Симон дьо Бовоар
Кръвта на другите (3)

III

Чука се. Вратата полека са отваря.

— Имаш ли нужда от нещо?

Той поклаща глава.

— Не, благодаря.

Нужда от какво? Защо? Там тези думи несъмнено все още имат смисъл. От другата страна на вратата има една стая; цяла една къща; улица; град. И хора, други хора, които спят или бодърстват.

— Къде отиде Лоран? Да спи ли?

— Да. Ще дойде да те види в шест часа. — Мадлен се приближава до леглото. — Тя още ли спи?

— Не е спирала да спи.

— Не забравяй — казва Мадлен, — аз съм оттатък с Дениз.

Затваря вратата. На леглото — леко помръдване.

— Колко е часът?

Думите са прошепнати съвсем тихичко, с детски глас. Той се навежда, докосва ръката, която почива върху чаршафа.

— Два часът, миличко.

Тя отваря очи.

— Спала съм.

За миг се вслушва внимателно, не навън, навътре в себе си се вслушва.

— Винаги ли вдигат такъв шум там горе? Чуваш ли ги?

Той не ги чува; жадно се свежда над тази агония, но не може да я сподели.

— Бих искала да млъкнат.

— Ще отида да им кажа. Ти заспивай.

— Да. — Синият поглед потрепва. — Пол — казва тя, — къде е Пол?

— Спасен е. Утре вечер ще е прекосил линията. Ще мине оттук, преди да тръгне.

Тя затваря очи; думите не са преминали през съня й. Тежкия сън, в който шуми тъмночервена кръв и който аз не мога да сънувам. Не. Не заспивай. Събуди се истински, събуди се завинаги. Тя отново отвори очи, разтвори устни, отново беше до мен, а аз не успях да я опазя. Трябваше да проникна насила до сърцето й, да разкъсам мъглата и да я принудя да ме изслуша, да я помоля — остани жива, върни се. Върни се; едва вчера беше толкова лесно. С ръце на волана ти гледаше небето и казваше: каква красива нощ. Прекалено красива нощ, толкова мека. Усмихваше се — ще се върна. Вече никога няма да видя усмивката й. Човек би казал, че устната й е станала твърде къса, разкрива зъбите й и стиснатите й ноздри; в живата й плът вече се оформя труп. Трябва да затворя очи, да забравя тази смъртна маска; утре ще виждам само нея, няма да виждам нищо друго. „Ще се върна.“ Трябваше да те прегърна и да не те пускам; не заминавай; обичам те, остани с мен. Ти чу тези думи в мълчанието ми; и замина; трябваше да ги изкрещя. Обичам те. Сега говоря, а ти вече не ме чуваш. Слушаше ме толкова страстно — а аз мълчах. Никога ли няма да се върнем назад, в никой живот? Тя е тук, толкова близко, толкова е млада в светлата си блуза, млада като надеждите на това триумфално лято. Носеше плисирана пола на червени и зелени квадрати, бяла риза и на талията широк колан от червена кожа; бретонът закриваше челото й, правите й коси се спускаха от двете страни на лицето й. Когато внезапно застана в рамката на вратата, всички погледи се обърнаха към нея; нямаше вид на жена на работник, а как самоуверено прекосяваше халето; присъствието й не изглеждаше неуместно; сигурно заради небрежния й тоалет, заради жестовете й, заради цялата й личност. Приближи се до мен с плах и същевременно агресивен вид и рязко ми подаде един пакет.

— Донесох ви нещо за ядене.

Взех пакета, огромен колет, увит в кафява хартия и несръчно завързан.

— Много мило.

Гледах я, изпълнен с колебание; тя непохватно пристъпваше от крак на крак. Бях смутен — смутен, задето не бях отговорил на писмата й и главно задето ги бях получил.

— Е — каза тя нетърпеливо, — дори не го отваряте?

Сигурно си въобразяваше, че сме постили през двата дни на доброволно затворничество, беше опразнила сладкарницата, избирайки измежду сладкишите онези, които й се бяха сторили най-яки, най-мъжки: хлебчета с мед, блокчета шоколад, дебели бисквити; не се бе сдържала и бе пъхнала вътре и някой и друг карамел „му“, захаросан банан, шоколадова скаличка. Подуши сладкишите с лакома усмивка.

— Бързо ги раздайте на приятелите си. Сигурно сте гладни.

Погледът ми обиколи халето и срещна шест чифта развеселени очи. „Кой иска десерт?“, извиках. Раздадох масленките, кутиите с фурми, карамелизираните и захаросаните бонбони и захапах едно медено хлебче.

— Вие нищо ли няма да си вземете?

— Не, всичко е за вас — каза тя.

Очите й блестяха и внимателно следяха движението на челюстите ми; имах чувството, че усеща в собствената си уста сладката каша, която се размазваше по небцето ми. Все повече се притеснявах — погледът й придирчиво изследваше лицето ми, регистрираше формата на веждите ми, точния нюанс на косите ми; никой дотогава не се бе взирал в мен така. Всъщност Мадлен не ме гледаше, тя не гледаше нищо; нещата бяха там, около нея, объркани и смътно плашещи, тя по-скоро се опитваше да не ги забелязва. Марсел ме оглеждаше понякога, но се задоволяваше да констатира чертите ми с покрусена безпристрастност. Докато погледите на Елен питаха, претегляха, търсеха сметка. Кой си позволява да стои тук, срещу мен? Мълчаливо сдъвках голям залък от меденото хлебче, после казах:

— Пуснаха ли ви?

