Няма да нарека грешка това, което направих с Уеда, макар че би трябвало да го сторя. Спомняш ли си как го оправда Себастиао? Той каза, че Летните крале са отвъд морала — и беше прав, и не беше.

Боговете са онова, в което всички вярват. Хората са това, което умира.

Проблемът, истината, която осъзнах едва когато те видях да се обръщаш към онези камери, е, че аз обичам Жил. А сега ти ще кажеш, че обичам всички, и наистина ги обичам, но не по един и същ начин. Ти си другата причина, поради която не се обяви той — не знам дали ти го е казвал. Още преди да се срещнем, аз ти дължах неговия живот. Може би той беше в състояние да ме победи, а може би не. Ако той беше Летният крал, а аз бях момчето, което танцува върху стъклото, дали щяхме да бъдем заедно? Дали той щеше да ме обича?

Дали аз щях да го нараня?

Няма да го нарека грешка — макар че беше грешка.

Летните крале са богове, но в последна сметка, в самия край, се оказваме просто хора.

Жил бели скаридите така, все едно ги съблича за вечерта. До него стои Енки — толкова близо, че раменете им се докосват — и реже кантарион на малки парченца, учудващо погълнат от тази задача. Предложих да им помогна, но и двамата настояха да си почивам на хамака, който Енки е опънал по средата на всекидневната си. В голям тиган се задушава кокосово мляко с палмово масло, чили и още дузина подправки. От половин час ги гледам как готвят. Жил накара своята мамае да му напише семейната рецепта, така че според мен трябва да ги оставя да разполагат с цялото време на света. Задушената ватапа не е ястие, с което трябва да се бърза, а ако се съди по уханията, които се носят над мен, докато лениво се полюшвам в хамака, тази ще бъде особено вкусна.

Погледнати в гръб, Енки и Жил спокойно могат да участват в документално холо за щастливия домашен живот на Летния крал, но аз виждам пукнатините между тях. Движенията на Енки са необичайно бавни и предпазливи, докато се опитва да контролира нервното потръпване, предизвикано от някаква безименна модификация. Тонът на Жил е съвършено вежлив, когато се обръща към него с молба да провери докъде е стигнало задушеното, но зад думите му се крие повече болка, отколкото топлина.

Енки можеше да се изчука с половината Осмо ниво, без да нарани Жил толкова, колкото с няколко рунда с Уеда-сама. В залива ръждясва повреден бот паяк — паднал механичен гигант, паметник на последствията от самоналожената технологична изостаналост на нашия град. Дори Лелите не могат да го пренебрегнат — не и след като единственото, което спаси Седмо ниво, беше бързата работа на техници, които успяха да отклонят падащия бот с импровизирана комбинация от няколко муши бота и още един бот паяк, който се случи наблизо. Ако не беше моето отчаяно послание — за което целият град разбра, че Лелите са се опитали да ми попречат да отправя, — вероятно щяха да загинат няколко хиляди души. А това отреди на авантюрата на Енки с посланика от Токио 10 само няколко часа шокирано възмущение. Хората се вълнуват от екзотичните, нелегални биомодификации, които Уеда-сама е дал на Енки, а не от онова, което е получил в замяна. Борбата се води за по-важни неща: конфронтацията между технофилите и изолационистите е избухнала в открита идеологическа война, а бойното поле са градските улици, транспортните капсули и парламентарните сесии.

Но в тази стая истинският конфликт се промъква в думите, които си казваме, в начина, по който се сковава Жил, когато Енки докосва ухото му, в погледа на Енки, отправен към мен, все едно иска да ме помоли за помощ.

Отначало бях ядосана на Енки, но най-вече защото исках целувката му в залива да е означавала нещо. Жил е ядосан на Енки, защото не вярва, че той е в състояние да обича някой като Уеда. Смята, че Енки губи душата си, като спи с хората в замяна на материални блага. Но той не разбира, че Енки обича целия свят. Защо да не обича и Уеда-сама? Защо да не обича и мен? Иска ми се да поговоря с него за това, но Жил отбягва всички разговори за модификациите на Енки, а аз не мога да събера смелост да му призная за нашата целувка. Страх ме е, че ще ме намрази заради нея.

И вместо това гледам холо, за да видя как реагират новинарите на моето внезапно, драматично участие в живота на техния Летен крал. Повечето приемат, че сме свързани не само артистично, но и романтично, макар че аз го отрекох в малкото интервюта, които дадох. Една целувка не означава нищо, а и без това не е тяхна работа. Някои дори ми съчувстват заради пробацията, която ми наложиха за Кралската стипендия. Леля Иса казва, че нито един от съвместните ни проекти с Енки няма да бъде приет за участие в конкурса, а ако го направим отново, ще ме дисквалифицират напълно. Според мен това означава, че все още имам някакъв минимален шанс. Ако не беше така, защо изобщо щяха да се занимават с тази пробация? Енки ме поглежда озадачено и с някакво съчувствие, когато заговоря за това, но не ми пука. Продължавам да искам Кралската стипендия и ще направя всичко възможно да не пропилея шанса, който са ми дали.

— По всички канали дават за финалистката от джунглата — обаждам се аз, когато тишината се обтяга до скъсване.

Раменете на Жил с облекчение се отпускат.

— Така е, вчера я гледах при Рикарда. Как се казваше?

— Лусия — казва Енки.

Той е съвсем неподвижен; дори устните му почти не помръдват. Вече знам, че това е някакъв ефект от модификациите, и когато започне, той често губи връзка с реалността в продължение на часове.

— Познаваш ли я? — питам го аз.

Сега, когато технологията изведнъж се е превърнала в най-важната тема в града, проектите на Лусия внезапно са станали достояние на всички.

Енки много бавно обръща главата си към мен, все едно се опитва да я откъсне от стена, покрита с лепило. По челото му избива пот. Жил се намръщва и го хваща за ръката.

— Чувал съм за нея — отвръща Енки. — Беше на път да стане най-големият хакер в джунглата. Умееше да хаква всякакви устройства, така че да ги накара да извършват неща, за които не са предназначени. Правеше фони, които да улавят забранени канали от Салвадор, Лисабон, дори от някои от градовете Токио.

Раменете му потръпват и движенията му си възвръщат обичайната грациозност. Преходът е неочаквано рязък, но вече съм свикнала с него. Жил се отдръпва от него, за да намали котлона. Опитвам се да се изправя, но хамакът сякаш е уловил крайниците ми в капан; чувствам се твърде неловко, когато се движа, и се отказвам твърде лесно.

— Хакер? — пита Жил.

Енки се разсмива и целува Жил в основата на врата.

— Колко пъти си бил в джунглата, менино? Никога ли не си виждал продавачите на черния пазар на „Кариока Плаза“?

Жил замръзва, после се отпуска в ръцете на Енки. Той е по-висок от Енки и с по-развита мускулатура, но Енки доминира над него, без да полага усилия за това. Енки се опитва да се извини по грубоватия си емоционален начин; опитва се да каже, че няма значение какво прави с други хора, докато двамата с Жил са заедно.

И може би някой ден ще успее да убеди Жил в това. Засега Жил само затваря очи.

— Онези, които продават саморъчно сглобени фони?

— Най-добрите в града — отговаря Енки. — Хакерите променят настройките на стандартните модели.

Това ме кара да се изправя в хамака и едва не се изтъркалям на бамбуковия под на Енки.

— Мислех си, че го правят, защото не могат да си позволят истинските.

Енки изсумтява и ме поглежда през рамо.

— Единственото, което не можем да си позволим, е да приемаме трохите, които ни подхвърлят, Джун. Стандартни зони? Ние имаме право да говорим с града също толкова, колкото и всяко разглезено дете от Осмо ниво.

От това ме заболява, макар че не съм сигурна дали Енки го е направил нарочно. Приближавам се към тях. Енки ме гледа внимателно.

— И какво могат да правят тези фони с променени настройки? — питам го аз.

— Да показват охранителните боти наблизо, така че графитейрос да могат да ги избягват. Да дават достъп до гласа на града, който се чува на горните нива.

— Гласът на града е друг за джунглата, така ли? — питам го аз.

Това наистина ме шокира. Свикнала съм с гласа на града, който чувам, откакто съм родена; гласът, който отговаря на простите ми въпроси и ми казва откъде да мина, ако се загубя някъде.

Енки свива рамене; няма желание дори да отговори на това невежество, родено от привилегиите.

Решавам да опитам отново. В последно време се чувствам така, сякаш не съм нищо повече от един продължителен опит.

— Значи те хакват фони, за да говорят с града? — питам го аз.

Очите на Енки за миг отразяват светлината като очи на котка.

— Поне се опитват — отговаря той.

Вечерта на осемнайсетия си рожден ден Енки седи на трон от мидени черупки и отронени цветове; двамата с Жил лежим в краката му. Скалата на А Карентена пулсира като звяр под нас — настойчивият ритъм на блоко амарело изпълва самия остров, — а върху нея танцуват стоте уаки, които са извадили най-големия късмет в този град. Енки е напълно отнесен от вълна, предизвикана от някоя от модификациите му. От време на време се пресяга надолу, за да пипне Жил, който е прекалено неподвижен под него. Окъпани сме в светлините на града. Недалеч от пилоните се издига кална дъга, изстреляна от цветния масив, който графитейрос от джунглата са монтирали на падналото тяло на паяка; паякът, който едва не удари града.

Навсякъде се стрелкат видеоботи, но нито един не се доближава твърде много до нас. Поканихме Себастиао и някои други новинари на партито за рождения ден, защото в последно време и бездруго не можем да се отървем от тях, а в поканата да се окъпят в блясъка на нашата слава има нещо предизвикателно.

Снощи довърших моето дърво и изпитвам някакво празно удоволствие от мисълта какво ще каже майка ми, когато види роклята, с която съм облечена, за да го покажа. Ма мае на Жил ми помогна да я ушия, макар че ме закле да не казвам на никого. Тя се тревожи за Жил, неговата мамае, и не е единствената. Вглъбената, мълчалива апатия, в която е изпаднал, не се е стопила през седмицата след вечерята в дома на Енки. Мисля, че не съм го виждала да танцува нито веднъж за двете седмици, които изминаха от деня на моето разкритие в тронната зала. Иска ми се да намразя Енки заради него, но Енки може би ме е заразил със своите биомо дификации, защото в последно време ми е все по-трудно да мразя, когото и да било.

Особено хората, които обичам.

— Жил — казвам аз и се претъркулвам по-близо до него.

(Търкалям се по нашата купчина от красиви останки, защото двамата с Енки не сме се отказали от изкуството, как бихме могли да го направим — макар че се надявам Лелите да нямат толкова въображение, че да го забележат.)

— Може ли да облека палтото ти?

Жил отваря очи. За миг изглежда объркан; зениците му са толкова разширени, че очите му изглеждат почти черни, което може би се обяснява със слабата светлина, но подозирам, че не е така.

— Дървото ти — казва той толкова тихо, че разпознавам думите му единствено по движението на устните.

— Студено е — отвръщам аз, макар че в действителност не е.

Той слага палтото си на раменете ми; това ме радва, защото означава, че каквото и да е взел, не е достатъчно да се отнесе съвсем.

— Ще танцуваш ли с мен? — питам го аз.

Жил затваря очи, все едно му се иска да откаже, но кимва.

За пръв път през цялата вечер усещам нещо като щастие. Последните няколко седмици бяха трудни за всички ни — дори за Енки, макар че понякога модификациите го хващат така, че става трудно да му се припише каквато и да било човешка емоция.

Плъзвам се надолу от трона, а дългото палто на Жил, обсипано с пайети, се развява зад мен. Жил дори се усмихва, когато ми помага да се изправя. В мига, в който пристъпваме навън от невидимия въздушен мехур, който обгражда самоделния трон на Енки, камерите се скупчват около нас. Удрям няколко с опакото на ръката и те се отдръпват. За съжаление, същото не може да се каже за уаките.

Преди две седмици никой не беше чувал за Джун Коста, но сега по клюкарските канали говорят за мен също толкова редовно, колкото за Жил. Много уаки ме мразят, но тези, които сме поканили на партито, не са от тях — или поне никога няма да си го признаят.

— Джун! — провиква се едно момиче.

Толкова е малка, че се чудя как изобщо се е сдобила с покана. Тя посочва към ръцете си, на които е имплантирала грубо копие на моите подкожни светлини. Рисунката обаче е красива и аз се усмихвам.

Усещането не е толкова величествено, колкото да спреш целия град с инсталация от светлини и звуци, но има и по-лоши неща от това да ти се възхищават и да те следват. Питам се дали ме гледат Лелите; питам се дали ме гледа майка ми. Какво щеше да каже тя за светлинното ми дърво, ако папаи още беше жив? Представям си как коментира наситените цветове или изящните очертания на листата. Ако спечеля Кралската стипендия, дали най-сетне ще ме види отново? Дали ще прости всяко отровено нещо между нас?

Жил просто стои насред разлюляната тълпа, все едно е чувал за танцуването, но не може да си спомни какво точно представлява. Хващам ръката му и я задържам над сърцето си.

— Топла си — казва той.

В отговор разклащам хълбоците си и отмятам глава назад, така че Палмареш Треш увисва наопаки от пурпурното небе. Миг по-късно Жил ме изтегля към себе си. И се разсмива. Прави го рязко и остро, но все пак е смях и все пак е танц, и аз се надявам, че може би е преодолял най-тежката част от скръбта си.

Луната залязва, а ние продължаваме да танцуваме, мокри от пот и опиянени от движението. Няколко камери все още се носят около нас, но не толкова, колкото бяха преди. В крайна сметка дори новинарите се уморяват, а и те все пак преследват Енки, а не Жил или мен.

Обгръщам с ръце хлъзгавия врат на Жил и отпускам глава на ключицата му.

— Нали знаеш, че той съжалява?

— Знам. Би го направил отново обаче.

— Но това е Енки, нали? Това е обратната страна на онова, което обичаме.

— Кое? Това, че не го е грижа как наранява другите хора?

— Не, не — казвам аз с болка и почуда, че Жил не може да види това, което аз виждам толкова ясно. — Това, че съвсем добре знае как наранява другите хора и го е грижа, но въпреки това го прави.

Жил спира да танцува рязко като плесница. После закрачва — по-далеч от Енки, по-далеч от танцьорите и камерите, макар че няколко видеобота се опитват да ни последват. Хвърлям поглед към Енки и те безжизнени падат на скалата. Сандалите ми се пързалят, когато се затичвам след Жил. Запазвам равновесие, като разпервам ръце, и продължавам да тичам.

Жил най-сетне спира до ръба на скалата. Гледа вълните, които се разбиват в канарите под нас. Не поглежда към мен дори когато го докосвам по хълбока.

— Защо Уеда? — казва той. — Той е Кралят и не дава гаранция за нищо, разбирам това, Джун, заклевам се, но защо го е направил с някакъв гранде, за когото изобщо не го е грижа? Защо се продава така, все едно не струва нищо?

— Но — възразявам аз — той се е продал за най-важното нещо на света.

Жил най-сетне се обръща към мен; едва ли не ми се иска да не го беше направил. Той се разкрещява от ярост.

— За биомодификации, които го побъркват и които едва успява да контролира?

— За изкуството.

Жил избърсва сълзите си и се разсмива.

— Вие двамата сте луди, нали знаеш? Смятате изкуството за…

— Ние се целувахме.

Казвам го бързо, за да не изгубя кураж. Жил ме поглежда втренчено. Това е. Това е моментът, в който ще изгубя най-добрия си приятел на света. След като беше толкова разстроен заради Уеда…

— Кога?

Гърлото ми се свива, но му отговарям.

— Точно преди нашето представление. В залива. Съжалявам, Жил, не исках да…

— Значи не е забравил как се прави.

Приготвила съм се за буря от гняв заради това предателство. А не за тази нежна усмивка, изпълнена с облекчение, или за мекия поглед в очите му.

— Жил?

Той хваща ръцете ми.

— Нали вече ти казах, че няма да имам нищо против. Ако трябва да бъде с някой друг… о, Джун, стига само да не се самоунищожава с хора като Уеда-сама…

Жил изпитва облекчение. Прегръща ме — толкова силно, че за момент не успявам да си поема дъх.

— Обичам и двама ви повече от всеки друг, освен мамае — прошепва той. — Мисля, че ти можеш да стигнеш до онази страна от него… онази, която ме плаши. Ти можеш да го спасиш.

Аз не мисля, че някой е в състояние да спаси нашия Летен крал, но не го казвам. Жил ми е дал опрощение, колкото и да е незаслужено. И аз съм достатъчно алчна, за да го взема.

— Той я покани — казва леля Яха.

Двете с майка ми седят една до друга на масата, но не се докосват. Аз седя срещу тях и човъркам акараже, което е изстинало, докато се карат.

— Не разбирам защо Джун трябва да се среща с някакъв опозорен чуждестранен посланик. Ами ако се опита да я накара да размени секс срещу градски тайни?

— Аз не знам никакви градски тайни, майко. И те уверявам, че няма никаква опасност да спя с него.

Майка ми подигравателно завърта очи.

— В последно време уаките като теб не правят нищо друго, нали? Аз все пак гледам холо, след като вече не искаш да ми казваш нищо. И виждам как се държите, когато сте с този черен принц…

— Имаш предвид Летния крал?

— Имам предвид онова момче, което се превърна в международен инцидент! Жил е едно, неговата майка уака не може да отгледа и котка, но ти, Джун…

— Валенсия! Джун!

Леля Яха се пресяга над масата и ме докосва по ръката, за да ме накара да замълча, преди да изкрещя нещо, за което майка ми наистина няма да ми прости.

— Енки е Летният крал, независимо дали ти харесва, или не — казва тя. — Но, Джун, все пак ще бъде хубаво да ни казваш повече за това, с което се занимаваш, за да не се тревожим толкова много за теб.

Завъртам очи към тавана.

— Когато казваш „да се тревожим“, имаш предвид да ми крещите, нали? Благодаря, но няма нужда.

— Може би нямаше да се налага да ти крещим, ако не беше загърбила всичките си шансове за бъдещето, за да участваш в тази оргия на уаки.

— Не е твоя работа с кого правя секс, майко.

— Значи наистина спиш с него!

— А ти каква беше на седемнайсет? Монахиня?

— Не, но не се хвърлях в краката на известните всяка нощ, за да се продавам за малко внимание.

— Просто ми завиждаш, че съм известна.

— Просто ме е срам, че дъщеря ми не умее да се държи както трябва пред хората.

Изведнъж всичко това ми омръзва. Вече дори не мога да говоря с нея, без да крещя. Така че ставам от масата.

— С удоволствие ще дойда на вечерята с теб, лельо Яха — казвам аз.

— Джун — казва Яха, а гласът й прозвучава по-близо до умолителен от когато и да било. — Седни. Двете с майка ти…

— Никога няма да разберете. Наистина няма смисъл да продължавате.

После си тръгвам, а леля Яха не ме повиква да се върна. Майка ми дори не ме поглежда.

Тя ми е майка, а аз я мразя. Но ми се иска да не беше така.

Иска ми се да отида в парка или в моята горичка до алеята, или дори на училище, за да си поговоря с Бебел, но просто не мога да понеса мисълта очите на целия град да ме гледат точно сега, така че се скривам в стаята си.

Няколко пъти изпращам пинг на Жил, но той не отговаря. Включвам холото си и виждам защо: поне четири канала показват как двамата с Енки са на следобеден пикник в парка „Роял“. Себастиао е пуснал на непрекъснато повторение клипче, в което се вижда как Енки изважда с ръка бялата пулпа на тропически плод, а Жил я облизва от пръстите му. Получавам сърцебиене само като ги гледам, така че изключвам всичко и се чудя дали да не се разкрещя. Мечтаех си за слава още когато двамата с Жил бяхме анонимни уаки. Представях си как давам интервюта на новинарите и как печеля Кралската стипендия, как се задъхвам от вълнение, докато благодаря на моя папаи на церемонията по награждаването. И макар че тази действителност се оказа по-лепкава от моите мечти, не мога да се принудя да съжалявам за тях.

Енки казва, че Оресте вече ме мрази, но тя назначи леля Яха за председателка на важна комисия. Може би все още имам шанс да спечеля Кралската стипендия, ако изиграя следващите си ходове както трябва. Със сигурност съм най-прочутата от всички финалисти. Броят на технофилите нараства с всеки изминал ден, а те оценяват какво съм направила, за да спася града. Получава се същото, което се случва с Енки: любовта е власт сама по себе си.

Това остава в мислите ми, когато изваждам отдавна заровените си листа за рисуване и започвам да скицирам по тях. От толкова време се занимавам с концептуално изкуство, че почти съм забравила по-простото усещане за молива, който шари по хартията от преработена дървесина. Тези материали са скандално скъпи, но майка ми настояваше да се науча да рисувам както трябва и се погрижи да разполагам с достатъчно количество от тях през целия си живот.

Дори през последните две години.

Първо скицирам дървото си, а после добавям Жил и Енки сред клоните му. Рисунката ме изпълва с топлина. Напрежението ми остава в пръстите, но си отива от онова място зад очите. Съвсем скоро рисунката е толкова завършена, колкото мога да я направя. Вместо да си поема дъх, да протегна схванатата си ръка или да се порадвам на резултата от работата си, придърпвам друг лист хартия и започвам отначало. Този път с изненада откривам, че рисувам леля Яха на сватбата, със семплия й тюрбан от щампован лен и широката синя пола. Тя се усмихва към нещо отвъд пределите на рисунката, щастлива като младоженка. Докато рисувам, си давам сметка, че съм я намирала за красива. Дали е възможно, макар и само за момент да съм се надявала, че майка ми ще намери поне малко щастие с новата си жена? Да съм се надявала, че това може да намали разстоянието между нас? Сигурно, защото тази надежда се прокрадва в самата рисунка като съобщение, изпратено през бездната на времето.

— О.

Изпускам листа и се обръщам. До отворената врата стои леля Яха. Тюрбанът й е червен, а дрехите й са всичко друго, но не и семпли, но тя все още е красива, макар че почти не съм виждала искрена усмивка на лицето й през последната година.

— Аз… искаш ли я? — питам аз.

Тя ме изглежда продължително, без да отговори. Питам се дали нещо в рисунката не я обижда, но неподвижността й не изразява това. Най-сетне тя само поклаща глава и извръща поглед. Яха е Леля, независимо колко прилича на уака на моята рисунка, така че аз не казвам нищо повече, докато тя не се овладява.

— Скоро трябва да тръгваме — казва тя делово и кратко. — Резервацията е за седем часа.

— Ще го правим на обществено място?

— Най-добре е целият град да види добрите отношения помежду ни. Като за уака не си съвсем невежа в политиката, Джун, но все пак я остави на мен.

Иска ми се да се сопна, че тя дължи новото си място в комисията на моите политически умения. Но вместо това казвам:

— Ще бъда готова след пет минути.

Уморила съм се да наранявам хората само защото мога да го направя. Не разбирам как това изобщо ми е доставяло удоволствие.

Обличам панталони и обикновена туника с висока яка — кройката е елегантна, а мрежичката на шията разкрива малко от светлините ми, но като цяло облеклото ми е изненадващо консервативно, като се има предвид как се обличам в последно време. Леля Яха кимва одобрително, когато излизам в коридора. Майка ми хвърля поглед към мен от стола си в градината, но не казва нищо и аз се преструвам, че не я виждам.

Леля Яха е повикала служебна капсула, която да ни откара директно до „Шик“ — възловата точка на Шесто ниво, известна с модерните си ресторанти и популярните клубове. Двамата с Жил не ходим често там, защото музиката в Парка на основателките или в джунглата е по-добра, а и там се събират твърде много гранди като за нас. Въпреки това се чувствам много изтънчена, когато вратата на капсулата се плъзва настрани и слизам от нея заедно с леля Яха. Хората наоколо се обръщат след нас, отначало, защото всеки, който може да се сдобие с разрешение за личен транспорт до „Шик“ вечерта, би трябвало да е важна личност, а после и защото ме разпознават. Видеоботите се скупчват около нас, но аз почти не им обръщам внимание. Човек може да свикне с почти всичко.

Малко по-късно и Уеда-сама слиза от личната си транспортна капсула.

— Джун — казва той и леко се покланя от хълбоците.

След кратко колебание аз му отговарям със същия поздрав. Леля Яха докосва и двама ни по раменете, като излъчва професионалното дружелюбие, за което изобщо не се съмнявам, че е действителната причина за новото й повишение.

— Много се радвам, че най-сетне ще можем да поговорим — казва посланикът на Токио 10.

Усмихвам се, като имитирам леля Яха заради камерите.

— Обстоятелствата със сигурност са по-благоприятни за това — отговарям аз.

Той поклаща глава — един-единствен печален жест, който ме изненадва с искреността си.

— Заповядайте — казва леля Яха и посочва към оживената алея, която води към сърцето на възловата точка.

