Симон дьо Бовоар
Кръвта на другите (5)

V

Моята единствена любов. Наистина ли си ти? Може ли да кажа и: ти си тук? Някой е тук и това си ти. От час насам в нея има промяна, като че ли нещо я боли. Диша по-начесто и вените й прозират през бледата й като папирус кожа. Не си избирала това — това хъркане, потта по челото, виолетовите вълни, които прииждат към лицето ти, мириса на смърт, който вече се процежда от тялото ти. „Изборът е мой.“ Чий беше изборът? Седнала срещу мен, разчорлена и бяла, ти наивно смяташе, че си тук цялата; но аз знаех, че в същото време си и другаде, в далечното бъдеще. Коя от двете ви трябваше да предпочета? Предавах те, каквото и решение да вземех.

А мислех, че съм приключил с Елен. Не я бях виждал три месеца; тя наистина бе скъсала с Пол и той също не знаеше какво става с нея. Мислех, че се е примирила, че ме е забравила, и изпитвах облекчение — тя малко ме плашеше. Една събота сутрин тъкмо се бръснех, когато на вратата се позвъни. Отворих и видях една брюнетка, която ми бе непозната.

— Вие ли сте Жан Бломар? — попита тя.

Гледаше ме строго. Бе дребна слабичка еврейка с блестящи очи.

— Аз съм, да.

— Аз съм приятелка на Елен Бертран. Приятелката й Ивон. Трябва да говоря с вас.

Изгледах я подозрително. Елен често ми бе разправяла за нея — беше нейна съучастница, готова да влезе в огъня за приятелката си. Какво пак бяха измислили?

— Е, какво има? Седнете.

Тя седна до камината. Огънят не бе запален.

— Елен ще има дете — каза тя.

— Елен? Що за глупости?

— Не са глупости. Тоест Елен няма да роди това дете. Намерих човек, който да й помогне.

Не ме гледаше; гледаше скарата, покрита с черни и студени брикети. Не знаех какво да мисля.

— Вижте — казах. — Защо сте дошли да ми разправяте това? То не ме засяга.

Очите на Ивон заблестяха гневно.

— О! Естествено! — възкликна тя.

— Елен трябва просто да поговори с Пол. На него може да има доверие.

— А, вие си мислите, че детето е от Пол! — каза Ивон.

Сърцето ми се сви.

— Не е ли от него?

— Не е! — Ивон сви рамене. — И дума не може да става да го задържи, разбирате ли?

— Добре. С какво мога да помогна? Пари ли ви трябват?

— Не. Нямаме нужда от парите ви.

— Тогава?

Ивон ме изгледа враждебно.

— Тогава, някой трябва да прекара нощта до нея. Аз не мога. Майка ми е луда и не мога да я оставя сама. Освен това, трябва й стая.

Сега аз я изгледах подозрително. Елен толкова пъти ме бе манипулирала! Дали не хитруваше с цел да прекара една нощ с мен? Невъзможно бе да прочета каквото и да било в тези черни очи, които избягваха моите.

— Бих го направил на драго сърце — казах, — ако смятах, че тази история е вярна.

— Но тя е вярна! — възмутено каза Ивон. — Да не мислите, че такива неща се измислят за удоволствие?

— С Елен човек никога не знае.

— О, засрамете се! — каза Ивон. — Разбирам защо не искаше да се обърне към вас.

— Не е искала да се обърне към мен?

— Не. И беше права. Но не познаваме никой друг.

Поколебах се.

— Но Елен имаше в живота си само Пол. Как се е случило?

В очите на Ивон проблесна светкавица.

— Една вечер сте я изгонили — каза тя. — Дошла била да ви моли за помощ, а вие сте я изгонили. След което е отишла да се напие с приятели. И… и се е случило.

— Въпросният приятел знае ли?

— Той е гадняр. Тя отдавна не се вижда с него.

Замълчаха. Да, Елен бе способна да направи такова нещо. Защото съм я изгонил. Сърцето ми отново се сви.

— Това лице, което ще й помогне, сигурно ли е?

— Да, така изглежда. Само че трудно я открих. Изгубихме много време. Всичко щеше да е по-просто преди месец. — Тя добави: — Тогава нямаше да имаме нужда от вас.

— Какво трябва да направя?

— Само да стоите до нея. Ако я боли много, да й дадете да диша малко етер. Ако се почувства зле и до сутринта всичко не е приключило, позвънете на Литре 32–01 и потърсете г-жа Люси от името на Ивон. Кажете, че болната не е добре, и тя веднага ще дойде.

— Можете да разчитате на мен. Кажете на Елен, че ще я чакам.

— Сигурно ще дойде към шест часа.

Ивон се поколеба за миг.

— Елен поиска да ви предупредя, че тази история може да ви донесе неприятности, ако нещата тръгнат на зле.

— Да не се притеснява за мен.

Тя стана и каза:

— Е, довиждане.

Стисна ми ръката, без да се усмихва. Сърдеше ми се. Слезе по стълбите, после зави зад ъгъла; носеше със себе си моя образ и го гледаше със свирепо порицание.

Взех отново бръснача и натърках със сапун бузите си. Лесно беше да се порицава. Бе искала от мен да предам Пол, да зарежа Мадлен. Нищо не дължах на Елен. Бръсначът одра кожата ми. И тази Ивон, с какви очи ме гледаше! Сякаш бях престъпник. Казах ядосано: „Не аз съм направил дете на Елен!“. Повторих тези думи на висок глас. Но в сърцето ми се промъкваше съмнение, което казваше: „Не бях ли аз?“.

— Няма ли много да ви преча? — каза Елен.

— Разбира се, че не.

Стоеше на прага на стаята ми със стеснителен вид, какъвто не бях забелязвал у нея; носеше обемист пакет под мишница. И последната ми надежда умря — Ивон не лъжеше, не ставаше дума за игра. Под синята рокля на Елен, под нежната й като на дете кожа се спотайваше онова нещо, което се хранеше с кръвта й.

— Елате бързо да се стоплите — казах. — Запалил съм хубав огън.

Бях поставил цветя на масата и чисти чаршафи на леглото ми. Тя се огледа нерешително.

— Имате ли нещо против да излезете за малко, докато се настаня?

Взех палтото си.

— Да ви донеса ли нещо?

— Не, благодаря. — И добави: — Можете да се върнете след половин час.

Навън се бе стъмнило; жени вървяха под ръка с любовниците си; жени с червени женски смехове. Елен бе имала любовник. Гаден тип. Гаден тип, който бе бръкнал под полата й, причинил й бе болка; сега тя пак ще изпита болка, а е дете. В осветените магазини домакините купуваха за вечеря хляб и шунка; щяха да хапнат и да заспят, тази нощ щеше да е само тире между отиващия си ден и деня, който щеше да се роди. А в една стая стоеше Елен с онова нещо в корема си и нощта беше обширна и опасна тъмна пустиня, през която трябваше да преминем без ничия помощ. Когато се прибрах, тя бе легнала; облякла бе бяла нощница, обточена с червен ширит, нощница на пансионерка. Обемистият пакет, който носеше под мишница, бе изчезнал.

— Как сте? — попитах.

— Чувствам се някак странно.

Ръцете й трепереха. Забелязах, че и цялото й тяло трепери. Тракаше със зъби.

— Студено ли ви е?

Седнах до леглото и хванах ръката й.

— Не, от нерви е — прошепна тя.

Зъбите й продължаваха да тракат, ръцете й се бяха вкопчили в завивката.

— Отвращавам ли ви? — попита.

— Горкото ми дете, за кого ме вземате?

— О, да, отвратително е — каза тя накъсано.

По бузата й се стече сълза.

— Лежете си. Успокойте се.

Постепенно треперенето й спря. Тя се отпусна и ме изгледа малко по-весело.

— Сигурно сте бесен — каза тя.

— Аз ли? Че защо?

— Нали не искахте изобщо да ме виждате.

Свих рамене.

— Беше във ваш интерес.

— Виждате ли! Зле сте изчислили.

Погледнах я. Чувствах се безсилен. Значи, бе вярно! Значи, аз бях виновен! Бях се отнесъл с нея като с капризно дете. Беше толкова малко момиче, а тялото й вече познаваше онова остро женско страдание. Устата й се сгърчи, лицето й побледня.

— Боли ли ви?

Тя остана неподвижна, със затворени очи.

— Мина ми.

— Елен! Защо направихте това?

— Исках да си отмъстя — отвърна тя.

— Какво странно отмъщение!

— Мислех, че ако узнаете, ще изпитате угризения. — Сега цялото й лице се сгърчи и тя заби нокти в дланта ми. — О! Боли ме!

Успяла беше да си отмъсти, дори повече, отколкото се бе надявала. При всеки пристъп на болка отчаянието, извършеното от мен злодеяние диво разкъсваха сърцето ми. Болките й намаляваха за миг, после отново се усилваха; всеки път бяха по-жестоки от предишния. Заради мен лежеше на това легло. Не пожелах да съм част от живота й, избягах и бягството ми я бе съсипало. Отказвайки да се намесвам в съдбата й, бях разполагал с нея по-брутално, отколкото ако я бях изнасилил. Ти страдаше заради мен, страдаше, защото съществувах. Кой ме бе осъдил?

Под завивката се чуваше странно къркорене.

— О! — изстена тя. — О! Много ме боли.

Вкопчила се бе в ръката ми като в спасителен пояс и ме гледаше. Ръката ми стискаше ръката й и не виждах нищо друго, освен обезумелите й очи и малкия й чип нос насред смъртнобледото лице. „Смелост. Ще мине. Ще мине.“ Повтарях тези думи безкрайно. Безкрайно болката разкъсваше корема й, поколебаваше се за миг, после отново я пронизваше яростно. „Ще мине.“ Времето течеше, болката не минаваше. Елен обръщаше очи. От време на време усещах, че от устните й ще се изтръгне остър писък, и поставях ръка на устата й.

— О! — пророни тя. — Не мога повече. Искам малко почивка. — С безумна гримаса дебнеше приливите и отливите на болката. — Само малко почивка.

Една по-могъща от другите вълна я повдигна, заля я, удави погледа й.

— О! — каза тя. — О! Любов моя!