Тя сви рамене.

— Явно.

— Имат нареждане да пускат само майките и съпругите.

Тя се усмихна леко предизвикателно.

— Казах, че идвам при годеника си.

— Перие е в съседното хале — изрекох бързо.

— Обаче дадох вашето име — каза тя. — Мисля дори, че точно затова не ме изгониха.

Трябва да съм изглеждал раздразнен, защото тя попита:

— Неприятно ли ви е?

— Малко. Аз се разпоредих, не бих искал да се ползвам с привилегии.

Тя седна на една табуретка и кръстоса крака; хубави загорели крака. Носеше римски сандали и бели къси чорапи.

— И защо не? — каза тя.

— Вижте, ако непременно искате да говорим, да си определим среща. Стачката няма още дълго да продължи. Но не трябва да стоите тук.

— Е, не, идвам отдалече — каза тя. — Оставам. Така ще бъдете принуден да ми отговаряте.

Усмихнах се. Писмата й не ми бяха харесали; писма на отегчено момиченце. Но сигурно струваше повече от това — в очите й, в челото й, в скулите й прозираше ярост на диво животно, а на устните й трептяха хиляди сладки обещания; харесвах това лице. Хвърлих поглед на другарите — те не ни обръщаха внимание. Някои играеха на карти върху една мраморна плоча; други се бяха излегнали на земята и пушеха; Портал топлеше на газена лампа паницата, донесена от жена му, Лоран пишеше писмо. Ако не беше декорът от работните ни дни, човек би казал, че се намира в някакъв работнически клуб. Учудваща бе гледката на тези свободно разгърнали се индивидуалности на място, където преди се е изпълнявала трудна колективна задача. Оловото се бе втвърдило в тигела, пламъкът бе угаснал, печатарските знаци по клавиатурата приличаха на неясни петна, оловните букви бяха станали толкова неразпознаваеми, колкото ако не знаехме да четем. Само ние единствени съществувахме, без да ни е грижа за тези нечовешки неща. Бяхме изцяло заети със себе си. Бяхме свободни и усещахме силата си. Не се подчинявахме на никаква заповед и не бяхме възложили никому да действа вместо нас. Стачката бе избликнала спонтанно, без натиск от страна на партиите, без политическа цел, от самото сърце на тружениците, от техните нужди, от техните надежди. Чувствах се щастлив. Години наред търпеливо се бях борил, за да стигна дотук — до утвърждаването на тази ведра солидарност, по силата на която всеки черпеше от другите умението да наложи собствената си воля, без да накърнява свободата на никого и оставайки отговорен за действията си.

Кракът й нетърпеливо се поклащаше; върхът на сандала й докосна ръката ми.

— Май сте бесен.

— Аз ли? Че защо?

— Нищо не казвате.

— Оглеждах се. Стачките жънат голям успех. Само си помислете — в този момент из цяла Франция една и съща сцена се разиграва в хиляди заводи и работилници.

Сините очи под бретона, който подчертаваше упорития й вид, потъмняха от гняв.

— Защо ми се подигравате?

— Аз да ви се подигравам?

— Не съм извървяла целия този път, за да ми говорите за стачката си.

Очите й дръзко обхождаха лицето ми, ровеха във всяка бръчка, във всяка гънка на челото ми; но в твърде нежната уста, по която несръчно прекарваше езика си, нямаше дързост.

— Защо не отговаряхте на писмата ми?

— Отговорих ви.

— Веднъж. Бележка от четири реда.

— Нямах какво повече да кажа.

Тя ме изгледа така, сякаш изпитваше желание да ме набие.

— Толкова ли е лошо, когато срещнете човек, който може да ви бъде полезен, да пожелаете да го видите отново?

Твърдо бях решил да не я насърчавам, нямах време за губене с нея; но я намирах за очарователна със сериозното и разстроено лице. Прилив на кръв затопли бузите й.

— Да, разбира се, все едно ви е, че се чувствам зле в кожата си и не знам какво да правя със себе си.

— Нормално е да ми е все едно. Не ви познавам.

— Но сега ме познавате.

Тя насърчително ми се усмихна.

— Чуйте — казах, — много добре ви разбирам. Вие сте във възрастта, когато човек скучае и всяко развлечение е добре дошло. При мен е различно. Имам прекалено много работа. Нямам време да се занимавам с вас.

— Време… — Кракът й се люлееше все така нетърпеливо. — При добро желание винаги се намира време.

— Да кажем, че нямам желание.

Тя замръзна, сякаш за да позволи на думите по-добре да влязат в нея, после наведе глава.

— Не съм ли ви симпатична?

Въпросът прозвуча толкова искрено, че се обърка. В начина й да посреща, без да се колебае, и най-жестоките отговори имаше смелост, която заслужаваше уважение. Това бе първото, което ме порази у теб, този непоколебим вкус към искреността.

— Много сте симпатична. Но знаете ли, правите си илюзии за това, което бих могъл да сторя за вас. Нямам на какво да ви науча. Освен ако не се интересувате от профсъюзна дейност.

Тя сви рамене.

— И сама мога да видя дали ще ми послужите за нещо.

Трудно бе да се изтръгна от упоритите й малки нокти.

— Не, да оставим това. Ако започна да се виждам с всички хора, които намирам за симпатични, няма да ми стигне животът.

— Толкова ли много познавате? Имате късмет. — Тя въздъхна. — Аз не познавам нито един.

— Първо, имате Перие…

В очите й отново се разгоря черният пламък.