За наше щастие ресторантът е близо до перона. Ако се беше наложило да вървим по-дълго, щяха да са ни необходими няколко от охранителните боти на леля Мария, просто за да си пробием път през тълпата. Леля Яха и Уеда-сама водят неангажиращ разговор, докато аз се опитвам да изглеждам спокойна и невъзмутима. Съгласих се на това най-вече защото знаех, че по този начин ще помогна на Енки. Може и да не го е грижа какво смята Оресте за него, но тя все пак е Кралицата и през целия последен месец го спъва на всяка крачка.

Но освен това изпитвам и любопитство. Уеда-сама е по гранде от гранде — поне на сто години. Двамата с Енки сякаш дори не са от една и съща планета, но са поддържали тайна връзка в продължение на месеци. Уеда-сама е гладък и приветлив като водата в спокоен воден басейн: повърхността му отразява толкова добре, че е невъзможно да се види какво има под нея. Дали Енки е видял? Дали изобщо го е интересувало? Може би е поддържал отношенията на чисто търговско ниво, както го обвини Жил.

Колкото до Уеда-сама, не се питам какво е видял той в Енки. Енки е Летният крал и дори извън Палмареш Треш може да има почти всеки, когото пожелае.

Ресторантът е скъп и модерен — един от новата вълна ресторанти, които пресъздават древни кулинарни стилове. Специално този имитира Стара Япония — предполагам, че леля Яха го е избрала като жест към Уеда-сама. На лицето му се изписва любопитно изражение, когато оставяме обувките си и влизаме вътре. Все едно някой е ударил по повърхността на водата в басейна, за да я развълнува. За миг успявам да различа дълбините отдолу, но не и очертанията сред тях. Виждам единствено как той изглежда тъжен, щастлив, изпълнен с носталгия и физическа болка едновременно. Както би казал Енки, за това си има специална дума.

— Имате ли дума за содаджи на японски език? — питам го аз.

Уеда-сама застива като фигура в холо по средата на колениченето до масата. Примигва веднъж и вълничките по повърхността на басейна се разширяват.

— Най-близката по значение е нацукаши — отговаря той. — Но всъщност не е толкова точна. Не е случайно, че използвате тази дума в толкова много от вашите песни.

Отпускам се да седна на глезените си и се чудя колко време ще мине, преди краката ми да се схванат напълно. Ако в Стара Япония наистина са се хранили в тази поза, не знам как изобщо са успявали да ходят.

Леля Яха — с изражение, което е толкова любезно, че може да съперничи на гладката повърхност на Уеда-сама — се разсмива и умело насочва разговора към различията между стария и новия португалски език. Спирам да я слушам. Решавам, че Уеда-сама е интересен човек. И не е непривлекателен, колкото и да е стар. Погледнат под определен ъгъл, прилича на човек, който знае тайни. Човек, с когото ти се иска да се сприятелиш заради минималната вероятност да ти разкаже историите си. Не е първият човек от друг град, с когото се срещам, но е първият от толкова далечно място. Първият, който знае какво се случва с човешките общества, когато не поставят ограничения на технологията.

Пристига първото ястие, поднесено от мълчалива жена с копринена роба. На миниатюрните керамични чинийки са подредени тънки ивички риба. Уеда-сама пръв опитва своята. Очите му се затварят, когато слага в устата си първата хапка. От гърлото му се отронва стон, макар и толкова тихо, че го чуваме само леля Яха и аз.

Той отваря очи и ни поглежда така, сякаш се е стреснал от присъствието ни. После се прокашля.

— Приемете извиненията ми. Забравих къде се намирам. Твърде отдавна не съм имал възможността да се насладя на такава храна.

Аз също слагам едно парче в устата си. Суровата риба е вкусна, но не съм сигурна защо накара Уеда-сама да стене така, все едно е накарал Енки да го бие с камшик.

— Нямате ли храна от Стара Япония в Токио 10? — пита леля Яха.

Мисля си, че сигурно наистина е останала изненадана, защото почти никога не си признава, че не знае нещо за другите култури.

Уеда-сама се усмихва. Повърхността му отново е гладка и отразява всичко.

— Преди имахме. В последно време нямаме толкова голяма нужда от нея, като се имат предвид всички промени. Хората като мен — ти би ги нарекла гранди, Джун — не са толкова много, че да оправдават съществуването й.

Фразата „като се имат предвид всички промени“ сякаш носи някакъв заряд, едновременно повърхностна и всеобхватна — казва го по същия начин, по който директорката Йеаску говори за ядрената зима или за преселниците от първата вълна. Хвърлям поглед към леля Яха, но тя просто кимва разбиращо. Оставям пръчиците за хранене и се напрягам да си спомня всичко, което съм чувала за Токио 10 и техните прословути модификации. Отново съм поразена, че посланикът от това скандално място изглежда толкова… обикновен. Като съвсем обикновен човек. Дори Енки има повече модификации от него.

— Защо си тук? — питам го изведнъж аз.

Леля Яха предупредително стисва бедрото ми.

— Джун…

— Исках да се срещнем. А и да се извиня за участието си в онзи спектакъл миналия месец.

Махвам с ръка и на двамата.

— Не, аз не говоря за това. Нямаше какво да направиш. Имам предвид защо си тук, в Палмареш Треш, в… ами, в истинско човешко тяло. Защо не можеш да се свържеш с града направо с мозъка си или да гледаш холо направо в ретината си, или просто да се качиш в компютъра?

Леля Яха въздъхва и поднася ново парче риба към устата си.

На лицето на Уеда-сама отново се изписва онова изражение на содаджи.

— Защото не мога — отвръща той.

— Не можеш ли?

Той свива рамене.

— Телата на някои хора не могат да приемат модификациите по различни причини. В моя случай просто съм твърде възрастен за това. За човек като мен Токио 10 понякога изглежда като град, населен единствено от призраци. Милиони хора живеят под формата на потоци от данни в облака, но едва сто хиляди от нас са запазили телата си. Ние обаче сме единствените, които могат да пътуват, за да видят останалата част от света. Ние сме единствените, които могат да вкусят съвършено приготвено сашими, да стиснат ръката на друг човек и да…

Спомням си какво ми каза Енки: „На първата вечер той ме накара да го бия с камшик“. И осъзнавам — по-силно, отколкото ми се иска — как някой може да жадува за самото усещане, независимо колко е неприятно. Питам се как се чувства той, след като необичайните му предпочитания станаха предмет на обществена дискусия.

— И затова си станал посланик — казвам аз.

— Това ми се струваше за предпочитане пред харакири, поне в онзи момент.

Чуждата дума ми е позната, макар че ми трябва малко време, за да осъзная защо. Ние също я използваме, макар и в съкратена форма: кири. Сигурно сме я взели от японско бразилските преселници, които са пристигнали първи тук от Сао Пауло.

— На колко години си, Уеда-сама?

— В края на зимата ще навърша триста и четири.

Усещам как очите ми се разширяват. В Токио 10 явно са открили някаква нова терапия, защото никога не съм чувала за гранде, който да е по-стар от двеста и петдесет години.

— Енки знае ли?

Той се разсмива.

— Знаеш ли какво ми каза той, веднага след като се запознахме? „Не можеш да си върнеш младостта, но искаш ли да я чукаш?“

Леля Яха се задавя с рибата си. Потупвам я по гърба и се усмихвам, защото ми харесва как изглежда Енки, когато казва нещо, за което знае, че ще е скандално. Страх ме е от начина, по който предизвиква целия свят, но освен това го обичам. Може би това имаше предвид Жил, когато ми каза, че мога да го спася?

В знак на уважение към оскърбеното благоприличие на леля Яха (и поради факта, че сервитьорката може да ни чуе) през остатъка от вечерта връщаме разговора към по-банални теми. Храната е лека, но в достатъчно количество, за да се почувствам заситена в края на вечерята.

Връщаме се на перона кажи–речи в мълчание, което обаче усещам като дружелюбно, а не напрегнато. Уеда-сама ми е симпатичен — и това ме изненадва. А след като вече знам за него и Енки, започвам да си мисля, че Лелите може би имат някакво право да се страхуват от твърде напредналата технология.

— Беше удоволствие за мен — казва той и отново ми се покланя, когато капсулата му пристига.

После кимва на леля Яха.

— Дължа ти услуга за това, че го организира.

Леля Яха, която очевидно е понесла достатъчно дипломатически катастрофи за една вечер, дори не си прави труда да го отрече любезно. Двамата си разменят усмивки, като се отразяват съвършено един в друг.

— Уеда — повиквам го аз, когато влиза в капсулата си.

Той спира и се обръща.

— Да?

— Вие двамата с Енки се разбирате, нали?

Поне този път усмивката му със сигурност е искрена.

— Мисля, че да, Джун.

Първото нещо, което си спомням, е песен. Тя вибрира, дълбока и ширнала се, в гърдите на мамае. Аз съм на гърба й, почти заспал. Песента е известна — популярна улична мелодия от Салвадор, която блоко амарело превърнаха в летен хит преди пет или шест години. Тогава танцувах на нея, но всички, освен мен бяха забравили откъде е дошла.

Това ми харесваше.

Моята мамае не я пееше на мен. В спомена аз по някакъв начин знам това. Тя си мисли, че спя. Мисли си, че съм твърде малък, за да я разбера. Пее за себе си. За своите спомени, за нейната мамае и за света, в който са живели, преди партизаните да го разбият на парчета. Пее за бъдещето си и може би за любовника си, който е мой баща, макар че не съм чувал повече от четири думи за него (Така е по-добре и винаги съм се питал дали тя имаше предвид, че е по-добре без него в нашия живот, или без нас в неговия). Но песента е изпълнена с любов и знам, че ме държи толкова здраво, колкото и лененият плат, с който ме е завързала на гърба си. Шумовете на Палмареш Треш ме заливат както винаги: вълните, които се удрят в пилоните, шепотът на капсулите, които се стрелкат през транспортните тунели високо над главата ми, крясъците на децата, мърморенето на родителите им, поскърцването на резервоарите за водорасли, които се полюшват от вятъра.

Аз съм влюбен. В моята мамае, която не мисли за мен. В моя град, който ще ме намрази. В моя живот, на който някои ден ще реша да сложа край.

Графитите започват да се появяват седмица след партито на А Карентена. А може би са се появили и по-рано, всичко опира до слуховете, но аз ги забелязвам за пръв път на прозорец от източната страна на сградата на училището. На рисунката се виждат силуетите на двама ни с Енки, с преплетени по средата коси. Аз съм вдигнала ръка и от нея излиза светлина. Устата на Енки е отворена; той поглъща целия свят около себе си, а ръцете му се разтапят в пикселизирано сияние. Няма думи.

Но всички знаем точно какво означава.

В училище навсякъде се шушука за това. Бебел специално ме прегръща през раменете на обяд и аз не разбирам защо, докато не чувам края на разговора, от който се е опитала да ме разсее.

— Какво изобщо прави тук? Защо вече не се е качила в компютъра?

— Чух, че Енки е дал модификации и на нея. По-рано днес видях как очите й светят, заклевам се. А аз гласувах за него.

— Паскуал беше толкова по-добър.

Ръцете на Бебел са топли върху лицето ми; тя ме обръща към себе си.

— Те не те познават — казва тя. — Не ме интересува на чия страна си; ти си оставаш моя приятелка.

„На чия страна съм?“, „Приятелка?“ Нищо не разбирам, но въпреки това кимам.

— Ти също — отговарям и това ме кара да се почувствам по-добре.

Ето какъв е проблемът: откакто в залива ръждясва онзи бот, Лелите вече не могат да пренебрегват въпроса за технологиите от външния свят. И човек би си помислил, че всички уаки ще са запалени по идеята за страхотни нови модификации, но всъщност се оказва, че повечето жители на високите нива са враждебно настроени към екстремните технологии, използвани за пръв път в Токио 10. От друга страна, джунглата е крепост на технофилите, въпреки че сигурно нямаше да мога да разбера защо, ако не познавах Енки.

Уеда-сама запазва многозначително мълчание по темата за търговията между нашите два града, макар че новинарите от горните нива не спират да го тормозят за това. Аз не съм казала нито дума. Не смятах, че някой ще се интересува от мнението ми, но се оказва, че не е така. Спомням си изчистения ярък образ, нарисуван на стената на училището. Превърнала съм се в икона, независимо дали това ми харесва, или не. При това не за изолационистите, на които, общо взето, симпатизирам. А за технофилите.

Жил пропусна часовете, но се появи навреме за вечерния звънец, за да ме хване, преди да си тръгна. В последно време и двамата обичаме училището, защото това е единственото място, на което видеоботите със сигурност не могат да ни хванат.

— Навсякъде са — казва той, като ме дръпва в една празна заседателна зала.

Не съм го видяла, докато не ме улови за ръката, но не се стряскам. Разпознавам Жил дори само по допира на кожата му.

Но не разбирам за какво говори.

— Видеоботите? Естествено, че са навсякъде, Жил.

Той поклаща глава.

— Графитите. Рисунките. Има една отстрани на училището, не я ли видя?

— Онова нещо с мен и Енки?

— То е навсякъде. Говорят, че ти си го измислила. Говорят, че ти си новата икона на технофилите. Това е…

Минава още миг, преди да го разбера.

— И ти им вярваш?

— Откъде да знам, Джун? Правила си и по-луди неща, без да ми искаш позволение.

От тези думи ми идва да се разплача, но вместо това се разсмивам.

— Ако бях планирала нещо подобно, щях да ти кажа. Нали не се съмняваш в това?

— Не се съмнявам в това — казва той, но го произнася почти като въпрос.

— И не съм измислила онази рисунка.

— Не знам защо си помислих, че може да си ти — признава той и проследява светлините ми с върховете на пръстите си. — Толкова е добра, че ако наистина беше ти, щеше да се изфукаш веднага.

Удрям го леко по ръката.

— Аз никога не се фукам. Просто приемам заслужени комплименти.

— Е, добре тогава.

Двамата замълчаваме, седнали един до друг на пода. След малко Жил отпуска глава на рамото ми, а аз го прегръщам с две ръце през кръста.

— Модификациите, Уеда-сама, а и нали знаеш, всички слухове, че системите на града отказват… Джун, аз ще те разбера, ако наистина мислиш така… имам предвид, за технологиите…

Той замълчава със затворени очи, но продължава да преглъща, сякаш се надява да изрека думите вместо него. И аз го правя.

— Аз също виждам какво му причиняват, Жил. И аз не искам да се превърнем в Токио 10.

Раменете на Жил се отпускат с облекчение. Не мога да се сетя за някой, който да е по-малко подходящ за модификации от Жил. Той е толкова физическо и човешко същество — опитвам се, но не мога да си го представя като поток от данни, без блясъка на потта след танците, без острата миризма на земя и младост. Безтелесният поток от данни ще може да танцува вечно, но колко ще струва това без напрежението от борбата с ограниченията на тялото?

И все пак.

— Но освен това и Лелите не са прави, че са ни откъснали толкова много — добавям аз, преди да се замисля. — Продължаваме да използваме технология на повече от един век, за да поддържаме града. Това е опасно.

— Много прагматично казано — отбелязва след малко Жил и отваря очи. — Говориш твърде разумно за уака.

— Знаеш ли — отговарям аз. — В последно време понякога изобщо не се чувствам като уака.

Себастиао е нисък, със снежнобяла коса, макар да е само на шейсет години, и винаги се усмихва така, все едно всеки момент ще ти сподели нещо смешно. Умението му да изтръгва самопризнания по време на интервютата си е легендарно, но въпреки това си остава, общо взето, любимец на хората, които се интересуват от такива неща. Той е клюкар, който по принцип не се занимава с новини, но с новата роля на Енки в парламента и нарастващото напрежение между изолационистите и технофилите границата между клюки и новини е въпрос на гледна точка.

И предполагам, че това е причината да ме попита какво мисля за новия законопроект, който би ни позволил ограничен достъп до модерна технология от чужди градове.

— Твърде малко, твърде късно? — казва Себастиао и се навежда към мен.

Усмихва се така, все едно намира цялата ситуация за леко абсурдна и знае, че аз също смятам така.

— Все пак — продължава той — законопроектът дава пълна власт на Кралицата да избира каква технология да допусне. И изобщо не се говори за това как тази нова технология ще направи самия град по-сигурен.

Това не е първото ми интервю, но се чувствам така, сякаш ми е за пръв път.

— Е, Енки има връзка с града…

Себастиао махва с ръка.

— Това ще върши работа до септември. А после?

Струва ми се, че ще се задавя — на живо, пред единствения новинар, на когото дори Лелите обръщат внимание, докато половината град следи с повишено внимание всяка моя дума, а другата половина ме мрази по принцип. Ръцете ми се свиват в юмруци. Светлините ми пулсират като някакъв древен сигнал за помощ. Есента вече е настъпила, а ние все още не сме направили толкова много неща заедно и аз не искам да мисля за това, не искам да си припомням какво означава да бъдеш Летен крал и какво означава да те изоставят отново. Не разбирам как Себастиао — който не крие любовта си към Енки — изобщо е способен да говори толкова нехайно за това.

От друга страна, той е гранде и за него Енки просто е последното от дълга поредица мъртви момчета.

— Аз…

Той очаква отговора ми. Насила си поемам дъх. След като Енки може да прави това, което прави, аз със сигурност би трябвало да се справя с едно интервю.

— Мисля, че всички можем да се поучим от това, което постигна той с естествения интелект на града. Някаква част от града знаеше, че е изложена на опасност от повредения паяк. Ако технологията, внесена от чужди градове, може да ни помогне да се интегрираме по-добре със съзнанието на нашия град, не разбирам защо това да представлява проблем.

Себастиао кимва замислено. Ръцете ми се отпускат.

— Разбрахме, че в рая има неприятности — казва изведнъж той.

— Какво?

Той се разсмива и поклаща глава, все едно ме е хванал да правя нещо нередно.

— Горкият Жил е изолационист до мозъка на костите си. На Енки със сигурност не му е лесно с него. А сега ти заставаш между тях — може би един дързък млад творец като теб разбира нашия принц по-добре от красивия Жил?

Опитвам се да не изглеждам толкова старомодна, колкото се чувствам, когато го казва по този начин. Естествено, че никога няма да мога да се състезавам с Жил на външен вид, но досега дори не ми е хрумвало, че трябва да го правя.

— Не заставам между никого — отговарям толкова спокойно, колкото мога. — Отношенията ни с Енки не са такива.

Това не е лъжа, макар че една част от мен иска да беше. Той не ме е докосвал след онази целувка в залива. И аз не съм събирала смелост да го докосна.

— Както винаги казваш — усмихва се Себастиао.

Питам се каква част от истината се е прочела по лицето ми.

— Е, тогава поне ни кажи на чия страна си? Технофил или изолационист? Енки или Жил?

И аз не знам отговора. Иска ми се да бях такава, каквато бях с Жил: прагматична, способна да види предимствата и на двете страни. Но знам, че този спор никога няма да се води по такъв начин. Лелите са толкова сурово настроени срещу технологията, защото знаят, че няма да успеят да попречат на потока да се превърне в потоп. Мога да кажа, че технологията си има и добри, и лоши страни, естествено, но никой не иска да чуе това и хората, общо взето, са прави.

Рано или късно трябва да стигнеш до решение. В крайна сметка трябва да избереш на чия страна си.

Енки или Жил.

— Не можеш да танцуваш самба в поток от данни — казвам, без да се замислям.

И тогава си спомням, че Енки също обича да танцува.

Главата на Енки се подава над оградата на градината ми и аз изпищявам, преди да го позная. Сложил е ръкавиците и обувките си с нанокукички и се усмихва като пакостливо божество.

— Не можа ли да ми изпратиш пинг? — питам аз, а сърцето ми се е качило в гърлото.

Енки се прехвърля през оградата право в гардениите на майка ми и успява да смачка няколко от тях, преди да се просне на грижливо прокараната алея.

— Реших, че така ще е по-забавно — отговаря той.

Гласът му е ясен и свободен от плена на модификациите за пръв път от много време насам — като река, която разкъсва дигите.

Оставям най-новите си листове за рисуване и пропълзявам до мястото, където е легнал той. Очите му изучават някаква точка между есенните облаци и отразения им образ на тревата. Докосвам го по ръката.

— Не ти ли е студено?

Последните останки от лятото са се предали на вечерния хлад и сивите дъждове, но Енки продължава да носи къси панталони и тениска без ръкави с дупка на яката, все едно е януари в джунглата.

Той се изкикотва и промушва пръстите си между моите — твърди върху меката ми кожа. Прехапвам бузата си от вътрешната страна.

— Топло, нали? — казва той.

Минават минути, години, докато разкодирам сричките до познати думи и оттам до значението им. Но той казва истината — кожата му е толкова гореща, че топлината щеше да е непоносима, ако вече не треперех от есенния студ.

Отпускам преплетените ни ръце върху гърдите му и лягам до него. Влагата от калната земя се процежда в дрехите ми, но това не ме интересува.

— Кое? — питам го аз.

Той обръща глава, така че носът му е на сантиметър от моя.

— Технофил или изолационист? — казва той и аз неволно изпръхтявам развеселено.

— Говоря за модификациите ти. Коя прави така, че да ти е топло?

Той заравя свободната си ръка в гъстата ми коса, твърда като тел.

— Коя ли? Всичките? Нито една?

— Енки, защо винаги трябва да си толкова…

— Това е страничен ефект — казва той, като вече не се смее. — Също като отнасянето. Или болката. Модификациите го предизвикват, защото трябва да работят вътре в мозъка ми, а не са разполагали със сто милиона години еволюция, за да балансират всичко както трябва.

— О.

— Джун.

— Да?

— Знаеш ли колко ми е писнало да говоря за тези проклети модификации?

Когато се предавам, го усещам като физическо скъсване — като остра болка някъде между гърдите и слабините в мига, в който го целувам.

Езикът ми се плъзва по зъбите му и от вътрешната страна на устните. Ръката му се стяга около моята толкова силно, че би трябвало да изпитвам болка, но усещам единствено натиска, топлината и влажната грубост на езиците ни, които се блъскат, търсят се и отново се намират. Той има вкус на летен дъжд по спечената земя, на вятъра в джунглата, който разнася свежест за няколко скъпоценни часа, преди катинга да се завърне у дома.

Всичко свършва, защото той му слага край. Не знам колко време е минало.

— Заради Жил? — прошепвам аз, когато отново мога да шепна.

Измъквам ръката си от неговата.

Не мога да разбера какво си мисли, но и никога не съм можела да го правя. Очите му са напълно черни, все едно е взел нещо, но знам, че не е. Енки никога не взема нищо.

— Не — отговаря той.

Сяда и оглежда градината, все едно я вижда за пръв път. Устните ми не парят, а вибрират като дръпната струна. Сърцето ми бие по-бързо от пандейро.

Енки дори не се е задъхал.

Първия път беше различно. Беше нежен и малко объркан, сякаш не си беше мислил да ме целуне, докато не го направи. Сладостният допир на устни в устни, който не изискваше нищо, освен признанието за споделена радост.

А сега не съм нищо повече от изисквания, неудовлетвореност и отрицание. Аз съм тази целувка — и съм незавършена. Гледам го. Какво друго мога да направя?

Енки се изправя и се приближава до разхвърляните ми листове. Изучава ги дълго време, сам и плашещо далечен. Дори не си спомням какво съм рисувала. Изцяло съм погълната от прости, глупави неща: извивката на възлестия му бицепс, бялото на зъбите му, кожата, опъната на ключицата му, светлокафявите връхчета на плитките му, които се спускат по челото.

— Така ли ме виждаш? — пита той.

За момент ми се струва, че модификациите му са бръкнали в мозъка ми и са погледнали през трескавите ми очи.

— Как?

— Все едно вече съм умрял.

Той ми показва рисунката. На нея се виждат Жил и Енки, загледани един в друг, но краката на Жил се усукват като дънер на смокиня, а пръстите на Енки са се превърнали в пера.

— Ти не си умрял — възразявам аз.

— Но отлитам. За теб това е едно и също.

— Не е вярно.

Вярно е.

Той се усмихва, отпуска се обратно на земята и аз се питам дали тялото му все пак не потръпва поне малко. Дали най-сетне не е почувствал студа?

— Ти все още ще имаш Жил — казва той.

— Трябва ли да говорим за това?

— Ти го обичаш.

— Естествено, че го обичам.

— Не е трудно да обичаш Жил, нали?

Изведнъж се отпускам. Напрежението, за което си мислех, че ще ме разкъса на две, се превръща в нещо друго и меко в топлината на печалната усмивка на Енки.

— За разлика от нас двамата — казвам аз.

— Аз те обичам, Джун.

Не обръщам внимание на това, защото неговите модификации го карат да обича всички.

— Тогава защо не искаш да…

Той побутва рисунката обратно към мен — от такова разстояние, че няма вероятност да се докоснем.

— Заради това — казва той и това не означава нищо, и означава всичко.

Сигурно се питаш защо това е за теб, а не за Жил.

Затова ще ти разкажа приказка.

