Андреа Камилери
Екскурзия в Тиндари (10) (Комисарят Монталбано е потресен)

10

Със същата скорост, с която Монталбано излизаше, Фацио влетя в полицейското управление. И тогава дойде неизбежният челен удар, достоен за най-добрите комедийни филми. Тъй като бяха еднакво високи, а и двамата вървяха с наведени глави, се сблъскаха като разгонени елени.

— Къде сте тръгнали? Трябва да говоря с вас — каза Фацио.

— Да поговорим тогава — каза Монталбано.

Фацио заключи вратата на кабинета и седна с усмивка на удовлетворение.

— Готово, комисарю.

— Как готово? — удиви се Монталбано. — От първия път?

— Да, господине, от първия път. Отец Кручила е хитър свещеник, способен е, ако се налага, дори докато чете литургията, да наблюдава с огледалце за обратно виждане какво правят енориашите му вътре в църквата. Казано накратко, веднага щом пристигнах в Монтереале, отидох в храма и седнах на банка на последния ред. Нямаше жива душа. Не след дълго от помещението, в което стоят дрехите на свещеника и църковната утвар, излезе отец Кручила с одеждите, следван от клисаря. Мисля, че трябваше да занесе свето миро на някой умиращ. Минавайки, ме погледна, бях ново лице за него, но и аз също го погледнах. Останах прикован на мястото си около час-два, след което той се върна. Отново се погледнахме. Застоя се десетина минути в служебното помещение и излезе отново с клисаря, който все така неотлъчно го следваше. Като се изравни с мен, ми махна с ръка за поздрав, а пръстите му бяха широко отворени. Според вас това какво означава?

— Че иска да се върнеш в църквата в пет часа.

— Така си помислих и аз. Виждате ли само колко е хитър? Ако бях просто обикновен богомолец, за мен този поздрав щеше да означава само поздрав, но след като бях изпратеният от вас, това вече не беше поздрав, а знак за среща в пет часа.

— Какво направи?

— Отидох да хапна.

— В Монтереале?

— Не, комисарю, не съм чак такъв будала, за какъвто ме смятате. В Монтереале има само две гостилници, а там ме познават един куп хора. Не исках да ме види цялото село. Тъй като разполагах с време, отидох в околностите на Бибера.

— Толкова далече?

— Да, господине, бяха ми казали, че има едно местенце, където храната е божествена, и реших, че си заслужава.

— Как се казва? — попита веднага Монталбано, живо заинтересуван.

— Казва се „При Пепучо“. Обаче готвят наистина ужасно. Може би не им беше ден, възможно е също така собственикът, който е и готвач, в този ден да не е бил на кеф. Ако ви се случи да сте по тия места, помнете, че трябва да избягвате този Пепучо. И така, накратко, в пет без десет бях отново в църквата. Този път имаше малко хора — двама мъже и седем-осем жени. Всички възрастни. Точно в пет часа отец Кручила излезе от служебното помещение и погледна енориашите. Стори ми се, че ме търси с поглед. След това влезе в изповедалнята и дръпна перденцето. Веднага натам се запъти една жена, която остана вътре най-малко четвърт час. За какво ли толкова е имала да се изповядва?

— Със сигурност нищо — каза Монталбано. — Ходят на изповед, само и само да си поговорят с някого. Нали знаеш какви са старите хора?

— Тогава се изправих и седнах пак, но този път по-близо до изповедалнята. След тази старица се затътри друга. Тя стоя около двайсетина минути. Когато приключи, беше вече мой ред. Коленичих, прекръстих се и казах: „Дон Кручила, аз съм човекът, изпратен от комисар Монталбано“. Не ми отговори веднага, но после ме попита как се казвам. Отговорих му, а той ми рече: „Днес онова нещо няма как да се направи. Утре сутринта преди първата литургия се върни да се изповядаш“. „Извинете ме, но в колко часа е първата литургия?“ — попитах. А той: „В шест, но ти трябва да дойдеш в шест без петнайсет. Нужно е да кажеш на комисаря да се подготви, защото работата със сигурност ще я свършим утре на здрачаване“. След това отново ми каза: „Сега се изправи, прекръсти се, върни се и седни на същото място, кажи пет пъти «Аве Мария» и три пъти «Отче наш», пак се прекръсти и тогава си тръгвай“.

