Симон дьо Бовоар
Кръвта на другите (9)

IX

Дойде тук. Изглеждаше съвсем безобиден в униформата си в цвят каки и с кепето на главата. Човек би казал, че изначалното проклятие е отменено, проклятието да съществува — съществуваше ли? В хамбарите в Пекини и Комон, във вагоните и камионите, по пътищата, на дъното на ледената дупка, в която стоеше на пост, имаше само един анонимен войник, войник без тревоги, нито угризения. Толкова беше просто. Не трябваше да избира какво да иска — искаше. Образуваше едно цяло със себе си. Никакъв въпрос не се поставяше. Целта се изправяше пред него със спокойна очевидност — победата над фашизма. Една милостива необходимост направляваше всяко негово действие.

И после внезапно, ето че в гнева и срама отново бе лице в лице със себе си. Излизаше от голямата постройка със сини прозорци, а зад него лейтенантът се усмихваше презрително; прекосяваше малкия площад и погледите на всички срещнати войници изгаряха бузите му. Беше го направила, осмелила се бе да го направи. Те още не знаят, но ще го научат, ще трябва да им каже. Ще трябва да каже на Буше, на Дьобоа, на Ривиер. Ще научат. И ще научат, че всичко е било лъжа: униформата, войнишката бака, пиянският ни смях и в сламата на хамбарите онази единствена животинска топлина, в която се отпускаха замръзналите ни крака. С толкова радост бе облякъл шинела със землист цвят и подстригал твърде богатите, твърде гъстите коси, наследени от майка му! Но това се бе оказало самозванство, никога не съм бил от техните, никога няма да бъда като другите гол и самотен мъж, без защита, без привилегии… „Назначен за коректор в Националната печатница“. Често бе ненавиждал лицето си, но сегашното беше най-отвратителното — лице на човек, който се скатава.

— Кълна ви се, че няма да остана дълго там!

— Ще бъде тъпо да се върнеш — каза Ривиер.

На масата имаше шест празни бутилки и всяка чиния беше една малка костница; вкусът на виното не се бе променил, нито вкусът на задушеното, нито смеховете им. И все пак всичко беше различно. „Нищо не съм искал“, казвах аз, а те ме тупаха по рамото насърчително: „Карай, на твое място щяхме да направим същото“. Но те не бяха на моето място и много добре го знаеха; аз бях на това място; сега всеки имаше място, свое място; бях съвсем сам. Аз бях този, който се качваше на влака, който бягаше далече от войната, който излизаше от Източната гара с фалшив вид на отпускар и когото жените гледаха с усмивка. В Комон все още беше зима; тук настъпваше пролет и жените се усмихваха. Парижките жени с много руси или много черни коси, с червени устни се усмихваха на самозванеца. Фалшив работник, фалшив войник. Ще отидат на фронта без мен, аз ще спя в спалнята си, ще ям в ресторантите с хартиени покривки сред старците и жените; и ще бъда съвсем сам. Ще вървя плътно покрай стените от страх да не срещна Лоран или Готие, или Перие; другарите ще научат и ще кажат: „Бломар се е уредил в Париж“; и дори да изкрещя: „Не е вярно, не съм аз“, ще ме изгледат студено: „Във всеки случай си в Париж“. И това съм аз, наистина съм аз. Гърлото ми е свито от гняв; бих искал да стисна гърлото й, докато между ръцете ми не остане нищо.

— Ало, може ли да се обади Елен?

— Ало, Елен е на телефона.

— Жан се обажда.

От другата страна на жицата се чу приглушено възклицание.

— Ти си в Париж!

— Съмняваш ли се?

— Сърдиш ли ми се?

— Имам нещо да ти кажа. Кога мога да дойда?

— Предпочитам аз да дойда — каза тя. — Веднага?

— Добре. Примерно след час.

— Жан!

— Какво?

— Виж, Жан…

— Ще говорим, като се видим.

