Симон дьо Бовоар
Кръвта на другите (6)

VI

Той седеше между баща си и майка си там, в края на един от булевардите, покрай които бяха засадени кестени, пазени от бронзов лъв. Присъствието му се разпростираше чак до кръстопътя, разпростираше се над цялата земя и преобразяваше света; това беше неговият свят. Богат, хармоничен, обвяван от единия до другия край от мощен полъх на радост. Елен намести под мишницата си сгъваемото си столче и папката с рисунките. Не трябваше да върви много бързо, би било ужасно да пристигне по-рано и да се озове лице в лице с господин Бломар. Два часът. След няколко мига ще чуя гласа му. „Успя ли добре да поработиш?“ До утре вечер. Сега обичам неделите. През нощта ще съм в прегръдките му. Обича ме. Елен хвърли един поглед към витрината на магазина, покрай който минаваше, и кокетно заглади бретона си; цветът на косите й, формата на носа й, всичко ставаше важно, след като той обичаше тъкмо това лице.

Приближи се до къщата. „Бломар и син, печатари“. Натисна едно копче; чу се бръмчене и вратата се отвори. На стълбището миришеше на прах. Той се е изкачвал по това стълбище и е вдъхвал тази миризма. Миризмата бе все още там, синьото килимче също; но руменото и послушно момченце го нямаше никъде. А човек имаше чувството, че онова минало все още съществува не много далече, по-близо от Шанхай или Константинопол. Бутвал е вратата на печатницата; качвал се е към апартамента с отвращение. Как добре е минавал и без мен! Можело е никога да не сме се запознавали. Облак мина през сърцето на Елен; почвата под краката й внезапно вече не изглеждаше достатъчно твърда. Натисна с пръст звънеца.

— Заповядайте, госпожице.

Прислужницата тръгна пред нея. Елен слезе по стъпалата, които водеха към големия салон. Радост изпълни душата й. Той беше там, до майка си, пред малка еднокрака масичка, върху която имаше чаши. От кристална ваза надничаха превзети восъчно бели лалета.

— Добър ден, госпожо.

— Добър ден, Елен.

Елен отдръпна ръката си.

— Под ноктите ми има боя. Цялата сутрин работих. — Усмихна се на Жан. — Добър ден.

— Ето ти едно хубаво кафе — усмихна й се Жан. — Искаш ли чашка ракия?

— Защо не? — каза Елен.

Седна до госпожа Бломар. Майка му. Толкова странно бе, че той дължеше живота си на някого. Нима можеше да не е съществувал? Госпожа Бломар седеше в едно дълбоко кресло със свити под тялото си крака, хванала с ръка един от глезените си. Все още изглеждаше много млада.

— Какво те впечатлява толкова? — попита Жан.

Тя се усмихна леко смутено. Не можеше да свикне с умението му да й чете мислите.

— Все не мога да повярвам, че сте му майка — обърна се тя към госпожа Бломар.

— Може би защото е толкова висок — каза госпожа Бломар.

Огледа го с нещо като щастлива изненада. Странно наистина — не можеше да се опише по-точно. Висок. Кестеняв. Малко над трийсетте. Такъв изглеждаше на Елен първия път, когато го видя, в „Пор Салю“.

— Какво ще правите следобед? — попита госпожа Бломар.

— Ще се поразходим с Марсел и Дениз — отвърна Жан. — Елен иска да ни заведе в Зоологическата градина.

— Там е толкова забавно — каза Елен.

— Няма да е толкова забавно обаче, като обясня на Дениз какво мисля за романа й — каза Жан.

— Какво всъщност ще й кажеш?

— Ти също го чете. Нищо не може да се направи. Безнадеждно е.

— Средна хубост — отбеляза госпожа Бломар.

— Средна хубост — меко каза Жан. — И за онзи гнусен шаран, дето ни го сервираха оня ден, каза, че бил средна хубост.

— Горката Дениз! Тя, която толкова държеше да има поне един гений в семейството!

— Може би ако поработи повечко, ще отбележи някакъв напредък — каза госпожа Бломар.

