Андреа Камилери
Гласът на цигулката (8) (Комисарят Монталбано действа по ноти)

8.

— Симпатичен е — каза доктор Ликалци, след като обиколи с поглед хола.

Не знае ли да казва нещо друго?

— Тук е кухнята — каза комисарят и добави: — Обитаема. — Изведнъж се вбеси на себе си. Защо му се беше изплъзнало това „обитаема“? Какъв смисъл имаше? Стори му се, че е станал брокер на недвижими имоти, който показва апартамент на вероятен клиент. — До нея е банята. Идете да я видите — каза му грубо.

Докторът не обърна внимание или се направи, че не забелязва интонацията му, отвори вратата на банята, подаде едва-едва главата си в нея и затвори отново.

— Симпатична е.

Монталбано усети, че ръцете му треперят. Ясно си представи заглавието във вестниците: „Комисар от полицията се нахвърля върху съпруга на жертвата“.

— На горния етаж има малка стая за гости, просторна баня и спалня. Отивайте горе.

Докторът се подчини, Монталбано остана в хола, запали си цигара, извади от джоба си плика със снимките на Микела. Прекрасна. Лицето, което беше успял да види, но изкривено от болката и ужаса, на снимката имаше усмихнато и ведро изражение.

Допуши си цигарата и си даде сметка, че докторът все още не е слязъл.

— Доктор Ликалци?

Никакъв отговор. Качи се бързо на горния етаж. Докторът стоеше прав в ъгъла на спалнята, беше покрил лицето си с ръце, а раменете му се тресяха от ридания.

Комисарят остана поразен, всичко можеше да предположи, но не и тази реакция. Доближи го и сложи ръка на гърба му.

— Кураж.

Докторът се отдръпна с почти инфантилен жест и продължи да плаче, като лицето му остана скрито под ръцете.

— Горката Микела! Горката Микела!

Не се преструваше, защото сълзите и опечаленият му глас бяха истински.

Монталбано решително го придърпа за ръката.

— Да слезем долу.

Докторът се остави да бъде воден, отдръпна се, без да погледне леглото и разкъсания чаршаф, изцапан с кръв. Като лекар беше разбрал какво е изпитала Микела в последните мигове от живота си. Но ако Ликалци беше доктор, то Монталбано беше ченге. Виждайки го разплакан, веднага разбра, че не издържаше повече под маската на безразличието си, а доспехите на равнодушието, които обикновено носеше, може би за да компенсира с тях злощастието заради импотентността си, се бяха разбили на парчета.

— Простете ми — каза Ликалци, сядайки на фотьойла. — Не предполагах… Ужасно е да се умре по този начин. Убиецът е притискал лицето й към матрака, нали?

— Да.

— Много обичах Микела. Знаете ли нещо? Беше се превърнала в дъщеря за мен.

Сълзите започнаха отново да бликат от очите му и той неумело ги избърса с кърпичката.

— Защо е искала точно тук да бъде построена тази виличка?

— Открай време, без да е виждала Сицилия, я беше издигнала в култ. Когато я посети, остана като омагьосана. Мисля, че искаше да си създаде някакво свое убежище. Виждате ли тази витринка? Там вътре са нейните неща, незначителни дреболии, които си беше донесла от Болоня. А това е доста показателно за нейните намерения, не ви ли се струва?

— Искате ли да проверите дали липсва нещо?

Докторът се изправи и отиде при остъкления шкаф.

— Може ли да го отворя?

— Разбира се.

Докторът дълго се взира, след това протегна ръката си и взе стария калъф на цигулката, отвори го, показа на комисаря инструмента, който беше вътре, затвори го, остави го на мястото му и затвори витринката.

— На пръв поглед ми се струва, че не липсва нищо.

— Госпожата е свирила на цигулка?

— Не. Не на цигулка, нито на какъвто и да е друг инструмент. Била е на дядо й по майчина линия, лютиер от Кремона. А сега, комисарю, ако сметнете за необходимо, разкажете ми всичко.

Монталбано му описа всичко — от катастрофата в четвъртък сутринта чак до онова, което му беше съобщил доктор Паскуано.

Емануеле Ликалци остана до края безмълвен, след това произнесе само две думи:

— Генетичен fingerprinting^[1].

— Извинете, но не говоря английски.

— Извинете ме. Мислех си за изчезването на дрехите и обувките й.

— Може би е с цел насочване към фалшива следа.

— Може и така да е. Но може и защото убиецът е бил принуден да се освободи от тях.

— Защото ги е нацапал ли? — попита Монталбано, мислейки за предположението на госпожа Клементина.