— А ти?

— Какво можех да направя? Изрецитирах пет пъти „Аве Мария“ и три пъти „Отче наш“.

— Защо не се прибра по-рано, след като си свършил бързо?

— Повреди ми се колата и изгубих маса време. Как ще действаме?

— Ще направим както е поискало отчето. Утре сутринта в шест без петнайсет го чуй какво ще ти каже и ела да ми го съобщиш. Щом е казал, че работата може да се свърши привечер, означава, че това ще бъде към шест и половина — седем. Ще действаме както ти каже. Ще отидем четиримата само с една кола, така няма да бием на очи. Аз, Мими, ти и Гало. Ще се чуем утре, сега имам работа.

Фацио излезе, Монталбано набра номера на домашния телефон на Ингрид.

— Ти говори, аз слуша — каза аборигенският глас отпреди малко.

— Кой говори, е онзи, който говори преди. Разколебано съм.

Получи се прекрасно, защото Ингрид отговори половин минута след това.

— Салво, какво става?

— Непредвидени обстоятелства, много съжалявам. Утре вечер няма да можем да се видим.

— Тогава кога?

— Вдругиден.

— Целувам те.

Такава беше Ингрид и точно затова Монталбано я уважаваше. Харесваше я също, защото не трябваше да й се дават обяснения, както впрочем и тя не би тръгнала да дава. Приемаше нещата такива, каквито са. Никога не беше виждал жена, ама истинска жена, каквато беше Ингрид, която изобщо да не се държи като такава.

„Поне според представите, които ние, мъжете, сме си създали за жените“ — завърши мисълта си Монталбано.

* * *

Като се изравни с гостилница „Сан Калоджеро“, както вървеше забързано, изведнъж спря — също като магаретата, които решават по някакви си техни неясни причини да зацепят и да не се помръднат повече въпреки ударите и ритниците в корема. Погледна си часовника. Беше едва осем часа. Твърде рано за вечеря. Но работата, която го очакваше на улица „Кавур“, щеше да е продължителна и със сигурност щеше да му отнеме почти цялата нощ. Може би трябваше да я започне, а към десет часа да прекъсне… Но ако апетитът му се събудеше преди това?

— Какво правите, комисарю, решавате ли се, или не се решавате?

Беше Калоджеро, собственикът на гостилницата, който го наблюдаваше от вратата. Не чака втора покана.

Заведението беше съвсем празно. Да се храниш в осем вечерта, е типично за хората от Милано, сицилианците започват да мислят за вечерята след девет часа.

— Какво ще ми предложиш за хапване?

— Погледнете тук — отговори му гордо Калоджеро, посочвайки към хладилната витрина.

Смъртта хваща рибите за очите, прави ги мътни. Тези обаче имаха жизнени и блестящи очи, сякаш все още плуваха.

— Направи ми четири лаврака.

— Преди тях искате ли нещо друго?

— Не. Какво имаш от ордьоврите?

— Октоподчета, които се топят в устата. Няма да има нужда да използвате зъбите си.

Беше вярно. Октоподчетата се стопиха в устата му, толкова бяха крехки. Лавраците, след като им сложи няколко капки от „подправката на каруцаря“, тоест ароматизиран зехтин с чесън и люти чушки, ги изяде, без да бърза.