Затворих. Ще види тя. Вече дишах по-леко. Тръгнах надолу по авеню „Клиши“. Ето че се прибирах вкъщи, точно както някога. Същите кафенета, същите магазини. И все пак от септември насам нещо се бе променило. Някога животът ми изглеждаше целият затворен между тези високи сгради; струваше ми се, че те винаги са били тук и винаги ще бъдат тук; че аз съм само минувач; че отдавна ще съм изчезнал, когато те още ще се издигат, подобни на себе си. Сега ги гледах и ги намирах за различни. Не вече безстрастен монолит, а купчина камъни, чието временно равновесие можеше във всеки миг да бъде нарушено. Някога всяка от тези сгради имаше собствено лице; днес те бяха само обвивки от ронлив материал, поддържани от желязно скеле. Скеле от криво желязо, рухнали стени, остатъци от гипсова замазка, калциниран камък — ето това може би щеше да съществува утре; а аз можех още да съм там, един и същ сред руините. Бъдещето ми вече не се сливаше с бъдещето на тези улици. Беше само мое. Вече в нищо не бях затворен. Не бях никъде; до мен нямаше достъп. Внезапно ми се стори, че всичко е възможно.

„Ще скъсам с Елен.“

Бях си мислил, че ще я набия, че ще я удуша, но тогава бях толкова далече от нея, че изобщо не се сетих за скъсване. Сега щях да я видя, да говоря с нея — какво щях да й кажа? Гледах дългото право авеню. Толкова сам, толкова свободен, без минало. Старите лъжи вече не ме обвързваха. Ако след малко я излъжех за нещо, то щеше да е нова лъжа. Гневът ми се уталожи. Помислих с нещо като учудване — наистина трябва да скъсам.

Как можех още да лъжа, след като знаех, че всяко мое действие ще опровергава клетвите ми? Утре ще се сблъскам със смъртта, с изгнанието или с революцията, ще се сблъскам с тях сам и свободен, ще вземам решения, без да се съобразявам с Елен. И всеки път тя ще ме мрази, ще се опитва да ми се противопоставя — ще бъдем врагове. Не, не е възможно, това не може да продължава. И все пак можех ли да я напусна? Майка ми бе останала сама в сатенирания си апартамент, Елен също щеше да остане сама. А! Лесно е да си войник; не е толкова просто да бъдеш мъж. Всичко отново изглеждаше невъзможно. Но щях да говоря с нея. Ще стане нещо, което още не съществува никъде. Бавно се качих по стълбите. Обикновено се чувствах като престъпник след престъплението; този път бях виновен преди него. Лъжата или нещастието? Трябваше сам да избера прегрешението си. „Не е трябвало да я срещам. Не е трябвало да се раждам.“ Но се бях родил.

Тя ми подаде ръка, без да ме погледне.

— Здравей.

— Здравей, седни.

Стоеше пред мен с притеснен и нещастен вид, а аз се чувствах обзет от безмерна тъга.

— Елен! Защо направи това?

— Не искам да те убият. — Тя ме изгледа предизвикателно. — Можеш да скъсаш с мен, можеш да ме удариш, можеш да направиш каквото желаеш. Всичко е по-добре, отколкото някой снаряд да ти откъсне главата.

— Не си въобразявай, че ще остана тук дълго. Този път ще използвам връзките на баща ми.

— Пак добре — каза тя.

Доволен бях да видя как очите й проблясват арогантно.

— Не разбираш ли, че си направила невъзможни всякакви отношения между нас?

Кръвта нахлу в бузите й.

— Ти си решил така — каза тя.

— Няма нищо за решаване. Ти всичко развали.

— О! Доволен си, че можеш да се отървеш от мен, възползваш се от първия повод.

— Това не е повод. Ти се отнесе с мен като с враг.

От очите й бликнаха сълзи.

— Да, отнесох се с теб като с враг — каза тя. — Мразя те, ти никога не си ме обичал. Както и да е, не бой се, ще си отида, все едно ми е!

Хълцаше. Носът и бузите й се бяха зачервили и подули. Усещах в устата си вкус на солена вода и имах желание да й кажа: добре, да забравим това. Но скоро между нас отново щеше да се разрази борба, все така ожесточена. Тя ме изгледа през сълзи.

