Уилям Ландей
Да защитаваш Джейкъб (16)

16. Свидетел

На прага на апартамента на семейство Маграт ме посрещна пълна кръглолика жена с естествено къдрава и несресана черна коса. Носеше черен еластичен клин и огромна тениска с надпис „Не ми се прави на голяма работа, да не ти покажа аз каква съм“. Този образец на остроумието заемаше цели шест реда и подкани погледа ми да слезе от поклащащия се бюст към изпъкващия корем — преживяване, което и сега ми е противно да си спомня.

— Тук ли е Матю? — попитах я.

— Кой го търси?

— Идвам от името на Джейкъб Барбър.

Никаква промяна в погледа й.

— Заради убийството в парка „Колд спринг“.

— Аха… Негов адвокат ли сте?

— Негов баща.

— Крайно време беше. Вече се чудех дали момчето не е сам-самичко на този свят.

— Това пък защо?

— Ами отдавна чакахме да се весне някой. Колко седмици минаха… Къде се загубиха тия ченгета?

— Може ли само… Матю Маграт тук ли е? Предполагам, че е ваш син?

— Ама вие сигурен ли сте, че не сте някакво ченге?

— Няма как да съм по-сигурен.

— Да не сте от службата за надзор на малолетни престъпници?

— Не съм.

Тя опря ръка на хълбока си.

— Искам да му задам няколко въпроса за Лионард Пац — обясних аз.

— Знам.

Жената се държеше толкова странно — не само със загадъчните отговори, но и с особения си поглед — че не схванах веднага смисъла на последната дума.

— Е, тук ли е Мат? — настоях, за да се отърва от нея.

— Тук е. — Тя отвори вратата широко. — Ей, Мат! Дошъл е един човек да се види с теб.

Тя се затътри обратно в апартамента, сякаш изведнъж загуби всякакъв интерес към случката. Вътре беше тясно и претрупано с вещи. Макар че Нютън се слави като предградие на заможните, все пак има и места, които са по джоба на работници. Семейство Маграт се бяха настанили в малко жилище с две спални — част от къща, разделена на четири апартамента. В ранната вечер тук беше сумрачно. По огромния стар телевизор с кинескоп вървеше мач на „Ред Сокс“. Срещу телевизора имаше протъркано плюшено кресло с цвят на горчица, в което госпожа Маграт тежко се настани.

— Обичате ли бейзбол? — подхвърли тя през рамо. — Щото аз го обичам.

— Как да не го обичам!

— Знаете ли с кои играят?

— Не.

— Нали уж обичате бейзбол?

— Сега си имам други грижи.

— Срещу „Блу Джейс“.

— Вярно, „Блу Джейс“. Как забравих.

— Мат! — изрева тя и продължи разговора: — Пак се е затворил с гаджето си и кой знае какви ги вършат в стаята. Името й е Кристин. Това момиченце не благоволи и две думички да ми каже, откакто идва тук. Все едно съм някакъв боклук. Само иска да си прави кефа с Мат, все едно ме няма. И Мат е същият. Само иска да се гушка с Кристин. И двамата не ми обръщат внимание.

Кимнах.

— Тъй ли…

— А вие как научихте фамилията ни? Нали уж данните за жертви на сексуални престъпления са поверителни.

— Доскоро работех в прокуратурата.

— Да бе, четох някъде. Вие сте човекът. Имаше ваши снимки във вестниците. Значи сте прочел цялото досие?

— Така е.

— И знаете за оня тип Лионард Пац? И какво е направил на Мат?

— Да. Както е описано, награбил го е в библиотеката.

— Пипал го е по топките.

— Ами… и там също.

— Мат! — кресна тя отново.

— Ако моментът не е подходящ…

— А, не, имате късмет, че е тук. Иначе все се запилява някъде с гаджето и изобщо не мога да го зърна. Определен му е вечерен час — осем и половина, но хич не му пука. Скитосва колкото си иска. И отговорникът му в службата за надзор знае всичко това. Нали не е неправилно да ви казвам, че има отговорник? Не знам какво да го правя това момче. От службата за непълнолетни го бяха прибрали в поправително училище, после ми го върнаха. Преместих се тук от Куинси, за да не е с ония негови приятелчета, дето за нищо не стават. Дойдох тук, защото се надявах да му помогна. Хич не беше лесно да си намеря тоя апартамент. И знаете ли какво стана? Знаете ли какви ми ги дрънка сега? След всичко, което направих за него? „Мамо, ти не си същата. Откакто живееш в Нютън, стана много нафукана. Носиш нафукани очила, купуваш си нафукани дрешки, щото си мислиш, че си като другите в Нютън.“ А знаете ли защо нося очилата? — Тя ги взе от масичката до креслото. — Ами щото не виждам! Но той така ме подлуди, че не ги слагам вкъщи. Същите очила имах в Куинси, но тогава нищичко не казваше за тях. Каквото и да правя за него, все не му стига.

