Андреа Камилери
Екскурзия в Тиндари (3) (Комисарят Монталбано е потресен)

3

Погледната му спирка по пътя към Голгота беше в деветнайсети апартамент на четвъртия етаж. Адвокат Леоне Гуарнота.

Отдолу под вратата се процеждаше аромат на рагу, от който Монталбано почувства как главата му се зашеметява.

— Вие комисар Монтаперто ли сте? — го попита около петдесетгодишното женище, което му отвори вратата.

— Монталбано.

— Обърквам имена, но ми е достатъчно само веднъж да видя някоя физиономия по телевизията, и никога повече не я забравям!

— Кой е? — попита мъжки глас отвътре.

— Комисарят е, Лео. Влезте, влезте…

Докато Монталбано влизаше, се появи около шейсетгодишен мършав мъж с напъхана в яката салфетка от плат.

— Приятно ми е, Гуарнота. Настанявайте се. Тъкмо се приготвяхме да ядем. Елате в хола.

— Какъв хол те прихваща! — намеси се едрата жена. — Ако губиш време в приказки, макароните ще се слепят. Комисарю, яли ли сте?

— Честно казано, все още не — отвърна й комисарят, чувствайки как сърцето му се изпълва с надежда.

— Тогава няма никакъв проблем — заключи госпожа Гуарнота, — сядайте да хапнете порция макарони с нас. Така и разговорът за всички ни ще е по-приятен.

Макароните бяха извадени от водата в точния момент („Да знаеш колко време да вариш макароните, е цяло изкуство“ — казваше домашната му помощница Аделина), а месото със сос — крехко и вкусно.

Освен че си напълни корема, комисарят не научи нищо друго относно разследването, отново удари на камък.

* * *

Когато към четири следобед се видя с Мими Ауджело и Фацио в кабинета си, Монталбано констатира, че в крайна сметка и тримата не бяха научили нищо важно.

— Като добавим и това, че вашата математика наистина е отвлечена наука — каза Фацио, — защото апартаментите в тази кооперация са двайсет и три.

— Как така двайсет и три? — попита учудено Монталбано, който с числата не се оправяше никак добре.

— Комисарю, има и три апартамента на партера, които се използват за офиси. Но хората в тях не познават нито съпрузите Грифо, нито Санфилипо.

В заключение, семейство Грифо бяха живели с години в тази сграда, но сякаш са били безплътни. За Санфилипо дори нямаше смисъл да се говори, защото някои от наемателите изобщо не бяха чували за него.

— Вие двамата — каза Монталбано, — преди новината за изчезването им да стане официална, опитайте се да разберете повече за тях из градчето — слухове, клюки, сплетни, хипотези, такива работи.

— Защото, след като се разпространи вестта за изчезването им, отговорите на хората може да се променят, така ли? — попита Ауджело.

— Да, променят се. Нещо, което ти се е струвало нормално, след всеки ненормален факт придобива съвсем друга светлина. С оглед на това, че така и така ще обикаляте, попитайте и за Санфилипо.

Фацио и Ауджело излязоха от кабинета му не особено мотивирани.

Монталбано взе ключовете на Санфилипо, които Фацио беше оставил върху бюрото, сложи ги в джоба си и отиде да повика Катарела, който от седмица се мъчеше да реши една кръстословица за начинаещи.

— Катаре, ела с мен. Поверявам ти важна мисия.

Превъзбуден от вълнението, Катарела не успя да каже нищо дори когато се озова в апартамента на убития младеж.

— Катаре, виждаш ли този компютър?

— Да, господине. Хубав е.

— Хм, захващай се за работа. Искам да знам всичко, което съдържа. А след това сложи в него всички дискети и… как се казваха?

— Дискове, комисарю.

— Прегледай ги всички. Накрая ми докладвай.

— Може би и видеокасетите.

— Тях не ги закачай.

* * *

Качи се в колата и пое към Монтелуза. Приятелят му, журналистът Николо Дзито от „Свободна мрежа“, тъкмо се приготвяше да излезе в ефир. Монталбано му подаде снимката.