Комисарят имаше два начина за ядене на риба. Първият, който беше против волята му и прилагаше само когато бързаше, се състоеше в това да я обезкости, да събере в чинията само месестите й части и след това да започне да ги яде. Вторият, който го удовлетворяваше доста повече, му позволяваше да чисти костите хапка по хапка. Вярно е, че отнемаше повече време, но точно този отрязък, така да се каже, се оказваше прелюдията, защото, докато се вадеха костите от подправената вече хапка, мозъкът предварително задействаше вкуса и обонянието и така на човек му се струваше, че яде два пъти рибата.

 

 

Когато се надигна от масата, беше станало девет и половина. Реши да направи няколко крачки до пристанището. Чистата истина беше, че не искаше да види това, което очакваше да види на улица „Кавур“. На пощенския параход за Лампедуза се качваха няколко големи камиона. Малцина пътници, никакви туристи, сезонът все още не беше започнал. Шля се около час, а после се реши.

Веднага щом влезе в апартамента на Нене Санфилипо, първата му работа беше да се увери, че капаците на прозорците са затворени добре и не позволяват на светлината от стаята да прониква навън, а след това отиде в кухнята. Сред всички останали неща, Санфилипо разполагаше и с всичко необходимо, за да може човек да си направи кафе, като за целта Монталбано използва най-голямата намерена кафеварка, която беше за четири чаши. Докато кафето завираше, хвърли един поглед на апартамента. До компютъра, този, на който беше работил Катарела, имаше етажерка, пълна с дискети, дискове и видеокасети. Катарела беше подредил дискетите и между тях беше напъхал листче, на което с печатни букви пишеше: ЦИНИЧНИ ДИСКЕТИ. Тоест порноматериали. Преброи видеокасетите — бяха трийсет. Петнайсет от тях с цветни етикети и недвусмислени заглавия бяха купени от някакъв сексшоп; пет — записани от самия Нене и озаглавени с различни женски имена: Лаура, Рене, Паола, Джулия, Саманта. Останалите десет бяха оригинални с филми, до един американски, а от заглавията им се подразбираше, че са за секс и насилие. Взе касетите с женски имена и ги занесе в спалнята, в която Нене Санфилипо държеше огромния си телевизор. Кафето вече беше изтекло в кафеварката, изпи една чаша от него, върна се в спалнята, свали си сакото и обувките, напъха във видеото първата касета, която му попадна подръка, тази с име Саманта, излегна се на леглото, подлагайки си две възглавници зад гърба, и пусна лентата, докато си запалваше цигара.

Сценографията се състоеше от двойно легло, същото, на което се беше опънал Монталбано. Заснемането беше направено с неподвижна камера, която все още стоеше закрепена върху скрина със седемте чекмеджета пред него, готова за друг еротичен запис, който никога повече нямаше да се състои. Отгоре, точно над скрина, имаше два правилно насочени прожектора, които са били пускани в подходящия момент. Призванието на Саманта, червенокоса, висока има-няма метър петдесет и пет, беше определено към акробатиката, тя се мяташе твърде много в леглото и заемаше толкова сложни пози, че често излизаше извън обхвата на камерата. Нене Санфилипо в тази ситуация, наподобяваща генерален преговор на кама сутра, изглежда, се чувстваше изключително удобно. Звукът беше много лош, малкото думи едва се чуваха, за сметка на това обаче стоновете, пъшканията, въздишките и стенанията се извисяваха с пълна мощност, както се случва по телевизията, когато текат рекламите. Пълната прожекция продължи четирийсет и пет минути. В плен на смъртоносната скука, която започваше да го обзема, комисарят сложи втората касета: Рене. За кратко успя да види, че сценографията си оставаше една и съща, а Рене, двайсетгодишното много високо и слабо, но с огромен бюст момиче беше всичко друго, но не и епилирано. Нямаше желание да изгледа цялата касета и затова му мина през ума да натисне върху дистанционното копчето за бързо превъртане напред, а след това от време на време да го спира. Тази идея го осени само защото, едва видял Нене да прониква в застаналата на четири крака Рене, започна да го обзема пристъп на неудържима дрямка, който го фрасна по темето като удар с боздуган, накара го да затвори очи и без никаква прошка го задължи да потъне в непробуден сън. Последната му мисъл беше, че няма по-добро сънотворно от порнографията.

