Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Summer Prince, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Издание:

Автор: Алая Доун Джонсън

Заглавие: Летният принц

Преводач: Богдан Русев

Издател: Прозорец

Година на издаване: 2014

ISBN: 9789547338142

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2093

История

  1. — Добавяне

Лято.

На двайсет и пети декември двамата с Енки поглеждаме от голите скали на О Киломбола, най-източния остров в залива.

Отново спорим, защото винаги спорим, и аз си мисля как няма никаква опасност да се влюбя в него, защото точно в момента го мразя, макар че всъщност и това не е вярно.

— Просто го взриви, Джун — настоява той.

После изритва водопад от вулканичен чакъл към вълните на сто метра под нас.

Преглъщам и си напомням, че имам нанокукички на обувките. В града — този паметник на удобствата на технологията този факт ми вдъхва увереност. Тук, в суровата прегръдка на природата, се чувствам по-беззащитна от всякога.

— Така ще съборим цялата скала. Няма да остане нищо, на което да монтираме светлините. Освен това нали се сещаш, че Лелите ще те убият.

Енки се обръща към мен, сплетената му коса се развява и на лицето му изгрява онази бавна, лудешка усмивка.

— Не знам дали си чувала за това — казва той, като се навежда под опасен ъгъл над водата, — но те бездруго смятат да го направят.

Правя гримаса.

— Знаеш какво искам да кажа.

— Естествено, че знам, мила моя. Искаш да кажеш, че не бива да вандалстваме с обществено имущество в името на изкуството.

Отварям уста да отговоря. После я затварям.

— Не искам да кажа, че…

— А какво точно искаш да кажеш?

— Това е остров, Енки. Стои си в този залив и на никого нищо не прави, поне от десет хиляди години насам. Не можем ли просто да работим… заедно с него?

Той се навежда съвсем. Нанокукичките на обувките му го улавят, разбира се, но въпреки това изпищявам. Енки се разкикотва и увисва от ръба на скалата като обърнато разпятие, като прикования Прометей, който се смее. Слънцето огрява синкавото под кожата му и мимолетното проблясване на някои от модификациите, за които не иска да ми каже.

— Заедно с него? — повтаря той.

Но аз не казвам нищо, защото вече разпознавам по гласа му кога е започнал да разсъждава. Той отделя единия си крак от скалата и прикляква надолу с главата.

— О Киломбола — казва той, като гали скалата. — Ще ни помогнеш ли да те направим по-красив?

Свивам устни, но те въпреки това се изкривяват в усмивка.

— Какво ти отговаря?

— Казва… казва, че има дупки на раци.

Това е странно дори за Енки. Прикляквам на ръба на скалата, отправям молитва към Йемандже и се протягам навън колкото мога, здраво стъпила с нанокукичките на камъка.

— Добре ли си там?

Чувам как Енки цъка с език, но не виждам лицето му. Той гледа нещо под себе си.

— Все се тревожиш, все се тревожиш.

— Някой трябва да е стъпил здраво на земята.

— А друг да лети в небесата?

Дъхът ми спира. Кръвта пулсира в главата ми. Би трябвало да се изправя — Енки няма къде да отиде, — но не мога да помръдна. Песента, която цитира той, е древна класика, която дори не е от Южна Америка.

— Откъде знаеш толкова много за музиката, Енки?

Той продължава да разглежда нещо на скалата. Не знам как все още не е изгубил съзнание, докато виси с главата надолу. Явно е открил някаква цепнатина, защото дясната му ръка е потънала до лакътя.

— А ти откъде знаеш толкова много за музиката, Джун?

— От папаи — отговарям. — Но аз попитах първа.

— От мамае.

Това отново ме кара да замълча. Енки внезапно се разсмива и измъква ръката си. Държи яркозелен морски рак, от който все още капе вода.

— Ето го отговора на О Киломбола — казва той и ми подава рака, без да ме предупреди.

Хващам го за главата, като с все сила се опитвам да не потръпна. Нямам нищо против раците, когато са сготвени, но точно в момента, докато безпомощно размахва крака, този ми прилича на мушибот.

— Искаш да правиш изкуство с раци? — питам го аз.

— Това е едната възможна гледна точка.

Той отново се обръща към скалата и пъха ръката си в друга дупка, на метър под първата.

— Защо аз трябва да го държа?

— Защото е мокър.

— Гениално, Енки.

— О, наистина ли не можеш да се сетиш, Джун?

Противно на това, което ми диктува здравият разум, аз внимателно освобождавам десния си крак, завъртам се за миг, който е достатъчен да ми докара световъртеж, и правя още една крачка надолу по скалата. Повтарям това още веднъж и главата ми най-сетне се озовава на нивото на главата на Енки.

— Това е рак — казвам аз. — Защо да не е мокър?

Енки издърпва ръката си от скалата. Държи още едно раче — по-малко, но от същия вид.

— Този също е мокър — отбелязва той.

Оставя рачето да изтича нагоре по ръката му, за да скочи обратно на скалата и да се скрие в друга дупка.

— Мислиш, че раците се покатерват дотук от океана през дупките в скалата?

— А как иначе ще стигнат толкова високо?

— С пълзене?

Енки освобождава левия си крак и лудешки се залюлява върху скалата. Докато го гледам, сякаш морски рак стиска гърлото ми, защото знам, че при най-малката грешка в ъгъла нанокукичките могат да се откачат. Той се смее — естествено, — докато се люлее като махало право пред лицето ми. Носовете ни се докосват и аз изпускам яростна въздишка.

— Демонстрирам — казва той.

— Нали знаеш, че водата е на двайсет метра под нас?

Той спира лудешкото си люлеене и се протяга към свободната ми ръка. Изпитвам ужас, но се отпускам малко, когато преплита пръстите си в моите. Не се случва за пръв път — понякога Енки просто обича да докосва хората, — но с времето не ми става по-леко. В моята представа ние двамата сме заедно само и единствено заради изкуството, но това не пречи на кожата ми да тръпне, а на стомаха ми да се качва в гърлото. Просто съм станала по-добра в това да не им обръщам внимание.

С другата си ръка Енки се протяга за рачето, което продължава слабо да се съпротивлява.

— Гледай сега — казва той и оставя рачето обратно на скалата.

Рачето се опитва да се скрие в една дупка, но Енки го избутва оттам. Насочва го, докато не тръгва надолу по повърхността на скалата. И Енки тръгва след него.

Разбира се, при това продължава да ме държи за ръката и да не ме пуска. Ръката ми се изпъва. Изпищявам, но той дори не ме поглежда.

— Копеле! — изкрещявам, но вече съм отделила единия си крак от скалата, поставям го по-надолу, отделям следващия…

… и ходя надолу по скалата след Летния крал.

— Ти си луд! — казвам му аз, но той само се разсмива.

Мисля, че му се иска да се затича, но не може да го направи, докато ме държи, и не знам дали да изпитвам благодарност, че не иска да ме остави сама или обзета от ужас. Горкото раче не знае какво да прави. Енки го изтиква настрани от всяка дупка, от всяка възможна посока, освен надолу, надолу, надолу.

И тогава се случва нещо много странно.

Стигаме до част от скалата, която е гладка и напълно отвесна, чак до повърхността на водата под нас. За нашите подметки с нанокукички това не представлява допълнителна трудност. Колкото и да съм уплашена, дори не се замислям за внезапната липса на пукнатини и издатини по скалата. Но рачето, горкото раче, се подхлъзва и пада надолу по скалата право във водата.

Двамата с Енки едновременно се обръщаме един към друг.

— Знаеше ли, че ще стане така? — питам го аз.

Той свива рамене.

— Просто предположих.

Аз отново поглеждам надолу. Преди малко рачето плуваше във водата, но вече е изчезнало.

— Значи се изкачват през скалата — казвам аз.

— А това означава, че сигурно цялата е нашарена от тунели.

— Можем да прокараме светлините през нея! Да я осветим отвътре!

Енки затваря очи за миг. Все едно светът е станал толкова красив, че не може да го гледа повече. Пръстите ми се стягат около неговите и аз гледам и за двамата.

— Дали да скочим? — пита той.

Очите му отново са отворени.

— Енки…

— Хайде бе, Джун — казва ми той. — Понякога просто трябва да направиш една крачка напред.

Това са думи на Жил. Питам се дали ги е чул за пръв път от него.

Знам, че очаква да забия и двата си крака в скалата и да откажа да направя нещо толкова опасно. Но той е прав, а през последните няколко месеца съм направила толкова налудничави неща, че не виждам как мога да поставя точка точно сега.

— Няма ли да се нарежем на скалите?

— Не, виждаш ли тъмносиньото? Това е една от най-дълбоките части на залива.

— Добре тогава.

Енки се провиква толкова силно, че няколко птици се разлетяват с крясъци от скалата над нас.

— На три — казва той.

Бедрата ми горят от усилието да се задържа в хоризонтално положение толкова дълго време. Слънцето пари и съска по голата кожа на врата и ръцете ми. Ръката на Енки в моята е топла като лампа. Сърцето ми сякаш е на път да избухне.

Той брои равномерно и бавно. Аз съм готова — ако не го направим точно по едно и също време, ще ни трябва лекар, за да си тръгнем от този остров.

Усещам неговото „три“ като удар на сърцето.

За миг оставам празна. За миг летя ли, летя и Енки е другото ми аз в края на ръката ми и синьото на водата над нас е същото като небето под нас.

Виковете ни отекват в унисон. Бунтовен крясък срещу Лелите, Кралицата и всички гранди в Палмареш Треш.

После се блъсваме във водата. Потъваме надълбоко и аз съм шокирана от това колко е ледена въпреки изгарящата жега на слънцето над нея. Отварям очи. Косата на Енки се носи около главата му като морска анемония. На няколко метра от нас се виждат риби, които пасат от водораслите на дъното. И раци — десетки, десетки зелени раци като онзи, който Енки прогони дотук, — които пълзят навътре и навън от дупките в скалата.

Под водата звуците се чуват странно. Всичко е едновременно близо и далеч. Ударите на моето сърце и сърцето на Енки, които отекват като ритуални барабани. Стадо делфини, които се викат помежду си, твърде далеч от нас, за да ги видим. Слънчевата светлина се процежда през водата на потоци, толкова ясни, че приличат на колони от злато.

Енки прокарва ръката си през облака на моята коса. Усмихва се, защото смята, че светът е красив.

Аз първа размахвам крака и той ме последва нагоре през този тих свят, в който се процежда слънцето, докато не стигаме обратно до въздуха над него. Когато се показваме над водата, аз си поемам дъх с всичка сила, така че да успея да се разсмея.

Бърша солената вода на залива от очите си и се смея.

— Това… беше… невероятно!

Енки се усмихва.

— Честита Коледа, Джун.

Бях забравила за това. Повечето жители на Палмареш Треш не празнуват Коледа, макар че съм чувала за традиционните католици от Салвадор, които я отбелязват с карнавал. Може би затова Енки ми подари този ден: този ден носи спомен за дома на майка му в лятото на нашия дом.

 

 

Същата вечер Жил е вкъщи за нашата традиционна семейна вечеря всеки месец. Майка ми настоява на нея, откакто папаи почина, независимо от моите протести. Мисля, че вече го прави само за да ме дразни. Когато има възможност, Жил се присъединява към нас, за да разсейва напрежението, но днес не издържам при мисълта за неизбежните два часа напрегнати разговори и го причаквам в засада на стъпалата пред нашата къща.

— Какво ще кажеш да избягаме и да си намерим някое парти в Парка на основателките?

Той каца на перилата и се преструва, че размишлява.

— Не мисля, че тази вечер ще има добри музиканти.

— Не ме интересува дори да има ревящи маймуни — заявявам аз. — Пак ще танцувам, Жил.

— Тежък ден?

Спомням си за Енки под водата и косата ми, засъхнала в солено афро, което отказвам да среша.

— Не, денят беше, общо взето, съвършен.

Жил накланя глава. Знае, че днес съм излизала с Енки, и ме поглежда толкова подозрително, че притеснено добавям:

— Става дума за проекта. Ще стане невероятно.

Не искам да си мисли, че между мен и Енки има нещо повече от това.

Жил е съгласен да сменим темата.

— А защо смяташ, че тази вечер няма да бъде невероятна?

— Майка ми? Леля Яха? Чувал ли си за тях?

— Можеше да бъде и по-зле. Все пак ще прекараш вечерта с трима души, които те обичат.

Изражението ми е достатъчно, за да накара някой от неговите слънчогледи да се извърне, но Жил просто го посреща от упор и повдига вежди по-високо и от моите.

— Е, поне аз те обичам, менина, така че ще трябва да се задоволиш с това.

Не му казвам колко съм щастлива от тези думи. Ние двамата с Жил не правим така. Освен това той и сам си го знае.

Когато влизаме, майка ми седи на масата и отпива от чаша червено вино, а гъстата й, леко къдрава коса е спусната, което не е характерно за нея. Леля Яха пали истински свещи от восък. Дори аз съм забелязала колко се старае, след като й се опълчих за Кралската стипендия. Въпреки всичко не успявам да се насиля да го оценя по достойнство.

— Жил! — казва тя и го целува по двете бузи. — Толкова се радваме, че успя да дойдеш.

— Да — добавя майка ми. — Напоследък си доста зает.

Поглеждам я сурово, защото съм доловила неодобрението в гласа й, но Жил само се усмихва.

— Никога няма да съм толкова зает, че да нямам време за Джун.

Леля Яха се разсмива както винаги, когато иска да замаже някаква неудобна ситуация, и всички сядаме на масата. Ако не бяха танците, Жил можеше да направи блестяща кариера като дипломат.

Добре де, може би не само танците, но и скандалният му вкус за сексуални партньори.

Двамата с Енки със сигурност не се пазят само един за друг през последните два месеца, но си остават златната двойка за всички новинари. Винаги познавам кога Жил е бил с Енки, защото се движи така, сякаш всеки момент ще започне да танцува, и не чува почти нищо от това, което му казвам.

Енки, от друга страна, си остава загадка. Новинарите твърдят, че е с някого почти всяка нощ, но никога не бих го разбрала от начина, по който се държи с мен. Почти не споменава Жил, а когато го прави, не мога да определя какво изпитва към него. Едва успявам да разбера какво изпитва Енки и към мен самата. Не че ме интересува — стига да продължаваме да правим изкуството си заедно.

Веднъж Жил ме попита дали Енки го обича. Отговорих му, че Летните крале може би не изпитват чувства като нас, обикновените хора. Навярно когато всичките му емоции са толкова сгъстени и наситени, той не може да обича като обикновен човек, който има още двеста години живот пред себе си. При тези думи Жил се разплака, така че млъкнах.

Усещам миризмата на храната — люти чушки, кокосово мляко, задушени скариди и тежкото ухание на палмово масло за пържене, което не може да се сбърка с нищо друго, — но масата не е сложена. Вместо това майка ми протяга двете си ръце и след първоначалния шок от действието й си давам сметка, че тя иска да се хванем за ръце. Всички. Заедно.

Леля Яха дава пример и хваща ръцете на майка ми и на Жил. Жил ми хвърля лека усмивка и аз хващам неговата ръка и ръката на майка ми. Образува се завършен кръг.

— Мислех си да благодарим — казва майка ми.

Ние не сме особено религиозно семейство. Последния път, когато съм виждала градски храм отвътре, беше една седмица след смъртта на папаи. Докато беше жив, понякога той ни караше да пеем заедно, обикновено някой християнски химн или ода за Йемандже, „за да почетем предците си“. Никой не го приемаше твърде на сериозно — папаи просто обичаше музиката, а ние му угаждахме.

Първоначалната ми реакция е да откажа, но майка ми изглежда адски сериозна, а не ми се иска да вгорчавам положението толкова бързо. Така че свеждам глава.

— Йемандже и Огум, божествени ориша, които сте благословили този град, моля ви да благословите и моята дъщеря и да я водите през тези съдбоносни мигове от живота й, така че да запази даровете на младостта си и да се сдобие с мъдростта на по-възрастните. Нека не пропилява големия си шанс за неща, за които по-късно ще съжалява. Нека да достигне цвета на своята зрялост като улегнала, всестранно развита личност, каквато знам, че може да бъде…

— Мамае!

Изтръгвам ръката си от все по-силната й хватка. Главата й подскача нагоре и двете се вторачваме една в друга — тя иска да ме сплаши с погледа си, но аз все пак съм нейна дъщеря и отдавна съм се научила да й се противопоставям.

— Това е благословия, Джун.

— На мен ми прозвуча като лекция.

— А как иначе да те накарам да ме слушаш?

— Уверявам те, че не те слушам.

— Твоят папаи…

Изправям се. Краката на стола ми изскърцват по пода — единственият шум, който се чува в стаята.

— Недей. Само не намесвай него.

Леля Яха отпуска ръка на рамото ми. Аз се отърсвам от нея.

— Джун — казва тя. — Миличка, просто седни, става ли? Няма нужда да говорим за това, ако не искаш.

Аз не мога да откъсна поглед от майка си.

— Тя започна!

— Не, ти започна — ти си номинирана за най-престижната стипендия в този град, а не искаш да си мръднеш пръста, за да я спечелиш! Знаеш ли на какво е подложена втората ти майка на работното си място заради твоето нехайство?

— Валенсия, недей…

— Някой трябва да го каже, Яха. Джун пропилява благосклонността на всички и целия си талант. Заради нейния папаи всички трябва да стъпваме на пръсти около нея, но на мен ми дойде до гуша от това!

— Престани да говориш за папаи!

— Защо, Джун? Аз също го изгубих.

Кръвта, която шуми в ушите ми, звучи като океана — оглушителна тишина, в която са погребани ударите на сърцето ми. Усещам ръцете на Жил на раменете си. Той ме отвежда настрани от масата. Краката ми го следват.