— Казват се Грифо. Алфонсо и Маргерита. Трябва само да кажеш, че синът им Давиде е притеснен, защото няма никаква вест от тях. Поговори за това в тазвечерната информационна емисия.

Дзито, който беше интелигентен и способен журналист, погледна снимката и му зададе въпрос, който комисарят вече очакваше.

— Защо се притесняваш за изчезването на тези двамата?

— Жал ми е за тях.

— Разбирам те, че съжаляваш, но че го правиш само от съжаление, не ти вярвам. Случайно да имат връзка?

— С какво?

— С момчето, което е убито във Вигата, със Санфилипо.

— Живели са в една сграда.

Николо буквално подскочи върху стола.

— Но това е новина, която…

— Която няма да съобщиш. Може и да има връзка, но може и да няма. Направи каквото ти казвам, а после първите съществени новини, които имам, ще са твои.

* * *

Седнал на верандата, се наслади на кашата, за която отдавна си мечтаеше. Евтино за приготвяне ястие от добре сварени картофи и лук, след това с вилицата смачкани на каша и обилно подправени със зехтин, силен оцет, прясно смлян чер пипер и сол. По възможност за изяждането му използваше тенекиена лъжица (имаше две такива, които ревниво пазеше), като изгаряше езика и небцето си, а след това на всяка хапка започваше да ругае.

В информационната емисия в двайсет и един часа Николо Дзито изпълни задачата си, като показа снимката на съпрузите Грифо и каза, че синът им се тревожи за тях.

Спря телевизора и реши да започне да чете последната книга на Васкес Монталбан, чието действие се развиваше в Буенос Айрес, с главен герой Пепе Карвальо. Прочете първите три реда и телефонът звънна. Беше Мими.

— Безпокоя ли те, Салво?

— Изобщо не.

— Имаш ли работа?

— Не, но защо питаш?

— Искам да си поговорим. Идвам при теб.

Значи, държанието на Мими, когато го порицаваше, е било искрено, а не разиграване на театър. Какво ли му се е случило на този благословен младеж? По отношение на жените Мими беше всеяден. Имаше онзи тип мъжко мислене, според което изпуснатият благоприятен случай никога не се повтаря. Възможно е да се беше забъркал с някой ревнив съпруг. Както онзи път, когато счетоводителят Перес го беше изненадал, докато целува голите гърди на законната му съпруга. Всичко беше приключило с голяма олелия и с нормалната за случая жалба до началника на полицията. Оправи се някак си, защото старият началник на полицията беше успял да уреди работата. Но ако тогава на мястото на стария беше Бонети-Алдериги, заместник-комисарят Ауджело щеше да каже сбогом на кариерата си.

На вратата се звънна. Не беше възможно това да е Мими, защото току-що беше приключил телефонния разговор с него. Всъщност беше точно той.

— Летя ли от Вигата до Маринела?

— Не бях във Вигата.

— Къде беше?

— Тук наблизо. Обадих ти се от мобилния си телефон. От един час се въртя наоколо.

Хм, значи, Мими беше обикалял из околностите, преди да се реши да му се обади. Знак, че нещата бяха по-сериозни, отколкото предполагаше.

Внезапно го обзе ужасната мисъл дали Мими не се е разболял заради това, че се срещаше с курви.

— Добре ли си със здравето?

Мими го погледна смаяно.

— Със здравето? Да.

О, боже… Ако това, което го мъчеше, не се отнасяше до тялото, означаваше противоположното. Душата? Духът? Майтап ли иска да си прави с него? Какво общо има той с тези материи?

Докато отиваха към верандата, Мими каза:

— Ще ми направиш ли услуга да ми донесеш два пръста уиски без лед?

Явно искаше да си даде кураж! Монталбано започна да се чувства изключително изнервен. Сложи бутилката и чашата пред него, остави го да си налее значително количество и да заговори.