— Съдебният лекар каза, че няма следи от семенна течност, нали?

— Да.

— Това подсилва хипотезата ми, тоест убиецът не е искал да остави дори минимална следа от биологичен материал, чрез който да се направи, да го наречем, генетичен fingerprinting, ДНК изследване. Пръстовите отпечатъци може да се заличат, но как това да се направи със спермата, косите, космите? Убиецът се е опитал да почисти.

— Така е — каза комисарят.

— Извинете ме, но ако нямате друго да ми казвате, бих искал да си тръгна оттук. Започвам да усещам умората.

Докторът заключи вратата, а Монталбано върна по местата им лепенките, с които беше запечатана. Тръгнаха.

— Имате ли мобилен телефон?

Докторът му го подаде. Комисарят се обади на Паскуано и се договори с него за идентификацията на трупа в десет часа на следващия ден.

— Ще дойдете ли и вие?

— Би трябвало, но не мога, имам ангажимент извън Вигата. Ще ви изпратя един от моите хора, той ще има грижата да ви придружи. — Помоли го да спре и да го остави още при първите къщи от селището, имаше нужда да повърви пеша.

* * *

— А, комисерийо, комисерийо! С целия ми респект към вас, господин Лате, със „с“ накрая, се обажда три пъти, все по-ядосан. Трябва да му тилифонирате веднага пирсонално и лично вие.

— Ало, господин Латес? Монталбано съм.

— Най-после! Веднага елате в Монтелуза, началникът на полицията иска да говори с вас.

Затвори. Трябва да беше нещо сериозно, защото медът се беше изпарил от млякото.

* * *

Тъкмо палеше двигателя, когато видя да пристига служебната кола, шофирана от Галуцо.

— Имаш ли новини за господин Ауджело?

— Да, обадиха се от болницата, че ще го изписват. Отидох да го взема и го закарах вкъщи.

По дяволите началника на полицията и неговите спешни работи. Мина първо през Мими.

— Как си, неустрашими защитнико на капитала?

— Така ме боли главата, че от болката имам чувството, че ще се пръсне.

— Това да ти е за урок.

Мими Ауджело, с превързана глава и пребледнял, седеше на фотьойла.

— Веднъж един ме удари с железен лост, трябваше да ми направят седем шева, но не бях изпаднал в състоянието, в което се намираш ти сега.

— Вижда се, че са те фраснали с лоста заради кауза, която си считал за правилна. Затова си се почувствал набит, но удовлетворен.

— Мими, когато решиш, наистина умееш да бъдеш гадняр.

— Ти също, Салво. Щях да ти се обадя тази вечер, за да ти кажа, че не съм в състояние утре да шофирам.

— Ще отидем някой друг ден при сестра ти.

— Не, Салво, отивай без мен. Настояваше много да те види.

— Знаеш ли обаче защо?

— Нямам дори минимална представа.

— Слушай, нека направим така. Ще отида, но утре сутринта в девет и половина трябва да си в Монтелуза в хотел „Джоли“. Вземи доктор Ликалци, който пристигна, и го придружи до моргата. Съгласен ли си?

* * *

— Как сте? Как сте, скъпи? Изглеждате ми леко смачкан. Кураж. „Издигнете сърцата си!“ Така казвахме във времената на Италианското католическо движение.

Опасният мед на господин Латес преливаше. Монталбано започна да се притеснява.

— Веднага ще уведомя господин началника. — Изчезна и се появи отново. — Господин началникът в този момент е зает. Елате, ще ви придружа до приемната. Искате ли кафе, някаква безалкохолна напитка?

— Не, благодаря.

Доктор Латес изчезна, след като му се усмихна с широка бащинска усмивка. Монталбано се убеди, че началникът го беше осъдил на бавна и мъчителна смърт. Може би на гарота^[2].

Върху масичката в мизерната приемна лежаха седмичното списание „Фамилия Кристиана“ и всекидневникът „Л’осерваторе Романо“, очевиден знак за присъствието на господин Латес в провинциалната дирекция на полицията. Взе в ръката си списанието и започна да чете статия от Тамаро^[3].

— Комисарю! Комисарю!

Някаква ръка го дърпаше за рамото. Отвори очи и видя един полицай.

— Господин началникът ви очаква!

Исусе! Беше заспал дълбоко. Погледна си часовника, показваше осем, този рогоносец го беше накарал да чака два часа.

— Добър вечер, господин началник.

Аристократът Лука Бонети-Алдериги не му отговори, не каза нито гък, а продължи да гледа в екрана на компютъра си. Комисарят се загледа в косата на своя висшестоящ, твърде гъста и с голям перчем отгоре, извит като лайно, изтъпанчено насред полето. Образ и подобие с гривата на онзи луд престъпник, който беше провокирал цялата касапница в Босна.

