Андреа Камилери
Гласът на цигулката (2) (Комисарят Монталбано действа по ноти)

2.

Пристигна в полицейското управление в осем и половина отпочинал и свеж.

— Знаеш ли, че началникът на полицията е благородник? — беше първото нещо, което му каза Мими Ауджело.

— Това морална преценка ли е, или хералдически факт?

— Хералдически факт.

— Вече го бях разбрал от чертичката между двете фамилии имена. А ти, Мими, как постъпи? Обръщаше се към него с графе, бароне или маркизе? Добре ли го изчетка?

— Стига, Салво, безсмислено си обзет от тази фикс идея!

— Аз?! Фацио ми каза, че в разговора с началника по телефона направо си въртял опашка, а след това си се изстрелял като ракета, за да отидеш при него.

— Слушай, началникът буквално ми каза: „Ако комисар Монталбано е неоткриваем, елате незабавно вие“. Какво трябваше да направя? Да му отговоря, че не мога, защото висшестоящият ми ще се ядоса?

— Какво искаше?

— Не бях сам. Там беше половината провинция. Съобщи ни, че има намерение да обновява, да заменя старото с ново. Каза, че който не е в състояние да го следва в този негов устрем, може да отиде да се предаде за вторични суровини. Каза точно така: да се предаде за вторични суровини. На всички им стана ясно, че визира теб и Сандро Тури от Калашибета.

— Обясни ми по-добре как така ви стана ясно.

— Защото, когато каза „да се предаде за вторични суровини“, дълго се взира първо в Тури, а след това в мен.

— Не е ли възможно да е имал предвид точно теб?

— Хайде, Салво, всички знаят, че не те уважава.

— Какво искаше господин принцът?

— Да ни каже, че след няколко дни ще пристигнат твърде модерни компютри във всяко полицейско управление. От нас поиска име на полицай, на когото особено му се удава информатиката. И аз му го дадох.

— Ама ти луд ли си? Тук никой няма дори минимално понятие от тези неща. Какво име си му дал?

— Това на Катарела — каза сериозно и невъзмутимо Мими Ауджело.

Акт на истински саботьор. Изведнъж Монталбано се изправи и се затича да прегърне своя заместник.

* * *

— Научих всичко за малката вила, от която се интересувате — каза Фацио, сядайки на стола пред бюрото на комисаря. — Говорих със секретаря на общината, който знае и кътните зъби на всеки човек от Вигата.

— Казвай.

— И така, теренът, върху който се издига виличката, е принадлежал на доктор Розарио Ликалци.

— Доктор по какво?

— Истински доктор, медик. Починал е преди петнайсетина години, оставяйки го на по-големия си син, Емануеле, той също е лекар.

— Във Вигата ли живее?

— Не, господине. Живее и работи в Болоня. Преди две години този Емануеле Ликалци се оженил за момиче оттам. Дошли в Сицилия на сватбено пътешествие. Жената видяла терена и от този момент се заинатила, че иска да си направят малка вила на него. Това е всичко.

— Знаеш ли къде са в този момент семейство Ликалци?

— Съпругът е в Болоня, а тя преди три дни е видяна в градчето да се занимава с мебелировката на виличката. Има зелено като бутилка „Туинго“.

— Същата, в която Гало се удари.

— Точно така. Секретарят ми каза, че тази жена не може да остане незабелязана. Изглежда, е много красива.

— Не разбирам защо госпожата все още не се е обадила — рече Монталбано, който, когато решеше, можеше да е изключителен актьор.

— Имам някаква идея защо — каза Фацио. — Секретарят ми каза, че госпожата е, как да го нарека, много контактна, поддържа много приятелства.

— С жени ли?

— И с мъже — подчерта многозначително Фацио. — Възможно е госпожата да гостува на някое семейство, което може би е дошло да я вземе със своята кола. Едва когато се върне, ще е в състояние да види щетите.

