Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sisi: Ein Traum von Liebe, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget
Разпознаване и начална корекция
sqnka (2017)
Допълнителна корекция и форматиране
Silverkata (2019)

Издание:

Автор: Габриеле Мари Кристен

Заглавие: Императрица Сиси

Преводач: Величка Стефанова

Език, от който е преведено: немски

Издание: първо

Издател: ИК „ЕМАС“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман (не е указано)

Националност: немска

Печатница: Авис-24

Излязла от печат: 16.06.2014 г.

Редактор: Василка Ванчева

Художник: „Елизабет, императрица на Австрия и кралица на Унгария ", 1865 от Франц Ксавер Винтерхалгер

ISBN: 978-954-357-265-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9678

История

  1. — Добавяне

„Само да не беше император…“

— Колата с багажа е изчезнала!

Мама подаде глава ужасена през прозореца на каретата. Панделките на бонето й се закачиха за рамката му и тя ги дръпна нетърпеливо, преди отново да седне изправена и да ни изгледа, сякаш именно ние вероломно сме накарали колата да изчезне.

— Но как е възможно? Спрете! Веднага спрете! — затропа тя на кочияша.

Отбихме за почивка край прашния път, за да се уверим в катастрофата. Откакто спряхме за последен път в Залцбург, нашият кочияш също не беше виждал втората кола с багажа и камериерките.

— Ужас — обади се Нене, която не бе промълвила думица след тръгването ни от Залцбург. — Какво ще облека в Бад Ишъл, ако сме загубили сандъците с роклите? В тези черни дрехи изглеждам ужасно. И кой ще ме фризира, ако моята…

— Моля те! — мама захвана да масажира слепоочията си и притвори очи. — Би ли ме оставила да помисля?

Отново имаше пристъп на мигрена. Всъщност тя страдаше от мигрена непрекъснато, откакто „Поси“ изчезна зад нас сред облак прах. По време на пътуването до Бад Ишъл моето настроение се повишаваше с всяко населено място, през което преминавахме, но за майка ми и за голямата ми сестра то очевидно представляваше огромно усилие. И двете страдаха от главоболие и изобщо не забелязваха променящия се пейзаж, любопитната суматоха по станциите за смяна на конските впрягове и множеството от най-различни хора, които човек имаше възможност напълно безопасно да наблюдава от каретата.

Жалко, че татко бе останал у дома — би се радвал, че пътуването ми доставя такова удоволствие. Но нали бях заела неговото място, не съжалявах за отсъствието му чак толкова, както подобава на една благовъзпитана дъщеря.

Татко чисто и просто отказа да пътува за Бад Ишъл. Той не се интересуваше от австрийските роднини, а мамината сестра, която господстваше неограничено над синовете и мъжа си, го хвърляше в благоговеен ужас. Именно той предложи да вземат мен.

— Момичето има нужда от малко разнообразие. Сиси е твърде слабичка, твърде тъжна след глупавата история с онзи младеж. Вземи я със себе си. Тя поне няма да се кара със сестра ти, както със сигурност бих направил аз.

Последното изречение изигра решителна роля. Мама отлично знаеше, че леля София бърчи нос по адрес на нашия татко, той пък не пропускаше случая да й се противопостави. Затова тя не искаше да поема риск, особено при едно тъй деликатно и важно посещение, каквото беше предстоящото. Семейството на баварския херцог трябваше да се представи в най-добрата си светлина.

По-точно казано, принцеса Елена, която всички наричахме Нене, трябваше да се представи в най-добрата си светлина. Моментът обаче беше възможно най-неподходящият. Баварското кралско семейство носеше дворцов траур по повод кончината на една възрастна леля. Ние също следваше да отдадем подобаваща почит към паметта й, а подобни случаи бяха същинско наказание за Нене. Тя изглеждаше ужасно в траурни одежди.

Чуждите хора вероятно я вземаха за моя гувернантка — нея, а не госпожа Рьоди, която неотдавна бе заменила баронеса Вулфен. А всъщност Нене беше главното действащо лице, главната причина за това пътуване. Франц Йозеф, младият император на Австрия, си търсеше жена, а двете сестри и майки бяха стигнали до извода, че Нене ще бъде идеалната булка за владетеля.

Нищо чудно, че от вълнение голямата ми сестра непрекъснато страдаше от главоболие. Сега май всеки момент щеше да избухне в сълзи.

— Успокой се — извика мама с напрегнат глас, след като даде знак на кочияша да продължи и пообмисли ситуацията. — В края на краищата те знаят къде отиват. Заради хаоса в Залцбург трябва да са поели по друг път. Ще видиш, че сигурно ще ни чакат в хотела, когато пристигнем в Бад Ишъл.

— Наясно ли си вече коя рокля ще облечеш за срещата ни с Франц Йозеф? — полюбопитствах аз.

От месеци цял рояк шивачки си избодоха пръстите, за да приготвят чеиза на Елена. Беше тръгнала на път със сандъци, преливащи от копринени фусти, муселинови рокли, кадифени елечета и елегантно драпирани капели, издържани точно в онези модни цветове, които най-добре подчертаваха ефекта от надменната й външност.

— Сега не му е времето да мисля за това — отпъди въпроса ми Нене, сякаш пътуваше към екзекуцията, а не към годежа си.

— Остави сестра си на мира, Сиси — заповяда мама и се облегна на тапицираната седалка. — Ясно ти е, че си длъжна да се държиш прилично, в противен случай незабавно ще те върна при баща ти.

— И какво неприлично има в един безобиден въпрос? — тихичко изпъшках аз.

Отговор не получих, защото пътническата карета отново се движеше с пълна пара. Майка ми или не бе чула бунтарското ми изречение, или бе решила да си спести излишни дискусии. По-вероятно беше второто. Имаше да мисли за по-важни неща, нежели да се заяжда с дъщеря, която и без това й създава само ядове. Според нея тъгата ми по Рихард, продължила седмици наред, била неподобаваща, „чисто заинатяване“ — така беше казала на Рьоди. И още — че щяла да се погрижи най-сетне да порасна. Искала да се представи с дъщерите си в Бад Ишъл, както подобава.

