Уилям Ландей
Да защитаваш Джейкъб (30)

30. Оголен кабел

Четвъртият ден от делото.

Пол Дъфи бе призован като свидетел. Носеше синьо спортно сако, обикновена вратовръзка и сив всекидневен панталон, което беше пределът на официалното облекло за него. Подобно на Джонатан и той беше от онези мъже, които лесно си представяш в момчешките им години, чиято външност почти те принуждава да зърнеш момчето у тях. Не заради някакви особености, просто имаше нещо момчешко в поведението му. Може би ми влияеше дългото ни приятелство. За мен Пол си остана завинаги на двайсет и седем години, възрастта му, когато се запознахме.

Разбира се, това приятелство правеше Дъфи ненадежден свидетел в очите на Ладжудис. Отначало беше сдържан, въпросите му звучаха твърде предпазливо. Ако ме бе попитал, щях да му кажа, че Пол Дъфи няма да излъже дори заради мен. Не беше такъв човек. (Освен това щях да го посъветвам да остави на масата нелепия си бележник. Приличаше на смотан аматьор.)

— Бихте ли казали името си за протокола, моля?

— Пол Майкъл Дъфи.

— Какво е вашето занятие?

— Аз съм детектив с чин лейтенант в полицията на щата Масачузетс.

— Откога работите в щатската полиция?

— От двайсет и шест години.

— Къде сте назначен в момента?

— В отдела за връзки с обществеността.

— Ще насоча вниманието ви към 12 април 2007 година. Къде работехте тогава?

— Ръководех специална група от детективи, която съдейства на районната прокуратура на окръг Мидълсекс. Групата се нарича ПКП — съкращение от „Превенция и контрол на престъпността“. В различни моменти се състои от петнайсет до двайсет детективи, всички със специална подготовка и опит, необходими за подпомагане на прокурорите и местните полицейски управления в разследването и наказателното преследване на различни сложни случаи, особено убийства.

Дъфи произнесе малката си реч монотонно, сякаш повтаряше наизустен текст.

— Участвал ли сте в много разследвания на убийства преди тази дата?

— Да.

— Какъв е приблизителният им брой?

— Над сто, макар че не съм ръководил всички.

— Добре, а на 12 април 2007 година обадиха ли ви се по телефона за убийство в Нютън?

— Да. Около девет часа и петнайсет минути сутринта звънна лейтенант Фоли от Нютън, който ми съобщи, че в парка „Колд спринг“ е убито дете.

— Какво беше първото ви действие след това?

— Обадих се в районната прокуратура, за да ги уведомя.

— Това ли е стандартната процедура?

— Да. Законът задължава местните полицейски управления да съобщават на щатската полиция за всички убийства или случаи, в които смъртта не е настъпила по естествени причини. След това ние незабавно уведомяваме районната прокуратура.

— На кого по-точно се обадихте?

— На Анди Барбър.

— Защо на Анди Барбър?

— Той беше пръв заместник-районен прокурор, което означава, че беше втори по ранг след районния прокурор.

— Какви действия очаквахте от господин Барбър, след като той получи информацията?

— Да възложи на някой от прокурорите да ръководи разследването от името на прокуратурата.

— Би ли могъл сам да се заеме със случая?

— Да, би могъл. Самият той се е занимавал с много разследвания на убийства.

— Онази сутрин очаквахте ли, че господин Барбър лично ще поеме случая?

Джонатан само се понадигна от стола.

— Възразявам.

— Възражението се отхвърля.

— Детектив Дъфи, според вас какво щеше да направи господин Барбър по случая?

— Не знаех. Май предполагах, че ще се заеме лично. Още от началото изглеждаше, че случаят ще има голям отзвук. Той често поемаше такива случаи. Но нямаше да се изненадам и ако го бе възложил на някой друг. В прокуратурата имаше и други способни хора, освен господин Барбър. Откровено казано, не се замислих за това. Имах си своя работа. Оставих на него да се занимава с прокуратурата. Моето задължение беше да ръководя ПКП.

— Известно ли ви е дали районният прокурор Лин Канаван е била уведомена веднага?

— Не знам, предполагам.

— Добре, а какво направихте, след като се обадихте на господин Барбър?

— Отидох на мястото.

— Кога пристигнахте там?

— В девет часа и трийсет и пет минути сутринта.

— Опишете какво видяхте, когато отидохте там.

— Входът към парка „Колд спринг“ е откъм улица „Бийкън“. Отпред има паркинг. По-нататък са кортовете за тенис и игрищата. Зад поляните всичко е гора, в която има пътеки. На улицата и на паркинга имаше много полицейски коли.

— Вие какво направихте?

— Оставих колата на улица „Бийкън“ и тръгнах пеша към мястото. Посрещнаха ме детектив Питърсън от полицейското управление на Нютън и господин Барбър.

