Габриеле Мари Кристен
Императрица Сиси (3) (Една мечта за любов)

Зимата на 1852/53 година
„Ах, тези тъмнокафяви очи…“

Всяка година изпитвах все същия ужас от зимата. Щом свършеше есента, в „Поси“ стягаха сандъци с багажи заключваха къщата. Семейството се преселваше в палата на „Лудвигщрасе“ и аз трябваше да се върна в града. Мюнхен означаваше край на лятната свобода. Означаваше прилични рокли, обувки, уроци по пиано и етикет, безкрайно скучни семейни сбирки вместо мокри от росата поляни, плуване в езерото и скитосване с татко. И тази година ми се щеше да остана в нашата лятна резиденция „Посенхофен“.

— Що за глупост! — отхвърли мама детинското ми желание, както би бръснала досадна прашинка от масата. — Ти си баварска принцеса, а не някакво селско девойче, което се погребва в провинцията.

Не ме засегна толкова порицанието, колкото погледът, с който бе съпроводено — обезпокоително претеглящ, замислен и същевременно строг. Не подозирах, че в момента тя решаваше да ме държи по-изкъсо под око. Бях на четиринайсет и все още се стремях да се изплъзвам от майка ми, от гувернантката и от всякакви предписания.

В палата на „Лудвигщрасе“ това беше мъничко по-трудно, отколкото в „Поси“. Там не можеше просто да отвориш вратата и да побегнеш през градината към езерото. В Мюнхен дори конюшните бяха някак официални, с началник, безброй коняри и всевъзможни униформени лица. Вярно, че свитата на баварския херцог не можеше да се мери с тази на баварския крал, ала тя все пак се състоеше от толкова народ, че дори татко не бе в състояние да запомни всички физиономии.

През изминалите четиринайсет години обаче аз бях развила забележителното умение да се изплъзвам от зорките погледи. Стрелнах се безшумно по празния коридор пред маминия салон и на пръсти се вмъкнах в библиотеката. Тя ми обещаваше повече разтуха от насрочените уроци по танци и етикет. Сбирката от книги на херцога ме запленяваше, откакто се бях научила да чета.

— Сиси?

— Татко!

Опитах се да спечеля време, като направих един от онези прекалено тържествени реверанси, които голямата ми сестра Нене владееше до съвършенство. Омразните ми фусти прошумоляха, а под засуканите нагоре връхчета на татковия мустак се прокрадна обичлива усмивка. Отдъхнах си с облекчение. Не, той нямаше да ме издаде. Разбираше, че предпочитам да мечтая и да чета, нежели да танцувам и да упражнявам водене на благовъзпитан разговор.

— Както изглежда, май се налага да променя плановете си — с усмивка на уста се обърна той към младия офицер, който стоеше пред него, прав като свещ, с безупречна стойка, стиснал фуражката си под мишница, както повеляваше уставът. — Разчитайте на одобрението ми на вашата молба, Рихард!

С военна акуратност младежът отдаде чест на херцога, след което ме поздрави с лек поклон. Може и да бях дете, но пък нали бях принцеса от баварския кралски двор. Поклонът подобаваше на положението ми. Но дали бе подобаващ и погледът, с който беше съпроводен този поздрав? Под изпълнения с възхита поглед на блестящите кадифенокафяви очи се разтреперих по непознат дотогава начин. В състояние бях единствено да гледам и чувствам как в досегашното девойче плахо се пробужда жената.

— Сиси! Да не ти е зле?

Гласът на херцога ме изтръгна от магията. Погледнах го, все още замаяна. Бяхме сами в библиотеката. Младият офицер ни бе напуснал. Просто така. Как можа да го направи?

— Не… разбира се… извинявай, татко.

Толкова бях объркана, че в първия момент не успях да си спомня за какво бях дошла. Какво ми ставаше?

