Аня Баст
Магьосническа кръв (27)

27

На печката, чайникът изсвири. Изабел го отмести и сипа запарената вода в чашата си за кафе, после се обърна и се опря на кухненския плот, за да отпие. Оставяйки мекия, ароматен, благоуханен лимонов чай да изпълни сетивата й, огледа развалината, която представляваше кухнята й.

Тези дни не прекарваше много време вкъщи. Всеки момент, когато бе будна, прекарваше в Сборището, с Мика, опитвайки се да се върне в ада. Заедно четяха всяка дума от текстовете напред и назад, намирайки и препращайки информацията, която намираха, за всичко, което можеха да открият за Юдай и демонската магия. Отчаяно търсеха някакъв начин да отворят портала, който не включваше хладнокръвно убийство на серия от магьосници.

Ровейки надлъж и нашир в не-магическите древни текстове, намериха изобилие от информация, за която не знаеха, че дори съществува. Но отне много време да разделят зърното от плявата. Тя беше започнала проучването си в деня, в който се беше върнала, и работеше всеки ден и всяка нощ след това, спейки средно по четири часа на нощ.

Изабел огледа кухнята отново, извивайки устната си към пълната с чинии мивка, кърпата за ръце, захвърлена върху плота, и боклука, който определено се нуждаеше от изхвърляне. Нищо нямаше значение, освен проучването й. Прибираше се у дома късно всяка нощ, правеше вечеря, може би малко чай, а след това си взимаше една оскъдна доза почивка.

Майка й се беше върнала от Калифорния, когато бе чула за Томас. Тя в действителност беше подкрепяща и неегоистична, което беше… странно, но добре дошло. Майка й беше наела служба за почистване да дойде на другата сутрин и Изабел не можеше да откаже. Беше добра идея, предвид обстоятелствата, и Изабел беше благодарна, че майка й правеше усилия за нея.

Изабел щеше да бъде на крак след няколко часа и обратно в Сборището, за да работи още при първите лъчи на зората на хоризонта. Джак и Ингрид продължиха да настояват просто да спи в Сборището, но тя не можеше да го направи… не още.

Имаше няколко следи, няколко начина, по които можеха да се върнат на Юдай, без да използват кървава магия. Проблемът беше, че имаше само един начин, осъществим за тези с не-демонска принадлежност, и беше повече от сложно. Все още проучваха някои стъпки от заклинанието. Веднъж установено, можеха да го направят изцяло, после щяха да стигнат до сложното изпитание на събиране на това, от което се нуждаят, за да го приготвят. Дори да проработеше, можеше да отнеме много време да се завърши.

Облегна се на плота, когато една печална вълна я заля. Тежестта й постоянно бе настанена в гърдите й. Заравянето в работа не й помагаше. Нищо не помагаше. Единственото нещо, което щеше да повдигне постоянната тежест в сърцето й и да изкорени буцата в гърлото й, беше завръщането на Томас.

И щеше да работи за целта си до деня, в който умре.

Телефонът звънна. Изабел остави чашата и се протегна да вземе безжичния телефон от плота за закуска.

— Ало?

Тишина.

— Ало?

Нищо.

Затвори и погледна телефона замислено. Нуждаеше се от инсталирана програма за разпознаване на номера, за да може да хваща шегаджията, който се опитва да я изкара от кожата й. Имаше обаждания като това всяка нощ, по едно и също време от последната седмица и тя се измори от тях.

В най-мрачните моменти си представяше, че беше Томас, опитващ се да се свърже с нея. После се отблъсваше от нестабилния ръб на предизвиканото от скръб умопомрачение и си напомняше, че връзката между измеренията не беше възможна.

Телефонът звънна отново, точно в ръката й, изумявайки я. Натисна копчето за вдигане.

— Слушай, хлапако…

— Изабел.

Познаваше този глас, този акцент. Шок препусна през тялото й като електрически заряд.

— Мислех, че си мъртъв.

Дълга пауза.

— Не. Обаче погледнах в очите на смъртта. — Нисък глас, примесен с въздишка. — Горе-долу по същия начин, както в онази лимузина с теб.

— Можеш да имаш предвид единствено, че си погледнал в очите на Бойл. Той те измъкна от Грибин, нали?

— Oui^[1] и възнамеряваше да ме убие. Вярвам, че беше леко увлечен по теб. Възнамеряваше да ме убие от твое име, Изабел.

— Защо, по дяволите, не го направи? — тя изръмжа в телефона. Това, че Стефан й бе звънял, докато Томас линееше в демонското измерение, убиваше част от нея.

Друга дълга пауза, която Изабел не хареса.

— Бяха направени алтернативни планове.

Всички мисли мигновено напуснаха съзнанието й. Това звучеше зловещо. Преглътна мъчително, част от перченето й се изпари.

— Е, тогава е дяволски добре, че Бойл е мъртъв.

— Да, жалко. — Изрече провлачено той.

Тя намери един дълъг, разхлабен кичур коса на тила си и го издърпа, докато излизаше от кухнята.