 

 

Събуди се внезапно, без да разбира дали е от крясъците на Рене, в плен на земетръсен оргазъм, или от жестоките ритници по входната врата, смесени с непрекъснатото дрънчене на звънеца. Какво ли ставаше? Зашеметен от съня, стана, спря касетата и докато се отправяше към вратата, за да я отвори, така както си беше: разрошен, по риза, със смъкнати панталони (кога ли ги беше разкопчал, за да му е по-удобно?), без обувки, чу глас, който на момента не можа да разпознае, да вика:

— Отворете! Полиция!

Окончателно се изуми. Ама не беше ли той полицията? Отвори и се ужаси. Първия, когото видя, беше Мими Ауджело в правилна поза за стрелба (присвити в колената крака, задник леко назад, с двете ръце върху дръжката на пистолета, протегнати напред), зад него госпожа Кончета Бурджо, вдовицата на Ло Масколо, а зад тях тълпа, която се струпваше както на междустълбищната площадка, така и по стълбите, които водеха към горните и долните етажи. От пръв поглед разпозна и семейство Кручила в пълен състав (бащата Стефано, пенсионер, по пижама, а съпругата му в хавлиен халат, дъщерята Саманта — в дълъг провокативен пуловер); господин Мистрета, по гащета и потник, и необяснимо защо — с черната безформена чанта в ръка; Паскуале де Доминичис, момченцето подпалвач, между татенцето Гуидо, и той по пижама, и маминка Джина — в колкото ефирна, толкова къса ретро нощничка.

При вида на комисаря се случиха два феномена: времето спря и всички се вцепениха. От ситуацията се възползва госпожа Кончета Бурджо, вдовицата на Ло Масколо, за да импровизира с драматичен тон обяснително наставническия си монолог:

— Мария, Мария, Мария, какъв голям страх ме обзе! Едва-едва съм заспала, когато изведнъж ми се стори, че чувам симфонията от времената, когато покойникът беше жив! Курвата, която правеше „ах-ах-ах“, и той, грухтящ като свиня! Ама точно едно към едно с отминалите пъти! Как така призракът се е завърнал у дома си, а води и курва със себе си? И започва, с цялото си уважение го казвам, да „чука“, все едно е жив? Замръзнах! Умрях от страх! И затова се обадих в полицията. Всичко можех да си представя, най-малко обаче очаквах да видя господин комисаря, който е дошъл да си прави мискинлъците тук! Всичко можех да си представя, но не и това!

Заключението, до което беше достигнала госпожа Кончета Бурджо, вдовицата на Ло Масколо, и което съвпадаше с това на останалите присъстващи, се базираше на желязна логика. Монталбано, изцяло като в небрано лозе, нямаше сили да реагира. Остана на вратата вцепенен. Мими Ауджело, след като прибра пистолета в джоба си, беше този, който се задейства и с едната си ръка ожесточено изблъска комисаря навътре в апартамента, започвайки така да извисява глас, че крясъците му подтикнаха наемателите незабавно да се разотидат.

— Достатъчно! Отивайте да спите! Разотивайте се! Няма нищо за гледане! — След това, затваряйки вратата зад гърба си, почервенял от яд, се приближи към комисаря: — Ама с какъв акъл, по дяволите, си довел жена тук! Кажи й да излиза навън, за да видим как ще я изкарваме от сградата, без да предизвикаме друга тупурдия.

Монталбано не отговори, отиде в спалнята, последван от Мими.

— В банята ли се е скрила? — попита Ауджело.

Комисарят пусна отново касетата, намалявайки обаче звука.

— Ето я жената — каза той и седна на ръба на леглото.

Ауджело погледна в телевизора. След това изведнъж се строполи на един стол.

— Как можах да не помисля по-рано?

