Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Магьосници на елементите (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Witch Blood, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 21 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Silverkata (2019)

Издание:

Автор: Аня Баст

Заглавие: Магьосническа кръв

Преводач: Ashlie; Zaharka; kaley; renesme_cullen

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Zaharka

Коректор: Nev

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10764

История

  1. — Добавяне

16

Томас наблюдаваше как Изабел преглежда архивите за четирите жертви на демона, косата й бе като ягодово-руса завеса около наведената й глава и езикът й се подаваше леко между зъбите й, докато тя се концентрираше. Досега се бе държала делово за цялото нещо, дори имайки предвид, че архивите за сестра й бяха в същата купчина, която проучваше.

Той и Изабел бяха прекарали цялата сутрин заедно с Мика, проучвайки всяка частица информация, която имаха в множеството документи за четирите жертви. За щастие всички жертви имаха подробни досиета в Сборището. В противен случай никакъв анализ не би бил възможен.

Мика бе въвел данните в софтуерната програма, която развиваше, за да търси модели, но анализът щеше да отнеме известно време. Суетеше се около числата и трябваше да пипва тук-там наскоро създадения софтуер, за да прекара информацията през различни серии от алгоритми или за каквото там си дрънкаше. Братовчед му се бе хвърлил с душа и сърце в проекта.

Някой почука на вратата. Томас извика да влезе и Адам пъхна глава вътре.

— Няма да повярвате на това. — Погледът му се прехвърли на Изабел.

Тя погледна към Адам и се намръщи.

— Какво?

Мика не отразяваше нищо и никой, освен клавиатурата и примигващия компютърен екран пред него. Не спря да пише.

— Майка ти се казва Каталина, нали? — попита Адам.

Намръщването й се задълбочи.

— Да… защо?

— Тя е тук.

Изабел премигна веднъж и замръзна на мястото си.

— В Сборището?

— Да. Пита за теб.

— Страхотно. Точно когато мислиш, че нещата няма как да станат по-зле, Каталина се появява. — Тя отблъсна стола си от бюрото, изправи се и въздъхна тежко. — Къде е тя?

— Настанихме я в гостната на втория етаж.

— Благодаря, Адам.

— Тя е, ъ, интересна.

— Интересна, да. Това е една дума от около пет хиляди, с които можеш да опишеш майка ми. Всичките са лоши.

— Ще дойда с теб — намеси се Томас.

Тя му хвърли поглед.

— Моля. Може да бъдеш рефер в борбата, ако ме вбеси.

— Разбира се.

Те излязоха през вратата, оставяйки Мика дълбоко заровен в анализа си. Доколкото Томас познаваше братовчед си, той щеше да остане буден цяла нощ, работейки с числа и пренареждайки входящата информация. Вероятно дори нямаше да забележи, че са си тръгнали през следващия час.

Адам прекоси фоайето и отвори входната врата.

— До после. Излизам да се видя с Ейми.

— Ейми! Какво стана с Елизабет? — Тя махна с ръка, пресичайки отговора на Адам. — Както и да е. Не искам да знам.

Адам само се ухили, поклати глава и затвори вратата зад себе си.

— О, Богиньо, не искам да правя това — промърмори тя, докато изкачваха стълбите към втория етаж. — Какво, по дяволите, прави тук?

Томас остави ръката си да се плъзне по парапета.

— Може би е тук заради теб.

Изабел изсумтя.

— Това е оптимистично. Явно никога не си срещал майка ми.

Прекосиха коридора към стаята, която използваха да приемат гостуващи магьосници от други Сборища или членове на Съвета. Тя постоя за момент пред вратата, сякаш събираше сили, след това влезе в стаята, а Томас я последва.

Слаба, лъскава блондинка с изпънат гръб сякаш е глътнала бастун се изправи от канапето във винен цвят, където бе стояла. Тя се обърна към тях, погледът й премина от него и се фиксира върху дъщеря й. Разбиране се появи върху поразително красивото й лице за момент преди надменната гордост да вземе връх.

