Уилям Ландей
Да защитаваш Джейкъб (4)

4. Забълбукване

Съдебната палата на окръг Мидълсекс, където се помещаваше и районната прокуратура, беше невероятно грозно здание. Цялата фасада на тази кула на шестнайсет стажа, построена през 60-те години, се състоеше от бетон, излят в разновидности на правоъгълници — плоскости, решетки като кори за яйца, прозорци като тесни бойници на крепост. Изглеждаше, че архитектът просто си е забранил всякакви извивки и по-топли материали в усилието да направи това творение колкото може по-мрачно. А вътре не беше по-различно — задушно, пожълтяло, мърляво. Повечето кабинети нямаха прозорци, потънали в плътната форма на сградата. Съдебните зали в модернистки стил също бяха лишени от прозорци. Този архитектурен подход има своето обяснение — да се засили впечатлението за камера, изолирана от външния свят, за театрална сцена на величавото вечно шествие на закона. Но тук не бе имало смисъл да търсят нарочно това въздействие — човек можеше да прекара дни наред вътре, без да зърне слънцето или поне небето. Имаше и нещо по-лошо — знаеше се, че тази сграда разболява. Асансьорните шахти бяха облицовани с азбест и при всяко тракащо отваряне на вратата, зданието бълваше във въздуха облак от отровни частици. Неизбежно беше да опразнят сградата рано или късно. Но засега юристите и детективите, които работеха тук, не обръщаха особено внимание на всичко това. Истинската работа на местната власт често се върши тъкмо в такива неугледни места. След известно време вече не забелязваш обстановката.

В повечето дни сядах зад бюрото още в седем и половина или осем часа, преди телефоните да зазвънят трескаво, преди първото съвещание в девет и половина. Но покрай подновяването на занятията в училището на Джейкъб се добрах до прокуратурата чак в девет. Нямах търпение да видя материалите по случая с Рифкин, затова веднага затворих вратата на кабинета си и подредих на бюрото снимките от местопрестъплението. Подпрях крак на отвореното чекмедже и се облегнах на стола.

Ламинираният плот с дървесни шарки започваше да се олющва по ръбовете на бюрото. Поддавах се на нервния тик да човъркам ъглите, без да се усещам, да чопля ламината като коричка на рана. Понякога се изненадвах от ритмичното пляскане, когато повдигах краищата и ги пусках. Свързвах този звук с потъването в размисъл. Сигурен съм, че онази сутрин ламинатът цъкаше като бомба със закъснител.

Това разследване ми се струваше някак сбъркано. Странно. Твърде тихо, дори след дългите пет дни ровене в случая. Може и да е клише, но си остава вярно — в повечето случаи пробивът се случва рано, в първите трескави часове и дни след убийството, когато всичко е шумно, има улики, догадки, идеи, очевидци, обвинения, тоест възможности. В други случаи е нужно малко повече време да вникнеш в тях, да откриеш верния сигнал в шумната среда, истинската история сред множеството правдоподобни. Съвсем малко случаи обаче така и остават неразкрити. Сигналът просто не се появява в шума. Има всякакви възможности, до една правдоподобни, но нито една не се потвърждава и така случаят приключва. Шумът обаче изобилства всеки път. Винаги има заподозрени, теории, предположения, с които да се захванеш. Но не и при убийството на Рифкин. Пет дни тишина. Някой бе надупчил три пъти момчето в гърдите, без да остави нищо, което да подсказва кой или защо.

Мъчителното безпокойство, което това причиняваше и на мен, и на детективите, работещи по случая, дори на града, вече започваше да изопва нервите. Чувствах се, сякаш някой ме разиграва. Пазеха някаква тайна от мен. Джейкъб и приятелите му си имат жаргонна дума за това усещане — „забълбукване“. Означава да тормозиш някого, като го подвеждаш в грешна посока, най-често чрез укриване на особено важен факт. Момиче се преструва на момче — това е забълбукване. Едва в края на филма се разкрива съществен факт, който променя или обяснява всичко до този момент — например в „Шесто чувство“ или „Обичайните заподозрени“. Джейк ги нарича „забълбукващи“ филми. И случаят Рифкин започваше да изглежда като забълбукване. Можех да си обясня пълната мъртвешка тишина в дните след убийството само с това, че някой нарочно е нагласил всичко. Някой наоколо наблюдаваше, наслаждаваше се на нашата безпомощност и глупост. При разследване на тежко престъпление детективът често изпада в праведна омраза към престъпника, преди изобщо да има представа кой може да е той. Аз обикновено не стигам до такава крайност, но този наистина започваше да ме изнервя. Да, не само защото бе убил, но и защото се бъзикаше с нас. Защото отказваше да се предаде. Защото владееше положението.