— Мими, изчака ми се чакалото. Казвай веднага какво, по дяволите, става?

Ауджело изпи чашата на една глътка и гледайки към морето, каза с много тих глас:

— Реших да се оженя.

Монталбано реагира импулсивно, в плен на неудържимата си ярост. С лявата си ръка избута от масата чашата и бутилката, докато използваше дясната, за да плесне як шамар върху бузата на Мими, който междувременно се беше обърнал към него.

— Лайнар! Какви идиотщини си тръгнал да ми говориш? Няма да те оставя да направиш подобно нещо, докато съм жив! Няма да ти го позволя! Как може да ти мине през ума подобна мисъл? Какъв ти е мотивът?

Междувременно Ауджело се беше изправил, допрял раменете си до стената, и с ръка върху зачервената си буза, го гледаше с облещени и ужасени очи.

Комисарят успя да се овладее и усети, че е прекалил. Приближи се към Ауджело с протегнати ръце. Мими се залепи още по-плътно към стената.

— Салво, в твой интерес е да не ме докосваш.

Значи, беше сигурно, че болестта на Мими е заразна.

— Каквото и да ти е Мими, винаги е по-добро от смъртта.

Ченето на Мими буквално увисна надолу.

— Смърт? Кой е говорил за смърт?

— Ти! Ти току-що ми каза: „Искам да се застрелям“^[1]. Или го отричаш?

Мими не му отговори, започна да се смъква с гръб покрай стената. Сега държеше с двете си ръце корема, сякаш беше обзет от непоносима болка. Сълзи заизскачаха от очите му и започнаха да се стичат покрай носа му. Комисарят почувства, че го обзема паника. Какво да прави? Да извика доктор? Кого ли можеше да събуди по това време? Междувременно Мими се беше изправил, с един скок прескочил перилата, вдигнал бутилката от пясъка, която беше останала непокътната, и без да я опира в устните, я изсипваше в гърлото си. Монталбано се беше превърнал в камък. След това потрепна, чувайки, че Ауджело започва да лае. Не, не лаеше. Смееше се. И защо ли, по дяволите, му беше толкова смешно? Най-накрая Мими успя да произнесе:

— Казах „женя“, Салво, а не „застрелям“!

В същия миг комисарят почувства облекчение и яд едновременно. Влезе вътре, отиде в банята, сложи си главата под студената вода и стоя така доста време. Когато се върна на верандата, завари Ауджело отново седнал. Монталбано изтръгна бутилката от ръката му, доближи я до устата си и я допи.

— Отивам да взема още една.

Върна се с чисто нова неотваряна бутилка.

— Знаеш ли, Салво, когато реагира по този начин, ме обзе дяволски страх. Помислих си, че си педал и си се влюбил в мен!

— Разкажи ми за момичето — отряза го Монталбано.

Казваше се Ракеле Дзумо. Запознал се с нея във Фела, в дома на приятелите си. Била дошла да види родителите си. Работела обаче в Павия.

— Какво работи в Павия?

— Искаш ли да се посмееш, Салво? Полицейски инспектор е!

Избухнаха в смях. И продължиха да се смеят през следващите два часа, довършвайки бутилката.

* * *

— Ало, Ливия? Салво съм, спеше ли?

— Разбира се, че спях. Какво е станало?

— Нищо. Исках…

— Как нищо? Знаеш ли колко е часът? Два!

— А, така ли? Извини ме. Не мислех, че е толкова късно… кога е станало… Ех, не, нищо, обаждах се за глупост, повярвай ми.

— Дори и да е за глупост, все пак ми я кажи.

— Мими Ауджело ми каза, че иска да се жени.

— Голяма новина, няма що! С мен я сподели още преди три месеца, но ме помоли да не ти казвам нищо.

Дълга пауза.

— Салво, там ли си още?

— Да, тук съм. Значи, ти и Ауджело си споделяте и ме държите в неведение за всичко?

— Хайде, Салво!