— Виждаш ми се бледа, детенце. Какво се е случило? Още ли тъгуваш, задето заминахме от „Посенхофен“? Не те упреквам. Ще се оправиш. Всяко лято си има край, съкровище.

Чувах утешителните му думи, но те не достигаха до съзнанието ми. Сякаш очарованият поглед на напетия млад офицер беше проникнал през множеството досадни пластове на роклята ми и ме бе жигосал право в сърцето. То продължаваше да бие неравномерно, наранено и удивено, мъчейки се да се нагоди към новия, непознат ритъм, който отекваше като барабанни удари в моята олекнала, странно празна глава.

Да не би това да бе любовта, която поетите описваха в най-прекрасни стихове? Която бе изобразена на живописните платна в голямата галерия и за която в някои нощи копнеех тъй силно, че сън не ме хващаше?

— Сиси! Божичко, баронесата те търси навсякъде. Учителят по танци е тук.

Елена, разбира се. Има ли на света по-порядъчна, по-съвестна и по-досадна голяма сестра? Тя беше олицетворение на съвършенството. Младата заместница на мама, страшилището на детската стая, колкото и да я обичахме. Щом я зърнеше, дори татко правеше онази предпазлива физиономия, която инак придобиваше само когато мама се възмущаваше от поредния скандал, разбунил града.

— Не ми трябва никакъв учител по танци — наежих се аз, ала нямаше смисъл. По принцип Нене оставаше глуха за всякакъв сорт протести.

— Да не искаш на дворцовия бал да настъпваш партньора си и да ни излагаш?

Дворцов бал? Партньор? Танци? Тези думи потънаха в преизпълненото ми от емоции сърце подобно на камъчета в езерце. Младите дворцови офицери бяха желани партньори при подобни светски събития. Във въображението ми вече звучеше музика и се носех с Рихард по огледалния паркет в балната зала на кралската резиденция. Каква възможност да се запозная и да разговарям с него, да го завладея завинаги!

— Върви да танцуваш, коледниче! — посъветва ме и татко. — Редно е хубавите момичета да владеят танците.

Татко ме наричаше коледниче само когато беше особено благоразположен към мен, понеже съм се появила на бял свят на 24 декември.

Нене реагира на галеното име с необичайна ревност.

— Никога няма да ги овладее, ако продължава да пропуска уроците и да бяга, щом се появи учителят по танци — намусено съобщи издайницата.

— Не бягам, исках само да пожелая на татко приятен следобед — излъгах аз и целунах баща си за довиждане. Миришеше на енфие и на червено вино, уютно и привично. Твърдият му мустак одраска чувствителната ми кожа. Каква ли би била бузата на Рихард, ако я докоснех с устни?

При тази дръзка мисъл се изчервих и бързо-бързо се завтекох подир Нене. Опитвах се прилежно да се концентрирам върху танцовите стъпки, ала умът ми беше другаде. Той кръжеше неотлъчно около чудесния млад адютант. Рихард. Каква ли му беше фамилията? И в кой ли полк служеше?

Макар да намирах униформите за шик, никога не се бях интересувала от подробностите. Е, знаех, че е голямо отличие да те допуснат да служиш на кралската фамилия. Обикновено младите мъже от нашата свита се набираха сред първите семейства на Бавария.

Разбира се, Нене щеше да е осведомена по въпроса. Тя притежаваше безпогрешна памет за имена, физиономии и съответстващия им ранг. Ала от само себе си се разбираше, че в никакъв случай не биваше да я питам. Нямаше да миряса, докато не разбере всичко, докато не узнае и последната ми съкровена мечта. После с тези си знания щеше да отиде право при мама. Не защото иска да ме издаде, а защото е безпределно предана дъщеря и просто не умее да постъпва другояче.

