Уилям Ландей
Да защитаваш Джейкъб (31)

31. Прекъснат разговор

Около шест часа довършвахме вечерята си — аз и Джейкъб си позволихме предпазлив оптимизъм и оплюхме Ладжудис и неговата тактика на отчаянието, а Лори се стараеше да поддържа илюзията, че всичко е сигурно и нормално, макар у нея вече да се прокрадваха смътни подозрения и към двама ни.

Телефонът звънна.

Вдигнах слушалката. От централата ме уведомиха, че обаждането е за наша сметка и попитаха дали го приемам. Изненадах се, че хората още се обаждат за сметка на събеседника. Да не ни разиграваха? Останаха ли изобщо телефонни будки, от които някой може да се обади така? Само в затворите…

— От кого е обаждането?

— Бил Барбър.

— Господи… Не, няма да приема. Чакайте! Задръжте така. — Притиснах слушалката към гърдите си, сякаш сърцето ми щеше да говори с него. — Добре, приемам да е за моя сметка.

— Благодаря. Моля, изчакайте да ви свържа. Приятен ден!

Щракане.

— Ало?

— Какво има?

— Какво има ли? Мислех си, че пак ще дойдеш.

— Бях малко зает.

— „О, аз бях малко зает!“ — присмя ми се той. — Отпусни се, бе. Бъзикам те, тъпчо. Ти к’во си мислиш? „Ей, младши, ела ми на гости, ще те заведа на риболов!“ И знаеш ли какво ще ловим? Ами риби, бе.

Изобщо не се досещах за какво говори. Може би беше някакъв затворнически жаргон. Гръмогласният му смях отекна в слушалката.

— Исусе Христе… Много си приказлив.

— Че как да не съм, като няма с кого да си дърдоря в това шибано място. А синът ми ме е забравил.

— Искаш ли нещо? Или се обади само да си побъбрим?

— Искам да знам какво става с делото срещу хлапето.

— Защо те е грижа?

— Той ми е внук. Искам да знам.

— През целия му живот досега ти дори не знаеше как се казва.

— И кой е виновен?

— Ти.

— Сигурен бях, че си го мислиш. — Той млъкна за малко. — Чух, че днес са споменали името ми в съда. Тук следим делото внимателно. За пандизчиите то си е като финал на световното.

— Ами да, споменаха и твоето име. Виждаш ли — дори в затвора още си бедствие за семейството си.

— Младши, стига си се вкисвал. Хлапето ще се отърве.

— Така ли било? Значи се смяташ за много печен адвокат, господин Доживотен-затвор-без-право-на- помилване?

— Знам това-онова.

— Брей, знаеш това-онова. Я ми направи услугата да не звъниш повече тук и да не ми обясняваш за моята професия. Пък и вече си имам адвокат.

— Младши, не си прав. Когато твоят адвокат приказва, че ще ме призове като свидетел, вече става и моя работа, а?

— Няма да се случи. Само ти ни липсваш в съдебната зала. Ще превърнеш всичко в цирк.

— Ти по-добра стратегия ли имаш?

— Аха, имаме.

— И каква е тя?

— Изобщо няма да представяме контратеза. Ще оставим обвинението да се мъчи. Те имат… Защо си губя времето да говоря с тебе за това?

— Защото ти се иска. Когато едно хлапе закъса, има нужда от своя старец.

— Това шега ли беше?

— Не! Още съм твой баща.

— Не си.

— Не съм ли?

— Не, не си.

— А кой тогава ти е баща?

— Нямам баща.

— Нямаш баща, а? Да не си някакво дърво?

— Точно така, нямам. Не ми трябва.

— Всеки има нужда от баща, всеки. А сега съм ти нужен повече от всеки друг път. Иначе как ще докажеш оная измишльотина за „неудържимия подтик“?

— Не е нужно да я доказваме.

— Виж ти. И защо?

— Защото Ладжудис не може да подкрепи с убедителни доказателства обвинението. Очевидно е. Затова нашата защита е лесна — Джейкъб не го е направил.

— Ами ако това се промени?

— Няма.

— Тогава защо се домъкна чак дотук и ме попита? И поиска да вземеш проба от слюнката ми? За какво беше цялата щуротия?

— За всеки случай.

— За всеки случай… Значи малкият не го е направил, но в случай че го е направил…

— Нещо подобно.

