Андреа Камилери
Екскурзия в Тиндари (13) (Комисарят Монталбано е потресен)

13

Малки, а на пръв поглед и несъществени се оказаха разликите между съня и реалността. Изпадналата в забрава изполичарска къщурка, която отец Кручила им беше показал като тайно скривалище на Япикину, беше същата, която комисарят сънува, само че тази вместо прозорче имаше отворено балконче над вратата, която също беше отворена.

За разлика от съня, отчето не се беше отдалечил.

— От мен — беше казал — винаги може да има нужда.

А Монталбано започна да прави суеверни жестове, за да изгони злото. Отец Кручила, скрит заедно с комисаря и Ауджело зад огромен храст от сорго, погледна къщурката и поклати разтревожено глава:

— Какво има? — попита Монталбано.

— Не ми вдъхват доверие вратата и балконът, като ги гледам така отворени. Колкото пъти съм идвал да го виждам, всичко беше затворено и трябваше да чукам. Съветвам ви да бъдете предпазливи. Не мога да се закълна, че Япикину е готов да се остави да го хванете. Държи автомата подръка и знае как да го използва.

Когато беше сигурно, че Фацио и Гало са достигнали позицията зад къщата, Монталбано погледна Ауджело.

— Аз тръгвам, а ти ме прикривай.

— Каква са тия новости? — реагира Мими. — Винаги сме правили обратното.

Не можеше да му каже, че насън го е видял да умира.

— Този път ще се сменим.

Мими не отговори, а се подчини с подвита опашка, умееше да разпознава от тона на комисаря кога можеше да се пазари с него и кога — не.

Нощта все още не беше паднала. Виждаше се онази сивееща светлина, която предхожда мрака и позволява да се различават само очертанията на предметите.

— Как така не е запалил лампата? — попита Ауджело, посочвайки с брадичка към къщата в тъмнината.

— Може би ни очаква — каза Монталбано.

И се изправи, за да го видят всички.

— Какво правиш? Какво правиш? — му каза с тих глас Мими, опитвайки се да го сграбчи за сакото и да го дръпне надолу. След това през главата му мина и мисъл, която го ужаси. — Имаш ли пистолет?

— Не.

— Вземи моя.

— Не — повтори комисарят, като направи две крачки напред. Спря се и сложи ръцете си като фуния около устата. — Япикину! Монталбано съм. Не съм въоръжен.

Не последва отговор. Комисарят пристъпи леко напред, спокоен, все едно се разхождаше. На около три метра от вратата спря отново и каза с глас, само малко по-силен от нормалното:

— Япикину! Сега влизам. Така ще можем да поговорим на спокойствие.

Никой не отговори, никой не се помръдна. Монталбано вдигна ръцете си нагоре и влезе в къщата. Беше тъмно като в рог и той се отмести малко встрани, за да не се открои в очертанието на вратата. И тогава долови миризмата, която много пъти беше усещал и от която всеки път чувстваше, че леко започва да му се гади. Преди още да запали лампата, знаеше какво щеше да види. Япикину лежеше в средата на стаята с прерязано гърло върху онова, което изглеждаше като червено одеяло, но всъщност беше кръвта му. Изглежда, го бяха изненадали, докато е обръщал гръб на своя убиец.

— Салво! Салво! Какво става?

Беше гласът на Мими Ауджело. Показа се на вратата.

— Фацио! Гало! Мими! Елате!

Пристигнаха тичешком, със задъхания свещеник подир тях. При гледката на Япикину се вцепениха. Първият помръднал беше отец Кручила, който коленичи до убития, нехаещ за кръвта, която цапаше расото му, благослови го и започна да мърмори някакви молитви. Мими обаче докосна челото на мъртвия.

— Трябва да са го убили преди не повече от час-два.

— А сега какво ще правим? — попита Фацио.

— Качвайте се и тримата в едната кола и си тръгвайте. На мен ми оставете другата, ще остана да поговоря малко с отчето. Никога не сме били в тази къща и никога не сме виждали мъртвия Япикину. Освен това тук сме в нарушение, защото е извън нашата територия. И може да си имаме разправии.

— Обаче… — опита се да каже Ауджело.

— По дяволите, обаче! Ще се видим по-късно в полицейското управление.