Само не и това! Бездруго херцогинята ми отделяше твърде много внимание. Не знаех защо, но предпочитах да проявявам предпазливост. Единствено през лятото в „Поси“ мама беше толерантна, ведра и търпелива. В града тя отново се превръщаше в дъщерята на баварския крал. В княгинята, която се бе омъжила за херцог Макс Баварски по желание на своите родители и така бе сключила най-непрестижния брак в сравнение с останалите си сестри. Към татко, комуто бе дарила осем деца, тя се отнасяше с търпение и покорство, но не и с любов.

Не знаех кога точно бях открила това. Родителите ми се държаха любезно един към друг, мама никога не каза лоша дума по адрес на татко. Тя повишаваше глас само когато никое от децата й не беше наблизо.

Ала на мен не ми трябваше да чувам каквото и да било. И така усещах, че нещо липсва. В някои дни мама беше безкрайно тъжна, а татко — още по-припрян от обикновено. Тогава той вършеше най-откачените неща. Свиреше на цитра в конюшнята или се правеше на цирков ездач. Най-зле беше обаче, когато си стягаше куфарите и заминаваше на пътешествие за седмици или дори месеци.

Съжалявах ги и двамата. Татко — мъничко повече, отколкото мама. Тя споделяше толкова малко от неговите интереси. Ненавиждаше пътуванията, излетите, свиренето му на цитра, стихотворенията, книгите, които той четеше, но най-вече политическите му възгледи и статиите му. Та нали фундаментът на всяка любов е да споделяш всичко с другия! Както радостите, така и скърбите. Родителите ми обаче споделяха само фасадата, а зад нея всеки живееше своя собствен живот.

Колкото и млада да бях, вече знаех, че не искам да живея така. Щях да се омъжа само по любов! Никой нямаше да ме затвори в глупавата клетка на послушанието и дворцовите правила, която правеше мама нещастна и я принуждаваше да прекланя глава.

Когато всички заспаха, аз станах тайничко и доверих на дневника си тези бунтарски мисли. Обичах да пиша нощем. Никой не ме смущаваше и имах чувството, че ми е позволено да казвам и пиша всичко. А след това споменът за прекрасните кафяви очи на Рихард ме съпровождаше и в сънищата ми.

* * *

Благодарение на татковите демократични идеи градината зад палата ни на „Лудвигщрасе“ беше отворена за всички жители на Мюнхен, желаещи да се разхождат там. Прекосяваха я много членове на персонала, когато не искаха да влизат в дома ни или да излизат от него през парадния вход, украсен с колони. Това се отнасяше и за офицерите, и войниците на служба при нас, и за учените, музикантите и художниците, посещаващи баща ми.

Вероятно по тази причина мама не одобряваше да се разхождаме там сами. Не исках да си навлека неприятности, затова на следващия ден подмамих Мария навън, под бурния есенен вятър, веднага щом успях да се измъкна от досадните проповеди на баронеса Вулфен. Нашата благородна гувернантка преследваше похвалната цел да ни превърне в порядъчни и послушни малки копия на перфектната Нене, но аз не си давах много зор. Постоянните й назидания бяха омръзнали както на Мария, така и на мен.

Вятърът гонеше из цветните лехи малобройните опадали листа и диплеше полите и палтата ни, рошеше вдигнатата ми нагоре коса и измъкваше кичур подир кичур. Хич не се и опитвах да уловя падащите фуркети, имах си по-важна работа — да си отварям очите на четири за един млад офицер.

— Чудя се за какво толкова пише мама на леля София във Виена — подзе Мария и се наведе да вдигне един пропуснат от градинаря кестен. — Непрестанно пристигат и заминават куриери.

— Откога се интересуваш от семейните клюки? — учудих се аз.

Лелята от далечна Виена беше дама, внушаваща огромен респект. Мама говореше само с благоговеен тон за сестра си, ала всички ние искрено се радвахме, задето живееше толкова далече, чак във Виена. Най-големият от четиримата й синове, Франц Йозеф, бе станал император на 18-годишна възраст, след оттеглянето на чичо си Фердинанд през 1848 година, и оттогава тя управляваше семейството и сестрите си тъй, сякаш лично носеше корона на главата си.

