Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Магьосници на елементите (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Witch Blood, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 21 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Silverkata (2019)

Издание:

Автор: Аня Баст

Заглавие: Магьосническа кръв

Преводач: Ashlie; Zaharka; kaley; renesme_cullen

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Zaharka

Коректор: Nev

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10764

История

  1. — Добавяне

28

Изабел се наведе над един сноп листи в библиотеката, примигвайки срещу изтощението, което я връхлетя. Стаята беше тъмна, освен светлината, осветяваща непосредственият й обсег. Мика и другите им помагаха по този проект, много след като се бяха оттеглили.

Тя не беше образована, не беше ходила дори в колеж, но след изчезването на Томас, тя беше преминала интензивен курс по много езотерични предмети, от които никога преди не се беше интересувала, като нюансите на арамейския и деликатните тънкости на земната магия.

До сега Сборището не бе имало причина да рови в историческите документи, съхранявани от не-магьосници, но откакто техният вещерски произход бе разкрит, Мика ги намирал и ги претърсвал за всякаква информация, която можеше да напасне с това, което бяха получили от Дъскоф. В процеса били открити знания, които трябваше да се пазят строго от вещерите. Ако Томас не беше заловен някъде там, те щяха да останат погребани завинаги. Това беше доста практично и някои от тях бяха много опасни.

Мънкайки на себе си, тя прочете реда, който й създаваше проблеми за петдесети път и после провери два пъти трите превода, които имаше, опитвайки да открие кой от тях пасва най-добре на останалия текст.

Тя седна обратно, триейки горната част на носа си и затваряйки кървясалите си очи.

— Наистина трябва да оставя Мика да се занимава с това — измънка на себе си.

С всеки ден се приближаваха се до голям пробив за връщането на Юдай, давайки й достатъчно надежда да продължи. Опитваше се да не мисли за това колко дълго Томас беше някъде там или че възможността да е още жив ставаше все по-малка с всеки ден. Това не бяха неща, за които можеше да мисли постоянно.

Изабел се наведе и постави глава на листата пред нея. Сънят я примамваше, но тя се противопостави. Просто имаше нужда да даде малко почивка на очите си…

Една топла ръка се затвори около рамото й. Дъхът й заседна в гърлото й, задържан от познатото докосване. Би познала топлината на тази ръка навсякъде, тежестта й. Очите й се отвориха бавно.

— Изабел?

Неговият глас. Името й, произнесено от устните му.

Трябваше да сънува.

Изабел вдигна глава, сълзи пареха в очите й. Не можеше да е реално. Бутна стола назад, стана и се обърна.

Томас стоеше пред нея, облечен в същите разкъсани панталони, които беше носил преди три седмици. Косата му, заплетена и сплъстена, стърчеше нагоре на кичури около главата му. Някой я беше отрязал… лошо. Неговата сега къса коса хвърляше брутално красивото му лице в сковано облекчение. Беше свалил най-малко девет килограма. Някой се беше опитал да го измие, но прахта и мръсотията все още бележеха кожата му, заедно с изобилие от порязвания и синини. Миришеше тежко на кръв и демонска магия.

Изабел не я беше грижа.

Пристъпи към него, протегна ръка, опитвайки се да се закрепи за момент. Премигвайки, тя каза:

— Заспах. А сега сънувам.

Томас пристъпи към нея и я дръпна в обятията си.

— Не сънуваш, Изабел. Мислиш ли, че нещо в тази вселена е способно да ме спре да се върна при теб?

Тогава сниши устните си до нейните и й доказа, че беше, действително, от плът и кръв. Устните му нежно се плъзгаха по нейните, след това притиснаха властно. Езикът му се плъзна между устните й и се втри в нейния със свирепост, която спря дъха в гърлото й. Пръстите му се преплетоха в косата й, силните му ръце се обвиха около тялото й.

Държеше я така, сякаш никога нямаше да я пусне.

Изабел изхлипа срещу устните му, вкусвайки сълзите си, докато се стичаха в устата й.

— Как? — промърмори. Пръстите й намериха твърда опора около раменете му. — Какво ти направиха?

— Добре съм. — Гласът му излезе дрезгав, но силен и устойчив. — Малко ме биха и ми показаха малко демонско гостоприемство, когато отказах да споделя информация с тях.

Преиначаваше истината заради нея. Можеше да го усети. Както обикновено, дори сега, той се опитваше да я защити.

— Не ти вярвам.

Отне му миг да отговори.

— Не им хареса, когато отказах да споделя всеки аспект от работата на Сборището и нашето вземане-даване с Дъскоф.

— Измъчвали са те. — Гласът й беше ядосан и слаб за собствените й уши, обвиняващ. — Ти им каза да ме пуснат и да задържат теб.

Кимна.

— Направих го. Обичам те, Изабел.

Тя преглътна трудно.

— Защо те изпратиха обратно?