Беше срещал Каталина Новак веднъж преди години, на вечеря в Сборището. Тя все още изглеждаше същата, висока метър и седемдесет жена, която би изглеждала на годините си, ако не беше чудото на модерната пластична хирургия. Каталина бе изхарчила доста и за това. Минаваше за четиридесетгодишна, докато досиетата й я определяха по-скоро около петдесет и пет. Боядисана в скъпо меднорусо коса висеше към раменете й, обрамчвайки лице с едва забележими бръчици. Беше лице, по което повечето мъже биха си паднали. Беше лице, по което много мъже си бяха падали. Каталина Новак бе натрупала състояние, примамвайки богати мъже. Два пъти е била вдовица на богати, възрастни мъже и се е развеждала веднъж с петролен магнат, който е трябвало да настоява за предбрачен договор.

Шокира го да види очите на Изабел да гледат от това лице с издути от колаген устни и изкуствено изваяни вежди.

Бяха ли очите на Каталина единственото оригинално нещо, останало от първоначалния й вид?

— Майко. — Гласът на Изабел би могъл да замрази топките на снежен човек.

— Изабел. — Тя направи крачка напред и спря близо до ръба на стъклена масичка за кафе. — Дойдох веднага щом разбрах.

— Пропусна погребението й.

Каталина отправи поглед към пода.

— Мъж на име Мика ме издири в Рим и ми изпрати съобщение. Дойдох възможно най-бързо.

Изабел стисна устни.

— Радвам се, че някой е успял да те открие. Нямах представа от къде да почна търсенето. Оставих съобщения при всички мъже, с които успях да си спомня, че си имала… нещо общо.

— Съжалявам, че не дойдох по-рано. — Каталина вдигна очи към Изабел, но изглежда бе неспособна да задържи погледа й.

— Така ли? Наистина ли, майко? Не само пропусна погребението й, ти пропусна целия й живот. Изненадана съм, че дори си направи труда да дойдеш.

— Толкова лошо мнение ли имаш за мен?

Изабел го обмисли за момент.

— Да.

Тя се обърна и дари Томас със смразяващ поглед.

— Господин Монахан, моля да извините дъщеря ми и опакото й държание. Това е стар проблем помежду ни. Мрази ме, защото не бях обичайната перфектна майка. Дадох й всичко, от което имаше нужда, но…

Изабел изсумтя.

Каталина върна смразяващия си поглед обратно върху дъщеря си.

— Всичко, от което имаше нужда, и въпреки това…

Томас се намеси, макар да знаеше, че не трябва.

— Може би децата се нуждаят от нещо повече от материални неща, Каталина. Може би понякога се нуждаят от родител, понякога се нуждаят от привързаност и обич. — Не беше негова работа, но беше твърде загрижен за Изабел, за да си държи устата затворена.

Погледът на Изабел се стрелна към лицето му и се задържа там за момент. След това го дари с усмивка, която накара сърцето му едновременно да се свие и стопли.

Каталина пребледня и отмести поглед. Вероятно не й харесваше да бъде упреквана от главата на Сборището. Каталина бе невероятно класосъзнателен тип личност, а той представляваше самата глава на класата.

— Защо дойде, майко? — попита Изабел.

Каталина най-сетне вдигна поглед към лицето на Изабел.

— Дойдох да те видя, Изабел. Исках да видя дали се държиш.

Изабел направи крачка към майка си и спря.

— Сериозно? — Надежда и предпазливост се съдържаха в тази единствена дума.

— Недей да звучиш толкова изненадана. Знаеш, че ме е грижа за теб. — Думите звучаха искрено, но бяха произнесени непохватно.

Томас наблюдава как Изабел смени позата си и се намръщи, несигурна как да реагира на признанието на майка си.