На снимките от местопрестъплението се виждаше трупът върху кафявите листа — превит, с лице към небето и отворени очи. Самите изображения не бяха прекалено зловещи — момче лежи върху листа. След толкова години работа вече дори многото кръв не ме стряскаше. Подобно на много други хора, които се срещат отблизо с насилието, се научих да сдържам чувствата си. Никога твърде високо, никога твърде ниско. Още от малък винаги се стараех да е така. Чувството за самоконтрол ми харесваше.

Бенджамин Рифкин беше на четиринайсет години, осмокласник в училището „Маккормик“. Джейкъб беше негов съученик, но почти не го познаваше. Каза ми, че Бен се славел в училището като „мърда“ — макар и умен, не си давал зор с уроците и никога не участвал в групите за напреднали, които запълваха толкова много от времето на моя син. Красиво момче. Често оформял косата си с гел във вдигнат перчем отпред. Според Джейкъб момичетата го харесвали. Бен обичал спорта и бил сравнително добър атлет, но предпочитал скейтборда и ските пред отборните спортове.

— Не движех с неговата компания — каза синът ми. — Правеха се на много готини. — И добави с типична пубертетска хапливост: — Сега всички се прехласват по него, а преди май никой не го и забелязваше.

Трупът бе открит на 12 април 2007 г. в парка „Колд Спринг“ — почти триста декара борова гора, опираща в територията на училището. В парка се кръстосваха пътеки за бягане, чиито разклонения водеха до главната алея по периферията му. Познавах много добре района, защото през повечето дни тук правех сутрешния си крос. До една от тези пътеки тялото на Бен било захвърлено по лице в малка падинка. Плъзнало се и спряло в подножието на дърво. Жена на име Пола Джането забелязала трупа, докато бягала по пътеката. Времето се знаеше съвсем точно — тя спряла спортния си хронометър, щом отишла да види какво става, в 9:07 часа. По-малко от час след като момчето излязло от дома си за училище. Не се виждала кръв. Тялото лежало с главата надолу по склона, с изпънати напред ръце и събрани крака, досущ като при изящен скок във вода. Джането казала, че момчето не изглеждало мъртво, затова го обърнала по гръб да провери какво му е. „Помислих, че му е прилошало, може би е припаднал или нещо подобно. Изобщо не очаквах…“ По-късно съдебният лекар отбеляза, че положението на тялото на склона може да е причинило неестественото зачервяване на лицето, тъй като кръвта се е стекла към главата. Когато обърнала момчето по гръб, жената открила, че тениската му е подгизнала от кръв. Олюляла се назад и паднала, после изпълзяла нагоре два-три метра на длани и колене, станала и хукнала. Затова положението на трупа на снимките — извит и с лицето нагоре — не отговаряше на позата, в която е бил намерен.

Момчето беше намушкано три пъти в гърдите. Първият удар пронизал сърцето и сам по себе си щял да бъде смъртоносен. Ножът беше забит по права линия и измъкнат по същия начин — раз-два-три, подобно на щик. Оръжието е имало назъбено острие, което личеше по разръфания плат около всяка от раните. Ъгълът на забиването предполагаше, че нападателят е с приблизително същия ръст като Бен — около 180 сантиметра, но не беше съвсем сигурно заради наклона на мястото. Оръжието не беше намерено. Нямаше рани от самозащита по ръцете на жертвата. Най-добрата ни улика може би си оставаше единственият ясен пръстов отпечатък с кръвта на убития, оставен върху синтетичния етикет от вътрешната част на суичъра с дръпнат надолу цип. Убиецът вероятно бе сграбчил Бен за дрехата, за да го запрати в падинката. Отпечатъкът не беше нито от Бен, нито от Пола Джането.

Ясните факти за престъплението оставаха едни и същи вече пет дни след убийството. Детективи обиколиха района и два пъти огледаха парка — веднага след намирането на трупа и отново денонощие по-късно, за да се опитат да открият свидетели. Нямаше резултати от претърсването и разговорите. И за медиите, и за все по-наплашените родители на учениците от „Маккормик“ убийството изглеждаше все повече като случайно нападение. Дните отминаваха без новини и мълчанието на ченгетата и прокуратурата като че потвърждаваше най-лошите страхове — изверг дебне между дърветата в парка. И мястото опустя, макар че на паркинга винаги имаше патрулна кола, която да гарантира спокойствието на любителите на бягането и бързото ходене. Все още идваха само онези, които разхождаха кучетата си на поляната, отделена за тях.