Подчиниха се неохотно и излязоха като пребити кучета. Комисарят ги чу да си шушукат забързано, докато се отдалечават. Отчето се беше вглъбил в молитвите си. Имаше доста да декламира „Аве Мария“ и „Отче наш“ с цялата тежест от убийства, която Япикину носеше върху себе си, където и да се рееше в този момент. Монталбано се покачи по каменните стълби, които водеха към горната стая, и запали лампата. Видя две походни легла само с матраци върху тях, нощно шкафче помежду им, гардероб в лошо състояние и два дървени стола. В единия ъгъл имаше малък олтар, направен от масичка, покрита с бяла бродирана покривка. В него бяха поставени три статуетки: Дева Мария, Пресветото сърце Исусово и Свети Калоджеро. Пред всяка статуетка блещукаше запалено кандилце. Япикину е бил религиозен младеж, както твърдеше дядо му Балдучо, вярно е и това, че е имал и духовен наставник. Само че както младежът, така и отчето бъркаха суеверието с религията. Както впрочем и по-голямата част от сицилианците. Комисарят си спомни, че беше виждал веднъж една недодялана картинка от първите години на века, оставена в дар пред някакъв светец. На нея беше изобразен селянин, който бягаше, следван от двама карабинери с пера на шапките. Отгоре вдясно Богородица се издигаше над облаците, посочвайки на беглеца правилния път, който да следва. От надписа се четеше текстът: „Защото избягах от строгостта на закона“.

На едно от двете походни легла беше сложен напряко автомат „Калашников“. Загаси лампата, слезе, взе един от двата стола и седна.

— Отче Кручила…

Свещеникът, който все още продължаваше да се моли, трепна и повдигна поглед.

— Да?

— Вземете стол и седнете, трябва да поговорим.

Отчето се подчини. Лицето му се беше наляло с кръв и се потеше.

— Как ще съобщя тази новина на дон Балдучо?

— Няма да се налага.

— Защо?

— По това време вече са го известили.

— Кой?

— Убиецът, естествено.

Отец Кручила се помъчи да го разбере. Беше се вторачил в комисаря и движеше устните си, без обаче да произнася думите. След това осъзна казаното, облещвайки очи, рипна от стола, отдръпна се назад, подхлъзна се върху кръвта, но успя да се задържи прав.

„Сега ще го тресне някой удар и ще умре“ — помисли си обезпокоен Монталбано.

— В името на Бога, какво говорите! — задъха се отчето.

— Казвам ви само как стоят нещата.

— Но Япикину го търсеха полицаите, карабинерите и спецчастите!

— Които обикновено не прерязват гърлото на онези, които търсят.

— Новата мафия ли е? Или самите Куфаро?

— Отче, не искате ли да проумеете, че и двамата сме взети на подбив от тази остроумна глава — дон Балдучо Синагра.

— Ама какви доказателства имате, за да намеквате…

— Седнете, моля ви. Искате ли малко вода?

Отец Кручила кимна утвърдително с глава. Монталбано взе стомната, пълна с вода, която я държеше студена, и я подаде на свещеника, който впи устни в нея.

— Нямам доказателства и не вярвам, че някога ще имаме.

— Ами тогава?

— Първо вие ми отговорете. Япикину не е стоял тук сам. Имал е телохранител, който вероятно през нощта е спял до него, така ли е?

— Да.

— Как се казва, знаете ли?

— Лоло Спадаро.

— Бил е приятел на Япикину или доверен човек на Балдучо?

— На дон Балдучо. Той така беше поискал. На Япикину дори му беше антипатичен, но ми каза, че с Лоло се чувства сигурен.

— Толкова сигурен, че Лоло е могъл да го убие без никакви проблеми.

— Как е възможно да мислите подобно нещо! Може би са очистили Лоло, преди да направят същото и с Япикину!

— В стаята на горния етаж го няма трупа на Лоло. Нито пък тук.

— Може би е някъде отвън, близо до къщата!

— Разбира се, ако искате, може да го потърсим, но е безсмислено. Забравихте ли, че аз и хората ми бяхме обградили къщата и огледахме внимателно наоколо? Не се натъкнахме на убития Лоло.

Отец Кручила започна да кърши ръце. Потта му се стичаше на капки.

— Защо ли дон Балдучо е трябвало да прави този театър?

— Искал ни е за свидетели. Според вас аз, след като веднъж съм открил убийството, какво трябваше да направя?