— Но тя работеше — възрази Жан. — Ужасно много. Ставаше в шест часа всяка сутрин, с никого не се виждаше. — Той погледна майка си неспокойно. — Смяташ ли, че ще е честно да я насърча да продължи, след като иска откровеното ми мнение?

Елен почувства, че сърцето й се свива. „С мен никога не би се посъветвал така сериозно“, помисли тя.

— Не можете ли да я насочите към нещо друго? — попита госпожа Бломар.

— Би могло към политиката, но това не й е достатъчно — каза Жан. — Жалко, че няма талант. Това щеше да уреди нещата.

— Жалко наистина — съгласи се госпожа Бломар. — Иначе е толкова смела.

— Има сума ти качества — каза Елен. — Тъжното е, че не й ги оценяват.

— На мен ми е симпатична — защити я госпожа Бломар.

— Но този роман е толкова потискащ — каза Елен. — Жената, смазана от гениалната личност на съпруга си. И неговият нелеп отрицателски дух. Питам се дали наистина така вижда Марсел.

— Марсел е невъзможен — каза госпожа Бломар. — Начинът, по който се държи, е наистина безразсъден.

— Има все пак някакъв напредък — намеси се Жан. — Прие да направи декора за Шлосберг. Ще спечели малко пари.

— В края на краищата всичко, което желае, е да го оставят на спокойствие — каза Елен. — Дениз не може да изисква от него да действа против съвестта си.

— Съвестта му трябваше да му подскаже, че Дениз съществува — каза госпожа Бломар и по бузите й плъзна лека червенина. — Много е хубаво да изпитваме морални терзания, но ако трябва да ги свеждаме само до това, което ни харесва… Твърде удобно е.

— Но защо другите да трябва да имат права над нас? — каза Елен. — Никога не съм могла да разбера това.

— Не става дума за нейните права над него — каза Жан. — А за неговото отношение към нея.

— Да — каза госпожа Бломар. — Трябва да си сляп, за да не го забележиш.

Елен я погледна, погледна Жан. „Значи, аз съм сляпа“, помисли тя неохотно.

Жан стана.

— Е, аз трябва да тръгвам. — Той се наведе към майка си. — Какви хубави обувчици имаш — каза и хвана една от обувките й.

— Жан! — извика госпожа Бломар неодобрително.

Той докосна стелката, скрита в обувката от крокодилска кожа.

— Цял живот ще се тюхкаш, че не си някоя дебела и висока жена — засмя се той.

— Държиш се неприлично — скастри го госпожа Бломар.

— Ето — каза Жан. — Дръж си притежанието. — Той целуна майка си. — До сряда. Ще поговоря с Елен за проектите ни.

— Какви проекти? — попита Елен, когато се озоваха на булеварда.

— Ще ти кажа. — Жан докосна рамото й. — Значи, мама ми зададе въпроса, който и аз си задавам вече от доста време. Защо не се оженим ние двамата?

— Да се оженим ли! — възкликна Елен и прекара език по устните си.

Всяка нощ да спи в прегръдките му; всяка сутрин да вижда лицето му, като се събуди. Но не искаше да покаже радост, по-недискретна от молитва.

— Никак няма да ти хареса да си женен.

— Защо не? — усмихна се Жан. — Няма да те направя нещастна.

— Колко си мил — каза Елен.

— Не съм мил, обичам те.

— Колко е мило от твоя страна, че ме обичаш.

Тя го погледна колебливо. Беше толкова нежен, толкова щедър. Освен за нея, мислеше и за толкова други неща.

— Страх ме е, че ще ти бъда в тежест — каза тя.

— Глупачето ми! — каза Жан. — Ето че взе да ставаш скромна. — Той хвана ръката на Елен. — Искаш ли да решим да се оженим?

— Да решим — каза Елен в порив на радост.

Устата й се усмихваше пряко волята й, очите й блестяха, в сърцето й сякаш се разливаше горещо злато. Той се усмихваше. Повървяха, без да говорят; обичаха се, нямаше за какво да се говори.

