Андреа Камилери
Гласът на цигулката (5) (Комисарят Монталбано действа по ноти)

5.

Не му оставаше друго за преглеждане, освен съобщенията за телефонните обаждания. Комисарят започна с тези, които Микела е събирала в малкото писалище на хотелската си стая. Бяха около четирийсет и Монталбано ги групира според името на човека, който я беше търсил. Купчинките, които накрая се оказаха по-високи от другите, бяха три. Някаква жена Анна й се е обаждала през деня и обикновено е оставяла съобщение на Микела да я потърси веднага щом се събуди или когато се върне. Някакъв мъж, Маурицио, два или три пъти сутрин беше звънял, но по навик е предпочитал да го прави късно през нощта и винаги я е молел тя да му се обади. Третият също беше някакъв мъж на име Гуидо и е телефонирал от Болоня, също нощем, но за разлика от Маурицио, не е оставял съобщения.

Листчетата, които директорът Пицота беше дал на Гало, бяха двайсет — всичките обаждания, откакто Микела беше излязла следобеда в сряда от хотела, чак до обявяването на смъртта й. В сряда сутринта обаче, в часовете, които госпожа Ликалци е използвала за сън, към десет и половина за нея е питал обичайният Маурицио, а след малко същото е направила и Анна. Към девет вечерта, все така в сряда, Микела е била потърсена от госпожа Васало, която се е обадила отново час по-късно. Анна е телефонирала пак малко преди полунощ.

В четвъртък в три часа през нощта се е обадил Гуидо от Болоня. В десет и половина е звъняла Анна (която очевидно не е имала понятие, че в онази нощ Микела не се е върнала в хотела), в единайсет часа някакъв Локонте е потвърдил срещата им за ранния следобед. На обяд, все така в четвъртък, е телефонирал господин Аурелио ди Блази, който е упорствал почти на всеки три часа, чак до седем вечерта в петък. Гуидо от Болоня се е обадил в петък в два часа сутринта. Обажданията на Анна от четвъртък сутринта стават неудържими и спират в петък вечерта пет минути преди „Свободна мрежа“ да съобщи новината за намирането на трупа.

Имаше нещо, което не се връзваше, но Монталбано не успяваше да го установи и затова се чувстваше притеснен. Изправи се и излезе на верандата, която гледаше право към плажа, събу си обувките и започна да се разхожда по пясъка чак докато стигна до брега на морето. Нави подгъва на панталоните си и закрачи покрай водата, която от време на време обливаше краката му. Приспивният шум на прибоя му помогна да вкара в ред мислите си. И изведнъж разбра какво го измъчваше. Влезе вкъщи, взе бележника и го отвори на страницата за сряда. Микела си беше отбелязала, че трябва да отиде на вечеря в семейство Васало в двайсет часа. Но защо тогава госпожа Васало я беше търсила в хотела в девет и десет вечерта? Микела не е отишла на срещата? Или госпожа Васало, която се беше обадила, нямаше нищо общо със семейство Васало, които я бяха поканили на вечеря?

Погледна си часовника, беше минало полунощ. Реши, че този факт е твърде важен, за да се притеснява за етикецията. В телефонния указател се оказа, че има трима Васало. Набра първия номер и го уцели.

— Извинете. Обажда се комисар Монталбано.

— Комисарю! Ернесто Васало е на телефона. Аз самият щях да дойда утре сутринта при вас. Съпругата ми е съкрушена, наложи се да повикам лекар. Има ли някакви новини?

— Никакви. Трябва да ви попитам нещо.

— На ваше разположение съм, комисарю. За горката Микела…

Монталбано го отряза.

— Прочетох в тефтера й, че в сряда вечерта госпожа Ликалци е трябвало да бъде на вечеря…

Този път Ернесто Васало го прекъсна.

— Не дойде, комисарю! Чакахме я дълго. Нищо. Дори не се обади, тя, която беше толкова прецизна! Разтревожихме се, опасявайки се, че не й е добре, обадихме се два пъти в хотела, потърсихме я дори при приятелката й Анна Тропеано, но тя ни каза, че не знае нищо, беше се видяла с Микела към шест, били са заедно половин час, след това Микела си тръгнала, казвайки й, че отива в хотела да се преоблече, за да дойде у нас.

— Вижте, наистина съм ви признателен. Но не идвайте утре сутринта в полицейското управление, защото имам твърде много срещи, минете следобеда когато искате. Лека нощ.

И тъй като беше стигнал до края на тази работа, реши да я довърши. Намери в телефонния указател името на Аурелио ди Блази и набра номера му. Още преди края на първото позвъняване от другата страна на линията слушалката беше вдигната.

— Ало? Ало? Ти ли си? Ти ли си?