— Знам, че направих грешки, Изабел. — Каталина направи няколко крачки към дъщеря си. — Може би правех само грешки. Една от причините, заради които дойдох, е да видя дали има начин да оправим нещата помежду ни.

Изабел поклати глава.

— Мисля, че получавам главоболие. Да не би адът да е замръзнал?

— Изабел… — поде Каталина.

Тя вдигна ръка.

— Можем да се заемем с всичко това след минутка. Каква е другата причина, заради която дойде?

— Да видя дали има нещо, което се предполага, че трябва да направя след смъртта на Анджела. — Възрастната жена отмести поглед.

— Не знам за какво говориш. Погребението беше преди месеци. Анджела, това, което остана от нея, е в земята. Срещнах се с адвоката и всичките й дела са уредени.

Каталина вдигна поглед от обувките си.

Изабел рязко си пое въздух.

— О. Тук си заради завещанието, нали? — Тя кимна. — Естествено, че си тук заради това. Толкова съм глупава.

Каталина вирна брадичка.

— Това не е главната причина за идването ми. Исках да те видя, да видя как се справяш с всичко. Дойдох заради теб, Изабел.

Още преди Каталина да довърши последното си изречение, Изабел се обърна и обви ръце около гърдите си.

— Завещанието бе прочетено, майко. Не си спомената вътре. Няма нищо за теб.

Каталина поклати глава.

— Това е невъзможно. Анджела имаше бижута, диаманти. Веднъж каза, че ако тя…

Изабел се нахвърли срещу Каталина.

— За теб няма нищо в завещанието на Анджела. Тя остави всичко на мен, дори диамантените бижута. Не нося бижута, така че планирам да ги дам всичките за благотворителност. Виждаш ли, майко, изминала си целия този път за нищо.

— Изабел, ще задържиш тези диаманти в семейството! Чу ли ме? Няма да ти позволя да дадеш тези Хенри Уинстън за благотворителност!

— Какво семейство, майко? Това, което имаме, не е семейство! Дори не използвай тази дума, когато говориш за отношенията ни. — Тя присви очи. — И не ми казвай нито дума повече за тези диаманти. — Изабел се завъртя, напусна стаята и трясна вратата зад себе си.

Каталина остана замръзнала на място, втренчена във вратата.

— Дъщеря ми винаги е била буйна, господин Монахан. Винаги е била… избухлива.

На Томас му отне момент, за да отговори.

— Харесвам я точно такава.

— Не мина толкова добре, колкото се надявах. Не знам какво не ми е наред. — Перфектното лице на Каталина се сбръчка за момент, преди да възвърне хладнокръвието си. — Искам да имаме взаимоотношения. Обичам я, знаеш.

— Това не е нещо, което да ми казваш, Каталина.

Тя обърна погледа си към него и той още веднъж остана шокиран от очите на Изабел, взиращи се от лицето й.

— С нея си по романтичен начин, нали?

— Да.

— Знаеш, че няма да остане с теб. Тя никога не остава. Изабел прилича на мен по това. Тя е пътешественичка. Изабел може и да ме мрази, но в това отношение си приличаме. Дори когато беше дете й харесваше, когато ги местех между настойници и държави.

— Толкова ли си сигурна за това?

Тя облиза устни и отмести поглед.

— Не бях създадена за майчинство.

— Тогава защо си имала деца?

Тя сви рамене.

— Така се случи. Знаеш ли, че Анджела има… — тя преглътна с усилие — … имаше различен баща от този на Изабел?

— Да, предполагах.

— И двата пъти беше случайно. Никога не съм имала намерение да имам деца. Вероятно щеше да е по-добре, ако нямах.

— Напълно не съм съгласен. Светът щеше да страда от липсата на Изабел и Анджела.

Усмивка трепна на устните й.

— Без моя помощ и двете се справиха добре. Особено Анджела. Все още не знам как се случи. Трябва да е било от гена на баща й. Изабел е…

— Идеална. Изабел е идеална всякак.