Не знам къде отиваме. Не мога да разсъждавам. Минало е толкова време, откакто не съм виждала папаи, че на моменти лицето му е замъглено в паметта ми. Не мога да си спомня дали имаше бенка пред лявото си ухо или пред дясното, нито колко дълги бяха мустаците му. Но понякога чувам гласа му. Той ми казва да не се интересувам какво мислят другите. Казва ми: „Открий собствената си съдба, Джун“, и обикновено от това ми става по-добре, но сега не мога да спра да треперя.

Жил ме е завел навън, в нашата миниатюрна градина, която идва да плеви и полива два пъти в седмицата една жена от джунглата. Градината ни изобщо не е толкова хубава, колкото тази на Жил, но навсякъде е за предпочитане пред масата в трапезарията с горящите свещи от восък.

Жил не казва нищо. Просто ме прегръща, докато гледаме над залива. Слънцето почти се е скрило, но в преминаващия блясък на залеза виждаме гърбиците на четиримата братя и сестри, като спящи богове. Представям си как ще изглеждат, когато двамата с Енки свършим с тях, и нещо в мен успява да се усмихне. Ще бъдат достойни за папаи. Той ще се гордее с мен, не се съмнявам в това — папаи е пълната противоположност на майка ми с нейните безкрайни упреци.

Жил ме поглежда. Подръпва края на една от къдриците ми, за да падне засъхналата сол.

— По-добре ли си?

— Мразя я.

— Знам, менина.

— Нали ти казах, че не ме обичат?

Жил само въздъхва и аз се чудя защо е толкова сигурен, че не е така.

— Мислила ли си да им кажеш защо не правиш нищо за Кралската стипендия?

— Яха е Леля. Идеята е да завършим проекта, преди да успеят да ме спрат, и да разкрием всичко наведнъж през есента.

Планът ми е да направя голям удар по средата на годината и след това да продължа да градя върху него до края.

— Знам. Но ако я помолиш, според мен леля Яха няма да каже на останалите. И майка ти ще бъде по-спокойна.

Изсумтявам.

— Все едно това ме интересува.

Но не е така, невинаги е така. Спомням си какви бяхме, преди папаи да умре. Никога не сме били толкова близки, колкото бяхме двамата с папаи, но и не се мразехме. Не се случваше да си представям какво ще стане, ако тя реши да си направи кири, и да усещам ужасяващо задоволство при тази мисъл.

Не искам тя да умре — почти съм сигурна, че не искам.

— Не е лошо да си поплачеш — казва Жил.

— Нали знаеш, че много мразя да ми говориш като психоложка.

Той се разсмива.

— Да не би да лъжа?

— Ти можеш да плачеш. Ти си красиво момче.

— Значи момичетата не могат да плачат? Никога не съм допускал, че си толкова старомодна, Джун.

И друг път се е случвало да плача пред Жил, но не и откакто папаи почина.

— Знаеш ли, че майка ми ме научи да рисувам? — казвам му аз. — Тя самата не умее кой знае колко, но забеляза как обичах да си цапам пръстите с всичко възможно и ми купи детски бои и едно голямо платно. Рисувахме храна. Странно ли е? Не знам защо, но ми се струваше, че няма нищо по-красиво от яркото червено на някоя скарида в задушената ватапа. Или зеленото на кантариона. Опитвах се да нарисувам и миризмите. Сигурна съм, че са били просто някакви цветни петна, но тя се кълнеше, че й харесват. Папаи беше тъжен, защото се беше надявал да правя музика като него, но мамае…

Дали тогава, преди толкова много време, тя не се е интересувала от мен само заради папаи? Дали просто не беше искала да ми помогне да открия себе си?

В момента, в който слънцето потъва зад хоризонта, светлините на Палмареш Треш се включват и окъпват целия залив с мекото си бяло сияние.

А после се размиват и аз не изпитвам нито изненада, нито срам.

Казвам се Джун, защото съм родена на първия ден от месец юни, но това не е кой знае какво обяснение, защото се казвам Джун, а не Юния или нещо подобно. Английските имена не са толкова рядко срещани. В Палмареш Треш са останали няколко английски семейства — хора, които са пристигнали тук по време на голямата миграция след чумата, бомбите и дългата, сива ядрена зима (при нас се получи нещо подобно на сезони, но горките жители на Северна Америка! Знам, че в Ню Йорк все още живеят някакви хора, но аз щях да умра, ако се налагаше да нося термобельо всеки ден от живота си).

Така че истинската причина е моята мамае. Майка ми.

Нейният дядо е говорел английски, защото е бил някъде от севера. Може би Торонто или Глазгоу. Някой от изгубените градове. Той е имал дъщеря още преди да се запознае с прабаба ми и тя се е казвала Ейприл.

Беше запазил няколко нейни снимки, които някак си бяха оцелели, така че съм ги виждала. Снимките са плоски, но иначе са цветни и ясни. На тях се вижда Ейприл, приблизително на моята възраст, облечена с някакви странни дрехи — синя роба и квадратна шапка с лентичка. Майка ми казва, че това са снимки от дипломиране и преди няколко века хората са се обличали така. Ейприл изобщо не прилича на мен: има права руса коса, кожата й е млечнобяла като на повечето хора от Северна Америка, а устните й са тънки, но ми се струва, че в очите й се вижда нещо от майка ми. Очите й са големи и гледат право напред — като меч, готов да те прониже. Това не са очи, които печелят много приятели, но не им пука за това.

Няколко години след като била направена тази снимка, прадядо ми и Ейприл станали бежанци, прогонени от войните, купищата трупове и студа, който тогава бил още по-страшен. Тогава чули за някакъв град в това, което преди се наричало Бразилия — нов град пирамида, построен по японски проект, наречен Палмареш Треш. Тогава нямало много хора, които да емигрират в Бахия — особено пък бели хора от Северна Америка. Но по някаква причина Ейприл се влюбила в Бразилия. На това място от историята очите на майка ми се навлажняват — не ме питай защо. Майка ми и нейните емигрантски истории. Явно Ейприл е учила португалски в гимназията и била запалена по класическата музика, макар че тогава сигурно не е била класическа. И успяла да убеди баща си, че трябва да бягат на юг. Останалите хора от Северна Америка се отправяли към техния западен бряг (точно навреме за атомната бомба, която ударила Сан Франциско, естествено), а някои от тях дори се опитвали да стигнат до други континенти — западната част на Африка или източната част на Азия. Но Ейприл искала самба, както ми го разказа майка ми, искала да живее в града на жените, след като мъжете били направили всичко по силите си, за да унищожат света. Така че двамата с прадядо ми потеглили за Бахия.

Пътуването им отнело две години, защото най-често се придвижвали пеша, а освен това имало войни и природни бедствия, които се налагало да заобикалят. Но все пак пристигнали с първите регистрирани емигранти. Градът все още не бил построен дори наполовина. Но ако отида в обществената библиотека, мога да намеря имената им в регистъра. Има дори снимка, на която са двамата, на нея Ейприл изглежда толкова различна, че ми става страшно. Кожата й е по-тъмна — все още твърде светла като за Палмареш Треш, но вече не изглежда толкова странно. Косата й е подстригана много късо, почти до кожа, и толкова неравно, че според мен я е отрязала сама с някое мачете. А очите й, тези вторачени и прями очи, вече са крехки като стъкло. Очите й вече са стена, зад която напира толкова много болка, че аз погледнах снимката само веднъж и изключих масива.

Предполагам, че точно затова майка ми не държи и тази снимка в семейния албум.

Ейприл живяла с баща си в това, което щяло да се превърне в Палмареш Треш, в продължение на около шест месеца. След това нагоре по брега започнали да пристигат кораби с бежанци от войните в Сао Пауло и Рио, така че възникнал спор какво да правят с тях. Към този момент вече всички знаели, че няма лек за Y-епидемията, а в Палмареш Треш досега нямало големи огнища на болестта. Прадядо ми искал да остане в града, под карантина. Ейприл искала да помага на бежанците. Мамае ми разказа, че двамата са се скарали жестоко за това, а после Ейприл излязла за храна и припаси. Тогава Лелите взели решение да оставят бежанците на най-големия от островите в залива. Не си спомням как се е казвал преди, но сега, разбира се, го наричаме А Карентена. Карантината.

Тя загинала там. Никой не знае точно как. Дълго време не разбирах това, защото тя е лекувала хора, болни от чума какво друго може да е станало? Но веднъж мамае намекна, че може да е била убита от някой побеснял бежанец.

„Изнасилването е ужасно нещо, каза ми тя. Ужасно. Тук сме толкова щастливи, че не го познаваме, Джун.“ Но когато го каза, беше толкова пияна, че аз просто я сложих да си легне, като кимах с глава в знак на съгласие, за да се успокои.

Ейприл загинала, а прадядо ми не успял да го преживее. Веднъж, след като папаи умря, аз се опитах да си представя как щях да се чувствам, ако по време на последния ни разговор се бяхме скарали.

Нека просто да кажем, че разбирам защо прадядо ми никога не се усмихва на снимките в семейния албум. По-късно той се запознал с втората си съпруга, истинска бразилейра от Салвадор, и им се родила дъщеря. Не я нарекли Ейприл — нито пък Джун, нито Августа. Дали й хубаво име от Бахия: Фоладе.

Тя също имала дъщеря, която била майка ми, Валенсия. И когато Валенсия на свой ред родила дъщеря си, по някаква причина тя си спомнила за дядо си, който починал още докато Валенсия била уака като мен. Майка ми винаги бе харесвала историята на Ейприл — сигурно заради тези широко отворени, прями очи. Очи, които са в състояние да изоставят някого, когото обичат, в името на бежанците, които умират от чумата на една скала в морето. Майка ми планирала всичко много внимателно. Организирала го така, че дъщерята, която смятала да нарече Ейприл, да бъде зачената точно навреме, така че със сигурност да се роди през април. Но лекарите казали, че нещо не било наред с първата бременност на майка ми и трябвало да опита отново, два месеца по-късно. И когато съм се родила, майка ми както никога решила да се съобрази с мен.

И ме нарекла Джун.

 

 

Моята мамае умря няколко седмици преди твоя папаи — не знам дали ти е известно това. Не беше кири, макар че тя беше само на четирийсет и пет. Не е тайна как умря, но по някаква причина никой от новинарите не го изрови от публичните файлове — а може би са го направили и са решили, че е прекалено случайно, прекалено печално, за да им донесе популярност. Те ме обичат, новинарите. За тях съм като метеор, но ме искат ярък и млад, затова не харесват нищо, което може да ме свали от небето.

Поне, преди да настъпи моментът за това.

Но моята мамае загина при нещастен случай. Ирония на съдбата — като се има предвид, че беше избягала от Салвадор, за да се почувства в безопасност. Непрекъснато ми разказваше колко й липсва Салвадор, но не беше готова да се върне в града с бомбите, войните между бандите и бедността дори да й дадат всички пари от Кралската кула.

Но късно една вечер паяк се повредил на нейната линия към джунглата и капсулата й се озовала в капана на бавно пропадащия тунел. Тя се задушила, преди спасителните екипи да успеят да стигнат до нея. Сигурно щеше да оживее, ако беше от някое по-високо ниво, но минал половин час, преди екипите да се заемат с пострадалите от джунглата.

Питаш се как говоря с града. Трябва да се запиташ как го усещам. Разяждащата тежест на пропадащата артерия, внезапната маса на всичко по-нависоко от нея, което дотогава е било толкова здраво, а сега изведнъж е в опасност. Представи си ужаса, докато човеци и боти тичат към мястото и се чудят къде боли, а за града това е очевидно като зейнала рана. Мислиш, че градът не усеща това? Мислиш, че това е метафора? И да, и не. Понякога метафорите са буквални.

Мамае обичаше Салвадор с разнебитените му улици и руините, високи до небето и нашарени с дупки от снаряди. Уличните продавачи изнасяха пържени йкараже, сладки боло де карима и ярки оранжеви таблетки „Фанта“ на стените, когато затихнат престрелките. Мамае казваше, че няма нищо по-вкусно от хрупкавото акараже, изпържено в палмово масло и поръсено от прелитащ куршум.

Но тя е дошла тук, за да живее в джунглата, с нейната катинга и нейното мляко, което винаги е престояло с един ден след срока на годност. Тя е дошла тук да ме роди и аз съм повече част от този град дори от теб, с твоето семейство от първата вълна заселници.

Аз съм този град, защото съм го избрал. И сега той е избрал мен.

 

 

Двамата сме долу, в джунглата, аз съм с ловното си облекло, а Енки е с отрязани джинси и футболна фланелка. Казах му, че може би трябва да се облече в черно, а той ме попита кожата му не е ли достатъчна.

— Трябва да бъде на линия „Се“ пет минути преди речта за откриването — казва той, без да се старае да говори тихо.

— Нали знаеш, че ще успея да го скрия само на две мотриси… на три, ако тичам.

— Тогава тичай.

— Ами ако някой ме види?

— Кажи, че тренираш.

— За какво?

— Нали си уака? Нека да си мислят каквото си искат.

Тази вечер почти не ме е поглеждал. Мисля, че нещо се е случило, но Енки нямаше да е Енки, ако ми каже. Докато се катерим по стената на резервоара за водорасли, движенията му са насечени, неспокойни, изтощителни. Мускулите му се издуват като въжета под кожата му, но дори той се е задъхал от усилието, когато с един последен скок се озовава на гърба на резервоара.

Между корпуса на резервоара и входа за достъп до водораслите, който използват биоинженерите, има малко място за кабелите. Енки не може да се промуши оттам, но аз съм достатъчно дребна.

— Е? — казва той, когато най-сетне го настигам. — Давай.

Завъртам очи и пъхам главата си в отвора. После замръзвам. Някъде по-надолу се разнася шумолене и жужене. Издърпвам главата си обратно навън.

— Там, долу, има нещо — прошепвам толкова близо до ухото му, че го докосвам с устните си. — Трябва да се скрием.

Енки накланя глава, все едно се напряга да го чуе. Едва дишам — не знам какво ще ни направят Лелите, ако ни хванат, но със сигурност няма да е нещо хубаво. Енки обаче не изглежда разтревожен. Той се разсмива, свива устни и изсвирва.

Едва не го удрям.

— Защо го направи, по дяволите? — прошепвам.

— Беше просто някакъв малък бот — отговаря той не много тихо. — Казах му да се маха.

— Ти… Енки, какви модификации имаш?

За пръв път му задавам този въпрос, макар че много пъти съм се питала за това.

Очите му леко се разширяват и той протяга дясната си ръка към моята лява ръка. Нанокукичките на ръкавиците ни не се захващат, но въпреки това го усещам така, сякаш ме е уловил в капан.

— Не е ли невъзпитано да питаш своя Крал за неговите накити?

— Не и когато твърди, че прави невъзможни неща.

— Може би няма невъзможни неща.

Енки произнася последното, притиснал бузата си в моята. Струва ми се, че сърцето ми може да реши да избяга навътре в гърдите. Струва ми се, че и той го съзнава.

— Не можеш да летиш — казвам аз. — Не можеш да живееш вечно. Не можеш да четеш мисли.

— Мога да прочета твоите.

— Наистина ли?

Енки се усмихва широко. Усещам устните му до ухото си.

— Естествено. Мислиш си, че съм луд. И много искаш да спиш с мен.

Рязко се отдръпвам и изтръгвам ръката си от неговата. Той вече не се усмихва — изглежда по-скоро любопитен.

— Плъх от джунглата!

— Ха — казва той. — Последното беше просто предположение.

Аз се изчервявам и Енки тактично промушва главата си в отвора на резервоара.

Не искам да спя с него. Ще бъде все едно да правя секс с гръмотевична буря. Но си фантазирам за много неща, които не искам. Той е на Жил; не мога да забравя това.

— Малкият бот си тръгна — обявява той. — Но може да дойде нещо по-голямо, което да не иска да ме слуша. Трябва да се упражнявам още.

— Енки…

Не знам защо — може би заради тона ми или просто заради онова, което го мъчи цяла вечер, — но той най-сетне отговаря на въпроса ми.

— Всичките — казва той.

— Всичките?

— Дори онези, за които не знаят. Дори онези, за които никога не са си мечтали.

— Но как…

Той вдига пръст пред устните ми.

— Сигурна ли си, че искаш да знаеш?

Не съм. Не знам откъде Енки може да се сдобие с такива екстремни модификации — биотехнология, която е толкова напреднала, че дори Лелите не разполагат с нея, — но познавам Енки. Знам колко малко задръжки има и колко много граници е готов да прекрачи и да продължи отвъд тях, за да види докъде може да стигне, преди да го хванат. Както и да ги получава, със сигурност не е законно. Както и да се променя, след като го разбера веднъж, повече никога няма да мога да го погледна по същия начин.

— Чакай тук — казвам и промушвам краката си в отвора.

Налага се да си глътна корема и мисля, че по гърдите ми остават синини, но в крайна сметка успявам да се промъкна вътре.

Енки подхвърля маска и ръкавици след мен. Слагам си ги и пристъпвам по-близо до люка, с който се отваря резервоарът с водораслите. Под него се извиват десетина тръби. Всяка от тях е проводник за чистия водороден газ, който го отвежда до енергийните клетки, захранващи целия град. Остатъчният продукт от реакцията е вода, която се рециклира в умивалниците и фонтаните ни. Някои казват, че така се получава безплатна енергия, но двамата с Енки знаем истината. Цената на енергията е джунглата, катинга, няколкостотин хиляди души, които живеят буквално на дъното на обществото. На Осмо ниво можем да забравим, че това място дори съществува, ако няма някой като Енки, който да ни принуди да си спомним.

Ако няма някой като Енки и мен, който да принуди хората да си спомнят.