Отново се загледах през прозореца. Августовското слънце печеше над полята, в каретата беше адски горещо, но аз въпреки това се чувствах добре. Имах усещането, че се събуждам от нещо като зимен сън. Всеки час, който ме отвеждаше по-далеч дома, ме отдалечаваше и от мъката ми. Докато мама и Нене лекуваха главоболието си, аз се чувствах все по-добре и по-добре. Искаше ми се да тичам през зелените поля успоредно с каретата или да препусна в галоп върху някой бърз кон.

Установих, че напълно съм забравила колко е хубав животът. Как топло грее слънцето и колко внушителни са планинските вериги на хоризонта. Нищо чудно, че баща ми така обичаше да пътешества. За първи път проумях какво търсеше той, когато потегляше на път.

Самият град Бад Ишъл леко ме разочарова. Вярно, беше доста красив, но изглеждаше почти като у дома, в Бавария. За какво му е на човек да пътешества, щом целта изглежда досущ както родината, която току-що е напуснал? В последния момент обаче запазих това мнение за себе си, след като видях как Нене притеснено впи вдървени пръсти в мрачните си фусти. Страхуваше ли се? Разбирах я. Радвах се, че ще бъда само страничен зрител в това „ваканционно убежище“, както императорското семейство наричаше лятната си резиденция в Бад Ишъл.

Заради многото прекъсвания пристигнахме с два часа закъснение, но колата с дрехите и камериерките я нямаше пред хотела, както се бяхме надявали.

— Ама как, още ли ги няма? — слисано повтаряше мама, докато лично директорът на хотел „Талакини“ ни въвеждаше в сградата, не преставайки да се кланя. — А бях толкова сигурна, че ще ни чакат…

— Нейно Височество ерцхерцогинята ви очаква, Ваше Кралско Височество — раболепно се поклони директорът. — Ако благоволите да ме последвате…

Нене ме сграбчи за ръката:

— Божичко, леля София! Как изглеждам, Сиси?

Окаяна, бледа, уморена. Естествено, бързо-бързо преглътнах всички определения, които ми хрумнаха при вида на Нене. Изпитвах съжаление към нея. Не ми се искаше да съм на нейно място.

— Хубава си, Нене, дори когато изглеждаш малко смачкана и прашна. Ще очароваш императора, сигурна съм.

— Ах, глупачето ми! — нетърпеливо въздъхна Нене. — Императорът… Всичко зависи от това какво ще каже леля София.

Съчувствието ми тутакси се изпари. Не понасях, когато сестра ми се държеше, сякаш единствена сред нас бе способна да разсъждава.

— Е, леля София едва ли ще поиска да се ожени за теб — дръзко възразих аз.

— Да, но тя съветва Франц Йозеф какво да прави — нервно промълви тя. — Не забравяй да направиш реверанс пред нея и да й целунеш ръка. Тя е майката на императора.

Леля София напълно осъзнаваше важната си позиция. Тя прегърна мама и благоволи да ни възнагради с милостива усмивка, преди да ни укори за закъснението и незабавно да съобщи на сестра си плана за този ден и за следващите дни. Разбирах защо баща ни предпочиташе да не й се изпречва на пътя. Той не обичаше да му нарежда някой, особено пък жена.

Все пак ерцхерцогинята не само умееше да заповядва, но и беше предвидила евентуални засечки в плана. За всеки случай бе довела със себе си камериерка, която тутакси се захвана да разкрасява Нене. Поради липсата на сандъците с роклите обаче жената по принуда се ограничи да изчетка полите на сестра ми и да среше наново тъмната й коса. Само дето нямаше начин да повлияе на цялостния й неблагоприятен вид.

Мама с облекчение благодари на сестра си за помощта, аз пък тайничко се питах какво ли мисли леля София за баварските си роднини. Нима в нейните очи бяхме толкова бедни, че дори не очакваше да имаме собствен персонал? Или предполагаше, че в Мюнхен си нямаме понятие от виенската мода? И двата варианта не ми допадаха. Както и верноподаническото послушание на мама и Нене.

За щастие ерцхерцогинята не прояви интерес към мен. Имах възможност на спокойствие да си разреша сама косата и да сплета наново плитките си. Никой не искаше от мен да си вдигна къдриците на кок, та да изглеждам като копие на леля София.

— Няма ли най-напред да си починем малко? — плахо помоли майка ми. — Може би дотогава ще пристигнат и сандъците с дрехите, та Нене да се преоблече, преди да…

— Изключено! — властно я отряза леля София. — Обявено е, че ще бъдете тук за чая. Недопустимо е да карате императора да ви чака. Ще се създаде впечатление, че Елена не държи да се запознае с него.

— Ама тя отдавна го познава — наивно изтърсих аз. — В крайна сметка той ни е братовчед, както и Карл Лудвиг.

Всички глави се извърнаха към мен — чак тогава проумях, че за пореден път съм проявила дързост. Опитах се да замажа грешката си с онази усмивка, която обикновено омилостивяваше татко, и, о чудеса — след миг леля София отвърна на тази усмивка. Мама си отдъхна облекчено, чак корсетът й изскърца тихичко.

— Радваш ли се да видиш отново Карл Лудвиг, Сиси? — любезно попита ерцхерцогинята. Естествено, знаеше за писмата и подаръците, които ми изпращаше младият ерцхерцог. Тя знаеше всичко.

— Но, разбира се — благовъзпитано отвърнах аз и за по-сигурно направих още един реверанс. — Макар че вече почти не помня как изглежда…

— Сиси! — намеси се мама, която очевидно сметна отговора ми за неудачен.

— Остави я — изненадващо ме защити леля. — Нашата Сиси още е същинско дете. Чаровно дете с прекрасни коси. Колко жалко, че твоята коса няма този златистокафяв оттенък, Елена.