Имало едно време млад дух от лагуна, която била толкова дълбоко в тропическата гора, че и досега там живеят само маймуни. Наричал се Икне и целият свят го обичал. В близост до него дървета се кичели с най-зелените си листа, цветята разтваряли най-ярките си цветове и излъчвали най-силните си ухания. Ако някоя риба имала късмета да живее в тази лагуна, тя ставала лъскава, загладена и доволна и по цял ден възхвалявала Икне пред своите приятели риби, които нямали този късмет. И дори Икне невинаги да бил щастлив, бил щастлив по-често от повечето други. Животът му бил хубав. Ярък. Можел да живее дълго така и да стане древен дух като духовете на пещерите и планините, да доживее да мърмори какви са младежите в днешно време и да играе петека на игрището в парка, скован от артрит.

И тъй, Икне обърнал гръб на своята идилия и си намерил работа като снайперист при партизаните от Пернамбуко в Салвадор. Животът му там не бил лесен и един ден го простреляли в корема с оловен куршум. Куршумът се влюбил в него, разбира се, но не можел да спре бавния кръвоизлив от стомашната му кухина в панкреаса и се чувствал ужасно, което било доста тъпо, защото през цялото време се знаело какво ще стане накрая.

Той умрял; точно както винаги казвал. Някой трябвало да извади куршума.

Демонстрантите залавят Уеда-сама, докато отива на лична среща с кралица Оресте. Не го виждам в момента, в който се случва. Заета съм с поредната си рисунка, поне десетата за тази седмица. От известно време се чудя дали не са прекалено семпли за Кралската стипендия, но след всички скандални изяви през изминалото лято може би ще имам най-големи шансове, ако работя семпло.

Когато майка ми ме повиква на верандата, както никога не възразявам.

— Какво е това? — пита тя и сочи към нещо в края на холото.

Виждам единствено тълпата — хиляди миниатюрни човечета, които се тълпят по пода вкъщи като войници за игра. След миг разпознавам мястото от експедициите си: перона на обществения транспорт на „Роял Плаза“. Тълпата се люшва към нещо, но не мога да видя какво. Хората скандират, пеят и тропат с крака, все едно могат да разтърсят земята.

— Намери някакви други ъгли — казвам аз.

Майка ми се заема да сменя каналите, но явно всички камери се реят в едно и също ограничено пространство. Холото започва да потреперва на места, което означава, че каналите не успяват да съберат достатъчно информация, за да излъчат пълно триизмерно изображение.

— Защо не се преместят камерите? — промърморва тя.

Сядам до нея и я хващам за ръката.

Дори да нямаше надписи, щях да разбера, че протестиращите са технофили. Много от жителите на Палмареш Треш отдавна се опитват да направят така, че градът да се отвори за новите технологии. Подкрепата за тях е на най-високото си равнище от десетилетия насам, така че през последните няколко седмици технофилите организират все по-мащабни протести. Повечето са се провеждали в джунглата — досега.

— Това не е ли Уеда-сама? — казва майка ми.

Един човек сякаш се носи по повърхността на тълпата, като откъснато водорасло върху вълна. Когато майка ми увеличава картината, различавам отделните хора в тълпата, които го вдигат над главите си и си го предават. Уеда-сама вика за помощ, но поне не изглежда ранен. Въздухът над него жужи и трепери, все едно е изпълнен с хиляди видео боти. Само че не е възможно да има толкова много камери, след като холото прескача заради недостиг на информация.

— Какви са тези боти? — питам аз.

Майка ми изведнъж се задавя. Вдига ръка към устата си.

— О — проронва тя.

— Виждала ли си такива?

Тя се обръща към мен и на лицето й се изписва нещо, от което спирам да дишам и сърцето ми започва да бие по-силно.

— Намери момчето — казва ми тя.

Говори толкова тихо, че гласът й едва се чува от скандирането на тълпата от холото.

— Момчето?

— Тези боти охраняват протестиращите. Може би няма да пуснат посланика.

— Охраняват? — повтарям аз и в този момент осъзнавам какво има предвид.

Металическото проблясване идва от някакво нелегално високотехнологично оръжие, което държи на разстояние както повечето камери, така и охранителните боти на града.

— Не могат да го наранят!

— Не знам, Джун. Може би само искат да говорят с него. Но може би не.

С ярост, която ме изненадва, майка ми махва с ръка и миниатюрната тълпа изчезва. Отсъствието на шума не звучи като тишина, а като напрежение, като затаен дъх.

Тя ме хваща за ръцете. Нейните са студени както винаги и аз си спомням времето, когато се оплаквах от това, когато бях малка и тя сплиташе косата ми на стегнати плитки и усещах дългите й хладни пръсти по кожата на главата си.

— Мамае?

— Намери го — казва ми тя. — Отиди да намериш твоя летен принц, за да спрете това.

Лелите са започнали да наричат Енки по този начин, сякаш, ако му казват „принц“ вместо „крал“, това ще отнеме част от властта му. Но когато го казва майка ми, думата „принц“ е облечена в цялата власт на земята. Думата носи надежда.

Кимвам, целувам я по челото и се втурвам към вратата.

Навън ме очакват ято недоволни видеоботи и няколко новинари, които са дошли лично.

Понечвам да си пробия път между тях, но после спирам. Може би не постъпвам правилно. Продължавам да възприемам новата си слава като проблем, но може би с малко интелигентност ще успея да я превърна в предимство.

На лицето ми се изписва лека усмивка, която майка ми ще види, ако гледа каналите. Надявам се, че ми вярва.

— Енки, Жил и аз ще се обърнем към протестиращите на „Роял Плаза“ — съобщавам аз.

— Мислиш ли, че ще можете да ги спрете?

Въпросът е зададен от новинар, когото не разпознавам — може би от трето или четвърто ниво.

— Да ги спрем да направят какво? — отговарям на въпроса с въпрос. — Да наранят Уеда-сама? Надяваме се, че и без това няма да го направят. Или да искат достъп до технологията от целия свят? Аз не мисля, че някой може да ги спре в това, а вие?

— Значи е вярно, че си на страната на технофилите?

— Ти ли нарисува графитите?

— Спиш ли с Енки?

Не мога да отговоря на тези въпроси; нямаше да го направя дори да имаше време за това. Така че само поклащам глава и се затичвам между тях, като се подсмихвам, все едно тичам след футболната топка в парка след училище. Ако решат да ме последват, всъщност нямам нищо против. Жил и Енки ще ме открият на „Роял Плаза“ и тримата ще спасим Уеда-сама от тези странни боти, които толкова разтревожиха мамае. Не съм се чувствала така уверена — така сигурна — от месеци насам, поне откакто двамата с Енки направихме нашата рода вива за целия град. Поне този път усещането за милиони очи, които преценяват всеки мой дъх, всяка мисъл и всеки жест, ми доставя удоволствие, вместо да ми тежи. Иска ми се да подскачам, да се премятам и да се превъртам на ръце от въодушевлението, което ме изпълва, от усещането за власт и привилегии.

И осъзнавам, че сега разбирам Енки поне малко по-добре отпреди.

Една жена ми предлага капсулата си на перона, за да не се налага да чакам следващата. Почти не я виждам, макар че се надявам да не съм забравила да й благодаря. Няколко новинари искат да се качат с мен, но аз пускам само жената, която ми зададе първия въпрос.

— Познаваш ли тези боти, които летят над тълпата? — питам я. — Не приличат на видеоботи.

Жената се сковава и хвърля поглед към десетината боти, които са влетели в капсулата заедно с нас. Може би някои от тях са от нейните, но кой знае. Започвам да се съмнявам, че ще ми отговори, но тя свива рамене и се обляга на извитата хромирана стена на капсулата.

— Оръжия — казва. — Военна нанотехнология, разработена от партизаните от Пернамбуко в Салвадор. Поне така предполагат всички. Твоята страна е загазила, Джун.

— Те не са моята страна — отговарям, без да се замислям. — Как така от Салвадор? Как са минали през нашата охрана?

Спомням си разказа на Енки за това как неговата мамае трябвало да подкупи Лелите, за да заживее тук. Ако една бременна, отчаяна бежанка едва е успяла да се справи с това, как са го постигнали някакви смъртоносни оръжия?

— Минали са, ако някой ги е пуснал — отговаря новинарката. — Може би някой на високо ниво в Кралската кула, който има връзки със Салвадор.

Жената се привежда към мен, когато го казва, все едно очаква някаква реакция от моя страна. Именно жестът, а не думите й, ми помагат да разбера нейния намек.

Но твърдението е толкова абсурдно, че мога единствено да се разсмея.

— Енки? — казвам аз. — Енки е най-големият противник на насилието в този град. Той обожава Палмареш Треш.

— Майка му…

— Тя също го е обичала.

Капсулата намалява скоростта си и спира. Когато вратите се отварят, от другата страна ни очаква толкова гъста тълпа, че се питам как изобщо ще открия Енки и Жил, какво остава да стигна до Уеда-сама. Двете с жената се споглеждаме разтревожено, но тълпата не изглежда особено склонна към насилие. В действителност, ако не се броят хората най-близо до капсулата, те изобщо не ни обръщат внимание. Започвам да си пробивам път през тях. Хвърлям поглед през рамо към жената от новините, но тя е притисната към задната стена на капсулата, скръстила ръце на гърдите си. Вирнала е брадичка нагоре, е нещо средно между упоритост и страх.

— Няма ли да дойдеш? — казвам аз.

Тя свива рамене, като се опитва да докара безразличие.

— Изглежда ми опасно.

— Може да направиш кариера от това — подхвърлям аз.

— Няма нужда всеки да бъде известен, Джун.

Неволно се свивам.

— Разбира се.

Въодушевлението от новопридобитата ми власт избледнява, като оставя след себе си познатата умора.

От другата страна на вратите на капсулата хората започват да викат Летния крал.

— Това той ли е? — пита някой.

— И любовникът му?

Отново хвърлям поглед през рамо.

— Последен шанс — казвам.

Но знам какво ще ми отговори жената.

Тя само се усмихва.

— Струва ми се, че тяхната капсула е от другата страна на перона. Внимавай.

Кимвам и си пробивам път с лакти през тълпата. Не се опитвам да скрия лицето си, но и бездруго никой не ми обръща особено внимание. Всички са твърде заети да се скупчват в далечния край на перона. Мястото за частни капсули на „Роял Плаза“ не е голямо, така че не ми се налага да стигна кой знае колко далеч, за да видя какво е приковало вниманието на всички.

Енки и Жил са застанали на покрива на капсула. Енки е прегърнал Жил през кръста и шепне нещо на ухото му. Жил изглежда изплашен и дори Енки изглежда така, сякаш е на път да се изплаши. Продължавам да си пробивам път към тях, но колкото по-близо стигам до импровизирания подиум на Енки, толкова повече не ме пускат хората. Всички искат да виждат добре.

Енки се изправя и се обръща към хората, които викат името му. Вдига ръка. И ревът на гласовете им се стопява до река от шепот. Привеждам се в очакване заедно с всички останали.

И тогава се случва нещо много интересно: той отваря уста, но гласът му се разнася от колоните на града, които се използват за огласяване на извънредни съобщения.

— Жители на Палмареш Треш — казва гласът му, макар че устните му почти не се движат, — аз не мога да знам какво мислите за мен. Не мога да знам дали сте технофили или изолационисти. И смятам, че в момента това няма значение. Посланикът от Токио 10 няма нищо общо с това. Бих искал да го спася, но мога да го направя само ако ме пуснете да отида при него.

От колоните внезапно се разнася звук, подобен на кашлица, и Енки се олюлява съвсем леко. Извиквам името му и се опитвам да си пробия път по-напред. Така никога няма да ме видят.

— Пуснете Летния крал да мине, моля — обажда се по-познатият глас на града от същите колони за извънредни съобщения.

Гласът на града някак си отразява неговата интонация, предава същата топлина, абстрактно мислене и арогантност едновременно. Как така никога не съм забелязвала колко много си приличат Енки и градът? А може би са се променили заедно през последните месеци — все едно около дънера на древно дърво се е увила млада лоза. Енки се спуска от покрива на капсулата — пъргав както винаги, но може би само аз виждам колко внимателно го наблюдава Жил, за да не падне.

Странно притихналата тълпа се отдръпва, за да направи път на Енки и Жил. Инерцията на тълпата едва не ме премазва, докато се опитвам да си пробия път в обратната посока. Почти успявам да изляза отпред, но пред мен стои още един човек. Човекът се обръща, за да ми се развика, спира и се усмихва.

— Здравей, Джун — казва ми този напълно непознат мъж, този гранде в облекло на инженер.

— Здравей! — отговарям аз.

— Летни кралю! — провиква се мъжът, когато Енки минава покрай нас.

И двамата се обръщат — Енки с нехайно любопитство, Жил сякаш с готовност да удари някого.

— Виж какво намерих за теб — казва мъжът и ме пуска да мина.

— Помислихме си, че си попаднала в някое задръстване — казва Жил и ме прегръща.

— Едва не стана така — отговарям аз и се обръщам към Енки.

Той крачи бързо; налага се да подтичвам, за да поддържам неговото темпо. Тълпата пред нас се разделя като древното библейско море. Пътеката сочи към Уеда-сама като стрела.

Толкова се радвам да ги видя и двамата, че ми се иска да танцувам. Всичко, което в капсулата ми се струваше необятно и плашещо, сега ми изглежда като вълнуващо предизвикателство. Тримата заедно сме неуязвими — може би най-силното оръжие, което този град някога е имал.

— Какво ще правим? — питам.

— Мислех си да се опитаме да поговорим — отговаря Енки. — Всеки от тях може да се изкаже, ако иска.

— И какво ще им кажем? — чудя се аз. — „Моля ви, бъдете така добри да ни върнете Уеда, той не може да направи нищо“? Той може да направи всичко и те го знаят.

— Той не заслужава да умре — казва Жил.

— Но те няма да го убият! — възкликвам аз, шокирана. — Няма да го направят. Той е твърде ценен като заложник.

Енки свива рамене.

— Да, но само за водачите им. Тълпата може да го смаже въпреки всичко.

Иска ми се да възразя. Вместо това казвам:

— Говори ли с Оресте?

Той поклаща глава.

— По-голямата част от Кралската кула е под някакво заглушаващо поле. Градът го усеща така, сякаш няма връзка с нея. Нова охранителна технология.

— Като облака от боти?

Енки просто кимва. Жил прави няколко крачки настрани от мен и изругава.

— Кой би направил това, Енки? Кой може да вкара нелегално такава технология в града?

Енки повдига вежди.

— Някой, който ще спечели от това! Някоя от Лелите или някой достатъчно приближен до тях, за да преговаря за сделка.

Дори Жил остава изненадан от тези думи.

— Някоя от Лелите!! — възкликва той.

Енки се разсмива и погалва любовника си по ухото.

— Съвсем скоро ще разберем, меу бомбрил — казва той толкова тихо, че ми става неудобно, че съм го чула. — Знам колко много означава той за теб.

Енки има предвид града, застрашен от тълпата и военната нанотехнология. Никой не споменава за горкия Уеда-сама, попаднал насред този конфликт, толкова далеч от всички, които обича. Дори Енки с всичките си модификации вероятно съчувства на Уеда по-малко, отколкото на растенията в градината на майка ми.

Тълпата оредява, когато оставяме транспортния възел зад гърба си и се доближаваме към главния площад на „Роял Плаза“. Охранителните боти в съюз с хора от охраната са разчистили оттам повечето жители на града, които не участват активно в демонстрацията. Така ни е по-лесно да видим какво се е променило от последния път, когато съм имала възможност да погледна холото: над главите на тълпата е надвиснала клетка, на върха, на която има нещо гигантско, металическо и обсипано с шипове. Изглежда така, както си представях звездите като малка, но по-опасно.

— Облакът ли е направил това? — прошепвам аз.

— Откъде са взели клетка? — пита Жил. — Вътре ли е Уеда-сама?

Енки за кратко отпуска ръка в основата на врата ми.

— Клетката е облакът — обяснява ми той. — Казали са му да промени формата си.

Опитвам се да си обясня съществуването на бот, който може да се превърне във всичко — в клетка или в звезда — само с промяна на програмата.

— Това ли искат технофилите? — питам аз.

Жил свива устни с презрение, което цели да прикрие страха му.

— Разбира се — казва той.

Енки не ни поглежда.

— Може би някой друг го иска за тях — казва той.

Тълпата е намаляла, а може би просто е по-гъста, крещяща маса от хора, оградени от охранителните боти и, поне наглед, цялата ни армия — четиристотин жени, застанали мирно с пушки за зашеметяване. Защитният облак се е оттеглил заедно с тълпата, но няколко сребристи продълговати израстъци са насочени към войниците със стряскаща решителност. Хората, които не участват в протеста и преди бяха изпълнили перона на транспортния възел, сега са се разпръснали. Няма толкова хора, които държат да станат свидетели на исторически събития, ако това означава, че могат да ги застрелят.

Протестиращите технофили, останали от другата страна на военната барикада, продължават да скандират, почервенели от гняв. Лозунгите им са „Техното ще ни спаси“, „Адаптирай се или умри“ и други подобни. Поне Уеда изглежда невредим в сребристата клетка, която леко се полюшва в центъра на тълпата.

Енки поема напред, право към веригата от служители на охраната. Докато се опитвам да го настигна, си мисля какво каза за технологията: не е възможно да е била вкарана в града без помощ отвътре. Помощ от страна на човек, който притежава влияние и възможности. Човек, който е Леля.

Служителките от охраната не ни позволяват да пресечем веригата.

— Приемете извиненията ми, Летни кралю — казва една от тях, облечена в задушаващия черен костюм на охранител от високо ниво. — Нарежданията ни са да не пропускаме никого.

Енки накланя глава като птица.

— А ако аз ви дам нареждания да ме пуснете?

Тя събира кураж да го погледне, после бързо отмества очи.

— Не.

Миг по-късно решетките на клетката започват да се огъват и да пулсират. Дори скандирането на тълпата утихва, когато най-близките протестиращи изненадано отстъпват назад. С бързината на ято птици, което се изстрелва във въздуха, материята на решетките на клетката се разпада и се събира отново, но в съвсем различна форма.

Във формата на картина.

Отначало не я разпознавам, макар че съм виждала прочутото изображение на Енки и мен навсякъде през цялата седмица. Жил е този, който разбира точно какво означава това.

— Те искат да говорят с Енки — казва той. — А не с Оресте.

Това вече ми се струва неизбежно — особено след като съм видяла неестественото разцъфване на тази покана. Той е Летният крал и с екстремните си модификации се е превърнал в символ на цял легион технофили, които се чувстват като затворници в Палмареш Треш.

Над нас сенките се раздвижват. Зад нас още няколко души са събрали смелост да се приближат до веригата от войници въпреки призивите да освободят района.

Минава един миг; сладостен, продължителен и тих като летен следобед. Вдигам очи. Безформената звезда над нас е пренаредила твърдите си металически върхове така, че всички да сочат към нас. Повърхността й трепти като мараня.

Енки се обръща и извиква нещо на хората зад нас. Не го чувам; над площада отеква гръмотевица и аз се чудя защо, след като не съм видяла приближаваща буря. Нещо ме удря. Паднала на земята, виждам силуета на Енки на стената на един невъзможен затвор, а точно зад него е сгушен друг силует.

Жил лежи върху мен. И двамата сме облени в кръв. Енки е паднал на няколко крачки от нас. Кръвта по ръцете му цапа жълтата риза на момичето, което се мъчи да си поеме дъх в скута му.

— Господи — казвам аз.

Едва чувам собствения си глас от кухото жужене в черепа си. Около нас се тълпят войници. Жил затваря очи и се извръща от нещо, което не успявам да видя навреме. Едно момче, уака, лежи точно до мен на паважа, а на главата му има дупка.

Кръвта му е по косата ми. Пропълзявам до Енки, като отблъсквам ръцете, които се опитват да ме задържат, все едно са досадни насекоми. Слухът ми постепенно се възвръща, като носи най-вече писъци, придружени с викове и хлипания. Момичето в скута му вече е неподвижно.

— Мъртва е — казвам аз.

Той вдига очи към мен и продължава да я държи в скута си.

От другата страна на барикадата хората започват да скандират неговото име. Енки. Енки. Енки. Иска ми се гръмотевицата да се стовари върху тях. Иска ми се да не усещах миризмата на кръвта на друг уака.

— Наистина ли си това, което си мислят те? — питам го аз.

Енки ми хвърля поглед, който не е продължителен, но остава с мен. В погледа му се чете „А какво съм за теб?“ и „Готова ли си?“, и любов, и любов, и любов. Той оставя момичето на земята. Очите му се подбелват; Жил го улавя, преди да падне. Миг по-късно през холото и колоните за извънредни съобщения чувам гласа на града.

— Здравейте, протестиращи технофили — казва градът, мек и вежлив както винаги. — Летният крал настоява незабавно да освободите заложника си, чуждестранния посланик Уеда Тошио. Едва тогава Кралят с удоволствие ще изслуша вашите оплаквания.

Гласът на града се спуска като одеяло върху протестиращите. Яростното им жужене се обърква и се разпокъсва. Може би не е честно, че Енки може да използва самия град за собствената си кауза, сякаш е бръкнал надълбоко в спомените на всеки жител на Палмареш Треш и им пее приспивните песнички, които са им пели техните майки. Но двама души вече са мъртви, а аз го обичам — обичам моя град въпреки всичките му недостатъци. Точно в този момент не ме интересува какво се налага да направи Енки, за да го спаси.

Тримата стоим и чакаме. Зад нас има двама мъртви уаки, а звездата над нас може да избухне като гръмотевица всеки миг, но аз се опитвам да не мисля. Опитвам се да не мразя.

Тълпата — притихнала изведнъж, сякаш и те са останали също толкова шокирани от внезапното насилие — се разделя, за да пропусне двама души: Уеда-сама, окован на китките и глезените, и много по-младата му спътничка.

— Това е Лусия — казвам аз.

Финалистката за Кралската стипендия, която се занимава с нанотехнологии.

— Е, вече знаем от коя страна е тя — добавям.

— Страната на убийците? — казва Жил.

Прегръщам го през кръста.

Лусия изглежда изплашена, докато се приближава към нас — като малко дете, което са накарали да изнесе реч на празненство на гранди. Но може би просто ние изглеждаме окървавени и неумолими.

Уеда-сама е десет пъти по-възрастен от повечето протестиращи на „Роял Плаза“. И когато се усмихва, възрастта му изведнъж си проличава.

— Здравей, Енки — казва той. — Доста време ти отне.

Очите на Енки все още не са отворени.

— Здравей, Уеда — отговаря той.

— Имаме искания — казва Лусия, като прави всичко възможно да наподоби самонадеяност.

Изглежда шокирана, почти объркана от това, което се е случило. Дали е планирала атаката, или просто е изгубила контрол върху технологията си?

— Похитителите на заложници обикновено имат такива — казва Жил.

Лусия не му обръща внимание.

— Посланикът ще бъде освободен, след като Лелите се съгласят да приемат незабавно едностранни търговски споразумения между Палмареш Треш и Токио 10, като ще бъдат добавяни и други технологично напреднали градове след съответните преговори с техните представители. Настояваме този процес да бъде ръководен от теб до края на твоя мандат като…

Лусия млъква и преглъща. Уеда-сама се разсмива така, все едно в гърлото му е заседнал морски таралеж.

— Е? — казва той. — Те са пленили вашата Кралица и повечето Лели в онази кула.

Енки замълчава за миг. После казва:

— Ще помогна градът да се отвори.

Уеда поклаща глава.

— Те са варвари — казва той съвсем не дипломатично. — Знаеш, че ще оставят Лелите да те убият, дори с новата технология.

— Това винаги е било по взаимно съгласие, Уеда — отговаря Енки с повече тъга, отколкото съм свикнала. — Ние всички сме от Палмареш Треш, независимо дали сме технофили, или не.

Имената им бяха Уанади и Реджина. И двамата бяха уаки, само на деветнайсет, и се бяха прочули по най-лошия възможен начин: като бяха загинали млади и вследствие на насилие. Погребението на първите жители на Палмареш Треш, убити от военна нанотехнология, е разточително и тържествено. Енки предвожда процесията заедно с Оресте и родителите. Аз съм с Жил към края на първата колона от Лели, Чичовци и други градски служители. Не мога да не забележа, че облакът от видеоботи изглежда по-плътен в нашия край, но просто стисвам ръката на Жил и продължавам.

Всичко се променя толкова бързо, че не мога да разпозная никакъв модел. Виждам единствено онова, от което най-много ме е страх: моят град умира; по някакъв начин и аз съм виновна за това, но никой не може да направи нищо, за да го спре.

Утре сутрин започва извънредното заседание на парламента и всички новинари смятат, че Лелите ще бъдат принудени да приемат исканията на технофилите. Разбира се, повечето новинари си мислят, че Енки е на страната на технофилите, аз обаче знам, че не е толкова просто. Но Енки е странен и непредвидим в най-добрия случай и независимо какво ще направи, навярно вече никой не може да спре това, чието начало бе поставено с първата му среща с Уеда-сама.