— Мисля, че иде реч за нещо повече от семейни клюки — многозначително прошепна Мария, докато аз ненатрапчиво оглеждах пътеките в търсене на една висока и стройна фигура. — Мен ако питаш, кроят планове за Нене. Искат да я омъжат, все пак скоро ще навърши двайсет. Време й е вече.

— И кого гласят за мъж на Нене? Да не би някой австриец?

— Разбира се. Някой от синовете на леля София, готова съм да се хвана на бас с теб — кимна Мария, която беше не само много умна за своите дванайсет години, но и извънредно любопитна. — Може би даже самият император!

— Какви ги дрънкаш! Нене — императрица на Австрия, никога!

— Че защо не?

— Мама и леля София са сестри. Той й се пада първи братовчед.

— Е, та? Татко също е първи братовчед на мама. По-добре да се ожениш в семейството, така се запазва чистотата на благородническата кръв — самоуверено заяви Мария. — Така поне казва баронесата. Чух как го обсъждаше с мама.

— Ама Нене изобщо не го обича!

— Кого, Франц Йозеф ли? — Мария сви раменцата си. — Все ще се оправи някак си. И баронесата така каза. И още, че ще е огромна чест за семейството, ако Нене стане императрица.

— Но това е ужасно! — чак ме побиха тръпки. — Хората не бива да се женят, ако не се обичат истински. Това носи нещастие.

— Полека-лека ще го обикне, къде ще ходи — приземи ме Мария. — А пък ти може да се омъжиш за Карл Лудвиг, та Нене да не се чувства толкова самотна във Виена.

— Стига вече, не искам да се омъжвам за никого. Камо ли пък за брата на императора. Искам… искам… — не успях да довърша изречението, понеже в този момент го зърнах.

Рихард! Той крачеше забързано право насреща ни с други двама офицери. Щом ни видяха, тримата учтиво се заковаха на място и направиха безупречен реверанс пред нас, баварските принцеси. От гласовете, произнасящи традиционните поздрави, откроих само един: мелодичния баритон на Рихард, който пожела приятен ден на наши кралски височества.

Мария дружелюбно отвърна „Помози Бог“ и се усмихна.

Аз пък не можах да отроня нито звук. Сърцето ми заби до пръсване. Горещина обля лицето ми, цялата пламнах. Виждах само Рихард. Униформата, лъснатите до блясък чизми, неустоимата усмивка и омагьосващите му очи. Стори ми се, че той гледаше само мен. Дали по красивите му устни не заигра усмивка? Ами едва забележимото потрепване на клепачите, предназначено само за мен?

Мили Боже, какво трябваше да кажа? Толкова бях възбудена. Нима той не виждаше какво ми беше на сърцето? Защо не можеше просто да ме прегърне? В главата ми цареше пълен хаос. Младите мъже продължиха по пътя си, преди да успея да отворя уста.

Пресекливото ми дишане обаче привлече вниманието на Мария.

— Има ли ти нещо, Сиси?

О, да! Има ми! Аз обичам! Нося се между небето и земята, извън кожата си съм от щастие. Едвам се сдържам да не се завтека подире му като някое щуро кученце от оборите на „Поси“. Не искам да живея без него!

От устата ми не излезе нито думица за обзелата ме еуфория, но Мария прочете това-онова в светналите ми очи, а останалото узна бързо чрез няколко умели въпроса.

— Имай ми доверие, няма да те издам — възторжено се закле тя. — Колко романтично! Ти говори ли вече с него? А той даде ли ти любовен талисман? Носиш ли го със себе си?

— О, не! Как си представяш тая работа? Не мога просто да се втурна след него и да го помоля за среща. Пък и не знам как се прави. Не знам даже дали той наистина ме харесва!

