Габриеле Мари Кристен
Императрица Сиси (10) (Една мечта за любов)

Мадейра 1860 — Венеция/Бад Кисинген 1862 година
„Скъпи приятелю…“

Вилата се намираше над морето, шумът на вълните беше мой постоянен спътник през умерено топлите дни и приятните нощи. Великолепните цветя и палми, мекият, галещ вятър и удобната, просторна къща бяха балсам за пренатегнатите ми нерви. Не подозирах, че съществуват такива места. Места, където слънцето грееше по-топло, а въздухът нахлуваше в изтерзаните ми дробове така леко и благотворно, че само няколко дни след пристигането ми мъчителната кашлица се подобри съществено, преди да изчезне напълно.

Направо не беше за вярване, че по същото време Виена бе обвита във влажна и студена мъгла, а жителите й бяха принудени да дишат пушека на хиляди комини. Красотата на слънчевия остров с неговите ухаещи горички от мимози и ведрото време ме покориха и тъгата ми отлетя от само себе си. Животът, с който уж бях приключила, се завърна с пълна мощ.

Първо, отново започнах да чета, още повече че нямах повод да се опасявам нито от назиданията на Франц Йозеф, нито от критично вдигнатите вежди на майка му. И двамата не одобряваха, когато изучавах Русо, забравях за времето със стихотворенията на моя любим поет Хайне или се занимавах с Данте и Байрон.

Не бях в състояние да разубедя Франц Йозеф, който повтаряше, че четенето на тези „ексцентрични теории“ ми причинява главоболие и ме навежда на глупави идеи. Ерцхерцогинята бездруго го смяташе за загуба на време. Двамата четяха само документи и това бе увредило вкуса им за всичко, което не е формулирано върху канцеларска хартия. Бяха лишени от усет за красотата на словото и за лечебната сила на поезията.

Разбира се, щяха да научат, че часове наред пренебрегвам забраната им, сигурна бях. Колкото и внимателно да бях подбрала придружителите си, Виена си оставаше близо. Не си направих труда да разбера кой информира ерцхерцогинята за начина, по който прекарвам дните си. Дали беше графиня Виндишгрец, която заместваше моята главна придворна дама в Мадейра? Или веселата Лили фон Хуняди, или графиня фон Турн унд Таксис, чиито роднински връзки стигаха до онзи княз фон Турн унд Таксис, за когото преди време се бе омъжила сестра ми Нене?

Трябва да беше някоя от тях. Защото редовните писма на Франц Йозеф преливаха от изпълнени с обич напомняния. Пожелавал ми да си почивам, а не да се преуморявам. И да не натоварвам прекомерно красивата си главица с неща, за които Господ не я бил създал. Свикнах да прехвърлям бегло тази част от писмата му и тутакси да я забравям.

Само за един човек обаче бях абсолютно сигурна, че не ме издава на Виена. Братът на графиня Лили — Имре. Старши лейтенантът от хусарския полк граф Хуняди изпълняваше длъжността на придворен кавалер в свитата ми. Предполагам, че по-скоро би жертвал живота си, отколкото да ми даде повод за недоволство. В погледите му четях много повече от послушанието на един мъж на честта, който служи с радост на своята императрица.

Колкото да се опитвах да спазвам дистанция, през последните дни не бях така хладна към него, както подобава на императрица. Тъй далече от Виена, изведнъж се почувствах Сиси, а не Елиза или Императорско Височество. Толкова отдавна беше времето, когато някой се бе възхищавал безгранично от мен. Предаността на Хуняди беше точното лекарство, от което се нуждаеше жената в мен.

С притворени клепачи наблюдавах скришом напетия граф. Гъвкавото тяло, гордата осанка и искрящият огън в погледа му го превръщаха в идеал за унгарски герой. Точно така си бях представяла маджарите! Един народ от горди херои, възседнали буйни коне, който обича свободата повече от живота си. Народ, способен на истински страстни чувства.

Знойното цветно море в градината подчертаваше предизвикателната мъжественост на неговия облик. Жадното ми за красота сърце, задушаващо се от сивото всекидневие и безутешната тъга във Виена, започна да изпитва удоволствие от тази прекрасна гледка. Всеки страничен наблюдател би си казал, че съм задълбочена в тънкото томче със сонетите на Шекспир, което държах в ръце, а аз в действителност наблюдавах младия граф.

Той ми демонстрираше възхищението си по изключително очарователен начин, без никога да ми се натрапва. Винаги беше наблизо, за да чуе, ако го викам, готов да носи досадния чадър против слънце, да ми държи шала или да изпълни едва прошепната заповед.

— Този бездеен живот сред толкова много жени трябва да е скучен за вас, граф Хуняди — след дни все пак започнах разговор, който все си забранявах да подхвана.

А той трябваше да чака да го заговоря, преди да отвори уста в мое присъствие. Първоначално тази точка от дворцовия церемониал ме дразнеше, но ето че сега ми харесваше. От мен зависеше дали да започна разговор, или не. Обикновено нямах подобно желание. Имаше обаче изключения и привлекателният граф несъмнено беше едно от тях.

— Как може да ми е скучно в рая, Ваше Императорско Височество — отвърна той с приятния си баритонов глас и пристъпи мъничко по-близо. — Да служа на моята императрица в Мадейра е изключително благоволение на съдбата.

— Наистина ли? — не устоях на изкушението да го подразня аз. — Не предпочитате ли да жънете почести и да извоювате победи във войнствения свят на мъжете, на бойното поле?

— И да изоставя моята императрица? Никога, за нищо на света!

Тайно потреперих от потиснатата страст, която долових в гласа му. Дарих го с усмивката, за която Мария веднъж каза, че била в състояние да покори всеки мъж. Никога досега не я бях използвала съзнателно, дори върху Франц Йозеф — той се беше доближил до мен по собствена воля. Докато сега за първи път правех истински опит да запленя мъж, да го привържа към себе си. И май успявах.

Върху мъжественото му лице изби видима червенина. Устните под симпатичните мустаци леко помръднаха, сякаш искаше да каже нещо, от което обаче в крайна сметка го възпряха възпитанието и послушанието. Пое си дълбоко дъх, гърдите му се повдигнаха. Забележително широки гърди под яки рамене, както забелязах в този момент.

Погледите ни се срещнаха и се преплетоха. Те разговаряха помежду си по някакъв тайнствен начин, което не ми се бе случвало с Франц Йозеф. Обикновено той бързаше, а ако все пак ме погледнеше, имах по-скоро усещането, че иска да ме погълне с погледа си, да ме превърне в своя собственост, както обичаше да постъпва с провинциите и държавите. В погледа на граф Хуняди се четеше чиста, безгранична омагьосаност. Страстното му сърце лежеше открито пред мен, очакващо да го взема. Какво изкушение!

Унизената Сиси, която се съмняваше в себе си, наранена от измяната на Франц Йозеф, която се смяташе за недостатъчно красива, недостатъчно умна, недостатъчно царствена, най-после се осмели да си зададе един крайно важен въпрос: дали пък изобщо не беше нейна вината, задето Франц Йозеф даряваше с благоволението си други жени? Дали той нямаше при всяко положение да тръгне на лов за нови красавици, защото се нуждаеше от потвърждение на мъжката си привлекателност? Потвърждение, което в този момент струеше от очите на граф Хуняди и бе адресирано до мен?