Пол Дъфи, щатски полицай в цивилни дрехи, се вмъкна в кабинета ми, след привичното небрежно потропване на вратата, и седна срещу мен, очевидно развълнуван.

Лейтенант Пол Дъфи, детектив в щатската полиция, си беше ченге по рождение, трето поколение в професията, син на някогашен началник на отдел „Убийства“ в полицейското управление на Бостън. Но не приличаше на ченге. Тихият глас, оредяващата коса и изящните черти на лицето на пръв поглед подсказваха по-изискано житейско призвание. Дъфи ръководеше звеното от щатската полиция, работещо пряко с районната прокуратура. Тази група беше известна със съкращението ПКП (Превенция и контрол на престъпността), което беше лишено от смисъл, защото всъщност такава е работата на всички полицаи. На практика задачата на ПКП беше проста — те бяха детективите на районния прокурор. Занимаваха се с по-сложните, продължителни и привличащи вниманието разследвания. И най-важното — те поемаха разследването на всички убийства в областта. В такива случаи работеха заедно с местните полицаи, които най-често бяха доволни от тяхната помощ. Извън очертанията на Бостън убийствата бяха рядкост и местните ченгета нямаше как да натрупат необходимия опит. И все пак положението винаги ставаше политически деликатно, когато щатските тузари нахълтваха, за да поемат някое местно разследване. Тогава помагаше кроткият подход на Пол Дъфи. За да оглавяваш ПКП, не стигаше само да си проницателен следовател, нужно бе и да си достатъчно гъвкав, за да не разсърдиш различните групи и общности, чиито мазоли звеното неизбежно настъпваше.

Изпитвах искрена симпатия към Дъфи. Общо взето, той беше единственият ми приятел сред полицаите. Често се занимавахме заедно с някой случай — старшият заместник на районния прокурор и старшият детектив. Виждахме се и извън работата, семействата ни се познаваха. Пол ме помоли да стана кръстник на втория от тримата му синове — Оуен, и ако вярвах в богове или кръстници, щях да го помоля същото за Джейкъб. Той беше по-откровен, общителен и сантиментален от мен, но добрите приятелства се крепят именно на различността.

— Кажи ми, че имаш нещо, или се омитай от кабинета ми.

— Имам нещо.

— Крайно време беше.

— Не ми звучи като благодарност.

Той сложи папка на бюрото и я отвори.

— „Лионард Пац“ — зачетох на глас от досието. — „Посегателство със сексуални мотиви срещу малолетен; непристойно държание; непристойно държание; незаконно нахлуване в чужд имот; посегателство със сексуални мотиви — обвиненията са снети; посегателство със сексуални мотиви срещу малолетен — разследването продължава“. Прелестно. Местният педофил, а?

— На двайсет и шест години е — добави Дъфи. — Живее близо до парка в онзи блок… „Уиндзор“, или както там му е името.

На полицейската снимка, прикрепена към досието, се виждаше едър мъж със закръглено лице, къса коса и добре очертани устни. Измъкнах снимката и се вгледах в нея.

— Хубавец. Защо не знаехме за него?

— Нямаше го в регистъра за сексуални престъпления. Преместил се е в Нютън преди по-малко от година и не е благоволил да се регистрира.

— И как го намерихте?

— Посочи ни го един от колегите ти, който се занимава с престъпленията срещу деца. Ето го най-отгоре и делото за сексуалното посегателство, което се гледа в районния съд на Нютън.

— Каква гаранция са му определили?

— Пуснали са го без гаранция.

— А какво е направил?

— Награбил някакво хлапе за пакета в обществената библиотека. Момчето е на четиринайсет години, връстник на Бен Рифкин.

— Така ли? Връзва се, нали?

— Поне е някакво начало.

— Чакай малко… Сграбчва момче за топките, но го пускат от ареста без гаранция?

— Изглежда момчето не иска да даде свидетелски показания.

— Въпреки това… Добре, аз отивам в библиотеката.