— А твоят адвокат какво иска да кажа?

— Не иска да казваш нищо. Не биваше дори да споменава за това в съда днес. Просто сбърка. Вероятно си мислеше как ще дотичаш в съда да заявиш, че никога не си имал нищо общо със своя внук. Вече ти казах, че изобщо няма да припариш до тази съдебна зала.

— По-добре го обсъди с адвоката си.

— Слушай какво ще ти кажа, Кървав Били, и то за последен път. Ти не съществуваш. Ти си само кошмар, който сънувах в детството си.

— Ей, младши, искаш да ме заболи ли? Ще трябва да ме изриташ в ташаците.

— Това пък какво означава?

— Означава, че си губиш времето да ме обиждаш. Не ми дреме. Аз съм дядо на малкия, каквото ще да приказваш. Нищо не можеш да направиш. Можеш да се преструваш колкото си искаш, че ме няма. Все тая. Истината си остава същата.

Седнах, притиснат от внезапно безпокойство.

— Какъв е тоя Пац — попита той, — за когото говореше твоето приятелче ченгето?

Бях ядосан и объркан, прекалено развълнуван, затова не се замислих, а избълвах:

— Той го е направил.

— Значи той е убил онова хлапе?

— Ъхъ.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Откъде знаеш?

— Имам свидетел.

— И ще оставиш моя внук да си го отнесе вместо него?

— Не, няма да го оставя.

— Ами тогава направи нещо, младши. Разкажи ми за тоя Пац.

— Какво искаш да знаеш? Пада си по момчета.

— Значи блудства с деца?

— В известен смисъл.

— Как така в известен смисъл? Или го прави, или не го прави. Как може да блудства „в известен смисъл“?

— Както и ти беше убиец още преди наистина да убиеш някого.

— Младши, не се хаби. Казах ти, че няма да ме засегнеш.

— А ти престани да ме наричаш „младши“.

— Дразня ли те?

— Да.

— И как да ти казвам?

— Никак.

— Дрън-дрън. Все някак трябва да ти казвам. Иначе, как ще си говорим?

— Няма за какво да говорим.

— Младши, много гняв си събрал, знаеш ли?

— Искаш ли още нещо?

— Да искам ли? Че аз нищо не искам от тебе.

— Помислих си, че може би искаш да ти пратя кекс с ножовка в него.

— Ха, майтапчия. С ножовка. Стоплих какво намекваш. Щото съм в панделата.

— Позна.

— Чуй ме сега, младши, не ми трябва кекс с ножовка, ясно? И знаеш ли защо? Ще ти кажа. Щото не съм в затвора.

— Я-я… Кога те освободиха?

— Няма нужда да ме освобождават.

— Няма ли? Ще ти подскажа нещо, смахнат дъртак такъв. Сещаш ли се за онази сграда с решетките? От която никога не те пускат да излезеш? Нарича се затвор, а ти несъмнено си в него.

— Младши, ти си тоя, дето нищо не разбира. В тая дупка са затворили само тялото ми. Това имат — тялото ми. А не мен. Аз съм навсякъде, ясно? Накъдето и да погледнеш, младши, накъдето и да погледнеш. Стопли ли? И гледай да държиш моя внук настрана от това място. Разбра ли, младши?

— Защо не се погрижиш ти за него? Нали си навсякъде.

— Може и да се погрижа. Може да долетя там при вас…

— Виж какво, имам работа. Трябва да затварям.

— Недей, още не сме…

Прекъснах разговора. Но той беше прав — остана с мен, гласът му още дрънчеше в ушите ми. Хванах слушалката и я натиснах ядно в гнездото, после повторих и потретих, докато не престанах да го чувам.

Джейкъб и Лори ме гледаха ококорено.

— Обади се дядо ти.

— Схванах.

— Джейк, не искам никога да говориш с него, чуваш ли? Говоря сериозно.

— Добре.

— Изобщо няма да си отваряш устата, дори да ти се обади. Просто прекъсваш връзката. Разбра ли?

— Добре де, добре.

Лори се вторачи сърдито в мен.

— Анди, това важи и за тебе. Не искам този човек да се обажда в дома ми. Той е като отрова. Следващия път и ти прекъсваш връзката, ясно ли е?

Кимнах.

— Добре ли си? — попита ме тя.

— Не знам.