— Отново въпрос за присъствието на господин Барбър — имаше ли нещо необичайно във факта, че той е дошъл на местопрестъплението?

— Не. Живее сравнително наблизо, а и обикновено отива да огледа местопрестъплението, дори когато не възнамерява да се заеме лично със случая.

— Откъде знаете, че господин Барбър живее близо до парка „Колд спринг“?

— Знам, защото се познаваме от години.

— Всъщност вие сте приятели.

— Да.

— Близки приятели?

— Да. Бяхме.

— А сега?

Леко запъване преди отговора на Дъфи.

— Не мога да говоря от негово име. Аз все още го смятам за приятел.

— Все още ли се виждате извън служебните отношения?

— Не и откакто бяха предявени обвинения срещу Джейкъб.

— Кога говорихте за последен път с господин Барбър?

— Преди Джейкъб да бъде обвинен.

Лъжа, но безобидна. Истината би подвела съдебните заседатели. Те щяха да се заблудят, че не бива да се доверяват на думите му. Макар и пристрастен, Дъфи си оставаше честен за най-важните неща. Каза последното изречение, без да му мигне окото. И аз не трепнах, когато го чух. Целта на съдебния процес с да стигне до правилния резултат, което изисква непрекъснато настройване на механизма по пътя, както се борави с платната на яхтата според вятъра.

— Така, отивате в парка, срещате там детектив Питърсън и господин Барбър. А след това?

— Те ми обясниха положението в общи черти, казаха ми, че жертвата вече е разпозната като Бенджамин Рифкин и ме заведоха през парка до самото място, където бе извършено убийството.

— Какво видяхте там?

— Околността вече бе оградена с полицейска лента. Съдебният лекар и техниците от отдела по криминалистика още не бяха пристигнали. Фотограф от местната полиция правеше снимки. Жертвата още лежеше на земята, около трупа нямаше нищо особено. Бяха се постарали да запазят мястото такова, каквото го бяха заварили.

— Вие виждахте ли трупа?

— Да.

— Можете ли да опишете положението на тялото, когато го видяхте за пръв път?

— Жертвата лежеше на възвишение с главата надолу по склона. Тялото беше извито така, че главата беше обърната към небето, а долната половина и краката лежаха настрани.

— Какво направихте след това?

— Доближих трупа с детектив Питърсън и господин Барбър. Детектив Питърсън ми посочи детайлите от местопрестъплението.

— Какво ви показа той?

— Горе на възвишението, близо до пътеката, имаше много пръски от кръв. Виждах следи от капки, които бяха сравнително малки, с диаметър не повече от два сантиметра. Имаше няколко по-големи петна, които наричаме контактни петна. Те бяха по листата.

— Какво е контактно петно?

— Когато повърхност с несъсирена кръв допре друга повърхност и кръвта се пренася върху нея, се образува контактно петно.

— Опишете контактните петна.

— Те бяха няколко, надолу по склона. Първите бяха дълги десетина сантиметра, а по-надолу бяха по-плътни и дълги, имаше повече кръв.

— Разбирам, че не сте криминалист, но в онзи момент у вас възникнаха ли някакви предположения какво означаваха тези следи от кръв?

— Да, имах предположения. Изглеждаше, че убийството е извършено близо до пътеката, където бяха капките кръв, после тялото е паднало или с било блъснато надолу по склона и се е плъзнало по корем, като е оставило дългите контактни петна по листата.

— Ясно, а след като стигнахте до тези предположения, какво направихте?

— Слязох да огледам трупа.

— Какво видяхте?

— Имаше три рани на гърдите. Малко трудно беше да ги различа, защото фланелата отпред беше просмукана с кръв. Имаше много кръв и около трупа, явно изтекла от раните.

— Забелязахте ли нещо особено в тези петна от кръв, в изтеклата кръв около тялото?

— Да, няколко отпечатъка от подметки и други следи в кръвта, което означаваше, че някой е стъпвал в още несъсирената кръв.

— Какви заключения направихте от наличието на тези отпечатъци?

— Очевидно някой бе стоял или коленичил до трупа скоро след убийството, когато кръвта още е била течна, и са се образували отпечатъците.

— Знаехте ли вече за жената, която е бягала в парка и е намерила трупа — Пола Джането?

— Да, знаех.

— Това как повлия на предположенията ви за отпечатъците?

— Смятах, че тя може да ги е оставила, но нямаше как да съм сигурен в това.

— До какви други заключения стигнахте?

— Ами имаше голямо количество кръв, изтекла по време на нападението. Тя бе опръскала земята, бе размазана и по листата. От разположението на раните по гърдите на жертвата прецених, че вероятно нападателят е бил точно пред убития. Затова допусках, че човекът, когото издирваме, може би има кръв по себе си. И може би носи оръжие, макар че ножът е сравнително малък и от него е лесно да се отървеш. Но кръвта правеше най-голямо впечатление. Мястото беше направо залято с кръв.