В пристъп на палавост затворих малката книжка и се надигнах от любимото си място на каменната пейка под уханните мимози. Дотегнало ми бе да чета за любов и нежни чувства, без сама да ги изживявам.

— Придружете ме, графе! Казаха ми, че долу, на пристанището, имало търговец, който продава пойни птички. Искам да изпълня вилата с техните песни, с тяхната веселост.

Младият граф се втурна към мен.

— Ще наредя да впрегнат каретата за Ваше Императорско Височество и за придружителите ви!

— Глупости! Ще отидем пеша! — За първи път от много време отново имах чувството, че съм господарка на собствените си сили. — Елате, графе! Да видим дали офицерите на императора умеят и други неща, освен да ми правят комплименти.

Това беше първият от поредицата излети, които ми доставиха върховно удоволствие. Малко след пристигането си в Мадейра бях купила лека карета и половин дузина бели понита. В употреба влязоха и едното, и другото. Опознавахме острова, съзерцавахме неговите природни красоти и забележителности или пътувахме просто така, без посока, докато намерим красиво късче от плажа или крайбрежието, което ни приканваше да поостанем.

Разбира се, всички тези екскурзии предприемахме, съпроводени от моите дами. Благодарение на Лили, сестрата на Имре, разговорите ни придобиха нов тон, лек и приятен. Всичко това ми напомняше за моите лета в „Посенхофен“. Човек би си казал, че сме група сестри или приятели, наслаждаващи се на слънчевата благодат през тази южна зима.

Искаше ми се да забравя и Коледа, и рождения си ден, както бях забравила зимата, но не ми бе съдено. Закопнях за моите дечица, които щяха да прекарат празника без майка си. Гизела беше вече на четири години, Рудолф — почти на година и половина. Дали щяха да се питат къде е мама и какво ли щеше да им отговори ерцхерцогинята?

Опитвах се да намеря утеха, като им пишех писма и отговарях на писмата, които Франц Йозеф ми изпращаше непрекъснато по личните си куриери. По Коледа и Нова година любезността му достигна своя връх. Граф Нобили ни донесе елха от гората на „Лаксенбург“, за да не ни липсва нищо, ала празникът въпреки това беше тъжен. Изведнъж започнах да изпитвам носталгия по зимата, ледения студ на Бъдни вечер и меко падащите снежинки, неразривна част от този християнски празник.

Меланхоличните ми спомени обаче се отнасяха по-скоро за веселите коледни празници, които бях преживяла сред моето семейство в Мюнхен. Скованите церемонии във виенския „Хофбург“ изобщо не можеха да се мерят с тях. Всеки семеен празник там се задушаваше от формалности и етикеция, командван от ерцхерцогинята, която и в този случай, както и във всички други, очакваше всички да й се възхищават, задето е родила и възпитала такъв съзнателен и верен на дълга си император.

Бедните ми дечица, как ми се щеше да ги предпазя от това и да им подаря спомени, които да приличат на моите! Ала веднага в мислите ми се вмъкваше образът на клетото мъртво ангелче, и аз отново потъвах в тъга и самообвинения.

Само граф Хуняди и веселата му сестра ме изваждаха от нерадостните ми настроения. Особено той.

— След мрачен ден отново изгрява слънце, Ваше Императорско Височество — увещаваше ме той. — Всяка сутрин можете да се убедите в това. Болката ще отмине и ще се превърне в сила и надежда.

Точно неговите думи ми дойдоха наум, когато няколко дни по-късно, след почти безсънна нощ, се събудих в онова магическо междинно царство на развиделяването. Разпукващата се утрин ми напомни за летата в „Поси“. Щом се събудеше, малката Сиси просто навличаше първата попаднала й рокля и се завтичваше към езерото, за да поздрави слънцето.

Без да му мисля много, се подчиних на спонтанния порив отново да постъпя така. Потърсих дрехи в тъмното. Напипах въздушна батиста с копчета на предницата, които можех да закопчая и сама, без камериерка. Не посегнах към долните фусти, корсета и всички останали досадни атрибути, финият плат милваше кожата ми с неочаквана нежност и когато ходех, се омотаваше около краката ми. Боса, с обувки в ръка, се измъкнах безшумно навън. Къщата спеше. Нито придворна дама, нито камериерка, нито прислужница — никой не ме видя как крачех забързано по терасите.

Ходилата ми бяха отвикнали да стъпват боси. Усещах камъните, грапави и студени. Малко ме заболя, но в същото време това беше потвърждение, че съм жива, че сърцето ми бие, че тялото ми чувства. Опиянена от жизнерадост и бликнали емоции, не усещах нито хладния бриз, който подухваше от водата, нито необичайната утринна свежест. След каменните стъпала започна пясъкът. Мек и в същото време груб, с малки парченца от миди и остатъци от суха морска трева, които се вмъкваха между пръстите на краката ми.

Утринният здрач постепенно бе отстъпил пред новата сутрин. Слънцето, нежнорозово и прозрачно като стъкло, потегляше на своя път по светлосиния небосвод. Начало на нов ден, на нов живот. Не се изненадах, когато недалеч от мен изникна познат силует, очертан от ярките утринни лъчи. Бяхме ли си уговорили среща? Не и с думи. Една императрица не върши подобни неща. Въпреки това радостта, че виждам граф Хуняди, ме заля, както слънчевата светлина заливаше плажа.

— Скъпи приятелю…

Протегнах ръце, а той обхвана пръстите ми с неочаквана сърдечност, преди да ги поднесе към устните си — един доста смел, интимен жест.

— Моята императрица…

Мустаците му погъделичкаха опакото на дланта ми, страстният натиск на устните му прокара огнена диря до дълбините на сърцето ми. Какво перфектно допълнение на тази зашеметяваща утрин — да я споделя с душа, изпитваща същия възторг като мен! Не се нуждаехме от думи. Бяхме по-близки, отколкото съм била някога с Франц Йозеф.

В този заслепяващ момент осъзнах, че любовта ми към Франц Йозеф е била мечтата на едно наивно дете. Откъсната от реалността, витаеща в облаците, бях се влюбила в образа на мечтания принц, който нямаше нищо общо с истинския император.

Но защо никой не ме бе предупредил за тази грешка? Не можеше ли поне майка ми да осъзнае, че нейното неподготвено и наивно дете е тръгнало да гони една илюзия?

Глупав въпрос. Короните бяха способни да направят мама, вярна дъщеря на династията Вителсбах, сляпа за всичко останало. Горката ми сестра Мария, която храбро търпеше несгоди в обсадената „Гаета“ заедно със съпруга си, също понасяше горчивите последици от тази слепота. Една баварска принцеса няма право да обича. Дори тъй нежно и невинно, каквито бяха чувствата ми към този млад и красив офицер. Скоро разбрах, че не ми е позволено дори да изпитвам симпатия и да дарявам с усмивка.