— А! Значи, заради Пол. Успокойте се, изобщо нямам намерение да се влюбвам във вас.

— Не съм си го и помислял — казах.

Не бях чак толкова успокоен. Тя ми изглеждаше напълно в настроение за любовни приключения и явно би й се сторило пошло да обича годеника си.

— Само че — подхвана тя — с Пол се мъкнем заедно от години. Познаваме си и кътните зъби. Бих искала да чуя и друго мнение.

— Обичате да четете. Една хубава книга ще ви разнообрази.

Тя ядно сви рамене.

— Чета, разбира се. Но не е същото. — Изрита с пета крака на табуретката и додаде: — Вижда се, че не знаете какво е да стоиш от сутрин до вечер сам в своя си ъгъл.

— Това положително ще се промени — казах. — Спокоен съм за вас. — Направих една крачка, за да се отдалеча от нея. — Ще ме извините, но ме чака работа.

— Работа ли? Нали стачкувате?

— Именно, пиша статия за стачката.

— Покажете ми я.

— Не е готова. А и няма да ви е интересно.

— Обяснете ми — каза тя. — Не сте ли комунист?

— Не съм.

— С какво се различавате от тях?

— Комунистите гледат на хората като на пионки върху шахматна дъска. Важното е да спечели партията. Самите пионки са без значение.

Тя се огледа надменно.

— А пък вие намирате, че са от значение? Това сигурно е единственото забавно нещо в политиката — да усещаш конците в ръката си и да ги теглиш.

— Не знаете за какво говорите — казах.

Беше нещастен случай. Няма да напускаш партията за това. Дължиш й себе си, момчето ми. Ще отмъстим за него. Два юмрука, един мозък — това е толкова малко; остават толкова глави и толкова мозъци. Почуках в нощта и Марсел отвори вратата — единственият му брат бе мъртъв. Да ме убият, да ме заровят в земята. Опасен като дървото на завоя на пътя, като зареден револвер, като войната, като чумата. Скрийте ми, заличете ме. Само че аз живея. Поне вече няма да действам, никога.

— Но когато организирате стачки, не дърпате ли конците?

— Те са се организирали без мен — отвърнах.

След като напуснах партията, прекарах две години в летаргия. После лека-полека отново навлязох в профсъюзния живот. Тази работа ми се струваше законна, защото нямаше нищо общо с политиката; беше по мярката на човека. Не ми се налагаше да избирам заради другите. Нищо не решавах, всеки профсъюзен член разпознаваше собствената си воля в колективната воля. Не упражнявах никакво въздействие върху групата, към която принадлежах — задоволявах се да бъда инструментът, чрез който тя съществуваше. В мен нейните неопределени стремежи се подреждаха в свързани мисли, разпилените й желания придобиваха осезаема форма, заемаха гласа ми, за да се изразят високо и ясно. Но това беше всичко. Нищо неочаквано, нищо безпричинно не се случваше в живота на хората от групата по моя инициатива, нищо, което да не е произлязло от самите тях. Само че нямах желание да обяснявам всичко това на Елен. Подадох й ръка.

— Довиждане. Вървете си мирно и кротко.

— А ако не искам да си тръгна?

— Не мога да ви накарам насила.

Седнах пред мраморната плоча, върху която бях подредил листовете си. Тя се поколеба за миг, после се приближи до мен и каза тъжно:

— Ами тогава довиждане.

— Довиждане.

Добре се бях справил, истински се гордеех с неподкупното си благоразумие. Сляп, за пореден път. Отблъсквах те съзнателно, смятах, че те отблъсквам — но не те ли привличаха именно този глас, това лице, това минало, не ми ли придаваше този отказ ново очарование? „С нищо не съм я предизвикал.“ Мадлен свиваше рамене. Права беше, носех отговорност. Отговорност за нежността и твърдостта на погледа ми, на миналото ми, на живота ми, на съществото ми. Бях там, пред теб. И понеже бях там, ти ме бе срещнала, без причина, без да си го искала — от онзи момент нататък можеше да избираш да се доближиш или да избягаш, но не можеше да попречиш на това, че съществувам. Една нелепа принуда тегнеше над твоето съществуване и тази принуда бях аз. Смятах, че правя от живота си това, което бях решил да направя, чувствах се свободен и безупречен. Мислех си, че е достатъчно да кажа „не“. Не, няма вече да се виждам с вас. Не, няма да въвличам другарите си в политическа борба. Не, няма да настояваме за намеса.

— Обаче е вярно това, в което те упрекват — каза Марсел. — Да не правиш политика, е пак политика.

— Ти по-добре мълчи — каза Дениз. — Ти дори не гласуваш.

Поднасяше ни кафе в голямото празно ателие. За да избегнем описа, предишния ден тайничко бяхме изнесли ценните мебели, тапицериите и малкото платна, които Марсел все още притежаваше.

— Да не гласуваш, е толкова абсурдно, колкото и да гласуваш — каза Марсел. — Само дето е по-лесно.

— Според мен това възражение е най-обикновен софизъм — казах аз. — Би трябвало да ми докажете, че политиката играе някаква първенстваща роля, че човекът е политическо животно и че нагласата му е политическа, каквото и да си мисли. Не съм на това мнение. Политиката е изкуството да въздействаш върху външните, неорганизираните хора. В деня, когато цялото човечество се организира, няма да има нужда от политика.

— Добре говориш — каза Марсел. — Речта си ли изпробваш върху нас?

