Андреа Камилери
Екскурзия в Тиндари (12) (Комисарят Монталбано е потресен)

12

Катарела погледна най-напред снимката, както правят късогледите, прилепвайки я към очите си, след това, както правят далекогледите, като я държеше на разстояние, отговарящо на цялата дължина на ръцете му. Накрая нацупи устни.

— Комисерийо, със скенера, който имам, със сигурност, ама сигурно, той няма да успее. Трябва да я занеса на моя доверен приятел.

— Колко време ще ти отнеме?

— Не повече от час-два, комисерийо.

— Върни се колкото е възможно по-бързо. Кой ще те замести в телефонната централа?

— Галуцо. Ах, комисерийо, трябваше да ви кажа, че господин сиракът ви чака от ранни зори, иска да ви говори.

— Кой е този сирак?

— Грифо се казва, онзи, на когото са убили таткото и майката. Тоя, който казва, че не разбира какво говоря.

Давиде Грифо беше целият в черно, в строг траур. Разрошен, с ужасно смачкани дрехи и изражение на съсипан човек. Монталбано му подаде ръка и го покани да седне.

— За официалното разпознаване ли ви извикаха?

— За съжаление, да. Пристигнах в Монтелуза вчера в късния следобед. Заведоха ме да ги видя. След това… след това се върнах в хотела, хвърлих се на леглото, така както си бях, защото, се чувствах зле.

— Разбирам.

— Има ли нещо ново, комисарю?

— Все още нищо.

Погледнаха се в очите, и двамата обезсърчени.

— Знаете ли… — започна Давиде Грифо. — Очаквам с безпокойство да хванете убийците, но не е от желание за отмъщение. Бих искал само да разбера защо са го направили.

Беше искрен, дори и той не знаеше за онази, която Монталбано наричаше тайната болест на родителите му.

— Защо ли са го направили? — попита отново Давиде Грифо. — За да откраднат портфейла на татко или дамската чанта на мама?

— Какво? — каза комисарят.

— Не го ли знаехте?

— Че са отмъкнали портфейла и чантата ли? Не. Бях сигурен, че ще намерят чантата под тялото на госпожата. И не съм поглеждал в джобовете на баща ви. Впрочем нито чантата, нито портфейлът щяха да са от значение.

— Така ли мислите?

— Разбира се. Онези, които са убили родителите ви, щяха да подхвърлят портфейла и чантата, за да бъдат евентуално намерени, но както се следва — почистени от всичко, което може да ни насочи по следите им.

Давиде Грифо се отнесе в някакъв свой спомен.

— Мама никога не се разделяше с чантата си, понякога я вземах на подбив за това. Питах я какви съкровища къта в нея. — Връхлетя го изневиделица вълна от мъка и от дълбочината на гърдите му излезе нещо като ридание. — Извинете ме, но ми върнаха личните им вещи, дрехите, дребната сума, която баща ми е имал в джоба си, брачните халки, ключовете от вкъщи… И така, дойдох да се срещна с вас, за да ви помоля за разрешение… всъщност дали ще мога да отида в апартамента и да започна да правя инвентаризация…

— Какво мислите да правите с жилището? Собствено ли е било?

— Да, бяха го купили с големи лишения. Когато му дойде времето, ще го продадем. Нямам вече причини да се връщам във Вигата.

Още едно сподавено ридание.

— Родителите ви имали ли са друга собственост?

— Нищо друго, доколкото знам. Живееха от пенсиите си. Татко имаше книжка към Пощенска банка, в която превеждаха неговата пенсия и тази на мама… Но в края на всеки месец им оставаше твърде малко, за да заделят и нещо настрана.

— Нямам спомен да съм виждал тази книжка.

— Нямаше ли я? Погледнахте ли добре там, където татко държеше документите?

— Нямаше я. Аз лично ги проверих, при това съвсем прилежно. Може би са я взели със себе си заедно с портфейла и дамската чанта.

— Ама защо? Какво ще правят със спестовна книжка, която не могат да използват? Само ненужен къс хартия!

Комисарят се изправи. Давиде Грифо последва примера му.

— Нямам нищо против да отидете в апартамента на родителите си. Напротив. Ако намерите сред документите нещо, което…

Изведнъж спря. Давиде Грифо го погледна въпросително.

— Извинете ме за момент — каза комисарят и излезе.