Горката Нене. Видях я как се сгърчи. Не беше лесно да угоди човек на леля София. Прехапах си езика и се зарекох занапред да си държа устата затворена. Та нали бях обещала най-тържествено на мама, че няма да я посрамя в Бад Ишъл. Макар понякога да ставаше досадна, Нене беше най-голямата ми сестра и аз я обичах. Бих направила всичко, за да й се уреди въпросът с императора, след като го желаеше на всяка цена.

Чудех се обаче защо сестра ми се е устремила така яростно към тази връзка. Нали по родителите ни виждаше в какво може да се превърне брак, в който двама души встъпват по заповед и без любов. Бяхме осем деца, но никой от нас не беше толкова наивен да вярва, че родителите ни се обичат. Херцогът и херцогинята на Бавария се бяха спогодили — и нищо повече.

Мама се грижеше за нас, децата, а татко си имаше пътуванията, музиката, приятелите и онези тайнствени други деца, за които официално не биваше да знаем нищо. Въпреки това всички бяха наясно, че татко прекарваше с тях времето си след обяда, когато бяхме в Мюнхен. Тогава никой член на семейството не смееше да го смущава в покоите му.

Не исках да живея така. Ако се обвържех някой ден с мъж, щях да го направя единствено от любов. От страстна, изключителна, голяма любов, а не от амбиция и стремеж към слава или власт. За първи път се радвах, че не съм най-голямата. Имах още толкова много време да порасна.

— И така става — оповести в този момент леля София. Тя обиколи Нене от всички страни, сякаш голямата ми сестра беше окичен с награди расов вол, който бе открила на някой пазар за добитък.

Нене понасяше смущаващата инспекция с безупречно самообладание. Само една малка тъмна вена на слепоочието й туптеше нервно. Личеше си, че от всички нас, момичетата, тя е получила най-грижливото възпитание по поведение и държание. За първи път се зачудих дали мама не беше планирала тази женитба доста по-отдалече, отколкото всички ние осъзнавахме.

Пред хотела ни чакаше карета. Пътуването до вила „Елц“, която императорското семейство наемаше всяко лято, беше толкова кратко, че едвам успях да мерна река Траун, протичаща отвъд лентата от тучни пасища. Когато слязохме, Нене беше една идея по-бледа, отколкото при тръгването ни.

Госпожа Рьоди ме хвана за ръката, за да не последвам другите в къщата.

— Не искаш ли първо да разгледаме градината, Сиси, преди да влезем вътре за чая?

Погледнах въпросително майка ми — с енергично кимване тя ми подсказа, че забавянето е било уговорено. Възрастните не желаеха да присъствам на срещата между Нене и Франц Йозеф. Не им се разсърдих. Напротив, след пътуването в затвореното пространство на друсащата карета направо копнеех за свеж въздух и движение. След бърза разходка край реката се проснах на тревата и подложих лице на слънчевите лъчи — направо не можех да повярвам на късмета си.

— За Бога, Сиси, ще ти излязат лунички и ще заприличаш на селянка — тутакси се развълнува възпитателката ми.

— По-добре селянка, отколкото императорска булка — изкисках се в отговор аз.

— Не говори такива ужасни неща. Една дама от сой се грижи за кожата си, дете. В това отношение можеш да вземеш пример от сестра си.

— О, Нене е бледа само защото се вълнува. Вече се вижда като императрица.

— Е, несъмнено е изключителна чест, дето принцесата е била взета под внимание като кандидатка за съпруга на императора.

Стрелнах с поглед госпожа Рьоди. Насмалко да й издам, че баща ми с радост би премахнал всички императори и крале в полза на демокрацията и свободата, но нямах желание да се препирам с нея. Твърде хубав беше денят, за да го развалям със спорове.

Бездруго в този момент не давах и пет пари за всички корони на света. Нима летните цветя на речния бряг не бяха по-красиви от всякакви скъпоценности и диадеми? Нима този слънчев ден не беше един прекрасен подарък?

Гувернантката ми се консултира с малкия златен часовник, който носеше окачен на колана си. Очевидно имаше точни наставления кога да ме заведе в къщата. Дали мама и леля София бяха договорили всичко това в писмата си, които си разменяха тъй редовно? В хотела поне не бях чула нищо по въпроса.

Едва бях довършила мисълта си, когато Рьоди ме подкани да тръгваме. Послушно оставих на мира лилиите от сорта „Петров кръст“, на които бях хвърлила око да си направя букет, и я последвах. След ведрия час, прекаран в слънчевата градина, не ме беше грижа за любопитните погледи на събралия се Хабсбургски род.

Направих реверанс пред ерцхерцог Карл Франц, съпруга на леля София. Всъщност трябвало той да е престолонаследник, ала се отказал от титлата в полза на най-големия си син. Той ми се усмихна дружелюбно, но въпреки това останах с впечатлението, че се пита коя, по дяволите, е тази, малката, с плитките и цветята.

Божичко, колко много непознати лица! Не знаех името на почти никой от тях. Младежът с напомадените мустаци — да не би това да беше Карл Лудвиг? Помнех го като много по-весел и по-млад. Брат му Максимилиан и малкият Лудвиг Виктор, който междувременно беше пораснал, също изглеждаха ужасно сериозни и възрастни. А, ето най-сетне и една усмивка. Олекна ми, като разпознах другата мамина сестра — леля Елиза, кралица на Прусия и моя обична кръстница.

С крайчеца на окото си забелязах някакъв червено-бял проблясък и извърнах глава към Нене. Тя седеше край най-голямата маса за чай. Скована като дъска и с толкова замръзнало лице, сякаш никога не беше чувала, че всекиму е позволено да се позасмее. Червеното, златистото и бялото искреше до нея, то беше част от униформата на австрийски фелдмаршал. Франц Йозеф!

— Ето те и теб, Сиси. Ела, седни…

Някакъв глас ме напътстваше отнякъде, ала аз изобщо не проумявах, че говори именно на мен. Струваше ми се, че до този момент никога не се бях вглеждала истински в братовчед си. Кой би предположил, че униформата ще му стои така възхитително? Видя ми се строен, безстрашен и много елегантен. Един стегнат, фантастично изглеждащ офицер с руси мустаци. Усмивката му разкри блестящо бели зъби, а сините му очи се разшириха с такова възхищение, че в отговор и аз се засмях, без да съзнавам какво правя.