Така и не узнах кой бе доложил така бързо на Виена за срещата на плажа и за почтителната целувка. Трябва да е било чрез телеграма, защото реакцията дойде незабавно. Граф Хуняди беше отзован от Мадейра по лична заповед на Негово Величество Императора. Почти не му оставиха време да си събере багажа и да осмисли нещастието си.

— Е, все пак ще видите бойните полета и ще побеждавате, скъпи приятелю — промълвих тъжно, докато той целуваше за последен път ръцете ми. — Не ви донесох късмет. На никого не нося истински късмет.

— Оставам завинаги най-верен слуга на Ваше Императорско Височество — пламенно се закле той.

Наложих си да не гледам след кораба му. Трябваше да престана да се вслушвам в глупавото си сърце. Да спра да се доверявам, когато е по-уместно да проявявам недоверие, и да сложа край на детските фантазии. Удоволствието ми от слънцето и цветното великолепие отлетя. Въздухът беше все така съвършен, ала островът вече не ми предлагаше възможности за разтуха.

Многочасовите игри на карти с моите придворни дами загубиха своето очарование, както и излетите до отдавна познати обекти. Единственото ми разнообразие беше потокът от посетители, които, всеки посвоему, имаха грижата да информират цяла Виена как прекарваме дните си в Мадейра.

Малцина бяха добронамерени към мен като граф Грюне или голямата ми сестра Нене, която за моя радост се появи през новата година. Бракът с княз Фон Турн унд Таксис й се отразяваше добре. Тя беше направила цяло чудо — същинско майсторско постижение — да сключи брак, който да е приемлив както за мама, така и за самата нея. Нене обичаше съпруга си и дойде в Мадейра без него само защото мама я бе помолила горещо за това. Дръпна ми такова яко конско, че се зачудих на кого ми прилича повече: на мама или на нейната сестра, императорската майка от Виена.

— Трябва да се храниш повече, Сиси. Как ще закрепнеш, когато човъркаш в чинията си като врабче? Седиш има-няма половин час на масата, и вече разтуряш трапезата. Кой би могъл да изяде през това време повече от няколко хапки от четирите блюда и четирите десерта?

— На мен времето ми е достатъчно — отвърнах, макар да съзнавах, че се държа като опърничаво дете. — Поне не съм от дамите, които се тъпчат от скука, докато корсетът им започне да скърца всеки път, когато си поемат дъх.

— Въпреки това трябва да се пазиш повече, Сиси. Обеща да сториш всичко, за да оздравееш бързо, забрави ли? Нали искаш скоро да се върнеш във Виена…

— Всъщност бих предпочела да пътешествам — чистосърдечно признах аз. — Не ми харесва постоянно да седя на едно място. Има толкова много страни, които ми се ще да разгледам.

— Не се дръж като дете, Сиси — Нене изобщо не я беше еня, че съм императрица. Тя все така владееше изкуството да мъмри малката си сестра. — Твоите виенчани искат да те видят.

— Имаш предвид, че искат да се мусят неодобрително на баварската роза.

— Не биха посмели.

— Ах, Нене, нима никой не ти е разказвал как злословят зад гърба ми? Смятат ме за скучна, глупава и некадърна, защото предпочитам да бъда сама, отколкото да играя ролята на празноглава дворцова кукла. Пред мен се умилкват, ала зад гърба ми ме одумват и хулят. Според тях е грешка, че изобщо съществувам. Да не мислиш, че копнея да видя отново тези хора?

— Но не можеш и да се скиташ по света като нашия татко. Не стига, че си наследила този стремеж от него… Трябва да изпълняваш дълга си като императрица и като майка.

Ерцхерцогинята би се зарадвала много на Нене. Отдавна никой не ми беше изнасял такава лекция за дълга и послушанието.

— Престани — помолих я уморено аз. — Франц Йозеф няма нужда от мен, а децата си имат баба.

Нене сбърчи още по-строго сериозното си, красиво лице.

— Ох, Сиси, защо си усложняваш живота без нужда? Защо не можеш просто да приемеш случващото се? Защо трябва винаги да опонираш и да се налагаш? Би могла да имаш толкова добър, запълнен живот. Помисли за Рудолф и Гизела, помисли колко силно те обича Франц Йозеф.

— Да бе, обича ме толкова силно, че му остава доста голям излишък от любов за разни полски графини, актриси и не знам още какви дамички. Да не мислиш, че не съм наясно? — изсъсках обидено аз.

— Няма нищо, нищичко, заради което да си блъскаш главата — храбро възрази Нене, макар че се изчерви. — Мъжете са си такива. Трябва да си затваряш очите, и мама правеше така. Нима тя не е за нас истински пример за държане и достойнство?

Дали и принц Максимилиан фон Турн унд Таксис беше „такъв“? За някои неща не бива да питаш дори собствената си сестра. А така ми се щеше да имам около себе си човек, на когото да се доверя. Не смеех обаче да го сторя дори с Нене. Тя гледаше така самомнително над тесния си нос, характерен за династията Вителсбах, с който се отличаваше и мама, и ерцхерцогинята, че ми просветна: ще да е чула глупавите слухове за граф Хуняди. Една погрешна моя дума — и тя щеше да увенчае почтената си мисия с морализаторска проповед за брачната вярност. Напълно излишно.

Що за свят беше този, който съдеше по тъй различен начин за мъжа и жената? Виена се възхищаваше от императора, от неговата жизнерадост и от креватните му истории — и същевременно осъждаше своята самотна императрица заради една невинна усмивка.

Въпреки това благите, ала упорити думи на Нене ме накараха да планирам завръщането си. След като прекарах един самотен и прохладен Великден, дори Виена престана да ми се струва толкова ужасна. И без това пролетта и ранното лято бяха най-приятното време край Дунава. Ако щеше да има ново начало за Франц Йозеф и за мен, то трябваше да тръгвам на път. Какво ми оставаше, освен да се надявам?

Календарът показваше 28 април 1861 година, когато напуснах Мадейра — отново с яхтата на английската кралица. Този път избрах пътя през Средиземно към Адриатическо море и се чувствах достатъчно добре, за да прекъсна на няколко пъти пътуването с кралския кораб. Малко ме беше страх от момента на пристигането, затова го отлагах възможно по-дълго.

* * *

— Сиси, ангел мой! — Франц Йозеф ме притисна в обятията си толкова бурно, че се вкопчих в раменете му, за да не загубя почва под краката. — Колко добре изглеждаш, като самата пролет! Благодаря на Бога, че ти е помогнал да оздравееш. Не е ли истинска наслада за окото, Макс?

Последните думи бяха отправени към моя девер, ерцхерцог Максимилиан, който ме очакваше в Лакрома^[1] заедно с Франц Йозеф. Той ме поздрави с най-милата си усмивка и с най-напетия си реверанс. Харесвах Макс — беше чаровен, интересуваше се от много неща, за разлика от брат си, и умееше да разказва извънредно увлекателно. Имаше само един недостатък: оженил се беше за жена, която не можех да понасям.

