Джоан Рос
Едно лято (10)

10

Салем, Орегон

Понякога на петнайсетгодишния Джони Харпър му се струваше, че е прекарал поне половината си живот, опаковайки багажа си за поредното местене. На всеки няколко седмици — или, ако имаха късмет, най-много на няколко месеца — майка му влизаше в стаята му, събуждаше го рано сутрин и му казваше да грабва, каквото може. После тримата — майка му, сестра му и той, потегляха към следващото място, гледайки да са поне една стъпка пред хазяина и шерифа, тръгнали да ги изхвърлят от наетия апартамент заради неплатени сметки.

Дори в редките случаи, когато се установяваха някъде за по-дълго време, той почти винаги прекарваше дълги часове, очаквайки майка му да се прибере у дома. Понякога тя не си идваше по цяла нощ. Друг път изчезваше за два-три дни. Тъй като не знаеше, че не всеки четиригодишен хлапак в страната си подгрява сам водата, за да попари готовите спагети на туристическата газова бутилка, понеже електричеството е спряно, дълго време Джони не осъзнаваше, че животът може да бъде различен.

Градовете, къщите, дори и хората бяха само мъгляв образ в съзнанието му. Но имаше и спомени, които изпъкваха по-често от останалите, въртяха се в ума му отново и отново, като повтарящ се кошмар.

Един такъв спомен беше петият му рожден ден, две години преди сестра му Ейнджъл да се роди и преди и двамата да се окажат в домовете на приемни родители. Този път майка му се беше измъкнала заедно с него през прозореца посред нощ, за да се спаси от „лошите“, които я преследваха. След това, спирайки само за кратки почивки по магистралата, като купуваше чипс и закуски от автоматите, тя шофира почти без да спре от Западна Вирджиния до едно самотно място в пустинята Невада, където лунният пейзаж се разнообразяваше само от големи скали, обрулени от вятъра дървета, и няколко разхвърляни каравани.

Една от караваните, ръждясваща на отдавна спуканите си гуми, беше собственост на баба му, останала тук, след като съпругът й, който си падал по чашката и игра на покер автомати — починал след ухапване от гърмяща змия. Тъй като дядото на Джони, когото той така и не беше виждал, бил заспал мъртвопиян пред очукания си пикап в момента на фаталното нападение, съдебният лекар успокоил впоследствие баба му, че той нищо не е усетил.

Морковено червената коса на Джони и луничките му навличаха обикновените подигравки от други деца, които се присмиваха и на странния му акцент от Южните Апалачи, наричаха го „селяндур“. Но това не им попречи да дойдат на партито за рождения му ден, след като баба му беше обещала, че ще има торта.

Тогава за първи път в живота си щеше да има парти за рождения ден, което беше хубаво, но опитът му досега показваше, че винаги ще се намери нещо, което да развали радостта. Особено след като майка му не се върна от едно неочаквано пътешествие до Лас Вегас. Джони подозираше, че тя търси лекарства, с които да спре гласовете, нашепващи заплахи в ушите й.

Или пък гласовете бяха замлъкнали за достатъчно време, за да може тя да си спомни, че е рожденият му ден, и беше отишла да му купи подарък. Но тя явно не можеше да разбере, че Джони искаше само едно нещо — и винаги беше искал само нещо да има нормален живот като всички други деца.

Баба му беше купила тортата от местния магазин сутринта. Беше торта с шоколадов блат и розова глазура — поредният повод децата да му се присмиват. Беше я купила на половин цена, защото името на детето, за което била предназначена, не било правилно изписано отгоре. Понеже беше практична жена, а и, както не спираше да му натяква, понеже трябва да си пести стотинките, тя беше заменила розовата пластмасова принцеса от тортата с две негови колички.

След това, като се опитваше да го увери, че никой няма да забележи, тя изтри розовия надпис Деби с кухненския нож, при което остави голямо петно на средата на тортата. В средата на петното тя забучи шест свещички.

— Пет за годините, които навършваш — обясни му тя, — и още една, за да продължиш да растеш!

Въпреки смеха, който избухна заради розовата като роклята на Барби торта, партито не мина много зле, макар че много му се прииска пясъците на пустинята да се отворят и да го погълнат, когато баба му изнесе „изненадата“ — игра „Забий опашката на магарето“, която беше купила от някакъв евтин магазин. Джони знаеше, че намеренията й са добри, но въпреки това умря от срам, когато другите деца започнаха да питат дали не могат просто да поиграят на видеоигра.