— Приемливо е — заключи Монталбано, продължавайки да разиграва своя театър.

* * *

Веднага щом Фацио излезе, комисарят се обади на госпожа Клементина Вазиле Коцо.

— Скъпа госпожо, как сте?

— Комисарю! Каква приятна изненада! Карам я някак си с божията помощ.

— Бих ли могъл да мина през вас да се видим?

— По всяко време сте добре дошли.

Госпожа Клементина Вазиле Коцо беше възрастна парализирана дама, бивша начална учителка, надарена с интелект, непринудени и сериозни добродетели. Комисарят се беше запознал с дамата по време на едно оплетено разследване преди три месеца и беше останал синовно привързан към нея. Монталбано не си го признаваше открито, но тази беше жената, която би искал да избере за майка, защото своята беше загубил твърде малък и в паметта си съхраняваше за нея само някаква златиста луминесценция.

— Мама добра ли беше? — беше попитал веднъж баща си и опита да си обясни защо споменът за майка му се състоеше само от някакъв светлинен нюанс.

— Като пшеница, огряна от слънцето — беше лаконичният отговор на баща му.

Монталбано беше придобил навика да навестява госпожа Клементина поне веднъж в седмицата, разказваше й за някое от разследванията, с които се занимаваше, а жената, благодарна за посещението му, което прекъсваше монотонността на дните й, го канеше да хапва с нея. Пина, камериерката на госпожата, беше сприхава особа, а и Монталбано й беше антипатичен, но умееше да приготвя изтънчени гозби.

Госпожа Клементина, облечена твърде елегантно, с индийски копринен шал върху раменете си, го прие в хола.

— Днес има концерт — прошепна тя, — но вече е към края си.

Преди четири години госпожа Клементина разбрала от камериерката си Пина, която пък го била научила от Йоланда, гувернантката на маестро Каталдо Барбера, че известният цигулар, който живееше в апартамента над нейния, имал големи проблеми с данъците си. Тогава поговорила със сина си, който работеше в данъчната служба на Монтелуза, и проблемът, породен на практика заради някакво недоразумение, бил разрешен. Десетина дни след това гувернантката Йоланда й донесла бележка: „Уважаема госпожо, за да ви се отблагодаря поне отчасти, всяка петъчна сутрин от девет и половина до десет и половина ще свиря за вас. Ваш предан: Каталдо Барбера“.

И така, всяка петъчна сутрин госпожата се обличаше подобаващо, за да отдаде на свой ред почит на маестрото, и отиваше да се настани в нещо като холче, където звукът се чуваше най-добре. А маестрото от горния етаж точно в девет и половина засвирваше със своята цигулка.

Във Вигата всички знаеха за съществуването на маестро Каталдо Барбера, но малцина го бяха виждали лично. Син на железничар, бъдещият маестро се родил във Вигата преди шейсет и пет години, но напуснал градчето, ненавършил десет години, защото преместили баща му в Катания. За кариерата му жителите на Вигата научили от вестниците. Каталдо Барбера учил цигулка и за кратко станал концертиращ музикант с международна известност. Необяснимо защо, но на върха на славата си се беше оттеглил във Вигата, където си беше купил апартамент и живееше като доброволен затворник.

— Какво свири? — попита Монталбано.

Госпожа Клементина му подаде един лист на квадратчета. Маестрото имаше навика да изпраща на госпожата ден преди концерта написаната с молив програма. Изпълненията за този ден бяха „Испански танц“ от Сарасате и „Скерцо-тарантела“, опус шестнайсет, от Виенявски. Когато концертът свърши, госпожа Вазиле Коцо взе телефонната слушалка и набра някакъв номер, постави вилката на поставката и започна да ръкопляска. Монталбано сърдечно се присъедини към нея. Не разбираше нищо от музика, но в едно беше сигурен, а именно че Каталдо Барбера е голям изпълнител.