Задъхан и разтревожен глас на мъж на средна възраст.

— Комисар Монталбано съм.

— А!

Монталбано усети, че мъжът изпитваше дълбоко разочарование. Чие ли обаждане очакваше с такава голяма тревога?

— Господин Ди Блази, вие сигурно сте разбрали за горката…

— Знам, знам, чух го по телевизията.

Към разочарованието му се беше добавила и явна досада.

— И така, исках да разбера защо вие от четвъртък на обяд чак до петък вечерта настоятелно сте търсили госпожа Ликалци в хотела й?

— Какво толкова необичайно има в това? Аз съм далечен роднина на Микелиния съпруг. Тя, когато идваше тук заради виличката, се опираше на мен за съвет и помощ. Аз съм строителен инженер. В четвъртък й се обадих, за да я поканя на вечеря у нас, но рецепционистът ми каза, че госпожата не се е прибрала предната нощ. Той ме познава, има ми доверие. И затова започнах да се притеснявам. Намирате го за твърде необикновено ли?

Сега инженер Ди Блази беше станал ироничен и агресивен. Комисарят беше обзет от впечатлението, че нервите на този мъж щяха да експлодират.

— Не — каза и затвори.

Беше излишно да се обажда на Анна Тропеано, вече знаеше онова, което щеше да му разкаже, защото му го беше казал в аванс господин Васало. Щеше да извика Тропеано в полицейското управление. В този момент само едно нещо беше сигурно — изчезването на Микела Ликалци от полезрението на всички беше започнало към седем часа вечерта в сряда. Изобщо не се беше върнала в хотела, въпреки че беше заявила открито това свое намерение пред приятелката си.

Не му се спеше и затова си легна с книга, един от романите на Марко Деневи, аржентински писател, който много му харесваше.

* * *

Когато вече очите му се затваряха за сън, остави книгата и загаси лампата. Както често правеше, преди да заспи, си помисли за Ливия. И внезапно се озова седнал в средата на леглото и напълно разсънен. О, Исусе, Ливия! Не й се беше обаждал от нощта на бурята, когато се престори, че линията с прекъснала. Естествено, Ливия не му беше повярвала, тъй като и тя повече не му се обади. Трябваше веднага да оправи нещата.

— Ало? Кой се обажда? — каза със сънен глас Ливия.

— Любов моя, Салво съм.

— Ама остави ме да спя!

Тряс. Монталбано остана известно време със слушалката в ръка.

* * *

Беше осем и половина сутринта, когато влезе в полицейското управление, носейки със себе си документацията на Микела. След като Ливия не пожела да говори с него, го хванаха нервите и повече не можа да затвори очи. Не се наложи да привиква Анна Тропеано, защото Фацио веднага му каза, че жената дошла в осем часа и оттогава го чакала.

— Слушай, искам да разбера всичко за един строителен инженер от Вигата, който се казва Аурелио ди Блази.

— Всичко, ама всичко? — попита го Фацио.

— Всичко, ама всичко.

— Всичко, ама всичко, за мен означава дори клюките и одумките.

— Дори и за мен означава същото.

— И с колко време разполагам?

— Хей, Фацио, на профсъюзен деятел ли искаш да ми се правиш? Два часа са ти достатъчни и дори предостатъчни.

Фацио с възмутено изражение измери с поглед началника си и излезе, без да му каже дори „приятен ден“.

* * *

В нормално състояние Анна Тропеано трябва да беше красива трийсетгодишна жена, с много черни коси, мургава кожа, големи блестящи очи, висока и приятно закръглена. Сега обаче изглеждаше със смъкнати рамене, подути и зачервени очи, а цветът на кожата й отиваше към пепеляво.

— Може ли да пуша? — попита го веднага щом седна.

— Разбира се.

С треперещи ръце запали цигара. Опита да се усмихне, по усмивката й се оказа лошо копие на истинската.

— Отказах ги преди седмица. От вчера вечерта досега обаче съм изпушила поне три пакета.

— Благодаря ви за спонтанното идване. Наистина имам нужда да разбера много неща за нея.

— Тук съм.

Вътрешно комисарят въздъхна с облекчение. Анна беше силна жена, която нямаше нито да ридае, нито да припада. Факт е, че кръвта му кипна веднага щом тази жена се появи на вратата му.

— Дори въпросите ми да ви се сторят странни, въпреки това ми отговорете на тях, моля ви.

— Разбира се.

— Омъжена?

— Кой?

— Вие.

— Не, не съм. Нито разделена или разведена. И дори не съм годеница, ако искате да знаете всичко. Живея сама.

— Защо?

Макар че Монталбано я беше предупредил, Анна за миг изпита колебание дали да му отговори на толкова личен въпрос.