Очите ми се изпълниха със сълзи. Бе прекалено несправедливо. Не заслужавах такава любов; не заслужавах страданието й. Бях искал само да не я наранявам. Горкото ми момиченце, прости ми. Прости ми, Елен. Но беше твърде късно. А! Би било твърде лесно. Не отивай. И на подутото от ударите лице очите се затварят: палач. Гърдите са хлътнали от прикладите на пушките, едно дете умира, защото възрастните не са се осмелили да искат. „Прости ми.“ Твърде късно ще е. Палач. Колко бавно се пукваше зората, зората, която бих искал да отблъсна завинаги; колко дълга беше нощта, толкова дълга, колкото е къса тази нощ, тази нощ без надежда.

— Не мога повече — каза тя и изхълца. — Никога няма да ми мине. Не мога повече.

Взех един тампон памук и капнах отгоре му малко етер; приближих го до ноздрите й.

— Кой е? — каза тя.

— Аз съм, Бломар.

Очите й не ме познаха. Слязох по стълбите. Потръпнах от студения въздух. По авеню „Клиши“ имаше няколко минувачи; бяха спали; току-що се бяха събудили и вървяха с бърза крачки в тази неуверена утрин, тъжна като лице на новородено, нова утрин. За мен обаче денят още не започваше — нощта все още не искаше да свърши; цветът на небето не променяше нищо. Влязох в едно малко кафене, което тъкмо отваряше. Сервитьор със синя престилка забърсваше барплота с парцал.

— Бих искал да се обадя по телефона.

— Ето го там.

Взех един жетон и набрах Литре 32–01.

— Какво става? — попита един глас.

— Не знам. Не върви на добре. Трябва да дойдете.

— По това време! Няма да намеря такси.

— Уверявам ви, че е зле.

Жената на другия край на жицата се поколеба.

— Дано не ме разкарвате за нищо.

— Не е за нищо. От дванайсет часа я боли. На края на силите си е!

— Проблемът е, че съм възрастна жена — каза гласът. — Не ми е лесно да се придвижвам. Е, добре, както и да е, идвам.

Качих се вкъщи и отново седнах до Елен.

Очите й оставаха затворени. Дали от етера? Или от изтощение? Вече не стенеше. Човек би казал, че нямаше и капка кръв във вените. Тревожно се вслушвах в шумовете на улицата. Страхувах се. Преди дванайсет часа в това легло легна чужд човек; но тази борба ни бе свързала по-силно от прегръдка, тя бе станала моя плът и кръв, бих дал живота си, за да я спася. Детето ми, горкото ми дете. Колко беше млада! Обичаше шоколад и велосипеди, вървеше по улицата с детинска дързост. А ето че лежеше тук, в червената си кръв на жена, и младостта и радостта й изтичаха от корема й с неприлично гъргорене.

— Е, пиленце, какво става? — каза старата.

Гледах я разтревожено. Майсторка на нелегални аборти. Толкова приличаше на това, което беше, че направо не беше истина. Носеше черно, косите й бяха изрусени, бузите меки, румени и бели, устата оранжева; очите й бяха очи на старица, много бледи, примигващи и малко гуреливи. Дали виждаше добре? Под грима се отгатваше недоизмита плът. Гледах ръцете й с лакирани нокти. Сигурна жена. Тя повдигна завивката, аз се дръпнах встрани. Из стаята се разнесе блудкава миризма.

— Още не е тръгнало — каза тя. — Добре направихте, че ме извикахте. Ще ви помогна. Ей сега всичко ще свърши.

— Ще свърши ли? — каза Елен.

— След малко.

— Всичко наред ли е? — попитах.

— Но да. — Тя се разсмя. — Имахте толкова разстроен вид, боях се от най-лошото. Боже мой! Сякаш никога нищо не сте видели. — Чух я да мърда зад гърба ми. — Къде ми е чантата? Лошо е да остаряваш. Не виждам на три крачки.

— Ето я — казах.

Тя взе черната си чанта, отвори я; мернах кърпичка, пудриера, портмоне; тя бръкна на дъното на чантата с ръката с лакираните нокти и извади златисти ножички. Приближих се до прозореца и се загледах в сивата фасада от другата страна на улицата. Студено ми беше. Не посмях да й кажа да обгори ножиците.

— Не се бойте, пиленце.

Чувах накъсаното дишане на Елен.

— Напъвайте — каза старицата. — Напъвайте силно. Така, така…

Елен изстена. От устата й излезе дрезгав вик.

— Ето така — каза старата. — Готово. Господине!

Обърнах се. Държеше в ръце легенче. Пръстите й, китката й и цялата й ръка до лакътя бяха червени като ноктите й.

— Идете да изхвърлите легенчето.

Елен лежеше със затворени очи. Детската й нощница разкриваше коленете й; под краката й бе постлана мушама, осеяна с кървави памуци. Взех легенчето, прекосих площадката и отворих вратата на тоалетната. Легенчето беше пълно с кръв и в червената кремообразна течност плуваше нещо подобно на големи парчета телешка карантия. Изсипах легенчето и пуснах водата. Когато се върнах в стаята, старата плакнеше в мивката червените памуци.

— Дайте ми една голяма хартия — каза тя. — Ще увия памуците и ще ги хвърлите в някой канал.

— Всичко наред ли е? — попитах.

— Но да. Не беше страшно. — Тя се засмя. — Явно не сте свикнали.

Изми си ръцете и си сложи шапката пред огледалото. Засилих огъня и когато старата си тръгна, отново седнах до Елен. Тя ми се усмихна.

— Свърши се — каза тя. — Не мога да повярвам. Чувствам се добре!

— Знаете ли — казах, — можете да останете тук колкото искате.

— Не. Жената ми каза, че мога да се прибера. Предпочитам да се прибера. — Тя се надигна и се опря на възглавниците. — Имате ли нещо против да се виждаме от време на време?

— Щом искате.

— Знаете, че искам.

— Надявах се, че ще ме забравите — казах.

— Да, знам. Отнесохте се с мен като с нежелано кученце, което прогонват с камъни. Но това не доведе до нищо.

— Виждам.

— Аз не съм кученце. — Тя ме изгледа с укор. — Интересен човек сте. Толкова пъти повтаряхте, че уважавате свободата на хората. А решавате вместо мен, третирате ме като вещ.

— Не исках да сте нещастна.

— А ако предпочитам да съм нещастна? Мое право е да избирам.

— Да — казах. — Ваше право е.

Тя опря буза в ръката ми и каза:

— Е, избрах.

Прегърнах я и допрях устни до бузата й.

„Мое право е да избирам.“ Ти ли каза тези думи? Ако си ти, значи, не съм те убил, скъпа моя любов. Но кой освен нея ще ми каже „Мое право е“? Клепачите ти крият очите ти, устните ти разкриват зъбите ти, твърдите ти зъби, които ще продължат да се смеят в изронената ти плът. Вече няма да ми говориш.

Той не бе избирал. Весело тичахме в снега и го срещнахме. Беше тъмно и не бях сигурен, че ни е видял, но усетих, че се изчервявам. Държахме се за ръце и притискахме до сърцата си кесии с топли кестени — можеше да ни види. Аз и Елен — бе вече достатъчно сложно. Но не беше всичко. Съществуваше и Пол, съществуваше и Мадлен. И целият останал свят на хоризонта. А те не бяха избирали.

На другия ден, когато влязох в печатницата, отидох да стисна ръката на Пол. Коректорките вече се бяха настанили, кацнали на високите си табуретки, с малки щипци в ръце; жените винаги идваха първи на работа. Пол започваше да оформя страниците; разполагаше пакетите върху мрамора със съсредоточен вид.

— Снощи те срещнах, но ти не ме видя — казах. — Бях с Елен.

— Да, видях ви — отвърна той.

Имаше открито лице с упорито чело и нещо детско в устните. Закопчах сивата си престилка. Под нас, в печатарския отдел, машините започваха да бучат.

— Така и не разбрах какво има между вас — каза той.

— Откакто скъсахте, не я бях виждал. После тя ми се обади. — Поколебах се. — Знаеш я каква е. Обича новото и се отегчава.

— А! Значи, това било! — каза Пол.

— Направих всичко възможно, за да я обезсърча — уверих го.

— Трябваше да се досетя — каза Пол. — И не я ли обезсърчи?

— Изпитвам приятелски чувства към нея. Но не съм влюбен. Казах й го. Тя отговори, че нямало значение.

Пол сви рамене.

— Е, толкова по-зле за нея. Това не ме засяга.

Седнах пред моята клавиатура — нямаше смисъл да обяснявам. Каквото и да му кажех, нямаше да може да измине заедно с мен колебливия път, който ме бе довел до първата ни целувка; трябваше да е на моето място; но тъй като не беше, можеше да схване нещата само отвън. Тичах в снега с Елен, а той мислеше: „Той ми взе Елен. Не я обича, пък приема любовта й“. Бях се предал след много спорове със самия себе си, а той мислеше: „Син на буржоа“. Това, което внезапно разбрах с прискърбие, бе, че въпросното „отвън“ не беше някаква привидност — то ми принадлежеше не по-малко от тялото ми и в обхваналия ме смут аз само потвърждавах неговата истинност: „Не е справедливо“. Но несправедливостта не бе част от обидата на Пол; тя беше в сърцето на съществото ми, в онова проклятие, толкова често предугаждано, толкова яростно отхвърляно — проклятието да бъда друг.

„Не е вярно. Не съм аз.“ Искаше ми се да изкрещя тези думи, когато Елен ме гледаше с очи, пълни с възхищение и любов. Само че бе вярно — аз бях. Аз бях изпразнил портфейла си на бюрото на баща ми, аз бях заменил буржоазните си дрехи със сива престилка; тази стая бе моята; това лице бе моето. С моята плът Елен си изграждаше герой, чиито спомени, мисли, усмивки бяха мои, но в който не се разпознавах.

— Чувствам се виновен за злоупотреба с доверие — казах й аз.

— Как така? — попита тя.

Седеше до мен на дивана, с глава на рамото ми и с вид на доверчиво животинче.

— Имам чувството, че съм проникнал в чужда кожа.

— Искате да кажете, че не ви виждам такъв, какъвто сте?

— Да, именно.

Тя ми се усмихна.

— И какъв сте в действителност? — попита тя.