— Е, не, Ливия, позволи ми да бъда ядосан!

— А ти пък ми го позволи на мен!

— Защо?

— Защото наричаш глупост един брак. Гадняр! По-скоро трябва да вземеш пример от Мими. Лека нощ!

* * *

Събуди се към шест сутринта със залепнала уста, а главата леко го наболяваше. Опита се да заспи отново, след като изпи половин бутилка ледена вода, но без никакъв резултат.

Какво да прави? Телефонът обаче му разреши проблема, защото започна да звъни.

В този час?! Възможно е да е онзи тъпак Мими, който иска да каже, че му е преминало желанието да се жени. Удари се по челото. Ето как се беше получило недоразумението снощи! Ауджело беше казал „Реших да се женя“, а той беше разбрал „Реших да се застрелям“. Разбира се! Кога изобщо в Сицилия някой употребява израза „Ще се женя“? В Сицилия се казва „Ще се бракувам“. Жените, изричайки „Искам да се омъжа“, имат предвид „Искам да си взема съпруг“; а мъжете с думите „Искам да се бракувам“ имат предвид „Искам да стана съпруг“. Вдигна слушалката.

— Промени ли си намерението?

— Не, господин комисар, не съм променил намерението си, защото ще ми е трудно. За какво намерение става дума?

— Извини ме, Фацио, мислех, че е друг човек на телефона. Каква става?

— Простете ми, ако ви събуждам в този час, но…

— Но?

— Не можем да намерим Катарела. От вчера следобед е изчезнал, тръгнал е от полицейското управление, без да каже къде отива, и повече никой не го е виждал. Търсихме го дори в болниците в Монтелуза…

Фацио продължаваше да говори, но комисарят вече не го слушаше. Катарела! Напълно беше забравил за него!

— Извини ме, Фацио, извинете ме всички. Отиде, защото аз го изпратих, да върши работа, но съм забравил да ви кажа. Не се безпокойте за него.

Чу ясно как Фацио въздъхна облекчено.

* * *

Трябваха му двайсетина минути за душ, бръснене и обличане. Чувстваше се като пребит. Когато пристигна на улица „Кавур“ 44, портиерката метеше отсечката от улицата пред входната врата. Беше толкова мършава, че на практика нямаше разлика между нея и дръжката на метлата. На кого му приличаше? Ах, да. На Олив Ойл, приятелката на Попай моряка. Взе асансьора, качи се на третия етаж и отвори с шперца вратата на апартамента на Нене Санфилипо. Вътре лампите светеха. Катарела седеше пред компютъра по риза.

Веднага щом видя, че началникът му влиза, скочи като пружина, облече си сакото и оправи възела на вратовръзката си. Беше брадясал, със зачервени очи.

— На вашите заповеди, комисерийо!

— Още ли си тук?

— Приключвам, комисерийо. Нужни са ми още един-два часа.

— Намери ли нещо?

— Извинете ме, комисерийо, но как искате да говоря — с технически термини или с обикновени думи?

— Обикновени, обикновени, Катаре!

— Тогава ви казвам, че в този компютър няма нищичко!

— В какъв смисъл?

— В смисъл, сегичка ще ви кажа, комисерийо. Не е свързан с интернет. Тук вътре той държи нещо, което пише…

— Какво е то?

— По мое мнение някаква книга, роман, комисерийо.

— Друго?

— Другото са копия на всички писма, които е написал и които е получил. Които обаче са много.

— С работата му ли са свързани?

— Каква ти работа, комисерийо! Мръсни писма.

— Не те разбрах.

Катарела се изчерви.

— Писма, как да ги нарека, любовни, но…

— Окей, разбрах. А в тези дискети?

— Развратни неща, комисерийо. Мъже с жени, мъже с мъже, жени с жени, жени с животни…

Лицето на Катарела изглеждаше, сякаш всеки един момент от него ще лумнат пламъци.

— Добре, Катаре. Разпечатай ми ги.