— Божичко, колко хубава си станала, Сиси. Истинска млада дама. Ела, седни до мен — обади се леля Елиза и така развали магията, преди да изразя на глас удивлението си и да се изложа.

Страните ми пламнаха, но в този миг всички заговориха едновременно, така че не се наложи да отговарям на лелиния комплимент. Сред нестихващата глъчка се отпуснах безмълвно на предложения ми стол. Внезапно ме обзе слабост, коленете ми се разтрепериха.

Като че ли всички присъстващи се зарадваха на появата ми, която поразведри обстановката. Но защо? Дали леля София упражняваше върху възрастните същото плашещо въздействие, каквото имаше върху мен? Не беше изключено. Вярно, тя не носеше униформа като императора, но салонът беше бойното поле, на което даваше своите заповеди. Включително на императора, който послушно приближи подноса със сладкишите към Нене, защото тя явно му бе казала.

Притворила клепачи, наблюдавах него и сестра ми, а през това време разговорът отново се насочи към семейните клюки, които винаги играеха централна роля на такива срещи. Двамата не ми се виждаха прехласнати един в друг. Нене отказа да си вземе още една пастичка с толкова превзето срамежлив жест, че ми идеше да я сритам по кокалчето, прониквайки през всичките й черни фусти. Нима не забелязваше, че Франц Йозеф очаква от нея нещо повече от сведени очи и прошепнати отговори?

Изглежда, той усещаше дори моето присъствие, въпреки че ни делеше цял салон. Очите ни се срещнаха, ето че пак се изчервих. Той се усмихна отново. Дали ми се присмиваше? При последната ни среща преди пет години не бях го харесала чак толкова.

Тогава той беше на осемнайсет, твърде надут и твърде убеден в собствената си важност — поне според мен. А днес ме обзе странното чувство, че единствено Франц Йозеф усещаше какво ми е на душичката. Усмивката му хвърли мост помежду ни, вдъхна ми сигурност и спокойствие. Почувствах се близка с него. Много по-близка от Нене, разположила се царствено до него, недостъпна, мрачна и недружелюбна — същинска снежна кралица.

* * *

— Искаш ли още един сладолед, Сиси?

Пак този Карл Лудвиг! Братът на императора постоянно ме следваше по петите, не ми даваше и крачка да направя без него. Вървеше подире ми като вярно кученце, а аз ужасно се гневях, когато забелязвах многозначителните погледи, които си разменяха лелите ми и майка. Досещах се какво си мислят. Трябва ли само бракове и женитби да са им непрестанно в ума? Не им ли стигаше, че Нене и императорът играеха безпомощно по свирката им като марионетки? Та аз бях твърде млада за подобни кроежи.

Освен това не исках да ме наблюдават. Страхувах се, че мама ще прочете моите непристойни мисли, сякаш бяха изписани върху челото ми. Със сигурност не ми подобаваше да не откъсвам поглед от Франц Йозеф. Неговата усмивка караше сърцето ми да бие по-силно, а гласът му витаеше по цели нощи из сънищата ми.

Но пък как можех да спра всичко това? Щом се озовях в една стая с него и Нене, погледите ни се срещаха и се впиваха един в друг. Пак на него дължах благодарност, задето вечер не ме отпращаха да си легна, сякаш съм дете, а ми позволяваха да се храня на голямата маса заедно с останалите. На масата на императора! Достатъчно близо до него, за да се усмихваме един другиму и да си приказваме. За какво ли не ме разпитваше той! Дотогава не бях срещала човек, който така да се интересува от мен и живота ми.

— Ето ти сладоледа, Сиси! — Карл Лудвиг ми подаде купичката. Просто бе отишъл да ми го донесе, без да дочака отговора ми.

— Не искам сладолед сега — запънах се аз.

— Добре де, разбрах — засегна се Карл Лудвиг. — Ако ти го беше дал Франц Йозеф, щеше да го изядеш, нали?

— Какво общо има Франц Йозеф с това, че точно сега не ми се яде сладолед?

Карл Лудвиг отвърна с упрек на възмутения ми поглед.

— И още питаш? Какво казва сестра ти за целия този театър?

За Нене исках да говоря още по-малко, отколкото за императора. Междувременно дрехите й бяха пристигнали заедно с камериерката, поради което бе придобила малко по-ведър външен вид, затова пък настроението й беше безотрадно като захвърлените траурни рокли. Тази заран дори не се яви навреме за закуска. А сега седеше до Франц Йозеф и слушаше музикантите, които свиреха в парка на вилата най-новите мелодии от Виена, с такова изражение, сякаш леля София й четеше конско евангелие.

— Всички знаят, че Франц Йозеф те харесва много повече, отколкото Нене — изтърси Карл Лудвиг, след като така и не дочака моя отговор.

— Как смееш да твърдиш подобна глупост? — гневно го изгледах аз. — Императорът трябва да се ожени за голямата ми сестра. Всички само това чакат — да се обясни най-после на Нене. Освен това тя е много по-хубава от мен.

— Така ли смяташ? А защо Франци настоя да седиш до него на масата? Защо постоянно се смее с теб и защо почти не продумва, когато Елена отвори уста?

И аз си бях задавала тайно тези въпроси, ала все не намирах правилния отговор. Пък и нямах никакво намерение да гадая точно с Карл Лудвиг какво ли се върти в главата на Франц Йозеф. Сама не знаех какво да мисля за всичко това. Знаех само, че с всеки изминал час все по-силно завиждам на Нене. Как можеше да се прави на толкова сериозна и снизходителна, когато до нея седи един толкова мил младеж? Нямаше ли сърце? Или целеше да нарани Франц Йозеф?

— Какви ги приказваш — опитах се да обърна на смях упреците на Карл Лудвиг. — Просто Франц Йозеф е перфектен домакин. Не допуска да оставам сама, иска да се забавлявам. Много мило от негова страна.

— Той иска да се забавляваш единствено с него — поправи ме младият ерцхерцог. — Когато ме види да си приказвам с теб, прави физиономия, сякаш съм му откраднал любимата ловна пушка.

