Поехме по пътя към Салвадор като поклонници и като бежанци; на всяка крачка тишината на града, която натежаваше в мен, беше като молитва — към ориша, към Христос, към майка ми.

Молех се толкова силно, че чух нейния глас. Казваше ми: „Енки, какво си направил със себе си?“ и „Енки, трябваше да си вземеш по-здрави обувки.“

За обувките беше права. Ти беше похарчила и последния си реал за модерни термални обувки, а аз си бях взел само сандалите. Когато се опитах да ги сваля, ти каза: „Зима е, Енки“, и аз пак си ги сложих.

По пътя към Салвадор осъзнах и нещо друго: модификациите не замълчават само защото не могат да се свържат с някой град.

А нещата, с които говорят? Нещата, за които говорят?

Ти си мислеше, че говоря насън, и никога не споменаваше за това. Мислеше си, че продължавам да държа града в главата си, докато не видя дупката, която градът беше оставил в мен. Понякога сутрин ми се струваше, че виждам тревогата ти, която е замръзнала по одеялата ни и е надвиснала във въздуха, в парата от дъха ти.

Но през цялото време, докато вървяхме, ти нито веднъж не се обърна назад.

Първия път, когато виждам океана, спирам да дишам за няколко секунди. Цял живот съм била до водата, но никога не бях виждала нещо толкова сурово, огромно и страховито. Не знаех, че водата може да прави това. В крайна сметка мозъкът ми намира място за този чудовищен, прекрасен, оглушителен океански пейзаж. Отново се връщам към картата и продължавам по маршрута.

Вървим вече цял месец и през цялото време е ставало все по-студено, а пейзажът — все по-пуст. Реших да следваме линията на брега, макар и да подозирам, че по този начин на Лелите ще им бъде по-лесно да ни открият. Всички пътища са по-навътре, като сиви артерии, които прорязват безкрайната червена радиоактивна пустош. От разселването са минали четиристотин години, но почти никаква част от тази земя не е годна за живеене. Близо до океана въздухът е по-чист и има по-малки изгледи да чуем предупредителното бръмчене на нашия детектор за противопехотни мини.

Увила съм шал на лицето си, едновременно като последен опит да им попреча да ни открият и като защита срещу прахта. На всеки няколко километра се налага да спирам и да плюя. Енки не изглежда особено притеснен от всичко това, макар че все пак го накарах и той да се увие с шал. Странното е, че винаги мога да позная очите на Енки, дори когато носът и устата му са покрити с шала. Дори докато прекосяваме тази мъртва, замърсена земя, в тях грее светлина, съзнание и радост.

Щастлива съм, че избягахме. Щастлива съм, каквото и да се случи, защото тези очи не заслужаваха да умрат така, както искаха Лелите. Никога не съм срещала някой, който да е по-жив от Енки, и нещо в мен щеше да умре, когато видя как проливат кръвта му на жертвения си олтар.

Затрепервам и Енки се пресяга, за да хване ръката ми. Неговата топлина ме отпуска, макар и вече да не я намирам за успокояваща. Не знам достатъчно за модификациите му и никога няма да знам достатъчно за тях, но не може да е добре за него да поддържа толкова висока температура в продължение на толкова много време.

Той почти не спи нощем. Понякога сутрин го откривам проснат по гръб, с широко отворени очи, застинал в някакво състояние, в което почти не може да говори или да се движи. Налага се да чакаме, понякога с часове, докато му премине. Не ми казва защо.

В действителност не ми казва почти нищо, макар че през последните четири седмици сме разговаряли повече, отколкото през почти цялата година, откакто го познавам.

Той не ми казва нищо, но от друга страна, питам ли го и аз?

Енки изправя рамене срещу силния вятър. После лукаво казва:

— Лелята, която най-много искаш да видиш как чисти резервоарите за водорасли с четка за зъби.

Замислям се.

— Всичките?

— Това е против правилата. Имаш право да избереш само една, така че трябва да решиш — коя го заслужава най-много? Иса? Мария?

Той ми хвърля поглед през рамо, преди да добави:

— Или дори Яха?

Поклащам глава — рязко, почти неволно движение.

— Не и Яха.

— А, добре. Трябва да кажеш на Жил, когато… някой ден. Той винаги е искал да спреш да мразиш семейството си.

Както всеки път, мисълта за Жил е като болка някъде дълбоко в гърдите и в гърлото ми. Не съжалявам, че го изоставих, и понякога от това ми става още по-тежко.

— Да, знам — отговарям.

— Е, коя? Коя ще е Лелята, която ще върти четката за зъби?

— Оресте.

Той свива устни.

— Е, тя не е точно Леля…

— Тя е супер Леля. Лелята на Лелите. Ще й дадем позлатена четка за зъби от слонова кост, която подобава на положението й.

Енки започва да се кикоти, точно както се надявах.

— Тя ще те прокълне в червата, Джун.

— Няма значение, стига да не спира да търка…

— … и да се усмихва пред видеоботите.

Двамата се споглеждаме в общо, мимолетно ликуване. Лицата ни са скрити под непрозрачен плат, но въпреки това усещам усмивката му като своя.

— Какво щеше да направиш, ако беше Кралица? — пита ме той.

Вълните се разбиват зад гърба ми. Очите му стават големи, с разширени зеници.

— Никога няма да бъда Кралица — казвам аз и потръпвам.

— И все пак, ако беше?

Опитвам се да се разсмея, за да разсея странното напрежение, което тежи във въздуха.

— Щях да преместя цялата Кралска кула в джунглата. Щях да накарам Лелите да се научат да рисуват и да поръчам на най-добрите графитейрос да изрисуват тавана на парламента. Щях да имам Летен крал през всичките пет години и нямаше да го убивам накрая.

Енки не помръдва, освен, за да каже:

— Тогава той нямаше да бъде Летен крал, Джун. А просто Крал.

— Какво лошо има в това?

— Щеше да оставиш мъже да властват в твоя град на жените?

— Но ти вече властваш — възразявам аз. — Вече си Крал. А и мъжете могат да стават Чичовци. Никой не ги възпира да заемат постове във властта.

Той пуска ръцете ми.

— Така ли е наистина?

Не знам какво да кажа. Той не изглежда засегнат, не точно, и сякаш дори не ме обвинява в нищо, но въпреки това се чувствам така, все едно трябва да се защитавам. Иска ми се да кажа: „В момента минаваме през хаоса, който мъжете са оставили в света“. Иска ми се да кажа, че момчетата може би нямат толкова голямо участие във властта, но пък разполагат с повече свобода.

Но с всяко нещо, което ми се иска да кажа, все повече звуча като Леля. Като Кралица, каквато никога няма да стана.

— Съжалявам — казвам, макар и да знам, че това не означава почти нищо.

Той прави няколко големи крачки към белия пясък на брега. Аз го последвам.

— Обичам нашия град, Джун.

Това трябваше да е в минало време. Градът вече не е наш, за да го обичаме. Ние го напуснахме.

Но винаги Енки е този, който се обръща назад.

Колкото повече се приближаваме към Салвадор, толкова повече живот виждаме. Мъртвата зона, през която преминахме на север от Палмареш Треш, най-сетне отстъпва място на равнини от стрелковидна трева, напукана и кафява от зимния мраз. На неравни интервали са поникнали горички от зелен бамбук и аз се грижа всяка нощ да спим недалеч от тях, за да ги използваме за укритие. Като се изключи спорадичното жужене през нощта, което може би идва от хеликоптери в небето, няма никакви признаци за преследване от страна на Лелите. Опитвам се да не си позволявам да се отпускам, но понякога всичките ми мисли се носят между Енки и брега — сексът ни е като малка смърт, като жадувано докосване.

Забелязваме няколко стопанства, пръснати сред пустошта, но ги заобикаляме отдалече. Не можем да знаем кои от хората тук поддържат контакти с Лелите. Всеки би могъл да ни предаде. Известно ми е, че по-голямата част от търговията ни се води с места, които не са толкова далеч, колкото Салвадор, но Лелите, които така добре съм опознала през изминалата година, не биха оставили някое място на такова разстояние от техния град, без да пуснат поне няколко от пипалата на влиянието си в него.

Понякога пренощуваме толкова близо до тези самотни постове на цивилизацията, че можем да усетим миризмата на газовите им котлони и храната, която хората си готвят на тях. Омръзнала ми е рециклираната каша, богата на хранителни вещества, с която преживяваме вече повече от месец. Енки не се оплаква, но и той обръща глава към неподражаемото ухание на истинска храна също толкова безпогрешно, колкото и аз.

А после, една нощ, светлините пред нас са твърде ярки, за да идват само от една къща. На повече от километър разстояние пред нас, сред голата пустош, виждаме като факла първия град.

Приближаваме се към светлините бавно, но без да спираме. Би трябвало да си потърсим място за пренощуване, но според мен никой от нас не може да устои на мисълта за истински град, за група хора, след като толкова дълго сме били само двамата.

— Огради — казва Енки.

Това е първата дума, която излиза от устата му след часове мълчание.

— Какво?

Двамата приклякваме във високата трева и той ми посочва с ръка. Различавам неясно петно на изток от светлините.

— За какво са?

— Най-вероятно за добитък — отговаря той. — Някакво селско стопанство.

Вятърът се усилва, като носи едновременно вонята на кравите и вкусния аромат на готвена храна. За един лудешки миг си мисля да се промъкнем незабелязано, за да се наядем.

Но не. Това е първият град, който сме видели, след като напуснахме Палмареш Треш, и Лелите със сигурност ще ни потърсят там.

Дръпвам Енки за ръкава.

— По-добре да тръгваме.

Той не помръдва. Дори не съм сигурна, че ме е чул. Гледа в небето, макар че в него няма нищо друго, освен нощен мрак и толкова много звезди, че ме заболяват очите. Недалеч от нас се разнася ръмженето на автомобилен двигател. Ръмженето се усилва, докато се вслушваме в него.

— Енки — казвам аз толкова силно, колкото посмявам. — Изправи се. Трябва да тръгваме.

Дали това е поредният му пристъп? Колко време ще му трябва този път, преди да се раздвижи? Но нали тези пристъпи се случваха единствено сутрин? Дали състоянието му не се влошава?

Но тогава той ме потупва по ръката — разсеяно, все едно съм неспокойно куче.

— Шшт — казва ми.

Едва не му се разкрещявам, но автомобилът все повече се приближава. Тревата около нас е пораснала достатъчно високо, за да ни скрие от случаен поглед, но това няма да има никакво значение, ако ни прегазят.

Сграбчвам го за ръката и дърпам, но сякаш се опитвам да поместя скала. Само на няколко метра от нас светват подскачащи колони от светлина, които огряват неспокойната трева. Шумът от мотора утихва, а светлините на фаровете остават неподвижни. Дали са ни забелязали? Защо не се връщат в града?

Прекратявам опитите си да помръдна Енки. Или ще извадим късмет да не ни забележат, или не. Вече не мога да направя нищо по този въпрос. Ругая го наум, но дори не се ядосвам чак толкова: моят Летен крал винаги ще си остане такъв, какъвто е.

Двигателят се задавя малко, преди да угасне — на не повече от десет метра разстояние. От автомобила слиза мъж и застава с ръце на кръста, все едно е забравил нещо.

— Какво има, керидо? — подвиква жена от автомобила. — Пак ли нещо с двигателя?

Той поклаща глава.

— Не, просто ми се стори, че…

— Чух нещо — прошепва Енки много тихо.

Поглеждам го с широко отворени очи. Той не ми обръща внимание. Мъжът замръзва, после прави няколко крачки към нас, от които нервите ми се опъват до скъсване. Моля се да не ни забележи. Моля се да не сме в опасност.

И тогава Енки ме хваща за брадичката и обръща главата ми нагоре.

Над града се носи летяща машина — и само благодарение на пълната тишина чувам жуженето на витлата и двигателите, които я държат във въздуха.

На черния търбух на машината едва различавам прост символ, изрисуван със светеща бяла боя: пирамида.

Жената излиза от автомобила.

— О, по дяволите. Какво е това? Мислех си, че вече сме си платили рекета на партизаните.

— Палмареш — казва лаконично мъжът. — Тези поне няма да искат подкуп.