— Забелязахте ли нещо друго по жертвата, особено по ръцете?

— Да, ръцете не бяха нито порязани, пито наранени по друг начин.

— Какво ви подсказваше това?

— Липсата на рани от самоотбрана подсказваше, че убитият не се е борил с нападателя, което може би означаваше, че е бил изненадан или изобщо не е очаквал нападението, както и че не е имал шанс да вдигне ръце, за да пресрещне ударите.

— А това би означавало, че е познавал нападателя, така ли?

Джонатан пак се намеси.

— Възразявам. Това са догадки.

— Възражението се приема.

— Добре, какво направихте след това?

— От убийството не бе минало много време. Паркът беше блокиран и ние го претърсихме незабавно, за да проверим има ли хора в района. Претърсването бе започнало, преди да пристигна там.

— Открихте ли някого?

— Намерихме няколко души, които бяха на голямо разстояние от местопрестъплението. Никой от тях не изглеждаше особено подозрителен. Нямаше никакви признаци те да са свързани, по какъвто и да е начин, с убийството.

— Нямаше ли кръв по тях?

— Не.

— И не носеха ножове?

— Не носеха.

— Значи можем да смятаме, че в първите часове на разследването не сте имали очевидни заподозрени?

— Да, така е.

— А през следващите няколко дни колко заподозрени успяхте да откриете и проучите?

— Нито един.

— Какво направихте след това? Как продължихте разследването?

— Е, разговаряхме с всеки, който можеше да има някакви сведения. Със семейството и приятелите на жертвата, с всеки, който можеше да е видял нещо в деня на убийството.

— Включително и със съучениците на жертвата ли?

— Не.

— Защо не?

— Забавихме се малко, докато стигнем до тях. Родителите в града не се съгласиха лесно да говорим с децата. Имаше спорове дали е необходимо присъствието на адвокати и дали можем да претърсим шкафчетата и личните им вещи без съдебна заповед. Спореше се и за това дали е подходящо да използваме сградата на училището за тези разговори и с кои ученици ще ни бъде разрешено да говорим.

— Вие как реагирахте на това забавяне?

— Възразявам.

— Възражението се отхвърля.

— Честно казано, ядосвах се. Колкото повече изстиват следите, толкова по-трудно е престъплението да бъде разкрито.

— И кой се занимаваше със случая от името на прокуратурата?

— Господин Барбър.

— Андрю Барбър, бащата на обвиняемия?

— Да.

— По онова време виждахте ли нещо нередно във факта, че Анди Барбър се занимава със случай, свързан с училището на неговия син?

— Всъщност не. Тоест разбирах, че положението е такова. Но това не беше ясен случай както в Кълъмбайн — не знаехме дали ученик или ученици са убийците. Нямахме сериозна причина да предполагаме, че е замесено дете от училището, камо ли да се насочим конкретно към Джейкъб.

— Значи изобщо не сте се усъмнил в решенията на господин Барбър по този въпрос, дори мислено?

— Никога.

— Обсъдихте ли това с него?

— Веднъж.

— Ще повторите ли пред нас този разговор?

— Само казах на Анди, че за да си покрие… задните части, нали разбирате, може би е най-добре да възложи случая на някой друг.

— Защото виждахте конфликт на интереси ли?

— Виждах, че може да има връзка с училището, а човек никога не знае какво ще открие.

— Какво ви отговори той?

— Каза, че нямало конфликт, защото ако и неговото момче е застрашено от убиец, има още по-основателна причина да се стреми към разкриване на престъплението. После добави, че се чувства отговорен, защото живее в този град, тук убийствата са рядкост и хората ще бъдат много разтревожени. Искал да направи за тях каквото може.

Ладжудис се вторачи в Дъфи при последните думи.

— Господин Барбър — бащата на обвиняемия, предлагал ли е версията, че някой от съучениците на Бен Рифкин може да го е убил?

— Не. Нито я предлагаше, нито я изключваше.

— Но не е настоявал да се занимавате с версията, че Бен е убит от съученик?

— Не е прието да „настояваме“…

— Той опита ли се да насочи разследването към друга версия?

— Не разбирам. В какъв смисъл да „насочи“?

— Той имаше ли предвид други заподозрени?

— Да. Един мъж на име Лионард Пац, който живееше до парка и чието досие показваше, че може да е замесен. Анди искаше да проверим този заподозрян.

— Анди Барбър не беше ли единственият, който насочваше подозренията към Пац?

— Възразявам. Подвеждащ въпрос.

— Възражението се приема. Господин Ладжудис, това е ваш свидетел.

— Оттеглям въпроса. Накрая проведохте разговори с децата, съучениците на Бен в „Маккормик“, нали?

— Да.

— Какво научихте?

