Ники Пелегрино
Рецепта за живот (18)

Алис

Лейла упорито настояваше, че няма да е никакъв проблем да изминем разстоянието от Неапол до Тривенто с кола под наем. Имаше шофьорска книжка от години и макар да не бе шофирала напоследък, бе убедена, че седне ли веднъж зад волана, вече придобитите умения ще се върнат.

Дори тя се стъписа, когато, щом се настанихме в колата, моторът загасна няколко пъти, но в крайна сметка с няколко тласъка потеглихме и напуснахме паркинга. Щом стъпихме, на магистралата обаче, ситуацията стана доста напрегната. Пътят бе оживен и колите се движеха с огромна скорост. Грамадни камиони ни задминаваха на ръка разстояние, шофьорите натискаха клаксони и пет пари не даваха за правилата за движение.

Лейла се настани във вътрешната лента и не спря да ругае, докато аз държах картата и се опитвах да следя пътя. На няколко пъти изпуснахме отбивки, няколко пъти пищяхме от паника, но в крайна сметка намерихме пътя на юг.

Недалеч от Салерно спряхме при бензиностанция, за да може Лейла да изпие едно кафе и да успокои малко нервите си. Докато тя пушеше, влязох в магазина и с изумление разгледах изложените храни. Прясна говежда моцарела, прошуто, китки непознати зеленчуци, изобщо стоки, които човек можеше да намери само в най-скъпите магазини в Лондон, а тук се продаваха край пътя. Напълних кошницата си с неща, които нямах търпение да опитам.

Потеглихме отново, задната седалка вече бе зарита с торби, а купето се изпълни със съблазнителните аромати на сирена и пушено месо. Въздъхнахме с облекчение, когато напуснахме магистралата и поехме по страничните пътища, провиращи се през дефилета и тунели. Лейла не спираше да се възхищава от красивите гледки — терасирани склонове с лимонови гори или пък кацнал живописно на върха на планина малък град.

— Гледай пътя, Лейла — напомних няколко пъти. — Намали малко.

— Стига, Алис — отвръщаше тя, — не се ли наслаждаваш на това, което виждаш?

Най-сетне видяхме за първи път морето — син къс на хоризонта, а скоро след това и висока статуя на Исус.

— Трябва да сме вече близо — рече Лейла. — Майка ми каза, че от градината на „Вила Роза“ се вижда статуя на Исус.

Наближихме брега и стъпихме на опасно стръмен междуселски път, а щом стигнахме края му в подножието на възвишението, се озовахме пред висока порта.

Лейла натисна клаксона.

— Тук сме — провикна се тя. — Отваряй.

„Вила Роза“ ми се видя толкова красива, че се засмях при вида й. Сградата бе съвсем обикновена, но терасираната градина стигаше чак до морския бряг. Задната част на къщата гледаше към възвишението, а отпред имаше малък двор с нарово дърво в средата.

Аврора, майката на Лейла, изнесе чаши и изстудено лимончело, след което седнахме и се загледахме в залеза.

— Мисля, че вече наистина мога да се отпусна и да се наслаждавам на живота — обърнах се към Лейла и се потопих в прохладната лимонова напитка.

Допълнихме чашите си и без много да говорим, се загледахме в синьото небе, което толкова много бе грабнало Аврора. По едно време се замислих за всичко онова, което бях оставила зад гърба си — измъчващото ме чувство за вина пред майка ми, половинчатите ми отношения с Чарли и горещата пара в кухнята на Тонино. Мястото бе толкова красиво, че всичко това вече не ми се струваше толкова важно.

Светлината постепенно угасна и някой предложи да отидем да хапнем пица някъде по пътя. Вместо това направих едно плато с продуктите, които бях купила от магазина край магистралата. На бърза ръка бланширах зелените листа на билките и подправките и ги залях с дресинг от лимон и зехтин, наредих парчета сирене, колбаси, консервиран артишок, зелени маслини и пикантен пастет от домати, аншоа и чили. Настанихме се около кухненската маса и Аврора наля червено вино от стъклена бутилка без етикет.

Това бе проста и набързо приготвена храна, но с толкова много аромати. Докато пълнех чинията си за втори път, се сетих колко претенциозен беше Тонино по отношение на съставките. Ако някой доставчик не успееше да изпълни поръчката, Тонино предпочиташе да свали блюдото от менюто, вместо да потърси друг доставчик. Винаги бях смятала, че е просто претенциозен, но сега разбрах: качеството на суровия материал е толкова важно, колкото и онова, за което го използваш. Ако качеството не е добро, нищо не може да се направи.

Известно време се хранихме и разговаряхме за изкуството на Аврора и страстта й към небето. Но се чувствах толкова изморена, че щом разчистих кухнята, грабнах куфара си и тръгнах да намеря стаята си на горния етаж и да се опитам да поспя.

Щом прекрачих прага, си дадох сметка, че имам проблем. Аврора ми бе дала малка стая в дъното на дълъг коридор от едната страна на къщата. Френски прозорец водеше към малка тераса, обвита в дива глициния и със стълби към двора. Вероятно беше мислела, че ще е идеална за мен — самостоятелна и толкова красива. Отпуснах се на леглото и паниката ме стисна за гърлото. Твърде много свободен достъп имаше до стаята. Ключалките ми се видях ненадеждни, а и къщата бе много изолирана. Нямаше начин да заспя в тази стая.

Не беше проблем да спя спокойно в Майда Вейл. Апартаментът бе на най-горния етаж и между стаята ми и външния свят имаше поне няколко яки ключалки. Там от Лейла ме, делеше една тънка стена. А на това самотно място цареше такава тишина. Изплаших се. Отново се почувствах като жертва на изнасилване.

Най-накрая избутах леглото пред френския прозорец, като се надявах Аврора да не чуе стърженето по плочките на пода. Спах неспокойно, събуждах се при всеки необичаен звук, мечтаейки стените да са каменни или поне Чарли да е до мен. Защо не помолих да ме преместят в друга стая? Знаех обаче, че признанието щеше да ме изплаши още повече.

Едва изчаках да съмне, облякох се и излязох навън. Струваше ми се, че ако видя какво има наоколо, ще съм по-спокойна.

Тръгнах първо по пътеката към брега и видях, че стъпалата са били укрепени наскоро. Неусетно стигнах до място с диви цветя и ситни камъчета, което постепенно преминаваше в скали. Вълните се пенеха под тях.

Вече малко по-спокойна се върнах през градината и излязох през портата на „Вила Роза“. Забелязах друга къща, опасана от добре поддържани лехи със зеленчуци. Долових писукане на пилета и се запитах дали няма да усетя и миризмата на прасе. Който и да живееше тук, можеше да вижда „Вила Роза“ и кой влиза и излиза от портата. Беше рано и наоколо не се виждаше жива душа.

Върнах се, за да сложа кафе, и докато се въртях в кухнята, реших да престана да се страхувам. Бях напуснала университета и животът ми беше поел по съвсем различен път заради онова, което ми беше сторил някакъв непознат. Гневът ми към него не бе стихнал, както не бе стихнало и разочарованието ми от самата мен. Не можех да понеса мисълта, че страхът ще ме прогони и от това място.

Реших да остана във „Вила Роза“ през цялото лято.