— Всичките ли? Жени с мъже, мъже с мъже…

Монталбано прекъсна дългото му и отегчително изброяване.

— Исках да кажа романа и писмата. Преди това обаче ще направим нещо. Слез с мен в бара, изпий едно кафе с мляко и хапни няколко кроасана, а после ще те придружа отново дотук.

 

 

Едва влязъл в полицейското управление, и Имбро, който седеше на телефонната централа, го пресрещна.

— Комисарю, обадиха се от „Свободна мрежа“ и ми издиктуваха списък с имена и телефонни номера на хора, които са се обадили, след като са видели снимката на съпрузите Грифо. Всичките са записани тук.

Петнайсетина имена. Ориентирайки се набързо по телефонните номера, установи, че са от Вигата. Значи, семейство Грифо не бяха толкова незабележими, както изглеждаше в първия момент. Влезе Фацио.

— Богородице, какъв страх брахме, като не успяхме да намерим Катарела! Не знаехме, че е изпратен на тайна мисия. Знаете ли какъв обиден прякор му лепна Галуцо? Агент 000.

— Не се правете на духовити. Имаш ли новини?

— Ходих да се видя с майката на Санфилипо. Клетата госпожа, не знае нищо, ама нищичко, какво е правил синът й. Разказа ми, че на осемнайсет години, тъй като бил пристрастен към компютрите, получил добра служба в Монтелуза. Печелел задоволително и с пенсията на госпожата преживявали добре. След това Нене изведнъж изоставил работата си, характерът му също се променил и отишъл да живее сам. Имал много пари, но оставил майка си да ходи със скъсани обувки.

— Задоволи любопитството ми, Фацио. Намерили ли са пари у него?

— Как не! Три милиона лири в брой и чек за два милиона.

— Добре, така поне госпожа Санфилипо няма да затъва в дългове за погребението. От кого е бил чекът?

— От фирма „Мандзо“ от Монтелуза.

— Провери защо са му го дали.

— Добре. Що се отнася до съпрузите Грифо…

— Погледни тук — прекъсна го комисарят. — Това е списъкът на хора, които знаят нещо за Грифо.

* * *

Първото име в списъка беше на Саверио Гузумано.

— Добър ден, господин Гузумано. Комисар Монталбано съм.

— Какво желаете?

— Не се ли обадихте в телевизията, когато сте видели снимката на господин и госпожа Грифо?

— Да, господине, аз бях. Но вие какво общо имате?

— Ние се занимаваме със случая.

— Ще говоря само със сина им Давиде. Приятен ден!

„Така преизпълненото с радост начало на деня ни пренася към онзи ден от годината…“, както казваше Матео Мария Боярдо. Второто име от списъка беше на Гаспаре Белуцо.

— Ало, господин Белуцо? Комисар Монталбано съм. Обаждали сте се в „Свободна мрежа“ във връзка със семейство Грифо.

— Вярно е. Миналата неделя аз и съпругата ми ги видяхме, бяха с нас в автобуса.

— И къде отивахте?

— Към светилището на Богородица в Тиндари.

„О, Тиндари, аз все така те помня…“^[2], стиховете на Куазимодо зазвънтяха в главата му.

— Какво щяхте да правите там?

— Екскурзия. Организирана от тукашната фирма „Маласпина“. Аз и съпругата ми ходихме дори и на миналогодишната в Сан Калоджеро до Фиака.

— Кажете ми, спомняте ли си имената на другите участници?

— Разбира се, семейства Буфалота, Контино, Доминедо и Ракуля… Бяхме към четирийсет души.

Господата Буфалота и Контино се намираха в списъка на онези, които се бяха обаждали.

— Един последен въпрос, господин Белуцо. Когато се върнахте във Вигата, семейство Грифо бяха ли с вас?

— Честно казано, нищо не мога да ви кажа. Знаете ли, комисарю, беше късно, единайсет часа вечерта, тъмно, всички бяхме уморени…

* * *

Беше безполезно да си губи времето с други телефонни обаждания. Повика Фацио.