— Не особено симпатичен — казах. — Например, когато ме питате защо не ви обичам, аз ви отвръщам, че е, защото сте прекалено млада, защото нямаме едни и същи интереси. Да. Но е и защото имам бедна кръв. Никога не съм бил способен на страст. Въртя се в кръг сред угризенията си, сред скрупулите си, с единствената грижа да не си изцапам ръцете. Това наричам неблагодатна природа, вечно напрегната, затворена в себе си. Завиждам на Пол, завиждам ви на вас…

Елен ме прекъсна, като докосна устните ми с нежните си светли устни.

— Точно в това е силата ви. Че сте си самодостатъчен, човек има чувството, че сам сте се създали.

— Никак не ми е трудно да съм си самодостатъчен. Имам твърде малко нужди.

— Че от какво бихте имали нужда? — каза тя.

Очите й блестяха. Нямаше смисъл да продължавам. Само с думи можех да изтръгна истината, която живееше в мен, а тези думи отекваха в ушите на Елен с непредвидим смисъл. Макар и излезли от мен, в момента, когато ги чуеше, те вече не ми принадлежаха. Това, което тя откриваше в тях, пряко волята ми, беше усилие да бъда искрен, вълнуваща скромност, която очароваше сърцето й.

— Голям сте инат — казах.

— О! Трудно биха ме отвратили от вас.

Гледаше ме толкова пламенно, че изпитвах желание да скрия лицето си. Кого виждаше? „Не съм аз.“ Бях аз, такъв, какъвто бях вън от себе си, пред чуждите погледи. Този неверен приятел, този разумен и надежден герой бях аз, колкото и да не го желаех.

Елен потърка буза в моята.

— Искате да се отвратя от вас?

— Не бих искал да си провалите живота заради мен.

— Няма такава опасност — каза тя, докато увиваше около пръста си кичур от косата ми. — Не е толкова забавно да те обичат. Много по-интересно е да откриеш някой, когото да можеш да обичаш.

— С течение на времето несподелената любов става тъжна. — Прегърнах я през раменете. — Бих искал да съм сигурен в едно: че няма да изпуснете заради мен нито една от възможностите, които биха ви се представили.

Тя ме погледна покорно.

— Трябва да се запознавате с хора, да излизате. Например, ако от службата ви предложат да отидете в Америка, както ставаше дума по едно време, трябва съвсем спокойно да заминете.

— Разбира се — каза тя. — Надявам се, че в живота ми ще има и други неща освен вас. — Тя се притисна към мен. — Но по-нататък, не веднага.

— Не — казах. — Не веднага.

Нежно зацелувах лицето й. На моменти я намирах за толкова чаровна, че бих искал да мога да й кажа, без да лъжа: „Обичам ви“. Но всъщност трогваше ме присъствието й, а когато я нямаше, изобщо не се сещах за нея. Можех да я напусна всеки момент без капка съжаление. Нежността ми, уважението ми бяха далеч от любовта. Тя бе затворила очи, докато я целувах, с вглъбено и умиротворено изражение. После отново ме погледна и прекара език по устните си.

— Вижте — каза тя.

— Какво?

Тя се поколеба.

— По-нататък ще се опитам да се откъсна от вас, обещавам ви. Но това не трябва да ни пречи да се опитаме да имаме възможно най-близки отношения.

Притиснах я до себе си; куражът й бе затрогващ.

— Има ли смисъл да се привързваме още повече един към друг, ако ще е само временно?

— Толкова по-зле — каза тя. — Няма да разваляме настоящето поради страх от бъдещето. — Тя се отпусна назад, косите й се разпръснаха в кръг върху възглавницата. — Бих искала да съм цялата ваша — прошепна тя.

В живота ми съществуваше поне тази минута, в която не увъртах, не се пазарях със съвестта си. Ти успя да ме спасиш от угризението. С Мадлен се любехме мълчаливо и почти винаги нощем — тя понасяше възбудата и удоволствието с нещо като ужас, така както понасяше чуждите гласове и погледи, и дори неподвижното лице на вещите; когато я галех, винаги се чувствах като престъпник. Ти не лежеше в прегръдките ми като изоставено тяло, а като пълноценна жена. Усмихваше ми се право в лицето, за да знам, че си там по силата на свободната си воля, че не си изгубена в грохота на кръвта си. Ти не се чувстваше в плен на срамна фаталност; сред най-страстните пориви нещо в гласа ти, в усмивката ти казваше: „Правя го, защото искам“. С това постоянство, с което се обявяваше за свободна, ти ми помагаше да съм в мир със себе си. С теб нямах угризения. С теб. Но двамата не бяхме сами на света.

— Има нещо ново в отношенията ми с Елен — обявих един ден.

— Така ли? — каза Мадлен равнодушно.

Бях се опитвал да я държа в течение на тази история, но всеки път, когато й разказвах за нея, тя сменяше темата.

— Да. Накрая все пак преспахме.

— Никога не съм мислила, че ще ми бъдеш верен цял живот — каза Мадлен.

Тя лично не се бе церемонила с мен; не бях нарушил никакъв ангажимент към нея; и все пак се чувствах неудобно. Сигурен бях, че новината й е неприятна. Няма думата, мислех раздразнено. Несъмнено и сама го съзнаваше; затова не казваше нищо. Дори впоследствие като че ли забрави всичко, което й бях разкрил. За Мадлен нищо никога не беше нито съвсем вярно, нито съвсем невярно; тя се възползваше от това двусмислие и плуваше равнодушно в тези несигурни води. Искаше от мен само да не я принуждавам да гледа в лицето съществуването на Елен. От своя страна Елен никога не говореше за Мадлен. Двете се пренебрегваха така окончателно, че нерядко ми се струваше странно да мисля и за едната, и за другата. Елен вървеше до мен, здраво стъпила на краката си, богата със собствените си спомени, устремена към едно-единствено бъдеще — в тази пълнота не оставаше никакво място за Мадлен. А Мадлен в хотелската си стая с миризма на препарат против насекоми представляваше също такава непробиваема пълнота, от която Елен бе абсолютно прокудена. Така както всяка бе погълната от себе си, те бяха по-разделени от две мъглявини на двата края на Вселената, от две раковини, залепнали от двете страни на крайбрежна скала. Само че аз бях там, присъствах и с едната, и с другата, принуждавах ги да съществуват заедно.

— Не те ли плаши това? — казах на Марсел. — Като си помислиш, че моделираш живота на друг човек, пряко волята му.

Седяхме в малък ресторант на авеню „Клиши“; хапвахме кървавица с юфка. Марсел носеше овехтял костюм и за да прикрие ризата си, бе сложил норвежко шалче с угаснали от прахта цветове. Той поклати едрата си глава.

— Но аз не искам нищо от Дениз. Тя може да живее, както реши.

— Добре знаеш, че това не е истина. Тя не може да реши да станете богати, не може да реши да се прочуеш, не може да реши да я обичаш.

В края на краищата бяха напуснали голямото голо ателие и наели на седмия етаж гарсониера с причудлива форма, чийто таван представляваше широка стъклена плоскост, а стените бяха почти изцяло изядени от прозорците. Въздухът влизаше отвсякъде; стените сълзяха от влагата. „Всяка сутрин губя един час, за да запаля печката — ядосваше се Дениз. — И въпреки това цял ден тракаме със зъби.“

— Все някак може да се оправи — каза Марсел.

— Удобно е да казваш на другите да се оправят.

— Защо? Аз как се оправям? — каза Марсел.

— Това си е твой проблем. Ти си ти, не си Дениз. А как тя се оправя, си е нейна работа. Но за света, в който я принуждаваш да живее, отговорен си само ти.

Марсел наблюдаваше с интерес една дебела руса проститутка, която бързаше да си изяде наденичките, преди да се изкачи на Монмартр при богатите си клиенти. Като че ли не ме слушаше. Но знаех, че ме чува.

— Хората са свободни — казах аз, — но само всеки за себе си. Не можем да накърняваме тяхната свобода, нито да я предвидим, нито да я изискваме. Точно това ми е толкова мъчително. Стойността на човека съществува само за него, не за мен. Аз имам достъп само до външното у него. И за него не съм нищо друго, освен нещо външно, някаква нелепа даденост. Даденост, каквато дори не съм избирал да бъда…

— Хайде, успокой се — каза Марсел. — След като дори не избираш, няма смисъл да се стягаш.

— Не избирам какъв да бъда, но съм. Отговорна за себе си нелепост, ето това съм.

— Все трябва да си нещо.

— Но можеше да съм друго. Без теб Дениз би имала друг живот.

— Какъв живот? — попита Марсел. — Животът на всички ни е провален.

— Ако беше продължил да рисуваш…

Той ме прекъсна.

— Но ако бях просто един дребен салонен художник, който се съобразява с условностите, щеше ли да ме обича? Ако… човек казва — ако бях направил това, ако не бях направил онова. Но нещата са такива, каквито са. — Той ме изгледа и се изсмя. — В тия твои непрекъснати угризения има нещо много себично.

Понякога си мислех, че вземам нещата много навътре — другите хора съществуваха толкова естествено. На мен нищо не ми се струваше естествено. Исках всеки човешки живот да бъде чиста и прозрачна свобода — и се виждах в живота на другите като непрозрачна бариера; не можех да се примиря с това. Избягвах Пол; притеснявах се от Мадлен. Дори когато бях с Елен, се чувствах неспокоен. Целувките ни, ласките ни бързо загубиха щастливата бистрота от първите дни. По лицето й често преминаваше сянка и докато я целувах, тя затваряше очи със страдалчески вид. Понякога насред прегръдката рязко се отдръпваше. Прегърнах я през рамо.

— Какво има, малко диваче?

Седнала на ръба на леглото, тя люлееше единия си крак и строго гледаше в празното. Още не се беше облякла; косите й падаха безредно на раменете. Стресна се.

— Нищо.

— И все пак? Защо си намусена?

— О! Само си мислех колко е жалко, че изгубихме толкова време. Сега трябва да си тръгвам и няма да можем да поговорим.

Не беше искрена. Веднага си проличаваше по вялия й глас. Вярно, харесвах тялото й, но ако повечето ни срещи преминаваха в леглото, грешката бе нейна, не моя, и тя много добре го знаеше.

— Предложих ти да се поразходим.

— Естествено! На теб ти е все едно.

— Кое ми е все едно? Да не те целувам? Но нали ти твърдиш, че това е изгубено време.