След като технофилите се предадоха и облакът от наноботи се разпръсна, Лусия се опита да избяга с останалите от тълпата, но ден по-късно леля Мария я арестува. Всички останали протестиращи бяха помилвани. Но чух, че никой не може да открие нанооблака. Никой не знае кога технофилите могат да го повикат отново или защо изобщо бяха стреляли в тълпата, без да се прицелват.

Очите ми не се откъсват от холото в началото на процесията — показва Уанади и Реджина, щастливи и живи. Толкова са ми познати, толкова приличат на мен и на моите приятели, че ми се иска да заплача, макар че не съм ги познавала лично. Те не бяха технофили или изолационисти — бяха просто уаки, които се опитваха да открият смисъл в живота си. Единствено лошият късмет ги беше отвел на „Роял Плаза“ онзи следобед. Притиснати от вълната зяпачи и противници на протеста, те са били избутани най-отпред и рикоширалите куршуми ги бяха простреляли смъртоносно — него в главата, а нея в гърдите.

— Те наистина си мислят, че това е застрашително — казва тихо Жил и устните му докосват ухото ми.

— Кое? — питам аз, като поклащам глава и се обръщам към него.

Той промушва пръстите си между моите по онзи начин, който показва, че е разтревожен. Иска ми се да го успокоя, но той кимва с глава. Проследявам посоката на погледа му.

Далеч напред е прочутият терасиран водопад на парка „Роял“ и скъпоценният камък на залива отвъд него. Пред водопада е издигната голяма платформа, на която ще се настанят Кралицата, Енки и няколко дузини високопоставени Лели. Към платформата гледат стотина места, оградени с кордон, където ще бъдем двамата с Жил. А зад кордона сякаш са строени всички охранителни боти в този град — застанали мирно, хиляди боти в изрядни, мълчаливи, безкрайни редици от безизразни метални лица и черни ленти. Ботите обграждат цялата тълпа от поне десет хиляди души, дошли да станат свидетели на нещо, за което предполагам, че трябва да се нарече история.

И по някакъв мъчителен начин е съвсем уместно, че методът, който са избрали Лелите, за да демонстрират властта си след бунтовете на технофилите, изведнъж е започнал да изглежда толкова безполезен, назадничав и старомоден. Защото какво могат да направят три хиляди охранителни боти, когато са изправени срещу нанооблак, който никога не спира да се адаптира и да образува метастази, а единствената цел на съществуването му е да умножава смъртта?

— Лелите вече са загубили, нали? — прошепвам аз.

Жил стиска ръката ми толкова силно, че ме заболява. Не се опитвам да го накарам да спре.

— Мисля си, че те може би вече го знаят, Джун. Но навярно дори такъв анахронизъм е за предпочитане пред…

Раменете му потръпват съвсем леко. Жил видя как умряха тези двама уаки. Също като всеки друг в този град той вече познава облака на смъртта. Вече знае какво са пуснали на свобода технофилите и техните съюзници.

— Миналото стои на пътя на бъдещето и знае, че ще бъде премазано — казвам тихо аз.

Но не толкова тихо, че да не ме чуят най-близките видео боти. Това вече не ме интересува.

Жил отново вдига очи, когато подминаваме кордона от неподвижни охранителни боти.

— Това е като твоето изкуство, Джун.

И той е прав; наистина е така.

Но Оресте не е станала Кралица, като е разчитала на символични жестове.

Нашата Кралица оставя погребалните слова на родителите и приятелите; тя се изправя да говори едва в края на церемонията и нейната реч продължава по-малко от минута.

Облечена в семпла бяла пола и с бял тюрбан, тя изглежда неумолима, могъща и обзета от леден гняв. Толкова съм близо, че нямам нужда от холото, за да видя плътната извивка на веждите и бръчките край очите и устата й, които така и не е заличила. Тя ни оглежда — морето от хора, удавило целия парк — в продължение на почти цяла минута. Цари пълна тишина, в която не се чува дори прокашляне; разнася се единствено шумът на водопада зад нея и по-тихият, но по-настоятелен шум от вълните, които се разбиват в основите на града далеч под нас.

И ако не мога да си поема дъх, аз не съм единствен. Оресте е по-безмилостна от всяка друга Леля, защото тя е Лелята на Лелите.

— Това се случи в моя град, по време на моето управление, и ще си остане мой грях, който не може да бъде опростен. Уанади и Реджина са мъртви. Нищо няма да ни ги върне. Но те са мъртви, защото някои в този град са убедени, че ще бъдат по-щастливи или животът им ще бъде по-хубав с помощта на унищожителни технологии като онези, които са унищожили толкова отдалечени градове като Токио 10 и Салвадор. Знам, че тези хора продължават да са убедени в това, независимо от тази двойна трагедия и абсолютната неизбежност на още много такива трагедии. Някой може да твърди, че е безплодно да се съпротивляваш срещу прилива на бъдещето. Но аз вярвам, че съществуват много различни видове бъдеще. И това, за което трябва да работим както аз, така и всички ние, които сме се събрали тук днес, е бъдещето, в което Палмареш Треш си остава скъпоценният камък на залива. Бъдещето, в което съхраняваме силата, сърцето и човечността си, с които посрещаме нашата съдба.

Никой не ръкопляска, но зад мен някой се провиква с пронизителния крясък на жена, обладана от свещения дух по време на религиозна служба, или на майка на сватбата на дъщеря си. Крясъкът отеква над тълпата. Оресте спира по пътя обратно към мястото си. Изведнъж се провиква и друга жена, а после и трета, като море от човешки вой, който ме докосва дълбоко със своята решителност и гордост. Може би и няколко уаки се присъединяват към него, не знам. Но това е вик на гранди, който изразява обичта на гранди, и аз се питам какво означава това, че го усещам да вибрира и в моето гърло.

Реджина носеше твоите светлини на ръцете си; те станаха зелени точно преди да умре. Знам, че си мислиш как тя е умряла в обятията ми. Знам, че си мислиш как не сме можели да направим нищо, но това също не е вярно. Видях го, защото градът го видя, а сега между нас вече няма толкова голяма разлика, както преди.

Светлините на Реджина станаха зелени като твоето представление на О Киломбола, като скъпоценните камъни на джунглата. Тя умря с половин килограм шрапнел в гръбнака си, изстрелян от нанооблака, но светлините й — светлините от модата, която започна ти — продължаваха да твърдят, че тя иска да живее. Ако бях повикал медицински екип, вместо да чакам протестиращите, дали можех да спася живота й? Дали можех да изпълня обещанието, което дадоха тези зелени светлини?

Казват ми, че властта носи отговорност. Би трябвало да казват, че властта носи вина, а вината носи тъга, и никоя модификация не може да те спаси от тях, освен смъртта.

— Обичам те, Джун.

Казва го градът, докато Енки се премята на ръце покрай планината от възглавници в ъгъла на всекидневната си.

— Енки — казвам аз. — Защо ме обича градът?

Той остава на един крак, протегнал ръка за следващото си движение, съвършено неподвижен.

— Защо да не те обича?

Енки отново говори, без да използва устата си; но това се случва вече за трети път тази седмица и необходимостта ме е принудила да преодолея първоначалната си погнуса от противоречието между неподвижните му устни и гласът, който се лее от колоните.

— Защото не е човек? — казвам аз.

Той отново се раздвижва, като се премята и подскача толкова бързо и толкова високо, че със сигурност му помагат модификациите.

— Това ли е най-важното? — питат колоните.

— Той е град!

Енки се затичва, скача толкова високо, че докосва тавана, и се претъркулва в мига, в който се приземява на пода. После остава проснат по гръб, а потта му блести на светлината на лампите, които изведнъж грейват на тавана. Не диша тежко, но може би потта напомня и на двама ни за онова, което е толкова лесно да забравим тези дни: той си остава човек.

— Градът това съм аз — казва той.

Казва го със собствената си уста, със собствените си бели дробове, със собствените си груби гласни струни. Откривам, че съм паднала на колене до него. Той гледа към тавана, без да мига. Върховете на пръстите му галят дланта ми и аз съм останала без дъх и без думи.

— Ние сме свързани — продължава той. — Аз съших разкъсаните парчета от града, като използвах себе си за конец. И градът невинаги ми е благодарен за това, нали разбираш. Понякога ме обвинява.

— Тогава защо го направи?

— Защото градът ме е отгледал. Защото градът не лъже. Защото линиите за поддръжка на канализацията не знаят какво прави мобилната мрежа.

Смръщвам чело, макар че вероятно няма смисъл да се опитвам да го разбера.

— А трябва ли?

— Лелите са се погрижили градът да е толкова неестествено разпокъсан, само за да упражняват повече контрол върху него.

— Но аз те обичам, Джун — казва отново градът, спокоен и примирен.

Потръпвам и падам на пода до Енки. Усещането ме разтърсва, но нямам нищо против.

— Защо ме обичаш, град? — питам го аз.

Градът замълчава за миг, преди да отговори.

— Защото Енки използва твоята любов, за да свърже външните ми метеорологични датчици с центъра за производство на комунална енергия.

Енки се разсмива едновременно със своя глас и от колоните. От стереото ми идва да си запуша ушите.

— Градът иска да каже, че те обича, защото аз те обичам.

Знам, че той не изпитва към мен нищо подобно на онова, което изпитва към Жил, но днес почти съм склонна да му повярвам. Ами ако любовта му не се дължи единствено на модификациите? Нищо няма да ме направи по-щастлива — и нищо няма да ме изплаши повече от това.

— Това няма никакъв смисъл — заявявам.

— Знаеш, че в тези неща никога няма смисъл — отговаря той.

Енки се обръща към мен и ме целува. Задържам дъха си и го чакам да спре. Не мога да се справям с Енки, когато е такъв — едновременно себе си и нещо чуждо, нещо кристално ясно. Искам си красивото момче — онова, което танцуваше с босите си крака пред Оресте, което говореше с гатанки и аз не спирах да търся смисъла в тях. А сега вече е есен и скоро ще бъде зима, а той гори толкова ярко, че почти не издържам да го гледам. Особено толкова отблизо. Особено когато езикът му докосва моя.

— Извинявай — казва той и спира.

Светлините над нас примигват — една секунда са включени, една секунда след това са изключени и после отначало, като послание на някакъв древен код.

„Защо се извиняваш?“ Цялата треперя от облекчение. Иска ми се да го направи отново.

— Искаше да ми кажеш нещо — казвам му аз, защото не ми остава нищо друго.

Той нехайно махва с ръка.

— Оресте иска да говориш с Лусия. Момичето с наното. Иска да я убедиш да не пуска военната технология в града. И да ти каже коя е Лелята, която ни е предала от самото начало, разбира се.

— Защо точно аз?

— Казва, че момичето те уважава.

— А защо да се съгласявам?

Енки се усмихва и ме докосва по брадичката.

— Защото никога не си отказвала на Оресте.

Лелите държат Лусия затворена в сграда на Второ ниво от деня на демонстрацията, вече пет дни. Очевидно през цялото време са се опитвали да сключат някакво споразумение с нея, но тъй като тя продължава да седи до прозореца в малкия заключен апартамент с две стаи, мога да предположа, че не се е съгласила.

И затова Оресте изпраща мен, която неволно съм се превърнала в икона на технофилите. В това има някаква логика, но не вярвам, че ще постигна нещо. Когато влизам в стаята, Лусия прави гримаса. Не се държи толкова детински, че да се преструва, че ме няма, но няма как да изрази по-ясно, че й се иска да не бях идвала.

— Дойдох, защото Оресте ме помоли — казвам аз вместо поздрав.

— И си мислиш, че това ще ти помогне да ме убедиш?

Лусия държи в ръцете си някакво парче плат и не спира да го усуква с трескава, безпощадна енергичност.

— Просто реших, че няма смисъл да го крия — отговарям аз.

— Много хитро от твоя страна. Да й се подмажеш така. Все още искаш да спечелиш стипендията, нали? Октавио ми каза, че не се спираш пред нищо.

Решавам да не обръщам внимание на това твърдение, защото, ако го приема, би трябвало да избягам от стаята. Желанието ми да спечеля стипендията е започнало да ми се струва съвсем нередно всеки път, когато се замисля за него. Лусия отново се обръща към прозореца.

Парчето плат в ръцете й е червено и разнищено по краищата. Тя е твърде млада, за да носи червен шал на главата си, така че се питам на кого е и защо го стиска толкова силно, че кокалчетата й са побелели.

Косата й е разрошена и сплъстена — не се е сресвала поне от няколко дни. Очите й са кървясали и безизразно следят гледката от прозореца — транспортните капсули, които се стрелкат през тунелите, и водата на залива, която се разбива във вътрешните пилони в основата на града. Гледката ме омагьосва за миг — там, където живея аз, единствените сгради с изглед навътре са складови помещения. Но си представям, че този поглед към привидно безкрайното сърце на града е нещо много по-добре познато на Лусия.

— Ако поискаш — подхващам аз, — можеш ли да направиш нещо, за да изключиш военната технология? Можеш ли да направиш така, че вече да не се страхуваме от онзи сребърен облак?

Лусия не ме поглежда, а дърпа плата с всичка сила между коленете си. Платът започва да се разкъсва.

— Ако поискам — повтаря тя почти подигравателно. — Нали си даваш сметка колко абсурдно е това? Те са Лелите. Те притежават целия свят. И изведнъж се оказва; че аз съм единствената, която знае достатъчно за нанотехнологиите, за да ги спаси?

— Значи можеш?

Тя дръпва по-силно и платът се разкъсва от край до край. Лусия поглежда парчетата в ръцете си, после ги хвърля на пода.

— Моята свръзка ми даде основните схеми, за да настроя облака. Модифицирах ги така, че да работят с града. Но явно не е било достатъчно. Опитах се да го накарам да стреля с хартиени куршуми.

След протеста бях успяла да видя съвсем ясно какво е останало от тялото на Реджина. Към нея бяха изстреляни десетки метални парчета с различна форма — с такава сила, че бяха оставили следи от изгоряло в земята под тялото й. Няколко души наблизо бяха толкова тежко ранени, че се беше наложило да им сложат протези и да им направят пластични операции.

— Хартията не причинява това, дявол да го вземе — казвам аз.

Лусия стисва очи за момент, но когато ги отваря, те още са мокри от сълзи.

— Не исках да нарани никого. Трябваше да ви сплаши, а не да…

Тя преглъща тежко и добавя:

— Така му казах.

— Навярно не можеш да кажеш на военна технология да не убива.

Лусия вирва брадичка.

— Ти нищо не разбираш. Принципите на умножаване са едни и същи, независимо каква е наносистемата. Те нямат собствена природа.

Свивам рамене.

— Може би имат.

— Ако толкова разбираш, защо ти не изключиш облака?

Лусия е започнала да трепери съвсем леко. Питам се кой я е привлякъл за тази кауза. Коя от уважаваните старейшини от най-вътрешния кръг на властта й е казала, че това ще бъде добро дело? Коя от тях я е изоставила сега?

Пристъпвам по-близо до нея, като си спомням как изглеждаше онова нещо, хладната му сянка над всички нас, усещането как ни наблюдаваше и очакваше мига, в който да прибегне до насилие, без да изпитва никакви особени емоции.

Може и да не харесвам Оресте, може и да не съм съгласна с начина, по който се справят Лелите засега, но не мога да допусна нещо подобно да се повтори в моя град. Не и ако съм в състояние да направя нещо, за да го спра.

— Никой не е виждал облака, откакто се разпръсна.

— Може би си е тръгнал.

— Може би е започнал да отглежда цветя.

— Няма значение. Никой друг не може да го събере отново.

Лусия отново е спряла да ме поглежда. Свивам рамене и заставам на колене до нея; разкъсаният шал за глава е в краката ми. Когато го вземам в ръка, разпознавам изящната материя и виждам орнаментираната бродерия по ръба. Това не е просто шал на някаква жена, а на матриарх. Мисля си какво ли означава това, че най-скъпоценното притежание на това момиче технофил е древно парче плат, вероятно ушито на ръка преди три поколения.

Докосвам мястото, където е разкъсано. Поне е разкъсано по шева. Оригиналната шарка на плата не е унищожена.

— Познавам някого, който може да го зашие — казвам аз. — Истинска магьосница с иглата.

— Ще го дам на шивашки наноумножител — отговаря тя. — Веднага щом си тръгна оттук.

Докосвам златистата бродерия. Мисля си за бот, който може да превърне хартия в метални парчета, но вместо това само свивам рамене.

— Добре — казвам.

Връщам й парчето плат. Тя го грабва от ръката ми.

— Ти какво би направила, Джун? Никой не спира твоето изкуство. А това, което обичам аз? Всички искат да го спрат, да го смачкат, да го затворят в клетка. Още преди да ме затворят тук, цялата свобода беше за вас.

Мисля си, че не е права — че Оресте и без това е забранила твърде много неща. От друга страна, цената на моя бунт никога не е била задържане под стража или съдебен процес. Лусия е рискувала много повече от дисквалифициране за Кралската стипендия в името на своята страст. Ако се погледна отстрани, мога да видя как изглежда посещението ми в нейните очи. Колко е нетърпимо.

Задържам тази картина в съзнанието си като фон. После преминавам отвъд, от другата страна на картината.

— Аз не съм убила никого.

Лусия ахва и си поема въздух с шумно изсвирване, все едно съм я ударила в корема. Завърта крака, за да стъпи на пода, но не изглежда достатъчно уверена в силите си, за да се изправи.

— И аз не съм…

— Напротив. Ти си програмирала бота. Как мислиш, Лусия, защо са те накарали да го направиш? Никой друг в този град не знае за нанотехнологиите повече от теб. Дори си конструирала собствени машини. Ако не се беше съгласила, този план нямаше да проработи. И ти си знаела откъде е дошла тази технология.

— Аз му казах да не го прави! Партизаните от Пернамбуко сигурно са ни изпратили повредени боти…

— Които убиха хора. Интересно, Лусия — според мен са направили точно това, за което са предназначени. И знаеш ли още какво си мисля?

— Мислиш си, че си невежа, надута пикла от Осмо ниво, която не знае нищо за живота?

Усмихвам се.

— Мисля си, че Лелята, която те е накарала да го направиш, е знаела за това. Естествено, нямаше да има никакъв проблем, ако можеше да промениш нещата, но ако започне да стреля с истински куршуми и да убива истински хора, още по-добре, нали така? Облакът изчезва в момента, в който се разпръсквате, и сега всички знаем, че технофилите по всяко време могат да го повикат отново.

— Аз съм единствената, която може да го направи.

Пристъпвам по-близо до нея, докато не заставам на една длан разстояние. Сега дори аз треперя — от ужас заради това, което се случи с Реджина и Уанади. И заради всичко още по-ужасно, което може да се случи, ако не успея да убедя тази глупава, себична, наивна, изплашена уака да ми помогне.

— Не си — прошепвам с цялата ярост, на която съм способна.

Представям си как Жил стои зад гърба ми, а ужасът му от това, което се случва с неговия град, е също толкова силен като моя. Представям си Енки, който мълчаливо осъзнава какво е помогнал да пуснат на свобода.

— Щяха да бъдат истински глупаци, ако не те бяха наблюдавали през цялото време. Може би в началото наистина си била единствената, но сега могат да те заменят по всяко време. Минаха пет дни, Лусия. Дойде ли някой да те спаси? Помогна ли ти някоя от влиятелните ти приятелки? Двама уаки са мъртви заради това, което направи ти. Наистина ли ще ги оставиш да убият още хора? Наистина ли ще оставиш този облак да виси вечно над Палмареш Треш?

Тя отваря уста, задавя се и притиска юмрук към очите си. Стоя и гледам как плаче. Усещам любопитство, празнота и съсредоточеност. Усещам и съчувствие, но толкова далечно, че ми се струва безплодно.

— И какво ще стане с мен, ако го направя? Ще се върна в джунглата. Вече съм изгубила Кралската стипендия. А ако ти предам и нашата единствена съюзничка във властта, ще изгубя и нанотехнологията. Ще си остана просто тъпата Лусия Волана, бъдещ пазач на резервоари за водорасли.

Бих могла да възразя. Бих могла да кажа, че тя ще има много шансове пред себе си, ако се съгласи да им съдейства. Бих могла да кажа, че нанотехнологиите може би няма да бъдат забранени напълно и тя ще има възможност да работи в системата. Но изборът, който я принуждавам да направи, е твърде тежък и без такива глупави, себични лъжи.

— Мислиш ли, че си струва? — казвам вместо това. — Да убиеш още няколко деца, да спечелиш този политически спор и да се прочуеш? Това ли е планът?

— Ти не разбираш…

— Ще ми помогнеш ли, или не? Ще излезеш оттук, ако изключиш нанооблака и ми кажеш името на Лелята, която е координирала всичко. Останалото е твоя работа.

Устните й се усукват като червения шал, който е разкъсала на две. Лусия свежда поглед към парчетата от шала, после ми ги подава.

— Страхотен избор — казва тя.

— Направи го, Лусия.

— Накарай твоята жена да го зашие — казва тя и кимва към шала. — Беше на баба ми. На нея също нямаше да й хареса идеята за нанотехнологиите.

Когато осъзнавам какво има предвид, коленете ми омекват. Вълнението ме залива като прилив. До този миг дори не съм си давала сметка колко ме е страх.

— Леля Мария — казва тя.

После Лусия леко поклаща глава и отново се обръща към прозореца — към бурното, пулсиращо, проблясващо сърце на града.

Когато излизам обратно навън, няколко невнимателни видеобота ме удрят по лицето, така че кожата ми започва да пари. Проблясват светкавици, новинарите се провикват с въпросите си, малцината минувачи спират да видят какво става.

— Дойде да изразиш подкрепата си, нали?

— Видя ли новите графити?

— Какво мислиш за новото предложение на леля Мария: Палмареш Треш да се затвори напълно за преселници?

Всички говорят едновременно и не спират. Поемам си дълбоко дъх и те млъкват за момент. Трябва да кажа нещо. Иначе никога няма да мога да мина през тях.

Така че свеждам поглед към разкъсаните шевове на стария червен шал в ръцете си и казвам:

— Познавам една жена, която може да го оправи. И няма да използва нищо друго, освен игла и конец.

— Значи си сменила страните?

Въпросът е зададен от Себастиао — лицето му лъщи от пот, но иначе е съвършено невъзмутим и някак си се е озовал на първия ред.

— Джун Коста е станала изолационист? — добавя той.

Усмихвам му се.

— Искам да кажа, че… просто има повече от един начин да се поправи нещо скъсано, това е.

Пробивам си път през тях. Отначало става бавно, но след това Себастиао започва да ми помага. В крайна сметка отново оставам сама, в капсула, която се издига все по-нагоре към разредената атмосфера на Осмо ниво.

— Град? — казвам аз. — Можеш ли да ме закараш до северозападния ъгъл? Някъде близо до Жил?

Трябва да дам шала на Лусия на неговата мамае.

— Разбира се, Джун — отговаря градът.

Гласът му е мек и съвършен.

— Град? — казвам аз.

— Да, Джун?

— И аз те обичам.

После обаче става нещо странно: въпреки всички усилия на Оресте да се сдобие с името тя не прави нищо с него — поне доколкото мога да преценя. Есента приятелски отстъпва място на зимата, парламентарните заседания продължават монотонно и само понякога извеждат Уеда-сама от уединението на засилената охрана, за да свидетелства, а леля Мария все така си седи спокойно в дъното на залата. Тя редовно съобщава на населението какво е — „положението по отношение на сигурността“ в града. Дори лично потвърждава, че облакът от военна технология е бил унищожен, след като работата на Лусия е приключила. Леля Мария, Оресте и леля Иса се държат също толкова сърдечно една с друга пред очите на целия град, както винаги. Когато се опитвам да разпитам леля Яха, тя само поклаща глава и сменя темата, без да се преструва.

— Но, майко — казвам предпазливо една вечер, след като за пореден път сме се оказали сами на масата, — тя практически е убила двама души. Отворила е нашия град за военна технология, а е директор по сигурността. Как могат просто да не обръщат внимание на това? Защо изобщо си направиха труда да разберат коя е била?

Майка ми завърта чашата за вино между пръстите си, загледана някъде между мен и рубинената течност, която се плиска от вътрешната страна на кристалната повърхност.

— Когато бях в университета, още преди да стана ректор, между отделните факултети се водеха… предполагам, че можем да ги наречем „войни“. Историческият и екологичният факултет се ненавиждаха особено силно. И винаги беше голям удар да успееш да спечелиш университетската администрация на своя страна. В най-лошите дни ни се струваше, че всеки е някакъв шпионин. Тези войни съсипаха кариерата на много хора. Спомням си какво си мислехме постоянно: трябва да приемеш, че всички останали или искат това, което имаш ти, или искат да те използват, за да се сдобият с нещо по-добро. И не трябва да се доверяваш на никого, освен ако го държиш с нещо.

Майка ми замълчава, все така погълната от празното пространство между нас. Отпива продължително от чашата си. Аз също отпивам голяма глътка от моята, която изгаря устните ми. Майка ми не е говорила за старата си работа, откакто се ожени за леля Яха. Може би дори още откакто папаи умря. Не знам какво да мисля за това. За тази разговорливост, която е толкова необичайна за нея. Така ми напомня на… но аз не мога да понеса мисълта за това на кого ми напомня тази мамае.