Шарлота Белгийска дойде в двореца след смъртта на невръстната ми дъщеря и си присвои ранга на първа дама, защото бях твърде болна и изтощена, за да я спра. Държеше се, сякаш се е родила действаща кралица, и веднага се сдуши с ерцхерцогинята. А тя пък не преставаше да превъзнася пред мен новата си снаха като „перла на елегантността и грациозността“, с което не ми я направи по-симпатична. Освен това подозирах, че Шарлота бе източникът на множество злостни слухове по мой адрес.

Междувременно Макс носеше титлата вицекрал на Италия и живееше със съпругата си във великолепната крепост „Мирамар“, която бе заповядал да построят за тях на Адриатическо море. Нямах желание да живея в „Мирамар“ под покрива на Шарлота, но никой не ме питаше.

Поздравихме се доста хладно, ала двамата братя явно бяха доволни, че дамите им се държат на положение поне пред хората. Когато обаче Франц Йозеф замина с Макс за Триест, а аз останах в „Мирамар“, изобщо не излизах от покоите си. Стигаше ми удоволствието да рея поглед над лазурносиньото море, докато мислено сортирах картините от пътуването насам. Най-много ми се беше понравил Корфу. С радост щях да остана по-дълго на този гръцки остров, ако Франц Йозеф не бе настоявал толкова да се прибера.

Кучетата ми, от месеци насам свикнали да бродят свободно по тераси и градини, никак не харесваха да стоят затворени. Отлично ги разбирах. Именно затова се застъпих за Шедоу, когато предизвика поредните търкания между етърва ми и мен.

Ловният му инстинкт го бе повел по дирята на миниатюрното луксозно кученце, което непрекъснато се умилкваше около Шарлота. Дребното, проклето и вечно джафкащо създание схвана погрешно интереса на голямото куче и се хвърли в битка срещу натрапника с озлоблението, характерно и за господарката му. Естествено, нещата завършиха с победата на Шедоу, а Шарлота получи истеричен пристъп. Човек би си помислил, че кучето ми е ранило смъртоносно самата кралица Виктория, а не глезеното кученце, което тя бе подарила на етърва ми. Сбогувахме се още по-хладно, Макс вече не ми правеше комплименти.

Виенчани ми устроиха възторжено посрещане — и те ми се зарадваха като моя съпруг. По целия ми път до „Хофбург“ тълпите се блъскаха, протягаха шии и се повдигаха на пръсти, само и само да зърнат своята императрица, която, смъртно болна, бе напуснала града през ноември предишната година, а сега седеше в каретата си, здрава и читава. Махах им любезно и си давах кураж с мисълта, че тези хора са движени от обич и загриженост, а не от жажда за сензации. Трябваше да престана най-после да мисля за всички само най-лошото.

Колкото и да протаках завръщането си, сега внезапно осъзнах, че не искам да губя дори минута. Нямах търпение да видя децата си, затова не изчаках Франц Йозеф да ми помогне да сляза от каретата. Запретнах поли и се втурнах по голямото стълбище, преди той да ме настигне.

— Почакай, Сиси, накъде така?

— При малките — извиках през рамо и се втурнах напред, без да давам пет пари за удивените погледи, които ме следяха.

Заварих в детската стая едно закръглено, бледо, русо момиченце, толкова безцветно и тихо, че се огледах в помещението, да не би тук случайно да има още едно дете. Дете, с което това безмълвно създание си е играело, дете, което може би ще протегне ръчички към майка си и ще се зарадва, че я вижда. Но нямаше никой, освен детегледачката и една кланяща се камериерка, която тъкмо завързваше последната панделка на рокличката на малката.

— Гизела… — избъбрих аз, а радостта ми бе попарена от сиво-синия сериозен поглед на детето. Вместо да се хвърли в прегръдките ми, то направи реверанс.

— За Бога! Ваше Императорско Височество не може да нахълтва тук просто така! — графиня Естерхази се плъзна подир мен в детската стая, пъхтейки развълнувано. Бях забравила умението й да гледа като гувернантка, сурово и назидателно.

— Добър ден и на вас, графиньо — отвърнах подигравателно, защото знаех, че трябва да беше извън себе си, за да пренебрегне по такъв начин каноните на етикецията.

Тя обаче не забеляза иронията ми, а продължи да се вайка задъхано.

— Нейна милост, ерцхерцогинята, очаква Ваше Императорско Височество в големия салон. Етикетът предвижда императрицата най-напред да поздрави членовете на семейството според техния ранг и обществено положение, преди да посети детската стая. Ако обичате, последвайте ме…

„Добре дошла във Виена, Сиси!“ — казах си аз и се изправих. Сбогом, свобода! Прангите на испанския дворцов церемониал се затвориха с дрънчене около клетите ми глезени. Погледнах дъщеря си, която стоеше пред мен със сведен поглед, хрисимо скръстила ръце над детската си рокличка с цвят на иглика. Личеше си, че най-много от всичко й се иска да побегне. Потиснах въздишката си и последвах графинята към салона.

Всичко беше както винаги. Шумолящата бегла прегръдка на ерцхерцогинята, любопитните погледи и промърморените поздрави на останалите членове на семейството. Топлото майско слънце огряваше Виена отвъд прозорците на „Хофбург“, ала тук луташе леден вятър.

— Имаш здрав вид, това е добре — доволно отбеляза ерцхерцогинята. — Виждам, че ще бъдеш в състояние отново да изпълняваш задълженията си.

Кимнах безмълвно, но не успях да изобразя усмивка. Сякаш никога не бях заминавала. Преди да се усетя, вече стоях в залата за приеми, накичена с бижута и облечена в рокля с шлейф, и мълчаливо понасях убийствено скучния „Кръг“ на имащите достъп до двореца първи дами. Всяка очакваше по няколко лични слова, всяка ме дебнеше да кажа нещо неподходящо.

Как мразех тези безсмислени церемонии! Що за странна чест беше да целуваш ръка на императрицата, а после с банални думи да отговаряш на въпроса й как си? Защо държаха на това, защо очакваха размяната на кухи фрази като стадо овце, докато дойде редът на всяка една от тях?

Мъничко удовлетворение ми носеше единствено неприкритата завист, с която очите им се плъзгаха по тялото ми и по новата официална рокля. Месеците в Мадейра бяха върнали здравата розова свежест на кожата ми. В изобилието от свободно време там бях започнала да обръщам повече внимание на външния си вид. Твърде късно бях разбрала, че красотата не само ми осигуряваше внимание, но и ме даряваше с власт. Власт над съпруга ми, например, която възнамерявах да използвам по-добре в бъдеще.

„Видът на знатната дама е много добър“, написаха на следващия ден виенските новинари, което ми достави удоволствие. Ала самочувствието ми изтичаше като вода между пръстите. Всяка сутрин моята непреклонна главна придворна дама ми поднасяше програмата за деня. Броят на официалните събития, спешно изискващи присъствието ми, придобиваше изтощителни размери. Едва ми оставаше време да сменям роклите и да опозная отново децата си.

Крехкото кърмаче Рудолф се бе превърнало в сериозно момченце. Първия път не ме позна и се скри зад фустите на баба си, когато посегнах да го целуна. Сърцето ми се скъса. Вкопчил ръчичка в коравите дипли на черната й атлазена дреха, с палец в устата, той ме гледаше страхливо от сигурното си убежище.