— Не са. Избягах. Получих помощ отвътре, една жена на име Клеър. Тя ми носеше допълнително храна, лекуваше раните ми, правеше ми заклинания, за да изглеждам по-наранен и болен, отколкото бях, учи ме…

— Учила те е?

— Имаше земна магия, каквато никога преди не съм усещал. Странна и силна. Научи ме как да използвам магията си срещу демоните. С нейна помощ придобих достатъчно сила, за да избягам. Излизането от килията до вратата беше опасно, но успяхме да минем през всички препятствия на пътя ни.

— Коя беше тя?

— Наистина не знам. Никога не успях да я накарам да ми каже повече. Не знам защо беше там или как е попаднала там за първи път. Накрая опитах да я взема с мен, но тя отказа.

— Поискала е да остане?

— Не мисля, Изабел. По някаква причина не мисля, че имаше избор.

Горката жена. Изабел завинаги щеше да й е задължена. Помисли си за тяхното проучване за отваряне на друг портал. Може би можеше да се отплати на тази жена за това, което беше направила.

Отпусна глава на рамото му и го държеше така, сякаш се давеше.

— Не мога да повярвам, че се върна.

Той прокара пръсти през косата й.

— Мисълта за теб ме поддържаше, докато бях там.

Тя вдигна глава.

— Радвам се, че мисълта за мен те е превела през ада и обратно, но не трябваше да правиш това, което направи.

Той поклати глава.

— Нито дума повече. — В гласа му се усещаше стоманено острие. — Когато видях възможност да те освободя, я използвах.

Отдръпна се от него за малко.

— Томас, никога не спираш…

Издърпа я към себе си и тя наклони глава, за да докосне леко устните му. Вкусът и усещането на устата му беше като слънце върху кожата й, след една година постоянна нощ.

— Не се отдръпвай от мен — прошепна той. — Никога.

Тя се усмихна се срещу устните му.

— Никъде няма да ходя.

 

 

Томас плъзна ръка на кръста на Изабел, наслаждавайки се на топлината от кожата й, излъчваща се през материята на блузата й и в дланта му.

— Трябва да те види докторът — измърмори във врата му.

Ръцете му се затегнаха около нея.

— Виждам доктора си.

Тя вдигна глава.

— Сериозна съм, Томас.

Той докосна бузата й.

— Аз също. Виж, ще се оправя. Просто сега искам да прекарам малко време с теб. Докторът и останалите от Сборището ще ме имат утре. Искам да съм твой тази нощ.

Тя вдигна очи към него с повдигната вежда.

— Мой тази нощ? Скъпи, ти си мой завинаги.

— Тогава да се качваме горе. Имам нужда от хубава баня, а после от теб.

— Мога да направя лековити водите. Остани тук за момент и ми дай преднина.

Тя се наведе и го целуна нежно. Той затвори очи под сладкото притискане на устните й върху неговите, тялото му се изпъна като тетива от нуждата да стане едно цяло с нея. Тя прекъсна целувката с едно бавен стон и промърмори:

— Ще се видим горе.

Когато отвори очи, тя беше изчезнала. За миг видя вътрешността на затворническата си килия в съзнанието си. Чу кап, кап, кап на водата. Миришеше на кръв и демонска магия. За един удар на сърцето се зачуди дали това беше просто поредният сън, един от многото, които имаше в тъмнината на нощта, докато се криеше на някакво място между тук и там. Тогава библиотеката се върна на фокуса и той въздъхна с облекчение.

Пристъпи напред, преглеждайки листата, над които Изабел се беше навела. Очевидно се опитваха да намерят начин да се върнат на Юдай и да го освободят. Остави върховете на пръстите си да застинат върху текстовете, мислите му се зареяха към Клеър и колко тъжно беше гледала портала, докато тотално отказваше да премине. Изабел изглеждаше изтощена. Очевидно беше работила, без да спира, но може би техният труд не беше напразен.

Тези сериозни разсъждения бяха за утре. Тази нощ той просто искаше жената, която обича.

Томас се качи горе до стаята си, за да открие, че тя беше оставила вратата открехната за него. Бутна я по пътя си, пристъпи вътре и вдъхна от познатата миризма на неговия апартамент в Сборището. Нищо, освен Изабел, не бе ухало толкова добре. Пара се носеше от вратата на банята.

Той влезе в облачето от парата, после спря вътре, за да има най-добрата гледка, която можеше да си представи — Изабел, гола в басейна с вода, очакваща го.

Животът не можеше да стане по-добър от това.

— Какво чакаш? — попита тя. Водата се плискаше в извивките на гърдите й и се нижеше около гърлото й. Той искаше да оближе тези капки една по една.

Свали дрехите си и се плъзна в добре дошлата топлина на ваната със стон от чисто удовлетворение. На часа водата се размърда в леки вълнения и вълни около него, масажирайки продължителната болка от малтретираното му тяло. Това беше едно от предимствата на това да бъдеш в една вана с водна магьосница.