— Изгубено време е, защото ти нямаше желание.

— Не ставай глупава — казах. — Не ми ли личи, че държа на тялото ти?

— Личи ти — каза тя. — Като на тяло като всяко друго.

Замълчах за миг. Беше очевидно. Все някога щяхме да стигнем дотам.

— Защо казваш това? — попитах.

— Казвам го, защото е вярно.

— Неприятно ли ти е, че имам някакви отношения с Мадлен?

— Да не искаш да ми доставя удоволствие?

— Мислех, че ти е безразлично.

Тя сви рамене и две сълзи се появиха в очите й.

— Винаги си знаела, че Мадлен е част от живота ми. Защо точно днес изведнъж…?

— Не е днес — каза тя.

— Значи, е трябвало да ми кажеш по-рано.

— И какво би променило това?

Наведох глава. Изпитвах ужас от сълзите й. Но знаех, че жестоко ще оскърбя Мадлен, ако й предложа да променим отношенията си.

— Виж сега, знаеш, че ни най-малко не съм влюбен в Мадлен. Лично аз бих прекратил всякакви физически отношения с нея без никакво съжаление.

— Как пък не! — каза Елен. — Гледаш я точно както гледаш мен. Целуваш я… и това ми е непоносимо — завърши тя в изблик на отчаяние.

Мълчаливо я притиснах до себе си; усещах, че тялото й трепери.

— Преди време не се занимаваше с Мадлен.

— Вече не е като преди време.

— Защо?

— Защото започнах да мисля по въпроса. — Тя се позасмя. — А ти би трябвало да внимаваш повече. Един ден дойде на срещата ни със следи от червило по врата. В деня, когато ходихме на кучешкото гробище.

— А — казах, — в деня, когато толкова те болеше глава.

— Не ме болеше глава.

Усетих, че се зачервявам. Все същата история. Върху плътта ми червената следа, която не съществуваше за мен и която очите ти виждаха. Безчувствена следа, която сякаш откъсваше част от сърцето ти.

— Елен, съжалявам…

— О, не е проблем, че я видях. — Тя изхълца. — Но вече не мога да те целувам, без да си помисля, че и тя те целува.

Гледах я унило. Цялата беше моя. За да не бъде този изключителен дар абсурден, трябваше в мен да има зейнало място, което тя да запълни. Добре знаех каква тържественост придаваше на моите ласки — от мен зависеше стойността им да е илюзия или истина. Като прегръщах друга жена, аз не само й доставях временно неудоволствие, а отричах най-пламенните стремления на плътта й, на сърцето й.

— Виж — казах, — ще се опитам да поговоря с Мадлен.

Тя изтри очите си сговорчиво; но изражението й бе все така страдалческо.

— Може да се окаже по-лесно, отколкото си мисля — казах.

От известно време Мадлен по-рядко ми се обаждаше; държеше се с мен някак резервирано, по-разсеяно от обикновено.

— Много си мил! — каза Елен.

Погалих я по косите.

— Изобщо не изглеждаш доволна.

— А! Всичко е толкова глупаво! — каза тя. — Какъв смисъл има да не спиш с Мадлен, ако имаш желание да го правиш?

— Казах ти, че нямам желание.

— Да, но така би било по-добре за теб. — Тя преглътна сълзите си. — Толкова е глупаво. Най-добре да продължиш.

— Ще видя какво мога да направя.

— Не, моля те, не променяй нищо — каза тя с внезапна ярост. — Все ми е едно, не би могло да бъде другояче. — Тя закри лицето си с ръце. — О! Срам ме е!

Прегърнах я, но нямах какво да й кажа. Би трябвало дори да не ми е възможно да желая друга освен нея. Това, което тя бе способна да ми даде, би трябвало да мога да го получа само и единствено от нея. Само че цялата ми нежност не би стигнала, за да задоволя подобно желание. Разполагах само с действията си; бях това, което бях, въпреки нея, въпреки себе си. Нищо не можеше да се направи.

Бих искал все пак поне да й подаря един жест. „Ще поговоря с Мадлен.“ Но когато бях с Мадлен, гърлото ми се свиваше. Тя седеше срещу мен и с отсъстващ вид измъчваше с лъжичката си едно кафе със сметана, изцяло заета да не мисли за нищо, да не вярва в нищо. На дъното на съществото й се бяха наслагвали ден след ден нещастието, унижението, съжалението; една дума би стигнала, за да се разбърка тази тиня; нямах смелост да я произнеса. Когато се връщах при Елен, очите й питаха: „Каза ли й?“. Тъгата й бе основателна, озлоблението на Мадлен също. Как да избера? Сълзите на Мадлен или сълзите на Елен? Не бяха мои сълзи; как да сравня две чужди горчивини? И аз не бях Бог.

— Значи, до сряда, става ли? — казах аз, подавайки ръка на Мадлен.

— Не. Не сряда. — Тя слагаше ръкавиците си със замислен вид. — В сряда излизам с Шарл Арно.

— Арно? — казах изненадано. — Пак ли се срещате?

— Ами да, от повече от месец. — Мадлен се усмихна разсеяно. — Той излиза от клиника. Минал е през детоксикация. Само че, за да понесе лечението, тайно се е наливал с перно. Което значи, че е напълно впиянчен.

Това беше единственото въздействие, което бях успял да окажа над Мадлен; бях й попречил да се вижда с този наркоман и да се дрогира с него. Колкото до пиенето, откакто се познавахме, къркаше умерено.

— Няма да започнеш отново — казах.

— Какво да започна?

— Да пиеш и всички онези идиотщини.

Тя ми хвърли ленив поглед.

— Какво ти пука?

Поколебах се. Можех да я хвана за ръката, да я отведа далече от входа на метрото, да поговоря с нея. „Не се муси. Историята с Елен не променя нищо между нас. Да започнем да се виждаме както преди. Зарежи този тип.“ Можех да настоявам, да я умолявам. Тя щеше да ме изслуша нехайно, но щеше да се развълнува от топлината в гласа ми. Бях сигурен, че ще ми се подчини. Само че си представях разстроеното лице на Елен. „Като си помисля, че те целува!“ Да се обвържа отново с Мадлен, би било предателство.

— О, не ми пука — казах.

Замълчахме, после попитах:

— Тогава в четвъртък, ако искаш.

— Нека е четвъртък.

Отдалечих се. Не бях доволен от себе си. „Не можех да постъпя другояче.“ Но това старо оправдание беше вече изтъркано. Не можех да постъпя другояче — и майка ми бе останала сама в ледените салони на големия апартамент; и Мадлен отново започваше да се дрогира. Не ставаше дума да се „постъпва“; грешката не беше в постъпките ми. Започвах да разбирам — тя беше тестото, от което бе замесено самото ми същество; бе равносилна на самия мен. За първи път помислих: може би няма изход.

Виновен, че говоря. Виновен, че мълча. Грешах, каквото и да направех. Въртях телеграмата в ръцете си. Пак се започваше, сигурен бях. Същата история. Моята история. „Какво иска от мен?“ През последния месец почти не я бях виждал; на два пъти бе минала през ресторанта, в който вечерях с Елен, и бе поискала с предизвикателна усмивка да й заема малко пари, „за да пийне“. Пиеше; спеше с Арно; дрогираше се. Влязох в кафене „Фурш“ със свито сърце. Дали другите хора тежаха по-малко от мен на тази земя? Или ги бе по-малко грижа за следите, които оставяха след себе си? Навсякъде забелязвах обезпокоителни знаци за присъствието ми. Или може би ми бе направена магия; всеки от жестовете ми, както и всеки от отказите ми съдържаше в себе си смъртна опасност. Мислех, че просто целувам Елен, а предавах Пол, оскърбявах Мадлен.

„Каква ли глупост е направила?“, мислех си, докато влизах в кафенето.

Мадлен небрежно пиеше шоколад и четеше вечерен вестник. Без дори да ми протегне ръка, сякаш идвах да седна до нея след десетминутно отсъствие, тя ми посочи една статия за войната в Испания.

— Какви мръсници! — каза тя. — Ще ги оставят да пукнат, без да им изпратят помощ.

— Знаеш ли, намесата може да има тежки последствия.

— Защо не пробвате със стачка? Може би Блум ще отстъпи.

— Не искам политически стачки.

И аз желаех с всички сили поражението на маврите на Франко. Но нямах право да превръщам това самотно желание, това интимно потръпване на плътта ми във воля, която да налагам на другарите си. Да искам да въвлека другиго в борбата, в моята борба. Един изстрел, после още един — и Жак бе мъртъв. Бях му връчил револвер и той бе мъртъв. С Жак се случи нещастие. И зашеметеното лице на Марсел, миризмата на цветя и свещи около восъчно бледия манекен. Защото му бях повлиял. Завинаги бях разбрал, че не можеш да очертаеш границите на един акт, че никога не можеш да предвидиш какво ще излезе от това, което правиш. Никога вече нямаше да поема този риск. Пръста си нямаше да мръдна, за да предизвикам подобно сляпо събитие.

— Във всеки случай — каза тя — не би било трудно тайно да се прекара оръжие и да се разреши участието на доброволци.

От време на време Мадлен се запалваше по някоя кауза. Преди две години бе станала страстна ционистка, наела се бе да работи осем часа на ден в една еврейска книжарница, за да подпомогне финансово движението. Не се учудвах много на новото й увлечение; само нямах търпение да разбера защо ме е извикала така спешно. Близо половин час я слушах да се възмущава от Блум, после се възползвах от една пауза и попитах:

— Кажи сега, за какво искаше да говорим?

Тя ме погледна невъзмутимо и каза:

— Но за всичко това.

Разсмях се.

— Толкова ли присърце го вземаш?

— А! Ти не разбираш. Имам нужда от помощта ти. Ти познаваш сума ти хора в компартията, те все някак ще ме прекарат през границата. Сама никога няма да успея.

— Искаш да отидеш в Испания?

— Искам да се запиша в милицията. Защо не? Тук като че ли върша някаква работа.

Бе способна наистина да го направи. Сърцето ми се сви от страх.

— Но това е нелепо, нямаш никаква причина.

— Не са ми нужни много причини. Животът не струва чак толкова скъпо.

— Това е просто приумица.

Тя ме погледна уморено.