Ругаеше наум, защото си беше дал сметка, че документите на Грифо все още се намираха в полицейското управление, където ги беше донесъл от дома си. Найлоновият чувал за отпадъци стоеше в килерчето. Стори му се ужасно да предаде на сина им семейните спомени в такава опаковка. Разтършува се из килера, но не намери нищо, което можеше да му послужи — нито картонена кутия, нито по-приличен плик. Примири се.

Давиде Грифо погледна учудено Монталбано, докато той оставяше в краката му плика за отпадъци.

— Взех го от дома ви, за да сложа в него документите. Ако искате, ще накарам някой от моите хора да ви го докара…

— Не, благодаря. Имам кола — отговори му сдържано другият.

* * *

Не беше поискал да го каже на сирака, както го наричаше Катарела (впрочем откога ли беше излязъл?), че съществува мотив за изчезването на спестовната книжка. При това мотивът беше твърде резонен, за да не се знае на каква стойност възлиза сумата в книжката. А съдържащата се в книжката сума можеше да се окаже симптомът на тайната болест, заради която след това беше се намесил и съвестният лекар. Разбира се, че това беше само хипотеза, но е необходимо да бъде проверена. Обади се на заместник-прокурора Томазео, но му трябваше около половин час, за да съкруши съпротивата, която онзи му оказа. След което Томазео му обеща, че незабавно ще се разпореди.

Сградата на пощата се намираше на няколко крачки от полицейското управление. Отвратително здание, защото строителството му е започнало през четирийсетте години, когато е господствала ликторската или фашистката архитектура, но довършено след войната, когато вкусовете вече са били променени. Кабинетът на господин директора беше на втория етаж, в дъното на абсолютно безлюден и празен коридор, който плашеше със своята самота и изоставеност. Почука на врата, на която имаше пластмасова правоъгълна табела с надпис „Директор“. Под нея имаше лист, на който беше изобразена цигара с две червени кръстосани линии отгоре. Отдолу пишеше: „Пушенето строго забранено“.

— Влезте!

Монталбано влезе и първото нещо, което видя, беше един истински лозунг на стената, който повтаряше: „Пушенето строго забранено“. „Или ще си имате работа с мен“ — сякаш казваше президентът на републиката, който пък гледаше мрачно от своя портрет под лозунга.

Още по-надолу имаше кресло с висока облегалка, на което седеше директорът, кавалер Атилио Мораско. Пред кавалер Мораско имаше огромно бюро, цялото отрупано с книжа. Господин директорът беше джудже и приличаше на покойния крал Виктор Емануил Трети с късо подстриганите си коси, които правеха главата му да изглежда като тази на Умберто Първи, а увисналите му мустаци бяха същите като на горепосочения крал джентълмен. Комисарят изпита абсолютното усещане, че се намира пред един от наследниците на Савойската династия, копеле като многото други, които беше посял кралят джентълмен.

— Вие от Пиемонт ли сте? — му дойде на устата да попита.

Директорът се удиви.

— Не, защо? От Комитини съм.

Може да е от Комитини, Патерно или от Рафадали, но Монталбано не се отказа от идеята, която му хрумна.

— Вие сте комисар Монталбано, нали?

— Да. Обади ли ви се заместник-прокурорът Томазео?

— Да — потвърди директорът с неохота. — Но едно телефонно обаждане е само едно телефонно обаждане. Разбирате ме, нали?

— Естествено, че ви разбирам. За мен например „Розата е роза е роза е роза“.

Кавалер Мораско не се впечатли от известната фраза на Щайн^[1].

— Виждам, че сме на едно и също мнение.

— В какъв смисъл, извинете?

— В смисъл че думите летят, а написаното остава.

— Бихте ли ми обяснили по-добре?

— Разбира се. Заместник-прокурорът Томазео ми се обади, казвайки ми, че сте упълномощен да разгледате спестовната книжка към Пощенска банка на покойния господин Алфонсо Грифо. Съгласен съм, считам го като предизвестие. Но докато не получа искане или подписано пълномощно, не мога да позволя да получите достъп до банковата тайна.

Комисарят страшно се нервира при тези думи и само миг го делеше от това да излезе от кожата си.

— Ще мина отново.

И понечи да стане. Директорът го спря с жест.

— Почакайте… Би трябвало да има някакво разрешение. Бихте ли се легитимирали пред мен?

Опасността да излезе от кожата си стана още по-голяма. С едната си ръка Монталбано се хвана за стола, на който седеше, а с другата му показа картата си.

Копелето Савоя дълго я разглежда.

— След обаждането на заместник-прокурора предположих, че ще се втурнете насам. Затова подготвих една декларация, в която се казва, че ме освобождавате и разтоварвате от всякаква отговорност, трябва само да я подпишете.