— И така, понякога откривахме, че в нашия факултет има шпионин. Някоя нова секретарка или гостуващ преподавател. Как мислиш, веднага ли ги уволнявахме? И докладвахме на администрацията за шпионажа?

— Това не е ли най-логично? По този начин се отървавате от шпионина и се изкарвате добрите.

— Да, но ние не постъпвахме така. Поне не веднага. Вместо това чакахме, Джун. Понякога с месеци. А веднъж с години. Чакахме и наблюдавахме. Подавахме на шпионина фалшива информация, за да видим какво ще направи с нея. Залагахме капани и се надявахме да падне в тях. Превръщахме живота на шпионина в ад и едва накрая, след като го бяхме изцедили напълно, се преструвахме, че току-що сме разкрили съществуването му и го докладвахме на администрацията. Така печелехме най-доброто и от двете страни. Понякога, когато водиш война, най-добрият ти приятел е врагът, когото познаваш.

Сега я разбирам. От студената пресметливост на тази стратегия ми спира дъхът.

— Но в Палмареш Треш не се водят войни — казвам аз.

— Да, но има политика. И точно в нея се сражава доведената ти майка всеки ден.

Наливам си остатъка от виното в бутилката. За нас двете не е обичайно да изпием цяла бутилка сами, но това беше необичайна вечер.

— Значи смяташ, че наблюдават леля Мария, за да видят какво още е намислила да предприеме? Не е ли достатъчно това, което вече е направила?

— Може би я наблюдават, за да видят заедно с кого смята да го направи.

Замислям се за това. Звучи логично, но въпреки това нещо в думите й ме кара да изтръпна от ужас, колкото и глупаво и детинско да е това.

— Леля Яха ли ти каза всичко това?

Майка ми поклаща глава.

— Тя не ми казва нищо повече, отколкото на теб.

Но това е единственото обяснение, което има някакъв смисъл. Освен ако и Оресте и Лелите участват в заговора, а аз отказвам да повярвам в това.

— Иска ми се… толкова ли е трудно просто да бъдеш честен? Да кажеш „не, това не е правилно“ и да застанеш зад думите си, вместо да мислиш за предимство, позиция и повишение и всички останали лелини деветини — поне за миг? Само това ли сте вие, всички гранди? Нищо ли не е истинско?

Удрям чашата си в масата; виното се плисва по ръката ми, топла влага. Очаквам майка ми да се разкрещи в отговор, да ми каже нещо за безотговорните уаки и как трябва да приема света такъв, какъвто е, а не какъвто ми се иска да бъде, но вместо това тя просто отпуска глава в ръцете си. Все едно главата й е станала толкова тежка, че може да се откачи и да падне от раменете й.

— А според теб защо се махнах, филя? Защото ми беше прекалено тежко, когато вече го нямаше твоя папаи, за да ми помага да запазя здравия си разум. Жоао винаги ми казваше: „Но как е правилно да постъпиш, Валенсия?“. Така че поне да не го забравям, дори да постъпя иначе.

Това е първият път, в който тя споменава моя папаи, откакто умря. Или поне първият път, който усещам като истински спомен, а не като начин да ме нарани или да се обвини за смъртта му. Първият път, когато произнася името му, и аз осъзнавам, че той е бил човек, когото и двете сме обичали.

— Как е правилно да постъпиш, Валенсия? — повтарям много тихо аз.

Тя въздъхва.

— Не знам, Джун. Не съм Леля. Вече дори не съм ректор на университета. Сега съм просто домакиня, както никога не ти омръзва да ми казваш.

Ако съм се изчервила, решавам да го отдам на виното.

— А леля Яха? — питам.

— Тя се опитва, Джун. Знаеш това.

Знам го. Но…

— Защо само Лелите да могат да вземат толкова важно решение? Ами родителите на Реджина и Уанади? Ами хората, които могат да загинат, ако още един такъв облак излезе на свобода в града? Ами…

— Знам, Джун.

— Ами всички останали?

Разплаквам се. Бог да ми е на помощ, разплаквам се. Пред собствената си майка. Притискам юмруци в горещите си, треперещи страни. Опитвам се да спра, но не успявам.

И тогава усещам нейните ръце, хладни като нитовете на пилон през зимата, които обвиват моите. И чувам гласа й такъв, какъвто го помня: мек и успокоителен.

— Керида — казва тя. — Всичко ще се оправи.

Иска ми се да й повярвам. Но си спомням, че същите тези Лели, които не искат да изправят леля Мария пред правосъдието, възнамеряват да убият Енки в края на зимата. И за пръв път започвам да си мисля, че не искам тази Кралска стипендия. Дали папаи щеше да се радва, ако можеше да ме види как печеля по този начин? Или щеше да поклати глава: „Но как е правилно да постъпиш, Джун?“.

— Мразя ги — заявявам.

— Системата е ужасна — казва моята мамае. — Но е най-добрата, с която разполагаме.

И аз си мисля, че точно затова тя е грандът, а аз все още съм уака. Защото тя е в състояние да приеме това.

А аз няма да го направя.

Двамата с Жил сме се сгушили един в друг на пейка в Парка на основателките, за да се топлим, а до нас долитат разпокъсаните, приглушени акорди на някакво ново блоко, което свири на сцената от другата страна на моравата. Жил каза, че иска да излезем да потанцуваме като едно време, така че поне веднъж да се почувстваме нормални, но новинарите и видеоботите ни прогониха оттам. Скрихме се в капсула, а после се промъкнахме обратно дотук.

Макар че не го виждам много ясно в далечното сияние от транспортните тунели високо над нас, усещам тъгата му, сякаш е напластена по кожата ми. Но той се опитва да се усмихне, когато се обръща към мен.

— Снощи Рикарда ми каза, че ти, Октавио и Бебел имате най-големи шансове за Кралската стипендия.

Знам, че иска да ме зарадва с това, но гърдите ми се стягат от смущение и от позорния прилив на надежда.

— Според Енки е тъпо от моя страна, че това изобщо ме интересува.

Жил отпуска глава на рамото ми.

— Помисли си за всичко, което ще можеш да направиш с нея, менина — казва той. — Аз те разбирам.

И аз знам, че той наистина ме разбира. Ако не беше този конкурс, на неговата мамае щяха да й трябват още много години, за да постигне успех в модата.

— Ако се откажа от нея, все едно ги оставям да спечелят. Колкото и да мразя Оресте.

Но после се сещам за изминалите седмици на пълно мълчание, което обгръща леля Мария, и оправданието ми неловко увисва във въздуха.

Жил ме изненадва, когато казва съвсем тихо:

— Аз искам да спечелиш, а никой не може да я мрази повече от мен.

— От теб? — казвам и се разсмивам. — Жил, ти никога не си мразил никого през целия си живот.

— През целия ми живот никой не се беше опитвал да убие някого, когото обичам.

Отдръпвам се от него, обзета от изумление. Той тихо плаче и за един необясним, откъснат миг си спомням вечерта си в джунглата и изражението на Енки, когато осъзна, че някой го е пронизал с нож.

Обзета от паника, аз се опитвам да избърша лицето му с края на ръкава си, но това е безнадеждно. Жил изглежда съсипан от скръб и за момент ме обзема омраза към Енки, че му причинява това.

— Жил, Оресте наистина е ужасна, но не тя убива Енки. Той знаеше какво прави, когато се предложи.

Ръцете на Жил хващат моите като в клетка. Изглежда много суров, макар че продължава да плаче.

— А какво ще стане, ако си промени решението? Въпреки това ще го убият.

— Той не си е променил решението — казвам аз.

Предполагам, че други Летни крале може би са съжалявали за решението си, но Енки никога не би го направил.

Жил отхвърля тази истина с яростно поклащане на глава.

— Ти искаш ли той да умре, Джун? Смяташ ли, че е правилно да убиват най-добрите сред нас в края на всяка зима?

Отварям уста, но не знам какво да кажа. Смятам ли, че е правилно? Знам, че Жил смяташе така през пролетта, когато и двамата с такова вълнение гласувахме Енки да стане Летен крал. Очевидно вече не смята така. Но ритуалът с нашия Летен крал е толкова важен за идентичността на Палмареш Треш, колкото и самата пирамида. Въпреки това, когато въпросът ми е зададен по такъв начин, осъзнавам, че знам със сигурност поне едно.

Не искам Енки да умре.

— Не можем да направим нищо, за да го предотвратим, Жил.

Той ме поглежда, изпълнен с тъга, но поне сълзите му са спрели.

— Иска ми се да можехме да се опитаме.

Но аз знам по-добре от всеки друг колко опасен, колко унищожителен може да бъде един опит. Може би е по-добре да оставиш лошите неща да се случват, отколкото да се разкъсаш, докато се опитваш да спреш неизбежното.

„А това не може ли да бъде изкуство, Джун?“, прошепва ми глас, който прилича на гласа на Енки. Но аз не му обръщам внимание.

„Неговата кръв освещава неговия избор“ — това е катехизисът, който съм слушала през целия си живот, макар и да не го разбирах, докато моят папаи не ме заведе в парка, за да видя как ще умре Фидел. Да, нашето ритуално жертвоприношение на Краля на всеки пет години е варварско и жестоко, но то служи на неговия избор. Всяко дете в Палмареш Треш научава наизуст историята на Алонсо и Одете — нашите първи Крал и Кралица, които са избрали един различен път сред хаоса и смъртта на разселването.

Кралете умират, така че техният избор на следващата Кралица да бъде необратим, неоспорим и необременен от предразсъдъци.

Все пак в мига, в който ти прерязват гърлото, не ти остава никакво време да бъдеш корумпиран.

Учат ни, че идеята за това е хрумнала на Алонсо насън, изпратена от Огум, ориша на политиката и пророчеството. Учат ни как той е осъзнал, че новите граждани ще бъдат способни на саможертва в името на новия си дом, ако техните водачи са способни на саможертва в името на града. Майките основателки неохотно се съгласили с неговите разсъждения и когато неговата година изтекла, той посочил Одете за първата Кралица и умрял. Дори с промяната на традицията за лунните години системата ни явно е работила добре през последните четири века. Вярно е — човек, който всеки миг ще умре, е способен на изненадващи решения.

Но кой ще е този уака, който да не се запита — особено по време на лунна година — дали не е възможно да измислим и по-добър начин? В крайна сметка разселването и всички ужаси, свързани с него, са останали в миналото, преди четиристотин години — дали наистина някой ще пострада, ако оставяме Летните си крале живи след края на едногодишното им царуване?

Скоро след като папаи ме заведе в парка, попитах мамае защо не убиваме и Кралиците, когато царуването им свърши.

— Защото Кралете са мъже — отговори мамае. — И не може да им се вярва, че ще се откажат от властта, след като са се сдобили с нея.

Тогава й повярвах. Но сега си мисля: леля Иса е била заместница на Кралицата в продължение на цели петдесет години.

Сега си мисля: а защо иначе да имаме лунни години?

Днес имаме изпит. За разнообразие този път съм учила, но съм толкова неспокойна, че все едно не съм. Забивам токовете на сандалите си в пода и се опитвам да надникна над стигащите до раменете стени на клетката си, без да ме забележат. Жил е в предната част на залата за изпити, приведен напред, със съсредоточено смръщено чело. За мен е новост, че той дори знае какви предмети учим тази година, да не говорим да ги е научил толкова добре, че да отговори на въпросите, които текат на масивите за изпита. Два реда зад него седи Бебел — с по-добра стойка, но още по-голяма концентрация. Театралните движения на ръцете й са ограничавани единствено от стените на клетката от двете й страни. Почти виждам как точките се натрупват във въздуха над главата й. През тази година има много по-добър среден успех от моя и очевидно планира да запази тази разлика. Не очаквам нищо по-малко от нея: най-добрата ми съперница никога не би оставила нещо толкова всекидневно като резултатите от изпитите да попречи на шансовете й да спечели Кралската стипендия. Отново поглеждам въпросите от изпита, но все едно са на английски. С това темпо Бебел ще остане начело на класа, а аз няма да имам никакви шансове да я настигна.

Отначало ме обхваща познатата паника: не съм учила достатъчно, не знам предметите, ще се проваля и мамае ще разбере, а папаи ще бъде толкова разочарован от мен. Бебел ще ме победи и ще ми го навира в носа през следващите няколко дни.

А после си спомням: моят папаи е мъртъв, Бебел ми е приятелка и в последно време дори не знам какво да мисля за Кралската стипендия.

Въздъхвам и свеждам поглед към теста. Въпросите са по история, но все едно са за някаква друга планета.

„Какво е обяснението за непосредствените последствия от ядреното охлаждане и връзката им с провала на Панамериканското съглашение?“

— Грандите са тъпи — промърморвам аз, но все пак правя всичко по силите си, за да надраскам нещо подобно на интелигентен отговор.

Следващият въпрос е подобен, както и следващият, и следващият, докато не вдигам ръце във въздуха и не изпускам толкова шумен стон, че учениците от двете ми страни спират да пишат и ме поглеждат. Учителката, която стои отпред, повдига вежди в знак на неодобрение. Инстинктивно се привеждам обратно и се опитвам да се насиля да продължа.

Да отговарям на тези въпроси, ми се струва също толкова безсмислено, колкото да удрям главата си в стената на клетката, но продължавам да го правя, докато някой не ме потупва по рамото. Изправям се толкова рязко, че едва не падам от стола.

Над мен стои Йеаску, грамадна както винаги, с онова изражение, от което преди ми се смръзваше кръвта. Сега изпитвам единствено раздразнение.

Тя ми прави знак с показалец и кимва към вратата. Иска да говори с мен навън. По средата на изпита? Неволно ме обзема страх, когато се изправям от мястото си и се опитвам да не обръщам внимание на любопитните погледи на съучениците си.

Тя ме повежда по коридора и влиза в една празна класна стая. Вратата се затваря след нас с едва доловимо изщракване, от което кожата на ръцете ми настръхва.

— Надявам се, че това прекъсване ще бъде извадено от времето за изпита — казвам аз, колкото да кажа нещо.

Йеаску изглежда твърде заплашително, надвесена над мен с червения си тюрбан и скръстените си ръце.

— Знам, че ще съжалявам за това — казва тя.

— За това, че си пропускам изпита?

Тя поклаща глава.

— За това, че ще ти го дам — отговаря тя и ми подава лист хартия.

Този жест толкова ме изненадва, че отначало си представям как по някакъв начин е открила купчината ми хартиени рисунки и сега ще загазя заради някоя от по-неприличните от тях. Възнамерявах да направя някаква селекция на това, което да покажа пред публика за стипендията.

Но този лист хартия е по-малък и по-лек от моите. На него е написано нещо с истински букви, с някакво мастило.

— Какво е това? — питам.

Йеаску отстъпва няколко крачки и се обръща, така че да виждам единствено изправения й широк гръб.

— Надявам се, че все още можеш да четеш? — отговаря тя.

Въздъхвам и свеждам поглед към листа. Ръкописните букви се четат адски трудно, макар че всички задължително ги учим в началното училище. Преборвам се с първите няколко изречения, после сърцето ми започва да бие по-бързо, когато осъзнавам какво означават.

Джун,

Рената току-що би трябвало да те е извела от изпита за тримесечието.

Вдигам очи към нея.

— Рената?

Йеаску се обръща достатъчно, за да видя крайчеца на тънката скована усмивка, която оставя следа по бузата й.

— Двете с Кралицата се познаваме от съвсем малки.

— Кралицата? — повтарям аз.

Очите ми вече пробягват към долния край на листа, където, естествено, стои нейното име и един старинен, завъртян подпис от онези, които иначе могат да се видят само в час по история.

Йеаску отново започва да крачи напред-назад.

— Господи боже, Джун — казва тя в такт с тихото шумолене на полата си. — Защо не четеш?

Поемам си дълбоко дъх и продължавам.

Тя следи как се представяш и аз съм я инструктирала да прекрати твоя изпит, ако не вярва да се справиш на задоволителна дистанция от Бебел. Както сигурно си даваш сметка, Бебел е една от основните ти съперници за Кралската стипендия. Предвид на досегашното ви класиране, вероятно ще бъда принудена да я обявя за победител. Може би се питаш защо просто не мога да дам стипендията, на когото си пожелая. Обяснението, разбира се, е политическо. Връчването на Кралската стипендия трябва да създава пълната илюзия за обективност. Твоите оценки в училище ще бъдат достъпни за всеки градски служител, който пожелае да ги види, Джун, и ще стане скандал, ако бъде установено, че давам тази стипендия на недостатъчно добър ученик.

Сърцето ми започва да препуска. Досега не бях съвсем сигурна за Кралската стипендия, но вече съм. Дори ако всичко друго ми се изплъзне, това ще е нещо, което ще мога да уловя.

Може би ще се изненадаш, но аз много бих искала да спечелиш. Признавам, че когато Яха за пръв път предложи името ти през пролетта, бях, общо взето, безучастна по отношение на твоята кандидатура. Решението да те избера не беше точно услуга за доведената ти майка, но не беше и много далеч от това. Но през изминалата година моето уважение към твоята независимост и смелост нарасна, както и оценката ми за твоя талант.

Въпреки това, както вече казах, политиката се намесва във всичко. Приеми това писмо като моя начин да отвърна на удара. Рената ще ти даде указания. Можеш да бъдеш сигурна, че тя го прави с моята благословия. Тя ще унищожи това писмо — с него и всяко доказателство за моите действия — веднага щом го прочетеш.

Все още не мога да гарантирам, че ще спечелиш, Джун. Финалният ти проект наистина трябва да бъде зашеметяващ, какъвто и да е той. Просто искам да знаеш, че каквото и да е поведението ми пред обществото, аз съм на твоя страна.

Оресте

Оставям писмото в мига, в който прочитам последния ред. Йеаску е застанала до прозореца, възможно най-далеч от мен в помещението. Изправената й стойка и вирнатата брадичка излъчват дистанция.

— Какви са… указанията за мен? — питам аз.

— Ти няма да бъдеш вечно златното дете, нали знаеш? — казва тя на прозореца. — В крайна сметка привилегированите като теб се сблъскват с ограниченията на таланта си. Всъщност е доста тъжно, като се замислиш.

Презрението на Йеаску ме изненадва. Винаги съм предполагала, че се отнася с една и съща грубовата недоверчивост към всички ученици. Но явно през цялото време ме е смятала за разглезено дете на Лелите.

— Няма начин да го е направила само заради леля Яха — казвам аз.

Йеаску се усмихва по своя напрегнат начин.

— Поне имаш малко ум в главата си.

— Тя казва, че уважава моята…

— Джун.

Правя няколко крачки към нея. Поне съм ядосана. Опитвам се да задържа това усещане.

— Бебел не е по-добра от мен — заявявам.

Йеаску не се обръща.

— По този въпрос може да се спори. Но във всеки случай, тя е по-добра ученичка. Оресте, общо взето, е искрена по отношение на политическата ситуация, с която е свързан нейният избор на победителя за Кралската стипендия. Това, за което не споменава, е как този избор е много по-важен през тази година, след фиаското с Лусия. Почти съм сигурна, че това е първият път, в който кандидат за Кралската стипендия е заловен да извършва държавна измяна.

— Но защо да се занимава с всичко това? Какво ще спечели тя, ако направи така, че да спечеля аз?

— Защо си толкова сигурна, че тя иска да спечелиш?

— Тя казва, че…

— Ти все още ли вярваш, че Оресте казва точно това, което мисли? След всичко, което се случи?

Йеаску прави няколко крачки, с които прекосява цялото разстояние между нас, и сграбчва листа от масата. Ухае на нещо сладко, на портокалови цветчета и на това, с което е колосан шалът на главата й.

— Тя ме манипулира, така ли?

— Може би.

Йеаску разкъсва листа хартия на две — с бързо, брутално движение.

— А може би просто се възхищава от твоя талант и решителност. В крайна сметка аз съм просто една директорка на училище. Какво разбирам от политика?

Тя поглежда за миг двете половини от листа, после изважда от джоба си продълговат цилиндър. Той изщраква и от единия му край изригва пламък. Почти разтреперана от потребността да кажа нещо и от липсата на нещо за казване, аз гледам как тя оставя пламъка да изгори скъпоценната хартия, докато не се превръща в купчина пепел на пода.

— Ето, готово — казва.

— Аз съм добра. Може да ме мразиш, но не можеш да го отречеш.

Устните й се свиват, все едно е отпила от вкиснато мляко.

— Неоправданото ти самочувствие е истинско чудо на природата — отбелязва.

— Неоправдано?

Всичко в мен е застинало. Йеаску ми изглежда ярка и плоска, сякаш е нарисувана с дебели мазки на четката върху невидимо платно.

— Какво те кара да мислиш, че трябва да спечелиш, Джун? — пита тя. — След всичките ти сплетни, след всичките ти опити да отвлечеш вниманието на Летния крал, за да увеличиш собствената си популярност, след всичките ти манипулации, Джун, защо продължаваш да смяташ, че заслужаваш това? Толкова много други блестящи уаки се състезават за тази награда — защо си толкова безкрайно уверена, че точно ти трябва да я спечелиш?

Докато говори, тя почти не повишава тон. Ръцете й почти не помръдват, но въпреки това ми е нанесла удар с думите си. Това „Защо?“ е като удар с нож, който се забива отново и отново.

И тогава аз го парирам.

— Но това е само изкуство, нищо повече.

— Това изкуство не ми харесва.

Посрещам погледа й от високо и може би не се чувствам толкова дребна пред него, колкото би трябвало. Тя въздъхва и извръща очи от мен. Това не е победа — не съм толкова глупава, че да си го помисля, — но въпреки това е облекчение.

— Времето би трябвало да е достатъчно — казва тя. — Вече можеш да се върнеш на изпита си, Джун.

— Да се върна?

— Няма как да ти помогна, ако поне не се преструваш. Върни се. Довърши си изпита. Ако някой те попита, нещо се е случило в семейството ти. Когато излязат резултатите, твоят ще бъде с няколко точки по-висок от резултата на Бебел.

— Но тя дори не е свършила още.

Йеаску повдига вежди.

— Решението е твое, но трябва да го вземеш бързо.

Как мога да взема такова решение, без да имам време да си помисля? Без да попитам Жил за съвет?

— Не мога ли да кажа утре?

— Щедростта на Кралицата не е безгранична. Направено ти е предложение. Приеми го или си тръгвай.

— Не можеш ли да фалшифицираш резултатите и утре сутринта?

Йеаску се разсмива така, все едно по-скоро би ме пронизала на шиш.

— Бих могла. Но Кралицата е избрала да не се възползва от този вариант, а аз просто изпълнявам нейната воля.

Тя ме предизвиква да й се противопоставя, но аз се отказвам от предизвикателството. Поне едно е вярно: Йеаску може и да ме мрази, но не тя ме е уловила в паяжината си. Оресте се опитва да ме манипулира да приема, но защо? Защото смята, че заслужавам Кралската стипендия? Това е твърде ласкателно и опростено обяснение. Защото това, че ще ми позволи да спечеля стипендията, може да й помогне да укрепи политическите си позиции след жертвите на „Роял Плаза“?

Напълно възможно.

А дали ще приема да ме манипулират по този начин? Дали ще нанеса удар на най-добрата си съперница в целия свят с резултат от изпит, който не заслужавам? „Колко от себе си ще им дадеш в замяна?“ Това ме попита Енки още когато не можех да си представя съществуването на толкова висока цена.

— Добре — казвам бързо аз, преди да съм си променила решението.

Презрението на Йеаску е като змия, която се е увила около устата и очите й.

— Наслаждавай се на покровителството на Кралицата, Джун.

Докосва вратата и тя се отваря с плавно издишване, от което жлъчката се надига в гърлото ми.

Мисля си, че по този начин няма да навредя на Бебел. Тя ще се представи също толкова добре, колкото щеше да го направи иначе. Просто ще направя така, че да остана в състезанието, а аз го заслужавам по принцип, от самото начало.

„Защо?“, пита ме онзи глас. Може би е гласът на Йеаску, а може би е моят.

„Защото аз трябва да спечеля“, отговарям му мислено аз.

Благодаря на Йеаску и се връщам в стаята за изпита. Сядам на мястото си. Довършвам изпита, за който вече знам, че няма никакво значение, защото самата Кралица преписва вместо мен.

Не ме интересува.

Отказвам да ме интересува.

Обикновено не копирам изкуството на други хора, но това ми се струва достойно за изключение.

Изолационистите са намерили начин да отвърнат на удара. В града има нов графит. Изглежда познат за всеки, който е виждал вече повсеместната рисунка с Енки и мен. Но този път двете фигури са на Уанади и Реджина, надолу с главата в облаците. Уанади се усмихва, а Реджина се мръщи. Уанади има съвършена дупка от куршум по средата на челото си. Реджина държи свещ зад гърба си, а суровото бяло на пламъците поглъща ръцете й.