— Ами научихме, след известни усилия, защото децата не бяха много разговорчиви, че е имало продължителни раздори между Бен и обвиняемия, между Бен и Джейкъб. Бен е тормозил Джейкъб. Това ни накара да смятаме Джейкъб за заподозрян.

— Дори когато баща му все още ръководеше разследването ли?

— Някои действия в разследването се налагаше да бъдат извършени без знанието на господин Барбър.

Почувствах се като халосан с чук. Не бях чул нищо подобно до този момент. Предполагах, че е било така, но не и че самият Дъфи е участвал в това. Вероятно видя как помръкна лицето ми, защото в очите му се мярна безпомощно изражение.

— Как организирахте това? Имаше ли друг заместник на районния прокурор, който бе назначен да разследва случая без знанието на господин Барбър?

— Да. Вие.

— С чие одобрение бе направено това?

— На районния прокурор Лин Канаван.

— Какво открихте?

— Събрахме доказателства срещу обвиняемия — имал е нож, който би могъл да нанесе такива рани, имал е достатъчен мотив и най-важното, заявил е намерението си да се защити с ножа, ако жертвата продължи да го тормози. Освен това, когато обвиняемият отишъл в училището онази сутрин, на дясната му ръка е имало засъхнали капки кръв. Научихме това от приятел на обвиняемия — Дерек Ю.

— Обвиняемият е имал кръв на дясната си ръка?

— Да, според неговия приятел Дерек Ю.

— И е заявил намерението си да използва ножа срещу Бен Рифкин?

— Да, така ни каза Дерек Ю.

— И в един момент сте научили за разказ в сайт, наречен „Транжорната“?

— Да. Дерек Ю ни съобщи и за този разказ.

— Проучихте ли този сайт — „Транжорната“?

— Да. Това е сайт, където хора публикуват разкази предимно за секс и насилие, включително някои много смущаващи…

— Възразявам.

— Възражението се приема.

— Намерихте ли в „Транжорната“ разказ, свързан със случая?

— Да. Открихме разказ, в който убийството е описано от гледната точка на убиеца. Имената бяха променени и някои подробности не съвпадаха напълно, но случката беше същата. Очевидно се отнасяше за същото убийство.

— Кой е написал разказа?

— Обвиняемият.

— Как научихте това?

— Дерек Ю ни съобщи, че обвиняемият му е казал.

— Потвърдихте ли това по друг начин?

— Не. Успяхме да установим мрежовия адрес на компютъра, от който разказът е качен в сайта. Така стигнахме до кафене „Пийтс“ в търговския център на Нютън.

— Идентифицирахте ли самото устройство, от което разказът е бил качен в сайта?

— Не. Някой е използвал безжичната мрежа на кафенето. Само това можахме да установим. В „Пийтс“ не съхраняват данни кои компютри влизат в тяхната мрежа, не изискват от потребителите имена, кредитни карти или пароли. Нямаше как да проследим самото устройство.

— Но имахте показанията на Дерек Ю, че обвиняемият е признал пред него за разказа?

— Точно така.

— Какво в разказа ви убеди, че само убиецът би могъл да го напише?

— Съдържаше всяка подробност. За мен решаващият факт беше описанието на ъгъла, под който са нанесени раните. В разказа ударите са предварително обмислени — ножът да прониква в гърдите така, че да влиза между ребрата и да причини колкото може по-тежки увреждания на вътрешните органи. Не ми се вярваше някой да знае под какъв ъгъл е удряно с ножа, не беше общодостъпна информация, а не беше и подробност, лесна за отгатване, защото нападателят е трябвало да държи ножа неестествено, водоравно, за да проникне между ребрата. Подробните описания, самият замисъл — звучеше като писмено самопризнание. В този момент вече знаех, че вероятно имаме основания за задържане под стража.

— Но вие не сте арестували незабавно обвиняемия?

— Така е. Все още искахме да намерим ножа и други възможни улики, които обвиняемият може би криеше в дома си.

— И какво направихте?

— Получихме заповед за обиск и отидохме в къщата.

— Какво намерихте?

— Нищо.

— Иззехте ли компютъра на обвиняемия?

— Да.

— Какъв е компютърът?

— Бял лаптоп „Епъл“.

— Компютърът беше ли проверен от специалисти, които да свалят информацията от твърдия диск?

— Да. Те не можаха да открият нищо, което да уличава пряко обвиняемия.

— А изобщо намериха ли нещо, което има някаква връзка със случая?

— Намериха програма за прочистване на диска. Тя премахва от него всякакви следи от стари или изтрити документи или програми. Джейкъб работи много умело с компютри. Не намерихме разказа на диска и все пак е възможно да е бил изтрит от компютъра.

— Възразявам. Безпочвени догадки.

— Възражението се приема. Съдебните заседатели да не вземат под внимание последното изречение.

Ладжудис попита:

— А намериха ли порнография?

— Възразявам.

— Възражението се отхвърля.

— Успяха ли да намерят порнография?

— Да.