Правим го като генерална репетиция за големия ни проект със светлините в островите на залива. Първо искаме да сме сигурни, че сме привлекли вниманието на всички, преди да им покажем най-голямата творба на изкуството, за която съм чувала. Не че майка ми или леля Яха изобщо ще възприемат като изкуство това, което планираме. В най-добрия случай ще го нарекат лудория, а в най-лошия — дребно хулиганство. Бих им възразила, че нарушаването на правилата е част от истинския смисъл на изкуството, но трябва да си призная, че малко ме е страх и Лелите да не са на тяхното мнение.

Аз измислих идеята за четиримата братя и сестри, но тази част от проекта е на Енки. Вече съм му се посветила, но си давам сметка, че се движа по ръба. Докато изучавах работата на предишните лауреати на Кралската стипендия, направи ми впечатление, че никога не избират някой, който е твърде предвидим. Оценяват се известна непочтителност и бунтарски дух. Въпреки това не искам да отида твърде далеч.

Люкът е затворен с обикновен механизъм за уплътнение, но все пак ми трябва флашка, за да го отключа. Флашката на Енки сигурно ще свърши работа, но така ще разберат, че е слизал тук. Затова той убеди една биоинженерка да ни даде нейната назаем. Енки намекна за някакви сексуални услуги в замяна, но аз не пожелах да науча повече подробности.

— Готова ли си? — пита Енки, като промушва главата си в отвора.

Докосвам маската си, за да задействам пълното запечатване на устата и носа. Вонята на катинга, която е задушаваща толкова близо до отвора на резервоарите, се отдръпва като отлив преди буря.

Кимвам и той ми подава флашката, която е монтирана в стара медна монета от истинската държава Бразилия. Флашката може да се монтира навсякъде, естествено — да се имплантира в ириса на окото ти или в гръбчето на книга от хартия, — но явно инженерката на Енки е запалена по старата история. Размахвам флашката пред люка и веднага чувам как ключалките изщракват във вътрешността на металната врата.

Правя знак на Енки да задейства маската си — макар че повечето от него отива по тръбите, чистият водороден газ може да бъде отровен. След като маската му се запечатва, хващам дръжките на люка и напрягам сили. Люкът се завърта и се отваря.

Благодарение на маската водораслите на джунглата не миришат на нищо друго, освен на пластмаса, но резервоарът прилича на вещерски казан. Сто хиляди нюанса на зеленото проблясват в слабата изкуствена светлина на тунела, а мехурите по повърхността се оригват, въздишат и припляскват като неприлични влажни ласки.

— Нищо чудно, че мирише толкова лошо — казвам аз, но от запечатаната ми маска не се чува почти нищо.

Енки ми прави знак, че не бива да се бавим. Стисвам раницата и се опитвам да не мисля за това, което се каня да направя. Дори с ръкавиците тази първична супа изглежда така, все едно може да ме разтвори жива.

Изсипвам първия контейнер в супата. В него има изсушени ензими, които ще се активират, когато го разтръскам, и ще променят метаболичния цикъл на водораслите. Не ми е съвсем ясно какво точно става, но след пет минути водораслите ще започнат да произвеждат въглероден диоксид вместо водород. Ще продължат да миришат също толкова лошо, но поне няма да са отровни.

Нещо изстъргва по бетона в далечния край на тунела. Обръщам се към Енки, като се надявам да е просто друг бот от почистването, но веждите му са сключени по онзи особен начин, за който вече знам, че означава неприятности. Енки не си прави труда да каже нещо — само ме поглежда и аз го чувам идеално: „Размърдай се“.

Изсипвам и последния контейнер, запечатвам го и затръшвам люка. Вече е прекалено късно да се преструваме, че никой не е влизал тук. Но ако побързам, надявам се да не разберат кой точно е влизал. Шумът се засилва. Разпознавам звънтящите стъпки, които все повече се приближават: охранителен бот, който вече със сигурност знае, че нещо не е наред.

Енки е изтръгнал маската от лицето си. Той хвърля трите пълни контейнера в раницата си и ме издърпва през отвора в стената с безмилостна сила.

Е, сега вече определено имам синини по гърдите.

Все още не съм си свалила ръкавиците от резервоара с водораслите, така че Енки ме държи прегърната с лявата си ръка, докато пълзи по-далеч от бота. Ако повдигне глава, ще ни види, но разчитаме да не прояви такова въображение.

Ботът проверява затворения резервоар за водорасли и спира, за да размисли. След това продължава с по-спокойна крачка. На сутринта някоя от прислужничките на леля Мария вероятно ще получи доклад за необичайна активност, но ако имаме късмет, няма да му обърне внимание.

Енки се разсмива задъхано и разпечатва маската си.

— Господи, Джун, много си тежка. Закачи си поне краката.

Подчинявам се, но той продължава да ме държи. Харесва ми да усещам ръката му около тялото си. Между нас става въпрос за интелект и изкуство, а не за секс, но си давам сметка, че от това усещането не е по-малко интензивно. Не бързам да си сваля ръкавиците, но вонята на катинга ми припомня предишните ми опасения.

— Как мислиш, Енки? Какво ще направи Оресте?

— Ще се ядоса. Какво друго може да направи? — Той се обръща към мен и се разсмива. — О, ти говориш за стипендията.

— Ами ако сме отишли твърде далеч?

— А какво друго да правим?

— Ти не разбираш. Аз трябва да спечеля.

Ръката му се стяга около мен и той ме повдига, за да съм на височината на очите му.

— Разбирам те, бем-керер — казва тихо той. — Но колко от себе си ще им дадеш в замяна? Аз не съм най-добрият партньор, ако искаш да танцуваш в политиката.

Ето какво има предвид той: дали искам да се откажа от нашия проект, дали искам да избягам обратно в сигурността на благоприличието, дали искам да се отдалеча от горещината на ръцете му и сиянието под кожата му? Но аз не мога да го направя. Не искам да го направя. Енки стана Крал, като напомни на хората за съществуването на джунглата; и на мен ще ми се размине, ако направя същото.

— Ще се получи — казвам аз.

Той се усмихва.

— Само не забравяй да тичаш.

 

 

На следващия ден в училище не мога да седя на едно място. Сърби ме, боли ме, имам джунгла в раницата си и изкуство в ръцете си. За съжаление, трябва да остана тук. След това изпълнение Лелите ще разберат, че Енки има съучастничка. И тъй като вероятно ще се опитат да я спрат, най-разумно е да не се набивам на очи. Нека Лелите и Оресте засега да си мислят, че не правя нищо за Кралската стипендия — нямам търпение да видя физиономиите им през есента.

Когато идва обедната почивка, дръпвам Жил настрани и му връчвам фоното и флашката си.

Той се мръщи, докато ги взема.

— Сигурна ли си? — пита ме.

Вече съм му разказала какво смятаме да направим с Енки, но Жил сякаш вижда само опасността, не и потенциала на нашия план.

Усмихвам се и се надигам на пръсти, за да го целуна по челото.

— Ще внимавам. Ще бъде невероятно, ще видиш.

Жил ми отдава чест, преди да го оставя. Имам само половин час, за да поставя първия контейнер. Без фоното ще трябва да проверявам колко време ми остава на обществените дисплеи. Енки смята, че грандите могат да ни проследяват през фоното и флашките — затова ги оставих при Жил.

Скрила съм раницата си в една от по-старите зали за упражнения в дъното на сградата на училището. Реших, че никой няма да влезе там и да усети леката воня, която не могат да скрият дори три пласта херметизирана материя.

Но в момента, в който отварям вратата, гласът й ме залива. Господи, как мразя гласа на Бебел. Той е толкова дълбок, гладък и необяснимо невинен дори когато командва. Тя е единствената певица от нашето поколение, която дръзва да изпълнява „Зумби Рей“. И някак си, въпреки че преди нея са го изпели десет хиляди изпълнителки, от нейната уста успява да прозвучи по нов начин.

Казах ли, че мразя гласа й? Да, мразя го. Какво съм виновна, че този демон в тяло на момиче може да пее като ангел?

Точно в момента тя пее „Рода Вива“, защото нямаше да е Бебел, ако не владееше целия класически репертоар до отвратително съвършенство. Акомпанира й уака на китара, докато тя поддържа изчистения ритъм с пандейро. Китаристът се обръща и аз разпознавам Паскуал. След като съм го гледала непрекъснато в продължение на няколко месеца по време на изборите за Крал, на живо ми се струва почти незабележим. И Паскуал, и Октавио са финалисти в конкурса за Кралската стипендия. Явно тази чест им се оказва по традиция в лунната година, но все още не съм се запознала лично с нито един от двамата. Първите десет скоро трябва да се срещнат с Оресте и аз съм любопитна кои са останалите ми съперници.

Бебел грейва към мен, когато влизам, и двамата с Паскуал довършват своята песен. Исках само да си взема раницата и да се махна, но краката ми отказват да помръднат. Вече казах, че изкуството трябва да нарушава правилата, и наистина е така, но докато слушам двама от най-талантливите музиканти на нашето поколение, осъзнавам, че и в нарушаването на правилата може да се крие красота. На папаи щеше да му хареса.

За пръв път сериозно започвам да се съмнявам, че ще спечеля Кралската стипендия.

— Джун! — изчуруликва Бебел, когато свършва песента. — Какво правиш тук? Как ти се стори? Все още е малко сурово.

Сурово? Прокашлям се и отговарям:

— Беше красиво, Бебел. Наистина.

Тя замълчава, после се усмихва.

— Това означава много, когато го казваш ти, Джун. Благодаря ти.

Паскуал оставя китарата.

— Ти също си от финалистите, нали? Визуално изкуство?

Преди четири месеца щях да си глътна езика, ако видя Паскуал на живо. Но все пак съм прекарала нощта в пълзене през джунглата в компанията на Летния крал, така че в последно време ме стряскат много малко неща.

— С това започнах — отговарям аз. — Но се развивам и в други посоки.

Дори Бебел изглежда обзета от любопитство. Такава си е моята Бебел — дълбоко в себе си тя е също толкова пристрастена към съревнованието, но го прикрива по-добре от мен.

— Наистина ли? — казва Паскуал. — Да не съм пропуснал някой от новите ти проекти?

— Не — отговарям аз и се усмихвам. — Когато имам нещо ново, няма да го пропуснеш.

Бебел, естествено, разбива напрежението като таран.

— Много си тайнствена, Джун. И аз казах на Йеаску, че със сигурност планираш нещо.

— Наистина ли?

— Естествено. Тя ме попита дали смятам, че ще се откажеш. Отговорих, че който си го помисли дори за миг, изобщо не познава Джун.

— Това ме…

Отвращава? Смущава?

— … изненадва — казвам аз.

— Защо? Силната съперница е почти като приятелка, не мислиш ли? Заради теб полагам повече усилия.

Нещо като усмивка повдига ъгълчетата на устата й, но очите й остават сериозни.

Може би Бебел винаги ме е виждала по-ясно, отколкото аз нея. През цялото време си мислех, че се преструва, държи се мило за пред грандите или просто се опитва да ми влезе под кожата — но дали наистина не ме беше подкрепяла? Защото й харесва да има съперница?

— Трябва да тръгвам — казвам аз. — Ще се видим, Бебел. Паскуал.

Правя крачка назад, препъвам се, дръпвам раницата си изпод пейката и отварям вратата. Нямам много време. Енки разчита на мен.

А Бебел има нужда от силна съперница.

 

 

На всеки пет години Летният крал председателства извънредни заседания на парламента, на които се предполага да се обсъждат важни реформи или нови закони. Но през лунните години това задължение се свежда до встъпителна реч и изслушване на продължителни, скучни дебати на теми като модификацията на транспортните капсули. Летният крал има право да изкаже мнението си, а Лелите имат право да не се съобразят с него. Всички заседания на властта се излъчват за широката общественост — а откакто Енки стана Летен крал, повече уаки гледат предаванията от парламента, като се надяват да го зърнат там. Това означава, че всички ще го видят.

Но има и още една причина, поради която сме сигурни, че новинарите ще се залепят за тази новина като мухи върху развалена риба.

Човек не може да не обръща внимание на обонянието си.

Шест минути преди началото на следобедната сесия на парламента оставям първия контейнер в един празен влак на обществения транспорт, който чака на линия „Се“. На влака пише „Не работи“, но вратите се затварят в мига, в който отварям вътре първото си малко парче от джунглата. Енки ми каза, че влакът ще ме чака там. Попитах го откъде знае това, а той ми отговори, че градът му е казал. Вонята е незабавна и зашеметяваща. Мотрисата спира на станция „Гриа Плаза“ — точно толкова, колкото да ме пусне да сляза. Някои от хората на перона ме поглеждат с отегчено любопитство, но ловното ми облекло много прилича на униформата на инженер, така че не ми обръщат кой знае какво внимание. Може би долавят полъх от вонята на катинга във въздуха, но това не им се струва необичайно. Преценявам с колко време разполагам, като поглеждам общественото холо по средата на перона. Остават ми пет минути. Някой е включил на един от четирите канала, които предават заседанието на парламента. Усмихвам се. Тичам.

Идва ред на линия „Амарела“. В края на перона ме очаква моят влак с надпис „Не работи“. Качвам се, вратите се затварят и влакът се стрелва напред толкова бързо, че едва не падам върху контейнера. Без малко. Ако вонята попадне по кожата ми, според мен никога няма да успея да се измия. Пъхам контейнера под един ред седалки и чакам мотрисата да спре. Спира на „Роял Плаза“. Това е най-рискованата част от плана: тъй като има заседание на парламента, леля Мария — нашият директор по въпросите на сигурността е разположила хората си по целия перон. Мотрисите, които превозват Лелите до сградата на парламента, дори не се отварят за обикновени граждани като мен. Но явно се повреждат — така че преспокойно си влизам в този, за който дори аз не съм вярвала, че ще ме чака там. Не се возя с него — би било твърде опасно, — а вместо това просто се преструвам, че проверявам нещо на масива до вратата, докато небрежно подхвърлям контейнера вътре. После отстъпвам и вратата се затваря в момента, в който разхлабеният капак на контейнера пада от него и освобождава вонята вътре.

Изчаквам няколко секунди, за да се уверя, че нищо не се е объркало. Но въпреки че няколко гранди на перона ме поглеждат строго, аз вече съм в състояние да различа, че това е израз просто на общото им недоволство от факта, че някаква уака се навърта толкова близо до многоуважаемите им държавнически дейности. Половината ми лице е закрито от слънчеви очила, а косата ми е прибрана с шал, но ако някой ме разгледа както трябва, може би все пак ще ме разпознае. Минавам точно покрай един от охранителните агенти на леля Мария — жена с бяла пирамида на ревера и особения блясък в ирисите, който издава някои определени биомоди фикации.

— Надявам се, че не си избягала от училище, филя — казва ми тя.

Усмихвам се в отговор, като се моля да не ме запомни.

— Просто исках да поседя в парка в обедната почивка.

Тя кимва и се обръща. Миг по-късно се намръщва, все едно някой друг й казва нещо, и модифицираните й очи проблясват. Забързано се отправям към парка. Той е малък, но тъй като го използват Лелите, точно до езерото с водните лилии има голямо холо.

Сядам на пейка на няколко метра от него, поемам си дълбоко въздух и броя до пет.

— Летни кралю — казва леля Иса от мястото си до празния стол на Оресте, — ще обявиш ли началото на заседанието?

Енки кимва, грациозно се изправя и отива до централния подиум.

Според обичая Летният крал произнася кратко стихотворение или обръщение, преди да обяви извънредните заседания за открити. Енки обаче прави нещо доста повече от това.

— Ние в джунглата — подхваща той, по-сериозен от всякога — обичаме бурите. Понякога, като видим, че се задава буря, блокос излизат на терасите и празнуваме, докато дъждът не ни прогони вътре.

Той замълчава, все едно обмисля следващите си думи, макар че аз виждам, че просто се наслаждава на този момент. Последният ми подарък от джунглата сигурно вече е пристигнал. Всички в публиката се размърдват неспокойно. Разширяват се ноздри, в залата отекват дискретни прокашлящия. Някои поглеждат към Енки, други един към друг или към изходите.

Енки дълбоко си поема въздух, сякаш не забелязва нищо.

— В джунглата имаме една поговорка — продължава той, докато мърморенето на публиката му се надига като вълна. — „Не можеш да подушиш катинга, докато не се върне обратно у дома.“

Успявам да различа няколко охранители в дъното, които забързано нахлуват в залата. Енки оглежда произведението си и се усмихва като слънцето, което си пробива път през облаците.

— С това обявявам заседанието на парламента за открито.

Докато се връща на мястото си, без да бърза, леля Иса изхвърчава на подиума, притиснала носна кърпичка към лицето си, готова да убие някого. Хората се изправят и се затичват към изходите. Не знаят, че вонята в коридорите ще бъде още по-страшна. Всичките ни транспортни капсули са свързани с вентилационната система. Идеята е в тунелите да влиза чист въздух, но може да се получи и точно обратното. Може да се получи така, че воня на гнило от джунглата да стигне право в носовете на хората, които се преструват, че тя не съществува.

Първите бегълци от парламента се събират пред холото в парка. И останалите канали са започнали да предават новините: на „Гриа Плаза“ цари паника и шаловете на заможните жени се развяват, докато тичат да излязат на открито. Служителите от офисите на Осмо ниво се тълпят по алеите — вонята сигурно вече е достигнала и до училището. Когато тази вечер леля Яха и майка ми се оплакват от вонята, ще трябва да благодарят на мен, макар че няма да го знаят.

В парламента леля Иса обявява извънреден край на заседанието „поради неочакван проблем със системата за пречистване на въздуха“. Парламентарният канал се сменя с черен екран, така че ни остават само новинарите, останали без дъх от вълнение, които изказват предположения за всичко възможно, от пробит резервоар за водорасли в джунглата до повсеместен хаос във всички системи на Палмареш Треш. Зарязвам ги да се занимават с това и си тръгвам.