— За какви се мислят тези жени, че…

— Жители на Торкада — прогърмява гласът на нашия град.

Иска ми се да запуша ушите си с ръце не само заради силата на звука.

— Както несъмнено сте разбрали, нашият велик град изгуби своя Крал. Имаме основания да вярваме, че Кралят и неговата похитителка може би се крият някъде в тези красиви земи. В замяна на информация, която ще доведе до тяхното залавяне, ще получите награда в размер на един милион реала, които ще бъдат изплатени незабавно. Моля да приемете това като доказателство за искреността ни.

На фона на светлините на града едва различавам някакъв черен силует, който бързо се понася надолу. Тътенът, който се разнася, когато нещото се удря в земята, се чува дори от това разстояние. Не затварям очи; не си поемам дъх.

— Виктор — казва жената. — Какво беше…

Звучи изплашена. Не разбирам защо, докато мъжът не я прегръща през раменете.

— Не е мина. Не биха направили това, ако искат нещо от нас. Сигурно са пари.

Тя се отпуска малко и отново се обръща към автомобила.

— Тогава да отидем да видим какво е.

Виктор свива рамене и поема обратно към мястото на шофьора. И — слава на всички ориша — аз започвам да си мисля, че може и да се измъкнем живи от цялата история.

Но той спира. Раменете му се разтърсват съвсем леко, все едно е животно, което се опитва да се отърве от бълха.

— Емили — казва той и рязко посочва към автомобила. — Загаси фаровете.

— Какво? Вик…

Но той отново махва с ръка и тя загася фаровете.

В тъмното съм като сляпа. Пресягам се към Енки и го хващам за ръката, толкова топла в студения въздух, от който дъхът ми става на пара. Иска ми се да скоча на крака и да побягна, или просто да тегля една ругатня на всичко, което ни доведе дотук, но оставам неподвижна. Енки леко отпуска пръстите си на бедрото ми — дори в този момент той не е разтревожен или изплашен.

Дори в този момент той продължава да гледа право напред.

— В тревата има нещо — казва тихо мъжът. — Някакво… животно може би.

Не мисля, че Енки дори примигва. Просто гледа с модифицираните си очи, които отразяват светлината по начин, по който човешките очи в никакъв случай не могат да правят. Очите му светят в тъмното.

— Виктор, хайде да се прибираме. Навън винаги има плъхове и…

— Това не е плъх — отговаря мъжът.

Говори бавно, разсеяно. Поема към нас, докато не стига на по-малко от три метра разстояние. Очите ми са привикнали достатъчно с тъмнината, за да различа спечената кал по ботушите му. Миришат на глина, на изпражнения и съвсем леко на нещо антисептично.

Ръката ми вибрира от всеки оглушителен удар на сърцето. Ще повърна право върху тези старомодни работни ботуши. Ще повърна право върху нас двамата.

И тогава Енки, спокойно като Крал, надига глава съвсем малко над върховете на тревата.

Виктор е гледал някъде вляво от нас. Но сега главата му се завърта, сякаш някой я е дръпнал. Не издава никакъв звук — дори не изръмжава от изненада, — но пръстите му се свиват по-здраво около някаква пръчка, която държи в ръцете си.

Мъжът е по-млад, отколкото ми се е сторило по гласа му. Не бих го нарекла уако, но се питам дали има и десет години повече от мен. Може би това място прави хората да изглеждат по-възрастни; може би го прави животът. Единственото, което знам със сигурност, е как Виктор — този земеделец с изпражнения по ботушите и пръчка в ръцете — ще определи как ще премине остатъкът от моя живот.

Един милион реала.

Той знае кои сме. Дори никога да не е виждал холо, как е възможно някой да се обърка какво представлява Енки — как не е нещо точно определено, но сякаш притежава повече от всичко на света?

И тогава Енки навежда глава.

Мъжът се усмихва — не с радост, а с някаква ирония. И кимва кратко и рязко.

— Плъх — казва той, докато се връща с големи крачки към автомобила. — Естествено, че се оказа права, керида. Хайде да отидем да видим какъв подкуп са ни оставили онези жени, за да намерим тяхното жертвено пиле.

Оставам в тревата още дълги минути, след като си тръгват. Не бива. Би трябвало да настоявам да си тръгваме, да вървим през цялата нощ, само за да се отдалечим колкото можем повече от това място. Вместо това в ушите ми има лед, в устата ми има пръст, а в очите ми има звезди. Бяла ивица прекосява небето. Когато бях на осем или на девет години, Йеаску ми каза, че това е един от ръкавите на цялата ни галактика.

— Един милион реала — казвам.

Енки отпуска глава на гърдите ми. Знам, че го прави, за да ме успокои.

— Той няма да ни издаде.

— Откъде си толкова сигурен?

— Не съм сигурен.

Задавям се. „Просто трябва да доживееш до пролетта“, повтарям си аз моята мантра през последните два месеца, но тя вече не притежава силата да ме успокои.

— Енки, какво…

— Ще стигнем до Салвадор, Джун — казва ми той. — Обещавам.

И аз знам, че той не може да бъде сигурен и в това, но въпреки всичко му вярвам.

Палмареш Треш винаги е обичал кралските си особи. Мамае ми е разказвала, че в останалата част от Стара Бразилия ни мислят за хора, които страдат от мания за величие — жители на град, който е толкова убеден в собственото си превъзходство, че слага истински корони на владетелите си. Мислят ни за алчни, суетни и напълно невежи по отношение на това как изглеждаме в очите на другите.

И ние сме такива, разбира се. Кой може да го знае по-добре от теб?

(И ако искаш да кажеш, че това съм аз, недей. Аз съм мъртъв, Джун — не бива да го забравяш.)

Но въпреки това ние знаем нещо, което те не знаят. Чувала ли си за божественото право на Кралете? Кралските особи са божи дар, който сме получили по благоволение на нашите ориша.

Точно затова Кралицата не може да бъде избирана.

Точно затова Кралят трябва да бъде избиран.

Кралят е узаконяван от народа и освещаван от боговете. Неговият избор е върховен и несъмнен, защото той въплъщава цял един народ. На свещения олтар, под свещеното острие, неговата кръв притежава силата да превърне една жена в Кралица.

Това може да ти се стори нечестно. И може би наистина е така.

Но аз смятам, че нашите майки основателки са имали нещо друго предвид. Никога не е съществувала система, която да се саморегулира и балансира толкова добре, колкото Летните крале и техните Кралици.

Защото ние, Кралете, притежаваме власт — и винаги трябва да се отказваме от нея.

Когато пристигаме, Салвадор ни посреща по залез с един труп.

Тялото е на мъж — гранде, но не много възрастен, — облечен само с изпокъсани джинси. Мисля, че някой му е откраднал ризата и обувките. По средата на челото му сякаш е нарисувана дупка от куршум.

Отзад на главата раната е по-неприятна за гледане. Точно както на Уанади. Енки го обръща с крак, намръщва се и оставя трупа да падне обратно на пясъка.

После вдига поглед първо към мен, а сетне и към града.

Едва различаваме сградите на Горния град от мястото, където сме застанали — полуразрушените каменни здания на почти хиляда години, вероятно единственото нещо от миналото, което жителите на Салвадор са решили да съхранят. Варосаните стени на стара португалска камбанария в колониален стил сякаш светят в оранжево в гаснещата светлина на залеза.

По-близо, в Долния град, откъдето сме влезли, заоблените хълмове от натрупан чакъл отстъпват място на силуетите на плътно струпани бараки и пазарски сергии.

Светът е застинал около нас, а може би в някакъв момент от дългото си пътешествие нагоре по брега сме влезли в някакво друго измерение. Намираме се в един от най-големите градове на Стара Бразилия, а единствените хора, които виждам, са Енки и един мъртвец. Вълните се разбиват в брега долу, а горе в небето кряскат чайки.

— Къде са всички? — питам го аз.

Енки приема въпроса ми, като смръщва вежди. Пръстите му потръпват, докато се опитва да се свърже с града, но Салвадор няма нищо подобно на общ изкуствен интелект.

— Мисля, че това е някакъв вечерен час — казва най-сетне той.

— Твоята мамае ли ти каза?

Той се усмихва леко и ме хваща за ръката.

— Мамае си е тръгнала оттук много отдавна. Оттогава е станало по-лошо. Качих в паметта си всичко, което знае Палмареш Треш за Салвадор, още преди да тръгнем.

Аз преглъщам с мъка.

— Надявам се, че си бил внимателен.

Ако някой е установил тази кражба на информация, ще може да ни проследи по нея.

— По-добре да тръгваме — казва Енки. — Не знам кой го е убил, но може да се върне.

Той започва да се катери по най-близката купчина чакъл. Поемам след него, макар и да не знам къде отиваме или дали това е безопасно. Енки знае сто пъти повече за Салвадор от мен. И явно не от своята мамае.

А защото е качил цялата информация в мозъка си.

Дори тук не мога да избягам от последиците от неговите модификации. Май съм се надявала, че ще успея. Явно съм си мечтала, че той по чудотворен начин отново ще се превърне в човек, когато се отдалечи от влиянието на града и неговата технология.

Когато преодоляваме и втората купчина чакъл, натрупан като преграда, откриваме първите улици. По ламаринените стени на бараките са изрисувани ярки надписи, които рекламират храна, платове, билки и контрабандни технологии. Вратите са затворени, завесите са спуснати, светлините са приглушени. Ако се вслушам, тихите шепоти се сливат с бавните стъпки и лекото жужене в някакъв шум със свой собствен характер: музиката на спящия град. Шумовете на Салвадор не приличат на шумовете на Палмареш Треш, но въпреки това разпознавам нещо в тях. Улиците са превърнати в лабиринт от чакъл. Останките от пътната настилка се рушат от двете страни на пътеки, които са твърде тесни за всичко друго, освен за велосипед. Улиците се извиват, усукват се и според мен не водят наникъде, и дори Енки изглежда объркан. Подминаваме малки, затънали в мръсотия алеи, които сигурно са преки пътища към други части от лабиринта, но не влизаме в тях. Енки казва, че в тях няма достатъчно място за бой, а освен това все още не знаем къде сме.

Той се движи много бързо. Напрягам се, за да не изоставам, и вдигам толкова много шум, че понякога виждам лицата, които надничат през прозорците и пропуканите врати — и сигурно се чудят кой ходи по тези улици след вечерния час.

— Трябва да стигнем до Горния град — казва Енки, когато спира на едно кръстовище. — Там е по-безопасно. Бандите контролират тази част на града. Ако някой нарушава вечерния час, обикновено го намират мъртъв.

— Като онзи мъж на брега?

Енки прокарва палец по кокалчетата на ръката ми.

— Вероятно.

Започвам да треперя, но се насилвам да спра. Защо дойдохме тук? Аз исках да спася живота на Енки, а не да убия и двама ни.

Но всъщност знам защо. Защото той искаше да види Салвадор, града на своята мамае, повече от всичко друго на света. Дори сега, когато препускаме по кривите улици между бараките на този град, по-опасен от всичко, което съм виждала на холо, той се оглежда с безкрайно удивление. В погледа му не се чете радост, а нещо повече.

Слънцето вече е залязло и бараките от двете страни на тясната улица хвърлят мастилени сенки. Някъде от лявата ни страна, макар че не мога да определя на какво разстояние, остър пукот раздира неестествената тишина на вечерния град. Миг по-късно в небето се устремява дъга от цветен огън. Лилаво, зелено и искрящо бяло политат нагоре, избухват и плавно се спускат обратно надолу като дъжд от някакви странни, умиращи светулки.

— Какво…

— Фойерверки — казва Енки много тихо. — Мисля, че това е сигнал за…

Стъпки, изстрели и внезапни, опиянени мъжки викове раздират нощта по-остро от светлините. Звучи така, сякаш са ни обградили от всички посоки, сякаш ще ни открият и ще ни застрелят като горкия човек на брега.

— Насам — прошепва Енки и двамата поемаме по пътеката надясно.

Енки не знае къде отиваме — дори най-добрата карта на Салвадор не може да съдържа тези останки от улици и алеи, — но въпреки това му се доверявам. Той каза, че трябва да стигнем до Горния град. До онези красиви, добре поддържани руини на възвишението над бараките.

