Джоан Рос
Едно лято (28)

28

Чарити беше на верандата, когато Гейб се появи пред къщата. С нея беше и майка й, която изглеждаше, все едно е пазарувала специално облекло за сафари на „Родео Драйв“.

Чарити носеше обичайната си униформа от дънки и тениска, на която този път пишеше: „Ветеринарят е най-добрият приятел на кучето“, докато копринената риза на по-възрастната жена имаше малки пагони, направени от дървени копчета. Коланът й беше с десен на леопардова кожа, със същите шарки като рамките на големите й слънчеви очила, а шортите й показваха крака, за които всяка жена на половината на нейната възраст като нищо би убила човек.

Вместо да обуе далеч по-практичните маратонки, както беше направила дъщеря й, тя беше предпочела кафяви кожени сандали с месингови капси, каквито сигурно са носили гладиаторите. Кестенявата й коса беше вързана на конска опашка, която беше прокарала през задната част на черна бейзболна шапка с марката „Прада“.

— Гейбриъл! — Той бе потопен в ароматен облак, докато тя го прегърна и театрално го разцелува по двете бузи. — Толкова е прекрасно да те видя отново!

— И аз се радвам да ви видя, госпожо… — По дяволите. Беше забравил с името на кой от многобройните си съпрузи се представяше в момента.

— О, наричай ме Аманда, скъпи. — Тя го потупа по бузата и се отдръпна. — Когато хубав момък като теб ме нарича „госпожо“, започвам да се чувствам, сякаш съм готова за старческия дом.

— Едва ли. — Понеже тя съвсем явно си просеше комплимент, той я изгледа бавно с преценяващ мъжки поглед от върха на подредената прическа чак до пръстите на краката, боядисани в тревистозелен лак, който според Гейб изглеждаше доста странно, но предположи, че сигурно така е модерно, понеже се съмняваше, че тази жена е прекарала и един ден в живота си, без да е в крак с модата. — Изглеждате страхотно.

— Благодаря. — Тя го възнагради с доволна усмивка. — Наистина полагам усилия. Честно да ти кажа, идва ми да се завия през глава и да се самосъжалявам цял ден, но реших, че най-малкото, което мога да направя, след като така и така съм тук, е да помогна да поразвеселим тези бедни деца в лагера.

— Добър план — съгласи се той, опитвайки се да си представи как майката на Чарити готви над лагерния огън.

— Мама ще прави прически и гримове — разкри Чарити. — Добре, дай ми сега този сладур, за да го заведа при другите.

Тя протегна ръка, за да поеме повода. Когато пръстите им се докоснаха, Гейб усети познатото електричество. Дявол да го вземе. Той май наистина беше в опасност да изгори, както Коул казваше навремето на всеки от екипа, който беше залитнал по някоя жена.

Не че нямаше доверие на Чарити, защото не беше така, но Гейб реши да отиде заедно с нея, за да провери другите кучета. Неговият пес не беше от най-умните. Ами ако се опита да се сприятелява с някое огромно зло куче, което може да го хапне за обяд?

В момента, в който го пуснаха в двора, то веднага се втурна към „бялата мечка“, която излая гърлено, защото го позна, и веднага се търкулна на земята като повалено дърво. И си остана така, оставяйки полудялото от радост пале да му се качи на главата.

— Сприятелиха се — каза Чарити, изричайки на глас собствените му мисли. — Онази вечер, когато го остави при мен. А мама казва, че твоето куче направо изморило Фъстъчко снощи, понеже не го оставило на мира.

— Много е енергичен.

— И куражлия — съгласи се тя. — Няма как да не е, след като е оцелял през какви ли не изпитания.

Гейб не можеше да не се съгласи.

— Значи — каза той, чувствайки се като родител, който за първи път оставя детето си в детската градина, докато вървеше с нея обратно към къщата — и майка ти идва?

— Да, и за мен беше изненада. И не е нужно да се притесняваш — увери го тя. — Всички кучета са минали тест на характера, преди да ги пусна в групата, но даже и ако някое се опита да притеснява твоето куче, Фъстъчко ще го защити.

— Не съм се притеснявал.

— Разбира се, че се притесняваше. Това е нормално за всеки стопанин. Чувствам се по същия начин всеки път, когато трябва да пътувам и Фъстъчко не може да дойде с мен.

— Стопанин е малко силно казано.

— Но нали ще го задържиш?

Гейб реши, че вече няма смисъл да го отрича. Не и след като песът беше прекарал нощта, легнал в краката му.

— Май така ще стане, тъй и тъй не заема много място.

— Радвам се. Сега му трябва име.

— Какво лошо име да се казва Куче?

— Нищо. Но името е нещо по-лично, не мислиш ли?

— Не съм мислил за това.

— Е, още имаш време. Макар че ще ти трябва име, на което той да отговаря, когато започнете курсове за послушание.