— Разбира се, че те харесва — възмути се Мария. — Ти си много по-хубава от Нене. Баронесата казва, че един ден ще се превърнеш в истинска красавица.

— Но сега още не съм, Мария! Не си пазя дрехите, постоянно си губя тъпите фуркети. Ето, погледни… — като по поръчка поредният досаден фуркет се разхлаби и падна, ала Мария само се засмя.

— Сякаш това е важно — с лека ръка отпъди подобни съображения тя. — Не видя ли как се усмихваше?

— Е, че те и тримата се усмихваха…

— Ама той някак по-особено. Сигурна съм, че е безумно влюбен в теб. Естествено, не се осмелява да го покаже. Ти си принцеса, а той — обикновен офицер. Граф, барон, а може би даже просто гражданин.

— Все ми е едно — прекъснах я аз. — Татко казва, че всички хора са равни и само по глупаво стечение на обстоятелствата един се ражда благородник, а друг — просяк. Бих обичала Рихард дори ако беше занаятчийски калфа.

— А той откъде да знае, че разсъждаваш като татко? — понякога Мария беше плашещо логична за своите дванайсет години. — Трябва да му дадеш знак, иначе няма как да ти се обясни. Чисто и просто, така подобава.

— Не мога — всеки път, когато ми се налагаше да разговарям с непознати хора, ме обземаше парализираща стеснителност, а сега към нея се прибавяше и преливащото ми от чувства сърце.

— Тогава му пиши! — нямаше проблем, на който Мария да не намери решение. — Бездруго непрекъснато пишеш, Сиси. Писма, дневник, стихове. Все ще успееш да сътвориш и едно прекрасно любовно писмо.

— И до кого да адресирам тези редове? — възразих немощно аз. — Знам само първото му име.

— Ще му научим и фамилията — отсече Мария и потисна поредния ми протест с бърза прегръдка. — Не, още по-добре: ти напиши писъмцето, пък аз ще му го предам. Чудна идея, нали? Ще го причакам някъде по време на дежурство и ще изиграя ролята на ваш любовен куриер. Не се бой, няма да издам тайната ти, честна дума.

— Би ли го направила заради мен? Сигурна ли си?

Разбира се, Мария беше сигурна. Точно затова се бях доверила на сестра си. Мария не се страхуваше от нищо. Не беше нито стеснителна, нито неумела, а смелостта й стигаше за двама.

— Всичко ще се нареди! — екзалтирано обеща тя. — Хайде да се прибираме. Трябва веднага да напишеш писмото. Не губи време!

Събрах смелост да се заловя с деликатния проект едва късно вечерта, след като баронесата ни бе предупредила да гасим лампите, а последните нощни птици бързаха по „Лудвигщрасе“ към дома.

Перото ми се запъна още при обръщението. Как да го нарека? Любими? Рихард? Господин офицер? Уважаеми приятелю?

Обучението ми по писане на писма се ограничаваше най-вече с кореспонденцията между роднини. Скучни послания с благодарности за неща, които и без това не желаех да притежавам. Дори писмата до Карл Лудвиг попадаха в тази рубрика. Той ми разказваше за двореца във Виена, който не ме интересуваше. За брат си, императора, който ме отегчаваше със съвършенството си, и за надеждата си да се видим скоро. Аз пък почти бях забравила защо изобщо съм се съгласила да си пишем с него, затова и отговорите ми обикновено бяха кратки и повърхностни.

А сега празният лист укорително блестеше под светлината на лампата в очакване на първите редове. Топнах перото в мастилницата, без да му мисля много-много. Не, никакво обръщение. Никакви обяснения, никакви баналности. Като го прочете, ще разбере. Сигурна бях. Реших да излея чувствата си в рими. Обикновените думи бяха твърде прозаични, твърде хладни, твърде неизразителни за такъв огромен копнеж.