Графитът е много добър. Мога само да си мечтая да имах нещо общо с него. Затова правя следващото най-добро нещо, което мога да направя в такъв случай — изучавам холо на новата рисунка. По пода на стаята ми се търкалят разбъркани купища хартия — цяло състояние от дървесина, графит и мастило. През изминалите седмици съм открила, че стилът ми се променя, или поне има израстване, и постепенно става толкова дълбоко абстрактен, че понякога дори аз не знам какво точно рисувам. Повечето рисунки са на лица: Енки и Жил. Леля Яха и майка ми. Има дори няколко на папаи, макар че неговото лице е толкова деконструирано, че се съмнявам някой друг, освен мен да го разпознае.

Все така планирам да изложа скиците, за да започна да набирам подкрепа за своята кандидатура за стипендията, но всеки път, когато понечвам да ги сканирам, си представям презрителното изражение на Йеаску и ги оставям. „По-късно, мисля си всеки път. Когато се съберат повече.“

Прерисуването на графита на изолационистите ми носи успокоение, все едно медитирам със сигурните движения на молива си. От моята измама на онзи изпит са минали две седмици и аз съм нервна, стресната и затворена. Не успявам да си призная пред Жил. Той ме пита какво не е наред и аз му отговарям, че съм заета. Той знае, че го лъжа. Знае и че знам, че знае. Двамата не сме разговаряли много.

Изобщо не съм виждала Енки.

Тези дни говоря основно с майка си и с леля Яха. И двете искрено ме поздравиха за резултатите ми на изпита. Не знам каква е играта на Оресте с мен, но не включва леля Яха. Вероятно включва Енки, но моите мисли винаги сочат към него. Не знам как или защо смята тя, че може да ме използва, за да стигне до него. Мисля, че Енки винаги е бил недосегаем, но в последно време всеки може да види това с очите си.

Не успявам да погледна Бебел в очите. Не успявам да изкарам цял ден на училище, без да ми стане толкова лошо, че се боя да не повърна. Не биваше да се съгласявам. Аз съм глупачка и страхливка и се опитвам да не мисля за това. Ако спечеля Кралската стипендия, тази себененавист ще ме погребе напълно, но не знам как да изпълзя от гроба, който сама съм си изкопала.

Почти не обръщам внимание на дясната ръка, с която рисувам, макар че скицата равномерно се разгръща под нея. Но когато стигам до минималистичната ефектна дупка от куршум, спирам.

По някаква причина мислите ми звучат с гласа на Енки:

„Изглежда твърде изчистена, нали? Смъртта не е толкова приятна за гледане“.

Вглеждам се по-внимателно в холото и едва тогава осъзнавам: куршумът влиза в раната, но от нея не излиза нищо.

— Не е, нали? — измърморвам в отговор, докато моливът ми лети по листа.

Строшавам върха на графита и ръмжа от раздразнение, че ще трябва да се забавя, докато спра да го подостря.

Вместо коса рисувам на Уанади изходна рана. Но вместо онази смес от мозъчно вещество, черепна кост и кръв, която никога няма да забравя, му рисувам цветя и лози. Растенията се увиват около Реджина и се сливат със стилизираните пламъци в нещо, което прилича на механични схеми. Като някаква странна, преобърната амалгама от живот и унищожение. Дали тази нова версия, която съм създала, е технофилска или изолационистка? Или и двете?

Иска ми се да я покажа на Жил, но знам, че ако го потърся, той ще настоява да разбере какво се е случило, когато излязох от стаята за изпита. Не мога да го излъжа, но не мога да понеса и мисълта да му кажа истината. Все още не.

Махам картината от холото, като оставям единствено реещото се графично изображение на нашия град пирамида, който спокойно осветява залива със светлината си.

— Град — казвам и активирам комуникационната система на холото.

— Да, Джун? — отговаря гласът, към който толкова съм се привързала.

— Можеш ли да кажеш на Енки, че ми липсва?

— Ще се опитам, Джун — отговаря градът.

Знам, че не си въобразявам тъгата и смущението в гласа му.

— Какво е направил този път? — прошепвам.

Градът не отговаря.

Чакам цял час, като разделям вниманието си между дъжда, който се стича по прозореца на стаята ми, и идеализирания образ на града, който се рее във въздуха над леглото ми. Обичам Палмареш Треш, но само как съм започнала да мразя Лелите, които го управляват.

Най-сетне изключвам холото, подхвърлям рисунката върху една близка купчина и отварям вратата на стаята си. Майка ми е сама, както обикновено, и гледа дъжда от верандата със спуснати стени.

— Вечеряла ли си? — питам я.

Тя поклаща глава, но държи чаша вино; наблизо има бутилка. Взимам си чаша и отивам при нея.

— Леля Яха ще се прибира ли тази вечер?

— Каза да не я чакаме.

Може би е от дъжда, може би е от виното, но майка ми никога не ми е изглеждала по-самотна и уязвима. Едва не докосвам пръстите й, но в последния момент вместо това хващам бутилката. Не съм сигурна дали мостът, който изграждаме, вече е достатъчно стабилен, за да издържи това.

— Нещо важно ли става? — питам аз.

— Утре Оресте ще обяви пълно парламентарно разследване на аферата „Пернамбуко“.

Това е названието, което са започнали да използват новинарите за катастрофата с Уеда-сама и тълпата от технофили: Аферата „Пернамбуко“. Все едно всички участници в хаоса, който предизвика смъртта на Уанади и Реджина, не бяха от Палмареш Треш — независимо кой им е продал оръжията. От друга страна, ако ще провеждат парламентарно разследване…

— Значи най-сетне ще обвини леля Мария?

Облекчението ми е като скок в залива — студено, шокиращо, едновременно ободрително и главозамайващо.

— Може би — отговаря майка ми и пресушава чашата си. — Правят го само заради обществения натиск. Онези графити вършат повече работа от стотина лобисти.

Майка ми изведнъж се обръща към мен и ме изглежда продължително. Изчервявам се, макар и да не знам защо. Представям си как майка ми е научила за моята договорка с Оресте и се изчервявам още повече.

— Нали знаеш, че графитите не са мои? — казвам аз.

Тя се усмихва леко.

— Не вярвах да са твои, филя.

— Наистина ли?

— Не са в твоя стил.

Питам се какво щеше да каже, ако беше видяла последната ми рисунка.

Майка ми се изправя от мястото си, изненадващо стабилна, като се има предвид половината бутилка вино, която току-що е изпила, и отива в кухнята.

— Останала е малко задушена мокека — казва тя. — Искаш ли да ти я затопля?

Рибната яхния е сготвена от леля Яха, така че може да се разчита, че е вкусна. Спомням си, че не съм яла нищо от закуска.

— Това ще бъде… — започвам и в същия момент получавам пинг.

Анонимен, разбира се. Съобщението гласи: „Отвори вратата.“

— Трябва да изляза — казвам, докато се изправям и хуквам към стаята си. — Ще се върна по-късно. Трябва да направя нещо за Кралската стипендия.

— Сигурна ли си, че не искаш да ядеш? — пита ме тя.

— Извинявай, мамае — отговарям аз. — Не ме чакай да се прибера.

Енки е от другата страна на улицата и стои под капките. Дъждът се излива в непрекъснат порой, накъсван от светкавици. Енки е обърнат с гръб към мен и гледа залива. До него няма никого, което би трябвало да ме изненада, но не е така. Когато Енки иска да остане сам, той успява да го постигне. Дори по средата на оживена улица. Инстинктивно вдигам поглед, за да потърся десетината видеоботи, които обикновено се реят на границата на антибот зоната около цялата къща. Но във въздуха няма нищо друго, освен дъжд и за пръв път от месеци не се чувствам наблюдавана, когато излизам навън. Енки е прогизнал. Донесла съм чадър, но не го отварям.

— Ти също ми липсваше — казва ми той, когато се доближавам на няколко крачки от него.

Все още не се е обърнал към мен.

— Зает ли беше? — питам го.

— Оресте ще организира голямо представление в съдебната зала, започва утре. И иска от мен да изпълнявам главната роля.

Дъждът се стича по гърба ми — толкова студен, че кожата ми се свива като на пандейро. Енки е по къс ръкав, с дупка на яката. Когато присвивам очи, различавам лек облак от пара, който се издига над голата му кожа. Заставам до него и го хващам за ръката. Той ме оставя да го направя, но не се раздвижва, за да направи друго. От самото докосване ми става топло и хубаво, но ми се искаше да знам как се чувства той.

— Ще го направиш ли?

Той свива рамене.

— Може би. Ще видя какво е намислила.

Едва не се усмихвам широко, като си представям смайването на Лелите, когато Енки за пореден път измами очакванията им. Но след това си спомням за по-належащия проблем.

— А Леля Мария?

— О, Джун.

Ръката му се стяга около моята. Когато се обръща към мен, мократа му сплетена коса ме удря по лицето. Енки не се усмихва.

— Какво?

— Наистина ли си мислеше, че ще направят нещо по този въпрос?

Не знам. Спомням си за историята, която ми разказа майка ми за войните в нейния факултет и как всички са манипулирали всички останали.

— Но тя уби двама души!

Сега той се усмихва — едновременно горчиво и нежно.

— Тя е на повече от сто години и поне през петдесет от тях е била Леля. Знае мръсните тайни на всички държавни служители от Кралската кула и те са наясно с това. Джун, вероятно поне още няколко от другите Лели са й помогнали да организира всичко. Не могат да я обвинят в нищо, без да изправят цялата система пред съда.

— И затова ме изпратиха като кученце при Лусия, за да науча името на виновника само за да могат да си играят игрички с нея?

— Да си играят на политика.

Отварям уста — за да се разкрещя, поне така мисля, или може би просто да се разплача, — но той внимателно слага пръст на устните ми. Вдъхвам малко от неговата пара и тя ме стопля от глава до пети.

— Това е ужасно и грешно — казва ми той, като почти шепне. — Извратена игра на гранди. Но ти винаги можеш да промениш това.

— Как? Като стана Леля? Не искам никога да стана като тях.

Той леко размахва показалец пред лицето ми.

— Разбира се, че не. Наистина ли все още не си се сетила? Кой друг знае какво е признала Лусия?

Една гръмотевица ме стряска така, че изквичавам. Отскачам по-назад от Енки, подхлъзвам се на мократа земя и едва не падам. Той ме поглежда спокойно и изпитателно, както често прави; и съвършено добре знае, че съм се сетила.

— Ако го направя, ще ме обесят от върха на Кралската кула — казвам аз.

Той свива рамене.

— Ще те изпратят в изгнание. В най-лошия случай.

В най-лошия случай. От самата мисъл за това зъбите ми започват да тракат. Свивам се до перилата, като отбягвам ясния му поглед и ослепителната красота на залива.

— Енки, аз трябва да мисля за бъдещето си. А ти няма да доживееш пролетта.

Незабавно съжалявам за думите си, но не си ги взимам назад. Мога да прехвърля вината на вятъра и на ледения дъжд. На светкавиците, които винаги са ме стряскали. Но аз съм страхливка; иначе защо изобщо ще споря за това?

Усмивката му е като на маймуна: дивашко оголване на зъбите.

— Наистина ли смяташ, че имам нужда от припомняне?

— Ако смяташ, че е толкова важно, защо ти не го разкажеш на новинарите? Ти също знаеш истината.

— Само защото ти ми я каза. И в момента, в който отправя обвинението срещу Мария, Лелите и без това ще се обърнат срещу теб. И така все пак ще изгубиш скъпоценната си Кралска стипендия, а Лелите ще измислят как да докажат, че лъжа. Аз не съм говорил лично с Лусия. Ти си го направила и всички знаят за това.

Не знам какво да кажа, така че не казвам нищо.

Той поклаща глава.

— Какво ти липсваше, Джун? Аз? Или летният ти проект? Не се съмнявам, че ти е било интересно да си играеш на бунтовник, но има време за забавление и време за истински неща, нали? Странно. Никога не съм вярвал, че ще предпочетеш Кралската стипендия, когато се стигне до този избор. Но ти го направи.

Парата, която струи на кълба около тялото му, става по-гъста, по-тежка. Той отново се усмихва, но този път усмивката му е малко тъжна, много гневна и напълно човешка. Енки ми обръща гръб. И започва да се отдалечава.

— Енки, аз не исках…

— Не искаше ли?

Иска ми се да поправя това. Искам отново да се чувствам добре — като човек, на когото мога да се възхищавам. Не искам да си призная това, за което с ужас осъзнавам, че е вярно: Кралската стипендия означава повече за мен от справедливостта за двама убити уаки. Все пак позволих на Кралицата да излъже на изпита заради мен. Вече съм затънала твърде дълбоко, за да се откажа.

— Аз наистина вярвах в него — казвам най-сетне. — В изкуството, което направихме заедно.

— Но не достатъчно.

А после в гласа му се появява съвсем лека следа от усмивка, когато добавя:

— Има една песен.

Защото винаги има една песен.

Искам да го попитам каква е, но той вече е твърде далеч от мен. Мога да го гледам цяла вечност, но той изчезва, преди да успея да мигна.

На втория ден от процеса получавам странно съобщение.

„Искаш ли да ме придружиш на заседанието този следобед? — Тошио“

Съобщението е от Уеда-сама. Не съм го чувала след вечерята ни преди повече от месец и ахвам от изненада на мястото си в дъното на класната стая. Учителят не ми обръща внимание, но Жил се извръща и повдига вежди.

— Уеда — произнасям само с устни и той се намръщва.

Може би продължава да храни някаква неприязън към посланика заради връзката му с Енки, но по-скоро си мисля, че се тревожи в какво съм се забъркала този път. Отново хвърлям поглед на фоното си: остава един час до началото на следобедното заседание. Дали да изтичам вкъщи, за да се преоблека — може би с нещо, което ще показва дървото ми от светлини? Но не, това ще разкрива твърде много за мен, ако на процеса се случи нещо, което ме накара да се развълнувам. Енки казва, че може да вижда половината ми мисли в тези светлини.

Или поне щеше да казва така, ако все още разговаряше с мен.

Полетата на училището не позволяват много общуване по фоно, но си мисля, че след като Уеда е успял да ми изпрати съобщение, би трябвало и аз да мога да му отговоря. Пиша му „Да“ и той ми казва да го чакам на главния вход на парламентарната зала. Чудя се какво ли ще си помисли Енки, когато ме види там. Дали ще сметне, че съм променила решението си за леля Мария? Дали ще спре да ме мрази?

Стискам зъби. Трябва да забравя за него. Той е стигнал твърде далеч по пътя към собствената си смърт, за да разбере как се чувства уака, на която й предстоят цели векове живот. Мисли си, че мога просто да пожертвам всичко, което някога бих могла да имам на този свят, в името на някаква абстрактна справедливост — но нещата не са толкова прости, както би казала леля Яха. Както би казала и майка ми.

„Но как е правилно да постъпиш, Валенсия?“, казва моят папаи с гласа на моята мамае.

„Млъкни, Жоао“, казвам наум, защото никога нямаше да го кажа на глас, ако все още беше жив. Аз ще спечеля Кралската стипендия, ще стана прочут творец и тогава ще правя добро — когато имам положение, влияние и живота, който върви с тях. А ако направя този безполезен жест, какво? Никога повече няма да видя своя дом? Или ще ми разрешат да остана, но никога няма да постигна нищо в професията си, защото са ме включили в черния списък?

— Не!

Не исках да го казвам на глас. Учителят вдига поглед от английския текст, който чете на класа.

— Толкова силни възражения ли имаш срещу Атууд, Джун?

Бебел се обръща да ме погледне от мястото си няколко реда пред мен.

— Добре ли си? — прошепва тя.

Стомахът ми се свива. Господи, колко ми се иска все още да можех да мразя Бебел. Тогава беше толкова по-просто.

— Налага се да изляза — казвам аз.

Сега вече целият клас ме гледа.

Учителят въздъхва.

— Поредното необяснимо отсъствие? Прави каквото искаш, Джун.

Той се връща към текста, а аз си събирам нещата и поемам навън. Трябва да отида на това заседание. Трябва да докажа на Енки, че не се съмнявам в решението си. А може би да го докажа и на себе си.

— Той е този, който ме съди — мърморя си, докато крача в пустия коридор. — Той е този, който не изпитва съчувствие.

Но думите ми прозвучават абсурдно в мига, в който ги изричам. При всички недостатъци на нашия Летен крал със сигурност не му липсва съчувствие. Вече почти съм на изхода на училището, когато по коридора се разнася ехо от тичащи стъпки.

— Джун! — вика Жил. — Почакай!

Изчаквам го с примирение и облекчение. Толкова ми е липсвал. А скоро и той ще ме намрази така, както ме мрази Енки.

— Ще правиш нещо с Уеда-сама? — пита ме той, когато ме настига.

Жил едва не ме докосва по лакътя, но отдръпва ръката си и я пъха в джоба си.

— Той ме покани на процеса.

— О.

Двамата се гледаме. Жил пристъпва от крак на крак в скована самба, но движенията му някак си остават болезнено красиви. Моите светлини пулсират, горещи и студени. Жил е моят брат, моят най-добър приятел. Защо се държим един с друг като непознати?

— Жил…

— Джун, съжалявам…

— Аз направих нещо, което… не биваше да правя, когато Йеаску ме повика от изпита. Беше ме срам да ти кажа.

Той изведнъж се усмихва.

— В последно време бях така погълнат, че просто не знаех какво да ти кажа. Сега ми изглежда толкова тъпо…

— Погълнат?

Усмивката му повяхва малко и аз отново виждам онова изражение, което бях сбъркала с подигравателно. Изражението на дълбока скръб, което зърнах за малко преди седмици в парка.

— Не мога да спра да се надявам — прошепва той.

— Да… спасиш Енки?

Самата фраза звучи безсмислено. Летният крал не може да бъде спасен, както не може да бъде спасена еднодневката.

Недоверието сигурно е изписано по лицето ми, защото Жил въздъхва и сменя темата.

— А ти какво си направила?

В крайна сметка изпитвам облекчение, когато му го казвам.

— Позволих на Лелите да ми помогнат да излъжа на изпита, за да не изостана от Бебел.

Той замръзва и ме поглежда с широко отворени очи.

— О, Джун.

— Съжалявам.

Очите ми парят, но не мога да плача тук.

— Ще кажеш ли на Бебел?

— Но ако й кажа… — започвам й млъквам.

Толкова ме е срам, че дори не мога да завърша това изречение. Жил го довършва вместо мен:

— Няма да спечелиш.

Той ме докосва по лакътя. Разочарованието му се вижда толкова ясно, все едно е мигаща табела над главата му, но той не ме изоставя. Засега това ми стига.

Двамата се гледаме още малко, после той ме притегля към себе си много нежно и ме целува по челото.

— Ако измислиш начин да го спасим, Джун, нали ще ми кажеш? Нали ми обещаваш, че ще ми позволиш да ти помогна?

Не мога да разбера как някой толкова умен като Жил не може да види, че това е фантазия.

— Енки е направил своя избор. Вече не можем да сторим нищо.

Жил се извръща и ме обзема усещането, че чувам ехо; думите, които излизат от устата ми, сякаш не са мои. Но те са мои, естествено. Жил се държи глупаво и трябваше някой да му го каже.

„Точно както ти каза твоята мамае, когато папаи умря?“

Ахвам. Чувам собствения си глас, който бърза да го изпревари, преди да си е тръгнал:

— Ще се опитам.

И нямам нужда от друга награда, когато той се обръща и се усмихва.

Уеда-сама е изпратил секретар да ме посрещне на главния вход и да ме придружи до нашите места на предните редове на гигантската зала за парламентарни заседания. Никой, който е достатъчно важен, за да присъства на тези заседания, не би го игнорирал по някакъв очевиден начин, но въпреки това Уеда-сама изглежда съвсем сам сред морето от тюрбани и цветни рокли на Лелите. Облечен е с обикновени панталони и риза — изображението на птица около яката му може би дискретно напомня за неговия дом, а може би не. Струва ми се по-възрастен от последния път, когато се видяхме. Изтощението му си личи по начин, който няма нищо общо с тъмните кръгове под очите му.

Той ми се усмихва, когато ме вижда да си проправям път през тълпата, за да стигна до мястото си при него.

— Толкова се радвам, че успя да дойдеш, Джун — казва.

Пристигам точно навреме — миг по-късно леля Иса обявява началото на заседанието.

Този следобед Енки не започва с молитва. Той мълчаливо седи при главните Лели и Оресте. Държи се така, както и през последните два дена: като образцов Летен крал от лунна година, красив и послушен. Опитвам се да уловя погледа му, но той гледа право пред себе си. Може би не знае, че съм тук, а може би нарочно не ми обръща внимание. Дъхът ми спира само като го гледам, иска ми се да се разплача, да избухна от ярост, да се разкрещя. Как може толкова да ме презира, защото проявявам дързостта да управлявам собствения си живот?

В залата все още се чува глъч, докато последните две Лели и един Чичо заемат местата си в ложата на комисията. Мърморенето на публиката се надига в хор, разнася се шумолене на плат. Уеда-сама се привежда към мен и прошепва:

— Добре ли си, скъпа?

Кимвам и дълбоко си поемам дъх.

— Да, разбира се — отговарям. — Още веднъж благодаря за поканата.

Той свива рамене.

— Просто изведнъж ми хрумна, че би искала да видиш това. Може би също толкова, колкото и аз.

Питам се какво е видял Уеда от клетката си през онзи ден. Питам се дали в хаоса на протестиращите, нанооблака и охранителните боти е успял да види как онези куршуми са разкъсали Уанади и Реджина. Как ли е изглеждало това за някого от Токио 10 — града, в който жителите напълно са се отказали от смъртта?

— Мислиш ли, че това… — започвам и млъквам.

Изведнъж си давам сметка, че той не знае за леля Мария, а не смея да му го кажа точно на това място. Но въпреки всичко той сякаш ме разбира.

— Ще видим, Джун — отговаря ми.

— Започва специалното разследване — обявява леля Иса.

Настъпва внезапна тишина, сякаш цялата зала си поема дъх. Отново поглеждам към Енки. Усмивката му щеше да изглежда самодоволна, ако не забелязвах тъгата в ъгълчетата на устата му. Той успява да излъчва непредсказуемост дори когато седи неподвижно — сякаш не се знае дали ще остане така, или всеки миг ще избухне.

— Целта на днешното заседание — продължава леля Иса — е по-нататъшното разследване на етичните нарушения, които може би са позволили проникването на военна технология в нашия град.

„И убийството на двама души“, добавям мислено аз.

Разбира се, Лелите не искат нещо толкова злокобно да нарушава добрия тон на стерилното им заседание.

Но в този момент Енки леко се навежда на няколко сантиметра напред и добавя:

— Както и смъртта на Уанади Диас и Реджина Силва.

Поне за миг прословутото спокойствие на леля Иса е нарушено — тя стреснато поглежда към Енки, преди на неостаряващото й лице отново да се възцари изражение на тържествена ведрост. Кимва веднъж в знак на церемониално съгласие.

— Разбира се, както каза нашият Крал, и са довели до смъртта на двама от нашите граждани. Като пръв свидетел призоваваме пред комисията леля Мария.

Леля Мария изминава пътя от мястото си на първия ред в публиката до самотния стол, обърнат към комисията, разположена в полукръг около него. Това ми изглежда ужасяващо преживяване, но леля Мария запазва изражението си на спокойна решителност, което със сигурност е упражнявала пред огледалото. Пулсът ми се ускорява — Лелите така и не бяха потвърдили кого ще призоват като свидетел днес. Не смеех да се надявам, че наистина ще видя как леля Мария е обвинена за собствените си престъпления. На лицето ми се изписва широка усмивка, но аз я потискам, когато улавям любопитните погледи, които ми хвърлят някои от хората около мен.

Понякога забравям, че вече не съм неизвестната ученичка, която бях преди.

— Добър ден, Мария — казва леля Иса с дружелюбен тон, който ме кара да стисна зъби. — Надявам се, че разбираш каква е целта на присъствието ти тук.

Леля Мария не помръдва, освен може би, за да изправи още повече и без това съвършено изправения си гръб.

— В града имаше нечуван пробив в сигурността, а сигурността на града е моя отговорност. Щях да дойда доброволно, ако не ме бяхте повикали.

— В такъв случай — обажда се леля Нара от далечния край на масата — може би да започнем с твоето обяснение, с твои думи, как такава опасна технология не само е попаднала в нашия град, но и се е озовала в ръцете на технофилски екстремисти?

Леля Мария кимва в отговор на леля Нара с изражение на тържествена сериозност, в което се промъква точната доза самообвинение. Изглежда точно като холо, дори в истинския живот.

По лицето на Енки пробягва ослепителната му, прелестна подигравателна усмивка, но само за миг. После той отново се превръща в овладяния, съвършен Крал Енки. Не знам каква игра играе, но все още не ме е забелязал.

— Проблемът е в това — отговаря леля Мария, — че твърде много се доверих на уаките. Особено на Лусия, опасявам се, както и на други, които бяха също толкова запленени от новите технологии. И в най-страшните си кошмари не съм си представяла, че са способни да сключат сделка с партизаните, за да се сдобият с тези ненавистни неща.