— Ти се шегуваш. То да не е доберман!

— Всички кучета трябва да бъдат научени как да се държат добре в обществото. Освен това ще му даде увереност и ще го научи как да се държи с различни кучета. И ще попречи прекалената му жизненост да го въвлече в беда.

Гейб изобщо не можеше да си представи как води песа на училище, но след като напускаше града веднага след края на лагера, тя нямаше да разбере дали той е изпълнил тази част от задълженията си като собственик на домашен любимец.

— Ти ли покани майка си? — попита той, обръщайки темата отново към Аманда.

— Не. — Тя беше малко озадачена, после спря и се засмя с глас. — Мислеше, че съм я довела като защита, така ли?

— Смяташ ли, че се нуждаеш от защита?

— Ето пак. Отговаряш на въпрос с друг въпрос. Не, не смятам, че се нуждая от защита. Аз съм голямо момиче. Нещо, което майка ми изглежда е забравила.

— Искаш да кажеш, че не ме харесва? — Ако наистина беше така, то Аманда беше отлична актриса.

— Всъщност, въпреки че не ми е казала нищо за внезапното си решение да дойде в лагера днес, аз мисля, че тя просто се притеснява, че ще ми разбиеш сърцето. Подозирам, че идва с мен, за да ме пази.

— И аз така си помислих.

— Съжалявам. Забавно е. Държи се с мен така, все едно съм на шестнайсет. Особено след като ме беше оставила на грижите на частното училище с пансион и разни домашни помощнички, когато наистина бях на шестнайсет.

— Може би се опитва да компенсира за изгубените години.

— Или по-вероятно просто си търси с какво да се захване, тъй като бракът й май се разпада.

— Това трудно се преживява.

— Да, винаги е така. Но обикновено се възстановява доста бързо. Този път…

Гласът й заглъхна. Повървяха още малко заедно. Сутрешният дъжд беше спрял и сега пейзажът беше залят от ослепителна златна светлина, която местните наричаха „слънчев порой“. Цветният аромат от градината бе примесен с по-острия мирис на борове и морска сол.

— Този път? — попита той, подканвайки я да довърши мисълта си.

— Мисля, че тя наистина се чувства объркана. — Чарити въздъхна.

— Може би просто трябва да се обади на мъжа си. За да обсъдят проблема, какъвто и да е той, като двама зрели хора.

Тя отново спря. Вдигна очи към него.

— Как разбра, че… а, да, спомних си, нали беше там, когато тя изпадна в истерия.

— Не бих използвал точно думата истерия. — Понеже като малък беше избегнал не един или два хвърлени при скандал предмети, Гейб си каза, че собствената му дефиниция е свързана с много повече ругатни, дупки в гипсокартона и счупени стъкла. — Но реагира доста драматично на случващото се, каквото и да е то.

— Така прави винаги. Нещата се разпадат и тя се скрива зад маската на примадона, докато се възстанови. Но този път нещата сякаш са по-различни.

— Може би ако пострада достатъчно дълго време, накрая ще вдигне телефона.

— Номерът е да спре да играе тази роля, за да почувства истински болката. И така стигаме до днешната лагерна експедиция. Честно казано, не мога да си спомня майка ми някога да е била на къмпинг в живота си. Дори лятото, когато бяхме тук, когато успявахме да я увещаем да дойде до плажа, тя носеше дизайнерски рокли и широкополи сламени шапки, които вятърът постоянно издухваше, та двамата с Лукас трябваше да ги гоним по пясъка. Обикновено стоеше на верандата на вилата, четеше книги и пиеше лимонада, докато бащата на Лукас ни водеше на разни приключения.

— Понеже явно не е любител на дивата природа, ако й дадеш достатъчно време, може просто да реши да се върне при мъжа си, вместо да си играе на „Барби отива на лагер“.

— Да се надяваме. — Тя хвана ръката му и я стисна. — Благодаря.

— За какво?

— Че ме изслуша. Не съм свикнала да говоря за нея с друг човек, без да имам чувството, че раздавам присъди или се опитвам да я изкарам лоша майка. Което тя наистина не беше. Беше само, ами, малко небрежна и егоцентрична, предполагам.

— Не се притеснявай да споделяш всичко, което ти е на сърцето. Но повярвай ми, тя можеше наистина да е много по-лоша.

— Повярвай на мен — това си го повтарям почти всеки ден!

Едно нещо беше да му се иска просто да грабне Чарити и да я занесе до най-близкото легло. Гейб смяташе тези похотливи мисли за окуражаващи — доказателство, че не беше загубил способността си за нормални мъжки чувства някъде из афганистанските планини. Но го безпокоеше друго нещо — беше започнал да я харесва. Беше живял в задвижван от тестостерона свят толкова дълго време. Никога не беше имал жена за приятел.

Освен, може би, сега.

О, да. Определено беше изгорял.