— Вярно ли е? Искаш ли да си отида?

— Държа на теб повече, отколкото съм държал на когото и да било — казах. — Но между нас има много сериозно недоразумение. Ти никога не си се опитвала да споделяш живота ми, обичала си само себе си.

— Исках да бъда животът ти — каза тя отчаяно.

— Това е невъзможно. Не мога да те обичам, както ти искаш.

Физиономията й се промени.

— Не ме обичаш! — каза тя, мълчаливо ме изгледа с разширени очи и прекара език по устните си. — Но тогава защо ми каза, че ме обичаш?

— Изпитвах такава нежност към теб. Исках да те обичам. — Поколебах се. — Трябваше да разбера, че сме много различни. Не е твоя вината, но двамата няма какво да правим заедно.

— Не ме обичаш — каза тя бавно. — Странно. А аз толкова те обичам.

Елен гледаше през мен. Приличаше на човек, който усърдно се мъчи да разчете труден текст. Сърцето ми се сви. Наистина ли не я обичах? Изглеждаше ми толкова близка, толкова ми се искаше да я утеша.

— Странно — повтори тя, — макар че в края на краищата защо човек би трябвало да ме обича?

— Елен!

Тя вече беше сама, много далече от мен. А я усещах до мен, близка и топла.

— Какво?

Наведох глава. Нищо не можех да й кажа. Тази безплодна покруса, която изпълваше сърцето ми, имаше вкус на блато.

— Прости ми.

— О! Но аз не ти се сърдя — каза тя. — Така е по-добре. Така няма вече да се залъгвам. — Тя се изправи. — Искам да си вървя.

— Няма да си тръгнеш така!

— И защо не?

Погледът й обиколи стаята и се спря на лицето ми с нещо като учудване.

— Нямаш представа какво преживях през този месец, нямаш представа. Беше… беше ужасяващо.

— Ще направим, както искаш — казах.

Ако не се сдържах, щяха да ми потекат сълзи. А не аз трябваше да плача.

— Предпочитам никога повече да не те виждам — каза тя и се опита да се усмихне. — Довиждане.

Струваше ми се невъзможно. Гледах я, без да разбирам, сякаш ми бяха показали, поставена в буркан, собствената ми ръка с белезите й и с особената форма на ноктите й.

— Довиждане — повтори тя и се отправи към вратата.

Някакъв разтърсващ порив ме тласкаше към нея — обичах я. Но вратата вече се бе затръшнала, тя слизаше по стълбите. Обичах я за искреността и за смелостта й, обичах я, защото си отиваше — но не можех да я повикам. Елен! Вкопчих се в подлакътника на фотьойла, сдържайки вика, който нямаше бъдеще. Сторено беше. Сълзите, страданието не съществуваха преди. Сега да. Сега съществуваха. Заради мен.

Сторил го бях. Защо точно това? Ти плачеше и това бе напълно ненужно, защото утре щях да те обичам. Може би умираш за нищо. За нищо са жълтите афиши и вратите, които се отварят и затварят, и пукотът на куршумите рано сутрин. За нищо. Доведе ме тук за нищо. Ще ни победят. Или ще победят без нас. Всички тези престъпления за нищо. Не бе помислил за това. Казваше: трябва да се направи нещо. И какво направи? Само смъртта е сигурна. И тази нощ.