Монталбано стопира картината.

— Мими, истината е, че както аз, така и ти се отнесохме към смъртта на старците и на Санфилипо с небрежност, пренебрегвайки определени неща, които трябваше да се направят. Може би главите ни са прекалено заети с други мисли. Занимаваме се повече с личните си дела, отколкото с разследванията. Тия работи приключиха. Заемаме се с всичко отначало. Запитвал ли си се някога защо Санфилипо е качил на своя компютър епистоларното общуване с любовницата си?

— Не, но заради това, че работата му е била свързана с компютри…

— Мими, получавал ли си някога любовни писма?

— Разбира се.

— И какво си направил с тях?

— Някои пазя, други — не.

— Защо?

— Защото имаше важни, които…

— Спри дотук. Каза „важни“. Заради това, което са съдържали, естествено, но също и заради начина, по който са били написани, заради почерка, грешките, задраскванията, главните букви, започването на нов ред, цвета на хартията, адреса върху плика… Всъщност, гледайки писмото, е било лесно да си спомниш за човека, който го е написал. Вярно ли е, или не?

— Вярно е.

— Но ако го качиш на компютъра, това писмо губи всякаква стойност, може би не цялата си стойност, но по-голямата част. Губи дори и всякаква доказателствена стойност.

— Извинявай, но в какъв смисъл?

— Че дори и да искаш, не можеш да му направиш калиграфска експертиза. Но във всички случаи, да разполагаш с копие от писмото, набрано на компютъра, винаги е по-добре, отколкото нищо.

— Не те разбрах, извинявай.

— Да предположим, че връзката на Санфилипо е опасна, не като тези на Дьо Лакло^[1].

— Кой е този Дьо Лакло?

— Няма значение. Казах „опасна“ в смисъл че ако бъде разкрита, може да свърши отвратително, с убийство. Изглежда, Санфилипо си е мислил, че ако ги разкрият, предаването на автентичните писма би могло да им спаси живота. Накратко казано, той ги качва в компютъра си, а пакета с оригиналите оставя на видно място, готов за размяната.

— Което обаче не се е случило, тъй като оригиналните писма са изчезнали и той пак е бил убит.

— Така е. За едно нещо съм убеден, а именно че Санфилипо, въпреки знанието си, че рискува, заплитайки се в тази връзка, е подценил самия риск. Имам усещането, но е само усещане, обърни внимание, че не става въпрос само за евентуалното отмъщение на измамен съпруг. Но нека продължим напред. Казах си, ако Санфилипо се е лишил от възкресяващите спомените възможности, подсказани от саморъчно написаното писмо, възможно ли е тогава да не е държал нито една снимка или някакво изображение на любовницата си? И така се сетих за видеокасетите, съхранявани тук.

— И си дошъл да ги гледаш.

— Да, но забравих, че веднага щом се загледам в някой порнофилм, незабавно ми се доспива. Гледах тези записи с различни жени, направени лично от него. И не го мисля за толкова глупав.

— Какво значи това?

— Значи, че трябва да е взел някакви предохранителни мерки, за да избегне някой чужд човек веднага да открие коя е тя.

— Салво, може да е от умората, но…

— Мими, касетите са трийсет и трябва да бъдат изгледани всичките до една.

— Всичките?!

— Да, и ще ти обясня защо. Касетите са три вида. Пет са записани от Санфилипо и документират неговите деяния с пет различни жени. Единайсет са касетите с порно, които са купени отнякъде. Десет са с американски филми за домашно видео. Трябва, както ти казах, да се изгледат всичките.

— Все още не мога да разбера защо трябва да се губи цялото това време. В касетите, които се продават на пазара, има нормални или порнофилми и върху тях не може да се прави повторен запис.