Странно ми е да оставя изкуство, което не съм подписала. Анонимността ми харесва повече, отколкото съм очаквала. За пръв път не се налага да мисля за това как ще го възприемат Лелите и дали ще се увеличат шансовете ми да спечеля Кралската стипендия. В този момент аз съм просто Джун — най-добрият творец в Палмареш Треш.

 

 

Винаги си обичала светлините. Ти светеше на онзи дансинг, когато Жил те вдигна във въздуха. Казах ти, че не съм те забелязал, но не е така. Оттогава дървото ти е пораснало. Веднъж ти казах, че мога да чета мислите ти, но всъщност мога да разбера как се чувстваш дори без да те поглеждам в очите. Гневът е най-лесен за разчитане — пулс и светкавица, като плющене на камшик. Когато си развълнувана, показваш най-ярките си цветове. Когато току-що ти е хрумнала идея за някой творчески проект, клоните по ръката ти сякаш се разлюляват от лек вятър. А когато видя океана за пръв път, сякаш ги видях как разцъфват.

За да обичаш светлината, трябва да обичаш мрака. Не се опитвам да говоря твърде дълбоки неща — знам, че ще ме разбереш. Нямам предвид, че трябва да можеш да мразиш, за да обичаш, или че трябва да умреш, за да живееш.

Просто искам да кажа, че понякога гасиш светлините само за да ги включиш отново.

 

 

Бебел и Паскуал са много пияни, което вероятно обяснява защо тя ме хваща под ръка и не много тихо ми казва: „Мислиш ли, че ще ни обърнат достатъчно внимание, ако направим тройка?“, по средата на тържествената вечеря за финалистите. Навсякъде наоколо жужат видеоботи, така че точно тази клюка ще се появи във всички канали… да, вече заедно с моето изчервяване.

— Ъ-ъ, Бебел, хората ни гледат…

Тя се разкикотва.

— Точно това е смисълът, Джун. Нали ти твърдеше, че най-важното е да има спектакъл и изкуство?

Няма какво да възразя на това. В другия край на залата е Енки, който се преструва, че не ме вижда, докато Жил с театрална небрежност го гали по врата. Октавио седи в един ъгъл, гледа мрачно и отблъсква всички опити на някой от нас да го заговори. Наоколо се въртят няколко Лели, но Кралицата все още не се е появила. Прекарах целия ден в работа по моето дърво от светлини — преди две вечери един почистващ бот се покатери по стената на градината ни и ми подаде плик, пълен със светлинни импланти. Не знам откъде ги е намерил Енки, но могат да се програмират до молекулярно ниво и сами настройват светлината си към цвета на кожата ми. Не можех да му благодаря, но дадох на малкия бот китка цветя от градината ни, в случай че намери пътя обратно до него.

Сега дървото се разтваря. Първо клоните, а после и светещите му листа. Клоните покриват гърдите и ключиците ми. Все още не съм успяла да направя ствола на дървото.

Не че майка ми ще ме пусне да изляза облечена с нещо, с което да се вижда.

Жил и Енки са влезли в ролята на най-великолепната двойка в града, облечени в блестящ комплект тоалети, направени специално за тях от мамае на Жил. Лелите не са доволни от своя Летен крал. Според Жил охранителите започват да го следят в момента, в който излезе от апартамента си. Ако не се брои специалната му среднощна доставка, нямам никакви вести от него от деня на може би твърде успешния ни проект с катинга. Всички знаят, че Енки го е направил, но тъй като точно тогава произнасяше реч пред доста голяма публика, никой не може да разбере как точно. Настоящите слухове залагат най-много на Жил като евентуален съучастник, от което и двама се скъсахме от смях, когато останахме сами в неговата градина. Жил не отрича, а се държи подобаващо — освен че не може да се насити на вниманието, той знае, че по този начин предпазва и мен. Аз се притеснявам как ще реагират всички, когато се разкрия, но после си спомням колко прекрасни ще изглеждат четиримата братя и сестри в голямата си вечер и се отпускам. Това е твърде велико, за да не спечели.

Паскуал прегръща Бебел с едната си ръка, а с другата й подава поредната висока тънка чаша е пенливо вино. Не съм съвсем сигурна, че това е добра идея, но Бебел е твърде опиянена, за да ме слуша. А може би просто проявявам склонност да съдя твърде строго. Все пак съм в една зала с двама от най-любимите си хора на света, а дори не мога да говоря с тях. Технически погледнато, бих могла да говоря с Жил, но тази вечер той е залепнал за Енки като риба прилепало и не съм сигурна, че искам да се намесвам в това, дори да не ставаше дума за най-великия творчески проект в историята. Аз също съм изпила няколко чаши от въпросното пенливо вино и споменът за божествения глас на Бебел, която пее „Рода Вива“, се смесва със спомена за гласа на Енки, който ми казва: „И много искаш да спиш с мен“. Не мога да отрека, че коремът ми се стопля в негово присъствие, но това не означава, че ще направя нещо по въпроса. Не се обърнах към него, защото исках да му стана любовница; а и ако Енки изпитваше нещо подобно към мен, вече щеше да е предприел действия. Изпивам на един дъх останалото вино в чашата си, за да не си дам шанс да отбележа внезапния прилив на разочарование при тази мисъл.

Мразя вино, заклевам се. Толкова е характерно за Лелите, толкова допотопно, наркотик от стария свят, а защо искат да повтарят нещо от стария свят, след като управляват града на жените, просто не мога да разбера, но това е, това са грандите в едно изречение: лицемерието винаги е на първо място.

Мислите ми са започнали да кръжат в спирала от сълзлива сантименталност, така че съм благодарна, когато някой ме потупва по рамото.

— Ти си визуалният творец, нали? — пита момичето.

Тя също е от финалистите — момичето от джунглата.

— Джун — представям се аз. — А ти си…

Не мога да си спомня името й дори животът ми да зависеше от това, така че свивам рамене и тя се разсмива.

— Толкова ли не те притеснява конкуренцията? Аз съм Лусия, кодирам.

— Кодираш? Имаш предвид игри?

— Или имам предвид наноботи.

Очите ми се разширяват. Така ли се снабдява Енки с такива неща?

— А биомодификации?

— Иска ми се. В този град е по-лесно да си купиш ядрени оръжия. Не, моите са на по-ниско равнище. Машини, които се сглобяват сами. В последно време работя с репликанти.

— Еха. И Лелите нямат нищо против?

— Има ли нещо, за което Лелите да нямат нищо против? Според мен никой от нас не се занимава с нещо, срещу което да нямат съвсем нищо против.

Оглеждам се и разбирам точно какво има предвид. В залата е събрана компания от блестящи, непокорни и бунтарски настроени уаки. Лелите би трябвало да се разпищят от ужас, когато ни видят заедно на едно и също място, в свободен обмен на идеи. Но въпреки това леля Мария се усмихва, докато си бъбри с леля Яха. Забелязвам и леля Нара, която като директор на културата вероятно е подбрала лично повечето от нас. Не изглеждат ужасени, а доволни от себе си. Все едно не могат да си представят нищо по-хубаво от тази компания — бъдещите водачи на техния град от светлини.

— И все пак те са ни избрали — казвам аз.

Лусия се усмихва.

— Странно е, нали?

Музиката заглъхва и вратите на салона безшумно се плъзват встрани. Сервитьорите отнасят празните ни чаши за вино.

— Добре дошли — казва кралица Оресте от централното място на масата. — За мен ще бъде чест да се присъедините към мен за вечеря.

Сядам между Бебел и Паскуал, точно срещу Жил и Енки. Опитвам се да не поглеждам към тях, но Жил улавя погледа ми и се усмихва така, че някъде дълбоко в корема ми сякаш се отпуска натегната пружина.

Храната е много изтънчена — започваме с по една-единствена лъжичка сорбе от асаи и банани, последвани от скариди, задушени в кокосово мляко и чили. Никой, освен Лелите не яде много. Сега, когато вече усещам тежестта на преценяващите им погледи, дори уханието на чили не може да ме съблазни.

— Назаре — казва Оресте.

Главата на едно момче в другия край на масата подскача нагоре, сякаш са го ударили с невидим камшик.

— Лелите и аз сме особено впечатлени от нивото, на което играеш напоследък. Може би ще организираш някакви демонстрации? Сигурна съм, че Фаро гори от желание да изпробва уменията си срещу твоите.

Лъжицата на Назаре започва да трака по ръба на купата му и той бързо я оставя на масата. Назаре е висок, сякаш съставен изцяло от остри ъгли, с дълги жилави ръце, с които след няколко години е вероятно да стане най-добрият играч на петека в Палмареш Треш. За съжаление, уменията му на корта не се пренасят в такива светски ситуации и става ясно, че не може да понесе вниманието на Кралицата.

— Аз… ъ-ъ… Фаро? — казва той и се прокашля.

Паскуал е толкова пиян, че се изкикотва. Поглеждам го яростно, за да млъкне.

Оресте се усмихва и заговаря по-меко:

— Да, момчето ми. Знам от най-сигурен източник, че Фаро е особено впечатлен от уменията ти. Смятам, че приятелски демонстрационен мач помежду ви е точно онова, което очаква този град от един от най-талантливите си уака.

Назаре със запъване казва нещо в съгласие, но Оресте не го дочаква, а вече е насочила измамно доброжелателния си поглед към друга финалистка и я разпитва за нейните умения. Докато минава през всички около масата по този начин, аз си давам сметка, че останалите финалисти или са направили нещо публично, или планират някаква демонстрация. С наближаването на моя ред напрежението в залата тихо нараства — явно всички са чули, че откакто ме номинираха, не съм правила нищо. Дори Жил не може да откъсне поглед от мен. Само Енки запазва самообладание без никакво усилие и аз си мисля, че короната му от какаови клонки никога не е изглеждала по-подходяща за случая. Паскуал елегантно осведомява Кралицата за съвместната си работа с Бебел, както и за новата теорема, която е на път да завърши (забравила съм колко вбесяващо може да бъде неговото привидно безгрижие, целящо да се хареса на грандите). Оресте му се усмихва по начин, който бих нарекла едва ли не съблазнителен, а после се обръща към мен.

— Джун, казва тя. — Блестящата ми светлина. Разбрах, че работиш по нещо специално?

И как е разбрала? После си спомням Бебел и Йеаску.

— Може и така да се каже — отговарям аз.

Усмивката й става малко по-скована. Не мога да го обясня, но в нейно присъствие ми е по-лесно да разбера защо е нашата Кралица. Оресте притежава блестящ интелект, безскрупулност и красота. Нищо чудно, че е успяла да убеди Летния крал преди четири години да я посочи за Кралица, преди да умре.

— Толкова си тайнствена, Джун! Но тук всички сме приятели.

Светлините ми започват да пулсират от внезапното вълнение. Знам, че се налага да пристъпвам внимателно, но аз съм творец, а не политик. Не знам какво да кажа.

И тогава Енки се разсмива и вече не се налага да казвам нищо. Смехът му е безгрижен и някой може да твърди, че е опиянен. Смехът му отнема заряда от разпита на Оресте като гръмоотвод.

— Нещо смешно ли има, Кралю? — пита тя в опит за вежливо любопитство, който едва прикрива раздразнението й.

— Погледни лицето й, Оресте! Как издържаш?

— Да издържам какво, Енки?

— Да ги притискаш така по ъглите и да им се усмихваш. Заклевам се, ти си като котка, която си играе с мишки.

— Аз не съм мишка — казвам, преди да успея да се спра.

Енки ме огрява с усмивката си и за частица от секундата виждам радостта му като кимване за поздрав към мен. Той върви по опънато въже и знае, че и най-малката погрешна стъпка ще разкрие нашата тайна на Оресте, но е напълно убеден, че няма да сбърка.

— Държиш се грубо, Енки — казва нашата Кралица.

Тя вече не се опитва да прикрива нищо.

— А ти се държиш жестоко. И какво, момичето все още не е направило нищо. Нали ти си я избрала? Може би трябва да почакаш да видиш какво ще предложи, вместо да я угояваш като пуйка за конкурс.

Мълчание. Мълчанието се проточва в продължение на пет, може би шест секунди. Не съм сигурна, че на масата изобщо има някой, който диша. Енки улавя погледа ми, все едно иска да каже „Поне опитах“, и тогава — със спокойствието, на водата в залива в тих ден — аз разбирам какво трябва да направя.

И започвам да се смея.

— Е! — избухва Оресте. — Радвам се, че на вас двамата ви е смешно.

Смехът ми е замислен за разсейване на напрежението, но се превръща в нещо искрено и почти неконтролируемо в мига, в който излиза от корема ми. Бебел ме докосва по ръката с непресторена тревога.

— Летни кралю — успявам да кажа аз сред фонтана на смеха.

— Джун?

— Аз и пуйка не съм.

 

 

Градът звучи различно в джунглата. Говори ни със същия женски глас, но с друг тон. Извинява се толкова много, че понякога я наричаме Съжалителната госпожа и всички много рано се научаваме да не разчитаме на нея почти за нищо. В джунглата повикваме с флашките си транспортна капсула и понякога градът ни отговаря: „Съжалявам, но в момента не мога да ви изпратя транспортна капсула“. Питаме я за времето на Седмо ниво и тя ни казва: „Съжалявам, но в момента нямам достъп до сензорите си. Ще опитате ли по-късно?“

Изненадана си. Това никога не се случва на Осмо ниво.

Затова ние хакваме стандартните сифони. Модифицираме ги, така че когато попитаме къде са охранителните боти, градът да ни отговори така, все едно никога не сме усещали вонята на катинга. Хакерите от джунглата са само една стъпка по-надолу от ориша.

Израснах с отчаяното желание да говоря с града. Гледах служителите от офисите на „Гриа Плаза“ и се чудех какви тайни им е разкрил градът. Когато попитах мамае, тя се засмя и ми каза, че градът не разкрива тайни на никого, а просто използва повече ресурси за горните нива, за да отговаря на техните въпроси.

Градът не е наистина жив — обясни ми тя. — Не може да ти каже нищо важно.

Но мамае грешеше.

Хакерите си мислят, че говорят с града, но те също грешат.

Градът има глас — но трябваше да стана Крал, за да го чуя.

 

 

Неделя сутрин. Леля Яха отива на религиозните служби, но майка ми остава вкъщи с мен. Отначало се безпокоя, че ще иска да си говорим, но тя изглежда доволна да си седи на стола, обърнат към градината, и да си чете. Налагам си да поработя върху домашните си, защото не мога да понеса мисълта Бебел да ме изпревари толкова много. Вече не се дразня толкова, когато си помисля за нея. Все пак е права, нали? Добрата съперница е почти като добра приятелка.

Почти.

Господи, как ми липсва Жил. Изпращам му още един пинг, макар че не очаквам отговор. Той е някъде навън, с Енки — както много добре знае целият свят.

— Джун?

Майка ми заговаря толкова тихо, че почти не я чувам от сутрешната песен на птиците.

— Имам домашни, нали виждаш.

— Само за момент.

Гласът й е толкова нетипично притеснен, че се изправям от възглавниците. Майка ми е включила холото в градината и аз го чувам как се смее и казва „керида“, преди да видя главата му над хортензиите. После се вижда малка ръка, малко тяло и това съм аз — а моят папаи ме учи да танцувам. В далечината е призракът на моята майка, която казва: „Внимавай, Жоао, според мен става по-добра от теб!“.

Заставам на крачка зад стола на майка ми и гледам. За две години дори не съм поглеждала някое холо. Не съм чувала гласа му и дори музиката, която толкова обичаше да преподава. За две години не е имало нито ден, през който да не съм мислила за моя папаи, но въпреки това по някакъв начин съм успяла да забравя кой беше той.

„Опитай отново, Джун“, казва ми той. Далечната музика се усилва, но аз мога да я позная и насън. Той пее „Нека да дойдат клоуните“, а аз пляскам с ръце и заеквам заедно с него.

„Жоао, казва мамае. Много е малка за английски. Трябва да я учим на хубава класическа музика. Така ще стане по-умна.“

Музиката се променя. Мамае пее: „Банана кеентра но самба…“. Аз се смея. Холото спира; призраците се стопяват във въздуха.

— Мам… Майко — казвам аз.

Тя дори не вдига поглед към мен.

— Утре е рожденият му ден.

— Знам.

— Понякога забравям — казва тя. — Колко хубаво ни беше, когато бяхме тримата.

— Аз…

Аз си мисля, че понякога също забравям това, и ме е срам да си го призная.

— Джун, мислиш ли, че ние тримата с леля Яха някога ще можем да…

— Не — заявявам аз остро, незабавно и инстинктивно.

Сега вече тя се обръща към мен. Очаквам гняв, но вместо това виждам в раменете й нещо като тъга, което ме изумява.

— Твоят папаи никога не би искал да…

— Престани.

— Не можеш да правиш така, Джун! Минаха две години. Не можеш да си присвояваш правото да мислиш за него, да говориш за него, да скърбиш за него…

— Той беше моят папаи.

— Той беше моят съпруг.

И ти си причината да е мъртъв!

Птиците пеят толкова силно, че ми се иска да ги застрелям. Прямите очи на майка ми, които е наследила от Ейприл, блестят като кристали, но дори не примигват.

— И ти наистина вярваш в това.

Не мога да отговоря. Не знам в какво вярвам — знам единствено, че ми се иска да е истина, че искам тя да бъде виновна за всичко, защото иначе почти не мога да понеса мисълта за човека с бавната усмивка, дългите мустаци и мазолите на музикант по пръстите. Понякога се събуждам посред нощ и съм убедена, че всъщност не си е отишъл, че просто съм сънувала всичко това, слава богу, и после чувам майка ми и леля Яха в съседната стая и пак започвам да я мразя с нова сила. Той знаеше, че обичам изкуството, но никога няма да види Джун — най-добрия творец в Палмареш Треш.