— Има ли други истории за насилие или каквото и да било, свързано със случая?

— Не.

— Успяхте ли да докажете, по какъвто и да е начин, твърдението на Дерек Ю, че Джейкъб е имал нож? Например с някакви документи за покупката на ножа?

— Не.

— Беше ли намерено оръжието, с което е извършено престъплението?

— Не.

— Но в парка „Колд спринг“ е бил намерен нож, нали?

— Да. Продължихме да претърсваме парка известно време след убийството. Смятахме, че извършителят вероятно е изхвърлил ножа някъде наоколо. Накрая намерихме нож в едно плитко езерце. Имаше приблизителните размери на оръжието на убийството, но впоследствие анализът на криминалистите показа, че това не е ножът, с който е извършено убийство.

— Как беше установено това?

— Острието на ножа е по-широко, отколкото може да бъде установено по размера на раните, освен това не е назъбено, което би обяснило разръфаните краища на раните.

— До какви заключения стигнахте от факта, че ножът е бил хвърлен в езерото?

— Помислих, че е бил подхвърлен, за да ни насочи по грешна следа. Вероятно от някой, който не е имал достъп до докладите на криминалистите, където се описваха с подробности раните и предполагаемите характеристики на оръжието.

— Имате ли предположения кой би могъл да подхвърли ножа?

— Възразявам. Въпросът подтиква свидетеля към догадки.

— Възражението се приема.

Ладжудис се замисли за малко, после въздъхна дълбоко и доволно — най-после бе успял да си свърши работата с професионален свидетел. Дъфи ме познаваше, смяташе ме за свой приятел, а и искаше да помогне по някакъв начин на Джейкъб. Личеше колко неловко се чувства на стола за свидетели, но това само правеше показанията му още по-заклеймяващи. Ладжудис очевидно си казваше: „Най-сетне, най-сетне…“.

— Нямам други въпроси — реши накрая той.

Джонатан се изправи пъргаво, отиде в далечния край на ложата на съдебното жури и се облегна на парапета. Ако можеше да влезе в самата ложа, сигурно би го направил.

— Или пък ножът може да е хвърлен там без никаква причина? — обърна се към Дъфи.

— Възможно е.

— Защото в парковете непрекъснато се изхвърлят какви ли не вещи, нали?

— Вярно.

— Значи когато казвате, че ножът може да е бил подхвърлен, за да ви подведе, това е догадка, нали?

— Да, обоснована догадка.

— Напълно безпочвена догадка, бих казал аз.

— Възразявам.

— Възражението се приема.

— Лейтенант, нека ви върна малко назад. Според вашите показания на местопрестъплението е имало много кръв — пръски, контактни петна, а разбира се, и тениската на жертвата е била просмукана с кръв.

— Да.

— Всъщност е имало толкова много кръв, че според вашите показания, когато сте започнали да търсите заподозрени в парка, всъщност сте издирвали човек, изцапан с кръв. Нали това казахте?

— Да, търсихме някой, по когото би могло да има кръв.

— Много кръв ли?

— Не бях сигурен в това.

— Хайде де. Според вашите показания особеностите на раните показват, че нападателят на Бен Рифкин вероятно е стоял точно пред него, нали?

— Да.

— Според вашите показания е имало пръски от кръв.

— Да.

— Тоест кръвта е изскачала под налягане от раните, така ли?

— Да, но…

— Всъщност при наличие на толкова изтекла кръв, при толкова тежки наранявания бихме могли да допуснем, че по нападателя е останала много кръв, защото с шуртяла от раните, нали?

— Не е задължително.

— Не е задължително, но е твърде вероятно, нали, детектив Дъфи?

— Вероятно е.

— Разбира се, нападателят е трябвало да стои съвсем наблизо до жертвата при намушкването, на една ръка разстояние — очевидно е, нали?

— Да.

— И не е могъл да избегне този фонтан от кръв?

— Не бих използвал думата „фонтан“.

— И не с могъл да избегне пръскащата кръв, нали?

— Не мога да твърдя това.

— А описанието на Джейкъб с кръв по него, когато е отишъл на училище… чули сте го от неговия приятел Дерек Ю, нали?

— Да.

— И Дерек Ю е казал, че на дясната ръка на Джейкъб е имало малко кръв, нали?

— Да.

— А на дрехите?

— Не.

— На лицето или друга част от тялото?

— Не.

— На обувките?

— Не.

— И това напълно съответства на казаното от Джейкъб, когато е обяснил на своя приятел Дерек Ю, че е намерил тялото след нападението и тогава го е докоснал с дясната си ръка?

— Да, съответства, но не е единственото възможно обяснение.

— Разбира се, Джейкъб е бил на училище онази сутрин, нали?

— Да.

— И знаем, че е дошъл в училището само минути след убийството, нали?

— Да.

— Кога започват учебните занятия в „Маккормик“?

