Андреа Камилери
Гласът на цигулката (13) (Комисарят Монталбано действа по ноти)

13.

— Комисарю? Галуцо е на тилифона. Иска да говори лично и пирсонално с вас. Какво да направя, комисарю? Да ви го прехвърля ли?

Без съмнение това беше Катарела, тъй като е следобедна смяна, но защо ли го беше нарекъл два пъти „комисарю“, а не „комисерийо“?

— Добре, прехвърли ми го. Казвай, Галуцо.

— Комисарю, след като бяха излъчени двете снимки, поставени една до друга, тази на госпожа Ликалци и тази на Маурицио ди Блази, както поискахте, в „Телевигата“ се обади някакъв тип. Този господин е повече от сигурен, че е видял госпожата с някакъв мъж към единайсет и половина вечерта, но мъжът не е бил Маурицио ди Блази. Каза също, че са спрели в неговия бар, който се намира, преди да се стигне Монтелуза.

— Сигурен ли е, че ги е забелязал в сряда през нощта?

— Повече от сигурен. Обясни ми, че в понеделник и вторник не е бил в заведението, защото е бил извън селището, а четвъртък е почивен ден. Остави си името и адреса. Какво да правя, да се връщам ли?

— Не, остани там до края на информационната емисия в осем часа. Твърде е възможно да се обади и някой друг.

* * *

Вратата се отвори широко, удряйки се в стената, а комисарят подскочи.

— Може ли? — попита усмихнат Катарела.

Без съмнение Катарела имаше проблем с вратите. Но Монталбано, пред това лице, излъчващо невинност, овладя нервния си изблик, който го обзе.

— Влизай, какво става?

— Току-що донесоха този пакет и това писмо за вас лично и пирсонално.

— Как върви курсът по информатизъм?

— Добре, комисарю. Но се казва информатика, комисарю.

Монталбано го погледна учудено, докато онзи излизаше. Започваха да развалят Катарела.

В плика имаше няколко реда, написани на машина и неподписани: „Това е само финалната част. Надявам се да е по ваш вкус. Ако ви интересува цялото видео, обадете ми се, когато поискате“.

Монталбано натисна пакета. Видеокасета.

* * *

Колата му беше при Фацио и Джаломбардо, затова се обади на Гало, за да го закара със служебната.

— Къде отиваме?

— В Монтелуза, в редакцията на „Свободна мрежа“. И те моля да не караш като луд, за да няма повторение на миналия четвъртък.

Лицето на Гало помръкна:

— Ех, един път ми се е случило, а вие започвате да се оплаквате веднага щом се качите в колата!

Пътуваха в мълчание.

— Да ви изчакам ли? — попита го Гало, когато пристигнаха.

— Да, няма да се бавя много.

Николо Дзито го покани да влезе в кабинета му, но беше нервен.

— Как мина с Томазео?

— Как искаш да е минало? Изчете ми дълго конско евангелие и така ме нахока, че направо козината ми настръхна. Искаше имената на свидетелите.

— А ти какво направи?

— Позовах се на Петата поправка.

— Хайде, не се прави на глупак! В Италия нямаме такава.

— За късмет! Защото в Щатите онези, които са се позовавали на Петата поправка, въпреки нея здравата са си го нахаквали.

— Кажи ми как реагира, когато чу името на Гутадауро, трябва да му е направило впечатление.

— Смути се, стори ми се, че се разтревожи. Във всеки случай ми отправи официално предупреждение. Следващия път без никаква прошка ще ме набута в затвора.

— Това ме интересуваше.

— Че ще ме набута в затвора без никаква прошка ли?

— Разбира се, че не, тъпако. Да разбере, че имат общо с цялата тази работа адвокатът Гутадауро и онези, които той представлява.

— Според теб какво ще направи Томазео?

— Ще говори с началника на полицията. Би трябвало да разбере, че и той е оплетен в мрежата, и ще се опита да излезе оттам. Слушай, Николо, имам нужда да изгледам тази касета.

Подаде му я, а Николо я взе и я вкара във видеото. Появи се цялостна картина, на която се виждаха няколко души из полето, чиито лица не можеха да се различат. Двама души в бели престилки товареха някакво тяло на носилка. В долната част имаше надпис, от който ясно се разчиташе: Monday 14.4.97. Онзи, който заснемаше сцената, увеличи образа и сега се виждаха Пандзаки и доктор Паскуано, които си говореха. Звукът не се чуваше. Двамата си стиснаха ръцете и докторът напусна сцената. Картината се разшири така, че да може да се видят шестимата полицаи от оперативно-следствената служба, които стояха около шефа си. Пандзаки им каза няколко думи и всички излязоха от обхвата на камерата. Край на програмата.