— На майките не им е лесно — вметнах аз.

— Той пък вече казва, че не ме щял за майка. Все това повтаря. И знаете ли защо? Мисля си, че е щото съм напълняла, щото не съм хубавица. Не съм кльощава като Кристин, не ходя на фитнес и нямам хубава коса. Такава съм си! Ама си оставам негова майка! Знаете ли как ме нарича, като иска да ме ядоса? Била съм дебело лайно. Правя всичко за това момче, ама всичко! Да не съм дочакала благодарност от него досега? Да не ми е казал поне веднъж „Мамо, обичам те“? Как пък не. Само повтаря: „Имам нужда от пари“. Иска пари от мен, а аз му казвам: „Мати, не мога да ти дам пари“. А той продължава да врънка: „Хайде бе, мамо, поне два-три долара“. Казвам му, че нямам излишни пари, щото ми трябват да му купувам всички ония неща, дето ги харесва. Като онова яке с емблемата на „Селтикс“, дето непременно трябваше да го има. Сто и петдесет долара се изръсих като глупачка, за да го зарадвам.

Вратата на стаята се отвори и Мат Маграт влезе — бос, само по шорти „Адидас“ и тениска.

— Мамо, що не млъкнеш, а? Ще пощуриш човека.

Според данните в полицейските доклади за сексуалното посегателство на Лионард Пац жертвата трябваше да е на четиринайсет години, но това момче изглеждаше с няколко години по-голямо. Беше красавец, с квадратна челюст и изражение на обигран мърльо.

Показа се и приятелката му Кристин. Не беше хубава като Мат, с тясно лице, малка уста, лунички и плоски гърди. Носеше блузка с широк разрез горе, която се смъкваше накриво и оголваше млечно бяло рамо и презрамка на лилав сутиен. Прозрях мигновено, че момчето изобщо не държи на нея. Най-вероятно съвсем скоро щеше да й разбие сърцето. Съжалих я още преди да се покаже цялата от стаята. Изглеждаше на тринайсет или четиринайсет. Още колко ли мъже щяха да й разбиват сърцето, преди да й омръзне?

— Ти ли си Матю Маграт?

— Аз съм. Защо питате? Кой сте вие?

— На колко години си, Матю? Кога си роден?

— 17 август 1992 година.

За малко ме разсея мисълта за годината — 1992-ра. Колко близко минало изглеждаше, но колко се бях отдалечил от нея в живота си. Тогава вече бях юрист от осем години, а с Лори се опитвахме да заченем Джейкъб.

— Още не си навършил петнайсет години.

— И какво от това?

— Нищо. — Погледнах за миг Кристин, която ме наблюдаваше с присвити очи, както подобава на лошо момиче. — Дойдох да те попитам за Лионард Пац.

— За Лен? Какво искате да знаете?

— „Лен“? Така ли го наричаш?

— Понякога. А вие кой сте все пак?

— Аз съм бащата на Джейкъб Барбър. Момчето, което обвиниха за убийството в парка „Колд спринг“.

— Ъхъ — кимна Матю. — Досещах се, че е нещо такова. Рекох си, че може да сте ченге. Щото така ме зяпахте. Все едно съм направил нещо лошо.

— Мат, а ти как мислиш — направил ли си нещо лошо?

— Не съм.

— Ето, няма за какво да се тревожиш, нали? Все едно ти е дали съм ченге.

— Ами тя? — кимна той към момичето.

— Защо я намесваш?

— Не е ли престъпление да правим секс, ако е прекалено малка… как го наричаха?

— Блудство с малолетни.

— Да бе. Ама не се брои, ако и аз съм препалено малък, нали? Ако двамата са малки и правят секс, сам разбирате, един с друг, ако и двамата са малолетни, но се чукат…

— Мат! — сгълча го майка му.

— В щата Масачузетс минималната възраст за секс по взаимно съгласие е шестнайсет години. Ако двама четиринайсетгодишни правят секс, значи и двамата извършват блудство с малолетни.

— Казвате, че блудстват един с друг, а?

— Формално погледнато е така.

Той изгледа Кристин заговорнически.

— Маце, ти на колко си?

— На шестнайсет.

— Ей, днес съм късметлия!

— Моето момче, не прибързвай. Има още време до края на деня.

— Я слушайте какво ще ви кажа — май ще е по-добре хич да не приказвам с вас — нито за Лен, нито за друго.