Сравнението с пушка така ме разгневи, че реагирах повече на формулировката, отколкото на самия упрек.

— Не желая да разговарям с теб, щом ще ми приказваш такива глупости, Карл Лудвиг.

— Вече го забелязах… — тъжно отвърна той и си тръгна с приведени рамене.

Купичката със сладолед стоеше на масата между нас и съдържанието й се топеше на слънцето. В „Поси“ не бих допуснала подобно разхищение. Ала в Бад Ишъл всичко беше различно.

През тези прекрасни дни в началото на моя живот самата аз последна проумях, че съм се влюбила неспасяемо и до уши в младия император, който всъщност трябваше да се ожени за голямата ми сестра!

По онова време знаех само едно: чувствах се добре редом с Франц Йозеф. Харесваше ми той да ми прави комплименти за външния ми вид и да казва колко било „шармантно“, дето не говоря превзето като Нене. Дори не се ужаси, когато му признах, че обичам туризма и че на драго сърце, при това незабавно, бих се изкатерила на всички планини, които се простират около Бад Ишъл, примамливо огрявани от слънцето. Той тутакси организира такъв излет за двама ни. Нене остана в долината да лекува главоболието си, на което вече не му се виждаше краят. Как можеше да бъде такава глупачка?

С Франц Йозеф прекарахме прекрасни часове в планината. Смеехме се на нашите придружители, които все повече изоставаха, пъшкайки и потейки се, докато самите ние почти не се задъхвахме.

— Бива те в краката като за император, който само седи край писалището и управлява — похвалих го аз, задето се оказа добър другар в катеренето из планините.

— Опитвам се да си почивам, като ходя на лов винаги когато намеря време — обясни „чудото“ Франц Йозеф. — В гората зависиш само от собствените си нозе! С кого ходиш на екскурзии? Едва ли с Нене…

— Обикновено татко ме взема със себе си, но мама не одобрява. Казва, че било по-добре да се науча как се държи една дама.

— Според мен е много по-хубаво, че ти си Сиси. Всяка може да бъде дама. Сиси е единствена.

Забързах напред, за да не се налага да отговарям, но запазих думите му като свиден дар. Франц Йозеф беше първият, който не намираше недостатъци на Сиси.

Ала колкото и да ми харесваше да бъдем заедно, аз не забравях, че не е редно да ходя на излети с него, докато сестра ми го чака да я направи императрица. Но пък как да откажа, след като Франц Йозеф изрично беше настоял да го придружа и дори леля София бе изгукала със сладникаво-кисела усмивка: „Върви, върви, дете!“.

Франц Йозеф никога не ме наричаше „дете“. Неговото „Сиси“ обаче не звучеше като „Сиси“ на всички останали. Долавях в него някаква особена нотка — смесица от възхищение и обожание. Обръщението ме ласкаеше и смущаваше сънищата ми нощем. Най-после трябваше да се сложи край на всичко това.

Реших да подтикна Нене към по-голяма активност, един вид като справедливо наказание за собствените ми глупави копнежи. Господ сигурно щеше да опрости тайните ми грехове, ако можех да ги поправя по този начин. Осъществих добрите си намерения в навечерието на големия бал, който трябваше да се състои вечерта преди двайсет и третия рожден ден на Франц Йозеф. Може би беше достатъчно да заявя на сестра ми, че в личния живот Франц Йозеф е много по-мил и по-разкрепостен, отколкото изглежда при официални поводи.

Нене тъкмо си правеше тоалета за важното събитие. Бухналите поли на обсипаната й с перли атлазена рокля я бяха опасали като лъскави снежнобели облаци, а камериерката сплиташе на дебели плитки дългата й тъмнокестенява коса. С помощта на свежи бръшлянови клонки и безброй фуркети тя прикрепи плитките, оформяйки естествена корона около темето на Нене. Така сестра ми изглеждаше още по-висока и по-величествена от обикновено. Чудно красива, но и ужасно плашеща. Особено когато гледаше така строго.

— Да не би да ме съветваш как да се държа с императора, Сиси? — изфуча тя, след като с известни увъртания й изложих съображенията си.

— Знаеш ли, мисля си, че той прилича по-скоро на нас — кимнах доверително аз. — На Лудвиг или на малкия Бърборко. И те не одобряват да се държиш, като че ли всички сме много под твоето ниво. Как да те обикне той, след като го гледаш, сякаш търсиш леке върху униформата му?

Споменаването на братята ни изобщо не омилостиви Нене, а сравнението я накара да изпадне в ярост. Изпод обичайната й бледност избиха червени петна от възмущение.

— Ако имам въпроси, ще се обърна към мама, а не към петнайсетгодишна хлапачка като теб, Сиси. Не си въобразявай, че си пораснала за нула време само защото Франц Йозеф се преструва, че толерира детинското ти поведение.

Сега вече и двете се ядосахме. Та нали бях дошла с най-добри намерения. Не беше удобно обаче да се карам със сестра си пред камериерката, освен това в този момент в стаята нахълта мама, облечена от глава до пети в тъмносин, шумолящ атлаз и колосани дантели. Изглеждаше угрижена и сбърчи чело, когато ме завари при Нене.

Проверих набързо балната си рокля. Беше скромна в сравнение с тоалетите на мама и Нене. Полата ми имаше едва три волана, спускащи се над малък брой долни фусти, а вместо бижута носех на шията си златен кръст на розова кадифена панделка. Тя беше в тон с розовите бродерии върху белия муселин на ефирната рокля, а от вдигнатите ми нагоре плитки не се бе измъкнал нито един досаден кичур. Защо тогава мама ме оглеждаше с такова подозрение, сякаш бях забравила да си обуя обувките?

— Какво е това в косите ти? — маминото внимание най-после се насочи към Нене. Бръшлянът не й бе харесал, както и на мен.