— Марсел здравата ще се учуди — каза Жан.

Качиха се по стълбите. На вратата имаше табела с надпис: „Чукайте силно“; звънецът беше винаги повреден. Жан почука и Дениз отвори вратата. Носеше малка шапка с воалетка, която й придаваше вид на дама; държеше в ръка ръкавици и чантичка.

— Не влизайте — каза тя. — Ужасно е разхвърляно. — Тя отвратено се усмихна. — Невъзможно е да се сложи ред в този бардак.

В изисканата й уста грубите думи звучаха вулгарно и изкуствено.

— Марсел няма ли да дойде? — попита Жан.

— Ще дойде за вечеря. Не иска да отложи партията си шах.

— Все такъв инат ли е?

— Намислил е да става шампион — отвърна Дениз сухо.

Слязоха бавно по кривите стълби. „Не започва добре“, помисли Елен. Лицето на Дениз с две червени петна на скулите и извити надолу крайчета на устните прозираше под тюла на воалетката.

— Ще вземем такси — каза Дениз и направи знак на едно такси, което спря до тротоара. — Ако обичате, може ли да ни закарате до Зоологическата градина във Венсен? — каза тя с пеещия тон, с който говореше на таксиджиите и сервитьорите. След това гласът й отново стана сух. — Да се възползваме, докато Марсел все още е решен да печели пари.

— Върви ли? — попита Жан.

— Страхотно. Боядисва макетите точно както бояджията стените. След това, успокоен, отива да се занимава с парчетата дърво.

— Но е добре платен — отбеляза Жан.

— Като че ли съм се оплаквала от бедността — каза Дениз.

Настана тежка тишина. Очите на Дениз се взираха в празното с гневен и разсеян поглед. Елен си спомняше — ужасно е да си нещастен, чувстваш се толкова самотен.

— Всичко ще ви покажа — обяви Елен на влизане в градината. — Аквариума, папагалите, дивите животни, кенгурутата. Искаш ли?

— Разбира се — каза Жан. — Обичам да гледам животни.

Елен се усмихна. Често бе идвала тук да рисува фламингите, жирафите, броненосците, мравоядите. По пладне се качваше горе на скалата на маймуните и съзерцаваше Париж, докато си хапваше филия, намазана с мас. Това бяха хубави дни. Червени дни. Но по онова време дори миговете на щастие имаха вкус на нещо недовършено.

— Чакай малко, ще купя риба за тюлените — каза Жан.

Приближи се до търговката, която стоеше зад една сергия с поставена отгоре кошница, препълнена с риба; каза й няколко думи и търговката се разсмя. Хората винаги изпитваха симпатия към него. Може би заради този братски начин, по който ги гледаше и им говореше.

— Искате ли и вие? — попита той Дениз.

— Не, благодаря — отвърна тя.

Жан хвана за опашката една малка рибка и се наведе над бетонения перваз — един голям мустакат тюлен се изправи с разтворена челюст и скочи право нагоре, като лаеше лакомо. Жан отдръпна рибката.

— Ще ти отхапе пръстите — предупреди го Елен.

— Няма опасност — каза Жан.

И отново подхвана играта си. Имаше толкова безгрижен, толкова весел вид. Преди беше винаги угрижен. „Обича ме“, помисли Елен. Той пусна рибата и тюленът веднага я пое в устата си.

— Смешно животно — изрече той дълбокомислено.

— Всички животни са смешни — каза Елен.

Усмихна му се. Обичаше я. В нея вече нямаше пустота, нямаше несигурност. Вече не се питаше къде да ходи, нито какъв е смисълът да остава тук. За нея вече имаше точно определено място на земята, място, с което се бе сраснала. Мястото до него, с глава на височината на раменете му, насред обширния, пълен със скали парк, в който се смесваха миризмата на животните и пресният аромат на разпъпилите се цветя. „Ще се оженим.“

— Е, може да се каже, че не ни пощади — отбеляза Жан.

— Сега познавате зоопарка не по-зле от мен — каза Елен.