— Мило мое момченце, не ми ли позна? — задавих се аз. — Не му ли четяхте писмата ми? — упрекнах бавачката, ала отговора получих от ерцхерцогинята.

— Не бъди глупава, Сиси, как може едно момче на по-малко от две години да разбере какво му пишеш от Мадейра за цветята и облаците.

— Писах му още, че ми е мъчно за него. Изпращах му рисунки и подаръци, къде са?

— В някоя ракла — пренебрежително махна с ръка бабата на Рудолф и плесна малките пръстчета, за да ги откъсне от диплите на полите си. — Върви при бавачката, Рудолф.

— Как можете да го отпращате, когато искам да си поиграя с него — опълчих й се аз.

Спечелих си хладен поглед и унищожителната реплика:

— Императрицата има по-важни задължения от това да си играе с едно малко момче.

— Аз съм му майка или сте забравили този факт?

— О, не, за Бога, не съм забравила — с леден тон отвърна тя. — Ти обаче май си забравила, че те нямаше месеци наред. Как смяташ, кой се грижеше през това време за него и за сестра му?

— Не е нужно да ми казвате, че сте били вие — дръзнах да възразя аз. — И така разпознавам почерка ви. Рудолф е наплашен до нямай къде, а Гизела е толкова бледа и тиха, че прилича по-скоро на призрак, отколкото на принцеса от династията Хабсбург.

— Те са мили деца, които се научиха на послушание, за разлика от майка им — не ми остана длъжна ерцхерцогинята. — Съжалявам, задето бедната ми сестра не е успяла да те научи на чувство за дълг и подобаващо поведение.

Идеше ми да се разплача заедно с малкото момченце, чиято издадена долна устничка трепереше, сякаш всеки момент щеше да избухне в сълзи. Твърде малък беше, за да разбере, че гълчаха майка му като някоя ученичка. Но уплашеното му изражение ми показваше, че въпреки крехката си възраст вече се бои от ядния тон на баба си.

— Плашите го — възмутено я упрекнах аз и го взех на ръце.

— В такъв случай ще трябва да се научи да не се плаши — величествено отсече тя. — Той е бъдещият император, колкото по-скоро го разбере, толкова по-добре за него. Извади палеца от устата си, Рудолф! Ти си престолонаследникът. Един престолонаследник е длъжен да се държи подобаващо.

Малкият палец се измъкна от розовата устичка, а на мен ми идваше да го върна обратно там. Клетият Рудолф!

Този път не получих подкрепата на Франц Йозеф — той не искаше да слуша за положението в детската стая. Искаше да се сложи още една люлка там.

— Прекалено много мислиш, Сиси — с усмивка отклони разсъжденията ми той и страстно ме целуна. — Мама знае какво прави. Нима не е възпитала чудесно и моите братя, и мен? Хайде, дай да ти помогна. Тази рокля е прекрасна, но според мен ще е още по-прекрасно, ако си по-малко облечена.

— Не, почакай — пламнала от неудобство, се изплъзнах от твърде умелите му ръце, които май познаваха всички тайни на женските дрехи. — Ужасно… ужасно ме боли глава.

Това не беше празно оправдание. В течение на деня първото туптене в слепоочията ми беше прераснало в болезнена мигрена. На всичко отгоре, след скандала ми с ерцхерцогинята, отново се появиха дихателните проблеми.

— Но ти си здрава, Сиси — Франц Йозеф беше на път да кипне. — Доктор Зеебургер казва, че можеш да раждаш още деца.

— Е, щом Зеебургер го казва — саркастично промърморих аз, — тогава да ги ражда той.

— Как ще стане това? — обърка се Франц Йозеф, който не разбираше от ирония. Трезвата му натура смяташе иронията за подозрителна, за качество, присъщо на опозиционерите и бунтовниците. А той презираше с цялото си сърце и едните, и другите. Погледна ме въпросително, а аз с мъка потиснах налегналата ме кашлица.

— Наистина не ми е добре, Франци — задъхано притиснах с длан галопиращото си сърце. — Май съм мъничко изтощена…

— Сигурно е от градския въздух или от смяната на климата — Франц Йозеф се опитваше да намери безобидно обяснение за моето неразположение. — Ще видиш как веднага ще се почувстваш много по-добре, щом отидем в „Лаксенбург“. Ще изпратя камериерките да се погрижат за теб.

И той избяга толкова припряно от покоите ми, сякаш се страхуваше да не се зарази или да не каже нещо неподходящо. Донякъде го съжалявах, донякъде изпитах облекчение, задето бях по-отложила за неопределено време нашите брачни интимности. Свикнала бях да разполагам сама с леглото си, пък и в най-нежните времена на нашия брак всеки път си отдъхвах облекчено, след като бях изтърпяла необузданата настойчивост на Франц Йозеф. Тези моменти не ми липсваха ни най-малко — въпреки годините, прекарани с него, страстта, която го владееше, все още си оставаше загадка за мен.

Още на 29 май се преместихме в „Лаксенбург“ — след въпросната случка това стана по-рано, отколкото предишни години. В официалното съобщение на двореца се казваше, че императрицата се нуждае от спокойствие и уединение, за да стабилизира възстановеното си здраве. Но въздухът на „Лаксенбург“ също не донесе подобрение на поредните ми оплаквания. Денем ме измъчваха пристъпи на световъртеж, нощем — спастична кашлица и задух.

Напразно доктор Зеебургер се консултираше с професори, капацитети и учени. Накрая, изпаднал в пълно недоумение, дори се обърна за съвет към стария ни баварски домашен лекар, доктор Фишер.

В крайна сметка орлякът от медици постигна единодушие по диагнозата „опасност от туберкулозно възпаление“ и ми предписа пълен покой плюс безброй сиропи и лекарства. Щадене на тялото, душата и нервите. Единствената ми утеха бе, че тези указания ме предпазваха от дневните разписания на ужасната Естерхази.

За жалост обаче ми забраниха да отида на сватбата на най-малката ми сестра. Някогашното врабче се бе превърнало във великата принцеса Матилда, която трябваше да се омъжи за граф Лудвиг фон Трани. Лудвиг беше брат на италианския крал, което означаваше, че врабчето и Мария щяха да бъдат не само сестри, но и етърви. Тайно им завиждах за тази близост.

Фактът, че по здравословни причини пропуснах баварското семейно тържество, наля масло в огъня и отново разпали слуховете около състоянието ми. В умилително единодушие вестниците и посланиците спекулираха относно животозастрашаващата болест на австрийската императрица. Слуховете ме плашеха, макар да научавах само малка част от тях. Наистина ли бях толкова зле?

— Ще умра ли? — попитах доктор Фишер, когото познавах от детството си.

— Ваше Императорско Височество трябва най-строго да си забрани подобни мрачни мисли — посъветва ме той, а аз се насладих на познатия баварски нюанс в строгите му думи. — Но със сигурност би било разумно Ваше Императорско Височество да замине отново на почивка в мек средиземноморски климат. Престоят в Мадейра е постигнал много, може би само е бил твърде кратък.

— Искаш отново да ме напуснеш? — ужасено реагира Франц Йозеф на предложението на лекаря. — Та ти току-що се върна у дома!