В този момент обаче един хотелски слуга съобщи, че каретата е готова, така че Нене си остана със зелен венец на челото. Гордо вирнатата й глава ми напомняше за лебед, който елегантно отплава от стаята. Потиснах въздишката си. Франц Йозеф заслужаваше прекрасната ми голяма сестра. Тя щеше да бъде чудесна императрица, ала кой знае защо сърцето ми натежаваше само при мисълта за това.

Вилата на леля София сияеше, окъпана в блясъка на безброй свещи. Макар да беше просторна, в навечерието на рождения ден на императора къщата направо се пукаше по шевовете. Поканените гости, дворцовата свита от Виена, свитата на кралицата на Прусия и най-важните представители на висшата аристокрация се блъскаха в тържествено украсената бална зала.

Всички, носещи фамилиите Хабсбург и Вителсбах, бяха дошли, за да празнуват с императора в навечерието на рождения му ден. Щом влязохме, пред нас от само себе си се разтвори пътека. Ослепителната бяла красота на Нене привличаше всички погледи. Светлината се пречупваше в пришитите върху роклята й матови перли, тъмните й очи горяха. Гордеех се с нея.

— Тази вечер си приказно хубава, Сиси! Като слънце, изгряващо над планините. Ще ми подариш ли първия танц? — след официалния поздрав императорът ме почете с енергичен поклон, предназначен само за мен.

Франц Йозеф изглеждаше по-добре от всякога. Сините му очи искряха, а усмивката му беше толкова неотразима, че просто забравих за Нене, за майка ми и за всичко наоколо. Сложих ръка в неговата и дори за секунда не се замислих за ефекта на този фамилиарен жест върху гостите на бала.

С цялото си наивно блаженство дори не забелязах, че Нене плати за моето щастие с публично унижение. Беше прекалено горда, за да допусне да й проличи колко е обидена, вместо това с елегантна невъзмутимост зарея поглед над главите на присъстващите. Но всеки в залата, с изключение на мен, беше наясно, че в този момент Франц Йозеф е взел решение, намиращо се в явно противоречие с майчините му планове.

За мен това беше началото на една омагьосваща вечер. Носех се по паркета в обятията на Франц Йозеф, сякаш бях завършила с отличие всеки пропуснат урок по танци. При най-важния танц, котильона[1], той ми връчи традиционното букетче цветя, а аз бях прекалено неподготвена, за да проумея символичното значение на този тържествен жест. Бях очарована от самите цветя. Букетът се състоеше от кадифени бели цветчета във формата на звездички. Еделвайс до еделвайс. Франц Йозеф ги бил набрал собственоръчно, понеже му бях споменала колко обичам това рядко цвете, растящо само в най-високите планински райони.

— Не знам какво да кажа — прошепнах сподавено и направих дълбок реверанс, както повелява етикетът в такива случаи. Не защото си спомних за възпитанието си, а защото коленете ми трепереха — а също и сърцето ми.

— Няма нужда да казваш нищо, Сиси — също толкова тихо отвърна Франц Йозеф. — Стига ми да ме дариш със сладката си усмивка. Пожелавам си тази усмивка за всеки ден от живота ми!

Какво можех да сторя, освен да изпълня това желание? Усмихнах му се. В тази усмивка се съдържаше цялата ми благодарност, цялото ми чувство, цялото ми сърце.

Нене не се усмихваше, докато пътувахме към къщи. Тя имаше мигрена. Безмълвно се втурна към хотелската си стая и дори не ни пожела лека нощ.

Затова пък мама рече:

— Ах, Сиси!

Съпроводено с толкова странна въздишка, че нямаше начин да я отмина просто така. В миг осъзнах реалността. Все пак успях да издържа на маминия потресен поглед, макар че инатът ми бе примесен със солидна доза страх.

— Не съм направила нищо, от което да се срамувам, мамо!

— Знам, Сиси, знам. При все това се питам дали наистина желаеш онова, което има да става оттук нататък — тя направи кратка пауза. — Страхувам се, че нямаш никаква представа какво те очаква. Страхувам се също, че не си дорасла за него.

Реагирах вироглаво — както винаги, когато ме определяха като твърде млада, твърде глупава или твърде наивна. Този ден по-малко от всякога ми се слушаха проповеди и нравоучения. Исках да продължа да мечтая! Стиснах здраво букетчето от еделвайси и изпънах рамене. Да, обичах майка си, но в този момент други чувства бяха по-важни за мен.

— Наистина нямам представа за какво говориш — заинатих се аз.

— Май така изглежда — отговори тя и въздъхна както по време на дебатите, които водеше с нашия татко. — Върви да спиш, Сиси. Утрешният ден ще бъде изморителен за теб. По-добре да си отпочинала. Лека нощ, дете мое. Бог да те пази.

Всъщност това благочестиво пожелание не подхождаше на мама. Тя имаше по-скоро практична нагласа и понякога дори мъничко остроумничеше, че била внесла „леко протестантска нотка“ в строгата католическа Бавария. Във всеки случай беше жена, която предпочита сама да се справя с проблемите си, вместо покорно да се доверява на Божията помощ. Какво я бе разтърсило така, че да изневери на собствените си принципи?

— Лека нощ, мамо — поклоних се аз и се скатах от майчиния поглед заедно с цветята си.

Застанах насред тъмната си стая, затворих очи и погалих цветчетата на еделвайса. Никога не бях получавала такъв прекрасен подарък.

 

 

Двайсет и третият рожден ден на Франц Йозеф се падаше в събота, която допълнително го дари с наистина императорско време. От ранна сутрин слънцето грееше над Бад Ишъл. Както можеше да се очаква, след бала мама и Нене имаха главоболие. Леля Елиза и леля София също страдаха от семейната болест на дъщерите от фамилията Вителсбах. Въпреки тържествения ден всички изглеждаха бледи и раздразнителни.

Единствен Франц Йозеф сияеше.

— Получих от майка ми много специален подарък за рождения ден — събуди любопитството ми той, докато седяхме заедно на масата за обед. — Надявам се, че и на теб ще ти хареса.

— За целта трябва най-напред да го видя — отвърнах предпазливо, отбягвайки погледа му. Твърдо бях решила да не давам повод за критики нито на мама, нито на голямата ми сестра.