— Госпожо — подхвана комисарят, — зад посещението ми се крие личен интерес, нуждая се да ми направите услуга.

Продължи, като й разказа всичко онова, което му се беше случило предишния ден. Катастрофата, объркването на погребенията, нелегалното нощно посещение във виличката, откриването на трупа. В края на разказа си комисарят се подвоуми, защото не знаеше как да формулира молбата си.

Госпожа Клементина, която от време на време се забавляваше, но и вълнуваше, го окуражи:

— Хайде, комисарю, не се безпокойте. Какво искате от мен?

— Бих желал да направите анонимно телефонно обаждане — каза на един дъх Монталбано.

* * *

От десетина минути вече се беше върнал в стаята си, когато Катарела му прехвърли обаждането на господин Латес^[1], шеф на кабинета на началника на полицията.

— Скъпи Монталбано, как сте? Как вървят нещата?

— Добре — отвърна лаконично Монталбано.

— Радвам се, че ви намирам в добро здраве — каза шефът на кабинета, така че да не опровергае прякора си Мляко и мед, който някой му беше лепнал заради неговата сладникавост, която обаче беше опасна.

— На вашите заповеди — насърчи го Монталбано.

— И така. Няма и четвърт час, откакто някаква жена се обади в централата на дирекцията на полицията, искайки да говори лично с господин началника. Настояваше много. Той обаче беше зает и ме натовари да я изслушам. Жената беше обзета от истерия и крещеше, че в някаква виличка в местността Три фонтана е било извършено престъпление. След това затвори телефона. Началникът моли за всеки случай да отидете там и след това да му докладвате. Госпожата каза също, че виличката лесно се разпознава, защото пред нея има спряно зелено туинго.

— О, боже! — каза Монталбано, започвайки да рецитира ролята си от второ действие, тъй като госпожа Клементина Вазиле Коцо вече беше изиграла блестящо своята.

— Какво има? — попита, изпълнен с любопитство, господин Латес.

— Това е изключително съвпадение! — каза Монталбано с удивен глас. — След това ще ви докладвам.

* * *

— Ало? Комисар Монталбано съм. Със съдебния следовател Томазео ли говоря?

— Да. Добър ден. Слушам ви.

— Господин Томазео, шефът на кабинета на началника на полицията току-що ме информира, че е получил анонимно обаждане, в което са доложили за престъпление в малка вила на територията на Вигата. Нареди ми да отида и да хвърля един поглед. Отивам.

— Не мислите ли, че става въпрос само за някаква недодялана шега?

— Всичко е възможно. Държа да ви осведомя, зачитайки изцяло вашите неотменни прерогативи.

— Разбира се — каза удовлетворено съдебният следовател Томазео.

— Имам ли позволение да действам?

— Естествено. И ако там наистина е извършено престъпление, незабавно ме уведомете и ме изчакайте да дойда.

* * *

Обади се на Фацио, Гало и Галуцо и им каза, че трябва да отидат с него в местността Три фонтана, за да проверят дали е извършено убийство.

— Това същата виличка, за която ми поискахте сведения, ли е? — попита смаяно Фацио.

— Онази същата, пред която се ударихме в туингото ли? — повдигна въпроса Гало, гледайки смаяно началника си.

— Да — отговори им и на двамата комисарят, приемайки смирен вид.

— Ех, какъв нос имате вие!^[2] — възкликна с възхищение Фацио.

* * *

Едва потеглили, и Монталбано вече беше отегчен от фарса, който след малко щеше да се наложи да разиграва, преструвайки се на удивен пред гледката с трупа. Отегчен заради времето, което щяха да му загубят съдебният следовател, съдебният лекар, криминолозите, които бяха способни да се забавят с часове, преди да пристигнат на местопрестъплението. Затова реши да засили темпото.

— Подай ми мобилния телефон — каза на Галуцо, който седеше пред него. На мястото на водача, естествено, седеше Гало.

Набра номера на съдебния изпълнител Томазео.