— В осем часа и трийсет и пет минути.

— Известно ли ви е кога е извършено убийството според заключението на съдебния лекар?

— Между осем часа и осем часа и трийсет минути.

— Но Джейкъб е бил на мястото си в осем часа и трийсет и пет минути без никаква кръв по себе си?

— Да.

— А ако ви предложа хипотезата, че написаният от Джейкъб разказ, който ви е впечатлил толкова и според вас е едва ли не писмено самопризнание, ако ви предложа доказателства, че Джейкъб не е съчинил фактите в този разказ, че всички подробности в него вече са били добре известни сред учениците в „Маккормик“, това би ли повлияло на мнението ви за значението на този разказ като доказателство?

— Да.

— Да, разбира се!

Дъфи го гледаше безстрастно като играч на покер. Неговата задача беше да казва колкото може по-малко, да премълчава всяка излишна дума. Ако се впуснеше в подробности, можеше само да улесни защитата.

— А сега относно ролята на Анди Барбър в разследването — твърдите ли, че вашият приятел Анди е направил нещо неправилно или неуместно?

— Не.

— Можете ли да посочите някакви негови грешки или подозрителни решения?

— Не.

— Нещо, което сте подлагал на съмнение тогава или сега?

— Не.

— Тук бе споменато лицето Лионард Пац. Дори след като знаем всичко, което ние известно сега, смятате ли за неправилно, че Пац е бил заподозрян в някакъв етап от разследването?

— Не.

— Не, защото в ранните етани от разследването тръгвате по всяка възможна следа, хвърляте мрежата колкото може по-нашироко, така ли?

— Да.

— Ако ви кажа, че Анди Барбър все още смята Пац за истинския убиец, това ще ви изненада ли, лейтенант?

Дъфи се смръщи леко.

— Не. Той вярваше в това от самото начало.

— Не е ли вярно, освен това, че вие сте детективът, който е привлякъл вниманието на господин Барбър към Лионард Пац?

— Вярно е, но…

— Обикновено можеше ли да се разчита на преценките на Анди Барбър в разследванията на убийства?

— Да.

— Виждате ли нещо странно във факта, че Анди Барбър е искал да разследва Лионард Пац за убийството на Бен Рифкин?

— Странно? Не. Това беше логично при ограничената информация, с която разполагахме тогава.

— И все пак Пац никога не е бил разследван сериозно, нали?

— Да, разследването бе прекратено, щом бе взето решението да бъде обвинен Джейкъб Барбър.

— И кой взе решението да не се занимавате с Пац?

— Районният прокурор Лин Канаван.

— Тя самостоятелно ли взе това решение?

— Не, доколкото знам, така я е посъветвал господин Ладжудис.

— В онзи момент имаше ли доказателства, които изключваха Лионард Пац от кръга на заподозрените?

— Не.

— Появиха ли се доказателства, които го оневиняват пряко?

— Не.

— Не. Защото тази насока в разследването просто е била изоставена, нали?

— Предполагам.

— И е била изоставена, защото господин Ладжудис е искал това, нали?

— Имаше обсъждане с всички участници в разследването, включително районния прокурор и господин Ладжудис…

— Изоставена е, защото на това обсъждане господин Ладжудис е настоял, не съм ли прав?

— Е, сега сме тук за това дело, така че отговорът очевидно е „да“.

В гласа на Дъфи се усети досада.

— И така, след като знаем всичко, което вече ни е известно, имате ли някакви съмнения в почтеността на вашия приятел Андрю Барбър?

— Не. — Дъфи се замисли или поне се престори, че го прави. — Не, според мен Анди никога не е подозирал Джейкъб.

— Значи според вас Анди не е подозирал нищо?

— Да.

— Собственият баща на момчето, който е бил с него през целия му живот? И нищо не е знаел?

Дъфи сви рамене.

— Не мога да твърдя категорично. Но не мисля, че е знаел.

— Как е възможно да живееш с едно дете четиринайсет години и да знаеш толкова малко за него?

— Не мога да предложа обяснение.

— Ясно. Всъщност и вие познавате Джейкъб, откакто се е родил, нали?

— Да.

— И отначало вие също не сте имал никакви подозрения спрямо Джейкъб, нали?

— Нямах.

— За толкова години нито веднъж ли не ви хрумна, че има нещо опасно в Джейкъб? Не сте имал причини да го подозирате, нали?

— Така е.

— Разбира се, че е така.

— Възразявам. Настоявам господин Клайн да не добавя свои коментари към отговорите на свидетеля.

— Възражението се приема.

— Моля за извинение — с великолепна неискреност каза Джонатан. — Нямам други въпроси.

Съдията попита:

— Господин Ладжудис, ще подложите ли свидетеля на кръстосан разпит?