„Няма да я видя повече. Свърши се“, мислеше той във влака, който го отнасяше далече от Париж. Миналото се затваряше бавно, като рана. Сега решението беше зад гърба му, съвсем подобно на нещата, които не бе избирал и които все пак съществуваха. Решил е. Не е по-малко престъпно, отколкото да е живял. Скъсването с Елен не тежеше на сърцето му повече от някоя от вечерите им в „Пор Салю“. Решил е да го убие; убил го е; убит е. Впрочем той вече не гледаше зад себе си. Гледаше бъдещето, там долу, в края на релсите. Една цел, един път. Отново ставаше войник. След този хубав отпуск! Ето че беше сам, като по поляните на детството си, когато ябълките хрупаха без угризение между зъбите и всичко беше позволено — можеше без всякакъв риск да се протяга, да се валя по земята, да взема, да чупи; жестовете му вече не заплашваха никого; нямаше никой срещу него; хората бяха само инструменти или препятствия, или декор и всички гласове бяха замълчали, шепнещите гласове, застрашителните гласове, гласовете на тревогата и угризението. Чуваше се само тътенът на оръдията, бученето на самолетите, свиренето на куршумите. Спокойно, както се отхапва парче ябълка, той хвърляше гранатите, изпразваше пушката си. Оръдията стреляха по танковете и по бронираните коли; неговата работа беше да стреля по мъжете. Но бетонът, стоманата, плътта, всичко беше материя. Той беше само зъбно колело в желязната и огнена машина, която препречваше пътя на друга машина. „Това съм аз“, каза си един ден с удивление, легнал в края на една гора, с автомат в ръце; и изпита желание да се разсмее; там, насред нивата, мъжете падаха под куршумите, а на сърцето му беше леко. „Аз ги убивам.“ Дори това е разрешено. Защото знаеше какво иска. Беше само войник и се смееше, защото вече не можеше да направи нищо лошо. Когато усети болката в левия си хълбок, разбра, че вече изобщо нищо не може да направи. Бе съвършено изгубен, съвършено спасен. Почувства как покоят го обзема като треска.

Изгубен в миризмата на хлороформ, в белотата на чаршафите и в тишината на голямата светла зала; нямаше нищо друго, освен анонимно страдание. Един-единствен миг, винаги един и същи — чистата болка. Рееше се сам с тялото си, не тежеше на земята; безтегловна болка. Би било достатъчно да го духнат, за да го угасят, и това нямаше да има значение за никого; не светеше, не топлеше — блуждаещ огън.

Постепенно светът се затвори около него и той отново се озова в света — раната оздравяваше. „Какво става?“ Вървеше бос по линолеума, гледаше през прозореца червената равнина, полетата със синята лаванда. Френската армия отстъпваше към Сена; разправяха, че германците са в Руан. Но той искаше да поспи още малко.

Какво пробуждане само! Беше се промъкнал в малкия кабинет и завъртял копчето на радиото. И един глас бе заговорил на френски с дрезгав акцент. „Вече сме в Орлеан. Един капитан с няколко войници е влязъл във Вердюн и Вердюн е в нашите ръце. Френската армия, разцепена на пет части, отстъпва панически; милиони бежанци задръстват пътищата; във Франция цари пълно разложение.“ Този арогантен, победоносен глас, който обявяваше тяхната победа. Нашето поражение. Моето поражение. Бе свел глава и дълго стоя неподвижен, с онзи непоносимо горчив вкус в устата, който е вкусът на самия живот. Защото не смеехме да искаме. Чуваше гласа на Пол. Виждаше очите на Блуменфелд. Колко нежни бяха пролетните вечери, как плющяха знамената, червени и трицветни, под слънцето на 14 юли! „Никаква политическа стачка.“ Това благоразумие, това безумно благоразумие! „Няма да тласна страната си към война.“ И ето я войната, изгубената война. Не смеехме да убиваме, не искахме да умираме и тази зелена гад ни изяжда живи. Жените и новородените измират в канавките; върху тази земя, която вече не е наша, се стовари огромна желязна мрежа, затягайки се около милионите мъже на Франция. Заради мен. Всеки е отговорен за всичко. Една нощ под пианото той дращеше килима и онова горчиво нещо бе заседнало в гърлото му; но тогава беше само дете, бе поплакал и заспал. Друга нощ като луд бе вървял по улиците с очи, втренчени в едно кървящо лице; но тогава беше млад, животът бе пред него и можеше да забрави престъплението си. Сега животът бе зад него, изгубеният му живот. Бе твърде късно, всичко бе свършило. Защото исках да остана чист, а тя бе настанена в мен, смесена с плътта ми, с дъха ми, тя, изначалната гнус. Победени сме; човеците са победени. На тяхно място ще се разпростре на земята нова животинска раса — сляпото биене на живота вече няма да се различава от гниещата смърт; животът се надува и спада в равен ритъм, мускули, кръв, сперма и гмеж от заситени червеи. Без свидетели. Вече няма да има човеци.