— Мат, не съм полицай. Не ме интересува на колко години е твоята приятелка, не ме интересува какво правите. За мен е важен само Лионард Пац.

— Значи сте татко на онова момче, а?

— Да.

— Вашият син не го е направил, да знаете.

Чаках, а сърцето ми щеше да изскочи.

— Лен го е направил.

— Мат, откъде знаеш?

— Просто знам.

— Как си научил? Доколкото знам, ти си жертва на сексуално посегателство. Не предполагах, че познаваш… Лен.

— Историята е малко заплетена.

— Наистина ли?

— Ъхъ. С Лени сме приятели… горе-долу.

— Той е от онзи вид приятели, срещу които подаваш оплакване в полицията ли?

— Ще ви кажа честно — онова, за което го натопих… не е направил нищо такова.

— Не е ли? Тогава защо подаде оплакване?

Мат се засмя.

— Нали ви казах — заплетена история.

— Опипвал ли те е или не те е опипвал?

— А бе, опипвал ме е.

— И какво заплетено има в историята?

— Ей, сериозно ви говоря, не ми е приятно да си приказваме за това. Не ми се вярва, че е добре да си приказвам с вас. Имам право да си мълча. И веднага ще си използвам правото, ясно?

— Имаш право да мълчиш пред полицаите. Аз не съм от тях. Петата поправка не важи пред мен. Сега в тази стая няма никаква Пета поправка.

— Може да загазя.

— Мат… моето момче. Чуй ме. Аз съм много търпелив човек. Но ти започваш да ме изнервяш. И вече се чувствам… — вдишах с пълни гърди — … ядосан, схващаш ли, Мат? Не ми харесва да се чувствам така. Затова хайде да спрем с игричките, може ли?

Усещах колко е огромно тялото ми. И колко по-едър съм от това хлапе. Струваше ми се, че ставам все по-голям и накрая стаята няма да ме побере.

— Мат, ако знаеш нещо за онова убийство в парка, кажи го. Защото, моето момче, изобщо не можеш да си представиш какво преживях досега.

— Не искам да говоря пред тях.

— Чудесно.

Пръстите ми твърдо стиснаха мишницата му и я извиха. Знаех с каква лекота бих могъл да отделя ръката от тялото му с още малко усукване, как бих могъл да откъсна тази кожа, мускули и кости… Поведох го към спалнята на майка му — неголяма стая с легло, нощно шкафче, приспособено от два кашона, обърнати с дъното нагоре, и мозайка от снимки на известни актьори, изрязани прилежно от списания и закрепени с прозрачни лепенки по стените. Затворих вратата и застанах пред момчето, скръстил ръце на гърдите си. Адреналинът се изцеждаше от мускулите ми със същата бързина, с която нахлу, сякаш и тялото ми позна, че кризата е отминала и хлапето няма да се инати повече.

— Разкажи ми за Лионард. Как се запозна с него?

— Залепи се за мен веднъж в „Макдоналдс“, един такъв мазен и смачкан. Предложи да ме почерпи нещо — сандвич или каквото поискам. Бил готов да ми купи каквото ми щукне, само за да хапнем заедно, да поседи на същата маса. Знаех си, че е педалче, ама като предлагаше да ме почерпи с „Биг Мак“, що да ми пука? Аз нали си знам, че не съм гей, тогава какво ме засяга? Съгласих се, седнахме да ядем и той взе да ми се прави на голям мъжага, на голяма свежарка, все едно сме си приятелчета. Попита искам ли да отида с него в апартамента му. Имал много дискове, можело да гледаме някакъв филм, такива неща. Ясно ми беше за какво се натиска. Аз веднага го отрязах, че нищо няма да правим, но ако има мангизи, може и да стане работата. И той изръси, че щял да ми даде петдесетачка, за да ме опипа по пакета, ама само през панталона. Аз пък му казах, че за стотачка ще го оставя да ме пипа. И той се нави.

— Значи ти даде стотачка?

— Ами да. Само за да ме пипа по гъза и останалото.

Хлапето прихна от мисълта, че е изкопчило сто долара за такава дреболия.

— Продължавай.

— После все ме врънкаше, че искал пак да го прави. И всеки път ми даваше по сто долара.

— А ти какво правеше за него?

— Нищо. Заклевам се.

— Мат, не ме занасяй. Нищо срещу сто долара?

— Истина е. Винаги му позволявах само да ме обарва по гъза и… и отпред де.

— Свалял ли си дрехи от себе си?

— Не. Винаги си бях с дрехите.

— Всеки път ли?

— Всеки път.

— И колко пъти го направихте?

— Пет.

— Значи се събраха петстотин долара?

— Така е.

Мат пак се подхилваше. Лесни пари.

— А бъркаше ли в панталона ти?