Каталина наклони безупречното си лице към него. Уязвимост превзе изражението й за момент.

— Още ли има клаустрофобия?

Вина изпълни стомаха му като олово. Когато Изабел разкри страха си от затворени помещения, след като той я бе затворил в такова, той се бе почувствал толкова зле, че щеше да стори всичко, за да й се реваншира.

— Да.

— Има този страх заради мен, защото я оставих с някой, който ги малтретираше.

— Какво? — Гняв се разпали. — Малтретирал ги е? За какво говориш?

Тя се извърна от него, показвайки му изпънатия си гръб, и отстъпи с няколко крачки.

— Веднъж или дваж прекарваха време с хора, с които не трябваше. — Тя сви рамо. — Може би по-често от това. Изабел бе буйна, винаги непослушна. Веднъж, когато бе на шест, един от настойниците й я заключи в килер за четири дни. Без храна, без вода, без светлина. Свърши в болницата, щеше да умре от дехидратация, ако Анджела не бе изливала вода в пролуката под вратата. Затова Изабел има клаустрофобия. Имаше и повтарящи се кошмари.

Четири дни. Била е само на шест годинки.

Гневът, разгорял се в кръвта му, започна да ври. Направи крачка към жената пред себе си и стисна юмруци толкова силно, че вероятно си разкървави дланите с нокти.

— Защо ми казваш това?

Тя се обърна към него със скръб в очите си.

— Защото някой, който е загрижен за Изабел, трябва да знае.

Томас затвори очи, за да не трябва да гледа жената, която бе причинила толкова болка на Изабел.

— Ще те помоля да си тръгнеш, Каталина. — Думите излязоха по-твърдо, отколкото възнамеряваше.

— Да, време е. С удоволствие ще го направя, след като се провалих така с Изабел. — Тя направи пауза. — Къде е погребана Анджела? — Думите излязоха едва прошепнати.

— Гробището „Гроувленд“.

— Благодаря.

Томас се заслуша в тракането на обувките на Каталина по пода и лекото затваряне на вратата зад нея. Той постоя известно време така, объркан.

Каталина обичаше Изабел, макар и по озадачаващ начин, който той не можеше да разбере. Каталина беше твърде егоистична и егоцентрична, за да бъде свястна майка, въпреки че го знаеше и се чувстваше виновна за това. Беше ясно, че съжалява за начина, по който е позволила да бъдат отгледани дъщерите й и за това, което им се бе случило под чужди грижи…

Един от настойниците бе заключил Изабел в килер за четири дни.

Томас се опита да открие в сърцето си някакво състрадание към Каталина, някакъв начин да оправи връзката с оцелялата й дъщеря, който тя бе твърде нескопосана да открие сама… и да постигне. Точно сега изпитваше само суха ярост към Каталина. Може би по-късно щеше да изпита нещо различно.

В момента Томас искаше само Изабел да бъде в ръцете му. Искаше само невъзможното — да върне времето назад и да отстрани болката й, да й даде детство като това, което той бе имал. Такова, в което тя да е в безопасност, обичана и закриляна.

Той се обърна на пета, търсейки вратата и жената, в която се бе влюбил.

 

 

Изабел стоеше на един от многото мостове в оранжерията на Сборището, наблюдавайки как градинарите се грижат за растенията и цветята, които растяха в изобилие. Това бе първото място, за което си помисли, когато остави майка си, тихо, спокойно място, където да бъде насаме с мислите си.

И тук имаше вода. Звукът от малкото поточе, бълбукащо весело под моста, на който стоеше, я успокояваше. Тя се концентрира върху течението, потока на водата около скали и по камъчета, заливани от езерцето, в което плуваха. Изабел свърза съзнанието си с него за момент и цялото й останало напрежение се оттече.

Водата минаваше по пътя с най-малко съпротива.