Изкачваме се.

Поне така си мисля, защото мускулите на бедрата ми горят и непрекъснато се препъвам по напукания паваж. Но може би просто тичаме твърде бързо, а аз съм изтощена, след като повече от два месеца съм вървяла през опустошени земи и самотни брегове, останала съм без сили от ходене, криене и ходене. Само за да стигнем до Салвадор — град, който иска да ни убие.

Енки спира. Блъскам се в него. Отварям уста да кажа нещо, но той протяга ръка зад гърба си и слага пръсти те си на устните ми. Дъхът ми спира в гърдите. Но през последните няколко месеца съм станала много добра в контролирането на страха си.

На няколко крачки пред нас тихо спорят две уаки. Момичето държи фенер и светлината му се стопява на няколко сантиметра зад термалните обувки на Енки, но тя е твърде заета да шепне нещо бързо и яростно, за да го забележи.

Момчето обаче го забелязва.

— О, мамка му — казва той.

Произнася го толкова силно, че неволно се свивам.

Момичето спира по средата на изречението — говори нещо за къщата на майка си — и проследява погледа на момчето.

— Черепи или Сърца? — пита ни тя, все едно чете погребална молитва.

— Въоръжени сме — казва момчето.

Той посочва към джоба си, но не протяга ръка към него.

Енки вдига ръце. Не мога да разбера защо, докато не си спомням един филм от времето преди разселването, който веднъж гледахме в училище. Някакви въоръжени мъже тичаха насам-натам из пустиня и се стреляха повече от два часа. Да вдигнеш ръце означаваше, че не искаш да убиеш някого. Означаваше, че няма нужда никой да пострада.

— Това е портокал — казва тихо Енки.

— Какво? — пита момичето.

Ръката, в която държи фенера, потреперва. Тя все още се бои от мисълта за онези, за които ни взе.

— В джоба му.

Енки продължава да държи ръцете си вдигнати, но говори спокойно, с нотка на хумор, която може би само аз мога да чуя.

— Освен ако вие, партизаните от Пернамбуко, не сте успели да направите портокал с оръжеен механизъм?

Момичето хвърля отровен поглед на момчето, което ми подсказва, че Енки е прав. Едва не се разсмивам.

Тя присвива очи към нас.

— Ние не сме…

Момчето я смушква с лакът.

— Занита, млъкни! Слушайте, които и да сте вие, няма как да знаете със сигурност какво имам в джоба си. Освен ако искате да заложите живота си на това, а? Нека просто да отстъпим и всеки да си продължи по пътя. Преди Черепите да ни открият.

— Освен това не сме партизани — добавя тя. — Все пак още сте живи, нали?

— Наистина ли е така? — казвам аз, преди да успея да се спра. — Няма нищо друго, освен банди и убийства?

Нищо чудно, че мамае на Енки е искала да се махне оттук.

Енки сваля ръце. Момичето прави крачка към нас. Ръката й вече не трепери. Кожата й е тъмна, както леля Яха казваше за хората от плоските градове, макар че не е толкова тъмна, колкото кожата на Енки. Има ситно къдрава коса, която ми напомня на моята, сплетена плътно по главата и стегната с цветни връвчици.

— Вие… какви сте вие всъщност?

Момчето се отказва да се преструва, че всеки миг може да извади оръжието си. Той хваща момичето за лакътя и казва:

— На кого му пука, а? Какво искаш, Черепите да те убият и да те изхвърлят на брега? Добре, ще отидем в къщата на майка ти, само да се махаме оттук.

— Ще ни вземете ли с вас?

Всички се обръщаме към Енки. Виждам, че говори съвсем сериозно. На лицето му е изписана онази усмивка — с полузатворени очи, само с устни, без да показва зъбите си, която щеше да означава, че си говори с града, ако все още си бяхме у дома.

Момчето поклаща глава.

— Какво говориш, по дяволите? Преди малко се канех да ти отнеса главата, а сега искаш да дойдеш с нас в къщата на леля ми? Да не си луд?

— Да — отговаря Енки. — Но беше портокал.

Момичето, Занита, започва да се кикоти. Мисля си, че нашият Летен крал може би е успял да го направи за пореден път — дори тук, където традициите на Палмареш Треш не означават почти нищо.

— Харесваш ми — казва тя.

— Занита…

— О, Томас, я млъкни. Погледни ги — те са същите като нас. Може би идват отнякъде във вътрешността.

— Виж им дрехите. На такива ли ти приличат? Виж му обувките. Това е висока технология. Може би ни помислиха за партизани, защото са прекарали твърде много време с тях?

Занита беше готова да ни вземе със себе си, но думите на Томас я карат да се поколебае. Тя вдига фенера и продължително оглежда Енки от глава до пети. Знам какво вижда. Красиво момче, облечено в твърде хубави дрехи за човек от този град, който няма връзки с бандите.

— Дявол да го вземе — казва тя.

В далечината се разнася нова пукотевица, която разтърсва тишината над града. Четиримата вдигаме очи едновременно, за да видим избухването на цветния огън в тъмното зимно небе. Още фойерверки? Щях да им се зарадвам, ако не бяха внезапните викове — вече по-близо — и някакво тракане, което звучи като удряне на пандейро, но може би е произведено от оръжие. Оглеждам се за нанооблак, но поне небето е чисто.

— Горящите сърца — казва Томас, силно уплашен.

— Сигурно е цветна линия — предполага Занита. — Те не носят барабани, ако искат да убиват.

— Барабани? — казвам аз с чувство на облекчение. — Значи няма опасност да…

— Винаги има опасност, когато говорим за Черепите или Сърцата — заявява Занита. — Цветните линии все пак са битки и хората все пак умират в тях. Особено онези, които се озоват на пътя им.

В небето отново избухва цветен огън, който този път не е достатъчно далеч. Виковете са пронизителни.

— Не можем да ги оставим тук…

— Господи, Занита!

— Ами ако загинат?

— Ами ако ни докарат партизаните?

Тя поглежда към Енки, после отново към мен.

— Откъде сте? Какво правите тук? И не ме лъжете. Господи Исусе, не ме лъжете, защото не искам да умрете тук. Разбрахте ли?

Енки среща погледа ми. Сигурно изглеждам полудяла от страх, защото той слага ръка на рамото ми, навежда се към мен и докосва бузата ми със своята.

— Кажи им каквото искаш — прошепва ми той. — Всичко ще бъде наред, обещавам.

Моят Летен крал обича да дава обещания, които няма как да спази. А аз обичам да им вярвам.

— Палмареш Треш — отвръщам аз тихо и бързо.

Томас замръзва. Занита подсвирва.

— Господи — казва тя, защото знае кои сме. — Хайде да тръгваме.

Томас не възразява.

Поемаме нагоре. Може би щях да бъда благодарна за това, ако не ми се струваше, че по този начин се приближаваме към източника на шума и виковете. Улиците вонят на сяра и дим, но виждаме единствено собствените си сенки, които подскачат в светлината на фенера на Занита. Минаваме напряко през алеи, в които мирише на изпражнения — толкова тесни, че се налага да се обърнем настрани, за да се проврем през тях.

Чудя се къде отиваме, но не ми е останал дъх да попитам. Дори съмнителната представа за разположението на града, която имах преди, изчезва по време на това лудешко бягство. Единственото, което мога да видя в мрака, докато тичаме през него, са проблясъци от ръждива ламарина и натрошен бетон. Улиците постепенно се разширяват.

Пред нас се появява светлина. Занита загася своята и вече не мога да разбера дали ръцете й треперят — дали се страхува толкова, колкото и аз.

— По-добре да се върнем — прошепва Томас.

— Къде? — пита Занита.

Очите ми са привикнали достатъчно към тъмнината, за да различа как той се извръща и скръства ръце на гърдите си. Новата светлина се приближава към нас; подскача като светулка, изящно и хипнотизиращо.

Енки ме докосва по ръката. Не казва нищо — никой от нас не проговаря, — но аз усещам думите, които напират под горещите върхове на пръстите му. Думи като „Няма да умреш, обещавам“.

„Не можеш да ми обещаеш това“, мисля си аз.

Енки се разсмива много тихо. Минава миг, в който ирационално се питам дали не ме е чул.

Над светлината се появява череп.

Череп с големи бели устни и щръкнала коса. Един по един до него се появяват и други черепи. Всички държат нещо, което първоначално взимам за фенер, но всъщност е по-странно: голям бял карамфил, който необяснимо грее в мрака.

Занита започва да се моли — истински католически молитви, каквито рядко могат да се чуят в Палмареш Треш. Енки я поглежда — с повече разбиране, отколкото мога да си обясня — и леко я дръпва назад в сянката на входа на единствената сграда на улицата. Двамата с Томас приклякваме до тях. Чудя се защо не се връщаме, защо не потърсим друго място, на което да се скрием от армията на немъртвите, но миг по-късно църковната тишина е нарушена от пронизителен крясък. Останалите Черепи му отговарят. Светлината на карамфилите им става по-ярка и осветява и останалата част от облеклото им: скелети, изрисувани върху прилепнали черни костюми.

А после от там, откъдето дойдохме, се разнася отговорът: взрив от цветни светлини, див и оглушителен смях. Горящите сърца, както ги нарече Томас.

— Готови ли сте за нас, ескелетос? — провиква се някой от новодошлата група.

Нарисуваните устни на първия скелет се разтеглят в широка усмивка.

— Това е прекалено лесно — казва той.

Миг по-късно по един от всяка банда се отделя от останалите и отива в средата на улицата, почти точно пред нас. Спирам да дишам. Ако не беше успокояващата, неестествена топлина на Енки до бедрото и ръката ми, щях да си помисля, че той е статуя.

Но двамата уаки не ни забелязват. Единият е бял като скелет, а другият е целият в ярки цветове, но и двамата са провесили барабани на шиите си и в мълчаливите им погледи се чете странна смес от другарско уважение и враждебна предпазливост.

— Правилата на цветната линия — обявява първият човек скелет. — Без ножове, без пистолети, спираме след първия повален войник.

Фосфоресциращите му устни се разтеглят в усмивка, която ме изпълва с ужас.

— Или след като вие избягате — добавя той.

— Никой няма да бяга — отвръща водачът на Сърцата, без да се усмихне. — Победителят получава улиците между Матату и Тороре. Заклевате ли се?

— Заклеваме се.

Очаквам още думи и демонстрации, но вместо това следва биене на барабани — силно, яростно и бързо. А после и смях, в размазано петно от цветно и бяло. За миг решавам, че съм се объркала, че това изобщо не е битка, а някакъв странен салвадорски танц.

Тогава избухва първото цвете. Навсякъде се разхвърчава вихрушка от бели листенца като шрапнел — едно от тях ме порязва по бузата, преди да се забие в гниещото дърво на вратата зад мен. Протягам се да го пипна, но то се разпада на пепел пред очите ми и на мястото му остава лепкаво черно петно.

— Нанотехнология — обяснява Занита, като вижда неразбиращото ми изражение. — Сигурно я получават от партизаните.

Точно като облака, който уби уаките у дома? Но аз нямах представа, че нанотехнологичните оръжия могат да бъдат толкова… красиви.

Бандите са толкова заети да се бият, че все още не са ни забелязали. Гръмотевичната врява на барабаните, експлозиите и виковете е предостатъчна да заглуши всички шумове, които бихме могли да издадем. Против волята си аз се отпускам малко.

— Добре, какво точно представлява цветната линия? — питам.

— Един от начините, по които младежките банди си разделят територията — отвръща Занита. — Бият се така, докато един от тях не падне на земята. Понякога убит, понякога не. Но поне не са толкова опасни, колкото партизаните. Ако успеем да се промъкнем покрай Черепите, остават ни само няколко пресечки до Горния град.

— И как ще го направим? — пита ядосано Томас. — Ще ги помолим учтиво? По средата на проклетата им цветна линия?

— Танцува ми се — обажда се Енки.

Всички го поглеждаме. Занита накланя главата си встрани.

— Какво ти се прави?