Кратко двоумене.

— Веднъж.

— Веднъж ли?

— Наистина веднъж.

— Колко продължи това?

— Няколко седмици. Разправяше, че не можел да си го позволи повече.

— И какво се случи в библиотеката?

— Нищо. Аз не съм влизал в тая библиотека. Дори не я знам къде е.

— А защо подаде оплакване срещу него?

— Той каза, че вече не искал да ми плаща. Не му харесвало да плаща, не бивало да е така, ако сме… един вид приятели, нещо такова. Аз му казах, че ако не ми плаща, ще го натопя. Знаех си, че е с условна присъда и е в списъка на сексуалните престъпници. И ако наруши условията, отива в пандиза. Той също си знаеше.

— Но не искаше да ти плати?

— Даде ми малко пари. Подмазваше ми се: „Ще ти платя половината“. Аз му викам: „Ще ми платиш всичко“. Имаше мангизи, и то много. И без това не го правех, щото много ми се иска. Ама и аз имам нужда от пари, нали разбирате? Вижте я тая дупка. Знаете ли какво е да нямаш пари? Без тях нищо не можеш да направиш.

— Значи си крънкал пари от него. Какво общо има това с парка „Колд спринг“?

— Ами това беше причината да ме зареже. Каза ми, че харесал друго момче, което сутрин минавало през парка близо до неговия блок.

— Кое момче?

— Същото, дето беше убито.

— Ти как разбра, че е същото?

— Лионард разправяше, че искал да се запознае с него. Май го дебнеше, мотаеше се в парка сутрин, за да го срещне. Дори знаеше името му. Чул го, когато оня говорел с приятелите си. Казвал се Бен. Щял да се опита да говори с него. Всички тия приказки бяха преди да стане белята. Хич не се сещах за това, докато хлапето не беше убито.

— Какво казваше Лионард за него?

— Бил хубавец. Точно тая дума каза — „хубавец“.

— Защо смяташ, че би могъл да прибегне до насилие? Заплашвал ли те е някога?

— Не. Вие майтапите ли се с мен? Щях да го направя на кайма. Лени е слабак, нищо че е грамаден. Може затова да си пада по момчета — те са по-малки от него.

— Но защо би се нахвърлил срещу Бен Рифкин, ако го е срещнал в парка?

— Де да знам. Не съм бил там. Ама знам, че Лени имаше нож и го носеше, когато си мислеше, че може да се примъкне към някого. Казваше, нали разбирате, че като си педал и сбъркаш човека, когото сваляш, може да си го отнесеш много зле.

— Виждал ли си ножа?

— Да, носеше го и в деня, когато се запознахме.

— Как изглеждаше?

— Че как да изглежда? Нож като нож.

— Приличаше ли на кухненски нож?

— Не, повече приличаше на боен нож. Щото имаше едни такива зъбци. Малко оставаше да му го отмъкна. Готин нож.

— Защо не си споменал пред никого за това? Знаел си, че онова момче е убито.

— И аз съм условно освободен. Не можех да кажа, че… такова, съм измъквал пари от Лен, или един вид съм излъгал как ме е награбил в библиотеката. Това си е нещо като престъпление.

— А, не казвай „нещо като престъпление“. Защото наистина е престъпление.

— И аз за същото говоря.

— Мат, още колко щеше да чакаш, докато решиш да кажеш това на някого? Щеше ли да оставиш да осъдят сина ми за убийство, което не е извършил, само за да не се изложиш, че си позволявал на някакъв тип да опипва топките ти всяка седмица? Щеше ли да си държиш устата затворена, докато не пратят сина ми в щатския затвор?

Той мълчеше.

Гневът, който изпитах, беше стар и привичен. Прост и праведен гняв, същински балсам за душата, който познавах като стар приятел. Не ме разгневи хитричката гадинка пред мен. Бездруго животът обикновено наказва глупаци като Мат Маграт рано или късно. Не, гневът ми беше насочен към самия Пац, защото беше убиец, и го от най-гнусните — убиец на дете. Те будят най-яростното презрение на полицаи и прокурори.

— Ами аз си казах, че никой няма да ми повярва — оправда се Мат. — Ей в това е цялата спънка — как да им обясня как е убито момчето, като вече излъгах за оная история в библиотеката? Ако бях казал истината, само щяха да отговорят: „Ти вече ни излъга веднъж. Защо да ти вярваме сега?“. Е, какъв смисъл имаше?

Разбира се, беше прав. Трудно бих могъл да си представя по-лош свидетел от Мат. Закоравял лъжец, на когото няма да повярва нито един съдебен заседател. За съжаление и той, подобно на лъжливото овчарче, този път казваше истината.