Сякаш заминавах за свое удоволствие! Бях твърде изтощена и безучастна, за да се защитя. Почти не заспивах в кратките юнски нощи, макар че бях ужасно отпаднала. Лежах със зачервени очи в леглото си и се опитвах да не обръщам внимание на напиращата кашлица, която ме мъчеше все по-често. Защо да се противя на наближаващия край? Нямаше да липсвам на никого, дори на децата си.

Доктор Фишер не искаше да чуе за капитулация. Той убеди колегите си в спешната необходимост от нов престой на юг. На 23 юни Франц Йозеф лично ме придружи до Триест, където чакаше корабът, който щеше да ме отведе в Корфу. Когато напусках острова през пролетта, не предполагах, че ще се върна толкова скоро там.

Раздялата със съпруга ми беше мъчителна за мен, защото заминавах с фаталистичното чувство, че се сбогувам завинаги. Качих се на кораба, съпътствана от личния ми лекар професор Шкода, а девер ми Максимилиан пое ангажимента да придружи нашата група до Корфу и да се погрижи за моите удобства. Франц Йозеф го бе помолил, а аз предпочетох да не питам Макс какво мисли Шарлота по въпроса, че е така загрижен за мен.

Както при пътуването до Мадейра, така и този път морето оказваше удивително въздействие върху болежките ми. Само след няколко часа започнах да усещам, че дишам по-леко, а докато пристигнахме в Корфу, вече бях в състояние да напусна кораба, без да се облягам на ръката на Максимилиан.

— Какво чудодейно изцеление — бодна ме той; под влиянието на Шарлота вече не си бъбреше тъй очарователно с мен както преди. — Човек би могъл да те заподозре, че мъничко си симулирала, за да не ти се налага да прекараш лятото във Виена, Сиси.

На четири очи ме наричаше с галеното ми детско име и си спестяваше „Императорското Височество“ на церемониала. По същия начин и аз си спестявах излишните учтивости; наясно бях, че повтаряше критичните думи на Шарлота.

— От все сърце ти пожелавам никога да не разбереш какво е да се чувстваш зле и да не знаеш причината. Но както изглежда, скъпата ти съпруга ще се погрижи и ти да изживееш полагащата ти се доза страдания.

Пророчески думи, чиято истинност щеше да се потвърди години по-късно, когато той, тласкан от Шарлота, посегна към кралската корона на Мексико. Една безсмислена, амбициозна авантюра, която го „възнагради“ с печален край под градушката от куршуми на мексиканските бунтовници. Всеки член на нашето семейство беше орисан да понесе бремето на своята участ.

— Е, смятам, че вече нямаш нужда от мен — категорично заяви Макс и същата вечер потегли обратно към дома.

Какво ли толкова беше направил за мен… Дължах огромна благодарност за удобствата си на британския лорд-комисар на Йонийските острови. Той ми бе предоставил изцяло вилата си „Монрепо“ и се беше погрижил да не бъда обезпокоявана нито от любопитни очи, нито от излишни салюти.

Неочакваното ми оздравяване беше чудо и за мен. Както не бях симулирала оплакванията си, така не симулирах и изцелението си. Изведнъж започнах да дишам, без да ме мъчи кашлица, радвах се на дълбок и здрав сън, дори си възвърнах апетита — нямах обяснение за всичко това, както нямаше и професор Шкода, който ме напусна незабавно, защото вече не се нуждаех от него.

Постепенно силите ми се върнаха и аз тръгнах да изследвам заобикалящия ме свят. Скритите заливчета под „Монрепо“ ме приканваха да се изкъпя в топлото море и аз отново открих отдавна забравеното удоволствие от безтегловното носене във водата. Плувах все по-навътре, без да ме е грижа за тревожните викове на придворните ми дами.

Бях се приготвила да умра на Корфу, а вместо това усещах, че отново започвам да живея. Доктор Фишер дойде да ме види и потвърди онова, което професор Шкода вече бе докладвал във Виена и в „Посенхофен“: бях напълно здрава!

— И на мен не ми го побира умът, драги докторе — моето учудване беше не по-малко от неговото. — Понякога ми се струва, че моята болест се нарича „Виена“. Щом се махна от там, започвам да се чувствам много по-добре.

— Ваше Императорско Височество не бива да се фиксира върху подобни странности — бащински ме укори той. — Знаем много за тайните на човешкото тяло, но далеч не всичко. Възможно е този път оздравяването да е настъпило толкова бързо, понеже не отлагахме лечението.

— Ами ако все пак причината е Виена? — настоях, защото нещо дълбоко в мен ми казваше, че съм права.

— В такъв случай ще трябва да се променят тамошните обстоятелства, които са виновни за болестта — лаконично отвърна докторът.

— Дали това е възможно…

Той не обърна внимание на съмненията ми и аз прекратих разговора, защото точно в този момент пристигна писмо от Франц Йозеф, което, естествено, исках да прочета начаса. Кога ли щеше да дойде? Бях го помолила настоятелно да ме посети и със собствените си очи да се убеди колко съм добре.

Франц Йозеф дори не споменаваше за молбата ми. Цели страници, изпълнени с оплаквания от купищата работа; някак между другото отбелязваше, че не можел да си позволи да отстъпва пред всяко въображаемо страдание. Между редовете прозираше обвинение — ни повече, ни по-малко. Значи и той смяташе, че съм използвала болестта си като претекст, за да избягам от Виена. Дълбоко наранена, скъсах абсурдното писмо и си спестих отговора.

В Корфу пристигна отколешният му довереник, началникът на конюшните граф Грюне, и аз първоначално предположих, че императорът се е осъзнал и го изпраща да ме моли за прошка. Обаче горчиво се лъжех. Графът дори си позволи да ми даде съвети, които не му бях искала и които сякаш идваха от скъпата ми свекърва.

— Не можете да отречете, Ваше Императорско Височество, че самата Вие носите немалка вина за катастрофалното състояние на Вашия брак — добродушно заключи той.

— Аз ли? — толкова бях възмутена, че забравих всякаква въздържаност. — А кой нарушаваше свещената ни брачна клетва с полски графини, актриси и глуповати контеси? Да не мислите, че не съм наясно какви ги върши съпругът ми при тайните посещения на разни дамички в „Хофбург“?

— Е, хайде сега, императорът е просто мъж. Мъж с желания и потребности — гласеше отговорът. — А пък, както чувам, и в Мадейра не всичко е било съвсем безобидно…

Стаята се завъртя пред очите ми. Вкопчих се в облегалката на креслото, за да запазя самообладание. Нито за миг не се съмнявах, че намекваше за клетия Имре Хуняди, чиято бляскава кариера в двореца бе приключила тъй неочаквано.

— Ако посмеете да изречете дори звук, графе — изсъсках през зъби, опитвайки да се овладея, — няма да ви го простя до края на живота си. Заблуждавала съм се по отношение на вас. Не държа да ви виждам отново в Корфу. А що се отнася до резултатите от пътуването ви, смятам, че не успяхте да постигнете промяна на ситуацията нито за мен, нито за императора.

