-два пъти в неделя я заведе на черква, макар да седеше отвън, докато тя се изповяда.

Кутрето бе неизменно притиснато между двамата в своята кошница, така че тя не можеше да се хване за кръста на мъжа си, докато взимаха острите завои на стръмния път по крайбрежието. И въпреки това Бабета се чувстваше толкова по-близо до съпруга си, прекарал години в пълна изолация от света.

Нунцио също изглеждаше щастлив от кратките им пътешествия до Тривенто или покрай брега чак до Калабрия и по-големите градове, разположени на няколко километра по-нататък. Случваше се дори сам да дойде да я потърси, нахлузил вече на гърба си кошницата с кучето. Тогава тя бързо сменяше кърпата на главата си, за да е по-представителна.

Все по-често отпращаше месаря или рибаря, които се отбиваха, за да предложат стоката си, защото бе заредила дома си с продукти, за които се бе спазарила добре на пазара в Тривенто.

Жителите на градчето ги посрещаха с усмивка, когато виждаха стареца с жена му и кученцето, което тътреше крака след тях. Все някой ще се спре, за да помилва рошавата му глава, а келнерките от кафенето на ъгъла винаги имаха купичка с вода за него. Нунцио си оставаше все така мълчалив, но не възразяваше, когато Бабета спираше да размени по някоя дума или клюка с познат.

Никога не се застояваха в Тривенто повече от половин час, само колкото Бабета да глътне малко живот и разнообразие. Тя винаги се връщаше с радост у дома, където приготвяше нещо вкусно за Нунцио, докато той дремеше пред огъня, който тя беше накладила за него.

Ако вятърът бе твърде силен или валеше, те оставаха у дома. Бабета или кърпеше старите им дрехи, или месеше тесто за паста, която оставяше да изсъхне върху кухненската маса, докато си дремне следобед. Сънуваше пролетта, когато земята в градината й щеше да се затопли и англичанките щяха да се върнат. Може би щеше да успее да отгледа достатъчно зеленчуци, та да ги разменя за прекрасната храна в траторията на Рафаела.

Понякога в нея се надигаше неясната тревога, че животът може и да не се нареди така, както ни се иска, че нещо лошо дебне в тъмните ъгли. Тя обаче отказваше да допусне лошите мисли твърде близо до себе си и слушаше тихото ритмично похъркване на съпруга си в очакване да дойде краят на зимата.