Седяха под една палатка на оранжеви райета близо до барака, в която няколко деца пиеха розови и зелени газирани напитки. Елен обичаше тази прашна сергия: криви ментолови пръчици, сладник, мадлени и тези големи буркани, пълни с течности в ярки цветове; също като цветовете на балоните, които се люлееха в края на дълга пръчка, подобни на гигантски грозд възкисели бонбони.

— Би станал приятен акварел — каза тя.

— Да — съгласи се Дениз и погледът й премина през бурканите и балоните, сякаш бяха невидими.

Елен хвърли поглед на Жан; той пиеше бирата си с безучастен вид, но също като нея знаеше, че моментът е настъпил.

— Спомняте ли си обещанието? — попита Дениз.

Жан я погледна въпросително.

— Да ми кажете мнението си за книгата ми. Прочетохте ли я?

— Да — отвърна Жан.

— Е, и?

Настана съвсем кратка тишина. Усмивката на Дениз замръзна на устните й.

— Четивно е — каза Жан. — Пълно е с интересни мисли. — Имаше открит и искрен вид, който би заблудил дори Елен. — Само че си е работа на дебютант. Мисля, че човек се учи да пише роман, както се учи да прави обувки. Още не сте овладели занаята.

— Какво точно искате да кажете? — попита Дениз.

Скулите й лъщяха; с мъка придаваше на гласа си неутрален тон.

— Обяснявате прекалено много — каза Жан. — Не показвате нищо. Имате нещо да кажете и не ви интересува особено как ще го кажете. Прилича повече на откъси от личен дневник, отколкото на роман.

— Но аз показвам Сабин, показвам Елоа…

— Вие казвате какво трябва да мислим за тях, не ги показвате. Образите ви са ужасно абстрактни. И не сте се опитали да разкажете никаква история.

Дениз запали цигара с придирчиви жестове.

— С други думи, трябва да го пренапиша — каза тя.

— Честно казано, да, почти — потвърди Жан.

— Не мислех, че е чак толкова ужасен — каза Дениз.

— Ужасен… не. Просто е първа книга — уточни Жан.

— Да.

Дениз продължи да пуши мълчаливо. С нея човек не можеше да смекчава истината; тя винаги гледаше нещата лице в лице.

— Мислите ли, че си струва труда да го пренаписвам? Мислите ли, че ще успея да напиша нещо смислено?

— Това не мога да ви кажа — отвърна Жан.

— Не искам от вас пророчества — каза Дениз. — Просто впечатлението ви.

Жан се поколеба. Елен гледаше устните му разтревожено. Той винаги казваше истината.

— Мисля, че сте създадена по-скоро да пишете есета — каза Жан. — Би трябвало да намерите формулата, която да ви подхожда.

Дениз рязко закри с воалетката лицето си.

— О! Мисля, че разбрах какво ми подхожда — каза тя. — Много благодаря. — Стана и добави: — Марсел сигурно ни чака, най-добре да тръгваме.

— Не приемайте нещата по този начин — каза Жан. — Човек много рядко успява от първия път. Въпросът е да разберете дали наистина искате да пишете.

Дениз не отговори. Вървеше бързо. Приближи се до едно такси.

— Площад „Сен Жермен де Пре“.

Сви се в ъгъла на седалката и се загледа в тила на шофьора. Цялото й лице се бе разкривило, дори не се опитваше да си придаде прилично изражение. Тя, която винаги беше толкова възпитана, толкова сдържана. Явно бе на края на силите си.

— Стигнахме — каза Жан.

Тя завъртя глава и го изгледа с нещо като учудване.

— Хайде — подкани я той, като й отвори вратата.

Тя слезе, плати на шофьора и бутна въртящата се врата.

— Ти я срази! — каза Елен.

— Но защо трябваше да ме пита за мнението ми? — каза Жан ядосано. — Все същата история. Все същата…

Влязоха. Марсел седеше в дъното на салона. Устните му се разтеглиха в усмивка.

— Чаках ви с нетърпение — обяви той. — Гладен съм като вълк.