— С удоволствие ще ви разтоваря — каза комисарят.

Подписа декларацията, без да я чете, и прибра в джоба картата си. Кавалер Мораско се изправи.

— Почакайте ме тук. Необходими са десетина минути.

Преди да излезе, се обърна и посочи към портрета на президента на републиката.

— Видяхте ли?

— Да — каза учудено Монталбано. — Това е Чампи^[2].

— Нямах предвид президента, а това, което е написано отгоре. Заб-ра-не-но пу-ше-не-то. Моля ви да не се възползвате от отсъствието ми.

Веднага щом директорът затвори вратата, го обзе свирепо желание да запали цигара. Но беше забранено, при това съвсем правилно, защото, както е известно, пасивното пушене предизвиква милиони смъртни случаи, докато смогът, въглеродният двуокис и оловото в бензина — не. Стана, излезе, слезе на партера и видя, че трима служители пушеха, застана на тротоара и изпуши две цигари една след друга, влезе, служителите, които пушеха, сега вече бяха четирима, изкачи се по стълбите, премина по пустия коридор, без да почука, отвори вратата на кабинета на директора и влезе. Кавалер Мораско седеше на мястото си. Погледна го с пренебрежение, поклащайки глава. Монталбано се приближи до стола си със същото виновно изражение, както когато отиваше със закъснение на училище.

— Разпечатката е готова — съобщи му тържествено директорът.

— Може ли да я видя?

Преди да му я даде, директорът провери, че върху бюрото му все още стои подписаната от комисаря декларация.

Монталбано не разбра нищо от разпечатката — може би защото цифрата, която прочете накрая, му се стори прекалена.

— Бихте ли ми я разяснили? — каза с все същия тон, както когато ходеше на училище.

Директорът се протегна напред, на практика полягайки върху бюрото, и изтръгна възмутено листа от ръцете му.

— Всичко е твърде ясно! — каза. — От разпечатката се вижда, че пенсията на семейство Грифо възлиза на общо три милиона лири месечно, а поотделно милион и осемстотин хиляди неговата и милион и двеста хиляди нейната. Господин Грифо, когато идваше да си вземе пенсията, теглеше в брой своята за месечни нужди, но оставяше в книжката тази на съпругата си. Това беше основното движение по сметката. С някое рядко изключение, естествено.

— Дори и да се вземе предвид колко са били стиснати и пестеливи — започна да разсъждава на висок глас комисарят, — въпреки това сметката не излиза. Струва ми се, че видях да има в тази книжка почти сто милиона лири!

— Правилно сте видели. С точност деветдесет и осем милиона и триста хиляди лири. Но няма нищо необичайно.

— Не?

— Не, защото през последните две години господин Алфонсо Грифо внасяше редовно на всяко първо число от месеца винаги една и съща сума: два милиона. Общо правят четирийсет и осем милиона, които се добавят към спестяванията им.

— И откъде ги е вземал тези два милиона на месец?

— Мен не ме питайте — отвърна му обидено директорът.

— Благодаря — каза Монталбано, като стана и протегна ръката си към него.

Директорът се изправи, заобиколи бюрото си, погледна комисаря от долу нагоре и му стисна ръката.

— Може ли да ми дадете разпечатката? — попита Монталбано.

— Не — отговори нелюбезно копелето Савоя.

Комисарят излезе от кабинета му и веднага щом стъпи на тротоара, си запали цигара. Беше познал, че са се погрижили да изчезне спестовната книжка, защото тези четирийсет и осем милиона лири бяха симптомът на смъртоносната болест на семейство Грифо.

* * *

Десетина минути след като се върна в полицейското управление, пристигна и Катарела с опечалена физиономия, сякаш е преживял земетресението в Казамичола през 1883 година. Държеше снимката в ръката си и я постави на бюрото му.

— Дори и със скенера на доверения ми приятел не става. Ако искате, ще я занеса на Чико де Чико, защото онова нещо с криминолога ще бъде утре.

— Благодаря ти, Катаре, лично ще му я занеса.

„Салво, защо не се научиш да боравиш с компютъра? — беше го попитала веднъж Ливия. И беше добавила: — Знаеш ли колко проблеми ще си разрешиш!“

Но ето, междувременно компютърът не беше успял да разреши този малък проблем, а само му беше загубил времето. Обеща си да го каже на Ливия просто така, за да поддържа жива полемиката между тях.