— Монталбано съм. Господин съдебен следовател, оказа се, че анонимното обаждане не е никаква шега. За съжаление, във виличката намерихме труп от женски пол.

Реакциите на хората, които пътуваха с него в колата, се оказаха различни. Гало започна да криволичи с колата, навлезе в насрещната лента и се изпречи срещу камион, натоварен с железни пръти, избогохулства и се върна отново в своята лента. Галуцо подскочи, опули очи, изви се върху облегалката и погледна началника си със зяпнала уста. Фацио видимо се вцепени и се вторачи пред себе си безизразно.

— Идвам веднага — каза съдебният следовател Томазео. — Кажете ми точно къде се намира виличката.

Все по-отегчен, Монталбано подаде мобилния телефон на Гало.

— Обясни му добре къде се намира. След това уведоми доктор Паскуано и криминолозите.

Фацио заговори едва когато колата им спря зад зеленото като бутилка туинго.

— Бяхте ли си сложили ръкавици?

— Да — каза Монталбано.

— За всеки случай, за по-голяма сигурност, сега, като влезем, пипайте навсякъде с голи ръце, за да оставите колкото е възможно повече отпечатъци.

— Вече съм помислил и за това — каза комисарят.

След бурята от нощес от бележката, пъхната под чистачката, не беше останало почти нищо и цифрите на телефонния номер се бяха изтрили от водата. Монталбано не я извади.

* * *

— Вие двамата огледайте тук долу — каза комисарят на Гало и Галуцо.

А той, последван от Фацио, се качи на горния етаж. Под електрическата светлина тялото на мъртвата не му направи такова впечатление както предната нощ, когато я беше видял под оскъдната светлина на фенерчето си — изглеждаше не толкова истинско, макар и да не беше изкуствено.

Синкавобелият вцепенен труп приличаше на гипсовите макети на жертвите от изригналия в Помпей вулкан. Както беше със забита по очи глава, се оказваше невъзможно да зърне лицето й. Съпротивата й, преди да умре, трябва да е била ожесточена, тъй като по раздрания чаршаф бяха разпръснати руси кичури, а по раменете й, точно под тила, се набиваха на очи синкавите следи от подкожни кръвоизливи. Изглежда, убиецът е вложил цялата си сила, за да я принуди да наведе лицето си до такава степен, че то да потъне в матрака, без повече към него да може да премине дори струйка въздух.

От долния етаж се качиха Гало и Галуцо:

— Долу всичко изглежда наред.

Добре де, изглеждаше като макет, но си оставаше убита гола млада жена, в поза, която изведнъж му се стори непоносимо безсрамна — изнасилена неприкосновена интимност, осквернена от осемте полицейски очи. Като че ли с това искаше да върне поне малка част от личното й достойнство, затова попита Фацио:

— Казаха ли ти как се казва?

— Да. Ако е госпожа Ликалци, казвала се е Микела.

Отиде в банята, вдигна от земята розовата хавлия, занесе я в спалнята и покри тялото.

Слезе на партера. Ако беше успяла да се избави, Микела Ликалци щеше да има още работа по подреждането на вилата.

В единия ъгъл на хола бяха подпрени два навити на руло килима, диванът и фотьойлите все още бяха във фабричната си целофанена обвивка, а малката масичка, чиито крака стърчаха във въздуха, беше поставена върху един все още неразопакован кашон. Единственото нещо, което изглеждаше подредено, беше шкафчето със стъклени витрини, в което бяха разположени в перфектен ред обичайните предмети за показване — две стари ветрила, няколко керамични статуетки, затворен калъф за цигулка и много красиви колекционерски раковини.