— Освен да споделиш с мен тези славни новини за твоето продължило съществуване в този свят, имаш ли друга причина, за да ми се обадиш тази вечер?

— Исках да ти кажа, че ти прощавам.

Тя спря за кратко и в действителност дърдореше за три секунди.

— П-прощаваш ми? Ти ми прощаваш? Ти…

— Миналата година загубих единствения баща, когото някога съм имал. Разбирах, че си загубила сестра си и реших да ти простя греха. Няма да търся възмездие.

— Добре. — Какво по дяволите? — Ух. Това е невероятно голямо нещо от твоя страна, Стефан. — Гласът й бе изпълнен със сарказъм.

— Това е първото и единствено безнаказано минаване от моя страна, което ще получиш.

— Уау. Едва удържам благодарността си. — Тя си пое дъх, овладявайки гнева си. — Знаеш, че ще продължим да те преследваме.

Можеше да чуе усмивката в гласа му, когато отговори.

— Можете да опитате, но станах предпазлив към красивите червенокоси напоследък. Няма да ме откриете лесно.

— Нищо стойностно не се постига лесно.

Щрак.

Изабел държеше безжичния телефон в ръката си и го гледаше, студен страх си проправи път нагоре по гръбначния й стълб. Стефан остана в този свят, докато Томас беше изхвърлен от него. Нямаше ли справедливост?

След един момент, тя върна слушалката и се обърна към плота. По дяволите. Чаят й беше студен. Вдигна чашата и я постави близо до мивката, опря се на плота и затвори очи. Богиньо, искаше Томас обратно. С всяка фибра в тялото си, с всеки дъх, който си поемаше.

Импулсивно сграбчи ключовете си и напусна апартамента, оставяйки вратата да се затвори с трясък зад нея.

Нямаше никакъв начин да спи тази нощ, а имаше купчина наполовина преведени текстове в Сборището, просто чакащи нея.

 

 

Клеър влезе в килията, оставяйки вратата отворена доколкото можеше, без да предизвиква съмнение, защото знаеше, че светлината правеше земния магьосник, Томас, доволен. По време на лошите дни, по време на дните, когато тялото му беше разтърсвано от треска, каза, че го кара да мисли за жена на име Изабел. Говореше за нея постоянно, когато бълнуваше.

Сега бълнуването беше преминало. Нямаше повече никакви лоши дни. Не и истински.

Вратата се затвори със силен, рязък удар и тъмнината се затвори около нея стегнато като юмрук. Вода капеше в далечния ъгъл на малката, влажна килия. Това кап, кап, кап най-вероятно подлудяваше затворниците.

Мъжът, първият аеамон, когото Клеър беше видяла от смъртта на майка си, коленичил на пода, ръцете му приковани от двете му страни от тежки вериги, вериги, които били устойчиви на неговата магия. Неговото мощно тяло беше заставено да се подчини толкова много, колкото Итрай можеха да подчинят магьосник като този.

Бяха отрязали косата му, защото Итрай знаеха, че съдържа сила. Неговата някога дълга, красива коса, сега стърчеше нагоре в неравни кичури. Но бяха оставили татуировката. Беше си помислила, че можеха да я изрежат от гърба му, но тях не ги безпокоеше. Единствената причина за това беше, че го подценяваха, него и магията му.

Точно както нея винаги я бяха подценявали.

Това беше его. Дааемонът се мислеше за по-висш във всяко отношение от аеамона. Това, което дааемоните не разбираха, беше, че заклинанието, което беше предназначено да позволява раждането на магьосници толкова отдавна, е било създадено на Юдай и е свързало аемоните завинаги с тази земя. Магьосниците бяха повече в тон със собствената планета на дааемоните, отколкото бяха самите те.

Томас вдигна очи и раздвижи ръцете си, мускулите му се огънаха. Брада засенчваше лицето му, но Клеър знаеше, че той беше красив под космите. Силна брадичка, черни очи, които притежаваха топлина и едва сдържан гняв, пълни устни, които изглеждаха направени за пътуване по женската кожа. Тя му откликна така, както жена откликва на мъж. Беше безсилна. Той беше първият приемлив мъж, когото някога беше срещала. Приемлив, но пленник.

Егоистично, тя искаше да го задържи, да го съблазни. Искаше нещо тук, някой, който да бъде изцяло неин. Но този мъж не я виждаше, не и по начина, по който би я видял. Цялото му сърце и съзнание бяха съсредоточени върху Изабел.

И Клеър щеше да направи всичко, което можеше, за да го види да се връща обратно при нея.

Тя беше изпратена да склони Томас и да действа като преводач, защото тя беше единственият човек освен Ру, който говореше езика му. Скоро дааемоните щяха да осъзнаят каква грешка бяха направили.

— Клеър — поздрави той, гласът му беше силен и сигурен. Добре. Когато тя беше изпратена при него за първи път, той беше болен и разбит.