Платното бягаше, лъскаво и пусто, към границите на Париж. Изглеждаше несъразмерно широко. Само няколко велосипеда нарушаваха тишината. Редките минувачи до един имаха самотен вид. Бяха изживели самотата си в изгнанието, в нещастието и в страха; плахо се свиваха в кожата си, изгубени в бедствието като в пустиня. Той също беше сам. От сутринта бродеше из Париж с демобилизационното в джоба. Печатницата беше затворена, майка му беше далече от Париж. Не знаеше нищо за Елен. Сам. Но беше тук. Цял един човек. Вървеше под унилото слънце. Магазините спяха железния си сън; през решетките на червените месарници се виждаха голите мраморни плотове; пред затворената врата на една хлебарница крееше дълга черна опашка. „Ще дойде редът и на Франция.“ Виена. Прага. Париж. На прозорците на един шапкар бе залепена голяма жълта пеперуда. „Еврейска къща.“ Той вървеше. „Тук съм. Но какво мога да направя?“ Сам като всички останали. Само че те се придвижваха на дълги редици по пустите булеварди, обгърнати като от облак от силната миризма на ботушите си. Камиони ги превозваха на компактни маси горе до Монмартр, където с маршова стъпка обикаляха площад „Тертр“ и когато някое изсвирване разбъркаше редиците им, се събираха на сгъстени дузини, за да снимат „Сакре Кьор“. Шумът на стъпките им, тракането на токовете им, песните им, униформите им изплитаха помежду им огромна зеленикава мрежа, толкова гъста, толкова слепена, че бе невъзможно да различиш каквото и да било индивидуално лице. Купи вестник и ядосано го смачка. Господарите ни. И ние свеждаме глави, без да говорим, без да мърдаме. В Полша жените са стреляли през прозорците, отравяли са кладенците.

— Само с лоялно сътрудничество можем да избегнем нови беди — каза Готие. — Защо отказваш? Никога досега не сме имали шанса да придадем на „Синдикален живот“ такъв обхват. И никога няма да бъдеш принуден да пишеш не това, което мислиш.

— Искам да пиша всичко, което мисля, или нищо.

— Но ти можеш да пишеш всичко — каза Готие. — В края на краищата нали винаги сме искали по-справедлива организация на Европа?

Беше ми определил среща на терасата на едно голямо буржоазно кафене, където изглеждаше съвсем на мястото си. Вероятно на такива места ходеше сега. Всичко около нас бе гмеж от зелени униформи, в които жълтата кожа на калъфите за лорнети внасяше туристическа нотка. Между масите минаваше жена, която носеше на врата си кошница, пълна със снимки, с илюстровани списания и „сувенири от Париж“. Като във времето на американците. Те небрежно пускаха в кошницата красиви нови банкноти с непознати рисунки. Почти всички поръчваха шампанско. До кофичката с лед поставяха грижливо увити пакети: шоколад, парфюми, копринено бельо. Почти нежно обираха последните луксозни магазини на Париж.

Изгледах гневно Готие.

— Много ли другари мислят като теб?

— Някои мислят като мен. — Отбягваше погледа ми. — Никой от нас не е искал тази война.

— Но не сме искали и този мир — възразих.

— Но е мир — каза той.

Виена — мир. Прага — мир. Париж — ще кажем ли пак мир?

Гледах на съседната маса една млада германка, която подаваше пакет чай на седналия до нея младеж с хиляди препоръки; остави на масата и бурканче с конфитюр, масло, захар. Ние пиехме кафе от ечемик със захарин. Те стояха между нас като колонизатори сред тълпа аборигени — два свята, които се плъзгаха един върху друг, без да се проникват взаимно. Те живееха с мащабите на автомобила, на самолета; ние имахме само краката си, в краен случай велосипедите си. Разстоянията не означаваха едно и също за нас и за тях, нито цената на чаша вино.