— И ние — каза Жан. — Елен най-безжалостно ни разкарва из зоопарка. Търчахме от маймуните до кайманите и от кайманите до лешоядите.

— Жалко, че не дойдохте — каза Елен.

— Поне наигра ли се? Спечели ли? — попита Жан.

Марсел загадъчно се засмя.

— Напредвам — отвърна той и подаде картата на Елен. — Какво ви се яде?

Елен разгледа менюто озадачено — всичко й се ядеше.

— Отивам да си измия ръцете — каза Дениз.

— Поръчай си първо — спря я Марсел.

Тя сви рамене.

— Поръчай ми каквото и да е.

— Аз ще взема най-напред пастет — каза Елен. — А след това… колебая се между говеждо филе и гълъб.

— Вземете и филето, и гълъба — предложи Марсел.

— О, не! — каза тя смутено.

— Че защо не? След като толкова ви се иска.

— В крайна сметка защо пък не? — каза тя.

Взе чантата си и слезе по стълбите към тоалетните. Бутна вратата. Дениз стоеше права пред огледалото, бе вдигнала воалетката си и се взираше в себе си. Изглеждаше замръзнала за вечни времена в недоумяваща безнадеждност.

— Имам вид на дивачка — каза Елен.

Клепачите на Дениз премигнаха; тя протегна ръка към червилото си и машинално го прекара по устните си. Елен започна да реши косите си смутено. Никоя дума не изглеждаше възможна, самият факт на говоренето би бил оскърбителен; но с всяка изминала секунда тишината ставаше все по-тягостна. Елен внезапно бе обзета от паника.

— Ха! Стига съм се ресала!

И се затича нагоре по стълбите. Зад нея Дениз крачеше с отмерена стъпка.

— Вечерята е сервирана — обяви Марсел.

Масата бе покрита с каре от дамаска; бутилка с дълго гърло бе потопена в кофичка с лед. В чинията на Елен почиваше огромно парче розов гъши дроб, нашарен с парченца трюфели.

— Ах! Гъши дроб! — възторжено възкликна Елен.

— Полага ти се, тази вечер е празник — каза Марсел. — Жан обяви новината. — Той напълни чашите и се обърна към Дениз: — Какво ще кажеш? Мислиш ли, че от Жан ще излезе добър съпруг?

Дениз направи гримаса.

— Може би — каза тя. — Изглежда, че съществуват и щастливи семейства.

Не си бе оправила грима; само устните й бяха начервени; на жълтавото й лице блестяха очи с твърдостта на диамант.

— Пия за бъдещото ви семейство — каза Марсел.

— И за твоя шампионат по шах — добави Жан.

Чукнаха се. Елен сведе глава над чинията си; неподвижността на Дениз я парализираше.

— Няма ли да ядеш? — попита Марсел.

— Отвратително е — каза Дениз и с объркан вид изгледа един след друг Марсел, Жан, Елен. — Седим тук и ядем гъши дроб.

— Нищо не можеш да кажеш против гъшия дроб — каза Жан добродушно.

— Дай си чинията на Елен, тя ще се справи — предложи Марсел.

— Ще й прилошее — каза Жан.

— Няма, не е толкова крехка — възрази Марсел и прехвърли парчето гъши дроб от чинията на Дениз в чинията на Елен. — Обожавам да я гледам как яде.

— Благодаря — каза Елен с известно неудобство.

Смехът на Марсел мъчително контрастираше с физиономията на Дениз. Той изглеждаше в прекрасно разположение на духа.

Елен погледна Жан. Той също наблюдаваше Дениз с безпокойство.

— Приятно е това място — каза Елен, за да наруши тишината.

— Нали? Този, който го е украсявал, си е разбирал от занаята — каза Марсел. — Не е оставил един сантиметър неизползван.

Стените бяха покрити със сини и жълти мозайки: риби, птици, палми.

— Ей, ще ми се да видя твоите украси — каза Жан. — Май върви добре.

Марсел се разсмя.

— Естествено. Толкова е лесно да им се харесаш.