Сложи в джоба си снимката, излезе от полицейското управление и се качи в колата. Реши обаче да мине през улица „Кавур“, преди да отиде в Монтелуза.

— Господин Грифо е горе — уведоми го портиерката.

Давиде Грифо дойде да му отвори по риза, а в ръката си държеше четка, защото почистваше апартамента.

— Имаше много прах.

Настани го да седне в трапезарията. Върху масата бяха натрупани документите, които комисарят преди малко му беше дал. Грифо забеляза погледа му.

— Имате право, комисарю. Спестовната книжка я няма. Искахте нещо да ми кажете ли?

— Да, че ходих до пощата и поисках да ми дадат информация каква е била сумата, която родителите ви са имали в книжката.

Грифо направи жест, с който сякаш искаше да каже, че дори няма смисъл да се говори за това.

— Няколко лири, нали?

— За да сме точни, деветдесет и осем милиона и триста хиляди лири.

Давиде Грифо пребледня.

— Това е някаква грешка! — заекна той.

— Никаква грешка, повярвайте ми.

Давиде Грифо усети, че колената му омекват като извара, и се строполи върху един стол.

— Как е възможно?

— Последните две години баща ви е внасял всеки месец по два милиона. Имате ли идея кой може да му е давал тези пари?

— Никаква идея нямам! Никога не са ми споменавали да имат някакви допълнителни приходи. Не мога да го проумея. Два милиона лири на месец е една добра заплата. И как е могъл баща ми да ги печели?

— Не е казано, че е било заплата.

Давиде Грифо прежълтя още повече и както беше объркан в началото, сега изглеждаше очевидно изплашен.

— Мислите ли, че може да има връзка?

— Между двата милиона лири на месец и убийството на вашите родители ли? Това е възможност, която трябва да се вземе под сериозно внимание. Точно затова са се погрижили спестовната книжка да изчезне, за да не си помислим за някаква причинно-следствена връзка.

— Но ако не е било заплата, тогава какво е било?

— Хм… — каза комисарят. — Ще направя предположение, но преди това трябва да ви попитам за нещо и ви моля да бъдете искрен. Баща ви за пари би ли извършил безчестие?

Давиде Грифо не отговори веднага.

— Така ми е трудно да преценя… Но мисля, че не би извършил. Макар че беше, как да кажа, уязвим.

— В какъв смисъл?

— Той и мама бяха много вкопчени в парите. И така, какво е предположението ви?

— Например баща ви да е бил подставено лице на някого, който се е занимавал с нещо незаконно.

— Татко не би го направил.

— Дори и ако нещата са му били представени като легални?

Този път Грифо не отговори. Комисарят се изправи.

— Ако ви мине през ума някакво възможно обяснение…

— Разбира се, разбира се — каза Грифо отнесено. Изпрати Монталбано до вратата. — Спомних си нещо, което мама ми каза миналата година. Бях дошъл да ги видя, а тя в момент, в който татко го нямаше, ми рече с тих глас: „Когато нас вече няма да ни има, ще получиш една хубава изненада“. Но мама, горкичката, понякога не беше с ума си. Никога повече не се върна към тази тема. А аз напълно бях забравил за това.

* * *

Като пристигна в дирекцията на полицията в Монтелуза, каза на телефониста да се обади на Чико де Чико. Нямаше никакво желание да се среща с Вани Аркуа, шефа на отдела по криминология, който беше заместил Якомуци. Взаимно си бяха антипатични. Де Чико пристигна тичешком и взе снимката.

— Мислех, че е по-зле — каза, поглеждайки я. — Катарела ми спомена, че са опитвали с компютъра, но…

— Ще успееш ли да ми извадиш номера?

— Мисля, че да, комисарю. При всички случаи още тази вечер ще ви се обадя.

— Ако не ме откриеш, остави съобщение на Катарела. Но направи така, че да го накараш да напише цифрите и буквите правилно, иначе е възможно да се окаже някой номер от Минесота.

* * *

По пътя на връщане почувства едва ли не като част от задълженията си, че трябва да направи почивка сред клоните на маслиновото дърво. Имаше нужда от пауза за размисъл, истинска, а не като тази, която политиците наричат пауза за размисъл, а всъщност изпадат в дълбока кома. Яхна като конче обичайния клон, подпря гърба си на ствола и запали цигара. Но веднага почувства, че е седнал неудобно, усещаше как възлите и шиповете досадно притискаха вътрешната страна на бедрата му. Осени го странното усещане, че маслиновото дърво не го искаше седнал там и сякаш правеше всичко възможно да го накара да смени позицията си.