Фоното ми изчуруликва. Обажда се Жил, за да ме спаси.

— Трябва да тръгвам — казвам аз.

Не чакам да чуя отговор. Но тя е притихнала, седнала с изправен гръб в самотната си градина, и когато си помислям: „Липсваш ми“, не го мисля само за моя папаи.

 

 

Жил играе футбол до водопадите в парка „Триа“. Все още не е мач — просто няколко уаки, които си подритват топката по тревата. Жил ми я подава и аз я връщам толкова силно, че топката прелита покрай него.

— Нали си от моя отбор? — казва ми той, след като се връща с нея.

Аз се усмихвам широко.

— Разбира се.

Останалите уаки на поляната се разделят, общо взето, поравно и започваме. Жил играе напред и аз тичам с него, макар че обикновено се чувствам по-спокойна като защитник. Но сега съм в настроение да удрям разни неща и като че ли никой не е склонен да ме спре.

Жил отбелязва първия гол за нашия отбор и възгласите са по-шумни, отколкото се полага на обикновен любителски мач в парка. Събрали сме доста голяма публика. Чувам нарастващото жужене на видеоботите и осъзнавам: играе Жил. В училище достъпът на боти е ограничен, така че ми е по-лесно да забравя, че Жил се е превърнал в малка звезда. Изтичвам заедно с него обратно до центъра на игрището.

— Мислех си, че си с Енки.

— Той искаше да остане сам.

Жил свива рамене и забавя крачка.

— Джун, нали знаеш, че ако вие двамата сте… имам предвид…

— Не! — отговарям аз прекалено рязко.

Жил ме поглежда така, че преглъщам всичко останало, което ми се иска да отрека.

— Нали знаеш, че няма да имам нищо против? Ако сте.

— Не знам. Не сме.

Топката е обратно в игра. Жил с всички сили преследва нападателя на другия отбор по игрището. Аз не се опитвам да ги настигна, а вместо това изчаквам, открита и забравена от всички, докато той не ми подава топката между краката на друг играч. Едва тогава спринтирам по игрището, а сърцето ми бие лудо. Препъвам се в плетеница от крака и когато вдигам очи, вратарят е уловил топката.

Жил ми помага да се изправя.

— Мисля, че той работи нещо по вашия проект.

Бях се питала какво ще направи сега, когато Лелите го наблюдават толкова внимателно, но си знаех, че няма да се откаже. Усмихвам се.

— Майка ми ще умре, когато разбере какво съм направила за Кралската стипендия.

Жил ми хвърля поглед. Не е трудно да прочета неодобрението по лицето му.

— Джун… защо просто не й кажеш?

Въздъхвам.

— Защото може да ме спре.

— Знаеш, че няма да го направи.

— Жил, хайде бе! — провиква се един играч.

Жил свива рамене и се отдалечава на бегом. Печелим мача с три на два, но никой няма защо да благодари на мен за това. Не знам какво да мисля и изпитвам нелогичен гняв срещу Жил за това, че защитава семейството ми, така че не успявам да се съсредоточа.

След мача двамата с Жил отиваме под водопадите заедно с останалите играчи. Нито един от видеоботите не смее да се приближи толкова до мъглата от водни пръски и шума. Тук навън, в парка, няма да намерим по-уединено място.

— Жил, ако искаш да ми кажеш нещо, просто го кажи.

Той вдига лице към водата, която се излива върху него и се стича по голия му гръб. Ако от другата страна на водопадите има няколко уаки, които точат лиги по него, няма за какво да ги обвинявам.

Жил свива устни, но не защото е ядосан, а защото се чувства безпомощен.

— Минаха повече от две години — казва той. — Двете с твоята мамае говорихте ли изобщо за него оттогава?

— Ами, тя е виновна, така че…

— Не! Не е тя виновна и ако го кажеш още веднъж, ще се разкрещя. Твоят папаи е мъртъв, защото поиска това, Джун. Не можеш да обвиняваш твоята мамае и не можеш да обвиняваш леля Яха. Не можеш да обвиняваш и себе си. Той е мъртъв, защото е почувствал, че е дошъл моментът за това, и никой от вас не може да направи нищо, за да го върне.

Може би треперя. Не знам, но ми става хубаво, осезаемо и сигурно, когато той слага ръце на раменете ми.

— Тя те обича. Довери й се.

Аз обаче никога няма да мога да й се доверя отново.

Отскубвам се от Жил.

— Ако мислиш така, значи изобщо не ме познаваш.

Ръцете на Жил се напрягат.

— Джун… ние сме… няма човек на света, когото да познавам по-добре от теб.

— Тогава би трябвало да си на моя страна! Защо винаги защитаваш моята мамае, след като тя… след като ти…

— Мислиш ли, че ми харесва да те гледам такава? Как се разкъсваш и търсиш кого да обвиниш, когато в действителност решение като това, което е взел твоят папаи…

— Жил.

Той спира. Водата се събира на капки върху челото ми и се стича надолу покрай косата. Дишам бързо и хрипливо. Гърдите ме болят, всичко ме боли и повече от всичко на света искам никога да не плача отново. Той ме хваща за ръката. Аз му позволявам да го направи.

Не знам какво ще покажат камерите или новинарите, когато той ме отвежда от игрището и вън от парка. Чувствам се така, сякаш може да се натроша на парчета, сякаш любовта ми към Жил е единственото, което спира разширяването на пукнатините.

 

 

Моят папаи се казваше Жоао и беше наследник на дълга поредица от мъже на име Жоао — когато бях по-малка, мислех, че тя стига чак до самия Жилберто. Като уако прекъснал училище и се записал в екипажа на кораб до Евразия. Видял великите кубични градове Лисабон и Рим. Видял руините на Лондон и удивителната броеница на многобройните Токио, пръснати в океана като гигантски триъгълни зарове. На кораба се научил да свири на китара, а после и на по-малкото кавакиньо, усвоил и щастливия ритъм на куиса. По средата на околосветското си пътешествие моят папаи осъзнал, че истинската му любов е музиката на Стара Бразилия, и затова се прибрал у дома.

Чак до пътешествието за годишнината от сватбата той никога повече не беше излизал. Просто учеше, свиреше и преподаваше — по характерния си дискретен, скромен начин. На мемориалната служба всички го описаха като тих, приятен човек, който държи на думата си. Единствено аз си го спомнях като страстен, понякога дръзновен.

Но една година преди да умре, той спря да свири на китара. Самбата, постоянният музикален фон на моето детство, затихна, ала предполагам, че дори не съм забелязала. Бях твърде заета да се измъквам от къщи, за да ходя да танцувам с Жил в парка и да слушам най-новите блокос. Баща ми продължаваше да преподава, майка ми все така тичаше от благотворителните събития за набиране на средства за университета на срещите на борда на директорите, и доколкото знаех, така щеше да бъде винаги.

Но винаги не съществува. Съществуват само петнайсет години и трийсет и три дни и една разсеяна целувка по челото, преди той да си тръгне.

„Забравил съм музиката“ — това беше единственото му обяснение. А аз никога не съм била толкова добра, че да му я припомня.

 

 

Седнала съм в дъното на залата за репетиции, слушам как Бебел и Паскуал репетират с групата си и не мисля за почти нищо друго. По-късно ще мога да си мисля за това, че ми е съперница. Точно сега това ми се струва твърде дребнава емоция, за да се занимавам с нея. По средата на песента Бебел изведнъж започва да ругае и да размахва ръце. Групата спира. Всички изглеждат също толкова объркани, колкото се чувствам аз: музиката ми се струваше добра, но тя не е доволна.

— Влизаш много бавно — казва тя на флейтиста. — Ти си третият глас в този куплет. Трябва да свириш като глас, а не като флейта.

Флейтистът измърморва нещо в отговор, което звучи като извинение. Усмихвам се; Бебел не е толкова мила, когато е твърдо решена да постигне съвършенството. Паскуал я поглежда толкова страстно, че вече почти не се съмнявам, че идеята на Бебел за тройка е пренасочена към дует.

Те отново започват няколко такта преди внимателно аранжираните вокални хармонии, които образуват все по-трескавите и завладяващи последни трийсет секунди от „Рода Вива“. Докато слушам как флейтата се слива с гласа на Бебел, ми хрумва идея.

Колело на живота. Любовта, която сплита сърцата ни, върти световете ни и свързва всички ни заедно. Зеленото на джунглата, светлините на Палмареш Треш, гласовете, които чуваме, и онези, които не чуваме.

Какво свързва този град по-здраво, отколкото музиката му? Повече от ритъма на пандейро, на който се научаваме да свирим, преди да се научим да ходим? Повече от песните, които знаем като молитви? И въпреки това аз съвсем съм забравила за музиката, въпреки всички онези пъти, в които папаи се опита да ми разкаже за нея.

Песента свършва. Нехайно се доближавам до Бебел, която все още е поруменяла от музиката, работата и усилието да бъде съвършена. Правя й знак да ме последва до далечния край на залата. Може би е безразсъдно да се доверявам толкова дори на Бебел, но все пак не искам и останалите да ме чуят.

— Ако те помоля да изпееш това след един месец, ще го направиш ли? — питам я аз.

Тя накланя глава.

— Но нашият дебют е планиран за по-късно.

— Чух слух за нещо голямо. Ще се случи скоро. Ако направиш това, никой няма да го забрави.

Бебел знае, че никога няма да кажа нещо такова просто така. Тя се навежда по-близо до мен.

— Къде?

— Където и да е. Тук.

— Какво да кажа на останалите?

— Кажи, че някой ти е казал. Но не споменавай за мен.

Бебел ме докосва по дланта.

— Това ли е, Джун? Твоят голям таен проект?

— Не — лъжа аз. — Просто нещо, което чух от едни уаки в джунглата.

Тя бавно кимва — не ми вярва съвсем, но е готова да се престори.

— Добре — казва. — Ще го направя. Ти ли ще им кажеш?

— Вероятно те ще се свържат с теб. Ако някой ти изпрати анонимен пинг, това е.

Паскуал се приближава към нас двете. Отново съм поразена от това колко странен е станал животът ми през последните няколко месеца — все едно вече всички момчета, които познавам, са красиви.

— Още ли работиш по тайния си проект, Джун?

— Искам да го направя съвършено — отговарям аз.

— Само не го прави толкова съвършено, че да не свършиш навреме.

Отговарям подобаващо на снизходителната му усмивка.

— Не — казвам му аз. — Ще го направя само толкова съвършено, че да спечеля.

Очите на Бебел се свиват от усмивка, която е изненадващо искрена.

— По-добре да й повярваш, Паскуал. Джун, помниш ли как веднъж през първата година боядиса всички маси, все едно сме на банкет?

— А всички столове бяха гигантски плодове! Бях забравила за това.

— Тогава Йеаску ни беше учителка, помниш ли? Тя те изпрати вкъщи за наказание — заклевам се, че тогава ми се стори най-готиното момиче в цялото училище.

Поглеждам я.

— А аз просто си мислех, че правиш всичко заради съревнованието.

— Все пак съм се учила от най-добрата.

От изненада започвам да се кикотя. Бебел също се засмива и аз се чудя как не съм я забелязвала през цялото време, докато съм се опитвала да я победя.

Паскуал поглежда първо към мен, а после към нея. Но ъгълчетата на устата му се повдигат, все едно всичко, което прави Бебел щастлива, е достатъчно добро и за него.

— Трябва да се връщаме — казва меко той. — Мисля, че трябва малко да забавим интродукцията.

Бебел заравя пръсти в гъстата му къдрава коса.

— Разбира се, меу бомбрил — отвръща му тя.

Паскуал ми кимва.

— Успех с проекта, Джун.

Бебел стисва ръката ми и се връща заедно с Паскуал при групата си, която я чака търпеливо. Прехапвам устната си и се обръщам, преди някой да види колко съм развълнувана.

Най-добрият проект на всички времена? Току-що стана още малко по-добър.

 

 

Решавам да се прибера пеша, вместо да повикам транспортна капсула с флашката си, защото понякога това помага на мисленето, а няма нищо по-красиво от Палмареш Треш през лятото. Разбира се, преди в тази част от Стара Бразилия винаги е било лято. Обичам да си представям този свят, в който цветовете на дивите дюли никога не са умирали от сланата. Където лианите са виреели в дивата природа, а не само в оранжериите на Шесто ниво. И въпреки това нашият град е най-хубав през лятото. Пешеходните алеи на Осмо ниво са опасани с цъфнали плодни дръвчета. Уханието е божествено и неволно се сещам за джунглата и катинга, която двамата с Енки толкова за кратко занесохме до горните нива. В джунглата няма бананови дръвчета. Няма нищо друго, освен бетон и водорасли. А тук, на Осмо ниво, алеите са или от дърво, или от пръст. Те се извиват между летните дървета като пътеки в гора. Странна гора — на триста метра над водата. Стъклото на мегадиана е вдигнато, за да пропуска топлия бриз от залива.

Отивам на едно от любимите си места — миниатюрна горичка, скътана в края на забравено от всички отклонение от основната алея, скрито сред папратите и магнолиите. Оттам се разкрива идеална гледка към четиримата братя и сестри. Преди идвах тук с папаи. След като той умря, понякога се връщам на това място, за да мисля и да рисувам. Днес се обръщам към залязващото слънце, така че да почувствам топлината му по лицето си, по ръцете, по голите си рамене. Сама съм и след малко развързвам презрамките, които задържат горната част на роклята ми. Отпускам се на тревата и оставям слънцето да погали гърдите ми. Зърната ми се отпускат в ленивата топлина. Червеното злато на слънцето проблясва във фините косъмчета по корема ми, подобни на прасковен мъх. Стволът на моето дърво свършва точно под сърцето ми, но светлините ми са приглушени заради слънцето. Усещам как пулсират, но почти не мога да ги различа. Ушите ми се изпълват с басовото жужене на вечерните цикади, чуруликането на дъждосвирците и тихото механично мъркане на капсулите, които се стрелкат в тунелите под мен. Поне веднъж дори моите мисли притихват. Гледам. Дишам. Ръката ми се плъзва към корема, а после и по-ниско, под набраната ми рокля и бельото ми. Прехапвам устни, но тук няма никой друг, освен мен и птиците.

Слънцето ме кара да му се насладя. Правя го бавно и съзнателно, без да мисля за нищо особено, което е странно за мен. Мисля за изкуство. Поглеждам към залива и си представям четиримата братя и сестри, облечени с блестящите си премени. Представям си как ще изглеждат от тук, от върха на Осмо ниво, защото знам, че никога няма да успея да ги видя така. Представям си как светещите масиви ще проблясват все по-трескаво, докато гласовете се събират и се сливат. В тъмното ще изглежда така, все едно четирите острова танцуват.

Като Жил и Енки в онази нощ, в която започна всичко.

От самата мисъл за него ахвам, потрепервам и се просвам на тревата и пръстта. Покрай ухото ми пропълзява червей, докато стена.

— Да дойда ли по-късно?

Изправям се до седнало положение толкова бързо, че ми се завива свят. Енки е тук, подпрян на перилата. Почти не виждам лицето му — толкова ярко грее слънцето зад него.

— Не те чух — казвам глупаво аз.

Мисля, че се усмихва; поне така го долавям в гласа му.

— Нямаше как да ме чуеш.

Смутена съм не от това, което ме видя да правя, а от онова, което си мислех, докато го правех.

— Как се измъкна? — питам го аз и вдигам горната част на роклята си до раменете.

— От Лелите?

Той слиза от перилата на балкона, като разбива на парчета моята илюзия за анонимност. Отново е красивото ми момче, преродено и много по-непосредствено, отколкото си го спомням. Дъхът ми секва за миг, все едно тялото ми очаква друг вид удоволствие.

„Което никога няма да получиш, Джун.“

Пръстите ми са непохватни; презрамките на роклята отново се плъзват надолу по раменете ми. Опитвам пак.

— Жил каза, че те следят и контролират.

Енки прикляква пред мен. После внимателно взима презрамките от неумелите ми пръсти и ги връзва на обикновен възел зад врата ми.

— Мога да се измъкна от Лелите, когато си поискам — усмихва се той. — Но понякога е полезно да ги оставям да си мислят, че могат да ме контролират, нали разбираш? И никога няма проблеми за Жил.

Естествено, че няма. В последно време стана така, че ако проблемите, създавани от Енки, започваха и завършваха с не съвсем дипломатичния му избор на Жил за основен партньор, Лелите вероятно щяха да танцуват от радост в парка „Роял“.

— Искаш ли да отидем до островите? — питам го аз. — Но все още не съм намерила всички светлини, които ни трябват.

Той поклаща глава, а по устните му играе странна усмивка. Прилича на пакостливо божество. Дори когато Енки е напълно откровен, не знам какво точно си мисли.

— Само изкуство ли съм за теб, Джун?

„Не“, мисля си аз.

— Разбира се — казвам на глас.

Той се изправя и ми подава ръка. След кратко колебание я поемам.

— Мислех си, че мога да ти покажа нещо — казва той. — Нещо, което изобщо не е свързано с изкуството.

— Всичко е свързано с изкуството — възразявам аз.

Сега е ред на Енки да ме изгледа. На червената светлина на залеза светлокафявите му очи приличат на парченца цветно стъкло. Той се навежда към мен. Чувствам се лека и неподвижна като мушичка, която се дави в кехлибар. Оставаме така в продължение на един безкраен миг, увиснали във времето като слънцето в небето, като чакаме и се наблюдаваме. Какво ще си помисли Жил?

После нещо шумно и механично избръмчава зад гърба ми.

Обръщам се, но Енки вече е пуснал ръката ми. Той се намръщва. Нещото е видеобот, но от такова разстояние не мога да определя дали е на някой клюкарски канал, или е от ботите на леля Мария.