— Ха! Струва ти се лесно! — каза Дениз, която сякаш се събуждаше от сън.

— Твърде лесно е, за да бъде интересно — каза Марсел.

Дениз се изсмя.

— Докато шахът е интересен?

— Невероятно интересен — каза Марсел и се обърна към Жан. — Ето го чистото творчество. — Той посочи главата си. — Всичко измъкваш от тук. Шахматната дъска не съществува, тя е само отправна точка. — Той се усмихна хитро. — Впрочем скоро ще мога да играя със затворени очи.

Дениз потропваше по масата с крайчетата на пръстите си.

— Какво точно каза Шлосберг?

— Каза, че веднага си проличава ръката на художника — отвърна Марсел, като доволно протегна едрата си ръка.

Дениз се изсмя злобно.

— Но ти не си художник — каза тя. — Точно както аз не съм писател.

— Хубаво е, че Шлосберг е доволен — помирително каза Жан.

Дениз го изгледа втренчено.

— Е, да, на вас не ви пука. Вие си имате вашите синдикати. Марсел си има своя шах. А Елен има вас. Докато аз… — добави тя със сълзи в гласа, — аз си нямам нищо.

Настана тишина. Дениз отвърна поглед и разчупи парче хляб.

— Ако обичате! — извика Марсел. — Следващото.

„Марсел си има шаха. А аз имам Жан“, повтори си Елен. Погледна към Жан. Само него. Беше ли това достатъчно? Стори й се, че усеща да се спуска над нея някогашният здрач с мирис на мед и какао; старият страх беше там, в пълна готовност да я обземе наново.

— Ето най-напред гълъба — каза Марсел.

Сервитьорът поставяше на масата плоска чиния с метален куполовиден капак. Повдигна капака и Елен с наслада вдъхна мириса на задушен грах. Миналото мигновено изчезна.

— Яж — каза Марсел на Дениз. — Проблемът ти е, че не се храниш.

Тя му хвърли убийствен поглед. Елен и Жан размениха разтревожени погледи.

— Но това е нещо съвсем сериозно — каза Марсел. — Ако искаш да достигнеш до вътрешното си същество, няма по-добро средство от яденето.

Дениз помете чинията с опакото на ръката си; гълъбът и грахът се разпиляха по плочките на пода сред парчетата фаянс.

— До гуша ми дойде — каза Дениз. — До гуша, до гуша — заповтаря тя, изправи се и тръгна към вратата.

— Отивам с нея — каза Елен.

— Върви — каза Жан — и остани колкото е необходимо. Ще те чакам вкъщи тази нощ и утре сутринта.

Тя го погледна със свито сърце; само една събота в седмицата, само една нощ. Забърза се след Дениз, хвана я за ръката.

— Идвам с вас — каза тя. — Може ли?

Дениз направи няколко крачки, без да отговори.

— Този човек! — каза тя, спря се и се облегна на стената. — Не искам вече да го виждам, никога, никога.

Елен усети как Дениз залитна.

— Да не стоим тук. Да се качим у вас.

Дениз прошепна нещо неразбираемо.

— Какво? — попита Елен. — Не искате ли да се прибирате?

— Никога — каза Дениз.

Стоеше, облегната на стената, с втренчен в нищото поглед. Елен я погледна нерешително.

— Хайде, елате — каза тя рязко. — Ще ви наемем стая в някой хотел. Едва се държите на краката си.

Тя поведе Дениз по улицата. Точно отсреща имаше хотел; фоайето беше тапицирано в червено и мебелирано с дълбоки кожени кресла; една аспидистра надничаше от медна кашпа.

— Имате ли стая за тази нощ? За един човек?

— Ема, покажете седма стая на дамите — каза съдържателката.

Камериерката откачи един ключ и тръгна нагоре по широко стълбище, покрито с дебел мокет. След което отвори една врата.

— Чудесно — живо каза Елен и затвори вратата. — Полегнете — обърна се тя към Дениз, — починете си.

Дениз свали воалетката си и грижливо постави шапката си на масата.