Енки се усмихва широко и започва да удря с крак в онзи влудяващ, наелектризиращ ритъм. Прилича на нещо, създадено от по-лудешките блокос от нашия град, но от друга страна, няма нищо общо с тях. Ако не се страхувах толкова, че всички ще умрем, може би и на мен щеше да ми се танцува.

— Танцува ми се — повтаря Енки.

— Ти луд ли си? — пита го Томас.

Енки свива рамене. После ме поглежда и протяга ръка към мен. По някаква причина аз я хващам.

— Той е Летен крал — казвам.

— Как мислиш, Джун? — пита ме той.

Нещо избухва само на няколко крачки от нас. Огненото кълбо облизва краищата на няколко от плитките на Енки. Той не забелязва това, така че аз ги загасявам.

Изведнъж си спомням за нас двамата в онази прозрачна сфера над града и за светлините, които угаснаха под нас. Не мисля, че дори Жил наистина има доверие на Енки, колкото и да го обича.

Но аз му вярвам.

— Естествено — отговарям.

Дали Занита и Томас казват нещо? Може би възразяват. Но аз съм в очите на Енки, в проблясването на зъбите му; трудно ми е да ги чуя.

— Най-добре да ни последвате — казвам им. — Ще се измъкнем оттук.

Знам, че не ми вярват.

Енки се изправя и прави няколко крачки по улицата. Аз го следвам. Покрай мен летят смъртоносните листенца; няколко от тях одраскват кожата ми. Това наистина е битка, но тя се води акробатично, театрално. Насилието не бърза да стигне докрай, а ритъмът на барабаните поддържа пулса му. Следвам Енки, като оставям адреналина да движи краката ми по-бързо от всякога. Двамата с Енки танцуваме със смъртта.

Не знам кога ни забелязват бандите. Може би в момента, когато Енки нарочно влиза по средата на мелето. Може би защото и двамата сме толкова предизвикателно невъоръжени. Но фенерите спират експлозиите си и цветята вече не се взривяват около нас.

Барабаните продължават да бият.

Един от Черепите прави крачка напред. Вдига цветето си, но очите му са изпълнени с любопитство зад светещата бяла боя. Той държи цветето в ръката си. Краката му пристъпват леко, в ритъма на барабаните. От другата страна Горящите сърца с техните кървавочервени пера и мъниста нямат нужда от окуражаване. Един от тях подхвърля топка във въздуха. Тя избухва в дъжд от фойерверки. Протягам ръка, за да уловя пепелта. Навярно имаше момент, в който всичко това можеше да завърши зле, но той вече е отминал, когато угасват фойерверките. Някой започва пронизително да надува свирка, друг напява припев. Всички танцуват. Енки се разсмива и ме целува. Някой подсвирва след нас и мога да се закълна, че се изчервявам до корените на косата си.

Занита ни настига. Гледа така, все едно танцуващите мъже около нея може да я застрелят всеки момент, и ме хваща за ръката така, сякаш без нея може да се удави, но и тя танцува.

— Къде е Томас? — прошепвам.

Тя свива рамене.

— Изглежда твоят Крал направи така, че денят на примирието да настъпи по-рано. Томас не вярва в това.

Иска ми се да му махна, за да дойде, но ако привлека вниманието им към нашето скривалище, те ще разберат, че сме оставили един от нас. Нямаме друг избор, освен да продължим.

Сърцата и Черепите са се смесили в своя танц, като продължават яростното си съревнование, дори без да се бият. Миризмата на твърд алкохол се смесва с тази на дим и кръв. Потта се стича в порязванията по тялото ми, за които дори не знаех, и аз се свивам от парещата болка. Енки танцува така, сякаш нищо друго не го интересува, но все пак продължаваме да напредваме към далечния край на тълпата. Към северната страна на улицата и Горния град. Тайно хвърлям поглед през рамо към вратата, но Томас все още не се е показал. Занита безпомощно свива рамене.

Когато стигаме до отсрещния край, скелетите от тази страна спират да танцуват и ни поглеждат. Носят оръжия, а не цветя. Енки също спира и отвръща на погледите им.

— Това беше смело — казва един от тях почти стеснително. — Можем да довършим линията, след като си тръгнете.

Той отпуска оръжието си. Другият скелет поглежда Енки, свива рамене и се обръща към тълпата. Енки минава между тях.

Занита и аз го следваме, като се държим точно като свитата на Краля. Раменете ми се стягат в очакването на куршума, който всеки миг ще се забие между тях, но Енки просто се движи още по-грациозно от обикновено. Това е единственото, по което мога да позная, че изобщо си дава сметка за опасността.

Вече почти сме стигнали до завоя на улицата, когато чуваме гласа му зад нас.

Интересното е, че го чувам първа въпреки оглушителните викове на бандите — доказателство, че танцът отново се връща към нещо смъртоносно.

— Почакайте! — провиква се Томас.

— О, боже — казва Занита, а думите й са едновременно молитва и ругатня.

Не знам защо просто не си остана в скривалището.

И може би никога няма да разбера.

Енки се затичва към него, но вече е твърде късно. Томас си пробива път през края на тълпата, като удря с лакът един от въоръжените скелети, които ни пуснаха да минем. Мъжът се олюлява, но възстановява равновесието си, намръщва се и вдига оръжието си.

Чувам изстрела като удар на барабан; Томас пада на земята.

Занита ни отвежда в родния си квартал, макар че не казва почти нищо. Тази сутрин заяви, че има нужда да се махне от къщата, и аз не мога да я виня за това.

С всичките тези молитви, свещи и сподавени сълзи човек може да си помисли, че Томас вече е умрял.

От друга страна, ситуацията не е много по-различна и аз просто не знам как ще се оправи той, ако не влезе в единствената добра болница в близост до Сао Роке. Недостъпно скъпата добра болница в близост до Сао Роке.

Занита ни попита дали, след като Енки е, ами, кралска особа, нямаме достатъчно пари, за да…

Аз дори не можах да отговоря. Наложи се да поклатя глава. Енки я погледна право в очите и каза, че съжалява, и повече не чухме дума за това.

Мисля, че и двамата се радваме на възможността да излезем навън и най-после да стигнем толкова близо до някогашната къща на неговата мамае. Тя е живяла в Горния град, но в далечния му западен край, близо до университета. Занита казва, че тогава това е бил един от по-безопасните квартали — преди около осемнайсет години. Докато партизаните от Пернамбуко не го бомбардирали като част от някаква продължителна окопна война срещу милицията, която вече е толкова оредяла, че на практика не съществува.

— Много от тези къщи вече се разпадат — обяснява ни Занита, докато вървим натам. — Всъщност никой не се върна да живее там. Понякога става така. Не знам какво ще намерите.

— Няма значение — отговаря Енки.

Не мога да определя дали наистина мисли така.

Енки няма адрес, а дърво. В нейната градина растяла стара гравиола — една от последните, преживели настъпващия студ. Тези дървета не се срещат често, но все пак това ми се струва твърде малко като информация, за да открием мястото.

Сега, когато сме толкова близо до целта, позволявам си да си фантазирам за бъдещето. Взела съм решението, че ако искаме Лелите да ни оставят на мира, не можем да останем в Южна Америка. Ще намерим някой търговски кораб, който потегля от тукашното пристанище, и ще пътуваме с него до следващото пристанище, независимо къде е то. Можем да продължим така с месеци, ако се наложи, за да заличим следите си. И в крайна сметка ще стигнем от другата страна на Атлантическия океан, в Порт Харкут или Лисабон. Ще си намерим друг град, също толкова красив и странен като Палмареш Треш, и ще заживеем там. И когато опасността премине, ще се обадим на Жил и ще му кажем да ни намери и…

И какво? Ще станем едно голямо, щастливо семейство?

Опитвам се да си го представя. Затварям очи и насила извиквам картини зад тях: двамата с Жил се смеем, Енки се научава да живее с модификациите си, очакват ни десетилетия музика, танци, изкуство и любов. Но картините изглеждат плоски и безцветни на екрана на въображението ми — мога да си ги представя, но не мога наистина да повярвам в тях. Когато отварям очи, Занита е спряла и ме гледа любопитно като птичка.

— Добре ли си? — пита ме. — Изглеждаш така, все едно майка ти е умряла.

— Баща ми — отговарям аз.

Занита свива устни и ме потупва по рамото, преди да продължи. Не ми казва, че съжалява, и с това ми става още по-симпатична.

Енки върви напред, а очите му изследват къщите със заковани врати и прозорци със страстта на творец.

Не знам какво ще стане. Толкова ме е страх от бъдещето, че дори въображението ми ми изневерява. Всяка сутрин се събуждам донякъде изненадана, че все още сме живи. Но не мога да споделя това на никой от двамата, затова изправям гръб и продължавам.

Енки се кълне, че гравиолата е оцеляла в бомбардировките, но колкото повече се приближаваме до стария квартал, толкова повече се съмнявам. Тази част от града е изоставена в сравнение с лабиринта на Долния град, в който пристигнахме. Гниещите, полуразрушени сгради, покрай които минаваме, понякога са обитавани, но най-често са плячкосани, а след това са оставени на графитейрос. Уличното изкуство тук не може да се сравнява дори с най-лошите постижения на джунглата. Виждам най-вече имена, изписани с големи, стилизирани букви, и от време на време по някой бял карамфил. Питам Занита за това, а тя само изсумтява.

— Това са улици за упражнения. Истинските графитейрос не пускат тези начинаещи до хубавите места по-надолу, до старите сгради. Затова те се качват тук.

Оказва се, че крайната ни цел е почти на един час път от къщата на майката на Занита в Горния град. Може би някога в Салвадор също е имало транспортни капсули, но сега вариантите са да се ходи пеша или да се използва автомобил. Енки разбира кога сме стигнали на улицата, защото е направил всичко по силите си да качи в паметта си всяка възможна карта на този квартал от библиотеката на Палмареш Треш, преди да потеглим. Вече обсъдих подробностите със Занита, макар че според мен тя е започнала да подозира нещо неестествено във факта, че той познава толкова добре този град.

— Ето там — казва той и посочва миниатюрна къщичка на няколко крачки пред нас.

Покривът е хлътнал, а вратата липсва. Не знам защо Енки е толкова убеден, докато не го настигам. През отвора на липсващата врата ясно се вижда задният двор, потънал с ръждясали ламарини, натрошен бетон и проскубани затревени петна, потъмнели от студената зима.

И едно дърво — по-високо, отколкото съм си го представяла, точно зад мястото, където трябва да е била кухнята.

— Сигурен ли си? — пита го Занита.

Говори тихо и разтревожено. Питам се дали не си е спомнила за Томас.

Енки се изкачва по прогнилите стъпала, които водят към входа на къщата, и опипва с ръка това, което е останало от трегера над вратата.

— Тя е издялкала името си тук, когато е била малка — казва ни той. — Виждате ли?

Дъхът ми спира за малко. Никога не съм чувала такава тъга в гласа на Енки. Напомня ми за моята. Заставам на пръсти и едва различавам останките от детински неравните букви: Синтия.

— Никога не съм знаела как се казва — отбелязвам.

Той свива рамене.

— Никога не съм ти казвал.

Двамата заедно пристъпваме през прага. Занита подвиква зад нас:

— Сигурни ли сте, че е безопасно?

Не й обръщаме внимание. Голяма част от къщата е задръстена от парчетата, които са изпопадали от хлътналия покрив, но все пак остава достатъчно място, за да се промъкнем до градината. Ръцете и лицето ми са покрити с пот и мръсотия. Усмихвам се. Това ми напомня за времето, когато с Енки започнахме да работим заедно — удоволствието от мръсното, уморително физическо изкуство. С тази разлика, че сякаш вече не се занимаваме с изкуство.

Когато излизаме под откритото небе в градината, избърсвам ръце в панталона си и вдигам очи. Виждала съм гравиола в оранжериите на Палмареш Треш, но това дърво не прилича особено много на тях. Листата му са струпани на кафяви, повехнали китки. Няколко изсъхнали плода се люлеят на вятъра. Поне дървото все още не е паднало. Сигурно просто е умряло — зимата беше необичайно студена дори толкова на север в Салвадор.