— Слушай, всичките тези хора са участвали в екскурзията до Тиндари миналата неделя, на която са били и семейство Грифо. Екскурзията е била организирана от фирма „Маласпина“.

— Знам я.

— Добре, отиди и им кажи да ти дадат пълния списък. След това се обади на всички, които са участвали. Искам ги в полицейското управление утре сутринта в девет.

— А къде ще ги съберем?

— Изобщо не ме интересува това. Подгответе полева болница. Защото най-младият от тях ще е минимум на шейсет и пет години. И още нещо: попитай господин Маласпина кой е шофирал автобуса онази неделя. Ако е във Вигата и не е на работа, до един час го искам тука.

* * *

Катарела, с още по-зачервени очи и изправени нагоре коси, с вид на лудите от учебниците, се появи, като носеше под мишница дебела папка, пълна с листове.

— Всичко, ама всичко до шушка ви отпечатах, комисерийо!

— Добре, остави го тук и отивай да спиш. Ще се видим късния следобед.

— Както заповядате, комисерийо.

Богородице! Сега върху бюрото му лежеше плячката от най-малко шестстотин страници!

Влезе Мими в блестяща форма, която предизвика вълна от завист у Монталбано. И в мисълта му веднага се върна караницата с Ливия по телефона.

— Слушай, Мими, по отношение на онази Ребека…

— Каква Ребека?

— Годеницата ти, де… Онази, за която искаш да се бракуваш, а не ожениш, както ти каза…

— Едно и също е.

— Не, не е същото, повярвай ми. И така, по отношение на Ребека…

— Казва се Ракеле.

— Добре де, както там се казва… Струва ми се, каза, че е полицейски инспектор и работи в Павия. Така ли е?

— Така е.

— Подала ли е молба за прехвърляне?

— Защо й е изтрябвало?

— Мими, опитай се да разсъждаваш. Когато се бракувате, какво ще правите? Ще продължите да стоите ти във Вигата, а Ребека в Павия ли?

— Ама че досада! Казва се Ракеле. Не, не е пускала молба за прехвърляне. Би било твърде преждевременно.

— Хм, но рано или късно ще трябва да го направи, нали?

Мими си пое дълбоко въздух, сякаш се подготвяше за сънна апнея^[3].

— Не мисля, че ще го направи.

— Защо?

— Защото решихме, че молбата за преместване ще я подам аз.

Очите на Монталбано се изцъклиха като на змия: неподвижни и ледени.

„Ех, сегичка и по средата на устата му ще се покаже раздвоеният език“ — помисли си Ауджело, чувствайки как се къпе в пот.

— Мими, ти си голям гамен! Вчера вечерта, когато дойде при мен, е било само за да ми разкажеш историята наполовина. Говори ми за сватбата, но не и за преместването си, което е най-важният детайл за мен. И ти много добре го знаеш.

— Кълна се, че щях да ти го съобщя, Салво! Ако не беше тази твоя реакция, с която ме извади от релсите…

— Мими, погледни ме в очите и ми кажи истината, депозирал ли си вече молбата?

— Да. Бях я депозирал, но…

— А Бонети-Алдериги какво каза?

— Че ще трябва малко време. Дори каза, че… Не, нищо.

— Говори!

— Каза, че е доволен. Че е дошъл моментът тази клика от мафиоти — точно така го каза, — каквото е полицейското управление във Вигата, да започне да се разпада.

— А ти?

— Еее…

— Хайде, няма да ти се моля!

— Взех си молбата, която държеше върху бюрото. Казах, че искам да си помисля още малко.

Монталбано замълча за известно време. Мими изглеждаше, сякаш току-що е излязъл изпод душа. След това комисарят посочи на Ауджело плячката, която му беше донесъл Катарела.

— Това е всичко, което е имало в компютъра на Нене Санфилипо. Един роман и много писма, да ги наречем любовни. Кой би бил по-подходящ от теб да прочете тези неща?