— Не съм болна — каза тя и седна на ръба на леглото. — Ако бях болна, можех да се лекувам. Но не. Имам нещо гадно в мутрата и това е неизлечимо. — Тя изгледа Елен почти с омраза. — Хайде, кажете ми какво ми е.

— Нищо ви няма — каза Елен.

Дениз се изсмя.

— Не искате да ми кажете, нали?

Сърцето на Елен заби по-силно; страхуваше се.

— Все някога ще разбера — каза Дениз предизвикателно.

— Дениз, това е нелепо — каза Елен и постави ръката си върху ръката на Дениз.

Дениз рязко се отдръпна.

— Вие знаете. Вие знаете защо Марсел ме мрази — каза тя и се разтрепери. — Нощем спи на пода, за да не се допира до мен. И винаги е толкова учтив. Бих предпочела да ме бие. Кажете ми защо ме мрази?

— Не ви мрази — каза Елен.

— Не ме лъжете — яростно изрече Дениз и се огледа. — Защо ме доведохте тук?

— За да си починете — отвърна Елен.

Очите на Дениз хвърляха мълнии.

— Да си почина! — Челото й се смръщи. — Като приятелка ли дойдохте, или като неприятелка? — попита тя загрижено.

— Прекрасно знаете, че съм ви приятелка — каза Елен.

— Приятелка! — възкликна Дениз. — Аз нямам приятели. Ненавиждам се. — Тя внезапно рухна на леглото и зарида. — Аз съм некадърница — хлипаше тя.

Елен докосна с ръка гъстите й рижи коси.

— Не трябва да се отчайвате така — каза тя. — Никой не успява от първия път.

— Знам — каза Дениз. — Нямам какво да кажа. През цялото време го знаех. И какво да правя тогава? — извика тя отчаяно. — Кажете ми! Какво да правя?

Дениз плачеше, риданията й ставаха все по-силни. После от устните й се изтръгна продължителен стон; трепереше от главата до петите. Елен се просна до нея и притисна длан до устата й.

— Не плачете — каза тя. — Успокойте се.

Дениз внезапно замлъкна.

— Толкова съм уморена — пророни тя.

— Опитайте се да поспите — каза Елен. — Ще остана тук.

— Благодаря — прошепна Дениз и затвори очи. — Извинете ме.

Елен загаси лампата и седна на стол до леглото. Жълта светлина се процеждаше през цепката между кадифените пердета. „Какво да правя тогава? — повтори си тя. — Какво?“ Погледна Дениз. Под разрошените й коси лицето й се бе зачервило от треска. Какъв смисъл имаше от толкова сълзи и борби, от толкова желания и съжаления? Усети мраз в сърцето си. Животът на Дениз. Моят живот. Миниатюрни островчета насред черно море, изгубени под празното небе, които скоро ще бъдат залети от безликите води. „Аз имам Жан.“ Но и той щеше да умре някой ден; любовта им щеше да умре. Щеше да остане само пустотата на нощта, която дори не може да бъде обхваната от мисълта. „Залъгвам се, каза си Елен. Аз също съзнателно се залъгвам.“ Изпитваше желание да се хвърли на леглото като Дениз и да се разплаче.

Дениз отвори очи и рязко се изправи.

— Какво правите тук? — попита тя.

— Мислех, че може да имате нужда от мен — отвърна Елен.

— Нямам нужда от никого — каза Дениз свирепо и прекара ръка по челото си. — Сънувах нещо — каза тя.

— Искате да си отида ли? — попита Елен.

— Да — каза Дениз и погледна Елен недоверчиво. — Гледали сте ме, докато спях.

— Не съм — каза Елен.

— Гледали сте ме — почти извика Дениз. — Нямам нужда от вас тук.

— Добре, тръгвам си — каза Елен и стана. — Ще дойда утре сутринта.

Дениз не реагира.

— До утре — повтори Елен.

Излезе от стаята и нерешително погледна вратата. После се обърна и бързо слезе по стълбите.

— Такси! Улица „Софроа“.