— По дяволите! — каза полугласно Дзито.

— Прехвърли ми го.

— Не мога да го направя оттук, трябва да отида в режисьорската кабина.

— Да, но внимавай да не те видят.

Взе от чекмеджето на Николо лист и плик без лого и седна на машината да пише.

* * *

„Прегледах мострата. Не е интересна. Правете с нея каквото искате. Препоръчвам ви обаче да я унищожите или да я запазите само за лична употреба.“

Не се подписа, не написа адреса, който знаеше от телефонния указател.

Дзито се върна и му подаде двете касети.

— Тази е оригиналната, а това е копието. Не стана много добро, но нали знаеш, че да се прави презапис от презапис…

— Няма да участвам в конкурсната програма на Международния филмов фестивал във Венеция. Дай ми голям подплатен плик.

Копието пъхна в джоба си, а писмото и оригинала — в подплатения плик. Дори и върху него не написа адреса. Гало седеше в колата и четеше „Ла гадзета дело спорт“.

— Знаеш ли къде е улица „Ксери“? На номер осемнайсет се намира кантората на адвокат Гутадауро. Остави му този плик и ела да ме вземеш.

* * *

Фацио и Джаломбардо се върнаха в полицейското управление, когато вече девет часът беше минал.

— А, комисарю! Фарс, дори трагедия! — каза Фацио.

— Какво каза?

— Първо говореше, а после не — каза Джаломбардо.

— Когато му показахме кутията, нищо не схвана. Само повтаряше: „Какво е това, някаква шега ли? Шега ли е?“. Веднага щом Джаломбардо му каза, че кутията е намерена в Рафадали, лицето му започна да се променя и да става все по-бледо.

— След като видя оръжията — намеси се Джаломбардо, който също искаше да изкаже своето мнение, — беше на път да припадне, изплашихме се, че ще получи удар вътре в колата.

— Трепереше, изглеждаше, все едно има треска от малария. След това изведнъж се изправи, прескочи ме и избяга презглава — каза Фацио.

— Тичаше като ранен див заек, стъпваше ту тук, ту там — заключи Джаломбардо.

— И сега? — попита Фацио.

— Възпроизведохме гръм, сега ще чакаме ехото от гърмежа. Благодаря ви за всичко.

— Дълг — каза лаконично Фацио. И добави: — Къде да сложим кутията? В касата ли?

— Да — каза Монталбано.

В стаята си Фацио имаше достатъчно голяма каса, която не служеше за документи, а за да съхранява иззетите наркотици и оръжия, преди да бъдат предадени в Монтелуза.

* * *

Умората го връхлетя внезапно, четирийсет и шестата му година стоеше на прага и чукаше на вратата. Предупреди Катарела, че си отива у дома и там да му прехвърля евентуалните телефонни обаждания. След моста спря колата, слезе от нея и се приближи до виличката на Анна. Ами ако с нея имаше някой? Въпреки това опита.

Анна тръгна към него:

— Влизай, влизай.

— Има ли някой?

— Никой.

Настани го да седне на дивана пред телевизора, намали звука, излезе от стаята и се върна с две чаши — едната с уиски за комисаря, а другата с бяло вино за нея.

— Яла ли си?

— Не — каза Анна.

— Никога ли не ядеш?

— Ядох на обяд.

Анна седна до него.

— Не се приближавай много, защото усещам, че мириша — каза Монталбано.

— Имал си тежък следобед ли?

— Доста.

Анна постави ръката си върху облегалката, а Монталбано наведе главата си назад, опирайки тила си върху нея. Затвори очи. За късмет, беше оставил чашата си върху масичката, защото изведнъж задряма, все едно уискито беше с приспивателно. Трепна и се събуди след около половин час, огледа се учудено наоколо, разбра и се засрами.

— Моля те за извинение.

— Слава богу, че се събуди, защото почувствах, че ръката ми започна да изтръпва.

Комисарят се надигна.

— Трябва да тръгвам.

— Ще те изпратя.

На вратата Анна съвсем естествено допря леко устните си до тези на Монталбано.