— Казах им да не ме следят — промърморва той.

После веждите му се сключват още повече и очите му някак си проблясват, макар че това ми се струва твърде невероятно дори в мига, в който го виждам. Стават жълти или зелени, а после се връщат към обичайния си цвят и видео ботът изведнъж се олюлява във въздуха като пиян. Енки го сграбчва с ръка и го запраща от ръба на балкона.

— Мисля, че трябва да побързаме — казва той.

— Какво… — започвам, но млъквам.

Погледът му е спокоен. Погледът му казва, че ще ми отговори, ако го попитам.

Но освен това го чувам как казва: „Наистина ли искаш да знаеш?“.

Не. Не и сега. Не и сега, когато изпитах… не и сега, когато ние двамата почти…

Само този път искам да забравя, че Енки е Летният крал. Днес не искам да си спомням какво означава това.

 

 

Научих се да се бия като всяко друго дете от джунглата — с юмруци, крака и зорък поглед, с който да ги избягвам. Научих се да скачам по-високо от повечето други деца, да ритам по-силно, да усещам ритъма на рода толкова дълбоко зад очите си, че дори когато по бетонния под се проливаше моята кръв, болката да бъде просто поредният такт от ритъма. Ти обичаш кожата ми (ще попиташ откъде знам това, след като не си го казвала, но все едно да ме попиташ откъде знам, че уаките ме обичат или че грандите ми завиждат, или че нашият град е най-красивият град на света). На Осмо ниво един негър като мен обладава екзотичната красота на забраненото. Но ти забравяш, че робите също са били черни, а шоколадовите морени като теб са давали всичко, за да станат толкова бели, колкото нашите господари.

В джунглата това се помни. В джунглата никой не иска черно бебе — защото сме твърде близо до онова, което е символизирала черната кожа.

В джунглата няма роби, но когато сме в рода, ние все още се бием така, все едно господарят може да ни залови.

И те ме накараха да се бия най-много от всички.

 

 

Отиваме в паяжината. Казвам, че вече съм правила това с него, а той се усмихва широко и отговаря, че не, не съм го правила по този начин. Разсмивам се, макар че нямам представа какво е намислил. Но той е Енки и това е достатъчно.

Шумът ни блъсва още преди да се спуснем по шахтата за боклук, която използва Енки, за да ме заведе там. Така е много по-лесно, отколкото да пълзим с краката напред и надолу с главата по транспортния тунел. И по-добре, защото аз все още съм облечена в рокля, а и двамата не сме взели нанокукичките си.

Гласовете, които отекват в просторната зала, са силни и диви. Разпознавам шума от уаки още преди да ги видя. И когато ги виждам, се изненадвам от присъствието на няколко гранди, пръснати между тях. Сигурно не са много стари, но след трийсет и петата си година почти всички гранди изглеждат еднакви. Има и момчета, и момичета — повечето са с широките панталони и цветните ризи, с които обявяват принадлежността си към една или друга банда на джунглата. Всички са от жълтите амарело или от червените вермело — цветове, прочути със своите блокос и спорадичните си боеве, макар че обикновено не завършват фатално.

Тази вечер всички ми се струват сравнително дружелюбни. Недалеч от един дебел паяк, който е толкова стар, че кожата му е ръждясала, са се разположили две банди блоко и се готвят да свирят. Блокос от джунглата са авангардът на тенденцията да се прави естествена музика. Сами изработват инструментите си или използват потрошени антики, които съчленяват по интересни начини. Повечето от тях дори не употребяват усилватели, а вместо това изпълняват музиката си на места, където има естествена акустика. Технологичната електроника от поколението на майка ми вероятно ще се възприеме като декларация за военни действия, ако някой я пусне в джунглата. И аз не съм склонна да я харесвам — отгледана съм с класическата музика на баща си, — но израснах с модерните блокос. Бях чувала за тези импровизирани музикални събирания в джунглата, но никога не съм си представяла, че ще имам късмета да присъствам на живо. Музикантите от блоко амарело и блоко вермело си подвикват добронамерени обиди, докато навлажняват кожата на барабаните куиса, проверяват колко са опънати пандейро и прокарват опитни пръсти по единствената струна на ръчно изработените си беримбау.

— Ой, Феликс! — провиква се едно момиче с жълта риза. — Твоята куиса звучи като ръждясал паяк!

Момче в червено стисва барабана си и изпълва залата с гръмовния му смях.

— За твоя папаи ли говориш? Или той звучи така само когато твоята мамае става от леглото?

Избухва смях и прозвучават няколко стона. Момичето от амарело прехапва език и подхваща сурова предизвикателна самба на своето пандейро. Някой наблизо се провиква, затичва се и се оттласква високо във въздуха от ръцете си, за да се превърти и да се приземи на крака. Всички му ръкопляскат. Обръщам се към Енки.

— Дори Жил не може да прави така.

— Значи някой трябва да го научи.

Останалите от блоко амарело последват водачката си. Чува се пронизително, пискливо изсвирване и аз усещам как нещо се надига в гърлото ми, нещо като вик, смях и песен едновременно.

— Енки, какво е това?

Все още сме в края на тълпата, не съвсем скрити, но оставаме незабелязани в сенките на големите машини.

— Тиха нощ — отговаря той.

— Какво?

— Когато няма вятър и вонята на катинга се усилва, понякога блокос идват тук.

— За да танцуват?

Очите му не се откъсват от тълпата, но мисля, че усмивката му е предназначена за мен.

— И да се бият.

Той поема през тълпата; аз го следвам плътно. Новината за пристигането му полита като вятър, който вълнува водата на залива. Хората се разделят пред нас, за да минем, но не спират да танцуват. Когато стигаме до блокос, момичето на пандейрото вдига ръце и пуска ритъма на свобода като разтърсването на безброй миниатюрни цимбали. Останалите от нейното блоко спират да свирят.

— Летният крал!

— Пиа — казва Енки и двамата се прегръщат.

— Не вярвах, че ще те видим отново.

— Как да не дойда, когато има тиха нощ?

Тя изглежда замислена.

— Трябва да ти кажа, че се чудех. Това е първата тиха нощ за лятото.

— Ой! — провиква се Феликс, момчето от вермело с куисата. — Какво е това, състезание или среща на класа?

— Не виждаш ли, че сме в присъствието на кралска особа? — извиква някой от тълпата.

Феликс се изплюва.

— Все едно ще се поклоня на някакъв надут негър от джунглата. Той не ни превъзхожда.

Настъпва тягостна тишина, прикрита с нервен смях.

Енки подигравателно се покланя.

— Не се тревожи — казва той. — Това няма да продължи дълго.

— Нали? — отговаря Феликс.

Усмивката му е твърде скована — личи си, че не се чувства удобно и не е сигурен колко е популярен Енки тук, в неговия дом.

— Докажи го, вермело — казва му Енки.

Гласът му е много тих и нисък, не съм го чувала такъв преди. Знам, че това означава нещо, но нищо в досегашния ми живот не ме е подготвило за тази сцена. В тълпата има уаки, които пеят с вдигнати глави, държат се един за друг и се разтърсват. Знам, че са надрусани, при това не с нещо безопасно и познато като виното или синичките, които леля Яха взима през уикенда. Други са настроени на честотите на нещо, което прилича на чужди канали, излъчвани по древно обемисто холо, модифицирано с жици и скоч.

— Изкарай един танц — казва Енки.

Феликс оголва зъби и наистина повежда бандата си със своята куиса, което не може да се чуе често. Ритъмът му е толкова настоятелен, че някак си успява. Вермело полудяват и започват да удрят по барабаните и да дърпат струните с такава скорост, че със сигурност са надрусани с нещо незаконно.

А уаките танцуват. Някои просто се поклащат, но други се движат толкова бързо, че на следващата сутрин краката им със сигурност ще са покрити с мазоли. Очаквам Енки да танцува с тях — дори аз се опитвам, — но той просто си стои и се усмихва.

Все едно знае, че ще има още нещо.

Изведнъж по средата на такта Феликс изругава и захвърля барабана си. Музикантите продължават още няколко такта, преди да осъзнаят, че е спрял.

— Какво има, господарю? — пита той, като застава по-близо до Енки, отколкото ми се иска. — Музиката не е достатъчно хубава за теб? От три месеца не е в катингата и вече си въобразява, че лайната му миришат по-приятно от нашите.

Енки не помръдва. Дори когато слюнката на Феликс го изпръсква по лицето.

— Просто се чудех дали се биеш също толкова смотано, колкото свириш.

Блоко амарело, които са от дясната ми страна, избухват в смях. Един от тях взема своето беримбау и те подхващат по-прост, по-тих ритъм, който незабавно се разпознава като предизвикателство. Ритъмът възбужда и мен, но тълпата просто полудява. Преди да разбера какво става, вече съм повлечена от останалите все по-назад, докато не образуваме кръг — „рода вива“, за който се пее в песента.

А по средата му остават Енки и Феликс.

Не смятам да се вкопча в Енки и да го умолявам да не рискува живота си като някакво невинно момиче от телевизионните драми на Стара Бразилия. Спомням си как говореше за боя по-рано и за умелия съсредоточен начин, по който въвлече Феликс в него, привидно без никакво усилие. Той е мъж, а освен това е Крал, и не мога да му кажа нищо, което да го откаже.

Но съм разтревожена, трябва да призная, защото съм виждала само на холо капоейра да се играе така — без предпазни ръкавици, на бетонен под, по средата на кръг от зрители, които пеят в хор с ритъма на блоко.

Казват, че такива неща се случват в джунглата. Но аз съм разглезено момиче от Осмо ниво, а доведената ми майка е Леля. Нищо чудно, че Енки искаше да ме доведе тук.

Ритъмът на барабаните се усилва. Беримбау звъни и ехти, като разказва за насилие и красота. Енки се движи като тигър, а Феликс като маймуна. Не се съмнявам кой ще победи, но се питам колко тежко ще бъде.

— Успех, Енки — казвам аз.

Не го прошепвам, но не го казвам и силно — със сигурност няма как да ме чуе от барабаните и подвикващата тълпа, — но Енки все пак се обръща и ми намигва. Само за миг, така че никой друг не забелязва, но тревогата ми отслабва.

И гледам какво става.

Двамата си свалят ризите. Енки подскача на пръсти и разтръсква ръцете си. Феликс пристъпва около него, без да се занимава особено с танца на капоейра. В очите му няма нищо друго, освен насилие. Мисля си, че между тях сигурно има и нещо друго — някаква рана в миналото, която ги е довела дотук. А сетне, по-бързо от мисълта ми, Енки се хвърля в странично колело, като лявата му ръка едва докосва земята. Феликс се завърта и инстинктивно се навежда, което е добре за него, защото Енки вече рита във въздуха на мястото, където допреди миг беше главата му.

Феликс се претърколва настрани, а Енки се отпуска в клек. Феликс е задъхан; Енки блести като божество. Усмивките им са плашещо еднакви — диви и гладни.

— Забравил ли си да играеш, Летни кралю? — пита го Феликс.

— Забравил ли си да танцуваш, вермелиньо?

Пиа, момичето от амарело, се провиква и продължава с трептящ звук от дъното на гърлото си, от който косъмчетата по ръцете ми настръхнат. Барабаните стават все по-силни, но никой не напява. E та такъв бой не се пее.

Феликс се втурва към Енки с главата напред. Това, което му липсва като грациозност, се компенсира с груба сила — първият му удар към главата не достига до целта, но вторият в ребрата успява. Всички чуваме удара, но Енки сякаш дори не го забелязва. Вместо това се хвърля в предно салто и прелита над главата на Феликс, сякаш това не е по-трудно, отколкото да прескочи пън. Феликс дори няма време да се обърне. Кракът на Енки се изстрелва назад и запраща момчето от вермело на бетонния под.

Просъсквам. Това прозвуча така, сякаш боли — и когато Феликс се изправя на крака, той се държи за рамото. Енки накланя глава, все едно иска да каже: „Стига ли ти толкова?“. Но разбира се, на момчето от вермело не му стига. Той не може да изгуби просто така пред своето блоко и пред своята банда. Енки го знае и това му харесва, но въпреки това предложението му е било искрено.

— Стига толкова — казва Феликс и тогава играта загрубява.

Феликс подскача с ритник, който не улучва целта, но се приземява с двойна подсечка, която е успешна. Енки се усеща навреме, но не достатъчно, за да парира твърдия жесток удар на подметките на Феликс в хълбока си. Този път лицето му се свива от болка и аз изпитвам някакво смътно облекчение от това напомняне, че все пак е човек. Понякога дори на мен ми се струва, че Енки сякаш е направен от камък.

Енки отскача от полуклек в ритник с ножица, за който съм почти сигурна, че би трябвало да е невъзможен. Феликс се стоварва на бетона по лице, слепоочието му кърви от ритника, а носът му — от удара в земята. Енки го изчаква да се изправи на колене, а после го ритва в ребрата. Уаките около мен се смеят и ръкопляскат. Енки изнася представление, макар че Феликс явно не го знае. Тялото му изглежда размазано от скоростта, когато се впуска в поредица от салта и подскоци, които не мога да проследя. Енки застива, наблюдава го и чака и когато най-сетне се посипват ударите, той ги избягва със същата лекота, с която би се навел под клон. Енки се смее и всички се смеем с него. Мисля си, че всички уаки в тази зала — дори тези от бандата на вермело — трябва да са гласували за него. Това е тронната зала на Летния крал. Надявам се единствено Феликс да го осъзнае навреме, за да спаси поне част от гордостта си.

А може би няма да му се наложи.

Масивните порти над главите ни, които разделят паяжината от плетеницата на шахтите за боклук и информационните възли, започват да ръмжат и да стенат. Осемте триъгълни метални плочи се отдръпват назад, като пропускат в залата ярките светлини на града, а след това и една огромна черна сянка.

— Паяк! — извиква Пиа.

Нейното блоко трескаво започва да събира инструментите си.

— Навън! Бягайте!

Уаките се втурват във всички посоки, като се провикват за приятелите, инструментите и парите си. Но аз не помръдвам от мястото си. А вдигам глава.

Първо се виждат механичните крака на паяка, които внимателно се вкопчват в закотвящата тръба, докато той се спуска в паяжината. Краката му проскърцват при всяко движение, но не толкова силно, колкото очаквам, като се имат предвид размерите и теглото му. Ботът вероятно е на двеста години и носи белезите и кръпките, с които да го докаже, но аз съм поразена от вида му — от величината и от неочакваната му грациозност.

Паякът поддържа живота на нашия град със своя торакс, пълен с нанотубички.

И ако остана още малко на мястото си, може да ме смачка, докато се паркира. Ръката на Енки ме сграбчва за китката като котва в морето от хора, които се разбягват наоколо.

— Джун?

Странно, мисля си аз, той ме пита дали съм добре.

— Добре — казвам аз, но не помръдвам.

И тогава се случва нещо странно. Коремът на звяра се спуска върху нас, а бягащите ни силуети мътно се отразяват в него. Шумът му удавя дори ударите на сърцето ми, дори неговия глас. Но аз виждам лицето му, когато нещо се намесва, изненадва го… наранява го? Устата му се отваря, сякаш ахва от болка. Той залита и се препъва, така че се налага да го задържа.

И тогава усещам кръвта.

Движа се бързо — не мисля, а действам. Някаква част от мен явно знае какво да прави, въпреки че по-голямата част повтаря: „Защо? Как? Добре ли е?“. Отдалечаваме се несигурно, първо през останалата тълпа, а после по-далеч от нея, защото се страхувам, че това, което го нарани, може да го направи отново. Когато стигаме до терасите, сами над неподвижната вода, бетона и вонята, най-сетне го оставям да се свлече до стената.

— Ранен ли си…

— Добре съм. Мисля, че някой ме прониза.

— Това не е…

Той свива рамене.

— Относително казано.

Енки вдига ръце. Високо на гръдния му кош има дълбок прорез, все едно някой се е опитал да го улучи в сърцето и не е успял. Кръвта му се лее и панталоните му вече са подгизнали от нея. Той се разтреперва въпреки топлия неподвижен въздух.

— Това е рана от нож — казвам аз.

Все едно се надявам той да поклати глава и да каже: „Не бе, просто се спънах“.

Енки повдига вежди.

— Доста си проницателна за момиче от Осмо ниво.

— Феликс ли беше?

— Съмнявам се. Вермелиньото беше чак от другата страна на паяжината.

Разкъсвам роклята си и притискам плата към кървящата дупка в тялото му. Ръцете ми треперят, но Енки се държи и двамата се преструваме, че не забелязваме.

— Енки, кой би поискал да те убие?

Усмивката му е тъжна, което ме плаши.

— Джун — казва той. — Кой не би поискал?

След като ме убеждава, че ще се оправи, аз го оставям да повика капсула. Лелите ще се чудят как се е наранил, но това все пак е за предпочитане, отколкото да му изтече кръвта в джунглата. Докато капсулата пристигне, той вече е спрял да трепери, което според мен може да е лош знак, но той е прав — на Осмо ниво никога не сме виждали рана от нож, така че просто не знам.

— Да дойда ли с теб? Ще се оправиш ли?

Той се подпира на отворената врата — изтощен, непоклатим, красив както винаги.

— Не се тревожи за мен — казва и ме докосва по косата със свободната си ръка. — Лелите ме пазят за себе си.

Той се разсмива, после спира с болезнена гримаса.

— Исках да видиш една нощ в джунглата, но това беше малко прекалено.

— Беше прекрасно.

И наистина беше така. Всеки път, когато съм с него, скачам от скала, но падането ми харесва твърде много, за да се откажа. Той въздъхва и във въздишката му има повече нежност, отколкото би трябвало.

— О, Джун. За теб винаги всичко е изкуство.