— Обземат ме налудничави идеи!

Устиска още малко, но повече не можа да издържи и слезе от клона. Отиде при колата си, взе един вестник и се върна под маслиновото дърво, разгърна го и след като си свали сакото, полегна върху него.

Погледнато отдолу, от тази нова перспектива, дървото му се стори по-голямо и по-заплетено. Видя сложната система на клоните, която преди това нямаше как да забележи, седейки сред тях. В съзнанието му изникнаха някакви думи: „Има едно сарацинско маслиново дърво, голямо… с което разреших всичко“. Кой ли ги беше казал? И какво ли беше разрешило дървото? След това паметта му се проясни. Тези думи ги беше казал Пирандело на сина си няколко часа преди да умре. И се отнасяха за „Гигантите на планината“, произведението му, което беше останало недовършено.

Около половин час лежа по гръб, без изобщо да отдели поглед от дървото. И колкото повече го гледаше, толкова повече разбираше разказа му как с течение на времето се е изкривило, измъчило, как водата и вятърът година след година го бяха принудили да придобие тази форма, която не беше каприз или случайност, а следствие на природните процеси.

Очите му се втренчиха в трите големи клона, които за кратко се извисяваха почти успоредно един на друг, преди всеки от тях да се впусне в своята лична фантазия от внезапни зигзаги, обръщания назад, избуявания встрани, отклонения и арабески. Един от трите, онзи централният, изглеждаше малко по-нисък в сравнение с другите два, но със своите изкривени вейки се вкопчваше в двата по-високи клона, сякаш искаше да ги задържи свързани с него през целия участък, в който бяха заедно.

Като отмести глава и погледна с внимание, което сега беше доста по-изострено, Монталбано забеляза, че трите клона не растяха независимо един от друг, въпреки че между тях имаше малко разстояние, а започваха от едно и също място, подобно на голяма набръчкана подутина, която се надигаше от ствола.

Вероятно от лекия полъх на вятъра листата се разклатиха. Един слънчев лъч изведнъж влезе в очите му и го заслепи. Примижал, Монталбано се засмя.

Каквото и да му съобщеше вечерта Де Чико, в този момент беше убеден, че на мястото на водача в колата, която е следвала автобуса, е бил Нене Санфилипо.

* * *

Стояха прикрити зад храсталака от кисел трън с пистолети, готови за стрелба. Отец Кручила им беше посочил тази потънала в тотална забрава изполичарска къща като тайно скривалище на Япикину. Отчето обаче, преди да ги изостави, държеше да уточни, че трябва да бъдат предпазливи, защото не е сигурен, че Япикину е предразположен да се предаде, без да реагира. Освен това бил въоръжен с автомат и в редица други случаи е показвал, че умее да го използва.

Затова комисарят реши да действа според правилата и изпрати Фацио и Гало зад къщата.

— Вече трябва да са заели позиция — каза Мими.

Монталбано не отговори, искаше да даде на своите двама души необходимото време, за да изберат подходящото място, на което да се притаят.

— Аз тръгвам — каза нетърпеливо Ауджело. — Прикривай ме.

— Добре — съгласи се комисарят.

Мими започна бавно да пълзи. Имаше луна, иначе без нея напредването му щеше да бъде напълно невидимо.

Вратата на изполичарската къща, странно, но се оказа отворена. Като помислиш добре обаче, никак не беше странно, защото Япикину сигурно искаше да създаде впечатлението, че къщата е изоставена, а в действителност той се криеше вътре с автомат в ръка.

Пред вратата Мими се изправи наполовина, спря се на прага и подаде главата си, за да погледне. След това с тихи стъпки влезе. Появи се отново след няколко минути и размаха ръка в посока към комисаря.

— Тук няма никого — каза.

„Къде му е акълът на този? — запита се Монталбано. — Не разбира ли, че може да го държат на мушка?“

В този момент усети, че изстина от уплаха, защото видя дулото на автомат да се подава от прозорчето, което се намираше перпендикулярно над вратата. Монталбано се изправи на крака.

— Мими! Мими! — извика.

И спря, защото му се стори, че запява ария от „Бохеми“.

Автоматът изгърмя и Мими падна.

Същият изстрел, който беше убил Ауджело, разбуди и комисаря.

Все така продължаваше да лежи върху страниците от вестника под сарацинското маслиново дърво, но целият потънал в пот. А тялото му беше превзето от поне милион мравки.