— Как се казваше?

Твърде късно си даде сметка, че все още под влиянието на съня, беше изрекъл нещо на висок глас.

— Кой как се казва? — попита го началникът, като повдигна най-накрая очи и го погледна.

— Не го вземайте под внимание — каза Монталбано.

Началникът продължи да се взира в него със смесено изражение между презрение и съчувствие, очевидно разпознаваше в комисаря ясните симптоми на старческо оглупяване.

— Ще говоря с изключителна искреност, Монталбано. Не изпитвам голямо уважение към вас.

— Нито път аз към вас — отвърна му без заобикалки комисарят.

— Добре. Така поне ситуацията между нас е ясна. Повиках ви, за да ви кажа, че ви отстранявам от разследването на убийството на госпожа Ликалци. Поверих го на господин Пандзаки, шефа на оперативно-следствената служба, на когото, между другото, това дознание му се пада по право.

Ернесто Пандзаки беше един от най-преданите хора на Бонети-Алдериги, който го беше довел със себе си в Монтелуза.

— Може ли да попитам защо, въпреки че това изобщо не ме засяга?

— Допуснали сте безумие, което е поставило под сериозно затруднение работата на господин Аркуа.

— Написал го е в рапорта ли?

— Не, в рапорта си не го е написал, защото съвсем великодушно не искаше да ви нанася вреди. Но след това се разкая и ми призна всичко.

— Ех, тези разкаяли се! — каза комисарят.

— Вие имате нещо против разкаялите се ли?

— Нека не задълбаваме. — Тръгна си, без дори да каже „довиждане“.

— Ще взема мерки! — извика зад гърба му Бонети-Алдериги.

Криминологията беше разположена в приземния етаж на сградата.

— Тук ли е господин Аркуа?

— В кабинета си е.

Влезе, без да почука.

— Добър вечер, Аркуа. Отивам при началника, който иска да ме види. Помислих си да мина през вас, за да разбера дали имате някакви новини.

Вани Аркуа очевидно се чувстваше неловко. Но след като Монталбано му каза, че все още не е ходил при началника, реши да отговори, все едно не знаеше, че комисарят вече не е титуляр на разследването.

— Убиецът е почистил старателно всичко. Въпреки това обаче намерихме много отпечатъци, но очевидно нямат нищо общо с убийството.

— Защо?

— Защото всичките са ваши, комисарю. Продължавате да бъдете много, ама много нехаен.

— Ех, чуйте ме, Аркуа. Знаете ли, че доносът е грях? Поинтересувайте се при господин Латес. Ще трябва отново да се покаете.

* * *

— А, комисерийо! Тилифонира отново пак господин Какомо! Каза, че си е припомнил нещо, което можи би е важно. Номера съм го написал отгоре на това листченце.

Монталбано погледна хартиеното квадратче и започна да усеща сърбеж по цялото си тяло. Катарела беше написал цифрите по такъв начин, че тройката можеше да бъде петица или деветка, двойката — четворка, петицата — шестица, и така нататък, все в този ред.

— Катаре, какъв е този номер?

— Този, комисерийо. Номерът на Какомо. Този, който е написан.

Преди да открие Джило Яконо, говори с един бар, с фамилия Якопети, с доктор Балдзани.

* * *

Опита за четвърти път, почти обезсърчен.

— Ало? С кого говоря? Комисар Монталбано съм.

— А, комисарю, добре направихте, че ми се обадихте, тъкмо си тръгвах.

— Търсили сте ме?

— Спомних си една подробност, не знам дали ще ви е от полза, или не. Мъжът, когото видях да слиза от туингото и да върви с жената към виличката, носеше куфар.

— Сигурен ли сте?

— Повече от сигурен.

— Дипломатическо куфарче ли?

— Не, комисарю, беше по-скоро голям куфар. Но…

— Да?

— Но ми се стори, че мъжът го носеше без усилие, все едно не беше много пълен.

— Благодаря, господин Яконо. Обадете се, когато се върнете.

Потърси в указателя номера на семейство Васало и го набра.

— Комисарю! Днес следобед, както се бяхме разбрали, дойдох в полицейското управление, но вас ви нямаше. Изчаках ви известно време, но след това трябваше да тръгвам.

— Моля да ме извините. Слушайте, господин Васало, миналата сряда вечерта, когато чакахте госпожа Ликалци да дойде на вечеря у вас, кой ви се обажда?