— Не съм дошла да ти искам съвет, а услуга. Ще ми я направиш ли, или не?

Поколебах се.

— Странна услуга. Как смяташ, че ще се чувствам, ако там ти се случи нещо лошо?

— Освобождавам те от всякакво угризение. — Тя се усмихна. — Впрочем и тук може да ми се случи нещо лошо.

— Да нямаш неприятности?

— Нямам неприятности. Искам да замина.

Не се надявах да изтръгна повече.

— Ще видя какво мога да направя — казах.

Не беше трудно. Трябваше само да се обърна към Пол или към Бургад. Трябваше само да не се обръщам към тях. Бяха го поставили в спалнята му, проснат върху леглото със свещи и цветя навсякъде наоколо; приличаше на восъчен манекен, обезпокоителен манекен, изработен за някаква сюрреалистична изложба. И Марсел го гледаше. Все същата история. Защото съществувах. Дали не можех да се преструвам, че не съществувам? Заличавам се от света, заличавам лицето си и гласа си, заличавам следите си и нищо не се променя; само на мястото ми остава една малка безобидна драскотина. Елен вече не е в плен на нещастната си любов, Мадлен не е загинала в Испания, земята е олекнала и вече не носи онзи товар, който е опънал тайните си нишки и ги кара да трептят, да пукат в непредвидимата далечина. Да се залича, да ме няма. „Няма да говоря с Пол.“ И в стаята с миризма на препарат против насекоми ще намерят на сутринта един пищен труп, наблъскан с кокаин.

Обля ме светлина. Няма да се заличиш. Никой няма да реши вместо теб, дори не съдбата. Решавай. Имаш тази власт — нещо, досега несъществуващо, внезапно избухва, само̀ в нищото, опряло се единствено на теб, и въпреки това разделено от теб с дълбока бездна, хвърлено през бездната без друго основание освен самото себе си, чието единствено основание е в теб.

Не искам. Не искам повече. Карат ги да работят в снега по платнен комбинезон, със сандали на краката. И ние казваме: „Добре. Нищо не можем да направим“. Но ако сградата се взриви, каква свежа групичка от трупове! Някъде има една жена, която спи; най-после е заспала, мислейки: той нищо не е направил, няма да е той. Но утре вечер ще е той. Заради мен. Да се залича. Да ме няма. Но дори да се убия, пак ще продължа да бъда. Ще бъда мъртъв. Те ще останат приковани към смъртта ми и в тази внезапно появила се на земята кухина ще затрептят и запукат хиляди непредвидени нишки. Бертие ще заеме мястото ми; или Ланфан. Все още ще съм отговорен за всички действия, които отсъствието ми ще направи възможни. Някой ще каже на Лоран: „Отивай. Не отивай“. Това ще е моят глас. Не мога да се залича. Не мога да се оттегля в себе си. Съществувам вън от себе си и навсякъде в света; няма и една педя от пътя ми, която да не навлиза в пътя на някой друг; няма никакъв начин на съществуване, който да ми попречи във всеки миг да преливам извън себе си. Животът, който тъча със собственото си вещество, показва на другите около мен хиляди непознати лица и властно преминава през съдбата им. Събудил се е, надява се. „Ще ме забравят.“ Животът му е пред него, толкова обширен. А аз съм там, близо до теб, която убих, зареждам пушките, които ще те убият утре. Не. Не искам. Да се откажем. Отказваме се, свеждаме глава; а там, на дъното на бъдещето, за всяка пощадена капка кръв толкова много пролята кръв. Да продължим.

Да се откажем, да продължим. Решавай. Решавай, след като си тук. Тук си и няма начин да избягаш. Дори смъртта ми принадлежи не само на мен.

— Говорих с Бургад.

Тази нощ все още беше милостива; през тази нощ можах да реша — не бях сам; пред мен се възправяше нейната свобода. Ако смятах, че нямам никакви права над нея, никаква власт, трябваше да се съглася да бъда неин инструмент.

— Иди да го видиш утре. Ще ти даде препоръки за другарите в Перпинян, които ще те прекарат през границата. И за другарите в Барселона. Изглежда, че те не слагат лесно пушка в ръцете на жена.

— Благодаря — каза Мадлен. — Нямаш представа каква услуга ми правиш.

Бяхме в стаята й; представляваше нещо като тесен коридор, задръстен от празни куфари и денкове с бельо; миришеше на дезинфекционен препарат и на шампоан. Върху миниатюрен котлон в тенджерка с вода се разтопяваха две бели таблетки. Ако я бях обичал… ако повече ме бе грижа за нея… В сърцето ми се забива шип. Сега вече всичко разбирах; виновен бях, завинаги, от раждането и отвъд смъртта си.

Но този път още не й бе дошло времето. Не нейна беше кръвта, не нейно предсмъртното хъркане. Сякаш адската машина се бе забавлявала да се върти на празни обороти, сякаш на съдбата й харесваше тази пародия. Десет дни след заминаването й получих писмо от една барселонска болница. Не я бяха изпратили на фронта, бяха й отредили скромно място в кухнята. Два дни поред съвестно бе мила съдовете, после бе изляла върху краката си голяма тенджера с вряло олио. Шест месеца прекара на легло, после се върна в Париж.

— Знаеш ли, те разправят, че французите са големи мръсници — каза ми тя, като се върна.

Беше пролет. Вечер след работа се шляех с Елен по кейовете на Аниер; тя купуваше по ъглите на улиците букетчета теменужки; седнали пред халба бира с цвят на карамел, ние слушахме звънците в кината, които прозвучаваха под бледолилавото небе, призовавайки зрителите; двойки, напълно подобни на нашата, лениво се разхождаха в двете посоки по авеню „Клиши“. Неспокойно следях с очи тези мъже, който вкусваха с умиротворено сърце меката вечер. Нямаха вид на престъпници — вкусът на бирата и на тютюна, блясъкът на светлинните афиши, мирисът на младите листа, нищо от всичко това не изглеждаше виновно. Бяхме тук, окъпани от нежния парижки здрач, не правехме никому нищо лошо. Но бяхме и там, в Барселона, в Мадрид; не като безобидни минувачи, а като големи мръсници. Точно както на тези празнични улици, съществувахме и под черното небе, прорязвано от бученето на щуките; съществувахме в Берлин, във Виена, в концентрационните лагери, където евреите спяха по риза на подгизналата земя, в затворите, където гниеха активистите на социализма; бе упорито, смазващо съществуване, което съвпадаше с това на бодливата тел, на непробиваемите зидове, на картечниците и на гробовете. Безгрижните физиономии, озарени от усмивките ни, бяха за други хора олицетворение на нещастието.

— Представяш ли си! Работници, дребни чиновници, ето как се хранят във Франция! — каза Блуменфелд.

Гледаше така скандализирано мазните наденички, меко положени върху картофено канапе, че хапката, която преглъщах, ми приседна. Първия път също се случи на маса; тогава бях станал. „Ще печеля хляба си със собствени сили.“ Вървях по хладния булевард и подритвах един кестен, дълбоко вдишвайки въздуха, който смятах, че не съм откраднал от никого. „Собствени сили.“ Но с какво право в замяна на всекидневния ми труд получавах сочно говеждо, а не варени картофи с малко маргарин? Не исках да се възползвам, благородно се бях отказал от бащиното наследство и все пак се наслаждавах безскрупулно на благополучие, което в очите на изгладнелите нации се превръщаше в алчност и потисничество. „Да не мислиш, че има справедливи ситуации?“ Марсел бе прав. Бях избягал от къщи — къде можех да избягам сега? Угризението бродеше навсякъде, на всеки кръстопът; носех го, залепнало на кожата ми, интимно и издръжливо. Чувствах се подобен на майка ми; и аз като нея отривах стените, бягах от погледите, в които би се отразил истинският ми образ — на мръсен французин, егоистичен, преял французин.

— Ще съжалявате за това — каза Блуменфелд. — Да не си въобразявате, че Хитлер ще спре в Австрия? Ще видите. И на Франция ще й дойде редът.

Гледаше ни с отчаяние и омраза. Бе дошъл от Виена специално за да пробуди възмущението и съпричастието ни. Беше един от най-важните членове на Нелегалния фронт в Австрия, който водеше борба срещу нацизма. Дениз ни представи един на друг — от известно време тя бе решила да живее собствен живот и се отдаваше със страст на антифашистка дейност. Бях завел Блуменфелд в седалището на профсъюза, за да установи контакт с някои от другарите ми. Дениз и Марсел също бяха дошли. Блуменфелд дълго говори; описа ни арогантните манифестации на милиционери с бели чорапи, банкетите, на които амнистираните нацисти празнуваха бъдещите си победи, провокациите, атентатите, вършени под безстрастния поглед на полицията. Сега ни гледаше. И мълчеше.

— Но как не успявате да се справите с движението им? — попита Готие. — Повече от четирийсет и два процента от вас гласуват за социалистите.

— Преследват ни — каза Блуменфелд. — Никакво ефикасно действие не ни е възможно. Тайно свиканите митинги, позивите, набързо произнесените речи ни позволяват само да вършим известна агитация.

— Шушниг би трябвало да разбере, че за него е жизненоважно да се съюзи с вас — забеляза Ланфан.

— Нищо не може да се направи — каза Блуменфелд. — Той отхвърля всеки опит за помирение. — Погледът му се втвърди. — А и вярвате ли, че масите са готови да си дадат живота за Шушниг? Те имат прекалено много спомени. — Отново ме погледна очаквателно. — Само енергичната реакция на Франция и Англия може да ни спаси.

Замълчахме. Навсякъде се сблъскваше с това мълчание. Освен когато беше с комунистите.

— Какво всъщност очаквате от нас? — попита Ланфан.

— Ако организирате митинги и кампания в пресата, за да информирате другарите си какво става у нас, бихте могли да повлияете на общественото мнение.

— Но да подтикваш една страна към война, е сериозна работа — казах.

— Така е — подкрепи ме Готие. — Впрочем все още не е изгубена надеждата за мирно решение.

— О, анексирането на Австрия ще бъде съвсем мирно. Нацистите без проблеми ще вземат властта. Те са навсякъде. — Гласът на Блуменфелд трепереше. — Шушниг им дава страната парче по парче. Знам от сигурен източник, че е готов да подпише нов договор с тях. Хитлер трябва да каже само една дума. — Той отново ни изгледа с покруса и гняв. — Само Франция може да го възпре.