Мисля, че го забавлявах повече от всички други. Да претендираш, че няма да се забъркаш в универсалната нелепост на действителността, беше нелепост, каквато не бе срещал у никого. Готовността, с която Дениз попадаше във всички капани, му се струваше не толкова смехотворна, колкото моите усилия да ги избягвам. Той лично приемаше с безразличие възможността да се оваля в земната кал — въпросът бе другаде.

Усмихнах му се беззлобно. От осем години насам не се бях чувствал толкова щастлив. В аления блясък на 14 юли поздравявах собствения си триумф — триумфа на моя живот, на идеите ми.

— Не искаш ли да се поразходим към Бастилията?

— С това небе? — Погледна към ослепително синьото небе. — Не. Ще поспя малко.

Той живееше почти само нощем. През по-голямата част от деня спеше.

— А вие? — обърнах се към Дениз. — Ще дойдете ли?

Тя унило се взираше във вратата, през която Марсел току-що бе излязъл.

— Не ми се ще. — Погледна ме. — Като си помисля, че можехме да бъдем толкова щастливи.

— Не можете да промените Марсел — казах. — Трябва да го приемете такъв, какъвто е.

— Опитвам се — каза тя. — Но той е неизлечим. Нарочно го прави.

Сподави сълзите си и овладя гласа си.

— Сигурна съм, че го чака безизходица, от която никога няма да се измъкне.

От години вече Марсел бе престанал да рисува онези образи, които имаха нужда от снизхождението на чужд поглед, за да живеят. Искаше да твори истински. Бе опитвал да работи с дърво, глина, дори мрамор. Доволно галеше твърдия материал, от който ръката му бе изваяла говореща форма. Тя стоеше права съвсем сама, можеше да я обиколиш, по нищо не отстъпваше на стол или маса. Но скоро започна да гледа на творбите си с мрачно око. Приемаше, че самият мрамор, тежкият гол камък, наистина съществува. „А лицето, къде е лицето?“ И насочваше към мен два гневни пръста. „В очите ти е, никъде другаде.“ Една сутрин натовари произведенията си на една ръчна количка, хвана я за дръжките и я довлече до складовете в Берси, след което я бутна в Сена. Дениз плака с дни.

— Откаже ли се от нещо — казваше тя, — веднага трябва да се откаже и от още нещо. Кога ще приключи всичко това?

Под бляскавите й коси лицето й се бе набръчкало — очите й се бяха научили да не се доверяват. Носеше елегантна рокля, но износена на лактите и пристегната в талията с евтин колан.

— Би трябвало да се опитате да живеете за себе си — казах аз. — А не да оставате закачена за живота на Марсел.

— Какво бих могла да правя? Нямам никаква дарба.

— Не сте длъжна да имате дарба.

Тя ме погледна неуверено — обичаше сигурните ценности.

— Изпитвам ужас от посредствеността. — Завъртя се и пристъпи към масата. — Това хубаво ли ви се струва? — попита ме, посочвайки някаква купчинка от струпани миди и камъчета.

В момента Марсел посвещаваше цялото си време на тези конструкции, сплиташе канапчета, сламки, ленти за уплътняване на прозорци, сглобяваше мозайки от парчета от евтини литографии. Тези предмети го задоволяваха, защото човек не можеше да отдели, дори мислено, неясния им смисъл от точно определеното им предназначение.

— Марсел не твърди, че е хубаво — казах аз.

Тя сви рамене.

— Неудачник, ето в какво се превръща.

Трудно бе да й се обясни, че успехът, славата не заслужават толкова горестни съжаления. „А кое заслужава? Кое е от значение?“, питаше тя. Не можех да отговоря вместо нея. Знаех кое е от значение за мен, а Марсел — кое е от значение за него. Но не бяхме попадали на никакви изписани с огнени букви абсолютни, окончателни критерии, каквито Дениз искаше да открие.

— Доверете му се — казах.

— Не бях ли достатъчно търпелива? — попита тя.

Погледнах я съчувствено. Заслужаваше уважение. Приемаше бедността, без да се оплаква, не укоряваше в нищо Марсел, съвестно се опитваше да разбере онова, което наричаше „негов комплекс“. Бе лоялна, интелигентна, смела. Но по силата на някакво тайно злощастие всичките й добродетели изглеждаха напразни.

Докоснах ръката й.

— Не трябва да стоите тук — казах. — Елате с мен.

— Страх ме е, че ще бъде много уморително.

Усмихна ми се невесело; боеше се да не бъде недискретна. Не настоях. Не успявах да пробудя у себе си истинска симпатия към нея. Понякога се упреквах за това.

— Не се притеснявай — казваше ми Мадлен. — Това са тревогите на буржоазията, на елита.

Мадлен не разбираше как човек може да се оплаква от съдбата си; нито как може да й се наслаждава; нито как може да се бои от нещо или да се надява на нещо.

— Ама какво си въобразяват? — каза тя, като посочи черно-червения поток, който течеше между тротоарите.

Вървеше до мен, накуцвайки. Обувките й винаги й убиваха, защото ги купуваше на разпродажба или ги заменяше, или й ги подаряваха за направена услуга.

— Мислят, че утрешният ден ще е по-добър от днешния — казах.

Аз също мислех така. През колебанията на оскъдния ми опит прозираха толкова обещания!

— Пфу! Каквото и да правят, животът никога няма да струва скъпо.