Изабел се премести през ваната и се намести плътно до него. Гладката, мокра кожа се плъзгаше плавно срещу неговата, опъвайки всеки негов мускул. Тя започна с косата му, капвайки шампоан в дланта си и масажирайки го по неравната дължина.

— Копелетата са се опитали да те лишат от силата ти.

Ръката му покри китката й.

— Не успяха, защото не бяха хванали теб.

Топла усмивка заигра на устните й, насапуниса ръцете си със сапун и после ги плъзна по ръцете му, през раменете и гърба му. Томас издаде един нисък стон на удоволствие, докато тя го миеше от главата до петите, устните й проследяваха неговата вече чиста плът, докато го сапунисваше. Всяко натъртено място и разрез изглеждаха сякаш се лекуват по малко само от докосването й.

Беше дори по-добре, когато устата й откри неговата.

Отначало устните й трепереха срещу неговите колебливо. Той захапа долната й устна и я дръпна със зъбите си, докато плъзваше една ръка надолу по кръста й и през бедрото й, точно до сладката задна част на коляното й. Вдигна крака й над ханша си, наслаждавайки се на чувството от мократа й кожа срещу неговата.

Разтвори устните си и позволи на езика му да се плъзне в устата й, и потри интимните си части срещу силно копнеещият му член. Размърдвайки ханша си, тя потърси пениса му и се плъзна надолу по върха му.

Всичките му нервни окончания се събудиха за живот. Наклони глава назад и издаде стон при начина, по който топлите, копринени мускули на влагалището й паднаха на меки вълни и пулсира по дължината му, докато тя се нанизваше на него.

В едно цяло с Изабел, сега той наистина си беше у дома.

Притисна я към горния ръб на ваната, която се издигаше един инч над водната повърхност, и потъна толкова дълбоко е нея, колкото можеше. Тя обви крака около кръста му, а ръцете си около врата му, заравяйки носа си в извивката, където рамото му срещаше гърлото му. Там тя постави серия от целувки и нежни захапвания със зъбите й.

Вкарвайки и изкарвайки от нежната й, стегната топлина, той утоляваше дългите седмици нужда, която беше имал за нея. Пъхвайки ръка между телата им, той използва мокрите си пръсти, за да потърка клитора й, докато тя не потрепери и застана под него, забивайки зъби в рамото му.

Това беше грубо и бързо правене на любов, належащо. Щом се отпусна, той я постави на леглото и го направи отново, по-бавно, по-сладко. Сапунена пяна, изплакване, и повтаряне… за толкова дълго, колкото тя го имаше.

Затвори устните си плътно върху нейните, когато кулминацията връхлетя тялото му, влизайки дълбоко в нея, когато свърши.

След като свърши, те се плъзнаха във водата, преплетени един в друг. Дълго време не правиха нищо друго, освен да се докосват един друг, целувайки се по гладката, мокра кожа.

Тя захапа долната си устна и проследи една синина на рамото му.

— Колко лошо беше?

Ръцете му се затегнаха около нея. Не искаше да й каже за побоите, които получаваше всеки ден. Ако не беше Клеър, която му помагаше да се възстанови и му правеше магии, вероятно щеше да умре там.

— Лошо. Обаче можеше да бъде и по-лошо.

Потърка усти срещу рамото му.

— Стефан е жив.

Той стисна зъби, но не отговори. Втора точка за Дъскоф. Това беше вторият път, в който успяваше да избяга от тях.

— Той ми каза, че е сключил някаква сделка с Бойл — продължи тя.

Томас потри дланта си нагоре и надолу по ръката й и промърмори:

— Като се има предвид, че станахме свидетели на обезглавяването на Бойл, бих казал, че всички уговорки, които е направил, вероятно са анулирани.

Тя се сгуши в него, тялото й бе меко и топло срещу неговото, но гласът й беше груб.

— Да се надяваме, че никога повече няма да доведем Атрика от тази страна на портала.

Но те щяха. Може би не утре или вдругиден, но някой ден Дъскоф щяха да издърпат друг през портала.

— Нека забравим за всичко това за сега. Бъдещето ще се погрижи само за себе си. Нека живеем в настоящето. Или, още по-добре, нека говорим за бъдещето ни… заедно.

Тя се намръщи срещу лицето му.

— Няма да направиш нещо глупаво и да ме попиташ дали ще се омъжа за теб, нали?

— Искам да останеш, Изабел. Обичам те.

— Аз също те обичам, Томас, и единственото място, на което искам да бъда в този свят, е при теб. Знаеш, че щях да кажа „да“.

Удоволствие го загря от върха на пръстите на краката му до върха на главата му.

— В такъв случай, би ли…

— Да. — Тя го целуна. — Да, бих. Благодаря на Богинята, че най-накрая се появи, за да попиташ. Винаги съм искала да бъда кралица.

— Какво имаш предвид?

— Е, за всички стремежи и цели, ти си кралят на магьосничеството.

Той се усмихна.

— А ти определено си моята кралица.

Край