— Хм… Онова, което обичайно се прави. Да уведомите криминолозите, прокурора…

— Така той щеше да изиграе ролята на отчаян човек, да пусне слуха, че са били онези от новата мафия, които са убили обожаемия му внук, толкова обожаем, че предпочиташе да го види в затвора и дори беше успял да го убеди да се предаде. Но вие като свещеник присъствахте… Казах ви, взе ни на подбив. Но успя до определена степен. Защото след пет минути ще си тръгна и все едно никога не съм идвал по тия места. Балдучо ще трябва да измисли някаква друга версия. Ако го видите, дайте му един съвет от мен — да погребе тихо внука си, без да вдига врява.

— Ама вие… вие как стигнахте до тези заключения?

— Япикину беше като преследван звяр. Нащрек за всичко и за всички. Мислите ли, че е щял да се обърне с гръб към човек, когото не е познавал добре?

— Не.

— Калашникът на Япикину е върху леглото му. Смятате ли, че щеше да снове тук долу невъоръжен в присъствието на човек, за когото не е знаел до каква степен може да му има доверие?

— Не.

— Кажете ми още нещо — беше ли ви съобщено как ще се държи Лоло, в случай че Япикину беше арестуван?

— Да. Той също трябваше да се предаде, без да реагира.

— Кой му е бил издал тази заповед?

— Лично дон Балдучо.

— Това е, което Балдучо ви е разказал. На Лоло обаче е казал съвсем друго нещо.

Гърлото на отец Кручила беше пресъхнало и той отново се залепи за стомната.

— Защо ли дон Балдучо е пожелал смъртта на внука си?

— Честно казано, не знам. Може би го е наранил, може би не е зачитал авторитета на дядо си. Знаете ли, че наследствените войни не се водят само между кралете и в голямата индустрия…

Изправи се.

— Тръгвам си. Да ви придружа ли до колата?

— Не, благодаря — отговори отчето. — Бих искал да остана още малко да се помоля. Мислех му доброто.

— Правете каквото желаете.

На вратата комисарят се обърна.

— Исках да ви благодаря.

— За какво? — попита разтревожено свещеникът.

— Сред всичките предположения, които направихте за възможните убийци на Япикину, не споменахте името на телохранителя му. А можехте да ми кажете, че е бил Лоло Спадаро, който се е продал на новата мафия. Но вие знаехте, че Лоло никога, ама никога не би предал дон Балдучо Синагра. Вашето мълчание беше абсолютно потвърждение, на мнението, което си бях създал. А, и още нещо — когато си тръгнете, не забравяйте да загасите лампата и да затворите добре вратата. Не бих искал някое бездомно куче… нали разбирате?

Излезе. Нощта беше ужасно тъмна. Преди да стигне до колата, непрекъснато се спъваше в камъни и ровове. Спомни си за пътя към голготата и на семейство Грифо, с палача, който ги риташе отзад, ругаейки ги, за да ги накара да пристигнат по-рано на мястото и часа на своята смърт.

„Амин“ — прииска му се да каже със свито сърце.

Докато се връщаше във Вигата, убеди сам себе си, че Балдучо щеше да се съобрази със съвета, който му беше изпратил по свещеника. Трупът на Япикину щеше да се озове в пропастта на някоя скалиста местност… Не, дядото знаеше колко религиозен беше внукът му и затова щеше да го погребе анонимно в гробищата. В ковчега на някой друг.

* * *

Като премина през вратата на полицейското управление, потъна в някаква необичайна тишина. Възможно ли е да си бяха отишли, въпреки че им беше казал да изчакат завръщането му? Бяха там обаче — Мими, Фацио, Гало, всеки седнал на мястото си с мрачна физиономия като след поражение. Извика ги в кабинета си.

— Искам да ви споделя нещо. Фацио трябва да ви е казал как протекоха нещата между мен и Балдучо Синагра. Добре де, не ми ли вярвате? Трябва да ми повярвате, защото никога не съм ви разказвал големи небивалици. Още от първия момент разбрах, че искането на Балдучо да бъде арестуван Япикину, защото в затвора ще бъде на по-сигурно място, нещо не се връзваше.

— Тогава защо го взе под внимание? — попита Ауджело, изпълнен с желание за спор.

— За да видя какво цели. И да противодействам на плана му, ако успеех да го разбера. Разбрах го и предприех правилната контраатака.

— Коя? — попита този път Фацио.

— Да не стане официално намирането на трупа на Япикину. Балдучо искаше точно това — да го открием, създавайки му едновременно с това и алиби. Тъй като трябваше да заявя пред прокурора, че намерението на Балдучо е било да ни го предостави да го заловим жив и здрав.