Сгуши се на седалката. Още няколко мига. Лицето блестеше от температурата под рижите коси, гласът казваше: „Какво да правя? Какво?“. След малко гласът ще замлъкне. Самозалъгвам се. И какво от това? Иначе не се издържа. Наведе се към прозореца. Площад „Клиши“. „Ла Фурш“. Почука на стъклото.

— Спрете тук.

Изкачи стълбата и три пъти натисна звънеца. Вратата се отвори.

— Хей! Не те очаквах толкова рано! — каза Жан.

Тя се хвърли в прегръдките му и мълчаливо се притисна към него.

— Какво направи с нея? — попита Жан.

— Оставих я да лежи на едно легло в един хотел. Не искаше да се прибира. — Елен още по-силно се притисна към Жан. — Беше ужасно.

— Миличкото ми! — Погали я по косата. — Марсел наистина е гаден — каза той. — Опитах се да говоря с него. Но той казва, че Дениз е самата двукрака лудост. Това му е мнението и държи на него.

— Питам се дали наистина не полудява — каза Елен. — Беше в особено състояние. Почти ме изгони.

— Никак няма да й отива да е луда — каза Жан.

— Защо смяташ така? — попита Елен, отдръпна се от него и започна да се съблича.

Бързаше да легне в леглото, в прегръдките на Жан, на сигурно място.

— Защото, както казва Марсел, тя е толкова социална. Този роман… тя не искаше да напише роман, искаше да бъде писателка. Това е съвсем различно.

— Социална — повтори Елен. — Но в края на краищата и тя е като всички останали. Стреми се да съществува, както казва Марсел.

— Може би — каза Жан. — Във всеки случай, не се стреми както трябва.

— Кой ли го прави? — каза Елен. — Според теб аз както трябва ли се стремя?

— Ти поне си щастлива — каза Жан.

— Но това може би е грешка — възрази тя.

Пъхна се под хладните завивки и се усмихна. Той беше там и тя наистина беше щастлива. Не можеше да изпитва угризения.

— Тя знае, че Марсел не я обича — подзе Елен. — Казва, че не иска повече да го види.

— Ще го види — каза Жан.

— Не би трябвало — възрази Елен.

— Тя го обича.

— Именно.

Жан се усмихна.

— Ти ли казваш това?

— Да — каза Елен и се изчерви. — Когато ти не ме обичаше, аз се надявах, че ще те покоря. — Тя го погледна. — Но ако сега спреш да ме обичаш, ще бъде различно.

— Какво би направила? — попита Жан.

— А! Ще видиш. Ще си отида.

Той я прегърна.

— Нищо няма да видя — каза той.

Тя го целуна, после се отдръпна.

— Идвай бързо — каза тя.

— Идвам — каза Жан. — Скрий се.

Тя се обърна към стената. Чу шума на стъпките му през спалнята, шумоленето на дрехите му, течащата вода. Сега ще дойде. Затвори очи. Във вените й течеше огнена, ослепителна мъгла, която я разделяше от миналото, бъдещето и смъртта.

— Ето те! — каза тя.

Прегърна го; топъл, гладък, гъвкав и твърд — тяло. Той беше там — целият се съдържаше в това мъжко тяло, което почиваше в прегръдките й. През целия ден беше бягал — в миналото си, в мислите си, при майка си и при Дениз, беше се разпилявал из целия свят. А сега бе тук, до плътта й, под ръцете й, под устата й; за да се слее с него, тя цяла се отпускаше на дъното на неподвижния миг — без спомени, без надежда, без мисъл; вече не беше нищо друго освен едно сляпо тяло, глухо осветено от пукота на милиони искри. Не ме предавай. Не се отдалечавай от това тяло, което моето тяло не спира да зове. Не ме оставяй сама, в плен на парещата нощ. Елен изстена. Тук си. Със сигурност. Както и аз. За мен е, не за теб, тази тръпнеща плът — твоята плът. Тук си. Желаеш ме, изискваш ме. Аз също съм тук, пламтяща пълнота, в която се разбива времето. Тази минута е завинаги реална, реална като смъртта и като вечността.