Не отговорих; никога не се опитвах да споря с Мадлен; колкото по-убедителни бяха аргументите ми, толкова повече се боеше тя от капаните им. Вярно бе впрочем, че нейният живот не струваше скъпо, след като самата тя му поставяше толкова ниска цена. Тялото й не струваше скъпо, тя го отдаваше с безразличие на който го пожелаеше; времето й не струваше скъпо, тъй като го използваше главно за да спи и да пуши, загледана в една точка. Нямаше да е лишена от интелигентност, ако не смяташе, че и мислите й не струват скъпо — рядко й се случваше да се съгласи да ги изрази. Удоволствията й, интересите й, скуката й, дори чувствата й не струваха нищо в очите й, а никой не можеше да им постави цена вместо нея; никой вместо нея не можеше да направи така, че да смята живота си за важен. Докато за тези мъже, които вървяха и пееха, да си човек, беше от значение. Утре животът щеше да има смисъл, той вече имаше смисъл, техните надежди му придаваха смисъл.

— Идваш ли с мен, или ще ме чакаш в някое бистро?

— Пак ли ще държиш реч? — попита тя.

— Да. Обещах на другарите.

Насред площада, кацнал на една естрада, Готие вече говореше. Около него сигурно имаше смълчано пространство, но ние бяхме твърде далеч и думите му се губеха сред нестихващата глъч на тълпата.

— Какво разправя? — попита Мадлен.

— Не знам.

— А ти какво ще им кажеш?

— Ела и ще чуеш.

— Не — каза тя, — ще те чакам тук.

Облегна се на едно дърво и свали обувките си. Отдолу се показаха чорапите й, осеяни с дупки и розови петънца — за да спре пускащите се бримки, тя ги боядисваше с лак за нокти.

— Може да не свърши бързо — казах.

— Все ми е едно.

Пред нас премина кохорта от деца, всички с червено шалче около врата и червена барета на главата; последваха ги група жени, които пееха с мелодията на детска песничка: „Ларок на позорния стълб“. Знамената плющяха над главите ни — трикольорите се смесваха с червените стягове; на всички парижки кръстопътища бяха издигнати естради и между дърветата се полюляваха гирлянди — 1936. 14 юли 1936 година. Как се движехме с високо вдигнати чела! Вярно, не всичко бе спечелено, имахме още много да вършим, но за първи път бяхме успели да обединим всички сили на надеждата, без да се делим на партии. Сякаш беше вчера. Той цепеше през тълпата. Радостта издуваше сърцето му, искаше му се да я изкрещи — своята радост, тяхната радост.

„Другари.“ Говореше. Сам изобретяваше думите, които произнасяше, а те ги чуваха не с ушите си, а с душите си. Говореше за себе си, а те го приветстваха — защото говореше и за тях. Говореше за огромната добра воля, която се бе родила във Франция и щеше да се разпространи по света; обещаваше им, че ще успеят да наложат на цялата земя своите мирни методи. Защото главно за нас, другари синдикалисти, главно за нас този ден е ден на триумф. Постигнатите от нас резултати са само начало. Но това, с което се гордеем и което ни позволява да се надяваме на най-доброто, е фактът, че ги постигнахме чрез чисто професионални стачки. Говореше и думите му не бяха нито молби, нито заповеди, а песен, празнична песен. Чрез неговата уста всички пееха в хор. Сякаш всеки от нас не заемаше свое място на земята; сякаш всеки не беше за другия препятствие, не съществуваше само за себе си, до другите, но завинаги разделен от тях — друг. Пееха за магията на свободата, за силата на братството и за върховната слава да си човек. Скоро войната, насилието, произволът ще станат невъзможни; самата политика ще бъде ненужна, защото хората вече няма да бъдат разделени, защото ще има само едно-единствено човечество. Там, в това скорошно бъдеще, виждаха голямата надежда, помирението на всички хора, свободно признали свободата на всички.

— Дай ми бележките си — каза Готие. — Искам да пусна речта ти в „Профсъюзен живот“.

— Страхотно добре говори — поздрави го Лоран.

Бломар постави ръка на рамото му.

— Това е колега от печатницата.

— И вие говорихте страхотно — обърна се Лоран към Готие. — Вие ли пишете в „Профсъюзен живот“?

— Той го ръководи — каза Бломар.

Усмихваше се. Беше щастлив. Знамената плющяха, тълпата пееше; и колегите от печатницата, другарите от профсъюза, тези, които мълчаха, тези, които говореха, тези, които ръководеха движението, тези, които бяха редови членове, всички го тупаха по раменете, всички се тупаха по раменете и си стискаха ръцете. Нашият празник. Нашата победа. Спомняше си друга тълпа, в метрото на детството му, и старата миризма на угризението. С това бе свършено. Без угризения вдъхваше мириса на мастило и прах, мириса на пот, мириса на труд; без угризения вървеше покрай голите стени, гледаше газомерите и заводските комини, защото отвъд умората и сивите хоризонти тези мъже знаеха как да наложат волята си и животът им не се състоеше от глухо вегетиране — те сами си избираха съдба; а той общуваше с тях, изпълнен с гордост, и си мислеше: аз съм един от тях.

— Забавих се. Много ли ти доскуча?

— Не — каза Мадлен. — Виждах те там как ръкомахаш.

Бе стояла права, облегната на дънера на дървото. Хванах ръката й. И точно в този момент се появи ти — държеше Пол за ръката; на бялата ти блуза кървеше алена значка; бузите ти блестяха от възбуда.

— Търсихме те навсякъде — каза Пол.