— Енки, аз…

Не мисля, че ме е чул. Той прокарва пръсти по дебелото стъбло. После просто прави крачка назад и го гледа. Занита зад мен е преодоляла страха си от разрушената къща и също се промъква в градината.

— За това ли е дошъл? — пита тя.

Не мога да определя дали го казва невярващо, или тъжно.

— Носиш ли лопатата, Джун? — подвиква ми той.

Това ме изненадва, но моментът не ми се струва подходящ да му задавам въпроси. Свалям раницата от гърба си и ровя в нея, докато не намирам нашия комплект инструменти. Два ножа, лопата, котлон с горелка и палатка — прибрани в кутия, голяма колкото ръката ми. Комплектът ни струваше повечето реали, които ми бяха останали след покупката на термалните дрехи, но през последния месец беше безценен. Изваждам лопатата, натискам копчето и гледам как се отваря на земята.

— Господи — казва Занита. — Нанотехнология ли е това?

— Не. Лелите не са големи почитателки на наното.

Тя се разсмива.

— Да, чувала съм.

Вдигам сглобената лопата и я подавам на Енки. Той прикляква пред дървото.

— Съжалявам — успявам да кажа аз.

Той вдига поглед към мен и взима лопатата.

— За какво? — отговаря. — Това е просто едно дърво.

Енки смръщва вежди към земята, после бавно обикаля дървото. Спира на мястото, най-близо до онова, което е останало от прозореца на кухнята.

И започва да копае.

Двете със Занита се споглеждаме, но няма какво толкова друго да направим, така че сядаме на земята и го гледаме. Енки копае, докато не стига на около трийсет сантиметра дълбочина, после спира. Доколкото мога да определя, но е достигнал до нищо друго, освен пръст и камъни.

— Намери ли съкровището? — питам го.

— Не още — отговаря той и се заема да копае втора дупка, малко по-надясно от първата.

На третия опит Енки намира нещо. Продължава да копае още малко по-дълбоко, после спира и захвърля лопатата настрани. Застава на колене до дупката и продължава да рови с ръце, докато не издърпва от земята парче мръсен, изгнил плат. После го вдига към слънцето с усмивка, от която ми се приисква да го прегърна.

— Какво е това, по дяволите? — пита Занита.

Свивам рамене и го доближавам. Нещото е парцалена кукла. Или поне преди е било. Лицето на куклата е просто съшито на ръка, а тялото е дебело, облечено в парцаливи останки от официална бяла рокля.

— Прилича на Леля — отбелязвам аз.

— Нали?

Той гледа куклата развеселено, с половинчата усмивка. Сядам до него, така че да облегна гръб на стъблото на мъртвото дърво, а ръкавът ми да докосва неговия.

— Мамае ми каза само веднъж, че го е заровила тук. Според мен си мислеше, че съм твърде малък, за да запомня.

— Какво е това?

Когато ме поглежда сега, оставам поразена колко спокоен изглежда, колко умиротворен. Никога не съм виждала Енки толкова отпуснат.

— О, бем-керер — казва той, като кой знае защо шепне. — Понякога изобщо не ме разбираш, а понякога ме четеш толкова ясно.

— Как се справям днес, Енки?

Той ми подава куклата.

— По-добре ти да я вземеш.

Някога белият плат на роклята изцапва ръцете ми с червена пръст. Куклата мирише малко като катинга и изведнъж ме обзема такава носталгия по дома, че ми идва да повърна.

— Но тя е на твоята мамае — възразявам.

Едно малко момиче на име Синтия е обичало тази кукла. Една млада жена на име Синтия, бременна с бъдещия Летен крал, е заровила тази кукла в градината си. Но защо?

— Спомняш ли си какво ти разказвах за нея? Как е убедила Лелите да я пуснат в града?

— Библиотеката? — казвам аз.

И тогава си спомням: тя беше направила две копия от секретната информация, преди бомбардировките да сринат университета до основи. Едното копие беше донесла със себе си в Палмареш Треш. А другото…

Свеждам поглед към куклата.

— О — казвам аз и тогава си спомням за Занита.

Тя старателно не ни обръща внимание, облегната на срутената стена, заета да дялка един паднал клон с джобното си ножче. Общо взето, й вярвам, но ако наистина държа в ръцете си единствения оцелял екземпляр от университетската библиотека на Салвадор, изглежда ми по-разумно да запазя този факт само за себе си.

— Ей — подвиквам й.

Тя вдига поглед.

— Готови ли сте вече? Може ли да ме почакате още малко? Това дърво е много добро за работа.

Навеждам се към нея, за да видя по-добре. Тя работи по опашката на нещо, което прилича на животно с четири крака — може би крава или кон. Занита не бърза, а изпипва детайлите, на което не мога да не се възхитя.

— Доста е хубаво — отбелязвам аз.

Тя свива рамене.

— Просто си играя с това. Томас казва, че си губя времето.

— Изкуството никога не е загуба на време.

Занита ми хвърля първата истинска усмивка, която съм виждала на лицето й през целия ден, но тя скоро е удавена от някакво друго изражение. Свивам се от неудобство, когато си спомням плиткото дишане на Томас на леглото на втория етаж и приглушения шепот, с който роднините му обсъждаха какви варианти са им останали.

Братовчед й може да умре днес, но Занита седи тук с нас.

Хората се справят със скръбта по различни начини. Аз би трябвало да го знам най-добре.

Енки се изправя, отчупва клон от мъртвото дърво, дебел колкото китката му, и се приближава до нея.

— Ще ми покажеш ли как го правиш? — пита той неочаквано стеснително.

Занита го поглежда вторачено за миг, после свива рамене и хвърля наполовина завършената фигурка в тревата.

— Разбира се, защо не? — казва тя. — Имаме още време.

Досега не съм се занимавала много със скулптура, какво остава за дърворезба (в Палмареш Треш е престъпление да се секат дървета). Но също като Енки, и аз не мога да устоя на нов вид изкуство. Заставам до тях и гледам като омагьосана как Занита работи с малкото острие, докато му показва как да свали кората.

— Не забравяй да следваш естествената посока на дървото. Трябва да работиш с него, а не против него, нали разбираш?

Енки хваща ножа със сигурна, спокойна ръка, все едно цял живот е работил с острие. Но може би наистина е така, след като е отраснал в джунглата. Отначало движенията му са груби и несигурни, но той сякаш не забелязва това. Занита му дава съвети и от време на време му показва на собствената си фигурка. Енки я гледа с очи, които сякаш ще я погълнат, и после опитва отново.

Тя го докосва по ръката и рязко се отдръпва.

— Ти… добре ли си?

Енки ме поглежда. Очите му сякаш ме питат: „Какво, да й кажем ли?“.

В устата ми се е събрала слюнка; налага се да си напомням да преглъщам.

— Високата температура е от нещо, което му направиха Лелите — казвам аз, макар че това е толкова далеч от истината, че почти е лъжа.

Занита се намръщва.

— Е, явно това е цената на живота в рая.

Рай? Аз обичам града си, но никога не бих го нарекла така. Занита изглежда ядосана и дистанцирана. Енки затваря очи и се отпуска по гръб. Лъчите на слънцето стигат до лицето му през мъртвите клони на дървото, така че почти не прилича на човешко същество. Дишането му е станало плитко и неравномерно, но в последно време това се случва толкова често, че не му обръщам внимание. Всичко ще се оправи, когато стигнем до Лисабон, до Париж или докъдето там ще стигнем.

Но сега откривам, че съм извадила двата ножа от раницата си и ги отварям.

— Имам една идея — казвам.

— Каква е тя, принцесо?

В гласа на Занита има повече горчивина, отколкото се чете по лицето й. Знам, че донякъде ни обвинява за това, което се случи с Томас, и може би има право.

Енки отваря очи. Зениците му са толкова разширени, че очите му изглеждат почти черни; устните му помръдват едва забележимо. Не знам кого чува в момента, но не слуша мен.

— Защо да не резбоваме цялото дърво? Всеки от нас може да вземе по една трета от него.

— Това е… странно — казва Занита.

— Това е изкуство — казвам аз.

Тя взима ножа си и го подхвърля във въздуха.

— Ти си малко пристрастена към изкуството, нали знаеш?

Разсмивам се.

— Казвам се Джун — отговарям аз.

— И е най-добрият творец в Палмареш Треш.

Не мислех, че изобщо ни чува; не знаех, че помни това. Енки се изправя до седнало положение. Занита поклаща глава, все едно не може да повярва, че ни слуша, но идва с мен, когато се приближавам до дървото.

— Какво да направя? — пита ме тя.

— Каквото поискаш.

Тя се намръщва, но по-скоро съсредоточено, отколкото неодобрително. Миг по-късно се заема с дървото. Енки работи от другата ми страна. Аз хващам ножа си. Дънерът на дървото е плътен, но не прекалено твърд — идеален за дърворезба, точно както каза Занита. Не съм сигурна какво правя и нямам никакъв опит в това изкуство, но онова познато спокойствие, онова интензивно, всепоглъщащо съсредоточава не ме заливат като вълна. Минало е толкова много време, откакто съм имала възможността просто да творя нещо, да се отдам на радостта от изкуството, без да мисля за политика или за последствията от него.

Следобедното слънце потъва към хоризонта и топли гърба ми. По улицата крещят и се боричкат деца. Представям си, че играят футбол, както правехме двамата с Жил в скучните летни вечери, преди всичко да се промени. Изритвам обувките си и заравям пръстите на краката си в пръстта, затоплена от слънцето. Вдишвам уханието на червеи, ръжда и току-що издялкано дърво. Не поглеждам към Енки, но усещам как резбова дървото на майка си с такава яснота, все едно е продължение на самата мен. Тъмната кожа на ръцете му, светлата кожа на дланите му, почти религиозният плам, с който работи по дървото — те са мои, защото са и негови.

„Ти си сърцето ми“, мисля си аз и знам, че ме чува, защото ръката му се протяга да улови моята. В любовта на Енки съм на сигурно място. Модификациите вече нямат никакво значение. Той може да обича целия свят и аз няма да му се сърдя заради това.

Губя представа за времето. Всъщност не знаех какво ще резбовам, преди да започна, но сега се съсредоточавам в задачата с цялата си енергия и ограничените си умения. Минава може би час — или поне достатъчно време слънцето да изгори до въглен, а аз да започна да присвивам очи, за да различавам детайлите в работата си.

От улицата навън се разнася някакъв шум. Мисля си, че това са други деца, които ритат топка, и продължавам да резбовам. Занита отстъпва от дървото.

— Трябваше да го направя — казва тя.

Не й обръщам внимание. Само още няколко минути и ще съм готова. Минало е толкова много време, а не знам кога отново ще имам възможност да творя, след като с Енки продължим по пътя си.

Къщата е осветена от мощни прожектори, които хвърлят достатъчно сияние върху дървото, за да ми помагат да работя. Не си правя труда да се обърна; все пак съм прекарала целия си живот в града на светлините.

Но това е Салвадор, а милицията и бандите никога не са харесвали толкова силно осветление.

Енки ме прегръща през кръста и отпуска главата си в ямката на врата ми.

— Джун — казва той. — Бем-керер.

— Джун Коста.

Бих познала гласа на леля Мария навсякъде.

— Хвърли оръжието и отстъпи от краля.

— Иначе Томас ще умре — казва Занита.

Иска ми се да й кажа да си затваря устата, да пропълзи обратно през къщата със своя един милион реала и да ходи да спасява живота на Томас, защото току-що е съсипала моя.

Но имаме толкова малко време — толкова малко, че не си струва да го пропиляваме за нещо толкова безсмислено като гняв.

— Бягай — казвам аз.

Облягам се върху него, като оставям тялото му да запълни празнината между нас. Той ухае на дърво, на трева, на куклата на своята мамае, забравена сред руините. Като земята, която гори.

— И без това ще умра — казва той.

Езикът му докосва ухото ми. Потръпвам.

— От модификациите. Още от първата, която ми направиха на церемонията, след като спечелих изборите. Независимо какво се случва, Джун, те трябва да са сигурни, че ще умрем след една година.

Съзнанието ми е чисто като езеро. Разбирам го идеално.

— Тогава защо дойдохме тук?

— Заради това. Заради теб.