Леля Нара кимва.

— Разбирам това, Лельо, но въпросът остава: като се имат предвид безбройните начини, с които разполагаш, за да следиш какво се случва в града, как е възможно да си пропуснала момента, в който тези технофилски терористи са решили да се обърнат към някого вън от него, за да се сдобият с такава технология?

Една друга Леля, името, на която съм забравила, се прокашля, преди да каже:

— Подкрепям въпроса на Лелята. Говорим за пробив в сигурността със смайващи мащаби. В интерес на истината ми е трудно да повярвам, че не си подозирала за плановете на технофилите още преди да се осъществят.

Мисля, че ахвам — поне долната ми челюст увисва, — но какъвто и звук да съм издала, той е удавен от шума на публиката. Поне няколко души се изправят от местата си и се провикват неодобрително, докато други ръкопляскат. Леля Иса свива устни.

— Тишина, моля! — казва тя.

Гласът й отеква в цялата зала с прецизно настроена акустика.

— Лельо Клеуза, надявам се да не намекваш за евентуално съучастничество от страна на нашата директорка по сигурността?

Наблюдавам Оресте, която седи между леля Иса и Енки, и се надявам да видя и най-малката сянка на емоция по легендарно безизразното й лице. Но ръцете й остават отпуснати в скута, а главата й — леко обърната настрани, така че прилича по-скоро на красив робот, отколкото на човешко същество. Чудя се дали това не се дължи на някаква модификация и едва сподавям смеха си. Поне мога да бъда сигурна, че Енки никога няма да си я сложи.

Лелята, която е задала въпроса, отново се прокашля.

— Смятам — казва тя, този път много по-предпазливо, — че въпросът поне си струва да бъде повдигнат. В доклада, който ни е дала уважаваната Леля, има много озадачаващи празноти. Както и много погрешни преценки, които…

Леля Мария леко се привежда напред, сякаш пронизана от физическа болка.

— Аз съм първата, която признава грешките си, уважаема лельо Клеуза. Но все пак съм служила на този град, най велик сред градовете, на нашата светлина от залива, и съм била верен гражданин на Палмареш Треш в продължение ма повече от сто и двайсет години, през петдесет, от които съм била Леля. Нима някой може да ме обвини в предателство, дори да ми е политически противник като теб?

Виковете в израз на подкрепа за момент заглушават дори внимателно усилените гласове на членовете на комисията. Поглеждам към Уеда-сама. Потресена съм. Никога не съм си представяла, че леля Мария се радва на такава подкрепа — дори сред хората, които имат правото да присъстват на парламентарни заседания.

— Когато си живял дълго, имаш много приятели — прошепва в ухото ми Уеда-сама.

Спомням си, че самият той е на повече от триста години — технологичен дълголетник на възрастта на старозаветен пророк, — и си мисля: „Ти би трябвало да знаеш това, нали?“.

— Значи ще й се размине — казвам тихо аз и Уеда-сама ме поглежда рязко.

В този момент гласът на Енки отеква в залата:

— Можеш ли да обясниш как малка група от полуорганизирани уаки технофили са прекосили стотици километри враждебна територия извън града, за да сключат споразумение с партизани, които по-скоро биха ги застреляли на място, отколкото да им дадат нанотехнологии?

Оресте се обръща към Енки и ледено повдига едната си вежда. Той се усмихва широко.

— Уважаема Лельо? — добавя след това като съвършена поанта на унищожителното си неуважение.

Някои го аплодират, други го освиркват, повечето мърморят озадачено. Почти не ги чувам; очите ми са приковани в Енки и господ да ми е на помощ, но аз го обичам, обичам го и никога няма да го имам, но го искам повече от самото изкуство.

— Млади Кралю — започва леля Мария.

Опитва се да му отговори с подобаващо презрение, но не успява и това ме кара да се надявам, че най-сетне е започнала да се страхува.

— Въпреки всичките ти достойнства ти не знаеш много за действителността. Може би някоя представителка на партизаните от Пернамбуко е изминала този път сама, вероятно след предварително общуване от разстояние. Не е изключено дори да е получила помощ от определени свободни елементи в нашето общество, които разполагат с достъп до множество модификации. Би трябвало да знаеш това по-добре от мен, Кралю мой.

Енки има повече почитатели, отколкото съм си представяла — дори тук, в бастиона на Лелите. Гневният ми вик съвсем не е единствен.

Леля Мария не обръща внимание на възраженията. Вече е отбелязала точката за себе си.

— Кралю мой, мога да кажа само едно както на теб, така и на целия ми народ — извънредно съжалявам за погрешната си преценка. Уверявам ви, че всички събирания на уаки ще бъдат наблюдавани особено усърдно, особено на такива с доказан уклон към антидържавни действия, протести и нелегални технологии. Докато заемам този пост — след като комисията излезе със своето заключение, разбира се, — аз ви обещавам, че няма да позволя да се повтори трагедия като аферата „Пернамбуко“.

— Благодаря ти, лельо Мария — казва леля Иса, когато шумът утихва. — Смятам, че засега това е всичко.

Леля Мария тържествено навежда глава пред комисията и се оттегля обратно на мястото си. Всички очи в залата я проследяват.

Или почти всички. Светлините ми пулсират, а стомахът ми се свива още преди да вдигна поглед и да открия, че Енки гледа право към мен.

— Джун — произнася само с устни той.

Само името ми — беззвучно — и така ми се иска да знам какво означава това. Иска ми се да можех да върна импулсивно изреченото „Обичам те“ — толкова яростно и зашеметяващо, че се чувствам така, сякаш съм модифицирана.

Леля Иса вдига очи от личния си масив.

— Като следващ свидетел комисията иска да призове…

— Уважаема лельо Иса, може ли да се намеся?

Леля Иса не е толкова веща в контролирането на изражението си, колкото кралица Оресте. Или може би просто не й пука толкова.

— Да, Енки? — казва троснато тя.

Дори аз се свивам от показната й грубост да употреби само личното му име в тази обстановка.

Но моят Летен крал, моето прекрасно момче, просто я поглежда с широко отворени очи.

— Мислех си, че може би ще мога да призова и свой свидетел.

— Кралят има това право — отговаря тя, макар и неохотно.

По лицето му отново пробягва онази дива усмивка. Потрепервам.

— Какво е намислил? — прошепвам.

— Кой знае — казва Уеда-сама.

— В такъв случай — казва Енки — призовавам на свидетелското място Джун Коста.

— Лусия ти каза едно име — казва Енки.

Светлините греят по-ярко тук. Пот се стича по гърба ми и се плъзга покрай ушите. Трябваше да се досетя. Трябваше да го видя в прикования му поглед и в начина, по който произнесе името ми само с устни. Той се радваше, че съм дошла. Радваше се не за това, че ме вижда, а заради информацията, която отказвам да споделя.

— Кралю — намесва се леля Иса. — Какво…

— Име на високопоставена служителка — продължава той, без да й обръща внимание. — Може би дори Леля? Всички знаем, че някой трябва да е помогнал на технофилите да се сдобият с военната технология.

Това принуждава Оресте да се намеси.

— Не знаем нищо подобно, Енки — казва тя с благ унищожителен глас.

Може би Енки си мисли, че е сам. Той се привежда напред. Поглежда ме така, както онзи път на лодката, точно преди нашето голямо представление, точно преди да ме целуне. Времето пълзи лепкаво и бавно, точно както тогава. За миг си го спомням в дъжда: от кожата му се надига пара, а от косата му пръска вода. А на лицето му е изписано онова изражение на изненада и разочарование.

Но аз не съм толкова добра, колкото си мисли той. Не съм и толкова добра, колкото си мислех аз.

Аз съм Джун Коста, обикновена уака от Палмареш Треш.

— Тя ти каза едно име, нали? — пита ме той.

Оресте се вкопчва в облегалките на стола си.

— Енки, това не е…

— Да — казвам аз.

Не биваше да му отговарям. И нямаше да го направя дори пет минути по-рано. Но докато седя под тези ярки светлини, осъзнавам, че съм направила своя избор. В периферното ми зрение нещо се раздвижва, от всички страни ме обгръща шум, но Енки ме е приковал така, както от първия миг, в който го видях — със своята усмивка, със своя танц и със своите очи, които виждат всичко толкова ясно.

— Кое е това име, Джун?

Все едно сме сами, все едно отново спорим на скалата на О Киломбола, скачаме от ръба и потъваме във водата и „Честита Коледа, Джун“, и…

Изправям се. Хората около мен се раздвижват, опитват се да ме докоснат, но не успяват да ме задържат. Правя две, три, четири крачки и вече съм на по-малко от метър разстояние от него.

— Джун? — казва Енки.

Падам на колене. Аз съм поданица на своя Крал. Хващам го за ръката. Ръката му е здрава, топла и суха; ухае на хибискус и морска сол.

„Никога не съм вярвал, че ще предпочетеш Кралската стипендия“ — така ми каза той. И в крайна сметка се оказа прав.

— Името…

Енки слага ръката си на устата ми. Изглежда изплашен. Нещо друго ли е станало в града?

— Тихо.

Устните му почти не помръдват.

— Това парламентарно заседание приключи. В качеството си на Кралица обявявам незабавно прекъсване, по време на което ще разгледаме информацията, с която разполагаме, и ще обсъдим възможността за повторно свикване на друга комисия.

Гласът е на Оресте. Не мога да я видя, нито тълпата, която продължава да крещи зад мен, но авторитетът на този глас ме смразява. Какво ли е направила, за да накара Енки да се страхува така? Заплашила ли го е? Миг по-късно някой ме дръпва за лакътя. Оглеждам се за Уеда-сама, но той е изчезнал сред тълпата. Остава ми единствено да се държа за ръката на Енки, докато ни избутват през специалния заден вход за Лелите и ни повеждат по килима на един притихнал коридор. Поглеждам Енки и по лицето ми напират въпроси, но той само поклаща глава и аз ги оставям да се уталожат, без да ги задам.

Служителите на охраната ни въвеждат в малко помещение и ни казват да изчакаме. После затварят вратата след себе си.

— Не е заключено — казва Енки.

Въпреки това опитвам бравата.

— Да бягаме ли? — питам го.

— Къде можем да отидем, бем-керер? — казва той и се навежда към мен, така че допира челото си в моето. — Какво друго има?

Токио 10 или някой от градовете Париж, или може би дори в Салвадор не е толкова страшно, колкото казват… но после осъзнавам какво си мисля, давам си сметка какво би означавало това, и той е прав: целият ни свят е Палмареш Треш. Тази незаключена врата е символ. Ако избягаме, те просто ще ни върнат обратно.

Миг по-късно в стаята влиза самата Оресте, следвана от леля Мария. Вратата се затваря зад тях и една част от мен съжалява, че не избягахме, когато имахме възможност да го направим.

— Е — казва Оресте, която е видимо разгневена, след като вече е далеч от камерите. — Това беше голям цирк, Енки, дори по твоите стандарти.

— За момент ми се стори — отговаря Енки, — че наистина се каните да я оставите да си тръгне безнаказано, след като е убила двама души.

— Никого не съм убила, глупаво малко момче — отговаря леля Мария.

Тя гневно скръства ръце на гърдите си; тюрбанът й бавно се разплита отзад на тила.

— Просто направих така, че да получат това, което искаха. Можеш да благодариш единствено на Лусия и нейното калпаво програмиране за онова, което се случи с Уанади и Реджина. Всички уаки си мислите, че технологията е голяма работа, но…

Долната ми челюст увисва.

— Ако не искате технология, защо…?

Оресте и Мария се споглеждат многозначително. И преди съм виждала гранди да го правят. Предполагам, че това е израз на някакво особено дълбоко приятелство, което се развива за повече от половин век.

— След като си толкова любопитна, Джун, нека ти отговоря — казва леля Мария с глас, сладък като карамел. — Аз нямам никаква нужда от нова технология, с изключение на някои определени интересни разработки в областта на сигурността. Но знаех, че ако получат военна технология, на агитаторите сред технофилите може да се разчита да предизвикат инцидент, който да ми осигури предостатъчно основание за цялостна кампания срещу вносната технология. След катастрофата с паяка през лятото повече от всякога имахме нужда от това и планът определено проработи.

Бях казала на майка ми, че мразя схемите на грандите, но дори не бях в състояние да си представя нещо толкова коравосърдечно.

— Енки, разбира се, реши да си играе игрички — намесва се Оресте. — И после хората се чудят защо държим Кралете си само по една година. Изненадана съм, че си му казала, Джун. Смятах, че Кралската стипендия ще бъде предостатъчна, за да не го направиш.

Енки обгръща кръста ми с ръка и аз се питам дали това е прегръдка, или начин да ме удържи. Кожата ми потръпва не само от страх или гняв.

— Ти си знаела — казвам аз с глас, по-равен от лист хартия. — Изпрати ме при Лусия, но вече си знаела.

Леля Мария въздъхва.

— За човек, който предизвиква толкова много неприятности, би трябвало да е малко по-веща в политиката.

— Мисля, че точно това е проблемът — отговаря Оресте, все едно не сме в една стая с тях.

— Искала е да разбере какво точно знае Лусия — казва тихо Енки до ухото ми. — Лусия криеше нещо. И тя е искала да разбере дали е само името на леля Мария, или нещо по-уличаващо за Кралската кула.

Оресте кимва в знак на почти делово уважение.

— Общо взето, това е истината. Кралската стипендия ще бъде твоя, Джун, ако не споменаваш нищо за това. А ако си мислиш, че ще можеш да се разприказваш, след като я спечелиш, аз веднага ще изнеса информацията за твоята измама на изпита.

Тази заплаха не ми звучи достатъчно сериозна, особено в светлината на всичко, което ни разкриха в тази стая. Питам се дали наистина ме смята за толкова продажна. Действително ли мисли, че нищо не може да спре моята амбиция да получа обществено одобрение? От друга страна, виж докъде съм стигнала вече.

И в този миг си давам сметка, че тя лъже — последствията за мен, ако наруша това споразумение, ще бъдат много по-тежки от това да разкрие на всички за моята измама на изпита. Но ако е така, защо просто не ми го каже?

Защото иска да види дали съм толкова лековерна. Иска да разбере дали изобщо има нужда да ме заплашва с по-сериозните последствия, защото по този начин ще разбере колко сериозна заплаха представлявам поначало.

А Енки все така стои зад мен, изплашен от нещо, за което не иска да говори, и толкова необичайно притихнал, че със сигурност ходи по собственото си политическо въже, опънато в тази стая, и се надява да успее да ми помогне, без да се разкрие пред две от най-влиятелните жени в Палмареш Треш.

„О, Джун, чувам в главата си гласа на папаи, който винаги казваше така, в какво си се забъркала този път?“

Наистина изпитвам страх, така че го оставям да се изпише по лицето ми. Отпускам се върху Енки съвсем леко. И казвам:

— Да, добре, да. Съгласна съм. Обещавам.

Оресте ме поглежда продължително. Толкова продължително, че да се свия от неудобство, така че аз правя и това. Напомням си да не прекалявам. Да не отивам твърде далеч, така че да разбере измамата.

И тогава тя кимва.

— Добре. Ти имаш талант, Джун. Някой ден може да постигнеш нещо. Ела при мен след десет години и може би ще видим какво може да направи Кралската кула за теб.

Двете си тръгват, без да кажат и дума повече — макар че леля Мария ни хвърля продължителен тайнствен поглед, преди да последва Оресте навън.

Оставам загледана след тях, твърде зашеметена, за да съставя цяло изречение. Това беше крахът на последните ми останали илюзии. Това са жените, които ще прережат гърлото на Енки с ритуалния нож, когато настъпи краят на зимата. Това са жените, които ще възхвалят неговата саможертва, за да обяви Оресте за Кралица и през следващите пет години, за пореден път.

Енки нежно ме обръща към себе си.

— Джун, аз…

— Хайде да организираме парти — казвам отчаяно аз, като го докосвам по ключицата, по раменете, по брадичката и по устните. — Хайде да танцуваме.

Той обгръща тила ми с ръка.

— Всичко, което пожелаеш.

Чудя се с кого са го заплашили. Чий живот са му обещали да съсипят, ако не ме спре, преди да кажа истината. Защото не може да има друга причина за ужаса, който се изписа по лицето му. Тук не мога да го попитам за това, но май няма и нужда.

— Ще дойде и Жил — казвам аз.

И той веднага ме поглежда с облекчение, а после и с обич.

Организираме партито в Кралската кула, в онази величествена банкетна зала, в която Енки за пръв път се срещна с Жил. Каним всички хора на света — и всички уважават поканата ни.

Бебел, Паскуал и всички от моята банда от училище. Новинари, агитатори, гранди и уаки, технофили и изолационисти. Енки излезе по канала на Себастиао, за да каже на целия град: „Ако смятате, че трябва да сте тук, заповядайте. Поканата е отворена за всички“.

Лелите не са доволни — може би са наистина доволни единствено когато се занимават с коварните си машинации, — но за тях е по-добре да ни позволят да докараме всичко живо в Кралската кула, вместо да се справят с отрицателните реакции, ако се опитат да ни спрат. Енки е най-популярният Летен крал от цял век насам. По-добре да го изчакат, отколкото да се борят с неговата власт.

Двамата с Енки цял ден програмираме и инсталираме холоустройства в залата. Жил искаше да ни помогне, но беше на училище, а аз не съм ходила там през цялата седмица след инцидента в парламентарната зала. Поне този път майка ми не ми прави проблеми за това. Каза ми, че мога да се върна, когато съм готова.

Чудя се дали някога изобщо ще бъда готова за това. Не си бях давала сметка колко ми помага да съхраня амбицията да спечеля Кралската стипендия, докато не я изгубих. Сега се чувствам също толкова безпомощна, колкото Жил, докато гледаме приближаващия край на зимата.

Тримата чакаме в самото дъно на стъклената сфера със зашеметяващата гледка право надолу към залива. Облечени сме в ослепително бяло, а дрехите ни са измислени така, че да си подхождат — от мамае на Жил. Издокаран в бял костюм и шапка, Енки прилича на древните изящни статуи на Ешу, ориша покровител на измамниците. Мамае на Жил е истински гений. Когато пристига първият гост, аз се обръщам към Енки и прошепвам:

— Сега.

Холоустройствата се включват едновременно и разкриват трите гигантски проекции в трите края на залата. Едната е рисунката с мен и Енки, а другата — с Уанади и Реджина. А между тях, над залива, се рее моята версия на втората рисунка, която превръща дупката от куршум в двусмислица и която може да бъде както на технофилите, така и на изолационистите.

Останалите холота прожектират вода, в която се носят водорасли и понякога се стрелкат ята риби.

В този момент в залата гръмва музика и Жил се усмихва широко.

— Партито е още по-хубаво от последния път — казва той.

— Тези партита винаги ще бъдат по-хубави от последния път — отговаря Енки и леко го погалва по ръката. — Докато продължаваме да ги правим.

Мисля си, че това няма да продължава още толкова дълго, но Жил просто се навежда и страстно целува Енки по устните.

Спомням си онази първа нощ, когато двамата с Жил за пръв път видяхме Енки. Когато Енки и Жил се влюбиха един в друг. Тогава се чувствах толкова сама, ограбена и смутена. Сега ги гледам и си мечтая всичко да беше толкова просто, колкото беше тогава.

Гостите пристигат на нашето парти отначало по двама и по трима, а после с десетки. Жил танцува като едно време, сякаш иска да съблазни собствената си смърт. Колкото и хора да се събират, около него винаги има празно място. Енки успява да удържи на темпото му поне за известно време, докато не се приближавам отзад до него, за да закача колана му с пръстите си. Той се обръща с плавен пирует и се разсмива, когато вижда как съм се намръщила.

— Ела, бем-керер — казва ми той. — Не искаш ли да танцуваш?

— Ами ако дойдат прекалено много хора? — питам го аз.

— Тогава ще танцуват на друго място — отговаря той.

Край лицето му се плъзва змиорка. Той смушква с пръсти безплътното й тяло и аз се разсмивам, макар че не знам защо.

— Ето — казва той.

После силно обгръща с ръце ханша ми.

— Какво…

Но той поклаща глава. Замълчавам, когато мускулите му се напрягат и ръцете му се стягат, а аз политам над главата му, с разперени ръце и отметната глава. Гърлото ми гори като от силно вино. Ние сме в стъклената сфера над града, а около нас има хиляда жители на Палмареш Треш, млади и стари. Усещам се свързана със света, с Енки под мен и с града, който проблясва под всички нас.

Енки ме улавя под мишниците и леко ме оставя на стъкления под.

Искам да му благодаря, но вместо това казвам:

— Когато ме повика пред комисията…

Той накланя глава встрани.

— Искаше да ме убиеш?

— Никога.

Стомахът ми се свива от самата мисъл за това. Енки може би го разбира и стисва ръката ми в знак на извинение.

— Какво има, Джун?

Дълбоко си поемам дъх.

— Не знам дали щях да кажа името. Просто не съм сигурна.

Все още се опитвам да преценя мълчаливата му, внимателна реакция, когато някой ме сграбчва изотзад и ме улавя в нескопосана прегръдка.

— Джун! Намерих те!

Бебел очевидно се е почерпила с виното.

— Ще танцуваш ли с мен?

Тя слага ръце на хълбоците ми. Свивам рамене и я оставям да води. Усещам празнината от изгубеното присъствие на Енки много по-дълго, отколкото трябва, но поне Бебел е весела, когато се напие.

— Невероятно парти — казва тя и отпуска глава в ямката между шията и рамото ми.

Обзета от прилив на нежност, аз я прегръщам. Бебел не заслужава това, което съм й причинила. Поне десет пъти имах възможност да поправя случилото се, но вместо това се крия при Енки и Жил и се надявам, че ужасното нещо, което съм сторила, просто ще изчезне от само себе си. Но как може да стане това, ако самата виновница за него не се промени?

— Това ли е чувството, когато плуваш? — пита ме тя.

— Никога ли не си плувала?

Тя свива рамене.

— Мамае казва, че е опасно.

— Моята ме накара да се науча веднага щом проходих.

Усмихвам се при спомена за това и Бебел се усмихва в отговор.

— Отдавна искам да ти кажа нещо, Джун. Ние сме приятелки, знам това, и не искам да се тревожиш за глупости като оценки и за това коя ще бъде на върха. Ти си заслужила мястото си и аз се гордея с теб. А ако спечелиш Кралската стипендия, ще се гордея още повече. Ти я заслужаваш.

Разкашлям се толкова силно, че едва успявам да си поема дъх.

— Но… Бебел, не, аз не…

Това е ножът, който се забива в корема ми: не заслужавам нищо, за което не съм положила усилия.

Но Бебел си е Бебел, така че тълкува заекването и отричането ми в най-добрата възможна светлина.

— Да продължаваш да се справяш така въпреки цялото допълнително напрежение? Сигурна съм, че нямаше да се справя и наполовина толкова добре, колкото теб. Просто ти се възхищавам, това е.

Тя ми се усмихва без следа от снизходителност. Не мога да понеса мисълта да остана с нея. Не мога да понеса какво говори това за мен.

— Ти ще спечелиш — казвам много внимателно аз.

Тя примигва.

— Джун, не мисля, че…

— Измамих на изпита. Позволих на Лелите да ми помогнат. Те фалшифицираха резултатите ми.

Бебел реагира така, все едно съм й казала, че кралица Одете не е съществувала наистина. Скрива устата си с ръце и сподавено ахва, сякаш не може да си поеме дъх.

— Ужасно съжалявам — казвам аз.

И наистина се чувствам така, макар и да знам, че това не означава нищо.

— Аз винаги… винаги съм смятала, че изкуството е по-важно за теб, отколкото наградата. Не искаше ли наистина да означава нещо?

Усещам сърцето си като съсухрен плод.

— Забравих — отговарям.

Тя ме изглежда продължително, все едно може да прочете по лицето ми измъчените оправдания и непосилните амбиции, които са ни довели дотук — съперници, разделени от морални принципи.

— Ти ще спечелиш — казвам.

— След като Лелите са на твоя страна!

— Ще направя така, че да ме дисквалифицират, и ти ще спечелиш. Запомни, че съм ти го казала.

Оставям я, преди да отговори. Тръгвам си, преди да ме открие Енки или Жил да ме дръпне да танцуваме, или някой от останалите сто души, които искат вниманието ми, да може да го получи. Пробивам си път през тълпата, като не си правя труда да танцувам или да се усмихвам. Дори не избърсвам сълзите, които са се появили в ъгълчетата на очите ми. Вече не правя нищо както трябва. Вече не струвам нищо и не мога да повярвам как преди съм си мислела, че съм достойна за любовта на един Крал и един град.

Скривам се в контролната зала, осветявана единствено от околното сияние на няколко включени масива. Внимавам да не пипам нищо: не искам да проваля нашето представление с подводния свят в залата.

Просто сядам на пода, заравям глава между коленете си и се разплаквам.

Открива ме Енки.