— Франция не може да си позволи лукса да участва във война — каза Готие.

— И ще съжалява за това — каза Блуменфелд. — Мислите, че Хитлер ще се задоволи с Австрия? Ще видите. И на Франция ще й дойде редът.

Готие студено изгледа Блуменфелд.

— Кой може да попречи на една страна да се самоубие? — каза той. — Всичко, което ни разказахте, е историята на едно самоубийство.

Беше толкова уверен в своя пацифизъм, толкова сигурен в себе си. „Аз съм пацифист.“ Беше се определил веднъж завинаги и можеше да действа само в съгласие със себе си, без да поглежда нито наляво, нито надясно. Без да гледа пред себе си. Сякаш пътят бе окончателно прокаран. Сякаш бъдещето не беше тази зейнала пустота.

— Самоубийството винаги е малко или повече убийство — казах.

— А! Така ли мислите? — учуди се Блуменфелд.

За първи път по време на срещата Марсел си отвори устата. Усмихна се и каза:

— Той винаги е бил убеден, че всеки наш жест е убийство.

Беше убийство. По онова време и през цялата следваща година прекарах много безсънни нощи. Кампания в пресата, митинги, стачки. Пол от своя страна също не ми даваше мира. „Войната ще означава края на фашизма.“ Можехме ли да останем със скръстени ръце пред окървавената Испания, пред погромите, който мърсяха Германия, пред кафявия прилив, който давеше Австрия? Под студения и отчаян поглед на Блуменфелд изпитвах срам, но срамът не беше аргумент; по напуканите и кървави бойни полета стенанията на ранените ме изпълваха с безмилостен ужас. От другата страна на Пиренеите испанските трудещи се падаха под фашистките куршуми, но можех ли да изкупя кръвта им с цената на живота на французите, с цената на един-единствен живот, който не е моят? Евреите мряха като мухи в концентрационните лагери, но имах ли право да разменя техните трупове срещу невинните тела на френските селяни? Можех да платя с тялото си, с кръвта си; но другите хора не бяха разменни монети за моя собствена употреба; коя суверенна мисъл би си позволила да ги сравнява, да ги брои, да претендира, че познава точната им мярка? Дори някой бог би се провалил в подобно самонадеяно начинание. Хората не бяха нито пионки, нито залози, нито сили за овладяване; всеки носеше своята истина дълбоко в себе си, на тайно и недостъпно място; онова, което му се случваше, принадлежеше само нему; никаква компенсация не бе възможна, никога. Радостните усмивки на Елен не бяха неутрализирали обидата на Мадлен, не бяха облекчили раната от изгорено, нанесена от врялото олио. Нищо не можеше да заличи смъртта на Жак, никакво ново раждане нямаше да замести отнетия живот, единствения му живот. Нямаше такава точка на света, където биха могли да се помирят тези абсолютно разделени съдби.

„Няма да се намесвам. Винаги съм се пазел от политическото действие.“ Отказвах да хвърля в света, подобно на капризен бог, бремето на мрачната ми воля. Да се занимавам с политика, би означавало да сведа хората до уловимата им видимост, да се отнасям към тях като към слепи маси, запазвайки само за мен привилегията да съществувам като жива мисъл; но самата тази мисъл, за да захапе инертните тела, за да ги задвижи, трябваше да се е превърнала в механична, непрозрачна сила, в която вече нямаше да се разпозная. В изпълнена с шум и пушек стая щях да произнасям подбрани думи и да увличам към незнайни брегове хора, които не бях виждал никога; щях да използвам свободата си, за да стана съучастник в скандалната нелепост — нелепостта на това, което е, без да сме искали да бъде. „Не. Не мога да подтиквам страната си към война.“

— Пожелавам ви никога да не съжалявате за това — каза Блуменфелд.

А срамът вече заемаше мястото си. Налагаше се да свикна да живея с него, той беше новото лице на угризението. Можех да го прогоня от един ъгъл на живота си, да го излъскам, да го направя гладък и чистичък — веднага щях да го открия сгушен в друг ъгъл. Той винаги беше някъде. Без срам притисках Елен в обятията си, но свеждах чело пред горчивите усмивки на Мадлен; без срам гледах другарите от профсъюза, но устата ми пресъхваше, когато мислех за братята ни от Испания или Австрия.

— Прекалено се измъчваш — каза ми Елен.

От сутрешните вестници бях разбрал, че Австрия е анексирана. Когато Елен дойде да ме изчака на изхода на печатницата, не бях способен да говоря за друго. А не обичах да засягам тези въпроси пред нея. В подобни моменти тя ми изглеждаше чужда.

— В края на краищата това не те засяга — добави тя.

— Не ме засяга… — казах. — Много бих искал да ми кажат кое ме засяга.

— Имаш си собствен живот — каза Елен. — Не смяташ ли, че той ти стига?

— Но животът ми се състои точно от отношенията ми с другите хора. Австрия е част от живота ми, целият свят е част от живота ми.

— Естествено. И минувачите, които срещаме, са част от живота ти, след като ги виждаш. — Елен се бе зачервила и говореше с кисел тон, както всеки път, когато някой мой аргумент не й се нравеше. — Това не означава, че си отговорен за всичко, което им се случва.

— Кой знае — отвърнах със стиснати устни.

Беше седем часът вечерта. Авеню „Сент Уен“ гъмжеше от народ; хората бързаха да си купят последния брой на „Пари Соар“; осветените хлебарници преливаха от хрупкави кроасани, от козуначени кифли, от дълги златисти франзели; в месарниците плочките бяха поръсени със стърготини, от таваните висяха подредени като за парад изкормени, измити и надупчени с кокарди^[1] телета и агнета, а на тезгясите лежаха увити в гофрирана хартия огромни букети от кървящо месо. Изобилие, спокойствие, мир. Облакътени на баровете в кръчмите, мъже разговаряха на висок глас, без страх. Железните капаци бяха спуснати, кафенетата пустееха; по безлюдните улици се чуваше само тропотът на нацистките ботуши; безмълвни, с ужасени очи, хората надзъртаха иззад щорите на прозорците си. „Ще дойде ред и на Франция.“

— Ти като че ли си въобразяваш, че си сътворил света — каза Елен.

— Веднъж прочетох, че всеки човек е отговорен за всичко пред всички. Стори ми се толкова вярно.

Елен ме изгледа намусено.

— Не разбирам — каза тя.

— Естествено, ако гледаме на себе си като на мравки в мравуняк, няма да можем нищо да направим. Не казвам, че съм могъл да спра влизането на нацистите само като протегна ръка. Все още виждам майка ми на улицата в Севиля, протегнала крехките си ръце. Ами ако всички бяхме протегнали ръце…

— Може би. Само че никой не го направи. Другите са не по-малко отговорни от теб.

— Това е техен проблем. Естествено. Всички сме отговорни. Но всички означава никой. Винаги съм усещал това, дори като дете — очите ми са достатъчни, за да съществува този булевард. Гласът ми е достатъчен, за да има светът глас. Когато светът мълчи, вината е моя.

Елен отвърна глава.

— Все още ли не разбираш?

— Напротив, разбирам — отвърна тя неохотно.

— Не съм създал света. Но всеки миг го пресъздавам с присъствието си. И става така, сякаш всичко, което му се случва, му се случва чрез мен.

— Да — каза Елен и страдалчески се загледа в земята.

— Какво има? — попитах.

— Нищо — каза тя.

— Защо имаш такъв тъжен вид?

Тя сви рамене.

— Има моменти, когато ми се струва, че съм само атом в живота ти.

— Ама че си глупава! Все пак имаш напредък от времето, когато се оплакваше, че заемаш само една двеста и четирийсета част от времето ми.

— Ти нямаш никаква нужда от мен — каза тя. — Нищо от истинския ти живот не е свързано с мен.

— Човек може много да държи на някого, без да има нужда от него.

Стиснах ръката й, но тя я отдръпна.

— Чувствам се толкова излишна — каза тя.

Би трябвало да можех да й кажа: „Обичам те“. Но не смеех да я лъжа. Бях се заклел да я оставя свободна, а за да бъде свободна, трябваше да е наясно. И тя беше наясно с нежността ми и с безразличието ми. И влачеше като нелеко бреме тази любов, която не ми беше необходима.

— Сигурен ли сте, че не я обичате? — питаше ме Дениз.

— Това не е любов.

— Но може би вие не умеете да обичате другояче.

— Може би. Само че това не променя нищо. Не него тя нарича любов.

Това, от което Елен имаше нужда, беше да изпитвам същностна потребност от нея. Тогава тя би съществувала пълноценно, би била чудотворно оправдана, че е такава, каквато е, такава, каквато бих я обичал.

— Вие не искате да я обичате — каза Дениз и сви рамене. — И нарочно си вгорчавате живота. А една хубава любов не е чак толкова достойна за презрение.

Тя смяташе, че всички хора спонтанно се обичат един друг; изпитваше симпатия към всички; не подозираше, че някой може да не изпитва такава към нея. В суровото отношение на Марсел не искаше да види друго, освен желание да я дразни. Но Марсел не желаеше да я дразни. Марсел истински мразеше тази братска кошара, в която Дениз се правеше, че живее, този добре подстриган човешки рай, в който течаха пълноводни добродетели, в който заслугите, истината, красотата висяха от дърветата като златисти плодове. Аз също невинаги я одобрявах. Мразех да я чувам да пророкува за съдбата на света; това бе нейният начин да се освобождава от грижата за собствения си живот; от значение беше само всеобщият ход на историята.

— Не че е достойна за презрение. Но трябва да си способен на любов.

— Да — каза Дениз и на устните й се появи безмилостна усмивка. — Питам се на какво е способен Марсел. Вие поне действате, имате другари. Докато той… Не мислите ли, че не е съвсем в ред?