Взрях се в снимката. Имах някакво предчувствие за Пац от самото начало. Разбира се, вече бях под напрежение и исках да имам това предчувствие, защото отчаяно се нуждаех от заподозрян, трябваше най-после да покажа някакъв резултат. Затова не се доверявах на предчувствието и все пак не можех да го пренебрегна напълно. Човек трябва да се вслушва в интуицията си. Това означава да си компетентен — целият натрупан опит, спечелените и загубените дела, болезнените грешки, научените от повторенията дреболии. С времето тези неща ти дават инстинктивен усет за занаята. И още с първите факти за Пац усетът ми подсказа, че той може да е нашият човек.

— Струва си поне да го пораздрусаме — казах накрая.

— Има обаче един проблем — в досието му липсват случаи на насилие. Както и оръжие — няма нищо подобно. Само това не се връзва.

— Виждам две сексуални посегателства. За мен това си е насилие.

— Да стисне хлапе за топките не е същото като убийство.

— Все отнякъде трябва да започнем.

— Може би. Не знам, Анди. Тоест ясно ми е накъде биеш, но според мен повече прилича на мръсник, отколкото на убиец. Пък и той е сексуален маниак, а при Рифкин няма никакви признаци за сексуално насилие.

Свих рамене.

— Може изобщо да не се е стигнало дотам. Може някой да го е подплашил. Може би е предложил нещо на момчето или се е опитал да го вкара в гората, като е размахал нож, а хлапето се е възпротивило. Или пък му се е присмяло, подигравало се е… и Пац е побеснял.

— Твърде много „може би“ се събраха.

— Добре, нека поне чуем какво има да ни каже. Иди да го прибереш.

— Не мога. Нямаме нищо срещу него. Нищо не го свързва със случая.

— Тогава му кажи, че искаш да дойде, за да прегледа албумите със снимки на престъпници, и да видим няма ли да разпознае някого, когото е срещал в парка „Колд Спринг“.

— Вече има адвокат за предстоящото дело. Няма да дойде доброволно.

— Тогава кажи, че ще му лепнеш обвинение, защото не се е регистрирал след преместването на новия адрес. Това си е сериозен довод. Кажи, че детското порно в компютъра му е федерално престъпление. Кажи каквото искаш, няма значение. Просто го вкарай тук и го натисни малко.

— Не знам… — подвоуми се Дъфи. — Мен ако питаш, това е прибързано. Може да покажем негова снимка, да видим дали някой ще го разпознае, да поговорим с неговите съседи. Може да почукаме и на неговата врата, но с безобидни въпроси, за да го разприказваме. Не се знае какво ще изскочи. Ако го приберем, той просто ще се обади на адвоката си. И може да загубиш единствения си шанс да говориш с него.

— Не, по-добре е да го доведем. А после, Дъф, влизай му под кожата колкото си щеш. Бива си те в това.

— Сигурен ли си?

— Не трябва да позволяваме хората да смятат, че не сме притиснали достатъчно този тип.

Думите бяха неприсъщи за мен и сянка на съмнение плъзна по лицето на Дъфи. Открай време в работата си спазвахме неписано правило, че не ни пука кое как изглежда или какво си мислят хората. Мнението на прокурора не би трябвало да се влияе от политиката.

— Пол, знаеш за какво говоря — настоях аз. — Той е първият ни по-сериозен заподозрян. Не искам да го изгубя, защото не сме се постарали достатъчно.

— Така да бъде — съгласи се Дъфи с леко вкисната гримаса. — Ще го доведа.

— Добре.

Той се облегна на стола след края на служебния разговор и за да заглади краткото напрежение между нас, попита:

— Как мина отиването на Джейкъб на училище тази сутрин?

— О, с него всичко е наред. Джейк не се стряска от нищо. Лори обаче…

— Малко се е разстроила, така ли?

— Малко ли? Помниш ли онзи момент в „Челюсти“, когато Рой Шайдър трябва да изпрати децата си в океана, за да покаже на всички, че няма опасност?

— Сравняваш Лори с Рой Шайдър?

— Да, имаше същото изражение.

— А ти не се ли тревожеше? Хайде де… Хващам се на бас, че и ти си гледал като Рой Шайдър.

— Слушай, мой човек, аз приличах на Робърт Шоу, уверявам те.

— Само че нещата не потръгнаха добре за героя му, доколкото си спомням.

— И за акулата също. Само това има значение, Дъф. Върви да доведеш Пац.

 

 

— Анди, малко съм притеснена — каза Лин Канаван.

В първия момент не проумях за какво говореше.

Дори ми хрумна, че може би се шегува. Когато бяхме по-млади, тя имаше навика да се майтапи с хората. Неведнъж се хващах на номерата й и приемах сериозно подхвърлени думи, които малко по-късно се оказваха проява на чувство за хумор. Но почти веднага осъзнах, че този път говори съвсем сериозно. Или поне така изглеждаше. Напоследък не ми беше лесно да я разбера.