За част от секундата, когато за пръв път видя Каталина, тя сериозно се зачуди дали майка й не е дошла, защото скърби за Анджела. Вероятно майка й бе пътувала до Чикаго, защото я бе грижа, че една от дъщерите й е починала. Може би дори Каталина бе дошла заради останалата й дъщеря, Изабел. Малкото момиченце в нея, което все още копнееше за обичта на майка си, бе изпитало прилив на сдържано щастие. Този единствен миг на надежда правеше осъзнаването, че Каталина бе дошла само заради завещанието, толкова по-съкрушително.

Изабел затвори очи. Не можеше да отрече, че има част от нея, която все още копнее майка й да бъде майка. Очевидно това никога нямаше да се случи. Трябваше да спре да мечтае за това.

Изабел усети Томас зад себе си много преди да чуе стъпките му по моста или да почувства широката му, топла ръка на рамото си. Тя затвори очи и въздъхна. Как бе възможно присъствието му да прави всичко да изглежда по-добре?

Тя не бе някоя глупава жена, чиито проблеми се разрешаваха от мъжко докосване, но може би за това всички говореха, пееха и пишеха книги — любов? Най-малката вероятност бе това да е магията на близки взаимоотношения.

Томас масажира раменете й, силните му пръсти търсеха и отпускаха всички възли и напрежение, които имаше. Изабел отвори очи и остави усмивка да заиграе на устните й. Каквото и да беше, беше хубаво.

Той се приведе и прошепна в ухото й:

— Добре ли си?

Тя поклати глава.

— Не съвсем, но сега съм по-добре.

— Майка ти е очарователна. Мисля, че някой психиатър би си прекарал добре с нея.

Тя изсумтя.

— Тя не е наистина моя майка. Тя просто е жената, която ме е родила. — Въпреки това Изабел не искаше да вярва в това. Усещаше думите твърде груби в устата си.

Томас я придърпа назад към себе си и я обви с ръце. Тя се намести срещу гърдите му, вдишвайки аромата му и наслаждавайки се на топлината на тялото му.

— Мисля, че Каталина започва да разбира какво е пропуснала от теб и Анджела.

Сълзи опариха очите й.

— Мислиш ли, че е способна на това? Наистина?

Томас замълча за дълго.

— Да.

Ридание от скръб заклокочи някъде дълбоко в нея, като торбичка с тъга, която е била съхранявана дълбоко в душата й и изведнъж е била отворена.

— Липсва ми сестра ми, Томас.

Не бе плакала нито веднъж, след като бе открила Анджела, не и наистина, но сега изглежда всички сълзи, които бе събирала, се изляха като порой.

Томас я смъкна долу на моста и седна, държейки я в скута си, и го остави да се случва. Издаваше й нежни звуци и прокарваше пръсти през косата й, изглежда разбирайки добре, колкото нея самата, че тя има нужда от това отпускане.

Спомени заляха ума й. Как играят на джакове[1] с Анджела на предните стъпала от червеникавокафяв пясъчник във временното им жилище в Чикаго. Как тичат надолу към езерото във Франция, където гледаха как другите деца си правят състезание с играчки лодки. Изабел си спомни първата си среща и как по-голямата й сестра й бе дала малко съвети, базирани на собствения й опит. Бе й помогнала да оправи косата си и после стоя с нея, когато се прибра плачейки, понеже момчето не се бе оказало такова, каквото се бе надявала.

Боже и Богиньо, Анджела й липсваше.

Изабел плака докато очите й не пресъхнаха, грима й го нямаше, носът й течеше и главата й туптеше. Въпреки всичко това, накрая се чувстваше по-добре от много време насам. Чувстваше се изпразнена от тежестта, която носеше от смъртта на сестра си.

Когато следобедът премина в здрач и малките светлини, осветяващи алеите в оранжерията, постепенно станаха по-ярки, Изабел отпусна глава върху рамото на Томас и въздъхна.