— Наистина ли ще приемеш да им продаваш вестника? — попитах.

Готие сухо се усмихна.

— Защо да не работим под техен контрол? Контролът на Даладие не те смущаваше. — Той сви рамене. — Мислех те за по-трезвомислещ.

— Трезвомислещ съм. Ти също. Ти знаеш какво правиш. — Изправих се. — Ако след това можеш да се гледаш в огледалото, толкова по-добре за теб.

Треперех от гняв. Гняв срещу Готие; срещу мен самия. Прав ли беше Пол? Предатели ли бяхме? Неспокойно се опитах да отправя заклинание към миналото — не, не бяхме страхливци; не, не бяхме предатели. Докажи го. Докажи го. Трябва да го докажеш. Но дали в момента не предавах? Каква е разликата между Готие и мен? Той пълзи пред тях, по-откровен е от мен. Но и аз съм съучастник. Вървях в Париж и всяка от крачките ми скрепяваше това съучастничество — ям хляба, който ми дават, хляба, който отказват да дадат на Лена Блуменфелд, на Марсел, на изгладнялата Полша. Моята клетка е широка и аз покорно обикалям вътре. Не, каза той, не. Погледна треперещите си ръце. Няма смисъл; няма полза от гнева; въпросите не вършат работа; миналото е минало; аз трябва да реша дали е минало на роб, или минало на човек. Докажи го. Ще го докажа.

„Какво може да се направи?“ Знаеше, че всичко произлиза от човеците и че всеки е всички човеци. Свърза се с другарите, един по един. Не сме сами, ако се обединим, казваше им. Не сме победени, ако се борим. Докато сме тук, ще има хора. Говореше, а другарите му се свързваха с други другари и говореха. И само защото говореха, бяха обединени, бореха са, не бяха победени.

— Не е достатъчно да говорим — каза той.

Двамата господа го погледнаха неспокойно. Косите и на двамата сивееха. Очите на Льоклер бяха меки и сини насред дружелюбното му лице. Чертите на Пармантие бяха правилни и сухи; имаше вид на протестант.

— Знам — каза Пармантие. — Грози ни опасност. По липса на точни цели събранията ни неизбежно ще се изродят в кръжоци или салонни разговори.

— Затова охотно бихме приели да издаваме вестник с вас — каза Льоклер, — както и да пишем позиви и да ги разпространяваме.

— И това не е достатъчно — каза той.

Льоклер погали брадичката си с недоумяващ вид. Не се чуваше никакъв шум. Завеси, дебели килими, облицовани в кожа врати заглушаваха ехото на света. На масивното писалище имаше три кафета и пълни с алкохол чаши. Стените бяха покрити с библиотеки.

— Какво да правим? — каза Льоклер и живо добави, сякаш за да избегне отговора: — Бихме могли също да създадем информационно бюро.

— Всичко това е само подобие на действие — каза Бломар.

Настъпи тишина. Сега, в тази цивилизована и уплътнена отвсякъде стая витаеше заплаха. Тези мъже не бяха страхливци; те умееха да се осмеляват, да искат, но точно колкото да са в мир със себе си. И внезапно точно този мир се оказваше застрашен — биха предпочели какъвто и да било друг риск.

Пармантие събра смелост и попита:

— Какво имате предвид?

— Истински действия — отвърна Бломар.

— Действия — повтори Льоклер.

Не гледаше Бломар. Гледаше в себе си. Никога не бе пожелал да се запита чии ръце бяха преградили пътя му с тази успокояваща бариера. Собствените му ръце. Можеше да я разруши. От себе си се боеше.

— С пари ще е лесно да се снабдим с оръжие — каза Бломар. — Освен това някои другари могат да правят експлозиви. Готови сме да поемем всякакви рискове.

— О, пари не липсват — каза Льоклер.

— Не че по принцип не одобрявам насилието — намеси се Пармантие. — Но признавам, че не виждам ползата от убийството на няколко обикновени войници.

— Ако искаме да създадем сила, способна да обедини масите, способна да удържи до края на войната и да съгради бъдещето, трябва да действаме — каза Бломар. — Съществуваме само ако действаме.