Той повдига брадичката ми, за да ме накара да погледна. Нашето дърво се е превърнало в нещо твърде красиво, за да отбелязва нещо толкова грозно. Занита е направила карнавал — скелет на Череп, нашарен с пера и огън. Изобразила е битката, която едва не уби Томас — смъртта и живота, които танцуват сред руините на града. А Енки? Той е направил олтар, като онзи в големия храм на града. Грубо издялана фигура, която лежи под острието.

— Знаел си, че идват?

— Чух го. Градът. Чух как им помагаше да пилотират.

— Можехме да избягаме.

— Аз ще умра въпреки това.

— Но защо да е в ръцете им?

Казвам го силно и сподавено. Леля Мария отново ми казва да отстъпя встрани, а Енки не помръдва.

— Време е да се прибираме у дома, Джун — казва той. — Трябва да се прибираме у дома.

По някаква причина отново вдигам поглед към дървото. Средната дърворезба е по-груба от другите две. Оказва се, че все пак не ставам за нищо. Но от мъртвото дърво ме гледа моят папаи. Моят мъртъв папаи, който се усмихва, свири и живее.

Той изгуби музиката и може би затова никога не можа да намери моето изкуство. Затова се наложи да го открия сама.

— Летни кралю — казва леля Мария. — Трябва да тръгваме.

Енки ме целува по ухото. После обръща главата ми, така че да вкуся само ъгълчето на устните му. Аз съм кристално ясна, аз съм езеро, аз съм светлина.

Аз съм нищо.

Той ме пуска.

— Има една песен — казва той и прави крачка назад.

— Винаги има една песен — отговарям аз.

Леля Мария застава точно зад него. Две служителки на охраната ме хващат за ръцете, но не помръдват.

— „Прости ми дързостта, че го признавам — изпява той лошо. — Но винаги ще те обичам.“

— Сигурен ли си, че е така? — питам го аз, макар че и аз съм сигурна.

Той се усмихва.

— О, Боже, колко е тъжно. Несигурността на любовта.

— Тръгваме, Енки — казва Леля Мария.

Енки сякаш не я чува.

— Чакай ме — казва ми той. — Аз ще умра, но ме чакай.

Той се обръща. Той се отдалечава. Провиквам се след него, без да мисля. Опитвам се да го последвам, но жените от двете ми страни ме задържат. Едната вдига ръкава ми, а другата ме убожда по ръката.

Енки си тръгва с Леля, която ще го убие след две седмици. Плитките му греят в светлината на фаровете на техните автомобили. Обувките, които мрази, прекосяват развалините на къщата на неговата мамае. Дрехите му са мръсни от градината. Ръцете му току-що са докосвали моите.

Поглежда ли назад? Аз се свличам на земята. Главата ми се отпуска на рамото.

Поглежда ли назад?

Кожата ми гори там, където ме е докоснал за последен път.

Продължавам да гледам мястото, където беше той, докато всичко не угасва.

Моят папаи умря през юли — мисля, че го направи от добро сърце.

През последните няколко месеца неизменно правеше всичко от добро сърце, от което ставаше още по-лошо. Отначало двете с майка ми се помъчихме да го разубедим. Пращахме го при свещеници, жрици маес де санто и лекари. Опитахме се да проявим разбиране, но в крайна сметка се оказа, че единственото, което трябва да разберем, е как той е приключил с живота.

— Изгубих музиката — казваше той.

И аз се опитвах да му я върна с песента си. Но и двамата знаехме, че никога не съм разбирала музиката като него, и той само се усмихваше и се обръщаше. Подари музикалната си колекция на колега от университета. Аз му купих още музика и се опитах да му я пусна. Той раздаде дрехите и книгите си. Регистрира се в медицинската служба, за да дари частите от тялото си, които могат да се използват, преди да го кремират. Отиде на задължителната терапия, написа задължителните обяснения и изчака задължителния период на размисъл, преди да го направи. И през цялото време нито веднъж не се поколеба, нито веднъж не се усъмни в решението си.

Бордът за кири одобри молбата му. Майка ми имаше десет дни, за да подаде официално възражение от страна на семейството — така щяха да ни дадат още шест месеца, през които да се опитаме да разубедим папаи, преди бордът за кири отново да разгледа неговия случай.

Но тя отказа да го стори.

— Жоао иска да направи това. Просто трябва да уважа решението му. Не мога да го карам да се влачи още шест месеца.

Но аз знаех какво иска да каже всъщност: че тя не може да издържи още шест месеца, през които да гледа как нейният съпруг търпеливо, спокойно, с добро сърце жадува да умре.

Спомням си, че й крещях: „Ти го убиваш!“. Не се съмнявам, че съм й крещяла и по-ужасни неща. Тогава започна всичко, разбира се. Не след това, когато тя ме запозна с леля Яха, или на тяхната сватба. Естествено, че не. Аз спрях да обичам мамае в мига, в който реши да остави папаи да си отиде.

Тогава все още не разбирах какво означава да оставиш някого да си тръгне. Предполагам, че не съм знаела много за любовта.

Опитах се сама да подам възражението. Служителката от регистрационната служба ми даде носна кърпа и изчака да спра да хлипам, преди да ми обясни, че трябва да съм навършила трийсет години, за да мога да подам възражение срещу молбата за кири от страна на роднина. Казах, че говорим за моя баща. Тя каза, че това е много неприятно, но на уаките просто не може да се вярва, че знаят кога е време да си отиде гранде.

Тогава Жил не говореше много, но винаги ме изслушваше. В света на гранди, които не спираха да говорят, неговото мълчание ми помогна да не полудея. Жил винаги е бил страхотен в разбирането. И не разбираше само мен — а и моите мамае и папаи. Разбираше цялата ужасна бъркотия, но и той не виждаше по-добър начин да излезем от нея.

Молбата на папаи премина през официалния процес на одобрение. Той насрочи дата: 3 юли, защото така поне нямаше винаги да свързвам смъртта му със собственото си име.

Аз казах, че не искам да свързвам смъртта му, с каквото и да е, но мамае само ме погали по косата и ми каза, че трябва да бъда силна.

Той ми остави своите екземпляри от „Захир“ и „Истинската палмарина“ — двете хартиени книги, които беше взел със себе си по време на дългото си пътешествие около света с търговските кораби. Когато бях малка, обичах да ги докосвам, но от години не се бях сещала за тях.

Отказах да ги взема. Когато той настоя, аз ги хвърлих в залива.

В този ден плаках повече, отколкото една седмица по-късно, когато наистина умря. Струваше ми се толкова празен, толкова тъжен и смутен. А сега, когато зад гърба ми има повече от три години от неговото отсъствие, идва ми да ударя плесница на онова момиче, което съм била; ако можех, щях да я убия на място. С какво право е постъпила така? Защо е пропиляла последните си мигове със своя баща? Как е унищожила единственото, което той е искал да остави след себе си?

Папаи беше с бяла роба, без обувки. Когато го видях във вестибюла, изглеждаше разсеян, но по-щастлив, отколкото го бях виждала с месеци.

Той целуна мамае и прошепна нещо на ухото й. Тя кимна, а очите й останаха сухи.

На мен предложи прегръдка. Аз му отказах.

— Надявам се да живееш щастливо, Джун — каза ми той. — Вярвам, че ще бъдеш велика.

Това беше последният път, когато го видяхме жив. Няколко часа по-късно ни доставиха урната.

— Той си отиде спокойно — каза ни сестрата, която го беше приела.

Разпръснахме праха му в залива, пронизвани от леден вятър на едно корабче, откъдето можехме да виждаме как слънцето залязва зад града. Нито едната от нас не плака.

Махнали са ми дървото. Когато за пръв път го осъзнавам, докато гледам голото си тяло в единственото малко огледало, започвам да се смея. Поне са го направили качествено. Бледите белези, където преди грееха светлините, след известно време ще изчезнат. Тогава пак ще изглеждам точно както всички останали хора. Смея се толкова, че ме заболява.

Това ми се струва жалък, дребнав жест — все едно, като премахнат уникалното изкуство по тялото ми, могат да премахнат духа на промяната, обхванала този град.

Не си спомням много за това как стигнахме дотук. Само отделни моменти от дълго пътуване с автомобил по земя: изгнил кораб, заседнал на дюна; купчина клони, избелели като китови кости; ручеи от застояла вода, които лъкатушат към океана.

Опитвам се да си спомням океана, защото не знам дали някога ще го видя отново.

Не знам дали някога ще видя нещо друго, освен тази малка стая. Стаята много прилича на дискретния затвор, където държаха Лусия: гол под; твърдо легло; бюро, лишено дори от най-базовия фономасив; и баня. За разлика от Лусия, аз явно не заслужавам прозорец. Не са ми оставили нищо, с което да пиша, да рисувам или да общувам с някого. Ако не беше храната, която периодично ми доставят охранителните боти, нямаше да знам как минава времето. В килера има няколко мои дрехи, значи поне мамае би трябвало да знае какво се е случило. Питам се дали ще ми позволят да говоря с нея. Когато ботите влизат в стаята, аз им задавам въпроси: Кой ден сме? Колко е часът? Къде е Енки? Къде е Жил? Къде е моята мамае? Ботите не отговарят, но знам, че записват моите въпроси. Може би, ако се помоля достатъчно, Лелите ще се смилят, но това ми се струва твърде крехка надежда.

От всичките ми въпроси първият е най-важният: Кой ден сме? Спомням си как разбрах, че преди карнавала се е провеждал през февруари, в края на лятото, или на зимата в северното полукълбо. В продължение на векове сме запазили тази традиция и тук, на юг, но след това първите жители на Палмареш Треш решили да я променят. Предполагам, че ако ще принасяш своя Крал в жертва на боговете в ритуала за настъпването на пролетта, наистина няма смисъл да го правиш в края на лятото.

Заловиха ни в началото на септември. Две седмици преди жертвоприношението и потвърждаването на поста на Кралицата. Две седмици преди смъртта му. Енки би попитал защо това има значение, но аз не мога да понеса мисълта, че той може да умре, без да разбера за това.

Или че може вече да е умрял.

Прекарала съм около седмица упоена, докато сме пътували с постоянна скорост, болезнено бавно обратно към града. Чудя се дали самата леля Мария лично не е планирала тази особено изтънчена жестокост. И след това? Още два дни в самотния ми затвор, прекарани в молитви към всички ориша, които искат да ме чуят, да пощадят живота на Енки или поне да ми позволят да го видя още веднъж.

Така остават два или три дена до самата церемония. Той вече би трябвало да е отдаден на уединение, за да се подготви за последното си причастие, за най-свещения си дълг. Той искаше това. Преди не го разбирах, но вече знам. Енки може и да не уважава Лелите, но по някаква причина иска да изиграе тяхната игра докрай. Двамата отидохме в Салвадор само за да има последна възможност да се сбогува със своята мамае.

А може би дори се сбогува и с мен?

Оставих неговата кукла на земята в къщата на майка му. Беше единственото нещо, което толкова искаше да открие, а аз я изпуснах, все едно беше някаква безполезна играчка, все едно не беше последното парченце от него, което някога ще имам. Разплаквам се, когато си спомня с какво щастие я изрови от земята. Разплаквам се, за да не се разкрещя.

След осем доставки на храна и три пъти сън от началото на моя затвор идва първата ми посетителка.

Оресте сама ми донася подноса с храната. Оставям я да го сложи на бюрото, макар че уважението повелява да го взема от ръцете й. Ако тази дребнава проява на грубост я дразни, тя не го показва.

— Как си, Джун? — пита ме.

— Кой ден сме?

— Четиринайсети септември.

Остават още два дни. Зъбите ми започват да тракат.

— Не може ли поне да получа фоно?

Усмивката на Оресте е изпълнена със съжаление, в което има съвсем лек намек за триумф.

— Не смятаме, че това ще бъде много мъдро, Джун. Като се имат предвид обстоятелствата.

— Какво мога да направя с едно фоно, по дяволите?

Оресте свива рамене деликатно и царствено.

— Ти вече доказа, че умееш да се адаптираш много добре към всякаква технология. И оказваш особено силна съпротива срещу жертвоприношението на този Летен крал. Приеми го като комплимент.