Първи пристигнаха онези от отдел „Криминология“. Началникът на полицията Бонети-Алдериги беше сменил Якомуци, стария шеф на групата, с младия господин Аркуа, прехвърлен от Флоренция. Якомуци, още преди да стане шеф на отдел „Криминология“, беше нелечим ексхибиционист, който винаги бързаше пръв да се покаже в някаква поза пред фотографите, операторите и журналистите. Монталбано, вземайки го на подбив, както често правеше, го наричаше Пипо Баудо^[3]. В края на краищата вярваше малко в приноса на научните изследвания при разследването. Поддържаше тезата, че интуицията и разумът рано или късно щяха да стигнат до истината, без подкрепата на микроскопи и анализи. За Бонети-Алдериги това беше истинска ерес и той бързо се отърва от нея. Вани Аркуа беше пълно подобие на Харолд Лойд^[4], винаги с разрошени коси, обличаше се като разсеяните учени от кинолентите през трийсетте години и изпитваше култ към науката. Монталбано му се дразнеше много, а Аркуа му отвръщаше със същата сърдечна антипатия. Онези от „Криминология“ пристигнаха в комплект с две коли, които се движеха с пуснати до дупка сирени, все едно се намираха в Тексас. Бяха осем души, всичките цивилни. Най-напред свалиха от багажниците сандъците и касетките, приличаха на хора от снимачна площадка. Когато Аркуа влезе в хола, Монталбано дори не го поздрави, а само с палец му направи знак, че това, което ги интересува, се намира на горния етаж.

Все още не се бяха качили всички, когато Монталбано чу гласа на Аркуа:

— Извинете, комисарю, но бихте ли дошли за момент?

Той не си даде много зор. Когато стигна в спалнята, усети как погледът на шефа на отдел „Криминология“ го прониза.

— Когато открихте трупа, той така ли беше?

— Не — каза безразлично, без никаква емоция Монталбано. — Беше гол.

— И откъде взехте тази хавлия?

— От банята.

— За бога, върнете всичко както е било преди това! Нарушили сте картината на местопрестъплението! Това е много неприятно!

Монталбано, без да продума, се приближи до трупа, взе хавлията и я метна върху ръката си.

— Ама че задник, момчета!

Проговорилият беше фотографът на „Криминология“, приличаше на гнусен папарак с риза извън панталоните.

— Заповядай, ако искаш — каза му комисарят. — И без това вече е в подходяща поза.

Фацио, който познаваше опасността, която често се криеше зад контролираното спокойствие на Монталбано, направи крачка към него. Комисарят погледна в очите Аркуа:

— Разбра ли защо съм го направил бе, лайнар? — и излезе от стаята. В банята набързо изми лицето си, хвърли на пода хавлията приблизително където я беше намерил, и се върна в спалнята.

— Ще бъда принуден да съобщя на началника на полицията — каза му с леден тон Аркуа.

Гласът на Монталбано обаче беше по-леден от неговия с десет градуса:

— Вие с него се разбирате много добре.

* * *

— Комисарю, аз, Гало и Галуцо ще излезем навън да изпушим по една цигара. И без това само дразним тези от „Криминология“.

Монталбано дори не отговори, беше се вглъбил в някаква своя мисъл. От хола се качи отново на горния етаж, огледа стаичката и банята.

На партера вече беше проучил внимателно, но без да намери онова, което го интересуваше. За всеки случай се показа за миг в спалнята, окупирана и обърната наопаки от криминолозите, и провери за онова, което му се стори, че беше видял преди това.

Навън пред малката вила дори и той си запали цигара. Фацио току-що беше приключил да говори по мобилния телефон.

— Помолих да ми дадат телефонния номер и адреса на съпруга й в Болоня — обясни му той.

— Комисарю — подхвана Галуцо, — ние тримата си говорехме за едно странно нещо…

— Гардеробът в спалнята все още не е разопакован. А аз дори погледнах и под леглото — добави Гало.

— Аз пък прегледах във всички останали стаи. Но…

Фацио, който се готвеше да завърши със заключението, се спря пред жеста, който началникът му направи с ръка.

— … но дрехите на госпожата никъде ги няма — завърши Монталбано.