— Унищожих ризата ти. Спиралата ми е размазана навсякъде по нея.

— И без друго не я харесвах. — Тихият му глас избуботи през нея, едновременно груб и копринен.

Изведнъж на Изабел й се прииска да е в леглото с него, мечтаеше за плъзгането на кожата му по нейната, на устните му върху устата й и цялата тази прекрасна коса да преминава по тялото й.

Но трябваше да почака. Здрачът бе паднал и имаха демон за залавяне.

— Наистина ли мислиш, че е възможно майка ми да съжалява?

Той помилва косата й.

— Вярвам, че сега съжалява, Изабел. Просто няма никаква представа как да компенсира.

— А може би е твърде късно.

— Да, а може би е твърде късно. Трябва заедно да минете през това. — Той направи пауза. — Тя спомена, че понякога е оставяла теб и сестра ти при хора, които не са се отнасяли добре с вас. Това вярно ли е?

Изабел застина до него.

— Не се случваше толкова често. Беше два пъти… Никой от тях не беше за особено дълго. Но веднъж плати на онази жена, Мари, да ни гледа за известно време. Живееше в Марсилия. Както и да е, бях малко дете, винаги се забърквах в неприятности. Шамарите никога не са ме притеснявали като метод за дисциплина. Затова един ден… вече дори не помня какво направих… на Мари й омръзна от мен и ме заключи в килера. — Тя преглътна с усилие, все още бе способна да почувства натиска на тъмнината като физическо присъствие и пресъхването на гърлото й от липсата на вода. — И останах там четири дни.

Томас затегна ръцете си около нея.

— Анджела опитваше и опитваше да го отвори, но не успяваше. Остана с мен през цялото време, опитваше се да набута храна и вода през малката цепнатина под вратата.

— Каталина каза, че заради това имаш клаустрофобия и си имала повтарящи се кошмари.

— Да, вярно е.

— Какво направи майка ти, когато разбра какво се е случило?

Тя сви рамене.

— Премести ни другаде. Този път отидохме да живеем при нея и тръпката за месеца, Фредерик, в Швейцария за известно време. — Тя въздъхна. — Както и да е, това е стара история. Не можеш да промениш миналото. Вече рядко имам кошмари и клаустрофобията е много по-добре, отколкото беше някога.

Изабел вдигна глава, знаейки, че вероятно изглежда ужасно — без грим, със следи от сълзи по лицето — и бе щастлива заради слабата светлина в оранжерията, макар че се чувстваше удобно с Томас, дори и да не приличаше на нищо.

— Е, кога тръгваме?

— Да тръгваме?

Тя избърса бузите си.

— Кога отиваме да правим обиколките за Бойл?

Лицето му се стегна.

— Не искам да отиваш тази вечер.

Мамка му. Съсипвайки доброто настроение, Изабел се оттласна от него и се изправи.

— Наистина не ми пука какво искаш, Томас.

Томас се изправи.

— Отивам с Адам и Мика. Искам да останеш тук с Джак Макалистър. Инструктиран е да те пази от Бойл, ако отново се появи тук.

Изабел се вгледа в него за момент, стиснала зъби. Трябваше насила да изкара думите през сключената си челюст.

— Мога да се грижа за себе си. Просто защото ме чукаш, не ти дава правото да ми казваш какво да правя. — Тя се обърна на пета и се отдалечи.

Направи пет крачки, преди заповедният му глас да изпълни въздуха.

— Като глава на Сборището, на което си подчинена в момента, ти нареждам да останеш тази нощ. Това няма нищо общо с факта, че те чукам.

— Глупости, Томас.

Изабел призова магията си, усещайки я да пърха живо в центъра на гърдите си и да се разпростира надолу по ръцете й. Протегна се към близкия поток и манипулира молекулите да изпълнят заповедта й. Плясък и серия ругатни достигнаха до ушите й. Изабел дори не спря.

Бележки

[1] Детска игра с топче и метални пластини.