— Мисля, че нямах време да помисля за себе си. Комисарю, година преди да завърша висшето си образование, баща ми умря. Покоси го инфаркт, нищо, че беше много млад. Година след като се дипломирах, загубих и мама. Наложи се да се грижа за сестричката ми, Мария, която сега е на двайсет и девет години и е омъжена в Милано, и за брат ми Джузепе, който работи в банка в Рим и е на двайсет и седем години. Аз съм на трийсет и една. Но освен всичко това си мисля, че не съм срещнала и подходящия човек.

Не изпитваше болка, дори изглеждаше малко по-спокойна. Фактът, че комисарят не беше подхванал веднага темата, й подейства като пауза за поемане на дъх. Монталбано си помисли, че е по-добре да не навлиза веднага в дълбоките води.

— Тук, във Вигата, в къщата на родителите си ли живеете?

— Да, татко я беше купил. Представлява нещо като малка вила, веднага на влизане в Маринела. Превърна се обаче в много голяма за мен.

— Тази вдясно, веднага след моста ли?

— Да, тази.

— Минавам покрай нея поне два пъти на ден. Аз също живея в Маринела.

Анна Тропеано го гледаше леко озадачена. Какво странно ченге!

— Работите ли?

— Да, преподавам в Природо-математическата гимназия в Монтелуза.

— Какво преподавате?

— Физика.

Монталбано я погледна с възхищение. В училище по физика винаги беше между две и две и половина като оценки, но ако в онези времена беше имал такава учителка, може би щеше да се изравни с Айнщайн.

— Вие знаете ли кой я е убил?

Анна Тропеано потрепна, погледна комисаря с умоляващи очи — бяхме си толкова добре, защо слагаш маската на ченге, което е по-лошо от ловджийско куче?

„Никога ли не отпускате захапката?“ — изглежда, искаше да го попита.

Монталбано разбра въпроса, който се четеше в очите на жената, усмихна се, разпери ръце в знак на примирение, все едно искаше да каже: „Това е работата ми“.

— Не — отговори твърдо и решително Анна Тропеано.

— Някакви съмнения?

— Не.

— Госпожа Ликалци обикновено се е връщала в хотела в ранните часове на утрото. Бих искал да ви попитам…

— Идваше при мен. В дома ми. Почти всяка вечер вечеряхме заедно, но ако беше поканена навън, след това минаваше през мен.

— Какво правехте?

— Какво правят две приятелки? Говорехме си, гледахме телевизия, слушахме музика. Или пък нищо не правехме, наслаждавахме се на удоволствието да сме близо една до друга.

— Имала ли е приятелства с мъже?

— Да, няколко. Но нещата не стояха по начина, по който изглеждат. Микела беше много сериозна. Мъжете, виждайки я толкова непринудена и освободена, се заблуждаваха. И неминуемо оставаха разочаровани.

— Имала ли е някой особено натрапчив?

— Да.

— Как се казва?

— Няма да ви кажа. Лесно ще го откриете.

— Всъщност госпожа Ликалци е била твърде вярна на съпруга си.

— Не съм казала това.

— Какво означава?

— Означава това, което току-що ви казах.

— От доста време ли се познавате?

— Не.

Монталбано я погледна, изправи се и се приближи към прозореца. Анна почти яростно запали четвърта цигара.

— Не ми харесва тонът, който придоби последната част от нашия разговор — каза комисарят, застанал с гръб към нея.

— Нито пък на мен.

— Хайде да се сдобрим?

— Добре, нека да се сдобрим.

Монталбано се обърна и й се усмихна. Анна му отвърна със същото. Но в един момент вдигна пръста си като ученичка, защото искаше да му зададе въпрос:

— Може ли да ми кажете, ако не е тайна, как е била убита?

— По телевизията не съобщиха ли?

— Не, нито по „Свободна мрежа“, нито по „Телевигата“. Казаха за откриването на трупа и толкова.

— Не би трябвало да ви го казвам. Но заради вас ще направя изключение. Удушили са я.

— С възглавница ли?

— Не, притискайки лицето й към матрака.

Анна започна да се поклаща също като върховете на дърветата под напора на вятъра. Комисарят излезе и след малко се върна с бутилка вода и чаша. Анна пи, сякаш току-що се беше върнала от пустинята.

— Боже мой, какво е отишла да прави във виличката? — каза го почти на себе си.

— Вие били ли сте някога във вилата?

— Разбира се. Почти всеки ден с Микела.

— Госпожата преспивала ли е понякога там?

— Доколкото аз знам, не.

— Но в банята имаше хавлия, пешкири, кремове.

— Знам. Микела я беше обзавела нарочно с всичко. Когато отиваше във вилата, за да я подрежда, неизбежно се изцапваше с прах, с цимент. Така, преди да си тръгне, си вземаше душ.