— Имай още малко търпение — многозначително изрече той. — Ще ти го покажа, когато останем насаме.

За щастие това в момента не беше възможно, така че ми беше по-лесно да реализирам добрите си намерения. Цялата фамилия обядваше заедно. В другия край на масата Нене си бъбреше с бащата на Франц Йозеф. Сестра ми си придаваше весел и необременен вид. Възхищавах се на самообладанието й. Никой не би предположил, че тази сутрин е плакала, отказвайки да напусне хотела.

Наложи се мама да прояви твърдост.

— Ти си принцеса от управляващия кралски род на Бавария и няма да опозориш родителите си, Елена — с небивала енергичност заяви тя. — Каквото и да се случи в Бад Ишъл, ние сме тук, защото императорът ни е поканил да отпразнуваме рождения му ден заедно с него. И точно това ще направим. С безупречни маниери, ясно?

Е, към Елена наистина не можеше да се отправи никакъв упрек. По-скоро — към малката й сестра, обливана от горещи вълни всеки път, когато Франц Йозеф я погледнеше многозначително, както точно в този миг. Поглед, равен на докосване. Бях толкова смутена, че ядох много повече от обикновено. От една страна, защото предпочитах да гледам в чинията си, вместо да се опълча на семейството, и от друга, за да не срещам обидения поглед на Карл Лудвиг, постоянно насочен към мен и изпълнен с упрек.

След обяда леля София бе организирала общ излет до Волфгангзее[2]. Тя се ангажира и с разпределението на местата в каретите, така че за моя изненада се озовах затворена в много тясно пространство заедно с ерцхерцогинята, императора и Нене. Франц Йозеф седеше насреща ми. Щеше да е прекрасно, ако леля София не се извисяваше царствено над всички нас, подобно на всяваща страх гувернантка. В нейно присъствие дори Франц Йозеф не беше весел както обикновено.

Само Нене се държеше невъзмутимо. Изведнъж се разприказва, сякаш беше решила този следобед да сподели всички клюки на света. Досега почти не бе продумала, а ето че изведнъж се разбъбри, без да спира, за да си поеме дъх. Леля София придоби изражение като това на мама, малко преди да я връхлети мигрената.

Ставаше ми все по-неловко. Нямах представа какво целеше Нене с непрестанното си дърдорене, а погледите, които от време на време ми отправяше ерцхерцогинята, ме караха да мисля, че тя тайно изготвя подробен списък на множеството ми дребни грехове.

Какво й бях сторила? Или и тя ми беше сърдита, задето Франц Йозеф обръщаше такова внимание на погрешната принцеса? Подръпвах нервно панделките на светлата си лятна рокля и все по-страстно желаех този излет да свърши час по-скоро.

Когато най-сетне и това стана, ние се върнахме в хотела, защото нито леля София, нито Франц Йозеф ни поканиха във вилата. Опитах се да потисна разочарованието и да опиша в дневника си рождения ден на императора, но просто не намирах правилните думи. Струваше ми се самонадеяно да търся нещо по-значимо зад комплиментите на Франц Йозеф, а освен това изпитвах глупавото чувство, че госпожа Рьоди чете всеки ред, макар да седеше до прозореца е гръб към мен.

Странно, но през последните дни поведението й се бе променило. Вече не чувах от устата й нито назидания, нито укори. Държеше се с мен, сякаш изведнъж съм станала важна като мама. Понятие си нямах какво е предизвикало тази промяна в мнението й, ала тя само засилваше странното напрежение, което разклащаше обичайното ми спокойствие. Без моя намеса всичко около мен се променяше, а това ме тревожеше и обезкуражаваше.

Вече наближаваше вечерта, когато мама изведнъж изникна на вратата на стаята ми.

— Трябва да поговорим, Сиси! Оставете ни сами, ако обичате, госпожо Рьоди.

Тя изчака да се затвори вратата след моята възпитателка, а аз не посмях да седна. Нещо се беше случило. Усещах вълнението и едва потисканото напрежение, които излъчваше майка ми. Защо не можеше всичко да остане, както си беше? Изведнъж ме обзе страх, без да знам от какво.

— Току-що ме посети леля ти София. Проведохме дълъг разговор, Сиси — подзе мама и ме хвана за ръцете, които бяха станали леденостудени. — Знаеш какво искаше от мен, нали?

Безмълвно поклатих глава. Не можех да издам нито звук. Ерцхерцогинята не би дошла при някоя от сестрите си в хотела, без да има важен повод за това. Нормалното беше те да ходят при нея в императорската вила. Първото й посещение при нашето пристигане беше само заради Нене — искаше да се увери, че е избрала подходяща снаха за най-големия си син. Какво я бе довело днес тук? Някак не ми се вярваше да е пак заради Нене.

— Ах, детенце — възмутено въздъхна мама. — Щеше ми се малко повече да приличаше на сестра си. Не може да не си забелязала какво изпитва към теб Франц Йозеф, нали? Не е възможно да си го дарявала с усмивки, без да имаш и най-малка…

— Той никога не ми е споменавал нищо, мамо! — сподавено възразих аз.

— Разбира се, нали е порядъчен младеж. Но той е императорът. Никой не казва „не“ на императора. Затова той ти дава възможност да вземеш решението си напълно самостоятелно, без външно влияние. Ако не искаш, за това ще знаем само ние двете, леля ти и императорът.

— Ако не искам какво? — прошепнах, изпълнена с предчувствия, макар, разбира се, отдавна да бях наясно накъде водеше този разговор.

— София беше при мен като майка на императора, Сиси. Франц Йозеф я изпратил да попита дали аз вместо татко ти съм съгласна той да поиска ръката ти — отвърна мама и стисна до болка пръстите ми.

— Попитал е теб? — гласът ми вероятно е прозвучал разочаровано, защото мама за пореден път поклати глава.

— Така подобава, дете, нали точно това се опитвам да ти обясня. Той не може да пренебрегне добрите обноски само защото е влюбен до уши в теб.

Почувствах се странно, че чувам това интимно признание от устата на майка ми, а не от устата на императора. Не можеше ли въпреки всичко поне да ми намекне? Или пък аз просто не бях забелязала? А може би наистина бях още твърде глупава и твърде млада?