— Може би и ние, след като Фацио ни обясни — подхвана отново Мими, — стигнахме до същото заключение като теб, а именно че Балдучо е накарал да убият внука му. Но защо?

— Засега не е ясно. Все нещо рано или късно ще излезе наяве. За всички нас случаят приключва дотук.

Вратата се блъсна в стената с такава сила, че стъклата на прозорците се раздрънчаха. Всички подскочиха. Естествено, беше Катарела.

— Ааа, комисерийо, комисерийо! Току-що ми се обади Чико де Чико! Има развитие! И е успял! Записах номера на това листченце. Четири пъти Чико де Чико ми каза да му го повторя!

Остави половин лист от тетрадка с квадратчета на бюрото на комисаря и каза:

— Моля за извинение, че блъснах вратата.

Излезе. И затвори вратата, тряскайки я толкова силно, че пукнатината в мазилката близо до дръжката й се разшири още малко.

Монталбано прочете написаното и погледна Фацио.

— Имаш ли подръка номера на колата на Нене Санфилипо?

— Кой? На пунтото или на дуото?

Ауджело беше наострил слух.

— На пунтото.

— Неговия го знам наизуст: BA 927 GG.

Без да каже нито дума, комисарят подаде листчето на Мими.

— Отговаря — каза Мими. — Ама какво означава това? Би ли ни го разтълкувал?

* * *

Монталбано започна да им обяснява, разказа как е научил за спестовната книжка в Пощенска банка и за депозираните там пари, как, правейки това, което му беше подсказал самият Мими, прегледал снимките от екскурзията в Тиндари и открил как след автобуса се движи едно пунто, залепено за него, и как е занесъл в криминологията в Монтелуза снимката, за да я увеличат. През цялото време, докато говореше, Ауджело не промени изпълненото си със съмнение изражение.

— Ти вече си го знаел? — каза.

— Какво съм знаел?

— Че колата, която е следвала автобуса, е била тази на Санфилипо. Знаел си го още преди Катарела да ти даде листчето.

— Да — призна си комисарят.

— И кой ти го каза?

„Едно дърво, едно сарацинско маслиново дърво“ — щеше да е правилният отговор, но на Монталбано не му достигна кураж да го изрече и само каза:

— Интуиция.

Ауджело предпочете да запази мълчание, а след малко каза:

— Това означава, че между убийствата на семейство Грифо и това на Санфилипо има тясна връзка.

— Все още не можем да го докажем — противопостави се комисарят. — Имаме само една сигурна улика — че колата на Санфилипо е следвала автобуса, в който са били семейство Грифо.

— Беба също каза, че господин Грифо често се е обръщал назад, за да гледа пътя. Очевидно е искал да се увери, че колата на Санфилипо продължава да е след тях.

— Съгласен съм. А това ни подсказва, че между Санфилипо и семейство Грифо е имало връзка. Но толкова, трябва да спрем дотук. Възможно е Санфилипо да е накарал семейство Грифо да се качат в колата му на връщане, в последната отсечка преди пристигането им във Вигата.

— И не забравяй, Беба каза, че точно Алфонсо Грифо е поискал от шофьора да отбие на тази непредвидена спирка. Което означава, че са се били уговорили предварително.

— Отново съм съгласен. Но това не ни отвежда към заключението, че Санфилипо е очистил собственоръчно семейство Грифо и на свой ред е бил застрелян след убийството на старците. Хипотезата, че е убит заради ревност, все още е валидна.

— Кога ще се видиш с Ингрид?

— Утре вечер. Но ти утре сутринта се опитай да събереш сведения за доктор Еудженио Иняцио Ингро, онзи, който прави трансплантациите. Не ме интересуват писанията във вестниците, а другата информация, която тихомълком се разпространява.

— В Монтелуза има един човек, който ми е приятел и го познава добре. Ще отида да го намеря под някакъв предлог.

— Мими, моля те, действай с кадифени ръкавици. На никого не трябва дори да му мине през ума, че се интересуваме от доктора и от неговата дълбоко уважавана съпруга Ваня Титулеску.

Мими, обиден, нацупи устните си:

— Ти за глупак ли ме вземаш?

* * *

Веднага щом отвори хладилника, я видя.