— Отпочини си добре, Салво.

* * *

Стоя продължително под душа, смени бельото си и вече облечен, се обади на Ливия. Телефонът й дълго звъня, след това връзката автоматично прекъсна. Какво ли прави тази добра жена? Чезне от мъка заради това, което се случва с Франсоа? Беше твърде късно, за да се обади по телефона на приятелката й, за да получи информация. Седна на верандата и след малко стигна до извода, че ако не открие Ливия през следващите четирийсет и осем часа, щеше да прати по дяволите всичко и всички, да се качи на самолета за Генуа и да остане с нея поне един ден.

* * *

Звънът на телефона го накара да се затича от верандата; беше сигурен, че най-накрая Ливия му се обажда.

— Ало? Говоря с комисар Монталбано ли?

Този глас вече го беше чувал, но не си спомняше на кого принадлежи.

— Да. Кой се обажда?

— Ернесто Пандзаки съм.

Ехото беше дошло.

— Кажи.

Говореха си на „ти“ или на „вие“? В този момент това нямаше значение.

— Бих искал да си поприказваме. Лично. Да дойда ли при теб?

Нямаше желание да вижда Пандзаки в дома си.

— Ще дойда аз. Къде живееш?

— В хотел „Пирандело“.

— Идвам.

* * *

Стаята, която Пандзаки държеше в хотела, беше голяма колкото хол. Освен двойното легло и гардероба, в нея имаше два фотьойла, широка маса с телевизор и видеокасетофон върху нея и хладилно барче.

— Все още семейството ми няма възможност да се премести.

„Слава богу, че си е спестило неудобството да се премества и после пак да се връща обратно“ — помисли си комисарят.

— Извини ме, но трябва да отида да се изпикая.

— Виж какво, в банята няма никой.

— Но аз наистина трябва да се изпикая.

На змия като Пандзаки не можеше да се вярва. Върна се от банята и Пандзаки го покани да седне на единия от фотьойлите.

Шефът на оперативно-следствената служба беше набит, но елегантен мъж с много светли очи и увиснали надолу мустаци.

— Да ти предложа ли нещо?

— Нищо.

— Да започнем ли веднага по същество? — попита Пандзаки.

— Както искаш.

— И така, тази вечер дойде при мен един полицай, някакъв си Куликия, не знам дали го познаваш.

— Лично не, само по име.

— Буквално беше ужасен. Изглежда, двама от твоето полицейско управление са го заплашвали.

— Така ли ти каза?

— Струва ми се, че това разбрах.

— Зле си разбрал.

— Тогава ти ми кажи.

— Слушай, късно е и съм уморен. Ходих в къщата на Ди Блази в Рафадали, претърсих и не ми трябваше много време, за да намеря кутия с граната и пистолет. Сега съм ги заключил в касата.

— За бога! Не си упълномощен за това! — каза Пандзаки, изправяйки се.

— Бъркаш подхода — каза Монталбано.

— Криеш доказателства!

— Казах ти, че бъркаш подхода. Ако започнем да намесваме кой какви права има и йерархията, аз ще стана, ще си тръгна и ще те оставя в лайната. Защото ти си този, който е затънал в лайна.

Пандзаки се поколеба за миг, хвърли наум ези или тура и седна. Беше опитал, но първия рунд не го изигра добре.

— И дори ще трябва да ми благодариш — продължи комисарят.

— За какво?

— Че кутията изчезна от къщата. Трябвало е да бъде използвана, за да покаже, че Маурицио ди Блази е взел оттам гранатата, нали? Само че онези от криминологията нямаше да намерят върху нея отпечатъците на Ди Блази, дори да ги обсипеш със злато. А ти как щеше да обясниш този факт? Че Маурицио е бил с ръкавици? Ама че смях!

Пандзаки не каза нищо, само се взираше с много светлите си очи в тези на комисаря.

— Аз ли да продължа? Първоначалната вина, не, напротив, за твоите вини на мен изобщо не ми пука, направил си първата си грешка, когато си започнал да преследваш Маурицио ди Блази, без да си сигурен, че той е виновен. Но си искал да проведеш „брилянтната“ си операция на всяка цена. След това стана тя, каквато стана, а ти, естествено, си въздъхнал с облекчение. Преструвайки се, че спасяваш твоя полицай, който е объркал обувката с оръжие, си изфантазирал историята с гранатата и за да я направиш по-достоверна, си отишъл да оставиш кутията в къщата на семейство Ди Блази.