Тя кимна, приближавайки се до него и оставяйки тежестта си на пода — ведро с гореща, сапунена вода и парцал. Тайно от хората й, тя също носеше бръснач, пакет с храна и лекарство увито в малко парче плат, дори антибактериален лосион за устата му.

Клеър беше инструктирана да се грижи за Томас, да го държи жив — едва жив — така че въпросите и побоя, на които го подлагаха през деня да не го убият. Тя беше свършила своята работа.

Добре.

Много по-добре отколкото Итрай някога са възнамерявали.

Магията му беше жестока и силна, по-жестока и по-силна тук на Юдай, отколкото на Земята, защото родината му го подхранваше. Дааемоните искаха Томас достатъчно слаб, че да не може да използва силата си. Тя го искаше достатъчно силен, за да избяга от тук. И тази вечер тя имаше всичко подходящо.

Итрай мислеха, че тя е под тяхна власт. Беше време да им покаже, колко бяха сгрешили.

Усмихвайки се на себе си, тя топна парцала във водата и го сложи върху кожата му. Внимателно почисти мръсотията и засъхналата кръв от тялото му. Правеше това всяка нощ, изтривайки доказателствата от побоя, който бе получил и се грижеше за раните му. Тя не бързаше, наслаждаваше се на твърдия сатен изпънат по тялото му и начина, по който кожата му трепваше при докосването й. Несъмнено, той си фантазираше, че беше неговата любима, която го милваше. Клеър не я беше грижа, докато тя беше единствената, чиито ръце бяха върху него.

Изабел можеше да го има утре. Дотогава, той беше неин.

Тази вечер, тя не говори. Обикновено, с меки, тихи шепоти, го учеше на начини, по които да използва магията си срещу похитителите си. Клеър беше научила много за двадесет и петте години, през които беше впримчена на тази скала. Беше научила далеч повече, отколкото Ру съзнаваше.

Когато взе бръснача и го докосна до лицето му, той се отдръпна рязко от нея.

— Никога преди не си ме бръснала — изрече с груб глас.

Тя се усмихна и лицето я заболя от това. Клеър не можеше да си спомни последния път, когато беше движила устните си по този начин.

— За Изабел — убеди го тя. — Не искаш да отидеш при нея, приличайки на… какво е това същество? Трудно мога да си спомня… Йети?

Той преглътна трудно.

— Време ли е? — Звучеше като прегладнял мъж, на който му предлагаха три блюда.

Усмивката й се забави в отговор, просто да обуздае желанието в гласа му. Плъзна бръснача по лицето му, избавяйки го от три седмичната брада.

— Магията ти е свита дълбоко в теб сега, тренирана от мен и готова да нанесе удар. Вярвам, че си готов. Преструваше ли се на слаб и омаломощен пред Ру и другите?

Той кимна.

— Прави ли си вълшебството, с което те подхранвах, за да те накарам да изглеждаш мръсен и наранен?

— Да.

Тя се усмихна. Усещането да се усмихва беше хубаво, щом веднъж мускулите й свикнаха.

— Добре.

След като го нахрани с плоския хляб и месото, което беше натъпкала в джобовете си, го остави да си измие устата и давайки финалната доза от мощното лекарство, което беше крала редовно от докторите, Клеър се изправи и се отдалечи от него.

— Покажи — заповяда тя.

Магията накара кожата на тила й да настръхне. Собствената й земна магия отговори на отприщването му с ниско мъркане в центъра на гърдите й. Затвори очи и въздъхна. Около нея цялата килия пулсираше, дишаше като живо същество за момент. Стените се разширяваха навън и после навътре. Таванът се напука. Прах и камък заваляха и подът под краката й затрополи.

Клеър отвори очи, треперейки леко пред демонстрирането на силата.

— Да, готов си да се заемеш с дааемоните.

Дори на мъждивата светлина на стаичката, изражението му се стегна и очите му грейнаха с нетърпелива заплаха. Тя беше подхранвала заклинанията му през последните три седмици толкова много, че той трябваше да има достатъчно трикове в ръкава си, за да стигне от килията си до вратата. Всичко беше готово.

Когато Ру я направи отговорна за поддържането на Томас жив, беше отговорила с прилично сведени очи… но в съзнанието си беше започнала да планира това.

Никога не я бяха пречупили, копелета.

Отприщи магията си, извличайки я направо от Юдай, и веригите, които го опасваха, изщракаха. Томас не можеше да докосне тези вериги… но тя можеше.

Томас изпъна дългото си, широко тяло, точно когато охраната отвори вратата. Показването на магията му нямаше да остане незабелязано. Двамата тромави дааемони спряха внезапно до вътрешната страна на вратата и Томас удари като светкавица, увеличи мощта си и я насочи към тях. Пулсираше по кожата й, опознавайки място, което не можеше да си спомни, но й липсваше с цялото й сърце, вкус на дом, и после охраната беше повалена. Бяха мъртви, Клеър не се съмняваше.

Без да губят време, те прескочиха телата им и изтичаха надолу по коридора на затвора, преди още охранители да са пристигнали.

Накрая, завиха зад ъгъла и затичаха право към цяла група дааемони.