Тя ме погледна с тревожна подозрителност. Марсел вече не правеше абсолютно нищо; дори се бе отказал да дялка бучки захар и да сплита въженца. Прекарваше цели дни навлякъл дебел пуловер и легнал във влажното си легло; от време на време се отърсваше и канеше приятелите си. Приемаше ни толкова весело, че ако не беше споделеното от Дениз, никога не би ми хрумнало, че е хронично начумерен. Забелязвах само, че има мании; ръцете му бяха вечно заети — или се вкопчваха в подлакътниците на креслото, или държаха кесийката му с тютюн, някоя ваза, портокал; винаги сядаше с гръб към стената. „Изпитвам ужас, когато зад мен няма нищо“, казваше той и се смееше. „Изпитвам ужас от нищото.“ Подът бе покрит с килимчета, с възглавници, животински кожи и на стените нямаше нито едно празно местенце; Марсел бе окачил пеперуди, миди, картинки с любовни сцени и цветни пощенски картички с лика на света Тереза от Лизийо с букет рози в ръце.

— Вероятно търси нещо невъзможно, но това не означава, че не в ред — казах.

— Но какво търси? Вие знаете ли? Аз като се осмеля да го попитам, той се хили.

Очите й вече блестяха от алчност — ако Марсел презираше любовта, богатството, славата, единствената й надежда бе, че се пази за нещо много по-ценно от всичко останало, и тя искаше своята част.

— Мисля, че е нещо, което има смисъл само за него.

Тя разочаровано сви рамене.

— Или има смисъл, или няма — каза тя категорично.

Точно този учителски тон вбесяваше Марсел. С Дениз той винаги заемаше защитна позиция. С мен разговаряше, без да се крие. Само едно ме смущаваше — това изражение на тайно ликуване, с което дебнеше всичките ми жестове.

— Наистина, не ти ли е приятно да гледаш чаша, която се пълни? — каза той, проследявайки с поглед изкачването на червената течност.

— И чаша, която се изпразва — казах аз и изпразних моята.

— Не. Това, което ти харесва, е, че ти се напълваш — каза той, премятайки в ръце кесийката си с тютюн. — Всички се стремят към пълнота. Поогледай се. Виж колко хора навън избягват да вървят по средата на тротоара и почти се отъркват в стените, за да усетят нещо плътно до себе си. Някои дори прекарват ръка по стената, както се прави с китара. — Погледна пръстите си. — Нищо не е толкова окончателно, колкото допирът до предметите.

— Напълно ли се отказа да твориш?

— Нищо не може да се сътвори. Винаги има нещо, което е съществувало преди теб.

— Така е — казах. — Така е за всичко.

Бели страници, чието бъдеще беше изцяло в ръцете ми. Това беше само детска, ученическа мечта. Сега знаех. Нищо не е бяло освен отсъствието, невъзможното отсъствие. Да избереш. Срамния мир или кървавата война? Убийството или робството? Би трябвало първо да си избрал самите обстоятелства, при които се налага да избираш.

— Или пък сътворяваме само идеи, които не стигат до осъществяване — подзе Марсел и посочи един от окачените на стената предмети. — Виждаш ли това? Би трябвало самата форма да е от слама.

— Какво смяташ ще правиш? — попитах.

— Нищо повече. Да твориш, означава да направиш усилие, за да изразиш съществото си. Но първо трябва да съществуваш. А това е съвсем друга работа. Трябва да намериш начин да влезеш в контакт със съществуването. — Той завъртя глава надясно и наляво. — Виж, докосването е вече контакт.

— Не те е ли страх, че накрая ще ти доскучае?

Той се разсмя.

— Свикнал съм. Не е толкова скучно да скучаеш.

Горката Дениз! С каква усмивка я слушаше, когато говореше разпалено за Судетите и за Чехословакия. През този ден се бе върнала много развълнувана от един антифашистки митинг, където бе взела думата; в очите й имаше блясък, какъвто не бях виждал от години.

— Доволна е — каза Марсел. — Погледни я, мисли си, че е направила нещо.

Той постави голямата си лапа на рамото на Дениз със снизходително изражение. Дениз се стегна; погледът й угасна.

— Виждате ли — каза ми тя след малко, — ето така се държи с мен винаги. Задушавам се, когато съм с него. Задушава ме. — Гласът й трепереше. — С този безмълвен смях и тези очи, с които ме пронизва от сутрин до вечер. И мен ще подлуди.

— Е, да — казах, — предполагам, че не е лесно да се живее с него.

Дениз се загледа в нещо ужасяващо някъде далече.

— Дяволски трудно е.

Имаше дни. Имаше и нощи. Марсел често ми бе казвал, че понася съприкосновението с тяло само ако го приеме абсолютно като вещ. Минаваше много време, без да докосне Дениз, а когато я обгърнеше с мускулестите си ръце, сигурно ставаше още по-лошо.

— Защо не се опитате да не живеете заедно? Може би тогава нещата ще тръгнат по-добре.

— Да не живеем заедно? — Тя ме погледна объркано и направи усилие да си придаде сериозно и разумно изражение. — Но какво ще стане с него без мен? Не — добави тя живо. — Трябва да се освободя от него отвътре.

— Това е много по-трудно.

— Ще споделя с вас една тайна — усмихна се тя смутено. — Започнах да пиша роман.

— Така ли? — казах.

— Роман за него и за мен. Разбира се, без да назовавам нещата с точните им имена. — Тя стисна устни. — А! Ако успея да направя това! В известен смисъл Марсел е прав. С политическото действие наистина не правим нищо. Не намирате ли?

— Зависи — казах.

В разговорите ни имаше толкова недоразумения, че често се чувствах неспособен да й отговоря.

— Само че как искате да пиша! — каза тя отчаяно. — Ще трябва да се храним и обличаме, без да разполагаме и със стотинка. Това през цялото време ме тормози.

— Да — съгласих се. — Марсел сякаш не си дава сметка.

— Няма значение — каза тя свирепо. — Ще намеря време.

На нея наистина можеше да се разчита. Тя никога не губеше и минута. Имаше добре организиран мозък.

— Страховита раса — каза Марсел. Гледаше ме с изцъклени очи, ще речеш, че наистина го беше страх. — Не искат да си губят времето. Не искат да си губят дарбите, парите. И никога, никога не се питат какво печелят, като нищо не губят.

— Ама ти наистина се държиш гадно с Дениз — казах аз.

— А ти какво искаш? Ние не говорим на един и същи език. Дениз е социално животно. Какво мислят хората, какво казват хората, какво одобряват хората, това има значение за нея. — Той се потупа по широките гърди. — Докато аз, жалкият индивидуалист, се интересувам от собствената си съдба и това й се струва истинска лудост. — Той поклати глава. — Казвам ти, че това е един опасен вид.

— Да допуснем, че греши — казах аз. — Това не е причина да я обричаш на този окаян живот.

— Никого не обричам.

— Добре знаеш, че е нещастна. И се успокояваш, като си казваш, че тя не заслужава да е щастлива. Упрекваш я, че претендира да владее равновесието между доброто и злото, но не се и опитваш да отчетеш заслугите й. Впрочем не виждам никаква връзка между грешките на Дениз и гадния живот, който й налагаш.

— Но защо е нещастна? — попита Марсел. — Човек може да мине без толкова неща. Аз например спокойно минавам без уиски…

— Това си е твоя работа. Нямаш право да я замерваш със своя морал. Опитваш се да се добереш до твоето съществуване, не до нейното. Това е изживяване, което има смисъл само за теб. В края на краищата — казах накрая леко ядосан — не можеш да изискваш от Дениз да прекарва дните си в докосване на предмети.

Той се разсмя, без да отговори.

— Уверявам те, че си играеш на отмъстител. Можеш да кориш Дениз. Но никой не ти е възложил да я наказваш.

Той си подхвърляше една ябълка.

— Горката тя! Ако не съществувах аз, земята щеше да е такъв прекрасен замък от розова захар. — Усмихна ми се. — В края на краищата не мога да си тегля куршума заради нея.

— Можеш поне да й осигуриш малко материален комфорт.

— Да печеля пари? — възкликна Марсел. — Ако това ще ти достави удоволствие, нямам нищо против да спечеля малко пари. Защо не? — Той подхвърли ябълката и я улови. — Рокли за Дениз, чистачка, красиви килими. Защо пък не?

Хубава пледоария бях изнесъл. Добри съвети давах. Но какво щях да отговоря на Марсел, ако ми беше казал: „Ами ти? Мислиш ли, че си направил Елен щастлива?“. Бе изминало доста време. Тя ставаше жена. Вече не се задоволяваше да обича без надежда за взаимност. Не ме упрекваше, но често беше тъжна. В някои дни си казвах колко е абсурдно, че не мога да й доставя радостта, която би изпитала, ако й кажех думата, която не й казвах.

— Ще споделя с теб нещо — каза тя, — но обещай да не се сърдиш.

Седяхме на брега на Сена, на малкото островче с кучешкото гробище; Елен харесваше това място.

— Казвай.

Беше през август, една неделя; тя носеше най-хубавата си рокля, рокля от креп-имприме, чийто десен сама бе измислила; беше розова със сложна плетеница от пагоди и китайски шапки. Лицето й, вратът й, ръцете й бяха станали златисти от слънцето. Гледаше ме и се усмихваше колебливо.

— Ами, значи, вчера сутринта леля Гранжуан ми предложи да замина с нея за Америка. — Елен отклони поглед. — Отказах й.

— Елен! — Хванах я за рамото. — Но това е нелепо. От три години очакваш подобна възможност. Още довечера й се обади.

— Не — каза тя и ме погледна. — Моля те. Не мога да приема. Ще трябва да остана поне една година. Дори всъщност ще трябва да се установя там. Предлага ми да основа филиал и да го ръководя. — Тя поклати глава. — Не искам.

— Припомни си договора ни — казах. — Не трябва да пропускаме никакъв шанс заради нашата връзка. Замини поне за една година. Помисли, толкова искаш да пътуваш!

— Една година без теб! — каза тя.

— Но нали ще се върнеш!

— Прекалено ще ме е страх. Особено в този момент. Ами ако наистина избухне война?

Притиснах я до себе си. Разбирах всичко. Вече нямаше желание нито да пътува, нито да кара колело, нито за каквото и да било друго. Само за мен. В продължение на две години бе успяла да изтъче с моя помощ връзки, които ни правеха неразделни. Как би могла за един миг да реши да ги скъса?

— Разочарован ли си? — попита тя. — Би било добър повод да се отървеш от мен, а?

Тя тъжно се усмихна.

— Нямам никакво желание да заминаваш — казах аз. — Но ще ми е мъчно, ако пропуснеш такава възможност.