Ти му хвърли гневен поглед, после погледна Мадлен, която несръчно се опитваше да пъхне крака си в обувката. Запознах ги.

— Слушахме речта ти — каза Пол иронично.

— Така ли? Там ли бяхте?

— Да. — Той сви рамене. — Като че ли Франция би могла да отдели съдбата си от съдбата на останалия свят!

Исках да отговоря, но ти ме прекъсна нетърпеливо.

— Няма да висим тук цял час.

— Изморително е да стоиш прав — каза Мадлен.

Ти я изгледа високомерно.

— О, аз не съм изморена.

Тръгнахме след черния поток, който се оттичаше безредно между окичените със знамена къщи. Улицата бе осеяна с хартии, флагчета, значки, позиви. Седнахме на един кръстопът, където бяха изнесени маси и народът празнуваше. Сервитьорът постави на масата ни три бири и една лимонада със сироп от нар — Елен обожаваше тези напитки с невъзможни цветове.

— Тия глупаци, дето са се разпели — каза Пол. — Въобразяват си, че ще си направят едно малко удобно гнезденце насред Европа. Закътано, обезопасено, с Пиренеите на юг и линията Мажино на север. А в това време фашизмът тропа на вратата ни. При това добре знаят, че не можем да се затворим вкъщи.

— Така е — съгласих се. — Но като начало не е зле да спечелим играта вкъщи.

Замълчахме. Мадлен слушаше акордеона и се усмихваше. Елен люлееше краката си напред-назад като разсеяна ученичка. Нямах желание да продължавам спора. Прекрасно знаех, че Франция не е сама на света. Аз също не бях сам. Но бях успял да си създам живот без компромиси, без привилегии, в който да не дължа нищо никому и който за никого да не бъде извор на нещастие. Усмихнах се на Мадлен. На лицето й бе изписано спокойно блаженство. Със сигурност не й давах много от себе си, но тя и не искаше повече, не би знаела какво да прави с него. Не можеше да живее по друг начин, освен като се носи по течението, и най-добрите моменти от съществуването й в крайна сметка бяха тези, които прекарваше с мен. Чувствах се отговорен единствено за себе си и приемах тази отговорност със спокойно сърце — бях такъв, какъвто желаех да бъда, животът ми не се различаваше от това, което възнамерявах да направя от него. Така си мислех, докато ти наблюдаваше през масичката лицето, което не бях избирал, моето лице.

— Естествено, вие не знаете да танцувате.

— Знаех, но ме е страх, че съм забравил.

— Би трябвало да опиташ — каза Мадлен.

Тя разглеждаше Елен без враждебност, без симпатия, оглеждаше я веднъж завинаги, за да не трябва повече да я мисли.

— Да опитаме — казах.

Прегърнах Елен; всичко бях забравил, но трябваше само да се оставя да ме води, тя умееше да танцува за двама.

— Коя е тази с вас? — попита ме тя.

— Една приятелка.

— И тя ли се занимава с профсъюзните ви работи?

— А, не. Те я отегчават не по-малко от вас.

— С какво се занимава тогава?

— С нищо.

— С нищо? — Погледна ме така, сякаш ми търсеше сметка. — Защо излизате с нея?

— Защото я харесвам.

— А тя?

— И тя ме харесва — отвърнах малко сухо.

Замълчахме.

— Странно ми беше да ви видя на естрадата преди малко — каза тя.

Усмихнах се.

— Сигурно много ви отегчих.

Тя ме погледна сериозно.

— Не. Опитах се да разбера. Интересно ми беше това, което казахте за свободата.

— Кой знае — казах. — Това може би е начало. Може би социалните въпроси ще ви увлекат.

— Бих се учудила. — Тя се огледа. — Разбира се, когато се намираш така, в тълпата, усещането е силно — пееш, вървиш заедно с другите. Но щом спреш, мисля, че се чувстваш отвратен, като след пиянство.

— Вярно е — казах. — Но политическата работа, профсъюзната работа няма нищо общо с тези манифестации.

Тя се замисли.

— Знаете ли кое ми хареса в речта ви? Вие като че ли мислехте, че хората съществуват един по един, всеки за себе си, а не само в големи маси.

— Масите се състоят от хора, които съществуват един по един. Не бройката е важна.

— А! Наистина ли го мислите? — каза тя и лицето й светна. — Пол сякаш винаги смята, че сме само мравки в мравуняка. И в такъв случай всичко, което правим, което чувстваме, има толкова малко значение! Наистина не си струва да се живее.

Тя танцуваше с отхвърлена назад глава, русите й коси свободно се вееха около слабото й лице; сияеха на слънцето, бялата й блуза също искреше от светлина. Но това, което й придаваше блясък повече от косите й, от детския й тен или от синевата на очите й, бе този витален плам, който я тласкаше към бъдещето. Погледът й се спираше на челото ми, на небето, претърсваше хоризонта, за да изтръгне всичките му обещания, краката й потръпваха в сдържан порив. Светът пред теб бе толкова обширен, една толкова прекрасна плячка. Сега вече няма бъдеще и светът все повече избледнява. Очите ти са затворени, образите се въртят в кръг в изпълнената ти с шум глава, така както кръвта тече от сърцето ти към сърцето ти. Дори когато клепачите ти се повдигат, образите остават там вътре, очевидни и инертни, като в сън, и вече не се отличават от теб. Светът губи своята плътност, потъва в теб, смалява се, докато накрая се превръща в тази слаба светлина, треперлива, гаснеща светлина. Бъдещето се сковава в неподвижността на мига. Скоро няма да има друго освен съвпадащо със себе си настояще; няма да има време, няма да има свят, няма да има никой. Ти танцуваше, притисната към мен, и между нас вече се тъчеше връзката, която ме вплита в твоята агония. Вече неволно бях влязъл в живота ти, за да мога един ден да остана все така пряко волята си сам пред вратата на твоята смърт.