Вдигам поглед към нея. Тя е отказала да седне в мое присъствие, а аз си нямам вяра да се изправя на краката си.

— Значи дори няма да ми позволите да гледам.

Триумфът вече е несъмнен.

— Ти предизвика доста затруднения, Джун. Реално погледнато, отвлече Летния крал. Беше подложена на съмнение властта в този град през следващите пет години. Едва не бяхме принудени да се справяме с революция. Наистина ли си мислеше, че ще те възнаградя за това, като ти позволя да наблюдаваш свещената церемония?

— Наистина ли е четиринайсети?

Почти го прошепвам. Прокашлям се.

— Разбира се — отговаря Кралицата. — Когато момчето умре, ще разбереш.

— Кажи ми кой е неговият секундант? Кого си избра?

Оресте изсумтява.

— Жил, естествено. Целият град не може да се насити на тяхната епична любовна история. Нямаше как да му откажа.

Опитвам се да не давам израз на облекчението си. Поне Жил ще бъде с него накрая. Боли ме и за двамата, но поне няма да бъде сам.

— Може ли да видя Жил? И мамае?

Тя застива неподвижно за миг, после обръща само главата си към мен — като ястреб, който следи плячката си.

— Кажи ми защо, за бога, да ти позволя това.

Спомням си последния разговор, който проведох с тази страховита, ужасяваща жена. Спомням си шока, който изпитах, когато си дадох сметка колко мръсна политика води и какви безгранични амбиции храни.

И осъзнавам как мога да играя нейната игра.

— Спомняш ли си за онова съобщение, което оставихме на града?

Оресте се намръщва, което ми подсказва, че не е открила начин да анулира нашата застраховка.

— Спомням си за твоята бележка, с която ме уведомяваше за съществуването му, да. Но сега не си в положение да го активираш, нали?

Вече си обяснявам строгата технологична изолация, в която са ме поставили. От това започвам да се чувствам по-силна. Най-сетне съм се превърнала в заплаха.

— Аз не съм — отговарям аз. — Но Енки може да го направи.

Очите й се разширяват почти незабележимо. Тя махва с ръка в знак на светкавично отрицание.

— Това е абсурдно. Той се намира в още по-строго усамотение от теб. Сега не може да се свърже с нищо друго, освен със собствения си мозък.

— Не ми изглеждаш съвсем сигурна в това — отбелязвам.

Мисля си, че лъжа, но после осъзнавам, че казвам истината.

— Вече не знаеш какви модификации има той. Вече не знаеш на какво е способен. Искаш ли да рискуваш всичко? Жил иска да ме види, а Жил има достъп до Енки, на който дори ти не можеш да попречиш.

— А не смяташ ли, че той се страхува кого още можем да нараним?

— Страхът ли те прави толкова жестока?

— Глупостта ли те прави толкова упорита?

Двете се споглеждаме, а в очите ни сякаш има оголени остриета. Дишането й е затруднено. Най-сетне тя се разсмива несигурно.

— По-лесно е да им позволя да дойдат. Внимавай, Джун. Може би не си забелязала, но все още си до голяма степен под моя власт.

Кралицата излиза от стаята. Изчаквам вратата да се затвори, преди да се свия на кълбо на леглото и да се разплача.

Жил идва на следващия ден; води със себе си и Бебел.

— Тя ме помоли — казва той, след като сме се прегръщали поне пет минути.

Мислех си, че той може да ме мрази заради това, което направих — и се разплаквам от облекчение, когато разбирам, че не е така.

— Ужасно съжалявам — казвам му. — Трябваше да ти кажа.

— Знаеш ли какво изпитах, когато разбрах какво си направила? Радост. Аз те помолих да го спасиш и ти го направи.

— Но се провалих, Жил.

Той поклаща глава и ме побутва назад, така че да мога да го погледна в очите.

— Поне се опита.

Бебел стои мълчаливо до вратата и тактично гледа встрани. Не мога да си обясня защо е дошла, но по някаква причина ми е приятно да я видя.

— Все още ли имаш най-големи шансове за Кралската стипендия? — питам я.

Тя се усмихва, но само за миг.

— Така казват. Но аз ще направя нещо.

Двамата с Жил се споглеждаме.

— Ще направиш нещо? Например да се опиташ да я спечелиш?

— Не. Може би. Ще направя нещо, което би направила ти. Например…

Пристъпвам към нея и леко поклащам глава. Тя замълчава. Не мога да се огледам, за да й го подскажа — това ще е твърде очевидно, — но Лелите почти със сигурност ни подслушват. А Бебел може да бъде толкова доверчива.

— Например да пея — казва тя след малко.

— Е, това е добра идея.

— Искаш ли… искаш ли да я чуеш? Песента, която ще се опитам да изпея?

Кимвам. Тя се прокашля и се изправя. Като всеки човек, който е отраснал в Палмареш Треш — и вероятно като всеки човек, който е отраснал в Стара Бразилия, — и аз съм чувала „Маня де Карнавал“ поне десет хиляди пъти. Класическата мелодия ми е толкова позната, че при други обстоятелства нямаше да й обърна повече внимание, отколкото на сигнала за затварянето на вратите в транспортната капсула. Но Бебел я пее като нож в корема, като удар, който те поваля в безсъзнание още преди да усетиш откъде е дошъл. Наистина ли плача? Жил също плаче. Тази безутешна содадже, този прилив от горчиво и сладко — как така не съм го забелязвала преди? Как така никога не съм усещала тази тъга в началото на карнавала, особено откакто то се отбелязва с кръв?

Това може да е нашият градски химн, но когато го пее Бебел, звучи почти богохулно.

И тогава се досещам какво иска да направи тя.

— Господи — казвам много силно. — Толкова ми е писнало от тази песен.

Бебел отваря уста, за да възрази — тя винаги знае кога се е справила добре с нещо, — но после я затваря.

— Да — казва след малко. — И аз си мислех, че може да е скучно. Както и да е, благодаря ти, че ми даде възможност да пробвам как ще ти прозвучи. На училище не е същото без теб, Джун. Желая ти успех във всичко.

Тя си тръгва. Двамата с Жил си разменяме леки усмивки. Мисля си, че ако Бебел мисли за бунт, значи всичко е възможно.

— Как е той? — питам го аз.

Жил свива рамене.

— Мълчалив. Снощи танцувахме пет или шест часа. Никога не съм изпитвал такова нещо. Заклевам се, Джун, той направо гореше.

— Той иска да го направи — казвам аз.

— Знам.

Това сякаш не го успокоява повече, отколкото мен.

— Той ми каза да ти дам това.

Надявам се на писмо или на някаква творба на изкуството. Вместо това Жил изважда парче бял плат. Не, виждам, когато го разтваря: това е бяла роба.

— Иска да положа клетва, така ли? — питам аз.

Но не е това, защото робата е дори по-просто ушита от белите одежди, които носят посветените в ортодоксалните селища, в които се изповядва Кандомбле.

— Откъде да знам?

Жил звучи огорчен, което ме плаши повече от почти всичко друго през последните две седмици. Той винаги е разбирал всичко.

— Извинявай — казвам му. — Ти не си виновен.

Той ме прегръща за последен път и се изправя.

— По-добре да тръгвам.

И сега е мой ред да го разбера. Енки ще бъде мъртъв след по-малко от двайсет и четири часа. Би трябвало да ги оставя да прекарат последния си ден заедно.

— Жил, иска ли ти се понякога да не бяхме отишли на онова празненство? Да не бяхме танцували над града?

— Понякога — отговаря той.

Но когато си тръгва, осъзнавам, че самата аз нито веднъж не съм се чувствала така.

Четвъртата ми посетителка идва късно същата вечер — или поне съм почти сигурна в това, защото са минали няколко часа, откакто охранителният бот ми донесе вечерята, а аз вече се прозявам от изтощение, на което не си позволявам да обръщам внимание. Тя възпитано почуква на вратата и аз й казвам да влезе.

Когато виждам мамае, едва не падам от леглото. Прекарала съм три години, окопана в ненавист към нея, но сега не мога да повярвам колко много ми е липсвала.

— Поисках да те видя веднага щом те доведоха — казва ми тя. — Яха се опитва да го уреди от няколко дни насам, но никой не ни слуша.

— Аз заплаших Оресте — отговарям й.

Идва ми да се изплезя, ако тя случайно ни гледа отнякъде.

Мамае просто ме поглежда вторачено и после съвсем благоразумно решава да не се занимава с тази тема.

— Опитваме се да те измъкнем оттук — казва. — Или поне да се стигне до съд или обвинение.

Оглеждам празната стая, после отново спирам поглед на майка ми. Изглежда по-възрастна, отколкото си спомням — със сиво в косите и бръчки около очите, които не си е направила труда да заличи. Изглежда така, сякаш не си е лягала от няколко дни.

— Аз съм виновна за стотици престъпления, мамае. Все пак отвлякох Летния крал. Не мисля, че Кралицата скоро ще ме пусне да изляза оттук.

— Яха спомена, че има една възможност.

— Каква?

— Ще се съгласиш ли да се покаеш? Може би да работиш за властта, така че всички да разберат за това? Тя смята, че може да ги убеди да сключат такава сделка. Все пак си станала нещо като икона, откакто замина.

Замислям се за това, като имам предвид и склонността на майка ми да представя нещата като по-малко значителни, отколкото са. За пръв път ми хрумва, че славата ми може вече да е прескочила рамките на рисунките, в които двамата с Енки бяхме представени като технофили.

— Оресте ми каза, че едва ли не е имало революция?

Мамае се разсмива.

— Не смятам, че нещата стигнаха толкова далеч, макар че Лелите със сигурност реагираха точно по този начин. Не знам, Джун. В последно време всичко е много несигурно. Яха смята, че ако им помогнеш да загладят нещата, може би ще те пуснат.

— А ако не го направя?

Въпросът увисва във въздуха между нас. Може би никога повече няма да видя слънцето. Може би никога повече няма да видя джунглата, светлината в отражението на залива или каквото и да е друго, освен това легло в технологично изолираната стая.

— Ще си помисля, мамае — казвам, колкото да я накарам да се почувства по-добре.

Тя се усмихва.

— О, Джун, толкова се радвам. Леля Яха скоро ще дойде при теб. След като…

— След като.

Тя почти е излязла, когато я повиквам.

— Мамае. Преди три години, когато всички се сбогувахме с папаи, той ти прошепна нещо на ухото. Винаги съм се питала какво беше.

Очите й стреснато се разширяват. Гърлото й потреперва, но тя успява да го изрече:

— Каза ми да вярвам в теб, Джун. Каза ми, че твоето изкуство е най-важното нещо на света за теб и аз трябва да му вярвам. Но аз не му вярвах, нали?

— Папаи е казал това?

Кожата ми гори от белезите на светлините.

— Папаи никога не е харесвал моето изкуство.

— О, Джун. Той те обичаше. А музиката не е единственото изкуство. И той в крайна сметка го разбра. Не ти ли каза, че ще бъдеш велика?

Каза го. Но никога не съм си позволявала да вярвам, че е имал това предвид. Той ни остави, значи се бях провалила.

Но нямаше как да не се проваля. Нямаше изкуство, което да го спаси. Точно като Енки.

— Благодаря ти, мамае.

Поглеждам я в очите през стаята — нейните прями очи на Ейприл. Тя кимва.

— Ще се видим скоро.

— Колко е часът? — питам аз.

— Около полунощ.

Седем сутринта. Това е часът, в който умират нашите Летни крале.

Преди десет години моят папаи ме събуди в зори, за да видя как Фидел ще избере Серафина. Сега мога да отброявам часовете единствено в обиколки на стаята и в белезите, които оставям с нокти по стените. Ноктите ми са изпочупени и окървавени, но не ми пука.

Когато решавам, че е някъде шест и половина сутринта, започвам да удрям по вратата.

— Моля ви, моля ви, само ми позволете да гледам. Ще направя каквото поискате, моля ви!

Не идва дори охранителен бот. Не идва дори Леля, за да злорадства.

Половин час по-късно падам на колене. Сключвам пръсти. Все едно за молитва, макар че не мога да понеса мисълта да се моля.

— Поне Жил е с него — казвам, колкото да се освободя от напрежението в главата си.