Монталбано се убеди, че е дошъл моментът да й нанесе удар под пояса, но с неохота, защото нямаше желание да я наранява дълбоко.

— Беше напълно гола.

Анна изглеждаше, все едно през нея е преминало високо напрежение, широко ококори очи, опита се да каже нещо, но не успя. Монталбано й напълни чашата.

— Била ли е… била ли е изнасилена?

— Не знам. Все още съдебният лекар не ми се е обадил.

— Ама защо, вместо да отиде в хотела, е отишла в тази проклета виличка? — запита се отново отчаяно Анна.

— Който я е убил, е отмъкнал със себе си дрехите, гащичките и обувките й.

Анна го погледна невярващо, сякаш комисарят й беше разказал някаква голяма небивалица.

— И какъв е бил смисълът?

Монталбано не й отговори, а продължи:

— Отнесъл е също и торбата с всичко, което е имало в нея.

— Това е по-разбираемо, защото Микела носеше в торбата всичките си бижута, които бяха много и с висока стойност. Ако този, който я е удушил, е бил крадец, изненадан да…

— Почакайте. Господин Васало ми съобщи, че като е видял, че госпожата не идва на вечерята, се е разтревожил и ви се е обадил.

— Вярно е. А аз си мислех, че тя е при тях. Тръгвайки си, Микела ми каза, че ще мине през хотела, за да се преоблече.

— Апропо, как беше облечена?

— Цялата в дънкови дрехи, дори и якето й, със спортни обувки.

— А всъщност до хотела изобщо не е стигнала. Някой или нещо я е накарало да промени идеята си. Имаше ли мобилен телефон?

— Да, държеше го в торбата.

— Значи, мога да предположа, че докато е отивала към хотела, някой й се е обадил. И след това позвъняване госпожата е отишла във виличката.

— Може да е било клопка.

— Заложена от кого? Със сигурност не от крадеца. Чули ли сте някой обирджия да е повикал собственика на къщата, която ще ограбва?

— Видяхте ли дали липсва нещо от вилата?

— Часовникът Piaget на госпожата със сигурност. За друго не знам. Нямам понятие какви други ценни неща е имало във виличката. Всичко изглежда подредено, разхвърляна е само банята.

Анна направи учудена физиономия.

— Разхвърляна?

— Да, представете си, розовата хавлия беше захвърлена на земята. Току-що си е била взела душ.

— Комисарю, описвате ми картина, която изобщо не е убедителна.

— Тоест?

— Тоест че Микела е отишла във виличката, за да се срещне с някакъв мъж, и е била толкова нетърпелива да се пъхне в леглото с него, че да се освободи от хавлията набързо, оставяйки я да падне където дойде.

— Приемливо е, нали?

— За другите жени — да, но за Микела — не.

— Вие знаете ли кой е някой си Гуидо, който всяка нощ й се е обаждал от Болоня?

Беше стрелял напосоки, но уцели в десетката. Анна Тропеано объркано отвърна погледа си от него.

— Преди малко ми казахте, че госпожата е била вярна съпруга.

— Да.

— И един-единствен път е била невярна?

Анна кимна с глава в знак на съгласие.

— Може ли да ми кажете как се казва? Вижте, ще ми направите услуга и само ще ми спестите време. Бъдете спокойна, че аз, така или иначе, и сам ще го открия. Тогава?

— Казва се Гуидо Серавале и е антиквар. Не знам нито телефонния му номер, нито адреса му.

— Благодаря, това ми е достатъчно. Към обяд тук ще дойде съпругът й. Искате ли да се срещнете с него?

— Аз?! И защо? Дори не го познавам.

На комисаря не му се наложи отново да я разпитва, Анна продължи сама:

— Микела се е омъжила за доктор Ликалци преди две години и половина. Тя е поискала да дойдат в Сицилия на сватбено пътешествие. Тогава обаче не се запознахме. Стана по-късно, когато се върна сама с намерението да построи виличката. Един ден отивах с колата към Монтелуза, а едно туинго идваше срещу мен, и двете се бяхме умислили и за малко не се сблъскахме челно. Слязохме, за да се извиним взаимно една на друга, и си станахме симпатични. Всичките останали пъти, когато Микела се е връщала, винаги е била сама.

Беше уморена, на Монталбано му дожаля за нея.

— Бяхте ми много полезна. Благодаря ви.

— Може ли да си тръгвам?

— Разбира се.

Подаде й ръка. Анна Тропеано я взе и я задържа между своите. Комисарят усети, че го облива някаква топла вълна.

— Благодаря — каза Анна.

— За какво?

— Че ме накарахте да говоря за Микела. Нямам си никого, с когото да… Благодаря. Сега се чувствам по-спокойна.