Музиката спря. Елен хвърли опечален поглед към украсената с гирлянди естрада.

— Колко жалко! Толкова ми се искаше още да си поговорим!

— След малко пак ще танцуваме.

Тя раздразнено сви рамене.

— Престава да е интересно, когато все се прекъсваме.

В гласа й се долавяше властно приканване, но аз се направих на глух. Върнахме се на масата. Мадлен разговаряше с Перие; добре се разбираше с него, усмихваше му се. Харесвах тези нейни усмивки, с които рядко ме удостояваше. Би могла да е очарователна, ако по-охотно оставяше лицето си да засияе. Имаше нещо привлекателно в бавните й жестове, в мекото й тяло и отнесения й поглед въпреки затворената й физиономия.

Елен обра със сламката розовите капчици, увиснали на ръба на чашата й.

— Ще поискам още едно — каза тя.

И отново заклати крака с нахален и отегчен вид.

— Решихме да отидем да обядваме четиримата — обяви Мадлен. — Ще дойдеш ли?

— Разбира се, че ще дойда. Къде отиваме?

Не беше въпрос, на който можеше да се отговори лесно. Мадлен реагираше болезнено на атмосферата в заведенията; в някои от тях се чувстваше беззащитна, като подгонено животно; в други, по-милостиви, забравяше за миг страха, който й вдъхваше светът. Заехме се да обсъждаме въпроса. Елен мълчеше демонстративно. Бяха й донесли втора лимонада. Потопи сламката в розовата течност и захвана да прави мехурчета. После внезапно се изправи.

— Обещахте ми още един танц.

Станах на драго сърце и известно време танцувахме мълчаливо; после тя внезапно простена:

— Ох! Как ме боли глава!

Спрях.

— Искате ли да седнете?

— Бихте ли ми донесли хапче калмин?

— Веднага.

Тръгнах, тичайки. Първата аптека, на която попаднах, беше затворена; наложи се да отида до кметството. Доволен бях, че мога да направя на Елен тази малка услуга. Исках да направя нещо за нея, но усещах, че и най-малкият жест от моя страна ще ме подложи на определен риск.

Оставих три хапчета калмин на масата. Елен седеше сама пред четири празни чаши.

— Къде са другите?

— Отидоха да запазят маса. Казаха, че ако не побързаме, няма да намерим места никъде.

— Накъде тръгнаха?

— Към „Демори“, на улица „Брока“.

— Толкова далече! — възкликнах. — Ами да вървим и ние. Няма ли да си изпиете хапчето?

Тя се поколеба.

— Вече не ме боли толкова. Бих предпочела да изчакам малко.

Тръгнахме весело по улиците, където дневната горещина избледняваше и омекваше. Това, че така непредвидено останахме само двамата, не ми беше неприятно, напротив. Опитвах се да отговоря колкото можех на въпросите й — тя ме засипваше с въпроси, ще речеш, че ме вземаше за Господ Бог.

— Общо взето — каза тя, — за какво живеем?

Влязохме в „Демори“. Отидох до дъното на салона. Мадлен не беше там, нито Пол.

— Сигурна ли сте, че срещата ни е тук?

— Ами да — отвърна Елен.

— Не изглеждате много сигурна…

— Съвсем сигурна съм — увери ме тя и се отправи към една маса. — Трябва само да седнем и да ги почакаме.

— Да — казах, — едва ли ще се забавят.

Елен опря брадичка на дланта си.

— Обяснете ми — подзе тя. — Защо живеем?

— Не съм Евангелие — казах леко смутен.

— Да, но вие знаете защо живеете. — Тя разтвори пръстите си като ветрило и внимателно ги заразглежда. — А аз не знам.

— Положително има неща, които обичате, неща, които желаете…

Тя се усмихна.

— Обичам шоколад и хубави велосипеди.

— Това е по-добре от нищо.

Тя отново загледа пръстите си и изведнъж придоби тъжен вид.

— Когато бях малка, вярвах в Бог, беше чудесно. Нещо се изискваше от мен, във всеки миг. Тогава ми се струваше, че трябва да съществувам. Беше необходимост.

Усмихнах й се със симпатия.

— Знаете ли каква ви е грешката? Представяте си, че причините да живеете ще ви паднат наготово от небето. А всъщност ние трябва сами да си ги създадем!

— Но ако знаем, че сами сме си ги създали, няма да им вярваме. Ще е вид самоизмама.

— Защо? Няма да ги създадем ей така, от въздуха. А по силата на любов, на желание. Тогава създаденото се изправя пред нас солидно, реално.

Докато говорех, поглеждах към вратата. Започвах да се безпокоя. Цялата тази история ми изглеждаше малко съмнителна. Защо не бяха почакали десет минути? Мадлен не изпадаше в паника при най-малкото закъснение.

— Странно е, че ги няма — казах. — Питам се дали не сте объркали нещо.

— Не съм — отрече тя нетърпеливо. — Сигурно са се поразходили, преди да дойдат, нищо повече. — Отново ме погледна в очите. — Как можеш да измъкнеш от себе си добри причини да живееш? — каза тя. — След като в крайна сметка умираш.