Така и не разбрах какво е докладвал във Виена, затова пък усетих ефекта от посещението му. Ерцхерцогинята отново отправила упреци към горката ми майка в „Посенхофен“, а тя за пореден път ми изпрати благоразумната, дипломатична и солидна Нене. Този път придружавана от съпруга си, когото оставила във Виена при императора, докато тя сама продължила за Корфу. Княз Макс споделяше ловните увлечения на Франц Йозеф, така че никой от двамата нямаше да усети липсата на съпругата си.

— Както изглежда, ти се превръщаш в пожарната команда на семейството — опитах да се пошегувам с голямата си сестра, ала красивите й очи ме гледаха сериозно и въпросително.

— Какво се е случило между теб и императора?

Простичък въпрос — и въпреки това отговорът беше толкова труден. Как бих могла да изразя с думи чувството, че съм самотна, нежелана и излишна, което ден и нощ ме измъчваше във Виена? Че вътрешно се бунтувам, когато императорът ми казва, че съм глупава, понеже съм жена. Че копнея за истинска любов, която не ми дават нито той, нито децата ми.

Нене слисано клатеше глава, докато избълвах всичко това в объркани, отчаяни изречения.

— Господ те е дарил с толкова прекрасни таланти, Сиси. Защо се пилееш от инат за неща, които не можеш да промениш? Трябва да се научиш на подчинение. Смири се и си поставяй задачи, които да ти носят удовлетворение.

— Как бих могла, след като всички ме дебнат дали нещо ще сгреша? Май ставам за нещо само по време на война, когато нямат подръка друг глупак, който да се грижи за клетниците, разкъсани от оръдията и пушките — напомних аз за активния си ангажимент в полза на ранените императорски войници, стотици от които бяха докарани във Виена след битките при Солферино и Маджента.

— Ти можеш всичко, стига истински да го желаеш — натърти сестра ми. — Престани да си слагаш на сърцето всяка дребна обида.

— Става въпрос за големи обиди — имитирах злобно гласа й. — Проумей го, Нене! Те биха се ужасили, ако започна да си „поставям задачи“! За мен няма място в техните планове. Боя се, че вече нямам място и в сърцето на Франц Йозеф.

— Глупости, само предполагаш, че той не ти вярва. Пълна детинщина е да не му пишеш и да се правиш на обидена. Какво искаш всъщност?

Разговорите ни безрезултатно се въртяха в кръг. Нене бе засукала с майчиното мляко ролята си на покорна и обичлива съпруга. Тя не разбираше нито настойчивото ми желание за свобода, нито паниката, която ме връхлиташе, когато ми отказваха тази свобода. Сестра ми ме засипа с безброй добри съвети и предложи да говори с Франц Йозеф за нещата, които ми тежаха на сърцето.

— Не бива да си толкова дръпната с него, Сиси. И той не знае какво да мисли за твоите болести. Но те обича въпреки глупавите ти настроения, знаеш го. Престани най-после да се цупиш.

За моя изненада тя наистина успя да убеди императора. През октомври Франц Йозеф пристигна в Корфу с малка свита. Той положи такова старание да се сдобрим, че нямах друг изход, освен да му подам ръка.

— Боже мили, имаш нова прическа! — изтърсих аз като начало, хващайки се за най-маловажния повод.

Бакенбардите го правеха по-възрастен и толкова чужд, че ми се наложи да се вгледам по-внимателно, за да позная моя Франц Йозеф. Отдавна бяха отминали времената на напетия император, който ме бе ухажвал тъй бурно в Бад Ишъл. Сега пред мен стоеше един угрижен съпруг, който следваше стриктно дипломатичните указания на Нене.

— Искам да бъдеш здрава и щастлива, Сиси, всичко останало няма значение — повтаряше настоятелно той, докато най-сетне и аз му повярвах. Как обаче щеше да изглежда това щастие?

— И как ще стане това, когато във Виена отново настъпи зима? — потръпнах от ужас при мисълта за този мрачен сезон и за студения и ветровит „Хофбург“. Ами ако пак се разболеех?

— Достатъчно ще е поне да се завърнеш в пределите на монархията — предложи ми изненадващ компромис императорът. — Какво ще кажеш да прекараш зимата във Венеция? Навремето градът ти хареса много. Може да вземеш и децата. Няма да сте далече от Виена и аз ще мога да ви посещавам по-често.

— Нима ще го позволиш? — ококорих се от изненада аз. Дори не посмях да попитам какво е мнението на ерцхерцогинята за подобни планове.

— Ако ме обикнеш отново и престанеш да ме наказваш с мълчанието си.

Молбата му ме трогна. Какво можех да сторя, освен да му увисна на шията от благодарност? Изпълних се с нови надежди. Щом Франц Йозеф беше в състояние да надвие собствения си нрав, значи ме обичаше!

При пристигането ми във Венеция бях посрещната от цели трима ерцхерцози от Хабсбургския род. По заповед на императора те положиха трогателни грижи да бъда настанена добре и да живея в приятни условия. Венецианците обаче явно вече не си спомняха за възторга, с който ме бяха посрещнали някога. Трябваше ми време, докато разбера причината. Неочакваната отзивчивост на императора всъщност имаше малко общо със загрижеността му за здравето ми, но много — с политическите потребности.

След италианските походи империята бе загубила Ломбардия и очевидно повсеместно се шушукаше дали Франц Йозеф възнамерява да размени, или даже да продаде последния си италиански бастион — Венеция. Присъствието на императрицата даваше явен знак, че монархията се дистанцира от подобни предположения. Щом се бях установила във Венеция, значи тази провинция едва ли щеше да смени собственика си.

Съзнанието, че за пореден път ме използват като пионка, ме нарани още по-силно, тъй като свързвах толкова надежди със завръщането си. Защо Франц Йозеф не ми каза истината? Какво му пречеше да ме помоли открито за помощ? На драго сърце бих го подкрепила. Или ме смяташе за глупава, нищо неподозираща гъска, сервирана на враждебно настроените италианци, за да обезоръжи евентуалните бунтари с незнанието и миловидността си?

Все пак последните седмици ме бяха научили на това-онова. Този път запазих разочарованието за себе си. Противопоставих се мълчаливо на злоупотребата с личността ми. Ограничих до минимум публичните си появи. И без това влажният въздух на разположения в лагуна град и досадната мъгла не предразполагаха към дълги разходки.

Въпреки всичко мрачният ноември донесе светъл лъч в нерадостното ми съществуване: децата пристигнаха със свитата си във Венеция.

За кой ли път всичко се направляваше от неодобрително намусената, строга графиня Естерхази. Очевидно ерцхерцогинята я бе инструктирала най-подробно, тъй че тя имаше нахалството да дава заповеди относно настаняването и дневния режим на децата ми — заповеди, които коренно противоречаха на моите разбирания.

Но ние вече не се намирахме във Виена! Привиках дамата и пределно ясно й заявих, че надвишава правомощията си.

— Имайте предвид, Ваше Императорско Височество, че аз следвам стриктно указанията на императорската майка — подлизурски отвърна тя, ала очите й святкаха враждебно.

