Ники Пелегрино
Рецепта за живот (24)

Алис

Покрила устни с пръсти като пакостливо дете, Лейла се смееше.

— Онзи старец се опитва да съблазни кучето ми — кискаше се тя. — Погледни го само.

Потърсих мъжа с поглед и видях, че е права. Той периодично пъхваше ръка в джоба си и безмълвно подаваше нещо на кученцето.

— Не е ли странно, че той не обелва и дума? — подхвърлих аз.

— Може би вече няма какво да каже.

Лейла продължаваше да следи кученцето през кухненския прозорец. То тичаше весело около краката на Нунцио и тя отново се разсмя високо.

— Какво име смяташ да му дадеш?

— Ще ми се да го нарека Скай^[1]. Ако мама не се беше влюбила в небето над „Вила Роза“, нямаше да сме тук и нямаше да има кой да го спаси.

— Не е лошо — съгласих се аз.

Мислите ми се пренесоха към Аврора, както често се случваше през последните няколко дни. Беше станала раздразнителна и разсеяна, погледът й вечно бе устремен към хоризонта, а на лицето й от време на време се изписваше негодувание.

— Майка ти не е започнала да рисува, нали?

— Не още — сбърчи чело Лейла. — Не можела да реши как да започне.

Мен ако питаха, щях да лисна порядъчно количество синя боя върху платното и резултатът щеше да е като на предишните платна, но естествено, не го казах на глас.

— Винаги ли е такава в началото?

— Понякога. Мисля, че й е трудно, защото след това направо потъва в рисуването. Почакай и ще видиш. Няма да можеш да я накараш да продума, да не говорим за храна.

По план аз трябваше да остана цяло лято във „Вила Роза“, да изчакам Лейла, която щеше да замине за известно време при своя приятелка в Рим, след което да прекараме още няколко седмици заедно. Надявах се да е променила плановете си сега заради кученцето. А и перспективата майка й да откачи и да не иска да говори малко ме стряскаше. Само че Лейла имаше нужда от силни преживявания — от мъже, в които да се влюбва, от нощи с пиене и лудории. С всеки изминал ден все повече забавяхме темпото на живот и се боях, че много скоро тя ще се отегчи до смърт.

— Скай, Скай — извика Лейла. Едва ли кученцето бе научило името си, но познаваше гласа й и със смешно накривена глава заподскача тромаво към нея. — Не е ли прекрасен? — възкликна Лейла, вдигна го и го целуна по нослето.

— Какво ще стане с него, когато си тръгнем?

— Майка ми ще го задържи и ще се грижи за него. Ще й прави компания. А аз ще го виждам винаги когато идвам.

Тази сутрин закусвахме с препечен хляб, обилно намазан с мармалад от нар, който Бабета бе правила миналата есен с плодове от градината. Виждах я, че вече е в градината и обръща пръстта там, където бе решила да засади царевица, но точно сега нямах време да сляза и да й помогна. Бяхме решили Лейла да ме закара до пристанището в града, преди да е дошло време за обяд, за да мога да говоря с родителите на Тонино и да разбера какво очакват от мен. Нямах представа това редовна работа ли ще бъде — с фиксирани часове, и дали изобщо имаха нужда от мен.

Поне успях да прекарам цели три седмици в пълна почивка, през които се забавлявах да приготвям малките тестени ньоки^[2] със сирене рикота и доматен сос, пържех сепия, пълнена с подправки и билки от градината, приготвях ароматна яхния с риба и чесън. Храната ни идваше в повече и често я споделяхме с Бабета и Нунцио. Възрастната жена с охота ми даваше рецептите за ястия, на които я беше учила майка й. Но беше време да получа уроци от професионалисти. Освен това непрестанно си повтарях колко много ми липсва суетенето и динамиката на кухнята в големия ресторант.

Малкото рибарско селище този път ми се видя далеч по-многолюдно. Повечето маси пред кафенетата и ресторантчетата бяха заети от първите туристи за сезона, чувах гласовете на американци, тук-там различавах акцента на англичани, та дори и на австралийци. Представях си какво ставаше тук в разгара на сезона.