Онази сутрин бяхме трима в големия ъглов кабинет — районната прокурорка Канаван, Нийл Ладжудис и аз. Седяхме около кръгла маса, на която още се мъдреше празна кутия от понички „Дънкин“, останала след съвещанието малко по-рано. Стаята изглеждаше изискана, с дървена облицовка на стените и прозорци с изглед към Източен Кеймбридж. Въпреки това имаше студеното излъчване на всички помещения в съдебната палата. Същият тънък лилав мокет върху циментовия под. Същият овехтял пластмасов таван. Същият застоял въздух, вече минал през нечии бели дробове. Не беше от онези кабинети, които веднага внушават усещане за власт.

Канаван си играеше с химикалката, почукваше с нея по жълтия бележник и в същото време изглеждаше така, сякаш обмисляше всичко наново.

— Не знам. Ти пое случая, но не знам дали ми харесва това. Твоят син учи в същото училище. Близо сме до границата. И се чувствам малко притеснена.

— Ти ли си притеснена, Лин, или нашият Распутин? — посочих Ладжудис.

— О, много смешно, Анди…

— Аз — заяви Канаван.

— Нека се досетя — Нийл иска случая.

— Нийл смята, че може да възникне проблем. Аз също, откровено казано. Поне наглед може да има конфликт на интереси. А това не е без значение, Анди.

Вярно е — и привидните проблеми имаха значение. Лин Канаван беше изгряваща звезда на политическия небосклон. Още откакто я избраха за районен прокурор преди две години, плъзнаха слухове какъв ще бъде следващият пост, за който ще се кандидатира — губернатор, главен прокурор на щата Масачузетс, заговориха дори и за федералния Сенат. Тя беше на четирийсет и няколко години, привлекателна, проницателна, сериозна, амбициозна. Познавах я и работех с нея от петнайсет години. И бяхме съюзници. Тя ме назначи за пръв заместник районен прокурор още същия ден, когато я избраха, но си знаех от самото начало, че няма да се задържа дълго в нейната орбита. Прокурор, който е на предната линия в съда, няма никаква стойност в политиката. Накъдето и да се насочеше Канаван, аз нямаше да я последвам. Но всичко това все още предстоеше да се случи. А дотогава тя изчакваше, излъскваше образа си в очите на обществеността, своята „запазена марка“ — непреклонната професионалистка на закона и реда. Пред камерите рядко се усмихваше и рядко се шегуваше. Използваше пестеливо грима и бижутата, предпочиташе къса и делова прическа. Хората, които работеха отдавна в прокуратурата, помнеха друга Лин Канаван — забавна, обаятелна, влязла в кръга на „своите момчета“, способна да псува като хамалин и да пие, все едно има дупка в стомаха. Но гласоподавателите не бяха виждали онези времена, а някогашната, далеч по-естествена Лин може би вече не съществуваше. Допусках, че не е имала друг избор, освен да се промени. Сега животът й беше безкрайна предизборна кампания и нямах право да я обвинявам, че накрая се е превърнала в онова, на което се преструваше толкова дълго. Бездруго на всички ни се налага да пораснем, да забравим детинщините и така нататък. Нещо обаче липсваше. При преобразяването на Лин от пеперуда в какавида приятелството ни пострада. И двамата вече не чувствахме предишната близост и доверие. Може би някой ден щеше да ме назначи за съдия в името на доброто старо време, за да ми се отплати за всичко. И все пак си мисля, че и двамата знаехме колко безвъзвратно се е изчерпало нашето приятелство. Затова ни беше малко неловко и тъжно един с друг, досущ като любовници, чиято връзка е пред края си.

Нямаше съмнение, че вероятното издигане на Лин Канаван ще създаде вакуум зад нея, а политиката не търпи празно пространство. Преди време би изглеждало нелепо Нийл Ладжудис да го запълни. Но сега не се знаеше. Явно Ладжудис не виждаше в мен препятствие. Неведнъж бях повтарял, че не ме интересува постът на Лин, и говорех искрено. Най-малко от всичко бих искал към мен винаги да са насочени придирчиви погледи. Но за да успее, Нийл се нуждаеше не само от бюрократично надмощие. Ако искаше да стане районен прокурор, трябваше да представи пред избирателите някакъв голям успех. Нуждаеше се от нечий скалп. И започвах да се досещам чий ще бъде този скалп.