— Аз съм майката на бъдещия император и вие ще изпълнявате моите заповеди, графиньо! — заявих й с целия авторитет, на който бях способна, и с почуда констатирах как се стъписа и преклони главица.

След това Естерхази избягваше директните конфликти, но тихомълком сееше размирици. Толкова ми омръзна, че поставих ултиматум на Франц Йозеф да уволни дамата от поста й. Още от първия си ден във Виена страдах под нейната опека и досадното й присъствие ми беше дошло до гуша.

Нещата се проточиха — чак през март следващата година тя отпътува и най-сетне отстъпи мястото си на новата ми главна придворна дама. На служба при мен застъпи Пола Белгард, по мъж графиня Кьонигсег, а същевременно съпругът й получи поста главен управител при императрицата. Най-после можех да се посветя на децата си без намесата на Виена!

Дали ще ме помислите за лоша майка, ако кажа, че Рудолф ми беше оживял на сърцето повече от Гизела? Тя до такава степен беше дете на баба си, че обичта ми бе примесена с голяма доза съжаление, а това не беше добре и за двете ни. Още преди да е навършила шест години, дъщеря ми умееше да чете и беше толкова послушна и благопристойна, че ми ходеше по нервите — знам, несправедлива съм. Гизела не беше истинско дете, тя беше една малка ерцхерцогиня. Сравнявах я с моите братя и сестри, каквито ги помнех, когато бяха на нейната възраст, и всеки път сравнението не беше в нейна полза. Беше „блудкава“, както унищожително се изразяват виенчани. Така и не успях да намеря пътя към нейната тиха и спокойна същност.

Освен това не можех да я погледна, без да си спомня за горката София. За онова сладко ангелче, която така доверчиво се гушеше в обятията ми, докато сестра му се дърпаше мълчаливо и едва-едва разлепваше бледите си устни, когато трябваше да ми отговори.

Рудолф беше съвсем различен. Нежен, чувствителен, мечтателен и меланхоличен, той сякаш още тригодишен усещаше особеното настроение на този стар град. Когато пътувахме с гондола по каналите, се опитваше да улови накъсаните облаци, а когато му четях стихотворения, седеше, без да издава звук, и попиваше всяка думичка. Рудолф беше детето, в което разпознавах себе си и което обичах с любов, помрачена от страха за неговото бъдеще.

След завръщането ни през април 1862 година във Виена ме чакаше мама. Срещата ни беше сърдечна. Майка ми искала да се убеди със собствените си очи в моето състояние и довела доктор Фишер, понеже не желаела да се осланя само на външни признаци.

Подробните прегледи не установиха нови увреждания на белите ми дробове. След зимата ме мъчеше досадно задържане на вода в краката, което докторът отдаде по-скоро на Венеция, отколкото на органично предразположение.

— Климатът на този град, разположен в лагуна, не е особено подходящ за Ваше Императорско Височество — лаконично поясни той. — Освен това ме безпокои наличието на известно малокръвие. Както научавам, не се храните така пълноценно, както би трябвало. За Бога, гладните диети не са лек срещу…

— Това не са никакви гладни диети — прекъснах го аз. — Просто нямам апетит. Призлява ми, когато трябва да се тъпча с храна, и не бих се чувствала в мир със себе си, ако дрехите ми се пукат по шевовете.

Тук имаше и известна доза суетност, но не се налагаше да му я тикам в очите. Не исках да заприличам на ерцхерцогинята или на майка ми. Мисълта да свърша като тромава, закръглена матрона ме хвърляше в паника. Какво ще остане от мен, когато красотата ми отмине? И без това тя беше пострадала от отоците на проклетата водянка. Опитвах се да огранича пораженията чрез въздържание от храна, но не успях.

— … във всеки случай по-редовно, по-здравословно хранене — прекъсна мислите ми гласът на доктор Фишер. — И може би лечение при по-обичаен климат. В последно време чувам същински чудеса за Бад Кисинген, Ваше Императорско Височество.

— Сигурен ли сте, че Бад Кисинген ще ми помогне? — попитах. — Не ми се иска години наред да снова от един курорт на друг и да обременявам близките си с грижи и тревоги, доктор Фишер. В такъв случай бих предпочела някоя болест, която ще ме отнесе бързо. Тогава императорът ще може да си вземе нова жена и да бъде щастлив.

— Много Ви моля. Ваше Императорско Височество! — доктор Фишер се прокашля, показвайки, че е преглътнал някои доста по-откровени думи. — Имате добра анатомична конституция и колкото по-малко се заинатявате, че сте смъртно болна, толкова по-здрава ще се чувствате. Винаги съществува връзка между главата и тялото, която не бива да се подценява.

— Е, щом казвате…

Вероятността да замина на лечение в Бавария ме окрили и аз захванах да кроя планове. Осъществих ги още през май, а Франц Йозеф настоя да ме придружи до старата ми родина. Децата се върнаха във Виена заедно със свитата си. Раздялата беше трудна, особено за Рудолф. Той обви шията ми с тънките си ръчички и се разплака сърцераздирателно, което накара баща му да сбърчи критично височайшето си чело.

— Трябва да се направи нещо, за да се превърне това момче в мъж — заръча той на възпитателката на престолонаследника, баронеса Велден. — Не може така! Да избухва в сълзи като момиче… Едно момче трябва да се държи подобаващо и да понася всяка раздяла.

— Не бъди толкова строг с него — настоях аз. — Толкова е малък още, толкова крехък.

Разчитах на обичливата ръка на баронесата, през последните седмици имах добри впечатления от нея. После се сбогувах и с Гизела, която за пореден път остана на заден план. Тиха, няма и послушна, бледосините очи под тясната периферия на пътническата й шапка бяха заковани безизразно в мен. Чак ме хвана срам, задето й се усмихнах и я целунах насила.

— И да поздравиш баба си — заръчах й аз в разрез с истинските си чувства, ала дори така не изтръгнах отговор. Сериозна, притихнала и твърде възрастна за годините си, тя хвана за ръка братчето си и го отведе. Стори ми се, че Рудолф се вкопчи в пръстите й като удавник за сламка.

Видът на хрисимите и самотни императорски рожби ме прободе право в сърцето. Франц Йозеф не проумяваше защо се просълзих. Както обикновено, той си нямаше понятие от чувствата ми. Колкото и да не исках да призная пред себе си, двамата вече обитавахме различни светове.

— Не тъгувай, Сиси — навъсено ме предупреди той. Сякаш ми заповядваше да бъда весела, както заповядаше на служителите си да се явяват навреме на работа, преди да ги погребе под планините от документи, с най-добри намерения, разбира се. Аз не бях негов служител, но какъв смисъл имаше да му го казвам.

— Нали ще наглеждаш Рудолф и Гизела, когато се върнеш във Виена? — за кой ли път попитах аз.

— Разбира се. Освен това там е и мама, тя ще се грижи за малките. Няма да им липсва нищо. Тя се радва отново да ги прегърне.

„Мама“, императорската майка, иска ли питане! Чудесната съветничка на Франц Йозеф, сивото преосвещенство, всемогъщата ерцхерцогиня, как можех да я забравя? Спестих си отговора. Всяка дума по тази тема би била напразно усилие.