Ах, вие, тъмнокафяви очи, започнах аз скромните си стихове, нали точно този поглед бе сложил началото на всичко. Римите се подреждаха сякаш от само себе си. Може би малко грапави, но пък от все сърце.

Нещо прошумоля край вратата! Подскочих, мастилото опръска листа. За щастие не беше баронеса Вулфен, която грижовно наглеждаше питомците си. В стаята безшумно се промъкна сестра ми.

— Мария! Да не си се побъркала? Насмалко да получа удар.

Слабата фигурка в бяла нощница се стрелна към мен и палаво се изкиска. Само Мария беше в състояние да напусне стаята си в този късен час.

— Е? Съчини ли го? Къде е?

Припряно се опитах да скрия написаните няколко реда.

— Не съвсем. Толкова е трудно. Как да намеря правилните думи?

— Глупости! — тя надникна през рамото ми и грабна листа. — Прекрасно е. Бързо си напиши името и датата, че веднага го вземам.

— Не, не…

— Напротив! Ще ми бъдеш благодарна, само чакай да видиш! Утре по това време вече ще имаш първа среща и ще те целунат на лунна светлина.

Тя изчезна със същата скорост, с която бе нахълтала при мен. Не успях да я възпра. Пък и исках ли го изобщо? Тя бе взела решението вместо мен. От една страна, това ми харесваше. Мразех да ме притискат за бързи решения. От друга страна, не можех да се отърся от внезапно обзелото ме безпокойство. Защото осъзнах, че тези редове слагат край на невинните ми детски дни.

* * *

— Много добре, Ваше Кралско Височество. Сега, ако вземете под внимание и перспективата на колоните, водеща в безкрайността…

Леденият глас на баронеса Вулфен прекъсна учителя ми по рисуване по средата на изречението:

— Ще прощавате, господин Хюбер, обаче урокът по рисуване на принцесата за днес приключи. Очакваме ви вдругиден. Желая ви приятен ден.

— Но защо? — вдигнах глава от листа аз.

Естествено, овладяната мимика на дамата не ми даде никаква информация какво да очаквам. Толкова рядко се случваше обаче тя да прекъсне уроците ми, че имаше само едно обяснение: заповед от майка ми. Обикновено всички бяха доволни, ако не пропусках уроците си.

— Херцогинята желае да разговаря с теб, дете! — баронесата ме поведе, шумолейки с фустите си. Едва имах време да избърша боята от пръстите си и да я последвам.

Мама ни очакваше в градинската стая. Кутиите със сбирката й от часовници стояха отворени на инкрустираната масичка, лупата с дръжка от слонова кост беше оставена до тях. Лошо предзнаменование — вместо да се занимава с колекцията си, тя нервно сновеше напред-назад между високите прозорци.

Когато влязох с баронесата, вратата към съседната стая се хлопна — стори ми се, че зърнах отблясъка на светлозелена тафтена рокля. Този ден Мария беше със зелена рокля от тафта.

Мария? Тревожните ми очаквания тутакси преминаха в злокобно предчувствие. Писъмцето за Рихард! Какво се беше случило? Вгледах се по-внимателно в мама и се стреснах. Красивата й уста представляваше тясна чертичка, пръстите й мачкаха безспир дантелената кърпичка.

— Елизабет!

Елизабет, а не Сиси. Така ме наричаше само когато ми беше много сърдита.

— Ще ми обясниш ли това?

Между часовниците се мъдреше лист хартия с моя почерк. Тайното ми послание до Рихард. На показ за всички любопитни очи, за баронесата, за мама, вероятно и за Нене. Защо паркетът просто не се разтвори, та да потъна в него? Мария ме беше предала!

Мама рязко изпусна въздух.

— От всички детински щуротии, които извърши в последно време, това е абсолютният връх на непослушанието и нахалството! Моята дъщеря, една баварска принцеса, изпраща любовни писъмца на някакъв гвардейски офицер. Ако не беше толкова шокиращо, бих се изсмяла. Какво си въобразяваше? Или съвсем си загуби ума?