— Това не променя нещата.

— Според мен това променя всичко — каза тя и ме изгледа любопитно. — Значи, ви е все едно, че един ден няма да ви има, че дори няма да има никой, който да мисли за вас?

— Ако съм живял, както съм искал, какво ме е грижа?

— Но за да е интересен, животът трябва да прилича на изкачване. Преминаваш през една площадка, после през втора, и през трета, и всяка води към следващата. — Тя сви рамене. — А ако, като стигнете върха, всичко се срине… значи, е било абсурдно от самото начало. Не намирате ли?

— Не — отвърнах разсеяно.

Не ми се говореше вече; наистина се разтревожих.

— Вижте — казах, — ще взема едно такси и ще обиколя ресторантите, за които стана дума одеве. Вие стойте тук. Ако дойдат, кажете им, че ще се върна след четвърт час.

Тя ме погледна хитро.

— Минаваме и без тях.

— Сигурен съм, че нещо грешите. Вероятно ни чакат на друго място.

— Нека си чакат — каза тя раздразнено.

Станах.

— Не го мислите.

— Мисля го, и още как.

— Е, аз пък не.

— Хубаво. — Тя ми хвърли победоносен поглед. — Във всеки случай няма смисъл да ги търсите. Няма да ги намерите.

— Защо?

Тя облиза устните си.

— Изпратих ги на другия край на Париж.

Погледнах я неразбиращо.

— Казах им, че внезапно сте си спомнили за една среща, че трябва да отидат да запазят места в ресторанта и че ние ще отидем там.

— Кой ресторант?

Тя се огледа.

— Друг един.

Притесних се. Твърде много хора се отнасяха с Мадлен безцеремонно. Точно затова държах никога да не проявявам непочтителност към нея.

— Защо сте направили тази глупост?

— Исках да разговарям с вас.

— Е, поговорихме си. Кажете ми къде ни чакат и да побързаме.

Тя поклати глава.

— Няма да ви кажа.

— Но това е нелепо. Нали не мислите, че ще разговарям с вас насила!

Тя стисна устни, без да отговори. Изправих се.

— Щом отказвате да ми кажете, прибирам се вкъщи.

Физиономията й се вкамени.

— Прибирайте се, щом искате.

— Разваляте вечер, която можеше да е приятна.

— Да бе! — Тя сви рамене ядосано. — Достатъчно скучно беше преди малко.

— И за да не ви е скучно, не се поколебахте да отровите деня на трима души? Вие сте гадна малка егоистка.

Кръвта нахлу в лицето й.

— Доставя ми удоволствие да ви дразня. Толкова сте жесток с мен.

— Не съм жесток. Не искам да се забърквам с вас.

Бутнах вратата на бирарията и забързах към спирката на моя автобус; тя ситнеше до мен.

— Заради онази грозна женичка ли е всичко?

Задъхваше се от ревност с безсрамие, от което се разсмях вътрешно. Никога не бях срещал жена, толкова неспособна на женски хитрини.

— Мадлен няма нищо общо.

Вярно беше, нямахме трайна връзка. През някои периоди се виждахме всеки ден, после Мадлен изчезваше за няколко седмици. Откровено споделяше с мен любовните си разочарования. Ако излизах с жена, ако се влюбех, щях да й го кажа, без да се смутя.

— Освобождавам ви от задължението да ме изпращате — казах аз.

Ускорих ход. Най-просто щеше да е да разкажа цялата история на Мадлен. Тя лесно се обиждаше за дреболии, но ако внимавах и успеех да пощадя чувствителността й, бе способна да преглътне каквото и да е.

Излязох на площад „Гоблен“; изнесените пред кафенетата маси стигаха чак до уличното платно; лампионите бяха запалени, под дърветата се поклащаха японски фенери. Чух зад себе си задъхано гласче.

— Почакайте ме.

Обърнах се. Ти се доближи до мен и ме погледна. Гледаше ме с особена, загадъчна настойчивост. Имах чувството, че ме пресъздаваш с очи — вече не бях сигурен кого виждаш. Пое си дъх.

— Ще ви кажа къде са. Изпратих ги в „Пор Салю“.

— Не е далече — казах. — Хайде, елате, да побързаме, не сме закъснели много.

— Не ми се идва.

Ти ми подаде ръка и ми каза, свела глава:

— Довиждане. Извинете ме.

А аз усетих в ръцете си голямо желание да те прегърна, да те притисна до сърцето си; за ръцете ми жестът изглеждаше толкова лесен — лесен да се направи, лесен да не се направи, прозрачен и еднозначен жест. Но задържах ръцете си до тялото. Един жест — и Жак бе мъртъв. Един жест — и нещо ново се появяваше на света, нещо, което бях създал и което се развиваше извън мен, без мен, повличайки със себе си непредвидими лавини. „Той ме прегърна.“ Вече провиждах в очите ти собственото си убягващо лице; в какво ли би се превърнало в сърцето ти непрозрачното събитие, с което можех да натоваря миналото ти? Равнодушно ти стиснах ръката; оставих те да си тръгнеш сама по празничните улици; не знаех, че плачеш. Аз също си тръгнах, като все още се смятах за сам и изпитвах смътно съжаление. Сякаш целувките, които не ти бях подарил, не ни занитваха един за друг по-сигурно от най-пламенните прегръдки; по-сигурно от целувките, които няма да ти подаря, от думите, които вече няма да ти кажа и които ме свързват с теб завинаги, с теб, моя единствена любов.