 

 

Представих се като кандидат за Летен крал в краката на леля Иса редом със сто други момчета. Уеда ми каза, че в другите градове се присмиват на нашата варварска система и наричат безсмислено убийство това, което правим на всеки пет години. Аз му отговорих, че всички сами правим този избор и ако някой промени решението си през трите месеца на състезанието, нищо не го принуждава да остане. Казах му, че в крайна сметка избраният Крал е толкова твърдо убеден в правотата си, че никой не може да го отклони от неговия път. А той ме попита: „Защо да умираш?“.

Защо да размениш бъдещето си, защо да отдадеш живота си, защо да отпуснеш глава на този олтар и да ги оставиш да те заколят като свещена крава?

Трябваше да му кажа: „Не е ли очевидно?“.

Хубаво е да си Крал.

 

 

Вятърът е толкова силен, че гони зайчета по гребените на вълните в залива, които обикновено са спокойни — толкова бурен, че хвърля във въздуха остри пръски солена вода, от които подгизваме още преди да сме изминали и половината път обратно от О Киломба. До големия ни дебют остава по-малко от час и аз съм мълчалива и съсредоточена. Напрежението се блъска в светлинното ми дърво като ураган. Но Енки е дори по-отпуснат от обикновено. Той се обляга назад в миниатюрната ни лодка, отпуска ръката си във водата и вдишва дълбоко влажния въздух, сякаш иска да се запаси за после.

Пуснала съм канала от репетиционната зала на Бебел на фоното си и притеснено го проверявам на всеки няколко секунди, докато управлявам лодката. Заложили сме толкова много на музиката, че успехът ни вече зависи от нея. Е, както и от светлините, и от записите на гласовете, които съм уловила от десетки други канали в целия град, и от защитите, за които Енки се кълне, че ще попречат на Лелите да прекратят представлението ни, и от…

Вторачвам се във фоното си.

— Записът на гласа е с три секунди по-дълъг, отколкото трябва.

— Снощи намерих нещо ново. Сега е по-добре.

Енки леко повдига вежди. Усмивката му ме плаши и той го знае. Осъзнавам, че през последните няколко месеца неизменно съм изпитвала малко страх от него. Просто ме е било срам да си го призная. Защото не се страхувам, че той ще навреди на нашия проект — вярвам на усета му толкова, колкото и на себе си. Страхувам се, че с нашето най-добро изкуство може да изгубя Кралската стипендия.

Разтрепервам се. Той взема ръката ми от контролната конзола и лодката спира, като остава да се люлее в неспокойната вода.

— Оригиналният запис си е тук — казва той изненадващо нежно. — Можеш да го върнеш, ако искаш.

Мога да го чуя още сега. Мога да започна да споря с него за забраненото, опасно нещо, което е вкарал в нашия проект, без да ми каже. Мога да позволя на най-добрия творец, когото познавам, да разбере точно колко страхливи и егоистични са амбициите ми. Той ще умре в края на зимата, а аз продължавам да жадувам за одобрението на Кралицата, която ще му пререже гърлото.

Става ми лошо, но си казвам, че е от вълните, които люлеят лодката. Показалецът ми увисва над фоното — едно нервно потръпване ще е достатъчно, за да предаде всичко, което някога съм вярвала за себе си. Наистина ли толкова отчаяно искам да получа одобрението на управляващите? Но после се сещам за майка ми и леля Яха и как ще ме гледат различно, ако успея. Ако спечеля поне този път. Веднъж Енки ме беше попитал: „Но колко от себе си ще им дадеш в замяна?“. Така и не му отговорих.

Отпускам ръка. Искам да спечеля тази стипендия, но не и за сметка на най-амбициозния проект, който някога съм започвала. Ако Енки е отишъл твърде далеч, просто никога няма да казвам на никого, че съм била замесена в него. През есента и през зимата ще правя изкуство, което ще се хареса на Лелите, и ще поема този риск. Дори да не спечеля, по този начин поне няма да се ненавиждам.

— Добро ли е? — питам го аз само за да видя усмивката му.

— О, Джун — отвръща той и се усмихва.

После ме прегръща, така че се притискам в гърдите и в топлите му мокри бедра. Усещам се едновременно отпусната и свръхчувствителна към всеки сантиметър от нашата гола, притисната кожа. Искам да остана така завинаги.

— Чуваш ли това? — пита ме той след малко.

Вслушвам се, но чувам само жуженето на града, вечерната песен на птиците и вълните, които се плискат в страните на лодката.

— Кое?

— Задава се буря.

Оглеждам се, обхваната от паника.

— Буря? Кога? Откъде знаеш?

— След един час може би. От вятъра. Свири от изток.

Енки има слух като на прилеп, заклевам се. Или е модифицирал слуха си неизвестно как.

— Мислиш ли, че…

— Ще се получи, Джун. Или няма. Вече не можем да направим нищо, за да променим това.

И това обяснение по някаква причина ме успокоява. Вярно е. През последния месец сме вложили всичките си сили в островите, за да пълзим по тях, да инсталираме светлини и канали и да ги програмираме да отговарят на отдалечени стимули.

Да отговарят на самия град.

Координирала съм всичко с Бебел — както лично, така и анонимно, — за да знае точно кога да започне и колко дълго да пее. Бягала съм от училище, за да прекарвам цели часове по пазарите на града, в капсулите и залите за събрания, а понякога дори в домовете на хората, за да открия онези, които ще обединят всичко това с гласовете си. И сега лятото почти е свършило. Влажната му жега избива на капки по кожата ни и ни потиска, защото знаем, че после следва есенният хлад. След две седмици парламентът отново ще започне извънредните си заседания и Енки ще бъде толкова зает, че такъв проект — такъв сложен, величествен, дързък проект — ще бъде невъзможен.

Сигурно пак трябва да запаля двигателя на лодката, защото вече се носим твърде далеч на запад от курса, но вместо това просто проследявам мускулите на левия крак на Енки с мокрия си показалец. Имаме още половин час. Ще се върнем навреме. В открито море може би правилата не важат. Може би тук не трябва да се питам какво чувства той към мен и какво ще каже Жил. Когато започнах това, аз се заклех, че ще бъде само изкуство. И може би наистина е така — доброто изкуство често прекрачва границите.

Слънцето залязва зад града, но с приближаващите облаци виждаме само постепенното угасване на светлината и откъслечни гневни червени ивици в небето.

— Има една песен — казвам аз.

— Винаги има една песен — отвръща той.

— Песента е на английски. За бурята. Или за любовта.

Ръцете на Енки свирят по кожата ми.

— Моята мамае би казала, че това е едно и също.

— Моят папаи би казал същото. Той ме научи на тази песен, знаеш ли я? „Когато в небето се стъмни, търси красотата…“

Енки се разсмива, но запява с мен:

— „Когато в сърцето се стъмни, търси светлината…“

Спирам да пея.

— Чакай малко, как беше нататък? Английският език е толкова странен, заклевам се, все едно се опитваш да пееш с камъчета в устата.

— Поне когато пеем ние двамата.

Разкикотвам се. Вярно е — двамата с Енки едва успяваме да докараме някаква песен заедно. Неговият глас е нисък и дрезгав и се лута между нотите. Аз съм наследила гласа на майка си: писклив като на мишка, голямо разочарование за папаи, когато разбра, че няма да стане по-хубав. Но когато пея с Енки, гласът ми носи радост, а не неизличим срам.

— Мисля, че е така — казва Енки. — „Когато си с мен, тя ще свети за теб…“

Запъваме се през следващия куплет, като непрекъснато спираме, за да спорим за мелодията или за думите. Енки твърди, че се пее „Изкусна радост е тъгата“, а аз изтъквам, че на английски това няма смисъл, както впрочем няма смисъл и изобщо, но той възразява, че откога се очаква тези идиотски стари песни да имат смисъл. Спорът продължава цели три минути и накрая се съгласяваме да изпеем „И с вкус на радост е тъгата“, което също не ми се струва съвсем правилно, но тайничко си признавам, че Енки има право и няма нищо по-безсмислено от думите на стара песен на английски. Двамата все пак се съгласяваме за победоносния финал и с все сила изкрещяваме „Но в слънцето е любовта!“, сякаш буреносните облаци наистина ще ни послушат.

Една особено силна вълна едва не ни събаря от лодката.

— Двайсет минути — казва Енки, макар че не проверява фоното си. — Трябва да се връщаме.

Преглъщам и кимвам. Докато пеехме, притесненията ми бяха изчезнали, но сега — докато се изплъзвам от топлината на гърдите, ръцете и бедрата му — сякаш губя и нещо друго.

— Коя е била твоята мамае, за да знае всички тези песни, Енки?

Той извръща поглед от мен и аз си мисля, че просто няма да ми отговори или ще смени темата, но вместо това той поклаща глава и вдига очи обратно към мен. После заплаква съвсем малко. Не знам дали трябва да го успокоя, или да се престоря, че не забелязвам.

— Беше историчка — казва той. — Учила е в университета в Салвадор, преди партизаните от Пернамбуко да го бомбардират. Направила две копия от всичко, което успяла да спаси от защитените им сървъри, преди партизаните да го превземат. Заровила едното копие в градината си, в стара парцалена кукла, така че никой да не разбере какво е, ако го намери, а после дошла пеша до Палмареш Треш.

— Дошла пеша…

— Отнело й два месеца да го направи. Едва не загинала, поне десет пъти. И нямала никаква представа дали Лелите ще я приемат. Всяка година са отказвали на хиляди бежанци, знаеше ли това? Нашите Лели не обичат замърсяването.

— Тогава защо… — казвам и ахвам. — Заради библиотеката?

Енки се усмихва и избърсва сълзите от очите си.

— Жена от Салвадор, без пукната пара, бременна с черно копеле в шестия месец? Това е бил единственият й шанс.

Хващам го за ръката.

— Мразиш ли ни?

— По-рано да.

От това сякаш сърцето ми спира. В гласа му има някаква далечна горчивина, нещо почти носталгично.

— По-рано?

Той се обръща към мен. Другата ми ръка се отпуска от конзолата на лодката и отново започваме да се носим безцелно като мислите ми, подхвърляни от бурята.

— Винаги съм обичал всичко прекалено много, дори след като тя умря. Обичах светлините, блокос, паяжината, уличните карнавали. Мразех катингата, кой не я мрази, но дори тя… ти си виждала колко красиви могат да бъдат резервоарите за водорасли, когато ги огрее светлината. Не бях устроен за такава омраза, но въпреки това я изпитвах.

— А сега?

Той се разсмива. Искам да го прегърна, но не го правя, няма да го направя.

— Джун, Джун — отговаря ми той. — Казваш, че не искаш да знаеш, и обръщаш гръб при всяка възможност, но после не спираш да питаш. Защо не си като Жил, защо не се преструваш, че съм непознаваем и съвършен като ориша?

Светлините ми парят като слънцето по кожата ми. Ако сведа поглед, със сигурност ще ги видя под мократа си риза. Но всичко останало в мен е студено и изпълнено със страх, готово да побегне.

Както съм правила самата аз през цялото лято.

— Не мога да бъда като Жил — казвам. — Той мисли, че всеки заслужава любов. Мисли, че който трябва да ни обича, ще ни обича. Мисли, че хората, които обича той, винаги ще му отвръщат със същото. И те го правят, защото той е Жил. Но аз не съм лесна за обичане, не съм се доверявала толкова, откакто… Понякога си мисля, че съм също толкова сама, колкото си ти, Енки.

— Тогава ме попитай, Джун.

Едва чувам собствения си глас от вятъра.

— Защо не мразиш вече?

— Защото съм се заразил с бионаноботи, които не ми позволяват да мразя.

Обичам го. Не бива да го правя и се заклех, че няма да го правя, но не са ми останали никакви защити. Следващият ми въпрос е неизбежен като смъртта.

— Обичаш ли мен?

— Обичам целия свят — отговаря той.

И ме целува.

 

 

Кожата ми изгаря като пожар, но ето какво вижда той, градът, който Енки обича:

Четиримата братя и сестри греят като падащи звезди, преобразяват се и преливат един в друг в непрекъснат цикъл, който съм усъвършенствала със седмици. Разпалват се бавно като четири нагорещени въглена във водите на залива. В същото време светлините на самия град угасват, за да могат тълпите, които се втурват към стъклените стени, парковете и алеите, да видят представлението ни по-добре.

Светлините започват в нежно, познато бяло, но съвсем скоро се появява и първият намек за цвят. Зеленото разцъфтява първо на О Киломбола, нашия остров на раците, грейнал с настойчивост, която онези зрители в града не могат да опишат с думи, но която ги завладява. После идва ред на А Кастаня, А Вела Прета и най-сетне на масивната грамада на А Карентена (само откъм страната на града, защото щеше да ни е нужна цяла година, за да съберем достатъчно светлини да покрием целия остров). А сетне разцъфват и още цветове оранжевото на бугенвилеята, пурпурното на плодовете на асаи, червеното на хибискуса, — които избухват и угасват в морето от сияещо зелено.

Това щеше да бъде достатъчно. Сега го разбирам, докато гледам заедно с Енки в самата основа на величествената пирамида, където подпорните пилони са покрити със сиви и бели налепи, а в краката ни се шмугват нощни риби. Дори ако просто бяхме осветили четиримата братя и сестри, щяхме да сме създали творба на изкуството, достойна за нашите амбиции.

Или поне всички останали щяха да смятат така. Жил щеше да ме прегърне и да ми каже, че съм гений, а кралица Оресте и Лелите щяха да се впечатлят от мен, когато след седмица разкрия участието си в проекта. Може би дори щяха да го запомнят за известно време, поне до следващата слънчева година и до избора на новата Кралица. Може би щях да разказвам за това на децата си — като за нещо интересно, което съм направила веднъж.

И това нямаше да постигне абсолютно нищо. Нямаше да промени нищо. Нямаше да докосне никого и в такъв случай нямаше да е изкуство, нали?

— Бебел — казвам на фоното си, като почти шепна, въпреки че няма нужда. — Готова ли си?

— Те никога няма да забравят за това, нали? — прошепва тя в отговор. — Дори да искат.

„Къде е нейната музика?“, беше попитал той. „Ето я, папаи, ето я.“

Гледам как отминават последните секунди. Застанал над рамото ми, Енки се усмихва и го оставям да прокара пръсти по интерфейса. Екранът просветва в зелено: връзката е установена. Бебел и нейните музиканти вече са свързани с града.

Гласът на Бебел се плъзва от колоните, нисък и прекрасен. За пръв път ми минава през ума, че първите строфи от песента се отнасят за моя папаи. Тя пее за това да си жив, но въпреки това да се чувстваш така, сякаш си сред мъртвите. Питам се дали се е чувствал така през онези последни празни дни, когато ми се струваше непознат.

И може би Бебел заслужава Кралската стипендия повече от всеки от нас — гласът й пристъпва по високо опънатото въже на тъгата и радостта с такава лекота, че човек забравя за пропастта от двете му страни. И от звука на нейния глас светлините на островите експлодират. Първоначалният взрив е толкова яростно ярък, че замижавам, макар че Енки остава неподвижен, с широко отворени очи.

И за това ли има бионаноботи?

Свързала съм всеки цвят с различен звук — оранжево за заобления й глас, кафяво за китарата на Паскуал, различни нюанси на червеното и зеленото за останалите инструменти. Но до този момент не знаех колко добре ще се получи.

Гледката е едновременно хаотична, мътна и рязко очертана. Това е музика, представена като светлина — и аз почти не мога да откъсна поглед от нея.

Но има едно последно нещо, което трябва да направя.

По средата на куплета точно преди последния, все по-бърз, изплетен от многобройни хармонии галоп към припева, който почти всички знаят наизуст, Бебел спира. Градът затаява дъх, както и аз. Какво е добавил той? Колко ще съжалявам за това на сутринта? Енки докосва челото ми, сякаш благославя избора, който ще направя, какъвто и да е той.

Пускам неговия запис.

„Пепи, казва една жена. Казах ти да го изядеш. Нали не искаш мамае да плаче? Направих го специално за теб.“

И друг глас.

„Хайде, бейби, менина, корасао, няма да боли, просто — о, мамка му, това боли! Какво е…“

И друг.

„Тази вечер ще има бой, след като последния път онези вермелос…“

И още, и още, едновременно, гласовете се сливат и стихват, след което започват отново и се вливат в светлините на четиримата братя и сестри — градът говори и градът слуша.

И тогава — съвсем ясно въпреки напластените гласове — чувам нещо, което ме изненадва.

Оресте: „Това момче ще ме довърши, Мария, заклевам се. Защо позволихме да бъде избран?“.

„Заради уаките, Кралице. И заради джунглата.“

Оресте въздъхва. „Винаги тези уаки, винаги тази джунгла.“

Всички гласове замлъкват. Треперя, вторачена в Енки, докато се питам как е успял да улови Оресте и леля Мария да кажат нещо толкова изобличаващо. Никога няма да мога да обявя участието си в този проект. Не и ако искам да спечеля Кралската стипендия. Мисълта за това по някакъв начин ме успокоява.

Той беше прав. Неговият вариант наистина е по-добър.

Опитвам се да уловя погледа му, но той е застинал и сякаш е някъде далеч оттук, загледан в угасналите светлини на четиримата братя и сестри. Чудя се какво не е наред, но не за дълго. В тишината заговаря споменът за неговия глас:

„Не можеш да подушиш катинга, казва той (каза той тогава), като се обръща към залата, пълна с ужасени Лели, които си запушват носа и бягат към изходите. Докато не се върне обратно у дома.“

Вокалните хармонии стават по-силни, по-настоятелни, сякаш удрят думите си една в друга като метални късове, за да изкарат искри.

— Джун — казва ми Енки, докато кресчендото ме помита, помита и островите, и целия град.

Мисля, че го казва няколко пъти, преди най-сетне да го чуя.