— Тук грешиш. Може. Достатъчно е да обработиш касетата по определен начин, преди време ми го обясни Николо Дзито. Санфилипо може да е прибегнал към тази система: взема лентата на някой филм, откъде да знам кой, „Клеопатра“ например, оставя я да се върти четвърт час, след това я спира и започва да записва отгоре онова, което иска. Какво става? Става, че някой външен човек слага касетата във видеото, убеден е, че е „Клеопатра“, спира я, изважда я и слага друга. А всъщност точно там е онова, което са търсили. Ясен ли съм?

— Достатъчно — каза Мими. — Толкова, че да ме убеди да изгледам всички ленти. А дори и да ги превъртам напред на бързи обороти, със сигурност ще се окаже продължителна работа.

— Въоръжи се с търпение — беше коментарът на Монталбано.

Обу си обувките, завърза си връзките и си облече сакото.

— Защо се обличаш? — попита Ауджело.

— Защото си отивам вкъщи. Тук ще останеш ти. Впрочем теб те е осенила идеята коя може да е жената и си единственият, който може да я разпознае. Ако я откриеш в една от тези ленти, а аз съм сигурен, че ще я намериш, обади ми се по всяко време. Забавлявай се.

Излезе от стаята още преди Ауджело да има време да отвори уста.

Докато слизаше пеша по стълбите, чуваше на различните етажи как вратите предпазливо се открехват, защото наемателите на улица „Кавур“ 44 бяха останали будни, за да изчакат излизането на пламенната жена, която се беше „чукала“ с комисаря. Щяха само да си загубят нощта.

* * *

По пътя нямаше жива душа. От една врата излезе котка и му отправи мяучещ поздрав. Монталбано й отговори със: „Здравей, как си?“. Котката го хареса и го придружи цели две преки. След това се върна назад. Нощният въздух разсея сънливостта му. Колата му беше паркирана пред полицейското управление. Струйка светлина преминаваше под затворената му входна врата. Натисна звънеца и Катарела дойде да му отвори.

— Какво става, комисерийо? Нуждаете ли се от нещо?

— Спеше ли?

До входа се намираше малката телефонна централа и стаичката с походно легло, където дежурният можеше да си полегне.

— Не, господине, решавах кръстословица.

— Тази, по която работиш от два месеца ли?

Катарела се усмихна гордо.

— Не, господин комисерийо, тази я реших. Започнах чисто нова.

Монталбано влезе в кабинета си. На бюрото му имаше пакет, отвори го. В него намери снимките от екскурзията в Тиндари.

Започна да ги разглежда. Всички екскурзианти бяха с усмихнати лица, както се полагаше за подобна експедиция. Лица, които вече познаваше, защото ги беше виждал в полицейското управление. Единствените начумерени бяха семейство Грифо, които присъстваха само на две снимки. На първата мъжът беше с наполовина обърната назад глава, за да гледа през задното стъкло. Жената обаче се взираше в обектива с глупаво изражение. На втората тя беше навела главата си напред и не се виждаше лицето й, докато този път той седеше с вторачен напред поглед, а в очите му нямаше никаква светлина.

Монталбано се върна да погледне първата снимка. След това започна да търси все по-забързано из чекмеджетата нещо, което му трябваше, но не успяваше да го намери.

— Катарела!

Катарела се втурна.

— Имаш ли лупа?

— Тази, която прави да се виждат големи-големи нещата ли?

— Същата.

— Фацио може би има една, която я държи в чекмеджето си.

Върна се, като размахваше лупата триумфално над главата си.

— Взех я, комисерийо.

Сниманата през задното стъкло, почти залепена за автобуса кола беше модел „Пунто“. Като единия от двата автомобила на Нене Санфилипо. Номерът й се виждаше, но Монталбано не успя да разчете цифрите и буквите. Дори и с помощта на лупата. Може би не трябваше да си създава напразни илюзии, защото не бяха един и два моделите „Пунто“, които се движеха в Италия.

Сложи снимката в джоба си, каза довиждане на Катарела и се качи в колата си. Усещаше, че вече има нужда от хубав и здрав сън.