Ладжудис се подвоуми. Можеше да не рови повече. Несъмнено разполагаше с достатъчно доводи, за да твърди пред съдебните заседатели, че съм нечестен и съм пречил на разследването, за да прикрия своето побъркано хлапе. По дяволите, дори не се налагаше да го твърди — заседателите чуха няколко пъти такива намеци в свидетелските показания. Бездруго аз не бях подсъдимият в това дело. Можеше да се задоволи със спечеленото и да продължи нататък. Но той се бе разгорещил от набраната инерция. По лицето му се познаваше, че се чувства обзет от величаво вдъхновение. Явно вярваше, че има сили още сега да нанесе смъртоносния удар. Поредното непораснало момче в тяло на зрял мъж, което не може да устои на кутията с бонбони пред очите му.

— Да, Ваша чест — отговори той и застана точно пред свидетеля.

Хората в залата се поразмърдаха на местата си.

— Детектив Дъфи, вие казахте, че нямате никакви възражения срещу начина, по който Андрю Барбър е разследвал този случай?

— Вярно.

— Защото не е знаел нищо, не е ли така?

— Да.

— Възразявам. Насочващ въпрос. Това е свидетел на обвинението.

— В правото си е да зададе въпроса.

— Според вас откога познавате Анди Барбър, от колко години?

— Възразявам. Няма връзка с делото.

— Възражението се отхвърля.

— Познавам Анди повече от двайсет години.

— Значи го познавате доста добре?

— Да.

— Знаете си и кътните зъби, както се казва?

— Ами да.

— Кога научихте, че неговият баща е убиец?

Трясък. И двамата с Джонатан скочихме от столовете и разтърсихме масата.

— Възразявам!

— Възражението се приема! Нареждам на свидетеля да не отговаря на този въпрос, а на съдебните заседатели да не го вземат предвид! Изобщо не му обръщайте внимание. Смятайте, че въпросът не е бил зададен. — Съдия Френч се обърна към юристите. — Елате веднага при мен.

Наблюдавах Френч и мога да ви кажа, че беше побеснял. Зачервен, той опря длани в ръба на съдийската маса и се надвеси над Ладжудис, съскайки му.

— Шокиран съм, стъписан съм от постъпката ви. Изрично ви предупредих, и то съвсем недвусмислено, да не припарвате до тази тема, иначе ще обявя процеса за невалиден. Какво може да ми кажете, господин Ладжудис?

— Защитата избра да подхване този въпрос за характера на бащата на обвиняемия и дали разследването е било възпрепятствано. Щом желае да се занимава с този проблем, обвинението е в пълното си право да изложи своите доводи. Аз само следвах насоката, която господин Клайн зададе с въпросите си. Той реши да се заеме с въпроса дали бащата на обвиняемия е имал някаква причина да подозира сина си.

— Господин Клайн, предполагам, че ще поискате обявяване на процеса за невалиден^[1].

— Да.

— Върнете се на местата си.

Съдия Френч остана прав, както бе свикнал, когато се обръщаше към съдебното жури. Дори дръпна ципа на тогата си надолу и стисна с пръсти краищата на яката си, сякаш позираше.

— Дами и господа, моля да не взимате под внимание последния въпрос. Заличете го напълно от умовете си. Сред юристите имаме поговорка: „Не можеш да върнеш звука на ударена камбана“. Но аз искам от вас да направите точно това. Въпросът беше неуместен и прокурорът не биваше да го задава, искам от вас да осъзнаете това. Сега ще ви освободя от задълженията ви в този ден, за да се заеме съдът с други въпроси. Заповедта да останете в изолация от външния свят е в сила. Напомням ви да не обсъждате с абсолютно никого това дело. Не слушайте новини, не четете във вестниците за него. Изключете радиоапаратите и телевизорите. Отделете се напълно от отразяването на делото. Така, съдебните заседатели са свободни. Ще се видим утре сутринта точно в девет часа.

Докато се изнизваха от залата, съдебните заседатели се споглеждаха. Неколцина се озърнаха крадешком към Ладжудис.

Щом излязоха, съдията кимна на Джонатан.

— Господин Клайн.

Джонатан стана.

— Ваша чест, обвиняемият внася искане процесът да бъде обявен за невалиден. Този въпрос бе обсъден изчерпателно преди да започне делото, защото по същество е толкова спорен и поражда такова предубеждение, че споменаването му ще доведе до прекратяване на делото. Това беше оголеният кабел под напрежение и прокурорът бе предупреден изрично да не го докосва. А той го направи.

Съдията потърка челото си. Джонатан продължи:

— Ако съдът не е склонен да обяви процеса за невалиден, обвиняемият внася искане за допълване списъка на своите свидетели с две имена — Лионард Пац и Уилям Барбър.

— Уилям Барбър е дядото на обвиняемия, така ли?

— Така е. Може би ще се нуждая от заповед на губернатора, за да бъде докаран тук. Но ако обвинението държи на твърде странното внушение, че обвиняемият някак си е виновен поради своята наследственост, че принадлежи към род на престъпници и е роден убиец, ние имаме правото да го оборим.