Капонатата! Ароматна, цветна, изобилна, изпълваше дълбоката чиния, в която имаше порции поне за четирима. Домашната помощница Аделина не му я беше приготвяла с месеци. Хлябът в найлоновия плик беше пресен, купен сутринта. Съвсем естествено и спонтанно устата му се изпълни със звуците на триумфалния марш от „Аида“. Припявайки си, отвори балконската врата, след като запали лампата на верандата. Да, нощта беше прохладна, но позволяваше да се вечеря навън. Подреди масата, занесе отвън ястието, виното, хляба и седна. Звънна телефонът. Покри чинията с хартиена салфетка и отиде да се обади.

— Ало? Комисар Монталбано? Адвокат Гутадауро съм.

Очакваше обаждането, беше готов дори топките си да заложи заради това.

— Кажете, адвокате.

— Преди всичко ви моля да приемете извиненията ми, че съм принуден да ви звъня по това време.

— Принуден? От кого?

— От обстоятелствата, комисарю.

Твърде лукав беше този адвокат.

— И какви са тези обстоятелства?

— Моят обезпокоен клиент и приятел.

Не искаше да изрича по телефона името на Балдучо Синагра точно сега, когато по средата им се намираше един все още неизстинал мъртвец?

— Ах, да? И защо?

— Ех… от вчера няма известия от внука си.

От вчера? Балдучо Синагра продължаваше да се презастрахова.

— Кой внук? Изгнаникът ли?

— Изгнаник? — повтори адвокат Гутадауро, искрено смаян.

— Не се учудвайте, адвокате. Днес изгнаник или укриващ се от правосъдието означава едно и също. Или поне така се опитват да ни внушат.

— Да, същият — каза адвокатът, все още поразен.

— Как е успявал да получава известия от внука си, след като той се е укривал?

С негодника трябва да си негодник и половина.

— Ех… Знаете как е, общи приятели, преминаващи хора…

— Разбирам. Аз какво общо имам?

— Нищо — побърза да уточни Гутадауро. И повтори, произнасяйки отчетливо думите: — Вие нямате абсолютно нищо общо.

Посланието беше получено. Балдучо Синагра го уведомяваше, че е приел съвета му, изпратен по отец Кручила, и че за убийството на Япикину нямаше да се чуе нито дума, Япикину можеше дори никога да не се е раждал, освен за онези, които беше убил.

— Адвокате, защо се чувствате задължен да ме уведомите за притесненията на вашия клиент и приятел?

— Ех, беше само за да ви кажа, че въпреки пронизващата тревога, която изпитва моят клиент и приятел, мислеше за вас.

— За мен? — наежи се Монталбано.

— Да. Натовари ме да ви изпратя един плик. Казва, че вътре има нещо, което би ви заинтересувало.

— Слушайте, адвокате. Отивам да си лягам, имах тежък ден.

— Разбирам ви много добре.

По дяволите, този адвокат на подбив ли го вземаше!

— Плика ми го донесете утре сутринта в полицейското управление. Лека нощ.

Затвори. Върна се на верандата, но размисли. Влезе в стаята, вдигна слушалката и набра някакъв номер.

— Ливия, любов моя, как си?

От другата страна на линията имаше само тишина.

— Ливия?

— О, боже, Салво, какво става? Защо ми се обаждаш?

— А защо да не ти се обаждам?

— Защото ти го правиш само когато имаш някаква неприятност.

— Ти пък!

— Не, не е така. Ако нямаш неприятности, винаги аз съм тази, която първа те търси.

— Така е, имаш право, извини ме.

— Какво искаше да ми кажеш?

— Че дълго размишлявах за връзката ни. — Монталбано чу отчетливо как Ливия затаи дъх, но не каза нищо. А той продължи: — Дадох си сметка, че често и с удоволствие се караме. Като съпрузи, които са женени отдавна и са принудени да понасят изхабеното си вече съжителство. При нас хубавото е, че не живеем на едно и също място.

— Продължавай — каза полугласно Ливия.

— Тогава си казах: защо да не започнем всичко отначало?

— Не те разбирам. Какво имаш предвид?

— Ливия, какво ще кажеш, ако се сгодим?

— Не сме ли вече?

— Не. Като женени сме.

— Съгласна съм. Тогава как да започнем?

— Така: Ливия, обичам те. А ти?

— Аз също. Лека нощ, любов моя.

— Лека нощ.

Затвори. Сега можеше да се натъпче с капонатата без страх от други телефонни обаждания.