Джоан Рос
Едно лято (63)

63

Чарити не можеше да мисли за нищо друго, освен това, което може би в момента се случва в хотел „Морска къща“.

Тя се мята неспокойно в леглото през цялата нощ. Макар да твърдеше, че не иска усложнения в живота си, вместо да избяга, докато можеше, Гейб не само остана и прекара нощта тук, но даже заведе Джони на риболов и наблюдение на китове с мъжете от семейство Дюшет и риболовната лодка на Коул. Тя знаеше, че момчето е също толкова притеснено, колкото и тя, но прие като положителен знак, че той й е повярвал, когато обеща да се обади на мобилния на Гейб, ако има някакви новини за Ейнджъл.

Аманда междувременно загря телефона, обаждайки се на всички приятели и познати на съдията в опит да издири съпруга си.

Знаейки, че в това състояние не би било честно да лекува животни, Чарити уреди двама колеги да я заместват през следващите няколко дни, докато нейният живот се върне към що-годе нормални рамки.

Нервите й вече бяха опънати до скъсване, когато мобилният й телефон иззвъня и тя вдигна, без дори да си прави труда да провери кой се обажда.

— Ало?

— Чарити? — прозвуча познатият плътен глас. — Бентън се обажда.

— Бентън? Къде беше, по дяволите?

Тя почти никога не използваше ругатни. Това, че в момента го направи, само показваше психическото й състояние.

— Плавам от Мауи. Майка ти там ли е?

— Да, ще отида да я извикам…

— Не го прави — прекъсна я той.

— Защо не? — Божичко, дано само не е решил да натовари нея със задачата да съобщи на съпругата му, че с брака им е свършено.

— Скоро ще разбереш. Доведи я до кея на яхтения клуб след петнайсет минути.

Начинът, по който го каза — като заповед, а не като молба, може би щеше да раздразни Чарити, ако не беше просто доказателство, че този човек беше свикнал да става на неговото. А и разчиташе на съдията да помогне Джони и Ейнджъл Харпър да получат семейството, което заслужаваха.

— Дано да е нещо хубаво — промърмори тя.

— Даже по-хубаво, отколкото мислиш — обеща той и затвори телефона.

— Сигурна ли си, че ти се излиза? — попита Аманда десет минути по-късно, докато двете вървяха към пристанището в южния край на залива. — Знаеш, че обичам да обядвам навън, но си даваш сметка, че след това, което се случи на гробището, ще трябва да отговаряш на десетки въпроси от всеки срещнат.

Уверявайки сама себе си, че целта оправдава средствата, Чарити излъга и каза на майка си, че страшно много й се е дояла супата от пушени миди в „Морска мъгла“. Малкият заговор само печелеше от това, че ресторантът беше точно до яхтеното пристанище, където я бяха инструктирали да се появи.

— Ще трябва да се изправя срещу въпросите им така или иначе. — Това беше съвсем вярно. — Тъй че да приключваме по-рано, вместо да го влачим.

Аманда кимна. Косата й блестеше като излъскана мед в слънчевите лъчи, които пробиваха мъглата.

— Така е, сигурно си права.

Чарити не беше изненадана, че съдията се появи точно на секундата, когато беше казал. Издутите бели платна вече приближаваха, когато двете стигнаха до дока.

— Леле, виж! — възкликна тя. — Каква великолепна лодка.

— Това е яхта — поясни Аманда. — Познава се, защото има само една мачта, стрела и грот.

— Доста впечатляващо, че знаеш всичко това.

— Казах ти, дядо ти беше запален мореплавател. И тъй като искам да си прекараме добре в ресторанта и да не мислим за проблеми, въобще не желая и да се сещам за никакви проклети яхти, защото само ми напомнят за Бентън. Кълна се, че ако някога се появи, няма да знам дали да го целуна, или да го убия!

— Ами… — заговори Чарити, докато мъжът зад руля на блестящата бяла яхта започна да маха към тях. — Бих казала, че имаш около една минута да избереш.

Оказа се обаче, че няма какво да се избира. Защото Аманда събу скъпите си високи обувки на „Прада“ и се затича боса, с развята от соления бриз коса към мястото, където нейният съпруг привързваше „Аманда“ към плаващия док.

Остави ги да се нарадват един на друг и въпреки всички проблеми, които все още висяха над главата й, въпреки факта, че сърцето й се късаше за Ейнджъл и Джони, Чарити се усмихваше по пътя обратно към дома.