— Казах им да си тръгват — казва той.

— На всички?

Той прикляква до мен, но не ме докосва. Усещам лицето си сковано от засъхналата сол, все едно ще се пропука, когато се раздвижа.

— Естествено — отговаря той. — Все пак имахме още няколко часа.

Партито трябваше да продължи до зори, докато Лелите и техните секретари не ни посрещнат с разгневени погледи, когато с препъване се отправим към домовете си. Когато и аз можех да се измъкна, без някой да ме забележи.

— Къде е Жил?

— На всички — повтаря Енки. — Обясних му, че е заради модификациите ми.

Косата му все още е влажна от пот. Той се обляга на стената, толкова близо до мен, че платът на ризата му докосва голата кожа на ръката ми. Малко се е задъхал, но пък и аз дишам така.

— Заради това ли е наистина?

Той свива рамене.

— В последно време всичко е заради модификациите.

Очите му се завъртат, така че се вижда само бялото; дишането му се забавя.

— Лелите се опитват да влязат — казва тихо гласът му от колоните.

— Знаят ли, че не могат да го направят?

Гласът му се разсмива, но лицето му остава отпуснато и неподвижно.

— Все още не съм им казал.

— Енки — казвам аз. — Енки, покажи се, погледни ме.

Потърквам лицето си и се премествам така, че да съм с лице срещу него, седнала на глезените си. Раменете му потръпват и ирисите му се завъртат обратно на мястото си — процес, който щеше да ме ужасява, ако не го бях виждала толкова пъти. Той потреперва и рязко си поема дъх.

Без да се замислям, аз се протягам да го погаля по ръцете.

— Какво искаше да ми кажеш? — питам го.

— Искам да ти покажа нещо.

Той се изправя малко несигурно и протяга ръка към мен, за да ме издърпа на крака. Мисля си, че сигурно щяхме да изглеждаме добре заедно, Джун и Енки в съчетаните си бели дрехи, ако имаше кой да ни види. В залата няма никого, макар че холото продължава да работи. Така ми харесва: дори когато водата е фалшива, първичната красота на Енки е истинска. „Следващото лято трябва да го направим пак“, мисля си аз. И тогава си спомням.

Той ме отвежда до далечния край на сферата и притиска нос в стъклото. Ако не поглеждам зад себе си, двамата с него все едно се носим във въздуха.

— Не биваше да те викам да даваш показания — казва той. — Имаш право да живееш собствения си живот. Както ми каза тогава, все пак ти ще го изживееш, а не аз.

Стискам ръце в юмруци толкова силно, че ноктите ми издълбават полумесеци в дланите. Как ми се иска да не бях казвала това.

— Но каква е цената на един живот?

Той хваща левия ми юмрук и нежно го разтваря.

— Аз също съм правил компромиси. Аз също няма да кажа на никого това, което знам.

— Само защото заплашиха Жил.

Очите му се разширяват, но той се усмихва.

— Значи знаеш за това?

— Не, но те познавам.

Той се заема с другата ми ръка, като отваря пръстите един по един. От докосването му кожата ми пари като от сока на люти чушки.

— Оресте избра Жил. Просто не се сети да избере теб.

— Какво общо имам аз, с каквото и да е?

— Джун, Джун — казва той.

Произнася го така, все едно името ми е текст на песен. Има красив глас — не знам защо някога съм смятала другояче.

— Колко пъти трябва да ти го казвам?

— Да ми го казваш?

Казвам това, макар да знам, че иска да ме целуне.

Този път устните на Енки са меки и сладки като джинджифил. Очите му горят, светли и тъмни, като съзвездия в нощно небе.

— Обичам те — казва той през колоните.

— Обичаш света — отговарям аз, а думите са приглушени от устни, езици и ръце.

— Не толкова много — отговаря градът-Енки.

Падам на колене на стъклото. Зъбите ми изтракват, но не усещам удара. Гладна съм; сграбчвам го за ризата и го дръпвам долу при себе си, обзета от такова отчаяно желание за това нещо, което почти не разбирам.

Устните му се спускат по врата ми и откриват дървото ми. Той разкопчава ризата ми и целува светлините. Толкова са ярки, че осветяват кръвта в устните му. Не мога да повярвам какви звуци излизат от гърлото ми, но той мълчи. Прегръщат ме светлините на града; аз летя.

— Мислех си, че няма да го направиш — простенвам аз, докато се качвам върху него. — Мислех си, че не ме искаш.

„Мислех си, че не ме обичаш.“

— Себелюбив съм — отвръща той със собствения си глас.

Не знам какво иска да каже, но не мога да го попитам.

Вече съм полугола и притисната в стъклото. Думите ми са разбити и мислите ми се изливат от устата като замъглени фигури, като безформени звуци, които изразяват единствено емоция.

Спомням си как беше с Жил: предпазливо, неловко, забавно. Почти не мога да повярвам, че това е същото действие. Холото примигва, а после угасва съвсем. Ръцете на Енки затреперват. Дали е от модификациите? Но той много добре знае какво прави, когато разкопчава панталоните ми и ги сваля надолу по хълбоците до глезените.

Проследил е моето дърво.

Забравям докъде сме стигнали. Ръцете ми са заплетени в косата му. Провиква се глас, който трябва да е моят. Аз съм себе си и се гледам сама.

Джун толкова го искаше.

Той ще я изгори без остатък. Но тя не мисли за това.

Той ми се усмихва; бялото на зъбите му улавя бялото на градските светлини. Присвивам очи, но не искам да ги затворя. Не мога. Искам да го виждам, вечно, докато никога повече няма да го видя.

Светлините примигват като светулка, която търси своя любовник. Отначало си мисля, че това са светлините в залата, но не — тук, във въздушната сфера, под нас е единствено градът, който се спуска към водите на залива.

Енки ме е прегърнал много силно. Потта ни се стича по стъклото и размазва проблясващите бели светлини.

— Какво — опитвам се да кажа аз. — Защо?

Но може би и Енки не е в състояние да говори. Навярно дори не може да говори с гласа на града. Вместо това просто хваща главата ми в ръцете си, целува ме така, сякаш ни остават хиляда години заедно, и влиза в мен…

„Какво усещаш, Джун?“

Усещам…

Светлините в Палмареш Треш са угаснали.

В тъмното сякаш се разтягам във всички посоки. Без тяло, което да стане свидетел на това, аз раста безгранично от удоволствие. Чувствам се като съзвездие, като идея, която обхваща разпръснатите звезди.

Но луната е почти пълна и в крайна сметка очите ми привикват. Гледаме се един друг в тъмната, тъмната нощ. Гледаме се един друг, докато не експлодираме, докато нервните окончания не принуждават очите ми да се затворят, а неговото лице се смачква като лист хартия, и нашите викове се превръщат в стонове и в дълги, разтърсващи въздишки.

Лежим и треперим в тъмното дълго време. После се сгушвам в Енки. Галя го по ребрата, като проследявам всяка извивка до нейния край. Накрая отпускам ръка до ключицата му, така че показалецът ми подскача по малко от всеки забързан удар на сърцето му.

— Ти щеше — казва той, без връзка с нищо друго.

Гласът му е прегракнал.

— Щях какво?

— Да кажеш името на леля Мария. Може би ти не си сигурна в това, но аз съм.

Мисля за това. Всъщност не мога да кажа, че е прав, но съм толкова щастлива, че смята така. Когато споменава леля Мария, спомням си за манипулациите, политиката и хаоса, който със сигурност кипи в нетипично тъмния град под нас.

— Не трябва ли да ги светнеш? — питам аз и го целувам. Той ме целува в отговор.

— След малко — отговаря. — Заплашиха и мамае на Жил.

— О. О, Енки…

Той почти не помръдва, когато го прегръщам. Доближавам устни до ухото му. Искам да го целуна или да прошепна нещо нежно, но вместо това чувам собствения си глас, който казва:

— Избягай с мен.

Може би майка ми не е можела да спаси папаи. Но аз мога да направя онова, което е най-опасно от всичко на света. Мога да опитам.

Единствената реакция на Енки е неестествената му неподвижност.

— Къде?

— Не знам. Където и да е. Токио 10. Акра. Салвадор.

— Никога не съм виждал Салвадор — казва той.

Знам това. Той никога не е виждал нищо друго, освен това място. Точно като мен. Но по някаква причина ми се струва важно да не го казвам. Спомням си, че майка му е от Салвадор.

— Добре, тогава Салвадор — казвам аз. — Дотам поне можем да стигнем пеша. Така казват.

— Добре, Джун.

— Добре?

— Ще избягам с теб.

Някъде далеч под нас забръмчава генератор. Светлините примигват, а после изведнъж оживяват. Енки ме прегръща силно и ме целува по главата.

— Трябва да тръгваме — казва. — Лелите вече идват насам.

Той плаче. Избърсвам очите му, преди да се изправим.

Ходила ли си да сърфираш по нитовете?

Знам, че не си. Обичам да задавам въпроси, когато вече знам отговора. „Ходила ли си да сърфираш по нитовете?“ — питам аз, а след това си представям твоя глас, когато отговаряш нещо като: „Никога не съм била толкова глупава, Енки“.

А сега ми се иска да знам какво точно ще кажеш в отговор, дали ще се намръщиш, или ще се разсмееш, или…

Ето как се сърфира по нитовете. Първо ти трябва дъска за магнитна левитация. Твоите обувки с нанокукички ще свършат работа, но повечето сърфисти използват и магнитни обувки. После си намираш някой хубав вътрешен нит. Едно от онези грамадни, блестящи метални неща, които сякаш никога не свършват. Най-подходящи са нитовете на тръбопроводите, така че почти винаги се сърфира в джунглата.

Изкачи се поне на десет метра над металната повърхност. Намери си място да се засилиш. После се затичай, извикай и скочи, като се опиташ да включиш магнитната левитация, да стъпиш върху дъската и да залепиш обувките си за нея. Имаш около пет секунди да го направиш, а ако се прецакаш, ами… имала си късмет, че изобщо си живяла.

Но може и да успееш. Може и да успееш да стъпиш на краката си върху дъската и да започнеш да се плъзгаш по-бързо от транспортна капсула надолу и надолу по гладката, безкрайна метална повърхност.

Може да спечелиш, а може и да загубиш.

Може да се окаже най-великото преживяване в живота ти, а може и никога да не го повториш. Това е проблемът с…

Там, където външните метеорологични датчици на града се свързват с центъра за производство на комунална енергия — там скрих моята любов към теб. И тя вероятно още е там, ако някога поискаш да я откриеш.

В седмицата преди рождения си ден събирам подаръци, като си мечтая да бяха за празненството, а не за най-опасния проект, с който някога съм се захващала.

Може и да умрем там. Но съм готова да поема този риск, а колкото до Енки, той със сигурност е готов да го направи. Когато Жил ме попита дали няма начин да го спасим, аз си помислих, че иска да му разкажа някаква приказка.

Но това не е приказка. С всяко затоплящо одеяло, запалка и пречиствател на вода, които внимателно крия в запасите си, аз се приближавам с една крачка до момента, в който ще изоставя всичко, което някога съм обичала.

Всичко, освен едно.

Енки прекарва това време с Жил. Мисля, че иска да се сбогува с него, защото сме взели решение да не му казваме за плана. За да предпазим Жил и неговата мамае, погрижили сме се градът да извади наяве секретна информация, ако нещо се случи с някой от тях двамата. Но Жил е известен; ако нещо се случи с него, целият град ще разбере. Лелите може да не приемат заплахата ни достатъчно на сериозно, ако неговата майка остане тук, сама.

Два дни преди рождения ми ден с Енки се срещаме с Уеда-сама в апартамента на посланика. Идеята беше на Енки, но Уеда-сама ни посреща с видимо облекчение и изненадваща готовност да приеме нашето предложение.

— Диверсия? — казва той. — От какво естество?

— Нещо, което ще ангажира вниманието на Лелите… ами, поне в продължение на пет часа — отговарям аз. — Ако можеш.

Уеда-сама кимва замислено, все едно нашата молба да разклати още повече отношенията си с властта в този град е съвършено разумна и представлява единствено логистичен проблем.

— Някаква творба на изкуството ли сте замислили? — пита ни той.

Енки се усмихва. Аз свивам рамене от неудобство.

— Нещо такова.

Уеда-сама не настоява да узнае повече. Просто се обляга назад и поглежда навън през високия прозорец на апартамента си, през който се вижда как мъглата скрива почти всичко друго, освен неясните очертания на залива. Отново си мисля колко уморен изглежда, колко стар, въпреки че годините не личат по лицето му. Когато се е родил, все още е имало живи хора, които са виждали Ню Йорк и Рио преди бомбардировките. Когато се е родил, мъжете все още са умирали от Y-епидемията.

Питам се какво е усещането да носиш толкова много история. Питам се какво вижда човек, който е петнайсет пъти по-възрастен от нас, когато ни погледне.

— В странен град живееш, Енки — казва той, все така загледан навън в мъглата.

Дали е забравил за молбата ни? Хвърлям поглед към Енки, но той не изглежда притеснен.

— Това е най-красивият град на земята.

— Някога Токио също беше красив град — казва тихо Уеда-сама. — Отдавна е изгубил красотата си, но о, какви сутрини имаше само, в които се събуждах и виждах нашата планина, обгърната в мъгла и сняг, и усещах уханието на жасмин от домашния олтар на жена ми, чувах вика на жерава в градината… казват ми, че в облака от данни има цели древни светове, пълни копия на Япония от миналото.

Но Уеда-сама не може да се качи в облака.

— Иска ли ти се да можеш да отидеш там? — питам го аз.

— Те си мислят, че са отишли на небето — отвръща той. — Но не разбират какво означава това. Означава, че са мъртви.

Енки се навежда над масата и отпуска ръката си на рамото на Уеда-сама.

— Ще ни помогнеш ли, Тошио?

Посланикът въздъхва и разтърква слепоочията си.

— За мен ще бъде чест да го направя, Летни кралю — отговаря той.

В деня преди рождения си ден откривам и последния подарък от моя списък: детектор за противопехотните мини, за които съм чувала, че все още лежат разпръснати под земята в полетата около Салвадор. Подобна технология се следи внимателно и се намира трудно, но аз се престорих на леля Яха и създадох впечатлението, че е необходима за някаква тайна политическа мисия. За мое изумление това обяснение свърши работа. Надявам се, че тя няма да има сериозни неприятности заради това, след като избягаме.

Защото се оказва, че аз много харесвам леля Яха. Мисля си за онова разгневено, погълнато от скръб петнайсетгодишно момиче, с което се е запознала, когато се е оженила за майка ми, и мога единствено да поклатя глава от съжаление. Предполагам, че трябва да съм благодарна за добрината, с която се отнасяше към мен през всички тези години. Йемандже ми е свидетел, че не я заслужавах.

Опитвам се да вложа всичко това в прегръдката, с която я изпращам, когато отива на работа тази сутрин.

— Какво има, Джун? — пита тя и се разсмива.

Обикновено не ставам толкова рано, че да я видя, преди да отиде на работа — не и през тези дни, когато Кралската кула е по-заета от всякога след катастрофалните ми свидетелски показания.

Подавам й лист хартия. Прерисувала съм нейния портрет от сватбата, като съм добавила някои детайли и лек цветен нюанс. Тя взима рисунката, но не се усмихва.

— Това е подарък — казвам.

Тя ме прегръща много силно.

— За собствения ти рожден ден? Ще те видя довечера — казва тя. — Ще се прибера по-рано.

— Майка ми ще се зарадва.

— Знам — отговаря тя.

Преди да излезе, леля Яха поглежда рисунката ми по начин, който дори нямаше да разбера преди една година.

Прекарвам следващите няколко часа в подготовка. Резервирам каюта на търговски кораб, който отплава утре вечер за Париж. Използвам фалшиви имена — надявам се това да е достатъчно, за да ги убедя, че наистина не искам да бъдем разкрити. Под матрака си съм пъхнала карти на Париж и маршрути през Иберийския полуостров. Ако имаме късмет те ще заключат, че сме заминали за Европа. Не храня илюзии, че това ще заблуди леля Мария завинаги, но се надявам да ни спечели достатъчно преднина.

Всичко това ми отнема доста време. А може би просто отлагам момента да изляза от стаята си, за да говоря с майка ми и да се преструвам, че всичко е както обикновено — или поне както е било за нас двете през последните две години.

Господи, колко ми липсва тя. Странно ли е това? Да ми липсва жената, която седи в салона на няколко метра от мен? Връзвам обувките си и вдигам раницата. Малко е голяма, разбира се, но в града вече ме познават достатъчно добре като творец, за да не изглежда съмнително.

Майка ми гледа към залива от своя люлеещ се стол.

Все пак там пръснахме праха на папаи, нали? В залива. Питам се защо никога не съм се сещала за това.

— Има яйца — казва тя, без да се обръща. — И папая, ако искаш. Първата реколта от оранжериите за тази година.

Мисля си, че ще повърна, ако се опитам да хапна нещо.

— Имам нещо за теб — казвам и прикляквам до нейния стол.

Подавам й купчина хартия, дебела колкото ръката ми.

— Не знам какво да правя с тях — добавям. — Но си мислех, че ти може да знаеш.

— Джун — казва тя, след като разглежда първите няколко листа. — Нямах представа… Мислех си, че си спряла да рисуваш след смъртта на Жоао.

— Но продължаваше да ми купуваш хартия.

Тя свива рамене и леко се усмихва.

— Може би съм се надявала.

Тя винаги е вярвала в моето изкуство — повече, отколкото папаи някога е вярвал в него. Колкото и да ме боли да си го призная.

Сядам до нея и наблюдавам залива, докато тя разглежда рисунките. Спомням си колко бях притеснена, когато трябваше да покажа изкуството си на папаи. Докато мамае ми даваше цялото одобрение, което той си спестяваше, а аз никога не си правех труда да й повярвам.

Накрая тя събира листовете на спретната купчина и ги оставя на масата.

— Прекрасни са. Сигурна ли си, че искаш да ми ги дадеш. Стига ми това, че съм ги видяла. А могат да свършат работа за Кралската стипендия. Ако все още се интересуваш от нея.

— Нарисувах ги за теб — казвам. — Не се тревожи за Кралската стипендия.

И, чудо на чудесата, тя не го прави.

— Толкова се гордея с теб, Джун.

— И аз се гордея с теб, мамае — казвам и се изправям. — Аз… ще закъснея тази вечер. Не ме чакай.

Тя вдига поглед към мен, все едно се надява на нещо, но после поклаща глава и отново потъва в стола си.

Тъгува за него. Чудя се как никога досега не съм го виждала. Иска ми се да се беше опитала да го спаси, но вече я разбирам така, както никога нямаше да мога да я разбера преди. Вече е твърде късно обаче.

Остава ни време единствено да се сбогуваме.

Когато се спуска нощта, аз съм там, където съм прекарала най-щастливите мигове в живота си: в градината на Жил. Слушаме най-новата музика на блокото „Крал Зумби“ и си говорим. Донесла съм раницата си, но казвам на Жил, че ми трябва за някакъв проект, и той е последният човек на земята, който ще приеме това за нещо странно.

— Спомняш ли си… — Той надига бутилката вино изпод одеялото, с което сме се завили заедно. — Спомняш ли си онзи път, когато бяхме на десет години и избягахме от къщи, за да отидем на „Триа Плаза“ през нощта?

Започвам да се кикотя, макар че почти не съм пила от виното.

— Бяхме толкова малки, че кажи-речи нищо не виждахме. Спомням си как си помислих, че ще ни стъпчат, когато започна музиката.

Той отпива от виното.

— Но бях толкова горд, когато се върнахме, въпреки че мамае ми забрани да излизам от къщи цял месец.

— Папаи не ми говори цяла седмица — казвам аз. — Мамае трябваше да го убеждава, за да ми проговори.

И двамата замълчаваме. Жил се обляга по-силно на мен и ми подава бутилката. Преструвам се, че отпивам, но той пие достатъчно и за двамата. За Жил не е характерно да пие толкова много, но го разбирам.

— Измисли ли нещо? — пита ме той, този път много по-тихо. — Някакъв начин да го спасим?

Сърцето ми започва да бие толкова силно, че Жил със сигурност трябва да го чуе.

— Жил, той е Летният крал. Какво бих могла да направя, след като целият град чака да види как ще умре след няколко месеца?

Думите ми са сурови, но точно такива искам да бъдат. Долната устна на Жил потреперва.

— Джун, не знам дали ще мога да издържа. Не просто да го изгубя, но и да гледам как ще умре?

— Вече си го виждал през други години — казвам аз.

Все едно не знам точно какво изпитва. Жил се изправя.

— С Енки е друго. Знаеш за какво говоря.

— Може би е така — отвръщам аз. — Но за Лелите не е друго. За Лелите той е Летният крал, който умира в края на зимата. Иска ми се да можех да променя това, Жил, наистина ми се иска, но няма какво…

Двуличието ме задавя, преди да успея да завърша твърдението си. Въпреки това Жил го чува до края.

— О, знам — казва той. — Предполагам, че просто си позволявам да мечтая.

— Жил — прегръщам го аз. — Хубаво е да мечтаеш. Затова те обичам. Поне това е една от причините.

Той отпива голяма глътка от виното.

— О, така ли? — казва той, като сполучливо имитира добро настроение. — А какви са другите?

— Ами… — отговарям аз. — Можеш да танцуваш например.

Хвърлям поглед към фоното си. Вече закъснявам. Не искам това да е последният път, в който съм в градината на Жил. Трябва да видя Жил отново, но това няма да се случи поне през следващите няколко месеца, а може би и години. И то ако изобщо успея.

А ако се проваля? Е, това така или иначе трябваше да е сбогуване.

— Трябва да тръгвам — казвам и се изправям. — Ще се видим скоро.

Жил повдига брадичката ми.

— Всичко наред ли е, Джун?

Свивам рамене.

— Не особено. Пази се, Жил. Обичам те, нали знаеш?

— Естествено — отвръща той. — Аз…

Той млъква и свежда очи към фоното на китката си.

— Нещо става — казва. — Получих пинг за извънредни новини. Явно се случва нещо на Десето ниво. Нещо с Лелите може би?

Уеда-сама.

— Може би — отвръщам. — Виж, наистина трябва да тръгвам.

Той ме прегръща за сбогом, но е разсеян, защото вече подвиква на своята мамае да включи холото, докато се измъквам през задния вход на градината.

В очите ми няма сълзи, докато тичам към „Хараси Плаза“, възловата точка на обществения транспорт на Осмо ниво. Цялата съм само инерция и ругатни. Уеда-сама ни обеща да направи нещо, за да ни осигури прикритие. Наистина ли съм се забавила толкова много при Жил, че съм пропуснала този шанс? Не обръщам внимание на жуженето на тълпата, докато хващам първата транспортна капсула. Не използвам нищо друго, освен обществените линии, но в края на работния ден те са ефикасни и анонимни. Пристигам в джунглата с около двайсет минути закъснение, но се надявам това да няма значение. Енки ме чака в центъра на паяжината.

— Съжалявам, че закъснях — извинявам се аз. — Трябва да побързаме. Уеда-сама…

Очите на Енки са празни.

— Кири — казва той. — Прерязал си е гърлото.

Крачките ми се забавят, после спират съвсем.

— О — казвам аз.

— Трябва да тръгваме. Уеда… Тошио се самоуби заради това. Нека да използваме тази диверсия.

Енки произнася последната дума с такава горчивина, че мога да се задавя с нея. Но е прав — няма смисъл да стоим тук, зашеметени от новината. Енки вдига раницата си на раменете и ме отвежда до част от паяжината, която никога не съм виждала. Там има тунел, достатъчно голям за малко превозно средство със собствен двигател.

— Води през скалата — обяснява той. — Предполагам, че това ще е четвъртият маршрут, който ще проверят, когато започнат да ни търсят.

Той поема през мрака. Аз се затичвам след него.

— Енки, аз…

— Аз съм виновен — казва той. — Идеята да го помолим за помощ беше моя.

Пресягам се и на третия опит откривам ръката му.

— Слушай — казвам и го дръпвам така, че да спре. — Той беше на повече от триста години. Нека да му признаем, че би трябвало да е знаел какво иска.

Част от празнотата може би напуска лицето на Енки. В тъмното ми е трудно да разбера със сигурност.

— Аз също знам какво искам — отговаря той.

Отнема ни почти четирийсет минути да се спуснем по стръмния тунел до повърхността на скалата. Градът изглежда изненадващо далеч, а недокоснатата трева, която се простира пред нас, мъртва през зимата — изненадващо пуста. От свежия въздух ми става лепкаво и страшно, но дори не си помислям да се върнем.

Енки е този, който спира, за да се обърне.

— Ще ти липсва ли? — питам го.

— Аз съм Кралят на този град — отговаря просто той.

А после ние двамата, Кралят и аз, побягваме.

Към следващата част или към съдържанието

Алая Доун Джонсън Летният принц (3)

Метаданни

Данни

Летният принц

Информация

История

Сваляне / Връзки

Есен

Алая Доун Джонсън
Летният принц (3)