— Това са само приказки. Ако отидеш да ги разкажеш на началника на полицията, бъди сигурен, че няма да ти повярва. Ти разпространяваш тези слухове, за да ме омърсиш и да си отмъстиш, заради факта че те отстраниха от разследването и го повериха на мен.

— А с Куликия как ще се оправиш?

— Утре сутринта ще мине заедно с мен през оперативно-следствената служба. Ще заплатя цената, която поиска.

— Ами ако занеса оръжията на съдебния следовател Томазео?

— Куликия ще каже, че миналия ден си му поискал ключа от склада. Готов е да се закълне. Опитай се да го разбереш: трябва да се защити. А аз му подсказах как да го направи.

— Значи, ще загубя?

— Така изглежда.

— Това видео работи ли?

— Да.

— Би ли сложил тази касета в него? — беше я извадил от джоба си и му я подаде.

Пандзаки не му зададе никакви въпроси, а изпълни. Появиха се изображенията, шефът на оперативно-следствения отдел ги изгледа докрай, след това превъртя лентата, извади касетата и я върна на Монталбано. Седна и запали една тосканска пура.

— Това е само последната част, целият запис е при мен, в същата каса с оръжията — излъга го Монталбано.

— Как си го направил?

— Не е мое дело. В близост е имало двама души, които са видели и са документирали. Приятели на адвокат Гутадауро, когото ти много добре познаваш.

— Това е грозна непредвидена ситуация.

— Доста по-грозна, отколкото можеш да си представиш. Оказваш се натясно между мен и тях.

— Ако ми позволиш, техните доводи ги разбирам много добре, но не са ми толкова ясни твоите, ако не си подтикнат от воля за мъст.

— Сега се опитай да ме разбереш: не мога да позволя, не мога, шефът на оперативно-следствения отдел в Монтелуза да бъде заложник на мафията и да го изнудват.

— Знаеш ли, Монталбано, наистина исках да предпазя доброто име на моите хора. Представи си какво щеше да се случи, ако пресата беше разбрала, че сме убили човек, който се е защитавал с обувка?

— И затова ли замеси инженер Ди Блази, който няма нищо общо със случката?

— Със случката няма, но с моя план — да. А що се отнася до евентуалните изнудвания, знам как да се отбранявам.

— Вярвам в това. Ти ще издържиш, макар че и това не е живот, но колко ще издържат Куликия и останалите шестима, които всеки ден ще бъдат подложени на натиск? Достатъчно е само един от тях да се огъне и историята ще изплува на повърхността. Ще направя и още една доста вероятна хипотеза — уморени от твоите откази, онези са способни да вземат лентата и публично да я прожектират или да я изпратят на някоя частна телевизия, която пуска сензации, въпреки че рискува затвор. А в този, последния казус, може да изгърми и началникът на полицията.

— Какво трябва да направя?

За миг Монталбано му се възхити. Пандзаки беше безмилостен и безскрупулен играч, но когато губеше, знаеше как да го направи.

— Трябва да ги изпревариш и да изпразниш оръжието, което държат в ръцете си. — Не успя да се въздържи и да не каже със злоба, за което съжали: — Това не е обувка. Още тази нощ говори за това с началника на полицията. Намерете заедно някакво разрешение. Но внимавай, защото, ако до утре на обяд не сте се раздвижили, аз ще се раздвижа по моя начин. — Изправи се, отвори вратата и излезе.

* * *

„Аз ще се раздвижа по моя начин“ — хубава фраза, заплашителна толкова, колкото беше необходимо. Конкретно обаче какво означаваше? Че самият той щеше да е прецаканият, ако шефът на оперативно-следствената служба съумееше да привлече на своя страна началника на полицията, а на свой ред началникът — съдебния следовател Томазео. Но възможно ли е всички в Монтелуза изведнъж да са станали непочтени? Едно на ръка е антипатията, която може да излъчва даден човек, а съвсем друго е неговият характер, неговата непорочност.

Пристигна в Маринела, изпълнен със съмнения и въпроси. Добре ли постъпи, като говори по този начин с Пандзаки? Началникът на полицията щеше ли да разбере, че не е бил подтикнат от желанието си за възмездие? Набра номера на Ливия. Както обикновено, никой не отговори. Отиде да си легне, но докато заспи, минаха два часа.