Оставих Лейла пред витрината на малък бутик и поех към пристанището да търся ниската бяла сграда със сините чадъри отпред, която Рафаела ми бе показала. Както очаквах, като изключим черната дъска отпред с изписани няколко блюда, отново не се виждаше никакъв знак, от който да личи, че това е ресторант. Прочетох, че в този ден се предлагат ястие от октопод, пържени пълнени сардини, салата от калмари и любимите ми спагети але воньоле^[3].

Обстановката вътре бе съвсем домашна. Няколко маси, друга черна дъска с менюто и стар бюфет с подредени чинии и чаши. Рафаела бе в далечния край на салона и режеше тънки като цигарена хартия резени прошуто за антипаста.

— А! Буонджорно, Алис — усмихна се жената, щом ме видя, и за пореден път затаих дъх при вида й. — Тъкмо навреме идваш. При нас започна да става напрегнато и с благодарност ще приемем помощта на още две ръце.

— Мога да започна още днес — предложих аз. — Само ми покажете какво да правя.

— Не, не — поклати Рафаела глава. — Днес само ще опиташ храната. Ако искаш да ни помагаш, ще започнеш от утре.

— Но…

— Вече ти казах, че нашият ресторант няма нищо общо с този на Тонино. Къде е красивата ти приятелка? С нея ли дойде? Да? Доведи я и седнете на някоя от слънчевите маси отвън.

Лейла изсумтя недоволно, когато я дръпнах от коша с шарени дрехи, пред който я открих. Съвсем скоро бяхме закусили и не искаше и да помисли за храна. Едва след като седна под чадъра с чаша студено бяло вино в ръка, настроението й взе да се повдига.

Скоро Рафаела ни донесе няколко чинии с антипаста: прошутото, което току-що бе нарязала, няколко колбаса, малки сепии и зеленчуци на скара и кошничка хрупкав хляб. Не мина много и тя се появи с купи спагети с миди, полети с ароматен зехтин и пръснати отгоре листа от магданоз. Накрая получихме сардини, пълнени с хлебни трохи и домат и после топнати за кратко в гореща мазнина. Всичко това бе сервирано само със салата от листа на див пипер. Така и не ни показаха меню и се запитах дали тук не сервираха само онези шест-седем блюда, изредени с тебешир на дъската.

Лейла вече ме гледаше с поглед, оглупял от преяждане.

— Моля те, кажи й да не носи нищо повече — жално рече тя. Въпреки всичко не успя да устои на прасковите, киснати в червено вино, появили се на масата за десерт.

— Само да освежите небцето си след добрата храна — отбеляза Рафаела.

Заведението не беше голямо, но преди да си тръгнем забелязах, че вече всички маси са заети. Мургав италианец с масивен златен ролекс от съседна маса се усмихна на Лейла един-два пъти и тя го изгледа крадешком под прикритието на дългите си коси.

— Да не се окаже и той твоят нов тип? — прошепнах аз.

— Не, но може би е типът на майка ми. Тъкмо нещо, с което да се поразсее.

Рафаела не ни позволи да платим.

— Не искаме парите ви, но утре сутринта те очакваме. Ще можеш да отидеш с Чиро, съпруга ми, да купите прясна риба, а после ще направиш прясна паста. Тонино спомена, че си много добра.

Докато ставахме, италианецът с ролекса не сваляше очи от Лейла и на нея това определено й хареса. Вниманието на противоположния пол не я караше да се чувства неудобно, все едно е изложена на показ, както го преживявах аз. Дори когато мъжът бе непривлекателен и възрастен, Лейла приемаше вниманието му с удоволствие.

Изкушихме се да се върнем при коша с шарените лъскави рокли, но бутикът бе затворен до пет следобед, както и всички останали магазини. Харесваше ми, че тук хората след сериозен и вкусен обяд не бързаха да свършат още куп неща, а си даваха време да преработят храната и да преживят вкусовете докрай. През целия си живот досега бързах да запълня всяка минута с неотложни задачи. Животът в Тривенто бе пълна противоположност и, честно казано, изпитвах огромно облекчение.