Той трепери. Когато протягам ръка да го докосна, той се отдръпва, сякаш го е заболяло. Песента свършва.

И в момента, в който целият град си поема дъх — в тази продължителна тишина на потрес, която трябваше да е мигът на най-голямото ми удовлетворение, — аз изпитвам единствено ужас.

— Градът — казва той. Нещо се срутва в града.

 

 

Тичаме.

Нагоре по аварийни стълбища, които не са използвани толкова отдавна, че са потънали в прах и изпражненията на морските птици, които са свивали гнезда по тях в продължение на цял век. Започвам да кихам и не успявам да спра, препъвам се и падам. Енки ме дръпва за лакътя, за да се изправя, сурово и грубо. Прескачам по две стъпала наведнъж, а Енки — по три. Мускулите на бедрата ми горят като светлините на О Киломбола и отначало си мисля, че неговата енергия се дължи на модификация, но след това осъзнавам, че той просто е Енки.

Когато стигаме до терасите, ризата ми е залепнала за кожата и с всяко вдишване разкъсвам по малко от нея. Енки се превива на две, но не от изтощение. Дори тук се е събрала тълпа, макар че на най-долната тераса не живее почти никой. Но сетне някой го посочва с пръст, друг се разсмива и тълпата се обръща към нас, за да ни обгърне.

— Енки! Страхотен номер беше…

— Оресте ще си помисли следващия път, преди да…

— Ще има да разказвам на внуците…

Енки спира да тича, когато хората започват да пристъпват твърде близо до нас и да ни обграждат. Мускулите му се напрягат и той се озърта с резки, импулсивни движения като стресната птица. Продължава да трепери и аз знам защо.

Защото усеща града. Защото го чува.

Защото се е заразил с бионаноботи, които му позволяват да го прави.

И аз разбирам — толкова ясно, все едно чета инструкциите за употреба на модификациите му, — че ако не побързаме, ако не стигнем до мястото, където ще се случи това срутване, и не успеем да го предотвратим, болката на града ще стане и негова болка.

Но Енки не е град, а човек, и може би няма да я понесе.

— Пуснете ни да минем! — провиквам се аз. — Трябва да открием Лелите!

Гласовете на хората се сливат, но не като в рода вива от песента. Гласовете им се сливат в безлично чудовище, което крещи за внимание, настоява да получи любов и иска от времето ни, с което не разполагаме.

— Освободете пътя, моля. Това е официално нареждане, свързано с вашата сигурност.

Вежливият, но натрапчив женски глас е толкова чужд на това място, че двамата с Енки се споглеждаме.

— Охранителни боти — казва след миг той. — По дяволите. Това е леля Мария.

Не, леля Мария със сигурност не се радва за това, което целият град вече я чу да казва.

Грамадната тълпа притихва. Хората се колебаят — дали да защитят своя малък герой, своя летен принц? Или да бягат, преди някой от тях да бъде уловен в прословутата лепкава хватка на леля Мария?

— Освободете пътя, моля. Това е официално нареждане, свързано с вашата сигурност.

Гласът вече се чува по-близо, но все още не можем да видим ботите от тълпата.

— Тръгвай — казва ми изведнъж Енки.

Той ме прегръща през раменете и се завърта така, че да е с гръб към ботите и да ме скрие от погледите им.

— Но…

— Какво могат да ми направят, Джун? Това е най-бързият начин да привлека вниманието им. Ще се опитам да ги убедя. Но ако те хванат с мен, ще разберат коя си.

И ще разберат, че съм замесена в проекта, който изкара Кралицата и една от доверените й съветнички на показ пред целия град. Енки знаеше какво означава това, че не чух записания от него файл. Той разбираше какво жертвам.

Но ако ме хванат сега, шансовете ми да спечеля Кралската стипендия намаляват почти до нула. Това изглежда маловажно в светлината на онова, което може да сполети града, но Енки все пак мисли и за него.

„Обичам целия свят“, така каза той. А не лично мен. И само глупавите ми устни, кожа и пулс ме заблуждават, че той отвръща на чувствата ми. Какво значение има любовта, когато човек не е способен да изпитва нищо друго?

Тълпата се разшумява. Чувам трясък от захвърлени предмети.

— … вашата сигурност!

— Случва се на линия „Се“ — казва той.

Затваря очи и затреперва отново, двойно по-силно.

— Някъде високо, между Осмо и Девето ниво на западната стена. Там би трябвало да има паяк, но… о, господи.

Енки се свлича на колене толкова бързо, че едва не падам заедно с него.

— Какво…

Той отваря очи.

— Паякът ще падне. Тораксът му е повреден. Прекалено е стар и нанотубичките му не се възстановяват. Не могат да издържат тежестта му.

— Кажи им, Енки!

— Няма да ми повярват.

Падам на колене, така че очите ни да бъдат на едно равнище.

— Ти си Летният крал — казвам му аз.

— Летният крал с една дузина модификации, които са толкова нелегални, че дори нямат названия. Който току-що хакна целия град, за да направи изкуство.

— Какво… какво да направя?

Чува се експлозия, после писъци. Охранителните боти явно стрелят с въздушни оръдия в тълпата. Неволно се свивам — на холо това винаги изглежда много болезнено.

Енки се разсмива и отпуска глава в ямката между врата и рамото ми. Толкова е близо, че мога да усетя колко силно трябва да се бори, просто за да остане в съзнание.

— Намери Уеда. Посланикът от Токио 10. Кажи му, че веднага трябва да говори с леля Мария. Кажи му да си признае всичко. Това е единственият начин да ми повярват.

Да си признае всичко? Ако съм си мислела, че сърцето ми прескочи по-рано вечерта, когато Енки заговори за био наноботи и любов към целия свят, това е нищо в сравнение с ужаса, който пуска корени там сега и започва бавно да расте.

— Какво си направил, Енки?

— Понякога си мисля, че имаш късмет, Джун. Защото можеш да мразиш.

Поеми си дъх. Спаси града. Остави мисленето за по-късно.

— Защо ще ми повярва той?

— Кажи му… кажи му, че съм казал как първата вечер ме накара да го бия с камшик, преди да…

Пускам го толкова бързо, сякаш се е запалил. Мисля си, че може да се удавя в ужаса си. От всички възможни хора, с които може да спи, и от всички възможни причини да го направи… Енки се усмихва така, все едно ме вижда за последен път.

Всеки знае, че Летните крале се чукат като еднодневки.

Но не всички се чукат с чуждестранни сановници, за да се сдобият с нелегални биомодификации.

— Летни кралю! Елате с нас, моля. Това е официално нареждане, свързано с вашата сигурност.

Може би Енки се изправя на крака. Може би те го отнасят. Не знам; вече си пробивам път с лакти през тълпата, стискам очи, за да възпра сълзите си, и мразя Енки с цялото си сърце.

Решена да го спася.

 

 

Хващам си капсула, като избутвам навън човека, който я е повикал, докато вратите й се затварят. Казвам й да отиде на Осмо ниво и се моля тези тунели все още да са в безопасност. Докато капсулата се изстрелва през града, аз се свързвам с комуникационната система и я умолявам да ми позволи да говоря с Уеда-сама.

— Съжалявам, Джун — отговаря градът със същия приятен, успокоителен глас, който съм чувала през целия си живот. — Но Уеда-сама не ти е дал разрешение да говориш с него. Искаш ли да оставиш съобщение в дирекцията за външни работи?

— Не, слушай, това е извънреден случай. Той ще иска да чуе това, повярвай ми. Става дума за Енки.

— Съжалявам, Джун, но дирекцията не може да издаде такова разрешение за личен състав от десето ниво. Мога да запиша съобщението ти с бележка, че е спешно…?

— Не!

— Няма нужда да се…

— На Девето ниво всеки момент ще се разбие паяк!

Настъпва кратко мълчание.

— Нямам такава информация, Джун — казва после гласът.

— Не е задействана нито една от охранителните ни системи. Работата на паяците е напълно нормална.

— Нито една? — повтарям аз.

— Нито една, Джун. Всичките ни системи работят както трябва. Ще оставиш ли съобщение?

— Това… не, няма нужда. Благодаря.

— Пак заповядай, Джун.

Градът прекъсва връзката. Оставам загледана в празния дисплей на фоното си, докато се нося през града в нечия чужда капсула и си задавам въпроси, които допреди час дори не бях в състояние да си представя.

Не е задействана нито една от охранителните ни системи.

Как е възможно Енки да усети нещо в града, което охранителните системи на самия град не могат да доловят? Това все пак е Палмареш Треш, скъпоценният камък на залива, и структурен дефект от такава величина със сигурност би трябвало да се регистрира от множество различни датчици.

Но не съм забравила лицето на Енки, когато се свлече на земята, сякаш буквално усещаше болката на града. Изглеждаше съвсем сигурен. Изобщо не се съмняваше, че ще му повярвам.

И сега ми остава само един начин да стигна до Уеда-сама и ако го използвам, това със сигурност ще провали моя план да спечеля Кралската стипендия.

— Значи сигурно Бебел ще спечели — промърморвам аз.

Струва ли си? Как ще се почувствам, ако се окаже, че модификациите му са предизвикали необичайни странични ефекти и са го накарали да си въобрази неща, които не съществуват? В крайна сметка си има причина Лелите да обявят за незаконни толкова много модификации. Ако хората от Токио 10 искат да се самоунищожават, това си е тяхна работа, но няма нужда и ние да го правим.

„Как е могъл да си го причини?“

Кръстосвам напред-назад, доколкото ми го позволява капсулата, но от тази мисъл замръзвам. Свеждам очи към ръцете си, издраскани и охлузени от монтажа на толкова много светлини по твърдите скали. Мисля си как за мен това не е нищо, това не е никаква цена за красотата на изкуството, което съм създала тази вечер.

И си спомням какво му казах, когато го убедих да ми стане партньор.

Ти си направил избора да използваш собственото си тяло като платно, на което всички ще трябва да обърнат внимание.

Тогава го разбрах. Когато бях видяла само смях, светлини, музика и уаки и танци. Грандите смятаха, че това е нищо. Просто някакъв номер. Но аз бях чула тази единствена нота и бях предвидила симфонията, която ще я последва. И все пак не стигнах достатъчно далеч, нали?

В края на зимата Енки ще умре. Тогава защо да не направи с тялото си всичко, което е възможно? Защо да не изпита всяко усъвършенстване, всяко променено състояние на съзнанието, всяко различно ниво на съществуването, което може да му предложи съвременната технология? И ако Палмареш Треш се управлява твърде назадничаво, за да я позволи, защо да не я потърси на друго място — може би в най-напредничавия град на планетата?

Енки никога няма да стане гранде. Той никога няма да има деца, които да научи на думите на старите песни на майка си, никога няма да се разхожда по алеите на джунглата и да се оплаква, че преди петдесет години е било по-хубаво, никога няма да се опита да поиграе футбол в парка и да си даде сметка, че вече не е толкова млад, колкото едно време.

Той винаги е знаел какво означава това; винаги е разбирал какво изисква неговото изкуство. А аз?

Аз просто си играех на радикална и изпробвах престъпването на границите така, както изпробвах светлините под кожата си — сигурна, че ще мога да прекъсна и да се върна към завършването и университета веднага след като изтече тази година.

Веднага след като Енки умре.

Капсулата се разтърсва и спира на Осмо ниво. Вратите се отварят. Примигвам срещу тълпата, която се блъска по перона — необичайна за този час на денонощието.

— Адрес? — пита ме капсулата, когато не слизам.

Давам й да прочете флашката ми.

— Кралската кула — казвам.

После се обаждам на леля Яха.

Лелите си крещят една на друга в тронната зала.

— Градът потвърди, че всички сектори работят както трябва — казва леля Серена, комуналният директор. — За пети път.

— Не виждам причина да вярваме на това момче — казва леля Иса. — Просто създава проблеми както обикновено.

Уеда-сама, все още раздърпан от неочакваното бързане да пристигне в Кралската кула, се прокашля.

— Опасявам се… — започва той, млъква и опитва отново, по-силно от преди. — Биомодификациите му позволяват да поддържа необикновена връзка с интерфейса на изкуствения интелект. Той е установил контакти, с каквито вашите системи просто не разполагат. А вашите системи…

Той отново се прокашля.

— Вашите системи са доста остарели.

Леля Серена настръхва, когато чува това.

— Нашите системи са ни служили съвсем добре през последния век, посланик Уеда. В Палмареш Треш никога не е имало комунална катастрофа, която дори да се доближава до онези, предизвикани от пристрастяването на вашия град към биомодификациите, а…

— Серена! — възкликва леля Яха и леля Серена млъква.

Очевидно дори чуждестранните посланици в немилост не бива да понасят подигравки за етичните стандарти на своя град.

Дискусията продължава в същия дух, докато аз стоя в ъгъла и се чудя какво да направя, чудя се колко време ни остава, преди бавноподвижният бот да се пусне и да падне върху града. Как могат да продължават да спорят така, когато съществува дори минималната вероятност хиляди хора да загинат? Мегадианите са здрави, но ботът паяк е достатъчно голям, за да ги повреди. Не знам къде са отвели Енки, но отсъствието на леля Мария се набива на очи и предполагам, че каквото и да им е казал, то не е било достатъчно убедително.

— Някой проверил ли е вече самия бот? — обажда се кралица Оресте от мястото си начело на заседателната маса.

Всички в помещението притихват.

— Ботът се движи бавно — отговаря леля Серена, — но това не е необичайно за тези стари трошки. Няма никакви признаци, че не работи както трябва.

— Трябва да му заповядаме да се върне в склада като предохранителна мярка.

Леля Серена неловко се свива.

— Вече го направих, Кралице.

— И?

— Ботът се движи бавно.

— Може би… — обажда се леля Яха.

Усещам нейното неудобство, нейния гняв дори от сенките в ъгъла на помещението, на десет метра зад гърба й.

— Може би трябва да евакуираме западната стена на Осмо и Седмо ниво, просто за всеки случай.

— Само защото някакъв бот се движи бавно? — пита леля Иса.

— Модификациите… — започва Уеда-сама, но кралица Оресте раздразнено махва с ръка.

— Тези неща не са забранени случайно в нашия град, посланик. Нечовешките способности не се съчетават както трябва с човешките мозъци. Леля Мария ми каза, че Енки почти не осъзнава какво прави заради ефектите от тези модификации. Не смятам, че е мъдро да му се доверяваме за това.

Почти не осъзнава? Значи сигурно ще се случи всеки момент. Боли ме от това, което си представям, че изпитва той. Освен това съм бясна, защото върху нашия град ще се стовари катастрофа, а те не искат да направят нищо, за да я предотвратят.

— Трябва да ги евакуирате — обаждам се аз.

Никой не ми обръща внимание.

— Ще се случи скоро — казвам аз още по-силно. — Ако го боли толкова много, значи градът знае, че ще се случи скоро.

Леля Яха се обръща към мен, почервеняла от ярост.

— Джун — просъсква тя. — Ще млъкнеш ли, моля те?

Останалите Лели се размърдват от неудобство, но нито една от тях дори не ме поглежда. Даже кралица Оресте.

Какво ще се случи с Енки, когато падне този бот?

Какво ще се случи с града?

Знам какво трябва да направя. Толкова много искам да спечеля Кралската стипендия, че съм в състояние да падна на колене и да се моля за нея, но въпреки това не се колебая.

Докосвам фоното си и виждам познатия масив на дисплея. Свързвам се с града.

— Да, Джун? — прошепва тихо градът в ухото ми.

— Трябва да изпратиш съобщение — казвам аз.

— На кого, Джун?

— На Енки.

— Нямаш разрешение за достъп до Летния крал, Джун.

Усмихвам се.

— Няма нищо. Просто искам да знаеш, град. Искам да знаеш, че имам нужда от камери. Много камери, в тронната зала, след около трийсет секунди.

— Не знам какво да направя с тази информация, Джун — казва градът.

— Можеш ли да я предадеш на всичките си части? Дори на най-малките?

— Мога да го направя — отговаря градът. — Но продължавам да не… Вече разбирам. Той пита: „Четиресет ще стигнат ли?“.

Облягам се на стената и затварям очи.

— Да. Четиресет ще стигнат.

Видеоботите прииждат като напаст от скакалци през отворените прозорци и врати и дори през пукнатините в стената. Някои от тях се олюляват и умират, когато се блъсват в технологията за защита от камери, но тронната зала е едно от малкото места в Кралската кула, които са отворени за някои видеоботи. Остават достатъчно очи, за да видят точно какво ще направя.

— Какво става? — пита кралица Оресте и се изправя от мястото си.

Не им оставям време да си задават въпроси. Отправям се към другия край на залата и заставам точно до нея.

— Имаме повреден бот паяк на втори мегадиан, от западната страна, на Девето ниво — произнасям колкото мога по-ясно, обърната към нетърпеливата орда. — Летният крал се е сдобил с бионаномодификации, които му позволяват да се свързва с града така, както никой друг не го е правил досега. Смятам, че всички знаем колко стари и неизправни са ботите паяци. Системите на града не работят както трябва, но този бот всеки момент ще падне и жителите на Седмо и Осмо ниво от западната страна на града са в сериозна опасност. Трябва да се махнете оттам веднага, ако можете. А ако някои от инженерите могат да направят нещо, за да спрат този бот, преди да падне, сега е моментът да се опитат.

Спирам и дълбоко си поемам дъх. Това е. Това би трябвало да свърши работа.

— Джун.

Говори Кралицата. Обръщам се към нея, без да бързам.

— Откъде знаеш? — пита ме тя. — Защо си толкова сигурна в него?

— Виждала съм как го прави — отговарям тихо аз. — Десетки пъти съм го виждала да прави неща, които са невъзможни, освен ако говори с града.

— Но защо точно ти? — настоява Кралицата.

Въздъхвам и се обръщам към камерите.

— Защото аз съм неговата съучастничка.