— Сега всичко зависи от теб, Сиси. Франц Йозеф ще дойде да сподели чувствата си с теб само ако собственоръчно му пишеш, че и ти го харесваш и искаш да го изслушаш — обясни майка ми така прозаично, сякаш въпросът беше кой сандък да ми приготвят за път най-напред. — Желанието му е да вземеш решението си напълно самостоятелно. Никой не бива да те притеснява, камо ли да упражнява натиск върху теб. Той е наясно, че си още съвсем млада и че подобна стъпка следва да се обмисли добре.

Тя пусна ръцете ми и аз нервно се вкопчих в гънките на полата си. В главата ми цареше пълен хаос — радост и шок, любов и страх, копнеж и неохота едновременно. Как да взема решение в това състояние? Към кого да се обърна за съвет? Към мама? Като я гледах, тя всеки момент щеше да избухне в сълзи.

— Не искам да отнемам годеника на Нене — избъбрих едва разбираемо аз.

— Той още не е неин годеник и никога няма да бъде. Иска теб и никоя друга. Съвсем ясно го е заявил на София — отвърна майка ми така жалостиво, сякаш се самообвиняваше за решението на императора. — Ако отхвърлиш предложението му, предпочитал никога да не се ожени и да остане сам.

— О, не! — още един млад мъж, който ще бъде нещастен, защото се е влюбил в мен? Не можех да допусна това.

— Ето, виждаш ли, не може и дума да става за това, разбира се — мама не подозираше по каква причина реагирах така ужасено, но беше доволна от реакцията ми.

— Ама Нене твърдо вярва, че именно тя е годеницата на императора — напомних й аз. — Нали образованието и възпитанието й целяха точно това? Като си помисля за всичките професори, доктори и придворни дами, които я обучаваха, само и само да не допусне никаква грешка…

— Май точно там е била грешката — печално отвърна мама. — Тя вземаше всичките тези уроци толкова присърце, че в стремежа си да се превърне в императрица забрави какво е да бъдеш младо момиче. Франц Йозеф те смята за по-чаровна, по-обичлива и по-привлекателна от голямата ти сестра. Лъгали сме се относно желанията му и сега трябва да се примирим. Въпреки безспорно крехката ти възраст той ти оказва честта да те пожелае за императрица.

— Ама нали трябваше Нене да се омъжи за него — запънах се аз, при което гласът ми прозвуча по-скоро уплашено, отколкото щастливо. — Тепърва трябва да порасна.

— Императорът харесва тъкмо твоята младост — примирено отговори мама. — Влюбил се е в теб. Кръстницата ти го предрече от самото начало.

— Май ми призлява… — прошепнах аз и притиснах длан към разбунтувалия ми се стомах.

Мама се позасмя, но не звучеше много весело.

— Ах, Сиси! Няма ли най-после да споделиш с мен какво изпитваш към Франци? Не го ли обичаш поне мъничко?

Ярка червенина опари страните ми и аз ги покрих с ледените си длани.

— Как да не го обичам, мамо? Толкова е прекрасен, мъжествен и чаровен с мен. Само да не беше император! Смяташ ли, че ще успея да го направя щастлив? Ще сторя всичко!

— Тогава му напиши, че се чувстваш поласкана, че го обичаш и че очакващ предложението му — посъветва ме мама и посочи писалището, където още стоеше моят дневник.

— Веднага ли? — сърцето ми отново се стегна в обръч от страх, породен от това внезапно бързане.

— Но разбира се, Франц Йозеф очаква отговора ти. Един император не бива да бъде каран да чака, Сиси.

Поколебах се, седнах бавно и посегнах към листа хартия. Безпомощно вперих поглед в мама. Тя отново въздъхна и започна да ми диктува учтивите, благозвучни думи, които ми убягваха в този момент и които очевидно подобаваха за случая.

Бях твърде млада, твърде наивна и твърде влюбена, за да проумея, че с подписа си под това писмо се оковавам във вериги за цял живот. За мен беше важно единствено, че на следващата сутрин Франц Йозеф ми каза всички онези неща, за които бе мечтало моето романтично сърце.

Той дойде рано — така и не разбрах какво е казала мама, задето е била принудена още в осем часа сутринта да си направи тоалета заради императора и да изслуша молбата му.

— Нямаш представа колко те обичам, Сиси — екзалтирано ми призна той, щом ни оставиха сами. — Загубих си ума още в първия миг, когато влезе през вратата. Беше толкова сладка, толкова свежа, толкова естествена! Усмихна ми се и моето сърце литна към теб. Виждах само теб!

Потърсих спасение в усмивката, защото гърлото ми беше стегнато, сякаш някой ме душеше, а сърцето ми препускаше като лудо. Омаломощена от неговите и от моите чувства, бях в състояние само да мълча и да слушам. Никога не бях оставала в едно помещение насаме с мъж, като изключим татко и братята ми.

Франц Йозеф ме хвана за ръцете.

— Знам, че изисквам много от теб, Сиси! Високата ми длъжност е огромно бреме, ала ще нося с благодарност всеки товар, който ми възложи съдбата, стига ти да си до мен.

Леката виенска окраска на мелодичния му глас и нежният натиск на пръстите му ме успокояваха повече от думите му. Какво толкова можеше да ми се случи, щом той ще бъде редом с мен и ще ме закриля? Предпазливото докосване прерасна в бурна прегръдка, после — в първата истинска целувка, която отново ми спря дъха. Така значи изглеждала в действителност великата страстна любов, за която досега само бях мечтала тайно!

— Никога не ме оставяй сама, Франци — примолих му се между целувките аз.

— Кълна ти се, Сиси — пламенно обеща той.

Бях достатъчно млада, достатъчно глупава и достатъчно влюбена, за да му повярвам.

Бележки

[1] Котильон (фр. cotillion — фуста) — кратък танц от дворцовите забави. — Бел.прев.

[2] Волфгангзее — голямо езеро в провинция Залцбург. — Бел.прев.