— Може би бихме могли да извършваме саботажи — предложи Льоклер.

— Трябват ни ясно видими действия — каза Бломар. — Влакове с боеприпаси, които хвръкват във въздуха, реквизирани хотели, които избухват. Французите трябва да се чувстват като на война. Искате ли, или не искате да окажем съпротива? Няма да пробудите страната със знаци на победата, с лотарингски кръстове^[1] и въдици^[2].

— Давате ли си сметка, че ще има ужасни репресии? — попита Пармантие.

— Именно — каза Бломар.

— Именно?

Пармантие изгледа Бломар скандализирано. „Знам“, помисли Бломар. Кой по-добре от него знаеше? Седеше там, с чаша коняк в ръка, и с думите си разполагаше с една кръв, която не захранваше неговото сърце. Но не за него ставаше въпрос.

— Точно на репресиите разчитам — каза той. — За да стане политиката на сътрудничество невъзможна, за да не заспива Франция в тъй наречения мир, трябва да се пролее френска кръв.

— Значи, ще оставите да разстрелват невинни хора без угризения? — каза Бломар.

— Научих от тази война, че спестената кръв е точно толкова непростима, колкото пролятата — каза Бломар. Никаква политическа стачка. Няма да тласкам страната си към война. И ето докъде стигнахме. Достатъчно. Достатъчно. Стига с това безумно благоразумие. — Помислете за всички хора, чийто живот нашата съпротива може би ще спаси.

Дълго мълчаха.

— Но ако не успеем — каза Пармантие, — ще се окажем виновни за ненужни престъпления.

— Сигурно — каза Бломар. Тъй или инак, поначало бяха престъпници, но тези двамата не го знаеха. Престъплението ги плашеше. — Но трябва да предполагаме, че ще успеем. Във всеки случай вашите партизани рискуват затвор, смърт. Един вестник, позиви, това също не са сигурни начинания.

— Не е същото — каза Пармантие. — Членовете ни приеха риска.

— Приемат в името на някакъв резултат. Ако ги изложим на опасност без полза, тогава ще сме виновни. Не — каза Бломар. — Трябва да мислим само за поставената цел и да правим всичко възможно, за да я постигнем.

— Смятате, че всички средства са добри? — каза Льоклер несигурно.

— Напротив. Всички средства са лоши — каза Бломар.

Някога той също мечтаеше да подсигури своите действия с красиви и звучни причини. Но това би било твърде лесно. Трябваше да действа без осигуровка. Да се броят човешките жертви, да се сравнява тежестта на една сълза с тежестта на капка кръв, беше невъзможно начинание. Той вече нямаше какво да брои и всяка монета беше добра, дори тази — кръвта на другите. Цената никога нямаше да е прекалено висока.

— Ами ето. Имаме парите — каза той на другарите си.

— Цар си! — възкликна Лоран.

— Най-после ще можем да поработим истински! — каза Бертие.

Всички се смееха. Но по някои лица се четеше безпокойство.

— Ако само знаехме за кого ще работим — каза Ланфан. — Ако е, за да върнем на власт Рено и Даладие…

— Не — възрази Бломар. — Знаеш много добре. Работим, за да станем силни и за да може утре ние да командваме.

— Ще бъдем ли достатъчно силни? — усъмни се Ланфан.

— Вярно — каза Бертие. — Как да сме сигурни, че не се борим за буржоазния капитализъм, за англосаксонския империализъм, за победата на реакционните сили?

Бломар се поколеба. Вярно беше. Не можеха да знаят предварително какво точно правят. Но отговори уверено:

— Всичко е по-добро от фашизма.

И помисли: „Поне можем да знаем какво искаме; трябва да действаме за това, което искаме. Останалото не ни засяга“.

Той искаше. Живееше, съзнавайки какво иска. Без да съзнава какво прави. Стъпквайки старите предразсъдъци на благоразумието, сляпо захвърлен към бъдещето и отказвайки да се съмнява: може би всичко е било безполезно; може би я убих за нищо.