Джоан Рос
Едно лято (31)

31

Джони изобщо не знаеше защо се навря да чака на тая шибана опашка. Изобщо не искаше да му слагат от тъпите татуировки. Добре де, онези с драконите не бяха кофти. И черепът също му хареса, обаче знаеше, че Ейнджъл ще се уплаши. Но някъде в мислите си — в онази част от мислите, която все още се беше вкопчила във вярата, че наистина има живот и след системата — той разсъждаваше дали, ако влезе в армията, след като завърши училище, държавата би го възприела като отговорен пълнолетен човек. Което щеше да му позволи да поиска родителски права над сестра си.

Разбира се, ако го изпратят да се бие в някаква тъпа война, той няма да може да се грижи за нея, докато го няма. Но много морски пехотинци и войници са женени и имат деца. Тоест сигурно можеше да плаща на някого, за да се грижи за сестра му. Какво друго да прави със заплатата, която ще му плащат военните, ако му покриват разходите за храна и квартира — а те са длъжни да ги покриват. Значи би могъл направо да превежда заплатата си на Ейнджъл.

Искаше да попита тоя бивш пехотинец как стават нещата. Но още щом погледна в тези сиви очи, които уж изглеждаха дружелюбни, но същевременно проницателни, всички въпроси, които бе измислил, докато чакаше другите деца да изберат татуировки, се спукаха като сапунен мехур.

Той погледна назад и видя пехотинеца да избърсва ръката на едно малко момченце със спирт, после я подсуши, а накрая му сложи татуировка с каубоя от „Играта на играчките“. Хлапето сияеше и гърдите му така се бяха надули от гордост, че изглеждаше сякаш ще се вдигне във въздуха и ще се спре чак при дървените греди.

При тази сцена — без изобщо да знае защо, и докато пръстите му конвулсивно мачкаха глупавата татуировка с котвата, която беше пъхнал в джоба си — на Джони изведнъж му се доплака.