Сърцето ми се сви. Тя вече обичаше само мен на света; всичко останало на земята се бе обезцветило в очите й. А аз й давах само някаква бледа нежност, държах я затворена в жалката й самотна любов.

— Само като си помисля! — казах. — Ще останеш в Париж, ще продължаваш да виждаш все същите улици, все същите лица, ще продължаваш да рисуваш в стаята си, да се разхождаш в Люксембургската градина. Ще продължаваш цялото това съществуване, което толкова често ти идва до гуша. Заради мен!

— Ако само не си мислех, че ще ти е неприятно, ако остана — каза тя полугласно.

— Елен! Защо говориш така? Ако ме напуснеш, ще страдам като грешен дявол.

Прегърнах я; зацелувах огрените й от слънцето коси, бузите й, устните й; целувах я страстно; търсех най-нежните думи; вече не разбирах защо си забранявах да кажа онези думи. Гледах украсените с миди гробчета, каменните палета: „На Медор завинаги“. Чакълът хрущеше под краката ни, вървяхме бавно един до друг, тя беше красива.

— Знаеш ли — казах, — започнал съм да държа на теб много по-силно, отколкото смятах, че съм способен. И съм страхотно доволен, че няма да заминеш.

Тя прехапа устни. Заболя ме от учудването й.

— Наистина ли? — попита.

— Съвсем наистина.

Погледна ме с блеснали очи, а аз, трогнат, съзерцавах тази предизвикана от мен радост. Кое всъщност бе вярно? И какво значение имаше истината?

— Но защо не се ожениш за нея? — каза майка ми.

Бях й представил Елен и от време на време двете пиеха заедно чай в стаята ми. Елен намираше майка ми за внушаваща респект; майка ми смяташе Елен за „млада“, но я ценеше.

— Не съм влюбен в нея — отвърнах.

— Тогава не е трябвало да влизаш така в живота й.

— Тя пожела. Казва, че изборът е неин, че е свободна да избира.

— Да, прекрасно е да оставяш хората свободни — въздъхна майка ми.

Тя бе оставила Елизабет и Сизон да се омъжат, без да се намесва; бракът на Елизабет вървеше зле, този на Сизон вървеше добре; и майка ми не знаеше кое от двете семейства я натъжава повече.

— Ти винаги правеше така — казах, — и беше права.

— А! Чудя се дали е така — усъмни се тя. — Каквото и да правиш, винаги носиш отговорност.

Виждах руменото лице, решителния поглед. „Вие избирате.“ Но какъв избор й бе отреден? Можеше ли да избере да я обичам? Да не съществувам? Да не ме е срещала? Да я оставя свободна, пак означаваше да взема решение вместо нея; да остана бездеен, покорен пред нейната воля, означаваше да създам по своя воля ситуация, която тя не би могла да не приеме. Беше завързана с покорните ми ръце, затворена в безрадостната си любов. Не по своя и не по моя воля.

— Какво да ти кажа? Тя не би приела да се оженя за нея без любов. Трябва ли да я лъжа?

— А! Не мога да ти давам съвети — каза тъжно майка ми.

Когато бяхме малки, тя ни учеше упорито да не лъжем. Но и тя вече не беше сигурна в нищо — нито в благоразумието, нито в милосърдието, нито в истината. Защо да не лъжем? Лека-полека мисълта си пробиваше път в съзнанието ми. Ако не мога да те оставя свободна, ако самото ми съществуване е принуда за теб, защо поне да не овладея положението, което ти налагам? Принуждаваха ме да решавам вместо теб — ами хубаво! Ще решавам, както ми диктува сърцето. Исках да те обичам — обичах те; исках да бъдеш щастлива — ще бъдеш щастлива чрез мен. В крайна сметка лъжата беше единственото оръжие, което ми позволяваше да се опълча на измамната сила на действителността. Защо да стоя пред теб заинатен, глупав, безсърдечен, такъв, какъвто бях въпреки волята си? Можех да си изобретя думи, жестове и да заблудя съдбата ти.

Онази вечер над Париж духаше празничен вятър, хората пееха и се усмихваха един на друг, влюбените се прегръщаха — бяхме дали Чехословакия на Германия и си казвахме, че сме обявили мир на света.

— Доволен ли си? — попита ме Пол. — Хора като теб са направили възможен този срамен договор.

Бях в съблекалнята с Лоран и Жардине. Миех си ръцете. Пол и Масон ме измерваха с ядни погледи.

— Този договор — каза Лоран — означава мир. Мир, който сами сме наложили. Войната се оказа невъзможна, защото отказахме да се бием.

Ларон беше млад. Въодушевлението му ме смущаваше.

— Играете по свирката на буржоазията с вашето миролюбие — каза Пол. — Под предлог, че избягвате войната, сте способни да преглътнете какъв да е мир.

— А вие под предлог, че вдигате революция, ще ни вкарате в каква да е война — възрази Жардине.

— Защото сме революционери — каза Масон. — А вас ви е страх от революцията.

— Не — казах аз, — просто не желаем да я получим срещу световна война. Цената би била прекалено висока.

— Цената никога не е прекалено висока. — Пол ме изгледа презрително. — Вие никога нищо няма да постигнете, защото не искате да плащате.

— Лесно се плаща с кръвта на другите.

— Кръвта на другите е и наша кръв — каза Пол.

— Средствата са без значение, ако искаш да постигнеш някаква цел — намеси се Масон. — Ние умеем да искаме.

— Може да умеете да искате, но не знаете какво искате — казах аз. — Ако животът на човека ви се струва толкова евтин, какъв смисъл има да се борите за щастието и достойнството на човека?

— Ти не си работник — отбеляза Пол. — Затова не остана в партията. Затова си тръгнал с буржоата.

Не бях работник, знаех това, но то не пречеше Пол да греши. Ако човешките същества бяха само материал, който да разхищаваме, както ни хрумне, защо да се грижим за бъдещата им съдба? Ако кланетата, ако тиранията тежаха толкова малко, колко тежаха справедливостта и благоденствието? От дъното на душата си отказвах да приема сляпата им война. Само че и мирът, в който се затлачвахме, не ми се струваше, че е оцветен с багрите на победата.

Елен ме чакаше на вратата на печатницата. Лицето й грееше от радост.

— Вярно ли е? — попита тя. — Сигурно ли е? Ще има мир?

— Ще има мир — отвърнах, — поне за известно време.

Увиснала на ръката ми, тя се смееше, както се смееха всички жени.

— Щеше да е прекалено тъпо да ходим да ни убиват заради чехите.

Във Виена евреите миеха тротоарите с киселина, която разяждаше пръстите им, пред развеселените погледи на минувачите; нямаше да ходим да ни убиват заради тях; нито за да попречим на глухия пукот на самоубийствата в пражките нощи, нито за да предотвратим пожарите, които скоро щяха да лумнат в полските села. Заети да обявяваме защо не искаме да умираме, щяхме ли да се опитаме да узнаем защо още живеем?

— Какво? Не си ли доволен? — попита Елен. — Нали не беше за войната?

Не бях за войната, не бях за мира. Не бях за нищо. Бях сам. Не можех нито да се радвам, нито да се възмущавам. Вкопан в света със здрави корени, изсмукващи от земята сока ми, смесен с хиляди други чужди сокове, неспособен да се изтръгна, за да облетя този свят, да го разруша, да го пресъздам, отделен от него с отчаяна тревога, която единствена свидетелстваше за собственото ми присъствие.

— Вече не знаем какво да искаме — отвърнах неопределено.

— Аз пък съм щастлива — каза Елен. — Толкова ме беше страх, струва ми се, че съм възкръснала. — Тя погали пръстите ми. — Можеха да те отвлекат, да те заровят там в някоя дупка, с оръдия и пушки срещу теб. Това трябва да означава да умираш от бавна смърт, минута след минута, когато знаеш, че човекът, когото обичаш, е в опасност. — Усмихна се. — Ти имаш угризения заради чехите, а?

— Малко ми е гадно, като гледам всички тия хора, толкова доволни, че са отървали кожата.

— Аз лично ги разбирам — каза Елен. — Като умреш, каква полза, че си бил великодушен, че си се държал като герой и тъй нататък? Уф! Ужасявам се от смъртта.

„Ужасявам се от смъртта.“ Ти вървеше с широки гъвкави крачки и ръбът на роклята ти галеше загорелите ти колене; никой не мислеше, че можеш да умреш, не и ти. Притисна се към мен.

— Още повече се ужасявам от твоята смърт.

Тя ме обичаше; беше щастлива, защото не й бях отнет. Не исках да развалям радостта й. Усмихнах се, заговорих весело. Прекосихме цял Париж, ядохме сладолед на площад „Медиси“. Нощта беше мека. Седнахме на едни стъпала на ъгъла на улица „Сен Жак“. Тя облегна глава на рамото ми.

— Намираш ме за твърде незряла, нали? Смяташ, че не те разбирам?

Погалих я по косата. Мислех си: човек вече не знае какво да иска. Всичко, което правехме, свършваше зле; вече нямаше значение дали ще действаме тъй или инак. След като ми се щеше да се смята за обичана, трябваше само да й кажа думите, които желаеше да чуе.

— Ти порасна за две години — казах и добавих: — И чувствата ми към теб пораснаха.

— Да? — каза тя и стисна ръката ми. — Като че ли държиш на мен повече от преди.

— Знаеш ли, ти се оплакваше, че нямам нужда от теб. Вярно беше. Но ти създаде у мен тази нужда. Сега си ми необходима.

— Аз? Аз съм ти необходима? — възкликна тя.

— Необходима си ми, защото те обичам — казах аз.

Държах те в прегръдките си, а сърцето ми бе натежало заради тези подлички празнични настроения. И защото те лъжех. Бях смазан от нещата, които съществуваха въпреки волята ми и от които ме делеше само тревогата ми. Вече няма нищо. Никой на това легло; пред мен — само бездна от пустота. И тревогата избухва, сама в нищото, отвъд изчезналите неща. Сам съм. Сливам се с тревогата, която съществува сама, въпреки волята ми; съвпадам с това сляпо съществуване. Нежелано и все пак избликващо само от мен. Отказвам да съществувам и съществувам. Решавам да съществувам и съществувам. Отказвам. Решавам. Съществувам. Все някога ще съмне.