Питам се дали вече се е случило. Не трябва ли да почувствам нещо? Някакъв заряд, който да разтърси тялото ми, някакъв рикошет от внезапно скъсаната връзка помежду ни? Когато резбовахме онова дърво в Салвадор, чувствах се така, все едно той е част от тялото ми. А сега дори не мога да разбера дали все още диша.

Спомням си и какво друго ми каза той в Салвадор: „Аз ще умра, но ме чакай“.

— По дяволите, Енки, какво искаше да ми кажеш с това? — питам го аз, но той не може да ми отговори.

Бялата роба, която ми донесе Жил, е оставена на леглото. Когато я поглеждам сега, усещам отглас, спомен за Енки преди една година, когато танцуваше бос пред Кралицата в дрехи на роб. За миг си свалям панталоните и ризата и разгъвам простата дреха. По-тежка е, отколкото очаквах. Отпускам ръце върху странната корава материя, набрана на кръста. Платът е лъскав и плътен, отразява светлината и хвърля отражения в цветовете на дъгата, когато го огъвам. Усещам тръпка от нещо познато, но отчаянието и ужасът са изпразнили мислите ми. Навличам робата през главата си и всичко останало изчезва. След малко си свалям и обувките.

Макар че съм гола, ако не се смята грубата, едва смита торба от плат, аз се чувствам така, все едно съм с броня. Заедно Лелите не са способни на нищо, което да пробие простотата на този жест.

„Любовта е власт сама по себе си“, казва гласът на Енки до ухото ми.

Затварям очи. Нима се опитва да ми каже нещо? Нима с мъртъв?

„Естествено, че съм мъртъв, бем-керер. Нали вече ти казах?“

Разтърквам очите си с юмруци, но сълзите успяват да потекат.

Той е мъртъв.

Знам го така, както познавах дървото си, както познавах устните му, както познавах моя папаи. Минали са няколко минути след седем сутринта и душата му вече е поздравила зората.

Вратата ми се отваря.

Замръзвам, но никой не влиза в стаята.

— Ехо? — казвам аз.

В коридора няма никого. Вратата се е отворила сама. Излизам навън. Помислям си да си взема обувките, но нещо ме спира. Може би е гласът, който чувам — все по-силно, докато се отдалечавам по коридора. Затворени са всички врати, освен една, която води до стълбище. Поемам нагоре.

„Маня тао бонита маня“, пее един глас, остър като нож.

Мислех си, че ще се разплача. Мислех си, че ще рухна и ще се предам, но вместо това в мен се събира сила. Силата вибрира. Босите ми крака шляпат по металните стъпала, докато гласът на Бебел все повече се усилва. Никога не съм била по-сама през целия си живот и никога не съм се страхувала по-малко. Стъпалата продължават да се изкачват, докато не стигам до още една отворена врата, която води към покрив. От покрива се вижда по-малък площад на Второ ниво, който сигурно съм виждала само няколко пъти през живота си. Площадът е изпълнен с хиляди хора, които са толкова неестествено притихнали, че мога да чуя как под краката ми хрущят изпражненията на птиците, които са кацали по покрива. „Той е мъртъв“, казват краката ми. „Любимият ти е мъртъв“, казва силата в мен. Свеждам поглед. Хората поглеждат нагоре към мен.

Не, всъщност гледат към холото на покрива. Аз съм влязла право в него като призрак. Дървените стъпала на олтара минават през краката ми. В ушите ми бръмчат мухи — но не, това са видеоботи.

До олтара стои Оресте. Тялото й блести от пот; лицето й е сурово и смутено. По роклята й има кръв, на пода лежи нож, а Енки — толкова близо, че мога да се протегна и да докосна безплътната му проекция. — Енки е мъртъв.

Той се е извъртял настрани от нея, доколкото му позволяват въжетата. Умрял е с протегната ръка, обляна в собствената му кръв. Ръката му е протегната към мен. Към мястото, където ме е довел моят път през покрива.

Там, където съм застанала, ръката му все едно ме докосва. Нещо вибрира в стомаха ми. Странният плат се е нагрял и жужи от някаква собствена енергия. Свеждам очи. За секунда, за миг ми се струва, че виждам думи по плата, изписани на обратно, така че да мога да ги прочета. „Обичам те.“ Но те изчезват, преди да успея да фокусирам погледа си върху тях, и аз вдигам очи, заслепена от думите, които не съм видяла както трябва.

Оресте ме гледа вторачено. Гледа право към мен, макар че съм на покрива на затвора на Второ ниво, а тя е в свещения храм на Десето ниво. Спомням си за жуженето на видео ботите над главата си: образът ми сигурно се прожектира направо в храма.

— Ти! — казва тя.

От тълпата под мен се надига шепот. Отначало не го разбирам, но после различавам думите: „С кръв“. Като ехо на думите, с които завършва жертвената церемония: „Ще отбележиш своя избор на жената, която ще стане Кралица, с жест или с кръв“.

— Ти не можеш да бъдеш избрана — казва Оресте.

Хрумва ми да погледна надолу. Ако думите изобщо са били там, те са изчезнали завинаги. На тяхно място е останал друг, по-неизличим знак: кървав отпечатък от човешка ръка на корема ми. За едно десетилетие никой не е забравил как Фидел беляза Серафина. Никой не може да сбърка тях с нищо друго.

Най-сетне разпознавам материята на робата. Това е стара технология, от която Лелите не се притесняват. Но мамае на Жил понякога използва такъв плат в работата си, защото повърхността му може да се изменя. Материята всъщност не е плат, а нещо като екран. Екран, който може да се огъва и да се програмира.

И този екран показва червеното достатъчно ярко и достатъчно силно, за да се почувствам така, все едно ме е ударил наистина. За да си представя, че мога да усетя миризмата на кръвта му.

Така, както я усеща Оресте.

Иска ми се да я попитам: „Какво почувства, когато му преряза гърлото? Какво почувства, докато го гледаше как умира на олтара, след като те направи Кралица?“.

Но дали го е направил наистина?

— С кръв! — разнася се по-смело шепотът на тълпата.

— Той избра мен — казвам аз.

— Това нарушава най-малко десет различни правила. Съдът няма да го приеме. По-добре да се откажеш сега, докато все още можеш.

— Той избра мен.

Гласът ми е ясен, равен и безизразен. Но може би ме чуват и други хора, освен Оресте, защото тълпата под мен се е разшумяла.

— Нашият Летен крал избра Джун! — провикват се хората.

Стоя там боса и сама над морето от хора. Оресте ме гледа с широко отворени очи. Обръщам й гръб — на нея и на моя мъртъв любим. И се отдалечавам.

— Ще се боря с това, Джун! — провиква се Оресте след мен.

— Ти вече си загубила — отговарям аз, без да се обръщам. — Не разбираш ли?

— Аз ще…

— Не! — казвам аз достатъчно остро, за да я прекъсна. — Неговата кръв освещава неговия избор, Оресте.

Тълпата избухва в рев.

И аз не искам да стана Кралица, но Енки е мъртъв и е направил своя избор.

Нали знаеш, че това не е краят? Някой ден ти също ще умреш — независимо дали ще си направиш кири като баща си, или ще се добереш до третия си век с нокти и напълно възстановени зъби, твоята история също няма да продължи вечно. Но поне засега тя е твоя — много по-дълго от моята — и ако все още си мислиш, че аз мога да използвам живота си като платно, трябва да ти кажа нещо.

Летният крал не е нищо в сравнение с Кралицата.

Никога не забравяй за изкуството.

И се грижи за Жил. Той няма да повярва, че съм мъртъв, но знам, че ти ще го повярваш.

Дадоха ми апартамент на Десето ниво, запазен за специални сановници. Оресте неохотно се съгласи да абдикира от своя трон след изненадващия избор на Енки. В крайна сметка тя нямаше голям избор.

Оказва се, че градът приема институцията на своя божествен Летен крал много по-сериозно от собствената си Кралица. Това може би е първият случай от цял век насам, при който Кралицата губи своя пост по време на лунна година, но думата на Краля е неговата смърт — и двете са окончателни.

Все още не съм успяла да гледам записа от последната церемония на Енки. Мисля за други неща: за светлинното представление и нашия скок от скалата, за лудешките празненства и начина, по който той танцуваше с Жил. Спомням си колко беше щастлив, когато най-сетне откри къщата на майка си в Салвадор.

Куклата, която си мислех, че никога няма да видя отново, пристигна вчера с анонимна доставка. Писмото към нея гласеше: „Утре Томас се прибира у дома. Мисля, че си забрави това. Не съжалявам“.

„Не, мисля си аз. Никога не съм си представяла, че ще съжаляваш.“

Накарах Лусия да извади чипа с паметта. Файловете не са се разложили — по чудо, като се има предвид колко дълго са били заровени. Синтия беше отбелязала един аудиофайл на първата кралица Одете на смъртния й одър. Когато го изслушах, разбрах защо го е отбелязала.

„Обещах на Алонсо, че ще използваме жертвоприношението само през следващите два цикъла“, казва тя.

Гласът й е крехък от възрастта, макар че е била само на сто години.

„Идеята беше негова, защото всички го мразеха заради онази изнесена информация за работата му с ЦРУ. Той каза, че и без това умира, така че саможертвата му може да се използва, за да подсили увереността им. Но аз му обещах, че това няма да продължи дълго, а то продължава вече колко, петдесет години? Аз го излъгах, Сара…“

Първата кралица Одете не е искала традицията на Летния крал да остане за постоянно, а майката на нашия последен Летен крал беше заровила тази информация в една кукла в градината си. Нищо чудно, че са я пуснали в града. Чудно ми е това дали Енки е знаел какво има в тези файлове — може би е искал да стигнат до мен също толкова много, колкото искаше той да стигне до градината на майка си.

Оставила съм всички файлове за свободен достъп в голямата библиотека. Ще видим как ще реагират хората.

Някои ме наричат Кралицата уака, но това ми се струва противоречие. Може и да съм само на осемнайсет, по се чувствам като гранда. Когато застана пред прозореца и погледна към залива, отговорността за този град тежи на гърдите ми. Спомням си как казах на Енки, че не бих искала да стана Кралица.

Доколкото го познавам, идеята за това му е хрумнала точно в този момент.

Жил не е излизал от градината си от деня на церемонията. Няколко пъти ходих при него, но той почти не може да говори. Затова просто седя и се опитвам да бъда при него, както той винаги е правил за мен. Дори когато не говори, аз мога да го слушам.

Мисля си за Енки като за земетресение, което ни остави разрушенията след себе си. Но кой беше толкова глупав, че да се влюби в земетресение?

Връщам се до прозореца и притискам лицето си в стъклото. Гледката на залива нощем винаги ме успокоява. Кара ме да си спомня за любовта, а това не е нещо, за което някога ще съжалявам.

— Джун — казва градът по колоните за извънредни случаи.

Стряскам се, после затварям очи. Само да не е някоя нова криза — не и толкова скоро.

— Да?

— Трябва да ти предам едно съобщение.

Гледам отражението си в стъклото: износени панталони, риза на някакво блоко, което двамата с Жил открихме в джунглата преди шест години, боси крака. Дрехите ми са на уака, но очите ми са на гранда.

— Какво има, град?

— Той казва: „Извинявай за тази история с Кралицата. Надявам се да свикнеш“.

Това е неговият глас.

— Какво…

— Аз съм мъртъв, Джун — казва гласът му. — Мислиш ли, че не го знам? Но градът запази нещо от мен.

Рязко вдигам глава. Оглеждам се, почти убедена, че ще излезе от сенките в стаята ми, ще прескочи парапета в ловното си облекло и ще започне да ми се смее.

Но си оставам сама.

— „Аз ще умра, но ме чакай“ — прошепвам на себе си.

И най-сетне започвам да разбирам.

— Бем-керер — казва духът на моя любим. — Ще ти разкажа една приказка.

И това е третият път, когато светлините на Палмареш Треш угасват.

Към следващата част или към съдържанието

Алая Доун Джонсън Летният принц (4)

Метаданни

Данни

Летният принц

Информация

История

Сваляне / Връзки

Зима

Алая Доун Джонсън
Летният принц (4)