— Хъм, един мой приятел от Венеция и дъщеря ни, която живее в Катания, но това вас не ви интересува. Всъщност точно това беше, което исках да ви кажа, че тази вечер два пъти се обажда Маурицио ди Блази. Малко преди двайсет и един часа и малко след двайсет и два. Търсеше Микела.

* * *

Неприятното чувство след срещата с началника на полицията без съмнение щеше да бъде изличено с тържествено похапване. Гостилницата „Сан Калоджеро“ беше затворена, но си спомни думите на свой приятел, който му беше казал, че на влизане в Йополо Джанкаксио, селце на двайсетина километра от Вигата към вътрешността на острова, имало някаква кръчма, която си заслужавала. Качи се в колата и веднага налучка къде се намира, казваше се „Ловджийката“. Естествено, дивечовите ястия бяха свършили. Собственикът, който беше и касиер, и келнер, имаше мустаци като кормилото на велосипед и бегло приличаше на крал Виктор Емануил Втори, най-напред му поднесе голяма порция капоната с превъзходен вкус. „Така преизпълненото с радост начало на деня ни пренася към онзи ден от годината…“, беше написал Боярдо^[4] и Монталбано реши да се остави да бъде воден.

— Какво ще поръчате?

— Донесете ми каквото желаете.

Крал Виктор Емануил Втори се усмихна, оценявайки доверието му.

Като първо ястие му донесе голяма чиния макарони със сос, който се наричаше „жив огън“ (сол, зехтин, чесън и сух червен пипер в изобилие), върху които комисарят беше принуден да излее половин бутилка вино. За второ — огромна порция агнешко по ловджийски, което приятно ухаеше на лук и риган. Приключи със сладкиш с извара и чашка анасонов ликьор, за да му прокара изяденото и да улесни храносмилането. Плати сметката, която се оказа направо мизерна, стиснаха си ръцете и си размениха усмивки с Крал Виктор Емануил Втори.

— Извинете ме, но кой е готвачът?

— Съпругата ми.

— Поднесете й моите поздравления.

— Ще й предам.

* * *

На връщане, вместо да се насочи към Монтелуза, пое по пътя за Фиака и пристигна в Маринела от обратната страна, по тази, по която обикновено минаваше, идвайки от Вигата. Отне му половин час повече, но за компенсация избегна преминаването си покрай къщата на Анна Тропеано. Беше убеден, че нищо нямаше да му попречи, за да спре, и щеше да постъпи като кретен с младата жена. Обади се на Мими Ауджело.

— Как се чувстваш?

— Много зле.

— Слушай, обратно на това, което ти казах, утре сутринта си остани вкъщи. Въпреки че случаят повече не е в нашата компетентност, ще изпратя Фацио да придружи доктор Ликалци.

— Какво означава, че повече не е в нашата компетентност?

— Началникът на полицията ме отстрани от разследването. Прехвърли го на шефа на оперативно-следствената служба.

— И защо?

— Защото две не е три. Трябва ли да предам нещо на сестра ти?

— За бога, не й казвай, че са ми разбили главата! Защото ще си помисли, че съм на смъртно легло.

— Остани си със здраве, Мими.

* * *

— Ало, Фацио? Монталбано съм.

— Какво има, комисарю?

Каза му да разпрати всички обаждания, които се отнасяха за случая, на оперативните работници от Монтелуза и му обясни също какво трябва да направи с Ликалци.

* * *

— Ало, Ливия? Салво съм. Как си?

— Горе-долу.

— Хей, би ли ми обяснила защо използваш този тон? Миналата нощ ми затвори телефона, без да ми оставиш време да поговоря с теб.

— А ти защо ми се обаждаш в такъв час на нощта?

— Но това беше единственият спокоен момент, с който разполагах!

— Ох, горкичкият! Държа да ти отбележа, че ти, поставяйки между нас бури, престрелки, засади, успя ловко да не отговориш на прецизния ми въпрос от сряда вечерта.

— Исках да ти кажа, че утре отивам да видя Франсоа.

— С Мими ли?

— Не. Мими не може, ударен е.

— О, боже! Опасно ли е ранен?

Тя и Мими си допадаха.

— Остави ме да довърша, де! Бил е ударен с камък по главата. Дребна работа, само три шева. Затова ще ходя сам. Сестрата на Мими иска да говори с мен.

— За Франсоа ли?

— Ами за кого друг?

— О, боже. Сигурно е зле. Сега ще й се обадя!

— Хайде пък и ти, тези си лягат с кокошките! Утре вечер веднага щом се върна, ще ти се обадя.

— Моля те, дръж ме в течение. Тази нощ няма да мигна от притеснение.