— Лин, значи ми отнемаш случая?

— В момента само те питам какво мислиш.

— Вече говорихме за това. Аз ще се занимавам със случая. Няма никакви проблеми.

— Анди, за теб е твърде лично. И твоят син може би е застрашен. Ако той бе имал злощастния късмет да мине през парка в неподходящия момент…

— Може би това пречи донякъде на преценката ти — добави Ладжудис. — Ако отсъдиш честно, ако помислиш обективно.

— И как пречи?

— Не се ли отнасяш емоционално към случая?

— Не.

— Анди, ти да не се ядоса?

— Изглеждам ли ти ядосан? — изрекох безстрастно.

— Ами да, малко. Или може би само ти е неудобно. А не би трябвало, всички тук сме от едната страна на барикадата. Съвсем естествено е да не си равнодушен. Ако това засягаше и моя син…

— Нийл, ти наистина ли си позволяваш да се усъмниш в почтеността ми? Или просто не разчиташ на моята компетентност?

— Нито едното, нито другото. Съмнявам се в твоята обективност.

— Лин, той и от твое име ли говори? Вярваш ли в тези глупости?

Тя се намръщи.

— Нащрек съм, честно казано.

— Нащрек ли? Я стига. Това пък какво означава?

— Неспокойна съм.

— Важно е как изглеждат нещата отстрани — настоя Ладжудис. — Колко обективен ще изглеждаш. Никой не твърди, че наистина си…

— Нийл, я си гледай работата! Това не те засяга.

— Моля?

— Просто ме остави да си гледам работата. Изобщо не ми пука кое как ти изглежда. Разследването върви мудно, защото такова е положението, не защото аз се разтакавам. Няма да позволя да ме пришпорваш да обвиня някого само за да изглежда добре за службата.

Мислех, че съм те научил да си вършиш работата по-съвестно.

— Научи ме да упорствам с всички сили във всеки случай.

— И аз упорствам с всички сили.

— Защо още не си говорил с децата? Минаха пет дни.

— Много добре знаеш защо. Защото не сме в Бостън, Нийл, а в Нютън. Принудени сме да уговаряме всяка скапана дреболия — с кои деца можем да говорим, къде, какви въпроси можем да задаваме, кой трябва да присъства. Това не ти е гимназията „Дорчестър“. Половината родители на тези ученици са юристи!

— Успокой се, Анди. Никой за нищо не те обвинява. Проблемът е в това как ще го приемат хората. Отстрани може би изглежда, че пренебрегваш очевидното.

— Какво имаш предвид?

— Учениците. Не ти ли е хрумвало, че убиецът може да е сред тях? Самият ти си ми втълпявал хиляди пъти — върви натам, накъдето те водят уликите.

— Никакви улики не насочват към ученик. Нито една. Ако ги имаше, щях да ги следвам.

— Няма как да ги следваш, ако не ги търсиш.

Ето го моментът на откровението. Най-после прозрях. Аз бях човекът, стоящ на стъпалото точно над Нийл. Дойде време да ме избута, както бе постъпвал с мнозина други преди мен.

Подсмихнах се кисело.

— Нийл, към какво се стремиш? Случая ли искаш? Ако искаш, твой е. Или работата ми? По дяволите, и тя е твоя, щом напираш. Но за всички ще бъде по-лесно, ако си го признаеш направо.

— Нищо не искам, Анди. Само искам всичко да приключи добре.

— Лин, ще ми отнемеш ли случая, или ще ме подкрепиш?

Тя ме погледна дружелюбно, но отговори уклончиво.

— Кога не съм те подкрепяла?

Кимнах, защото беше вярно. Придадох си решително изражение, за да покажа, че започваме всичко на чисто.

— Вижте, занятията в училището днес започнаха, децата пак са там. Ще проведем разговорите с тях следобед. И скоро ще се случи нещо добро.

— Да се надяваме — отвърна Канаван.

Но Ладжудис се намеси:

— Кой ще говори с твоя син?

— Не знам.

— Дано не смяташ самият ти да го направиш.

— Няма да съм аз. Може би Пол Дъфи.

— И кой го реши?

— Аз. Това е положението, Нийл. Аз решавам. И ако допусна грешка, аз ще се изправя пред съдебните заседатели и ще си го отнеса.

Той се обърна към Канаван с красноречив поглед: „Видя ли? Нали ти казах, че не иска да ни чуе“. Но нейното лице остана безизразно.