— Ти имаш видеоигри, нали? — изстъпи се Кайл Конърс. Неприятната усмивка на лицето му показа на Джони, че той вече знае отговора на този въпрос.

Джони тъкмо се готвеше да излъже, че играта се е счупила, точно преди всички да дойдат, когато металната врата се отвори с трясък и се появи майка му, толкова буйно ентусиазирана, че сърцето му се сви. Той направо виждаше как енергията пука около нея като електричество.

— Време е да започнем тържеството за милото ми момченце! — Тя се усмихна с най-лъчезарната си усмивка към децата, които бяха седнали край малката холна масичка, която в караваната се използваше за кухненска.

— Време беше — измърмори баба му и извади от чекмеджето кутия кибрит, с които палеше печката. Тя драсна клечката и пламъкът се издигна.

В стаята стана тихо, докато всички я чакаха да запали свещите една по една, докато всички те весело загоряха.

— Пожелай си нещо! — нареди майка му.

— Пожелай си нещо! — започнаха да викат всички гостенчета.

Джони затвори очи и си пожела същото нещо, което си бе пожелавал всяка сутрин на събуждане и всяка вечер, преди да заспи.

Моля те, нека майка ми да е нормална. Като майките на другите деца.

Пое дълбоко въздух.

После духна.

И отново, и отново.

Но свещите продължаваха да светят.

Той опита пак, пое дълбоко въздух и го изпусна всичкия наведнъж.

Но свещичките не угасваха.

— Слабак — каза Кайл и му се изсмя. Другите, следвайки лидера си, повториха подигравката.

Тъй като не можеше да разбере какво се случва (едва по-късно разбра, че свещите са били „неугасващи“), Джони отново пое въздух, колкото можеше по-дълбоко. След това духна.

Макар че този път пламъчетата се наведоха настрани, те продължиха да горят като малки слънца.

Колко трудно може да бъде да се духнат шест свещички? Джони се опитваше да разбере какво не е наред, когато майка му изпищя, все едно някакво чудовище от филм на ужасите я преследва.

— Не може да ми го вземете!!!

Всички деца се обърнаха към нея с разширени от ужас очи и зяпнали уста, докато тя грабна пластмасовата кана с черешов сок от масата и я изля върху главата на Джони.

Кървавочервената течност потече по раменете му, после по тортата, и най-накрая изгаси шестте свещички.

— Не се притеснявай, миличък! — Тя падна на колене в локвата червен сок, който обграждаше стола му, и го прегърна силно, като притисна лицето му към мекотата на гърдите си. — Няма да дам на злия стар дявол да те изгори жив!

Докато останалите деца се чудеха дали да се смеят или да избягат ужасени, Джони разбра, че желанието му няма да се сбъдне.

Опитвайки се да прогони този стар и болезнен спомен, той просто беше прибрал бельото си във войнишката торба, която сигурно беше пропътувала повече километри от космическата совалка, когато на вратата се почука.

— Може ли да вляза? — попита гласът от другата страна.

— Разбира се. — Така или иначе нямаше избор. В нито един от временните домове, където беше живял през годините, от вътрешната страна на стаята му нямаше начин за заключване. Което, според Джони, само показваше колко малко доверие му имаха.

— Е, готов ли си за утре?

Тази приемна майка, която беше омъжена за ченге, всъщност беше доста готина. Тя му беше казала още от самото начало, че ако търси някой да го осинови, ще остане разочарован, понеже нейната мисия в живота била да осигури временен дом на колкото е възможно повече деца. Но че ако спазва правилата, не бяга от училище и не се бие с другите момчета, ако не се захване с наркотици и не краде, ще може да разбере, че тя е доста свестен човек.

Което се оказа чистата истина.

— Да, горе-долу. — Вече му бяха казали, че няма да се върне в този дом. Такъв беше животът във въртележката на системата.

— Ще си прекараш страхотно — опита се да го насърчи тя.

Той измърмори нещо, което тя явно реши да приеме за съгласие. А то съвсем не беше.

Джони мразеше тези летни лагери. Еднаквите тениски, които всички трябваше да носят, глупавите игри, насиленото забавление, това, че всички трябваше да се правят, че страхотно се забавляват.

Но лагер „Рейнбоу“, който се провеждаше до едно езеро недалеч от Шелтър Бей — едно от онези заспали крайбрежни градчета, беше единствената му възможност през годината да види малката си сестричка.

И точно заради това, само заради Ейнджъл, той беше готов да приеме всичко и да се прави на нормално дете.