— Не съм си загубила ума, ами го обичам! — сама не знаех откъде събрах кураж да изрека тези думи.

— Обичала го била, мили Боже! Как да разбирам това? Баронесо!

Призивът за помощ към моята гувернантка даде повод на Вулфен за объркано изявление, чиято кулминация се състоеше в твърдението, че съм незряла, отнесена мечтателка, голям инат и изобщо, откъдето и да го погледнеш, създание с мъчен характер, което никога няма да може да стъпи и на малкото пръстче на съвършената си сестра Нене. Сякаш всички отдавна не знаехме това.

— Във всеки случай трябва да се сложи край на тази детинщина — взе решение мама, без да се разпростира повече върху моя катраненочерен характер. — И дума не може да става да правиш мили очи на този хубавичък, млад голтак без положение и име в обществото и да влизаш в устата на хората, разбрахме ли се? Повече няма да излизаш от къщи без придружител — и като казвам придружител, имам предвид баронесата, а не някоя от твоите също толкова вдетинени сестри. Настоявам да се отдадеш на уроците и повече да не ми създаваш ядове.

— Кое ти дава право да говориш така по негов адрес? — тук надминах себе си в стремежа си да защитя Рихард. — Татко казва, че рангът и името бездруго не значат нищо. Той би ме разбрал!

— Боже, дари ме с търпение! — мама увенча тежката си въздишка с молитвено скръстване на ръцете и извърна поглед към изрисувания таван. — Тук не обсъждаме съмнителните политически утопии на баща ти, тук говорим за твоето бъдеще, Елизабет. Забранявам ти всякакъв контакт, поглед или разменена дума с този човек. Знам как да ти попреча да си причиниш нещастие от младежка глупост.

— Не можеш да го сториш — сипкаво прошепнах аз, ала вече знаех, че протестът ми е напразен.

Докато проливах потоци от сълзи, отказвах да се храня и да напускам стаята си, беше издадена и присъдата над клетия Рихард. Не знам къде го изпратиха, във всеки случай службата му на „Лудвигщрасе“ бе приключила. През следващите месеци не се мяркаше и в резиденцията. Бях лишена дори от утехата да го зърна отдалече. Принудена бях сам-самичка да понасям мъка, по-голяма от която бяха единствено самообвиненията ми.

Бяха го изпратили на заточение заради мен, сигурно заемаше невзрачен пост някъде из провинцията, където изкупваше вината си за това, че принцеса Елизабет Баварска се бе влюбила до полуда в него. Бедни, бедни Рихард! Само да можех някак да му помогна!

Зимата се случи толкова студена, отчаяна и тъжна, че до ден-днешен потрепервам само като си спомня за нея. Мария полагаше трогателни усилия да ме утеши. Не ме беше издала. По нелепо стечение на обстоятелствата Вулфен я спипала пред квартирата на ординарците. Мария не беше дорасла за разпита, на който я бяха подложили, и не спираше да се самообвинява за проявената слабост.

Тя се опита да скрие от мен, че през февруари Рихард отново застъпил на служба, ала аз въпреки това разбрах. По същия начин ми бе донесена вестта за тежкото му заболяване и застигналата го малко след това смърт.

Зимата през тази година беше сурова и в града имаше много смъртни случаи, но въпреки това не можех да обвинявам единствено треската и съдбата за ранната смърт на Рихард. Не бях ли допринесла и аз за тази трагична кончина? Не беше ли моя вината, задето страданията му са били така опустошителни, че в един момент не е бил в състояние да се съпротивлява на болестта?

Горкият Рихард. Опитах се да съхраня спомена за него в меланхолични стихове. Първата болка от отчаяние постепенно прерасна в мрачна меланхолия. Сърцето ми оздравяваше, но белегът остана завинаги.