Съдията постоя, стиснал зъби.

— Ще обмисля проблема и ще ви уведомя за решението си. Съдът се оттегля до утре, в девет часа сутринта.

 

 

„Г-н Ладжудис: Преди да продължим, господин Барбър, да поговорим за онзи нож, който е бил хвърлен в езерото, за да насочи разследващите по лъжлива следа. Имате ли представа кой може да е подхвърлил ножа?

Свидетел: Разбира се. Знаех от самото начало.

Г-н Ладжудис: Знаехте? И как научихте?

Свидетел: Ножът липсваше от нашата кухня.

Г-н Ладжудис: Същият нож ли?

Свидетел: Нож, който отговаряше на даденото ми описание. По-късно видях ножа, изваден от езерото, когато бе представен сред веществените доказателства на обвинението. Това е нашият нож. Той беше стар, отличаваше се. Познах го веднага.

Г-н Ладжудис: Значи е бил хвърлен в езерото от член на вашето семейство?

Свидетел: Да.

Г-н Ладжудис: От Джейкъб ли? За да отклони вниманието от ножа, който е притежавал?

Свидетел: Не. Джейкъб беше прекалено досетлив, за да го направи. Аз също. Знаех какви са раните, бях говорил с криминалистите. Знаех, че с този нож не може да са били нанесени раните по тялото на Бен Рифкин.

Г-н Ладжудис: Значи е Лори? Защо?

Свидетел: Защото вярвахме в нашия син. Той ни каза, че не е извършил убийството. Не искахме да видим как ще опропастят неговия живот само заради глупавото му решение да си купи нож. Знаехме, че хората ще разберат за ножа и ще стигнат до погрешни изводи. Обсъдихме тази опасност. Затова Лори реши да подхвърли на ченгетата друг нож. Имаше обаче проблем — тя беше най-незапозната с тези неща сред нас тримата, а и най-разстроената. Не внимаваше достатъчно. Избра неподходящ нож.

Г-н Ладжудис: Тя говори ли с вас за това, преди да го направи?

Свидетел: Не.

Г-н Ладжудис: А след това?

Свидетел: Аз я попитах. И тя не отрече.

Г-н Ладжудис: И какво казахте на човека, който току-що се е опитал да попречи на разследване на убийство?

Свидетел: Какво казах ли? Казах й, че ми се ще първо да бе говорила с мен. Аз щях да й дам подходящ нож, който да хвърли в езерото.

Г-н Ладжудис: Анди, наистина ли? Наистина ли уважаваш толкова малко това, с което се занимаваме тук?

Свидетел: Уверявам те, че когато казах тези думи на съпругата си, изобщо не се шегувах. Нека приключим с този въпрос.

Г-н Ладжудис: Добре. Продължи разказа си.“

 

 

Когато отидохме при колата си в гаража на една пресечка от съдебната палата, под чистачката на предното стъкло имаше бял лист хартия, сгънат на четири. Разгънах го и прочетох:

ИДЕ СЪДНИЯТ ДЕН

УБИЕЦО, ТИ ЩЕ УМРЕШ

Джонатан още беше с нас. Прочете начумерено бележката и я прибра в куфарчето си.

— Аз ще се погрижа за това. Ще съобщя в полицейското управление на Кеймбридж. Вие се прибирайте у дома.

— Само това ли може да направим? — попита Лори.

— Трябва да уведомим и полицията в Нютън за всеки случай — предложих аз. — Може би е време да има патрулна кола пред къщата. Светът е пълен с побъркани.

Някой в ъгъла на гаража привлече вниманието ми — беше далеч от нас, но несъмнено ни наблюдаваше. Възрастен мъж, може би на около седемдесет. Носеше яке, фланела и шапка с козирка. Из Бостън можеш да видиш поне милион като него. Палеше цигара (погледът ми се бе насочил към пламъчето) и си спомних за колата, спряла пред дома ни преди няколко вечери. Помислих си, че тъкмо такъв дъртак като него би карал скапан „Линкълн Таун Кар“.

Погледите ни за миг се срещнаха. Той пъхна запалката в джоба на панталона си, излезе през врата към стълбата и изчезна. Но дали вървеше, когато го зърнах? Май стоеше и ни зяпаше. Може би бе спрял за малко, колкото да си запали цигарата.

— Видяхте ли онзи тип?

— Какъв тип? — сепна се Джонатан.

— Който стоеше ей там и ни гледаше.

— Не. Кой беше?

— Не знам. Не съм го виждал досега.

— Мислиш, че може да има нещо общо с бележката ли?

— Не знам. Дори не знам дали ни гледаше. Но така ми се стори, нали разбираш…

— Хайде — Джонатан ни побутна към колата. — Напоследък мнозина ни гледат. Това скоро ще свърши.